Джийн М. Оел
Ловци на мамути (25)

24

Когато древната планета Земя наклони едва забележимо леденото си лице накъм огромната блестяща звезда, около която кръжеше, дори полята край ледниците усетиха нежна топла целувка и бавно се разбудиха от дълбокия сън на една по-дълга и по-студена зима. Отначало пролетта се поразмърда неохотно, сетне, с бързината на сезон, чиито дни са преброени, отхвърли ледената си завивка с поривисто движение, което напои земята и ускори живота в нея.

Капките, които се оцеждаха от клоните и короните на дървета през първите топли следобеди, се вледеняваха и образуваха висулки през студените нощи. През следващите все по-топли дни заострените висулки се уголемяваха, после се откъсваха и се забиваха в снежните преспи като се превръщаха се в купчини киша, отмивана от калните води. Ручейчетата, поточетата и вадичките, родени от топящия се сняг и лед се събираха в потоци, за да отнесат натрупаната влага, задълго скована в ледена прегръдка. Бликащите потоци се юрваха надолу в стари долове и оврази или просичаха нови във фината льосова почва, като понякога биваха подпомагани и насочвани от рогова лопата или мотика от бивник.

Скованата от леда река пъшкаше и скърцаше в усилията си да се освободи от хватката на зимата, докато топящият се лед се сливаше с подводното й течение. Сетне, неочаквано, с остър трясък, който се чу дори в землянката, последван от втори пукот и сгромолясване, реката извести, че ледът вече не спира прииждащата вълна. Ледените парчетата се претъркулваха, потапяха се и изплуваха, носеха се по мощното течение и това бележеше повратната точка на сезона.

Пролетните води сякаш отнасяха студа и обитателите на бивака, освободили се от мразовитата прегръдка, подобно на реката, наизлязоха от землянката. Макар че навън затоплянето се усещаше само като разлика в температурата, ограниченият от затвореното пространство живот бе заменен с енергични дейности на открито. Всеки претекст за излизане беше приветстван с ентусиазъм, дори пролетното чистене.

Хората от Лъвския бивак бяха чистници по своите собствени стандарти. Макар че имаше изобилие от натрупан лед и сняг, за да се получи вода трябваше да се запали огън и да се употребят големи количества гориво. Въпреки това, част от получената вода използваха за готвене и пиене, а друга — за миене и за редовните си сауни. Обикновено личното пространство беше добре организирано, грижеха се за сечивата и инструментите си, а малкото дрехи, които носеха вътре, биваха от време на време изчетквани, изпирани и поддържани в добро състояние. И все пак към края на зимата вонята в землянката беше невероятна.

За нея допринасяха храните в различен стадий на консервиране или разлагане — готвени, сурови и развалени; врящите масла, често гранясали, тъй като от време на време към старата мазнина прибавяха пресни буци сланина, за да горят лампите; невинаги изхвърляха редовно кошовете за ходене по голяма нужда; оставяха урината в контейнерите да престои, за да се превърне в амоняк посредством разлагането на уреата от бактерии. Макар че сауните бяха полезни за здравето и почистваха кожата, те почти не премахваха естествените телесни миризми, но това не беше тяхното предназначение. Личната миризма беше част от индивидуалността на самоличността.

Мамутоите бяха свикнали с наситените и остри естествени аромати на ежедневието. Обонянието им беше добре развито и те много го използваха, подобно на зрението и слуха, за да се ориентират в околната среда. Дори миризмите на животните не се считаха за неприятни; и те бяха нещо естествено. Но със затоплянето на времето дори носовете, свикнали с нормалните миризми на живота, започнаха да усещат последствията от дългото съвместно съществувание на двадесет и седем души в затворено пространство. През пролетта хората вдигаха завесите, за да проветрят землянката и изнасяха натрупания през цялата зима боклук.

За Айла това включваше и изхвърлянето на конския тор от пристройката. Конете бяха преживели зимата добре, което радваше Айла, но в това нямаше нищо чудно. Степните коне бяха здрави животни, пригаждащи се към суровите условия на лютите зими. Макар че трябваше сами да си осигуряват прехраната, Уини и Рейсър бяха свободни да излизат, когато пожелаят и да се прибират на защитено място, което далеч превъзхождаше укритията, с които обикновено разполагаха техните диви братовчеди. Освен това, те винаги бяха осигурени с вода и дори с малко храна. Конете бързо съзряваха сред дивата природа, което при обичайните условия беше необходимо, за да оцелеят, и Рейсър, подобно на други жребчета, родени по същото време, вече бе достигнал пълния си ръст. Макар че през следващите години щеше да наедрее още, той беше един як жребец, малко по-голям от майка си.

