Филип Шелби
Дни на убийства (27)

26.

Джонсън изскочи от хотела, взимайки по две стъпала наведнъж. Когато се приближи до камионетката, Брайънт различи бръчките около очите му — знак, че разговорът с Рос не е минал добре. Джонсън погледна право към него и към празното място до волана и съвсем се свъси.

— Кога офейка? — попита още преди да е седнал.

Брайънт погледна часовника на таблото.

— Преди дванайсет минути. Само белезници щяха да я спрат…

— Отишла е у Палмър. Да тръгваме!

— Свързах се с Мариън — каза Брайънт. — От развода се е сдобила с нова играчка — джип марка „Чероки“, от ония, лъскавите. По пътя щяла да вземе Дейвид Коб. И двамата са въоръжени. Вероятно вече са стигнали блока на Палмър. Джипът няма да се набива на очи в оня тузарски квартал. Наредих им да се правят на кръшкащи съпрузи.

Джонсън изсумтя.

— Как мина с Рос?

— Отврат! Хвърлил е око на вдовицата.

— Ще създаде ли проблеми с шефа?

— Вече е пробвал, но Смит го е нямало.

Не се впусна да обяснява. Само пет-шест души освен президента знаеха, че Уайът Смит ходи веднъж седмично на хирург в „Джон Хопкинс“. Положението му бе едва ли не критично: ако куршумът, заседнал в гръбначния му стълб, не бъдеше отстранен, щеше да засегне гръбначния мозък и да го парализира. Но дори и Смит да легнеше на операционната маса и всичко минеше благополучно, пак имаше опасност да изкара остатъка от живота си в инвалидна количка. Трябваше да реши бързо, инак нямаше да има избор. Затова Джонсън не искаше този надут пуяк Рос да му губи времето с глупостите си.

След неприятния разговор той пак имаше чувството, че нещо не пасва.

Холанд беше споменала доста неща пред Палмър, а Рос, довереникът й, не беше отворил и дума за тях. Твърде нетипично за човек, който би изпържил Джонсън на бавен огън, стига да разполагаше с нужните факти.

Значи адвокатът се правеше на ангел пазител пред Палмър, а тя не му бе споменала нищичко. Ами ако Холанд я е подтикнала да се замисли и вдовицата се е сетила за нещо, което или е пренебрегнала, или е пропуснала?

Джонсън се свърза по телефона с портиера на луксозния жилищен блок, където живееше Палмър. Човекът бдеше като орлица над поверения му район. Лимузината на госпожа Палмър току-що се била прибрала в гаража.

Джонсън го осведоми, че се очаква Палмър да излезе отново. Ето защо долу щяла да спре и кола на Службата по охрана. Нямало да е зле някой да посрещне агентите на входа. Щели да са там до седем минути. Щом чу тези думи, Брайънт натисна педала на газта.

 

 

Погледната отвън, охраната на Ривървю Тауърс изглеждаше безупречна.

Таксито на Холанд спря на кръглата алея отпред и при тях дойде униформен портиер. Иззад вратата, украсена с месингови плочки, ги наблюдаваше втори човек. Главният портиер седеше на бюро във фоайето. И тримата бяха едри като канари, държаха се любезно, но и някак недодялано, досущ бивши ченгета.

Холанд огледа двайсет и четири етажната сграда от гранит, мрамор и мед, и моравата около нея с ограда от ковано желязо, чиито остри лъскави върхове бяха боядисани с черна боя. Забеляза в тъмните ъгли червените очи на камерите, които вероятно улавяха всяко движение.

Убиец, дори крадец щеше да се измъчи доста, докато проникне. Но за човек като Проповедника това бе детска залъгалка, милиони, хвърлени на вятъра.

Портиерите видяха, че Холанд не е от хората, живеещи в блока, и я пуснаха чак когато им показа служебната си карта. Входът приличаше на салон от Националната галерия — бе облицован с мрамор, по който бяха окачени гоблени и картини, а в плексигласовите витрини се виждаха редки образци на изкуството от времето на династия Хан.

Холанд забеляза, че портиерът се е вторачил в спортното яке, с което се е наметнала.

— Трябва да предам нещо на госпожа Уестборн.

