Агата Кристи
Щуротията на Грийншоу (1)

I.

Двамата мъже завиха покрай ъгъла на алеята, засадена с храсти.

— Е, стигнахме — каза Реймънд Уест. — Ето я!

Хорас Байндлър със задоволство си пое дълбоко дъх.

— Но, приятелю, тя е чудесна! — възкликна той. Гласът му изтъня почти до фалцет, а сетне стихна в благоговейно страхопочитание. — Невероятна е! Неземна! Една от най-добрите от този период.

— Знаех си, че ще ти хареса — отбеляза самодоволно Реймънд Уест.

— Да ми хареса ли? Скъпи приятелю… — Думите замряха на устните на Хорас. Той свали капачето на обектива на фотоапарата си и се зае да го нагласи. — Това ще бъде една от перлите в колекцията ми — заяви щастливо. — Не мислиш ли, че е много забавно да имаш колекция от архитектурни уродливости? Идеята ми хрумна една вечер преди седем години в банята. Последният ми шедьовър бе „Кампо Санто“ в Генуа, но смятам, че тази тук я превъзхожда. Как се казва?

— Нямам представа — отвърна Реймънд.

— Предполагам, че си има име все пак?

— Сигурно, но тук никой не я нарича по друг начин, освен „Щуротията на Грийншоу“.

— Грийншоу ли е бил човекът, който я е построил?

— Да. През хиляда осемстотин и шейсета или седемдесета, там някъде. Типичен пример за бързо преуспяване по онова време. Босоного момче, което натрупва огромно състояние. Има две мнения на местните хора защо той е построил тази къща. Едното е, че е помпозна изява на богатството му, а другото, че я е направил, за да впечатли кредиторите си. Ако е било второто, опитът му е бил неуспешен. Банкрутирал е. Ето защо тук наричаме къщата „Щуротията на Грийншоу“.

Фотоапаратът на Хорас започна да щрака.

— Така — рече той със задоволство. — Напомни ми да ти покажа номер 310 от колекцията си. Една невероятна полица над камина, в италиански стил. — Той погледна към къщата и додаде: — Не мога да схвана как този Грийншоу е успял да измисли подобно нещо.

— Не му е било много трудно — обясни Реймънд. — Сигурно е посетил някои от дворците по Лоара. Онези с кулите. После за съжаление изглежда е пътувал из Ориента. Непогрешимо се усеща влиянието на Тадж Махал. На мен ми допада крилото в мавритански стил и намекът за венециански дворец.

— Чудя се как изобщо е намерил архитект, който да осъществи идеите му.

— Предполагам, че не му е било трудно — повдигна рамене Реймънд. — Вероятно архитектът си е осигурил добри доходи до края на живота си, докато бедният стар Грийншоу е банкрутирал.

— Може ли да я погледнем от другата страна? — попита Хорас. — Или ще навлезем в частната собственост?

— Вече сме навлезли — отвърна спътникът му, — но мисля, че няма значение.

Той тръгна към ъгъла на къщата и Хорас го последва.

— Но кой живее тук сега? Сираци или туристи? Не може да бъде училище. Няма двор за игра, нито пък игрища.

— О, една Грийншоу все още живее тук — рече Реймънд. — Навремето старият е успял да запази къщата и синът му я е наследил. Бил е саможив човек и скъперник и е ползвал само малка част от къщата. Почти не харчел пари, може би никога не е имал достатъчно, за да харчи. Сега тук живее дъщеря му. Една много ексцентрична стара дама.

Докато обясняваше, Реймънд мислено се поздрави, че се бе сетил за тази къща и бе зарадвал толкова много госта си. Тези литературни критици постоянно твърдяха, че много си падат по уикенди в провинцията, но в повечето случаи, когато се окажеха там, тя им се струваше изключително скучна. Той отново се поздрави за идеята си да покаже на Хорас Байндлър „Щуротията на Грийншоу“, за да може да попълни колекцията си от архитектурни уродливости.