Пролетта беше и сезон на недостиг. Запасите от някои храни, особено любимите зеленчуци, бяха изчерпани, а други бяха силно намалели. Когато взимаха от складираната в хранилищата храна, всички бяха доволни, че са решили да проведат последния лов на бизони. В противен случай, сега може би щяха да изпитват недостиг на месо. Макар че месото им ги засищаше, то не ги задоволяваше. Айла си припомни пролетните тонизатори, които Иза приготвяше за Клана на Брун и реши да направи някои от тях за обитателите на бивака. Нейните запарки от различни сушени билки, които включваха богатия на желязо жълт лапад и предотвратяващите скорбут шипки, намаляваха настъпилата липса на витамини, причиняваща ненаситната жажда за прясна храна, но не премахваха желанието за нея. Всички бяха изгладнели за първите пресни зеленчуци. Но нуждата от прилагането на лечителските й умения не се свеждаше само до приготвянето на пролетните тонизатори.

Полуподземният дом беше добре изолиран и отоплен от няколкото огъня, от лампите и топлите човешки тела. Дори когато навън беше лют студ, хората вътре бяха леко облечени. През зимата внимаваха да се обличат добре, когато излизат навън, но щом снегът започна да се топи, предпазните мерки биваха често пренебрегвани. Макар че температурата бе съвсем мъничко над точката на замръзване, на хората им се струваше, че времето е много топло и излизаха навън с почти същото облекло, което носеха вътре. Често се прибираха мокри и измръзнали от пролетните дъждове и топящия се сняг и това намаляваше съпротивителните им сили.

На Айла й се отваряше повече работа да лекува кашлици, хреми и възпалени гърла през затоплящите се пролетни дни, отколкото през мразовитата зимата. Епидемията от пролетни простудни заболявания и инфекции на дихателните пътища засегна всички. Дори тя самата трябваше да пази леглото няколко дни, за да се излекува от лека треска и дълбока гръдна кашлица. Още преди настъпването на истинската пролет, тя вече бе лекувала всеки член на Лъвския бивак. В зависимост от индивидуалните нужди, приготвяше лековити чайове, прилагаше процедури с пара, горещи пластири за гърла и гърди, стоеше до леглото на болния и му вдъхваше увереност с топлата си загриженост и ласкави слова. Всички хвалеха ефикасността на лечебните й методи. Ако не друго, най-малкото присъствието й караше обитателите на бивака да се чувстват по-добре.

Нези й каза, че хората винаги се простудяват напролет, но когато веднага след нея се разболя и Мамут, Айла, макар и недооздравяла, започна да се грижи за него. Той беше много стар и тя се тревожеше за него. Една остра инфекция на дихателните пътища можеше да бъде фатална. Независимо от напредналата си възраст, обаче, шаманът притежаваше забележителна издръжливост и се възстановяваше по-бързо от други хора в землянката. Макар да се радваше на всеотдайността и вниманието, които Айла му оказваше, Мамут постоянно я подканваше да се погрижи за останалите, които имаха повече нужда от нея, както и да си почива.

Не беше нужно да я подтикват или убеждават, когато Фрали легна с треска и разви дълбока раздираща кашлица, но в този случай желанието й да помогне беше без значение. Фребек не допускаше Айла в огнището, за да лекува Фрали. Крози яростно спореше с него на тази тема и всички в бивака бяха съгласни с нея, но той бе непреклонен. Крози спореше дори с Фрали, като се опитваше да я убеди да пренебрегне забраната на Фребек, но безуспешно. Болната жена просто клатеше отрицателно глава и кашляше.

— Но защо? — попита Айла Мамут, пиейки горещ чай заедно с него, вслушвайки се в спазмите на Фрали.

Трони бе взела в своето огнище Ташер, който бе на възраст между Нуви и Хартал. Крисавек спеше при Брайнан в Огнището на Зубъра, така че болната и бременна жена можеше да почива, но Айла се стряскаше от всяко кашляне на Фрали.