— Заповядайте — отвърна мъжът, с което я изненада. Подаде й със замах картата с кода. — Знаете, апартаментът е на последния етаж. Асансьорът ще спре направо там. Върнете, ако обичате, картата, след като приключите.

— Някой търсил ли е госпожата тази вечер? — попита Холанд портиера, който я придружи до асансьорите.

— Не. Прибра се преди двайсет минути. Колата е още в гаража. Следим много внимателно кой от живеещите влиза и излиза.

Докато се качваше, Холанд си спомни тренировките в Белтсвил, щата Мериленд, където се бяха упражнявали да вадят „заложници“ от асансьорна шахта. Там асансьорът бе товарен и се движеше по-бързо от този.

Холанд се отърси от всички мисли: Брайънт, Джонсън, кобурът, който й жулеше хълбока, премръзналите пръсти на краката в официалните обувки. Припомни си последните думи, които е казала на Синтия Палмър, тона и тембъра, които е използвала. Повтори какво е споделила с нея младата вдовица, за да й служи като сламка. Не искаше Палмър да има време за мислене, след като й отвори вратата.

Асансьорът спря. Холанд излезе в неголямо овално преддверие с маса от екзотично дърво с красиви цветя отгоре. Отляво се падаше аварийният изход. Беше заключен.

Точно пред Холанд бе двойната врата на апартамента, а на височината на кръста тя видя светещото копче на звънеца.

 

 

Джонсън забеляза джипа — беше спрял на улицата срещу блока, край малък парк.

Различи в светлината на лампата двамата на предната седалка. На Коб явно щеше да му е по-трудно. Наскоро се бе оженил, докато Мариън с пълна сила се радваше на освобождението от брачните окови.

Брайънт привърши разговора с портиера, изтърчал с ключовете от гаража.

— Другата агентка пристигна ли? — попита Джонсън, след като се наведе към тях.

— Да, сър. Веднага я пуснахме да се качи.

Джонсън се усмихна кисело. С добре изработени документи и подходящо държане тук явно би могъл да проникне и слон.

Гаражът бе ярко осветен, наскоро беше варосван. Отделните места за паркиране бяха отбелязани с черна боя, а имената на притежателите им — ясно изписани. Лимузината беше спряна на обозначената с жълта боя зона за разтоварване, надлъжно пред вратите на асансьора. Беше празна.

— Дали не е била пияна и се е наложило да я качват? Или е имала багаж?

— Иди при охраната — изстреля го Джонсън. — Имат камери в асансьорите. Провери записите.

 

 

Не се наложи Холанд да натисне светещото копче на звънеца. Вратата на апартамента на Синтия Палмър беше широко отворена.

Агентката влезе, изу се, смъкна якето и извади пистолета от кобура.

Вляво се падаше дневната. В гранитната камина гореше огън, поддържан от газ. Светлините на града нахлуваха през прозореца, заемащ цялата стена.

Във въздуха се носеше силният парфюм на Палмър. В антрето бе подредена цяла галерия на Шагал. Вдясно беше спалнята за гости. До нея имаше кабинет с изискано мъничко писалище и стол с висока облегалка.

Холанд замръзна и примигна. През килима падаше сянка на фигура с гротескно удължени крайници, сякаш протегнати към нея. Младата жена направи още една крачка и видя скулптурка на Джаконети.

После застана пред други врати, едната от които беше отворена: водеше към голямата спалня. Осветлението беше включено. От помещението вляво се чуваше шум на течаща вода. Звуците от спалнята явно бяха издавани от човек.

От размерите на апартамента Холанд се досещаше, че и спалнята е огромна: най-малко един вграден гардероб, баня, тоалетна, килер за постелното бельо, самата спалня, вероятно с формата на буквата Г. Толкова много места, където Проповедника би могъл да се скрие. И да я нападне, когато тя най-малко го очаква.

В спалнята някой занарежда сърцераздирателно. Холанд нахлу вътре, затвори с ритник вратата на вградения гардероб и я заключи. В банята водата пълнеше една от двете мивки. Тя затегна кранчетата и чу стоновете още по-отчетливо. Надзърна зад завеските на душа и се запъти към спалнята.

Покривалото на леглото беше издърпано на пода. Самото легло блестеше с четирите си месингови колони, придържащи балдахин.