Завиха покрай ъгъла на къщата и излязоха на една неподдържана морава. От едната й страна имаше голям изкуствен алпинеум. Над него се бе надвесила една жена. Когато я забеляза, Хорас хвана ръката на Реймънд и възкликна:

— Драги мой, виждаш ли с какво е облечена? С рокля с щамповани клонки. Точно като камериерка. Тогава, когато имаше камериерки. Един от най-приятните ми спомени от детството е пребиваването ми в една къща в провинцията. Сутрин идваше да ме буди истинска камериерка, облечена с щампована рокля и с боне на главата. Да, приятелю, наистина носеше боне с ленти. Така или иначе си беше истинска камериерка и ми носеше огромна месингова кана с гореща вода. Какви вълнуващи дни бяха!

Жената с щампованата рокля се бе изправила и се бе обърнала към тях. В ръка държеше градинарска лопатка. Изглеждаше много впечатляващо. Несресани кичури от стоманеносивата й коса безразборно падаха по раменете й, а на главата си имаше сламена шапка, която много приличаше на онези, които слагат по празниците на конете в Италия. Шарената й рокля стигаше почти до глезените. Имаше обветрено, не много чисто лице, а проницателните й очи ги огледаха преценяващо.

— Трябва да ви се извиня, че навлязохме в собствеността ви, госпожице Грийншоу — рече Реймънд Уест и пристъпи към нея. — Но господин Хорас Байндлър, който ми е гост… — Хорас се поклони и свали шапка — … е много заинтересуван в… ъ-ъ-ъ… старата история на… ъ-ъ-ъ… красиви сгради.

Реймънд Уест говореше с маниера на известен писател, който знае, че е знаменитост и може да си позволи неща, които другите не могат.

Госпожица Грийншоу обърна глава към помпозното творение зад себе си.

— Наистина е хубава къща — рече одобрително. — Построил я е дядо ми. Разбира се, много преди да се родя. Казват, че желаел да смае местните хора.

— Осмелявам се да кажа, че го е постигнал, мадам — обади се Хорас Байндлър.

— Господин Байндлър е известен литературен критик — представи го Реймънд Уест.

Жената очевидно не благоговееше пред литературните критици и никак не се впечатли.

— Гледам на къщата като на паметник на гениалността на дядо ми — обясни тя. — Разни глупаци идват тук и ме питат защо не я продам и не отида да живея в апартамент. Какво ще правя аз в апартамент? Това е моят дом. Винаги съм живяла тук. — Замълча, очевидно пренесена в миналото. — Бяхме три. Лора се омъжи за помощника на енорийския свещеник. Татко не й даде никаква зестра, защото според него божиите служители трябвало да бъдат безкористни. Умря при раждане, бебето също. Нети избяга с учителя ни по езда. Татко, разбира се, я лиши от наследство. Красавец беше Хари Флечър, но не беше добър човек. Не мисля, че Нети е била щастлива с него, така или иначе не живя дълго. Роди им се син. Пише ми от време на време, но той не е Грийншоу. Аз съм последната от рода. — Тя гордо изправи рамене и нагласи сламената си шапка. После се обърна и остро каза: — Да, госпожо Кресуел, какво има?

От къщата към тях се приближаваше жена, която до госпожица Грийншоу изглеждаше абсурдно различна. Госпожа Кресуел имаше великолепна прическа, а косата й бе боядисана в синкаво. Буклите и къдрите й бяха старателно събрани в кок. Приличаше на френска маркиза, която се готви да отиде на бал. Бе на средна възраст и облеклото й контрастираше с прическата. Роклята, с която бе облечена, би трябвало да бъде от естествена черна коприна, но всъщност бе от изкуствен плат. Въпреки че не беше едра жена, бюстът й беше впечатляващ. Когато заговори, гласът й прозвуча неестествено дълбоко. Дикцията й бе странна. Усещаше се леко колебание при изговаряне на буквата „Х“, а в края на думите силно си поемаше дъх, което навяваше на мисълта, че в далечния период на нейната младост е имала проблеми с произнасянето на думите.