— Защо не ми позволява да й помогна? Вижда, че другите са по-добре, а тя най-много се нуждае от помощ. Такава силна кашлица е твърде опасна за нея в сегашното й състояние.

— Айла, никак не е трудно да се отговори на твоя въпрос. Ако някой смята, че хората от Клана са животни, просто не е възможно да го накараш да повярва, че такива хора разбират нещо от лечителство. А след като ти си израснала сред тях, как би могла да имаш познания в тази област?

— Но те не са животни! Знахарките от Клана са много опитни.

— Знам това, Айла. Аз познавам по-добре от всички останали, умението на знахарките от Клана. Мисля, че всички тук вече са убедени в тяхната опитност, дори Фребек. Те поне оценяват способностите ти, но Фребек не иска да отстъпи след всичките караници напоследък. Страх го е да не загуби достойнството си.

— Кое е по-важно? Неговото достойнство, или бебето на Фрали?

— Фрали изглежда смята, че достойнството на Фребек е по-важно.

— Вината не е във Фрали. Фребек и Крози се опитват да я накарат да изрази предпочитание към единия от двамата, а тя не желае да го стори.

— Това Фрали трябва да реши.

— Точно там е бедата. Тя не желае да вземе решение. Отказва да прави избор.

Мамут поклати глава.

— Не е така, тя прави своя избор, независимо дали го иска или не. Но той не е между Фребек и Крози. Още колко й остава до раждането? — попита той. — Струва ми се, че е готова.

— Не знам със сигурност, но мисля, че още не е. Изглежда по-едра, защото е много слаба, но бебето още не е в положение за раждане. Ето това ме безпокои. Мисля, че още е доста рано.

— Айла, с нищо не можеш да промениш нещата.

— Но ако Фребек и Крози не се караха непрекъснато и за всичко…

— Това няма нищо общо с раждането. Този проблем не засяга Фрали, а Фребек и Крози. Фрали не бива да се оставя да я въвличат в него. Тя може сама да вземе решение и всъщност го прави. Предпочела е да не предприема нищо. Или по-скоро, ако опасенията ти са основателни — а на мен ми се струва, че са — тя размишлява дали да роди сега или по-късно. Може би избира между живот за своето дете и смърт… а възможно е да поставя и себе си в опасност. Но правото на избор е лично нейно и в него може да се крие нещо много повече, отколкото е известно, на който и да е от нас.

След приключването на разговора, тя дълго размишлява върху доводите на Мамут. Те не излизаха от ума й и когато си легна. „Разбира се, че е прав. Независимо от чувствата на Фрали към майка й и към Фребек, тя не участва в борбата, която се води помежду им.“ Айла се опита да измисли някакъв начин, за да убеди Фрали, но и преди беше опитвала, а сега, когато Фребек не я допускаше в огнището си, тя нямаше възможност да поговори с нея. Заспа с чувство на силно безпокойство.

Събуди се в тъмна доба и се заслуша, лежейки неподвижно. Не беше сигурна какво я бе разбудило, но й се беше сторило, че бе дочула стененето на Фрали в тъмната землянката. След като дълго време се вслушва в тишината, реши, че е сънувала. Вълчо изскимтя тихичко и тя протегна ръка да го успокои. Сигурно и той сънуваше лош сън и това я беше събудило. Но преди да го докосне, ръката й замръзна неподвижно, защото тя напрегна слух да долови онова, което й прозвуча като приглушен стон.

Отметна завивките и стана. Тихо се мушна покрай завесата и опипом стигна до коша, за да се облекчи, след това нахлузи една туника и тръгна към огнището. Чу сподавена кашлица, последвана от продължителна спазмена кашлица, която завърши със сподавен стон. Айла стъкна огъня, прибави малко съчки и костени изрезки, докато той лумна, после постави в него няколко готварски камъка и посегна към мяха с вода.

— Направи и за мен малко чай — обади се Мамут с тих глас откъм забуления в мрак нар, след което отметна завивките си и стана. — Струва ми се, че скоро всички ще са будни.

Айла кимна и наля още вода в Готварския кош. Чу се нов, пристъп на кашлица, после обитателите на Огнището на Жерава се раздвижиха до Айла достигнаха приглушени гласове.