Холанд тръгна по плюшения килим: взираше се в отраженията по прозорците, които й разкриваха тайните на стаята. Въжета, вързани за колоните. Дебели и здрави като използваните от катерачите. Иззад леглото се подаваха две ходила.

Холанд дишаше през устата. Искаше й се да спре дотук, защото миризмата й подсказваше какво й предстои да види. Споменът шеметно я върна назад, във вилата за гости в Оук Фармс със стичащата се по стените кръв и тежкия метален мирис, просмукал се във въздуха.

Синтия Палмър лежеше разкрачена, с китки, вързани под същия ъгъл, както глезените. Леглото бе двойно и ръцете на жената бяха извадени от раменните стави, за да бъдат разперени от колона до колона.

Холанд нагази в кръв, която се просмука през найлоновите чорапи и проникна между пръстите на краката й. Може би унищожаваше веществените доказателства, останали на местопрестъплението, но продължи да върви, после коленичи до леглото, изпънала ръката с пистолета към вратата.

Главата на Синтия Палмър се търкулна към нея, клепачите й затрепкаха, устата се отвори. Едвам си поемаше дъх, но продължаваше да стене гърлено. До гърдите бе заметната с чаршаф, просмукан с кръв. Холанд си представяше гледката под него и без да го маха.

— Майк-майк! Майк-майк!

Джонсън и Брайънт вече бяха пристигнали, Холанд бе сигурна. Качеството на връзката пак беше добро. Всеки момент очакваше да чуе шепота на шефа в ухото си.

— Майк-майк! — повтори тя.

— Помогнете ми…

Холанд подскочи от стона на жената, вперила очи в нея. По лицето и врата й нямаше и една драскотина, нито капчица кръв.

Бавно, без да сваля поглед от вратата на спалнята, Холанд се качи на леглото и допря ухо до устните на Синтия Палмър.

След миг чу пукота на пистолет със заглушител и върху нея се посипаха метал и трески.

 

 

В гаража Джонсън бавно обикаляше лимузината. Каквото и да правеше шофьорът, се бавеше доста, Брайънт също трябваше да се е появил отдавна. Взря се напрегнато в дългата черна кола, сякаш за да разбере от нея какво се е случило, и не се сети, че минипредавателят е останал в камионетката, когато той бе тръгнал да търси Рос.

Отвори вратата на шофьора и седна на кожената седалка. Дръпна сенника. Документите за регистрация, обикновено пъхвани там, ги нямаше. Липсваше и централна поставка, на нейно място беше монтиран телефонът на шофьора…

И върху другия сенник не бе закрепено нищо. В жабката Джонсън не намери карта „Боулдър“, квитанции за платен бензин, пътни такси.

Но под седалката бе сложен малък плосък предмет, който почти не се виждаше. Вниманието на Джонсън бе привлечено от мигащата върху него лампичка. Той коленичи така, че кутията да бъде на едно равнище с очите му. Приличаше на портативен диск плейър, беше черна. От нея не излизаха жици, нито се чуваше цъкане. Съвсем небрежно беше сложена на пода, сякаш шофьорът я е скрил от крадци.

Джонсън духна на пръстите си, за да ги стопли. Бавно се протегна и обхвана кутията отстрани. Ако държеше бомба, реагираща на промяна в налягането, можеше да избухне в лицето му. Повдигна я не повече от сантиметър й започна да я измъква. Забеляза брояча, когато кутията още бе до половината под седалката. Миниатюрните червени цифри отброяваха секундите. Двайсет и шест, двайсет и пет… Джонсън затърси отвор или пролука, откъдето да отвори кутията. Но тя беше запечатана отвсякъде с епоксидно лепило.

Двайсет и три секунди.

Той остави дяволската машина на килимчето в колата, стрелна се към камионетката и сграбчи предавателя.

— Майк-майк! Холанд, махай се оттам, веднага! Незабавно! Проповедника е горе! Смята да взриви цялата сграда!

Направи две крачки към стълбището, когато някакъв приглушен трясък го накара да погледне нагоре. Ударната вълна беше както при земетресението от 5,2 степен, което беше преживял в Лос Анджелис. Сякаш гигантска ръка разтърси сградата, люшнала се около носещата конструкция.