— Рибата, мадам — рече тя. — Треската. Още не е пристигнала. Помолих Алфред да отиде до селото, за да я донесе, но той отказа да го направи.

Малко неочаквано госпожица Грийншоу високо се разсмя.

— Отказал е, така ли?

— Алфред, мадам, се държа много непочтително.

Госпожица Грийншоу сложи два изцапани пръста на устните си и пронизително изсвири. Сетне извика:

— Алфред! Алфред, ела тук!

В отговор на шумното повикване зад ъгъла се появи млад човек. В ръката си държеше лопата. Имаше чисто красиво лице и когато се приближи до групичката, хвърли заканителен поглед към госпожа Кресуел.

— Трябвам ли ви, госпожице? — попита.

— Да, Алфред. Чух, че си отказал да идеш до селото за рибата. Така ли е?

— Ще отида, ако вие искате, госпожице — отвърна с враждебен тон той. — Само трябва да ми кажете.

— Искам да отидеш. Искам рибата за вечеря.

— Добре, госпожице. Веднага отивам.

Той хвърли дързък поглед на госпожа Кресуел, която се изчерви и измърмори под нос:

— Ама наистина е нетърпим!

— Сега като се замисля — обади се госпожица Грийншоу, — май имахме нужда точно от двама непознати посетители, нали, госпожо Кресуел?

— Съжалявам, мадам… — слиса се тя.

— Нали знаеш за какво — изгледа я госпожица Грийншоу. — Облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели. — Тя се обърна към Реймънд Уест и попита: — Нали така?

— Съвсем вярно — отговори той.

— Дотолкова познавам законите. Пък и вие двамата сте сериозни мъже. — Тя хвърли лопатката в кошницата с градинарски принадлежности и продължи: — Имате ли нещо против да дойдете с мен в библиотеката?

— С удоволствие — отвърна възторжено Хорас.

Тя ги поведе към къщата. Минаха през един от френските прозорци, прекосиха огромна дневна с по-износени тапети от златист брокат и калъфи върху мебелите, после просторен сумрачен вестибюл, а сетне тръгнаха нагоре по широко стълбище. Влязоха в една стая на първия етаж.

— Библиотеката на дядо ми — обяви тя.

Хорас огледа помещението с интерес. От негова гледна точка то бе пълно с всякакви уродливи вещи. Глави на сфинксове стърчаха от най-неподходящите места на мебелите. Имаше огромна бронзова статуя на Пол и Вирджиния. Той реши, че са те, и впечатляващ стенен часовник с класически мотиви, който закопня да снима.

— Тук има много книги — отбеляза домакинята.

Реймънд вече ги разглеждаше. От онова, което можа да види, нямаше книга, която да представлява интерес, нито пък изглеждаше, че е четена някога. Бяха комплекти от поредиците на класиците, които преди деветдесет години бяха доставяни на едро на всеки господин, пожелал да се обзаведе с библиотека. Имаше и стари романи, но също нямаше признаци да са четени.

Госпожица Грийншоу започна да тършува из чекмеджетата на огромното бюро. Накрая извади папка с документи.

— Завещанието ми — обясни тя. — Трябва да оставя парите си на някого. Казват, че така било правилно. Ако умра, без да съм направила завещание, синът на онзи ездач ще ги прибере. Красавец беше Хари Флечър, но голям мошеник. Не виждам защо неговият син трябва да наследи тази къща. Не! — продължи тя, сякаш отговаряше на някакви въображаеми опоненти. — Вече реших! Оставям всичко на Кресуел.

— Вашата домашна помощница?