— Има нужда от нещо, което да облекчи кашлицата й и, успокои родилните й болки… ако не е твърде късно. Я да прегледам церовете си — каза Айла като остави паницата си, но се поколеба, — … в случай че някой потърси помощ.

Тя взе една главня и Мамут проследи движението й между лавиците с изсушени растения, които беше донесла от долината. „Удивително е да гледаш как практикува лечителското си изкуство“ — помисли си Мамут. — „Макар че е твърде млада за такава вещина. Ако бях на мястото на Фребек, щях да се безпокоя повече от младостта и евентуалната й неопитност, отколкото от миналото й. Знам, че е обучена от най-добрите, как може вече да знае толкова много? Изглежда притежава вродена дарба и онази знахарка, Иза, сигурно веднага е забелязала таланта й.“

Размишленията му бяха прекъснати от нов пристъп и кашлица откъм Огнището на Жерава.

— Фрали, пийни вода — обади се загрижено Фребек.

Фрали поклати глава, неспособна да говори, като се опитваше да потисне кашлицата. Беше легнала на една страна, подпряна на лакът, прикрила устата си с парче мека кожа. Очите й блестяха от треската, лицето й беше почервеняло от напъването. Хвърли поглед към майка си, която седеше на нара срещу пътеката и я гледаше ядовито.

Гневът и скръбта на Крози бяха очевидни. Беше опитала всичко, за да убеди дъщеря си да потърси помощ: беше я увещавала, беше спорила с нея, беше я обвинявала — нищо не бе помогнало. Даже беше взела от Айла лекарство против собствената си простуда и беше глупаво от страна на Фрали да не се възползва от него. За всичко беше виновен онзи глупав човек, тъпия Фребек, но всякакви разговори с него бяха безсмислени. Крози беше решила повече да не казва нито дума.

Кашлицата на Фрали поутихна и тя се отпусна изтощена на леглото. Може би другата болка, чието съществуване не искаше да признае, нямаше да се появи този път. Фрали зачака със затаен дъх, за да не смути нещо, което я плашеше. Усети болка в кръста. Затвори очи и пое дълбоко дъх, опитвайки се да я прокуди. Постави ръка отстрани на подутия си корем и усети контракциите на мускулите си едновременно с нарастването на болката и безпокойството.

„Още е твърде рано — помисли си тя. — Бебето би трябвало да се роди след още един лунен цикъл“.

— Фрали, добре ли си? — попита Фребек, който все още стоеше до нея с водата.

Тя се опита да му се усмихне, съзирайки безпокойството и безпомощността му.

— Ох, тази кашлица — каза тя. — Всички се разболяват през пролетта.

Помисли си, че никой не го разбира, а най-малко — майка й. Той толкова се стремеше да покаже на всички, че струва нещо. Затова не искаше да се предаде, затова спореше толкова много и така бързо се обиждаше. Караше Крози да се чувства неудобно. Фребек не съзнаваше, че човек показва колко струва — броя и качеството на връзките си и силата на влиянието си — като демонстрира каква част от онова, което притежава съвместно с близките и роднините си, може да отстъпи другиму. Майка й се бе опитала да му го покаже като му предостави правото върху Жерава — не просто огнището, което Фрали му бе донесла, когато се бяха събрали, а и правото да претендира, че е роден под знака на Жерава.

Крози бе очаквала смирено изпълнение на желанията и изискванията си, както и разбиране и благодарност от негова страна за това, че Огнището на Жерава, което все още й принадлежеше по име, макар че тя не притежаваше почти нищо друго, сега бе негово по право. Но исканията й надхвърляха допустимото. Тя бе загубила толкова много, че й бе трудно да отстъпи дори частица от останалия й статус, при това на човек, който имаше толкова малко. Крози се боеше, че той ще го принизи още повече и й бяха необходими постоянни уверения, че жестът й е високо ценен. Фрали не искаше да го кара да се срамува като се опита да му обясни. Това бе деликатен момент, нещо, с което израстваш… ако си го притежавал винаги. Но Фребек никога не бе имал нищо.

Фрали отново започна да изпитва болка в кръста. Ако си лежи кротко, току-виж премине… ако можеше да не кашля. Прииска й се да поговори с Айла, поне за да вземе нещо против кашлицата си, но не й се щеше Фребек да помисли, че застава на страната на майка си. А ако се впуснеше в дълги обяснения, само щеше да раздразни гърлото си и да постави Фребек в отбранителна позиция. Отново се разкашля, точно когато контракциите станаха най-силни. Сподави стон, причинен от болката.