На Джонсън му притъмня от уплаха, но въпреки това той се насили да продължи към евакуационното стълбище. Следващият звук, стигнал до слуха му, му се стори направо невероятен: изпиука спрелият асансьор. Кой използва асансьор при пожар или взрив — та това е смъртоносен капан!

— Холанд!

Вратите на асансьора се отвориха само половин метър, после отново започнаха да се затварят. Джонсън пъхна рамо в пролуката, промуши се и се опита пак да отвори вратата. Пожарните аларми пищяха и в кабината беше тъмно. Джонсън изобщо не чу как Проповедника се измъква от ъгъла, не видя и проблесналото острие на ножа, докато той не се заби в ключицата му.

Мощни ръце го изблъскаха навън. Следващият удар го просна на цимента. Над него се извиси Проповедника, от кръвта подметките на обувките му жвакаха досущ като плът, отделяна от костта.

 

 

„Майк-майк! Проповедника е горе!“

Думите на Джонсън отекнаха в ушите на Холанд секунди след изстрела. Но тя пак не помръдна.

По бузата си усещаше лепкава влага. Беше размазаната кръв, излизала на балончета от устата на Синтия Палмър, докато надвесена над нея, Холанд бе слушала стенанията й, наподобяващи гръмотевица в далечината. Сега Палмър бе замълчала и дишаше на пресекулки. Холанд разбираше, че жената не може да бъде спасена дори ако по някакво чудо стаята се превърнеше в операционна. Още чуваше отчаяните викове на Джонсън, но не беше по силите й да изостави Синтия. Както беше сторила онази нощ със съпруга й…

Фонтанът кръв от стомаха на Палмър повдигна покриващия я чаршаф. Сетне тя сякаш отведнъж се смали и лицето й стана восъчно.

Холанд излезе без да се обръща от стаята, където цареше смъртта. Долепила гръб до стената, стигна до заключения гардероб и изрита вратата.

Сандалово дърво и кедър. Накачени една до друга дрехи, някои в найлонови или платнени калъфи. Поставки за обувки, катерещи се нагоре по стената, вградени чекмеджета за бижута.

И открехната врата в дъното, чиято брава висеше като откършен клон.

Холанд я бутна и се озова в коридора, разделящ апартаментите от задната част на блока. По диагонал вдясно се падаше шахтата за отпадъци, по-нататък беше таблото за телефоните. Ако Проповедника бе тръгнал по този път, скоро щеше да му се наложи да влезе в друг апартамент и да се разправя със собственика, за да се добере до асансьора.

Холанд продължи нататък по коридора и намери каквото търсеше: до помещението с електрическото и телефонното табло беше товарният асансьор. Затърси картата с кода с надеждата да става и за него. Нямаше начин да не става. Как иначе живеещите в блока ще го използват в спешни случаи? Освен ако не им даваха по две карти…

Вратите се отвориха с жално скърцане, клетката беше празна, Холанд се втурна вътре и натисна бутона „приземие“. Вече знаеше как Проповедника се е добрал до жилището на Палмър, как се е промъкнал в сградата. Сърцето й се сви от жалост за нещастника, чийто труп лежеше някъде в нощта. В спалнята на Палмър беше захвърлена униформената му шапка.

Вратите тъкмо се затваряха, когато се чу взривът, разлюлял стените в коридора. Асансьорната клетка се разтресе и към нея плъзна облак прах. Но електрическата мрежа не бе прекъсната. Вратите на асансьора се подчиниха на компютърната команда.

Ударната вълна запрати Холанд в мекото уплътнение, предвидено за пренасяне на мебели, кабината се разклати и запада свободно към дъното на шахтата.

 

 

Джонсън лежеше по гръб, като внимаваше да не натоварва дясното си рамо. Ризата му лепнеше, но кръвта не го тревожеше. Нямаше да загуби много, защото раната не беше дълбока. Проповедника беше замахнал с ножа под такъв ъгъл, че силата на удара се беше загубила. Вместо да се забие дълбоко в плътта, острието бе отскочило от ключицата и бе раздрало само кожата.

Но Джонсън не бе усещал никога дотогава такава болка — все едно зъболекарска бормашина стържеше по здрав зъб.