— Да. Дори съм й го казала. Написвам завещание, като й оставям всичко, което притежавам, и така няма нужда да й плащам заплата. Спестявам си разходи, а пък така и тя има стимул. Няма да ме зареже, когато си пожелае, без да ме предупреди. Малко е префърцунена и надменна, нали? Но баща й беше водопроводчик и няма за какво да си придава толкова важност.

Докато говореше, тя разтвори папката. Взе една перодръжка, потопи я в мастилницата и се подписа — Катрин Дороти Грийншоу.

— Ето, видяхте, че се подписах, и сега е ваш ред да направите същото. Така става валидно.

Тя подаде перодръжката на Реймънд Уест. Той се поколеба за момент, защото неочаквано изпита неприятно чувство от това, което се искаше от него. После бързо надраска добре известния си подпис, за който ежедневно получаваше най-малко шест молби.

Хорас пое перодръжката от него и добави ситно изписания си подпис.

— Добре — рече госпожица Грийншоу.

Отиде до един шкаф за книги, обърна се и ги изгледа с подозрение, сетне отвори стъклената му врата, извади една книга и пъхна в нея сгънатия документ.

— Имам си местенца, в които си пазя нещата — отбеляза.

— „Тайната на лейди Одли“ — обади се Реймънд Уест, зърнал заглавието на книгата, докато тя я прибираше.

Жената високо се изсмя.

— Навремето е била бестселър. Не като вашите книги, а?

Тя изведнъж закачливо сръга Реймънд в ребрата. Той се изненада преди всичко от това, че тя знаеше за неговите книги. Въпреки че вече беше име в литературата, едва ли можеше да се каже, че е автор на бестселъри. С възрастта книгите му бяха станали малко по-умерени, въпреки че продължаваха да разказват за мръсната страна на живота.

— Чудя се дали не бих могъл да снимам този часовник? — попита задъхано Хорас.

— Разбира се — отвърна домакинята. — Мисля, че е купен от парижкото изложение.

— Твърде вероятно — промърмори Хорас, докато снимаше.

— След смъртта на дядо ми тази стая не е използвана много — каза тя. — Бюрото му е пълно с неговите дневници. Мисля, че са много интересни. Зрението ми обаче е слабо и не мога да ги чета. Ще ми се да ги публикувам, но предполагам, че преди това сериозно ще трябва да се преработят.

— Можете да наемете някого да го направи — предложи й Реймънд Уест.

— Наистина ли? Знаете ли, идеята ви е добра. Ще си помисля.

Реймънд Уест погледна часовника си и каза:

— Не бива да злоупотребяваме повече с гостоприемството ви.

— Радвам се, че се запознахме — усмихна се любезно госпожица Грийншоу. — Взех ви за полицай, когато ви чух да идвате откъм ъгъла на къщата.

— Защо точно полицай? — попита Хорас, който никога не се свенеше да задава въпроси.

Отговорът й бе съвсем неочакван.

— Ако искаш да научиш колко е часът, попитай полицай — изрецитира тя и след този пример на викторианска съобразителност сръга Хорас в ребрата и се засмя.

— Следобедът беше чудесен — въздъхна Хорас, докато вървяха към дома на приятеля му. — В тази къща наистина има всичко. Единственото нещо, от което се нуждае библиотеката, е труп. Тези криминални романи за убийство в библиотеката… сигурен съм, че авторите са имали точно такава библиотека предвид.

— Ако искаш да обсъждаш въпроса за убийствата, трябва да си поговориш с леля ми Джейн.

— Леля ти Джейн? Да не би да имаш предвид госпожица Марпъл? — Той изглеждаше слисан. Чаровната дама от доброто старо време, на която го представиха предната вечер, му се струваше последният човек, който би могъл да има нещо с убийство.

— О, да — увери го Реймънд. — Убийствата са нейната стихия.

— Колко интригуващо, приятелю! Какво точно имаш предвид?

— Просто искам да кажа, че някои извършват убийства, други се замесват в тях, на трети пък им ги натрапват. Леля ми Джейн спада към третата категория.