— Фрали? Да не би… да има нещо друго, освен кашлицата? — попита Фребек, гледайки я втренчено. Не му се вярваше, че причината за такъв стон може да е кашлицата й.

Тя се поколеба.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“? — попита тя.

— Ами, бебето… но ти вече се раждала два пъти и знаеш как става това, нали?

Фрали се задави от силен пристъп на кашлица и когато отново се поуспокои, отбягна да отговори на въпроса му.

Когато Айла се върна на нара си, за да се дооблече, по ръбовете на димоотвода бе започнала да се появява светлина. Половината нощ почти целият Бивак бе стоял буден. Първо се събудиха от буйната кашлица на Фрали, но скоро стана ясно, че тя страда не само от простуда. Трони едва удържаше Ташер, който искаше да се върне при майка си. Взе го и го отнесе в Огнището на Мамута. Той продължаваше да хленчи, затова Айла го вдигна на ръце и го понесе из голямото огнище като отвличаше вниманието му с разни предмети. По петите й вървеше вълчето. Тя пренесе Ташер през Лисичето огнище и Лъвското огнище и оттам — в готварското огнище.

Джондалар видя как Айла приближава, опитвайки се да успокои детето, и сърцето му затупа по-бързо. Мислено я приканваше да дойде по-близо, но беше неспокоен и напрегнат. Почти не си бяха говорили, откакто той се премести и сега не знаеше какво да каже. Огледа се за нещо, което би могло да успокои бебето и забеляза една малка кост от останало печено месо.

— Може би ще иска да я подъвче — предложи Джондалар, когато тя стъпи в обширното общо огнище, като й показа костта.

Тя я взе и я сложи в ръката на детето.

— Ето, Ташер, вземи я, харесва ли ти?

Нямаше месо, но костта все още миришеше приятно. Детето лапна дебеля й край, опита го, реши, че му харесва и най-сетне се укроти.

— Това беше добра идея, Джондалар — каза Айла. Държеше тригодишното детенце, застанала близо до него, и го гледаше.

— Майка ми правеше така, когато сестричката ми ставаше раздразнителна — каза той.

Взряха се безмълвно и с жадни очи един в друг, като всеки попиваше чертите на другия — всяка сенчица, всяка подробност и промяна. „Отслабнал е“ — помисли си Айла. — „Изглежда изпосталял“. „Разтревожена е за Фрали, иска да й помогне — помисли си Джондалар. — О, Дони, толкова е красива!“

Ташер изпусна костта и Вълчо я грабна.

— Пусни я! — заповяда му Айла. Той неохотно я остави, но застана да я пази.

— Можеш да му я дадеш. На Фребек едва ли ще му хареса, ако дадеш на Ташер костта, след като Вълчо я е лапал.

— Не искам да свиква да взима неща, които не са негови.

— Всъщност той не я взе. Ташер я пусна. Вълчо сигурно е помислил, че е за него — заключи логически Джондалар.

— Може и да си прав. Предполагам, че няма да стане нищо лошо, ако му я оставя.

Тя даде знак и вълчето отново захапа костта. Запъти се направо към постелята на Джондалар, разстлана на пода, близо до къта за работа с кремък. Разположи се удобно върху нея и заръфа канала.

— Вълчо, махай се оттам — погна го Айла.

— Няма нищо, Айла… стига ти да не възразяваш. Той често идва и се разполага там като у дома си. Аз… даже му се радвам.

— Не, нямам нищо против — каза тя и се усмихна. — Ти винаги си бил добър и с Рейсър. Мисля, че животните те харесват.

— Е, не като теб. Теб направо те обожават. Аз наистина… — започна той и внезапно замълча. Челото му се сбърчи и той затвори очи. Когато ги отвори, Джондалар се поизправи и се отдръпна една крачка. — Майката те е благословила с велик дар — каза той с много по-сух тон и вид.

Изведнъж Айла усети горещи сълзи в очите и болка в гърлото си. Погледна надолу и също направи крачка назад.

— Изглежда, че Ташер скоро ще си има братче или сестриче — каза Джондалар, сменяйки темата.