Усети, че гледа обувките на Проповедника до него и петната кръв, останали от подметките му. Насили се да вдигне очи към дългите пръсти, стиснали ножа внимателно, сякаш е чуплив материал, към силните ръце и лицето, извърнато към него.

Не беше го виждал от десет години. Беше прогонил образа му от кошмарите си. Бе забравил очите му като на голяма котка.

В миг си спомни всичко и изстена, но не от болка, а заради мъчителния си провал. Проповедника се бе надвесил над него, затуляше сетната светлина в живота му и Джонсън виждаше в очите му отразени всички жертви, които той бе убил, писъците на жените, които Джонсън нямаше никога да познава и на които бе пропилял възможността да помогне, да даде някакъв отговор. Не можеше да им каже, да им предложи нещо, което да обясни как е допуснал всичко това да се случи.

Джонсън изкрещя, когато Проповедника стисна вратовръзката му и го дръпна рязко нагоре.

— Здравей, Арлис!

Не можеше да отдели поглед от ухиленото като маска лице на Проповедника. Нямаше намерение да му достави удоволствието да гледа оръжието и да моли, да моли дори когато стоманеното острие се забива в плътта му. Проповедника бе изненадан и ядосан.

Тинг! Нима се отварят вратите на асансьора?…

Проехтя изстрел, куршумът се заби в колоната до Проповедника и върху двамата се посипа натрошен бетон.

Холанд видя как Проповедника реагира на мига, хвърли се на земята и се претърколи, докато тя изстрелваше още два куршума, забили се до гърчещото се тяло на убиеца.

Когато вратите на асансьора се бяха отворили, тя се бе притиснала до стената в ъгъла. С ръка между коленете бе стреляла веднага щом бе съгледала Проповедника, от ъгъл, при който й беше ясно, че е невъзможно да го улучи.

После бе скочила, бе изтичала от асансьора и се бе проснала на цимента, раздиращ лактите и коленете й, с надеждата да види краката на Проповедника. Искаше й се да се е скрил под някоя кола, за да стреля по резервоара и да го прати право в ада.

Вбесена се изправи и започна да стреля по стъклата на автомобилите. Ей сега щеше да го спипа, да го спипа и да го натика в някой ъгъл, където да му види сметката.

Не можеше да разчита на слуха си, защото алармите продължаваха да вият, но очите й уловиха леко движение. Моментално смени посоката на стрелбата, без дори да се прицелва. После видя как точно в противоположната посока се затваря врата — на аварийния изход, от него имаше стълби за горния етаж и друга врата, която в случай на пожар се отваряше автоматично и от която Проповедника щеше да се измъкне, за да се скрие в нощта…

Холанд се обърна и изтича при Джонсън.

— Добре съм — изстена той. — Изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Коб и Мариън са отвън в джипа.

Холанд отблъсна протегнатата му ръка и разтвори якето му. Лъжеше я, разбира се. Цялата му риза беше напоена с кръв.

— Трябва да стигнем до най-близката болница.

— Ами! Засегната е само ключицата. Дай ръка!

Тя му помогна да се изправи и преметна лявата му ръка през раменете си. Джонсън се смръщи още на първата крачка, но продължи да върви. Холанд го изведе през входа на гаража, вече отворен за пожарните коли.

Тъмнината се цепеше от сирени и червени лампи. По улицата прииждаха линейки и пожарни. Притичваха мъже в жълто огнеупорно облекло и кислородни апарати, подскачащи на гърбовете им.

— Ето там са — кимна Джонсън към джипа.

— Аз ще го поема.

Брайънт сякаш бе изникнал от земята. Върху кръглото му лице се четяха загриженост и страх — той прегърна нежно Джонсън и почти го понесе.

Мариън и Коб изскочиха от джипа, за да помогнат на Брайънт, а Холанд поизостана. Не съзнаваше, че стои насред улицата и гледа най-горния етаж на Ривървю Тауърс, откъдето към небето се издигаха валма пушек. Хората се суетяха около нея, блъскаха я и ругаеха. Сякаш беше изпаднала в пълно вцепенение, докато Брайънт не се върна и не я отведе, намятайки я с дебело одеяло.