— Шегуваш се.

— Съвсем не. Можеш да се обърнеш към бившия комисар на Скотланд Ярд, към много началници на полицейски участъци и един-двама редови инспектори от криминалния отдел на полицията.

Хорас възбудено възкликна, че този ден изненадите нямат край. По време на чая, на който присъстваха Джоун Уест, съпругата на Реймънд, Лу Оксли, нейната племенница, и възрастната госпожица Марпъл, те им разказаха до най-малки подробности за срещата с госпожица Грийншоу.

— Но ми се струва, че в цялата работа има нещо злокобно — рече Хорас. — Онова създание, което прилича на френска маркиза, домашната помощница… след като вече знае, че господарката й е направила завещание в нейна полза, може спокойно да й сложи арсеник в чая.

— Кажи ни, лельо Джейн — подкани я Реймънд, — ще има ли убийство? Ти какво мислиш?

— Мисля, че не бива да се шегуваш много с тези неща, Реймънд — отвърна строго тя, докато навиваше кълбо с прежда. — Напълно е възможно да се сложи арсеник в чая. Лесно може да се набави. Вероятно дори вече го имат в бараката с градинските инструменти под формата на препарат против плевели.

— Но, скъпа лельо — обади се с любов Джоун Уест, — няма ли да е прекалено очевидно?

— Все пак си мисля, че е добре човек да направи завещание — отбеляза Реймънд. — Предполагам, че бедната старица няма какво друго да остави, освен отвратителната си къща, а кой ли би я поискал?

— Някоя филмова компания — предположи Хорас — или пък ще я вземат за хотел или болница.

— Сигурно си мислят, че ще я купят на безценица — продължи Реймънд.

Госпожица Марпъл поклати глава.

— Знаеш ли, скъпи Реймънд, не мога да се съглася с теб. Имам предвид за парите. Дядото очевидно е бил изключително разточителен. От хората, които лесно печелят пари, но не успяват да ги запазят. Може и да се е разорил, както казваш, но едва ли е било чак банкрут, защото в противен случай синът му не би могъл да запази къщата. А синът му, както често се случва, е имал съвършено различен характер от баща си. Бил е скъперник. Пестял е всяко пени. Бих казала, че вероятно е спестил прилична сума пари. Изглежда, тази госпожица Грийншоу прилича на него, тоест мрази да харчи. Да, струва ми се, че е много вероятно да има сериозна сума пари, скрита някъде.

— Чудя се… — обади се Джоун Уест. — Ти какво ще кажеш, Лу?

Всички погледнаха към Лу, която седеше мълчаливо до камината.

Тя беше племенница на Джоун Уест. Както сама се беше изразила, наскоро бракът й се бе провалил и тя остана с две малки деца и почти никакви средства, с които да ги издържа.

— Ако тази госпожица Грийншоу наистина иска някой да прегледа дневниците и да подготви книга за публикуване… — продължи Джоун.

— Но това е идея! — възкликна Реймънд.

— Мога да върша такава работа, пък и би ми допаднало — каза тихичко Лу.

— Ще й пиша — обеща Реймънд.

— Чудя се какво ли е имала предвид старата дама с тази забележка за полицая? — промърмори замислено госпожица Марпъл.

— О, беше просто шега.

— Напомня ми — поклати глава госпожица Марпъл, — да, много ми напомня за господин Нейсмит.

— Кой е господин Нейсмит? — полюбопитства Реймънд.

— Отглеждаше пчели и много добре се справяше с гатанките в неделния вестник. Много обичаше да създава на хората погрешна представа за себе си. Но понякога си навличаше неприятности.

За момент всички се умълчаха, очевидно размишлявайки за господин Нейсмит, но понеже им се стори, че няма никакви прилики между него и госпожица Грийншоу, решиха, че може би скъпата леля Джейн бе малко отвеяна заради напредналата си възраст.