— Опасявам се, че е така — отвърна Айла.

— Опасяваш се? Да не искаш да кажеш, че тя не бива да ражда бебето? — попита Джондалар изненадан.

— Разбира се, че трябва да го роди, но не сега. Още е твърде рано.

— Сигурна ли си?

— Не, не съм сигурна. Не ми разрешават да я видя — каза Айла.

— Фребек ли?

Айла кимна.

— Просто не знам какво да правя.

— Не мога да разбера защо продължава да подценява уменията ти.

— Мамут казва, че според Фребек „плоскоглавците“ нямат никаква представа от лечителство, затова не вярва, че съм научила нещо от тях. Мисля, че Фрали действително има нужда от помощ, но Мамут казва, че тя самата трябва да помоли за това.

— Мамут сигурно е прав, но ако тя наистина ще ражда, би могла да се обърне към теб.

Айла премести Ташер, който беше засмукал палеца си и засега изглеждаше доволен. Забеляза Вълчо върху спалните кожи на Джондалар, които й бяха толкова познати и които съвсем до скоро бяха разположени до нейните. Постелята и близостта му я накараха да си спомни докосването му и това, което той можеше да я накара да изпита. Прииска й се кожите му пак да са на нейния нар. Когато го погледна отново, в очите й се таеше желание и Джондалар така внезапно откликна, че закопня да я докосне, но се въздържа. Реакцията му обърка Айла. Беше я погледнал по начин, който винаги предизвикваше трепет дълбоко в нея. Но защо се спря? Беше съкрушена, но в един миг бе изживяла… нещо… може би надежда. Може би щеше да намери начин да го достигне, ако продължи да опитва.

— Надявам се да го стори — каза Айла, — но може да е твърде късно да се спре раждането.

Тя понечи да си тръгне и Вълчо се надигна, за да я последва. Погледна животинчето, после мъжа, замисли се и след това каза:

— Джондалар, ако тя наистина изпрати да ме повикат, ще задържиш ли Вълчо тук? Не мога да му позволя да върви подир мен и да ми се мотае из краката в Огнището на Жерава.

— Да, разбира се — отговори Джондалар. — Но дали той ще иска да дойде тук?

— Вълчо, върни се! — каза тя. Той я изгледа с леко скимтене, сякаш я питаше нещо. — Върни се при леглото на Джондалар! — каза тя като вдигна ръка и посочи. — Иди при леглото на Джондалар — повтори тя.

Вълчо отпусна опашка, посви се малко и се върна обратно. Седна върху кожите и я загледа.

— Стой там! — заповяда тя.

Вълчето се сниши, опря глава на предните си лапи и проследи с поглед как тя се обърна и излезе от огнището.

Крози, все още седнала на леглото си, гледаше как Фрали вика и се мята. Най-сетне болката премина и Фрали пое дълбоко въздух, но това предизвика пристъп на кашлица и на Крози й се стори, че съзря в очите на дъщеря си отчаяние. И Крози се чувстваше отчаяна. Някой трябваше да стори нещо. Фрали беше започнала да ражда, а кашлицата намаляваше силите й. Вече не таеше особени надежди за бебето — то щеше да се роди преждевременно, а такива деца не оцеляваха. Но Фрали имаше нужда от нещо, което да облекчи кашлицата и болката й, а по-късно — от средство, което да намали скръбта й. Всички разговори с Фрали, бяха отишли на вятъра, благодарение на този тъпанар, който постоянно се навърташе около тях. Толкова ли не виждаше, че тя е в беда?

Крози се вгледа изпитателно във Фребек, който се суетеше около нара на Фрали с безпомощен и разтревожен вид. „А може би вече е забелязал“ — помисли си тя. Може би тя трябва да опита отново, но би ли имало някаква полза да разговаря с Фрали?

— Фребек! — каза Крози. — Искам да говоря с теб.

Мъжът се изненада. Крози рядко се обръщаше към него на име или заявяваше, че иска да разговарят. Обикновено просто му крещеше.

— Какво искаш?

— Фрали е твърде голям инат, за да ме послуша, но на теб вече трябва да ти е ясно, че тя ражда…

Фрали я прекъсна със задушаващ пристъп на кашлица.

— Фрали, кажи ми истината — каза Фребек, — когато пристъпът й отмина. — Раждаш ли?

