Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (75)

73.

Гумите на форда „Краун Виктория V8“ пищяха като подивели, докато летяхме на зигзаг на север по претоварената магистрала „Соу Мил Ривър Паркуей“. Даника Патрик, прочутата рали състезателка, не можеше да бъде достойна съперница на Емили Паркър, повтарях си аз, вкопчил се в дръжката на вратата на колата.

Оказа се, че Джон Браунинг живее на задънена улица край игрището за голф Дънуди. На алеята му за автомобили беше паркиран камион на компанията за превози U-Haul. Дано не потеглиш точно сега, помолих се мислено, щом спряхме зад него.

От гаража излезе слаб, късо подстриган мъж над шейсет, а може би над седемдесет години, с тениска на университета „Сейнт Джон“. Носеше кутия с модели на влакчета. Забелязах, че и той днес бе получил кръст от пепел.

— Мога ли да ви помогна? — попита ни.

Интелигентните му сини очи се стрелкаха ту към мен, ту към Емили.

— Надяваме се да ни помогнеш, и то много — заговори Емили, като му показа значката си. — Изпраща ни Том Уоринър. Касае се за КОИНТЕЛ…

Той вдигна предупредително пръст, като ни посочи жената, която излезе от къщата на отсрещната страна на улицата, понесла щайга с разсад.

— Става дума за твоята предишна работа… — додаде Емили тихо.

— Разбирам — отвърна той. — Тогава трябва да влезем вътре.

Покани ни, махвайки с ръка към вратата на гаража.

— Най-накрая ще се местя във Флорида — сподели Джон, след като затвори вратата на гаража след себе си. — Само трябва преди това да продам мястото на една двойка юпита от Манхатън. Казаха ми, че искали техните потомци да разполагат с повече простор за живеене. Аз успях тук да отгледам четири дъщери, така че, предполагам, ще им стигне и на тях.

— Нуждаем се от помощта ти, Джон — заговори бързо Емили. — Трябва да прескочим бюрокрацията, защото времето ни изтича. През шейсет и девета година ти си се занимавал с един таен информатор, наричан Шедоубокс. Неговите отпечатъци изскочиха от системата. Предполагаме, че има нещо общо с убийствата…

— Разбрах — кимна той и се замисли за миг.

— Ако искаш, позвъни на Том, за да потвърди коя съм — заяви Емили.

— Шегуваш ли се? — рече Браунинг и погледна към мен. — Знаех, че си от ФБР още преди да слезеш от колата на алеята ми. Фамилията на Шедоубокс е Муни. Пълното му име е Франсис Зейвиър Муни. Беше бледо колежанче, носеше очила. Доста умен тип, от видна фамилия в Инуд. Следваше в Колумбийския университет, но се замеси с някакви опасни радикали. След като бе арестуван за притежание на наркотици, той ни информираше по един случай, свързан с клон на терористичната група Уедърмен.

— Мамка му! — изругах. — Пак се появява тази дума, започваща с „т“.

Браунинг кимна.

— Късно една нощ той ми позвъни и ми съобщи, че момчетата му организирали цех за производство на бомби в някакъв апартамент във Вилидж. Каза още, че възнамерявали да взривят гарата Гранд Сентръл. Нападнахме мястото, но един от онези глупаци скочи от задния прозорец и в суматохата закачи нещо, което не е трябвало да пипа. Взривът отнесе половината здание. Четирима от тях загинаха^[1]. Муни го преживя извънредно тежко. През цялото време се обвиняваше. След това го извадихме от програмата. Повече не съм чувал нищо за него.

— Кога се случи това?

Пенсионираният агент се замисли и вдигна очи към тавана на гаража.

— Беше през 1970-а. Почти четирийсет години оттогава…

Изражението му се промени. За миг ни се стори леко смутен.

— Помня още, че беше точно на Пепеляната сряда през 1970 година. Затова го нарекохме Атентата от Пепеляната сряда. Тероризъм и годишнини. Не е на добро.

Изпреварих Емили, грабвайки мобилния си телефон.

— Запомни какво ще ти кажа — заповядах на Шулц, защото той ми отговори от екипа за спешно реагиране. — Името на заподозрения е Франсис Зейвиър Муни. Най-вероятно живее в Манхатън. Може да притежава експлозиви. Кажи им да засилят мерките за сигурност на Гранд Сентръл, защото има вероятност гарата да се окаже мишената. Обадете ми се още в секундата, в която узнаете адреса му.

— Колко е убил? — попита ме Браунинг, докато чакахме вратата на гаража му отново да се вдигне.

— Две, а може би три деца — рекох.

Той поклати глава.

— Не е изненадващо. Той е тежък случай. Дори след като извадихме приятелите му от развалините, продължи да рови там. Внимавайте с него. Муни е идеалист. Ако съм научил поне едно нещо през моята кариера, то е, че идеалистите винаги се оказват тези, които трябва най-грижливо да следите.