Крис Картър
Хищникът (82)

82.

Очите на Джеймс Смит се стрелнаха към Хънтър веднага щом детективът влезе в стаята за разпити.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от специалната секция на отдел „Убийства“. Преди два дни говорихме по телефона. — Хънтър сложи на металната маса поднос с кафеник и две чаши. — Кафе?

— Тя е била отвлечена и убита, нали? — Смит беше нервен и разтревожен.

— Прясно е. — Робърт напълни двете чаши и плъзна едната към Джеймс. — Като гледам, нуждаеш се от кафе.

Смит не откъсваше поглед от лицето на детектива.

— Лора е била отвлечена и убита, нали? — Този път въпросът му прозвуча като молба.

Робърт издърпа стола срещу него, отпи от кафето си и седна.

— Казаха ми, че ме арестуват за отвличането и убийството на Лора Мичъл.

— Да, тя беше отвлечена… и убита — отговори Хънтър и после замълча за секунда. — Всички в участъка са заложили на теб. Мислят, че ти си го направил.

Джеймс Смит затвори очи и въздъхна тежко.

— Кога?

Робърт го погледна.

— Кога е била убита? — В гласа на Смит прозвуча болка.

— Няколко дни, преди да почукаме на вратата ти.

Джеймс продължаваше да гледа Робърт, но погледът му стана унесен, сякаш мислите му бяха някъде далеч.

— Знаем, че си говорил с Лора в последната вечер на изложбата й в художествената галерия „Даниъл Росдейл“. И видяхме стаята в апартамента ти.

— Имам право на адвокат, нали? — попита задържаният.

— Разбира се, но аз не съм дошъл да те разпитвам.

Джеймс се подсмихна.

— Сериозно? И какво е това? Дружески разговор? Дошъл си да ми станеш приятел?

— В момента не е лошо да имаш приятели.

— Приятелите няма да помогнат. Нали каза, че всички са заложили на мен. Вече си решил. Ще повярваш каквото искаш да вярваш, независимо от всичко.

— Опитай. — Хънтър се наведе напред.

Смит насочи вниманието си към еднопосочното стъкло и напрежението му се засили.

— Мислиш ли, че бих наранил Лора… по някакъв начин? — Той отново отмести поглед към Робърт. — Обичам я по начин, който ти никога няма да разбереш.

— Любов, която задушава сърцето ти и те държи буден нощем? Любов, която те кара да дишаш трудно, когато тя е наблизо, дори ако не те забелязва? Любов, при която ако трябва да чакаш вечно само за едно докосване или целувка, ще го направиш?

Джеймс не отговори.

— Да, знам за каква любов говориш.

Смит сключи пръсти толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

— Така ли я обичаш? — Нещо в гласа на Хънтър накара Джеймс да повярва, че детективът може би го разбира.

— Познавах Лора от банката много преди тя да стане известна художничка. — Смит тъжно поклати глава. — Тя обаче не ме познаваше. Не ме забелязваше. Сигурно не знаеше, че съществувам. Говорих с нея няколко пъти в стаята за кафе. Лора се държеше добре, но всеки път трябваше да се представям. Не бях достатъчно важен или привлекателен, за да запомни кой съм. — Очите му се изпълниха с тъга. — Дори не бях поканен на прощалния й купон.

В съседната стая капитан Блейк се обърна към Гарсия:

— Трябват ни имената и снимките на всички банкови служители в отдела на Лора Мичъл по време на последните й шест месеца там.

Той веднага вдигна телефона.

— Залавям се.

Джеймс отпусна ръце.

— Останах в банката още две години, след като Лора напусна, но следях кариерата й от самото начало. Прочетох всяка статия за нея и ходих на всичките й изложби. Дори започнах да харесвам и да ценя изобразителното изкуство. — В очите му се прокрадна лека увереност. — И после един ден се погледнах в огледалото и реших, че съм достатъчно важен и привлекателен, за да ме забележи, и само трябва да изгладя някои ръбове.

— И си си създал нова самоличност?

— Нещо повече. Създадох съвсем нов човек. Нов начин на хранене, строга програма за гимнастика, различна прическа, цвят на косата, цветни контактни лещи, нов гардероб, нов начин на мислене и на говорене, всичко. Станах човек, когото тя би забелязала, с когото би разговаряла и флиртувала. Някой, с когото би прекарала времето си. Превърнах се в Джеймс Смит.

Робърт не можа да не се възхити на решителността.

— Ходих на всичките й изложби, но пак не можах да събера смелост да я заговоря. Страхувах се, че ще ме познае, ще разбере кой съм всъщност… и ще ми се присмее.

Хънтър знаеше защо. Промяната на външността е лесна и може да се направи за един следобед, а ако промениш формата на тялото си с правилна диета и гимнастика — няколко месеца. Обаче промяната на самоличността е много по-трудна и изисква усилия, решителност, сила на волята и може да отнеме години. В миналото Джеймс Смит е бил срамежлив, с ниско самочувствие, неуверен и уплашен от отхвърляне човек и макар че сега изглеждаше съвършено различен на външен вид, пак трябваше да преодолее всички недостатъци в самоличността си.

— Тя е дошла при теб онази вечер, нали? — заключи Робърт.

Смит кимна.

— Много се изненадах. Загубих ума и дума. — Леко се усмихна, докато си спомняше.

— Даде ли ти телефонния си номер?

— Да.

— А ти обади ли й се?

— Да.

— Спомняш ли си кога? — Хънтър се наведе към него и сложи лакти на масата.

— Спомням си деня, часа и всичко, което Лора каза.

Робърт зачака.

— Беше четвърти март, шестнайсет и трийсет часа. Обадих се на мобилния й телефон от уличен автомат. Тя отиваше в ателието си. Поговорихме и Лора ме помоли да се обадя пак през почивните дни. Можело да излезем да пийнем нещо или дори да вечеряме. Направо ме покани на среща. — Джеймс се втренчи в отсрещната стена и дълго я гледа. Когато отново се обърна към Хънтър, очите му бяха насълзени. — Ти си детектив. Мислиш ли, че след всичко, което направих, след като толкова много години се опитвах да привлека вниманието й и се мъчех да ме забележи и да разговаря с мен, когато Лора най-после го стори, бих я наранил по някакъв начин?

— Защо избяга, когато почукахме на вратата ти?

— Паникьосах се. Знаех, че съм нарушил закона, като живея с фалшива самоличност, и ще отида в затвора за няколко години. Изведнъж полицаите се появиха на прага ми. Постъпих така, както биха постъпили повечето хора на мое място. Не разсъждавах, просто си плюх на петите. И преди да имам време да помисля, снимката ми се появи във всички вестници в града. Тогава разбрах, че нещо определено не е наред, и ти се обадих.

Робърт не каза нищо. Не откъсваше очи от лицето му. Смит изговори всичко това, без да трепне, да се колебае или да отмести поглед от Хънтър. Ако лъжеше, трябва да беше голям майстор в това отношение.

— Тя дойде при мен онази вечер — продължи Джеймс. — Тя ми се усмихна. Тя флиртува с мен. Тя ми даде номера си и каза да й се обадя. Тя искаше да вечеря с мен… да излезе на среща с мен. — Той се обърна към еднопосочното стъкло. — От години мечтаех за деня, когато Лора най-после ще ме забележи. Мечтата ми се сбъдна. Защо да наранявам Лора, за бога?