— Да, струва ми се — каза тя.

Той се ухили.

— А защо не ми каза?

— Защото се надявах да не е така.

— Но защо? — попита той, внезапно разстроен. — Не искаш ли бебето?

— Твърде е рано, Фребек. Деца, които се раждат преждевременно, не остават живи — отговори му Крози вместо нея.

— Не остават живи? Фрали, има ли нещо, което да не е наред? Вярно ли е, че това дете няма да оцелее? — попита Фребек, уплашен до смърт.

През целия ден в него витаеше усещането, че нещо не е наред, но той никак не искаше да повярва, а и не мислеше, че може да стане чак толкова лошо.

— Фрали, това ще е първото дете на моето огнище. Твоето дете, родено в моето огнище.

Той коленичи до леглото и взе ръката й в своята.

— Това дете трябва да живее. Кажи ми, че ще живее — молеше я той. — Фрали, кажи ми, че това дете ще живее.

— Не мога. Не знам.

Гласът й беше измъчен и дрезгав.

— Мислех, че разбираш тези неща, Фрали, Та ти си майка. Вече имаш две деца.

— При всяко дете е различно — прошепна тя. — С това беше трудно още от самото начало. Тревожех се, че ще го загубя. Имаше толкова неприятности… докато намерим място за живеене… не знам. Просто мисля, че е твърде рано, за да се роди това дете.

— Фрали, защо не ми каза?

— И какво щеше да направиш? — попита Крози със сдържан, почти безнадежден глас. — Какво можеше да направиш? Разбираш ли нещо от бременност? От раждане на деца? От кашлица? От болка? Тя не искаше да ти каже, защото единственото нещо, което ти правеше, бе да обиждаш тази, която можеше да й помогне. А сега детето ще умре и просто не знам колко слаба е Фрали.

Фребек се обърна към Крози.

— Фрали? Нищо не може да й се случи на Фрали! Нима може? Всички жени раждат бебета.

— Не знам, Фребек. Погледни я и прецени сам.

Фрали се опиташе да овладее нов пристъп на кашлица, а болката в кръста й започваше отново. Очите й бяха затворени, веждите й — сбърчени. Косата й беше разбъркана и сплъстена, лицето й плуваше в пот. Фребек скочи и понечи да излезе от огнището.

— Фребек, къде отиваш? — попита Фрали.

— Отивам да доведа Айла.

— Айла? Но аз мислех, че…

— Още откакто се появи тук, тя постоянно повтаря, че при тебе има усложнения. И беше абсолютно права… Щом разбира толкова, значи наистина може да е Лечителка. Всички постоянно твърдят, че е Лечителка. Не знам дали е вярно, но трябва да направим нещо… освен ако ти кажеш да не я търся.

— Повикай я — прошепна Фрали.

Докато Фребек крачеше по пътеката към Огнището на Мамута, възбудата и напрежението се предадоха на всички обитатели на землянката.

— Айла, Фрали е… — отвори Фребек уста, вече твърде уплашен и разтревожен, за да мисли за достойнството си.

— Да, знам. Помоли някой да намери Нези, за да ми помага и донеси този съд. Внимателно, че е горещ. Това е отвара за гърлото й — каза Айла и забърза към Огнището на Жерава.

Когато Фрали вдигна очи и видя Айла, тя веднага почувства голямо облекчение.

— Първо трябва да оправим този нар, за да ти е удобно — каза Айла, сваляйки завивките и подпирайки я с кожи и възглавници.

Фрали се усмихна и изведнъж, кой знае защо, забеляза, че Айла още говори с акцент. „Не, не е точно акцент“ — помисли си тя. Просто й беше трудно да произнася някои звукове. Странно, че човек лесно свиква с такива неща. Над нара й се надвеси и главата на Крози. Тя подаде на Айла парче сгъната кожа.

— Айла, ето одеялото й за раждане.

Разгънаха го и Фрали се отмести, за да го разстелят под нея.

— Време беше да те извикат, но вече е твърде късно да се спре раждането — каза Крози. — Все ми се струва, че това ще е момиче. Жалко, че няма да оцелее.

— Не бъди толкова сигурна, Крози — каза Айла.

— Това бебе се ражда преждевременно и ти го знаеш.

— Да, но не бива да го отписваш още. Много неща могат да се направят, ако не идва прекалено рано… и ако раждането протече нормално. — Айла се вгледа във Фрали. — Да почакаме и ще видим.

— Айла — обади се Фрали с блестящи очи, — мислиш ли, че има надежда?

— Винаги има надежда. А сега изпий това. Ще успокои кашлицата ти и ще се почувстваш по-добре. Тогава ще видим докъде е стигнало раждането.

— Какво има в това? — поиска да знае Крози.

Айла погледна изпитателно жената, преди да отговори. В гласа й беше прозвучала заповедна нотка, но Айла долови, че въпросът й бе продиктуван от загриженост и интерес. Тонът й бе по-скоро свързан с маниера й на говорене, съобрази Айла, старицата сякаш бе свикнала да дава заповеди. Но той можеше погрешно да бъде преценен като неприемлив или заповеднически, когато онзи, който го употребяваше, нямаше правомощията да заповядва.

— Вътрешната кора на дива черна череша, за да успокои кашлицата й и да облекчи родилните й болки — обясни й Айла, — сварена с изсушени корени от синьо цвете, смлени на прах, за подсилване работата на изтласкващите мускули, за да се ускори раждането. Вече е твърде напреднало, за да може да се спре.

— Хммм — измърмори Крози и кимна одобрително.

Тя искаше да установи както съставките на запарката, така и компетентността на Айла. Остана доволна от отговора й — Айла не просто прилагаше лек, който някой й е казал, а имаше съвсем ясна представа какво прави. Не защото самата Крози познаваше качествата на растенията, а защото Айла знаеше как да ги прилага.

С напредването на деня всеки се отбиваше за миг при тях, за да окаже морална подкрепа, но в окуражителните усмивки имаше някаква тъга. Знаеха, че Фрали е поставена на изпитание, и че има много слаба надежда за щастлив край. За Фребек времето течеше мъчително. Не знаеше какво да очаква и се чувстваше несигурен и изоставен. Струваше му се, че друг път, когато се бе навъртал около раждащи жени, раждането не бе траяло толкова дълго и не си спомняше да е било толкова трудно при другите жени. Нима всички се мятаха и напрягаха така?

В огнището му нямаше място за самия него от многото жени, насъбрали се там, пък и не им беше необходим. Никой не забелязваше, че той седи на нара на Крисавек, че наблюдава и чака. Най-сетне се надигна и се измъкна, без да знае къде отива. Реши, че е гладен и се запъти към готварското огнище, като се надяваше да намери там остатъци от печеното месо или нещо друго. Мина му през ум беглата мисъл да потърси Талут. Чувстваше необходимост да поговори с някого, да сподели случилото се с човек, който би могъл да го разбере. Когато стигна до Огнището на Мамута, Ранек, Дануг и Торнек стояха край огъня и разговаряха с Мамут, отчасти препречили пътеката. Фребек се отдръпна, защото не му се искаше да се изправи пред тях и да ги моли да му направят път.

Поколеба се, но не можеше просто да стои там вечно, затова се отправи към средата на Мамутското огнище и към групичката.

— Фребек, как е тя? — попита Торнек.

Той остана леко изненадан от приятелското отношение.

— Де да знаех.

— Разбирам какво ти е — каза Торнек с кисела усмивка. — Аз самият се чувствам най-безполезен, когато Трони ражда. Не мога да гледам, когато я боли и все ми се иска да мога да й помогна с нещо, но просто няма с какво. Това си е чисто женска работа и жената трябва да се справи сама. След това винаги съм се чудел колко бързо забравя болката, щом види бебето и знае, че то ще е… — той млъкна, защото усети, че е сбъркал. — Извинявай, Фребек. Не исках да…

Фребек се начумери и се обърна към Мамут.

— Според Фрали това бебе е подранило. Крози каза, че преждевременно родените не оцеляват. Това вярно ли е? Ще умре ли бебето?

— Фребек, аз не мога да отговоря на такъв въпрос. Всичко е в ръцете на Мут — каза старецът. — Знам само, че Айла не се предава лесно. Зависи колко е подранило. Преждевременно родените бебета са малки и слаби, затова обикновено умират. Но невинаги, особено когато не са се появили много рано и колкото по-дълго живеят, толкова по-големи са шансовете им да оцелеят. Не я знам какво точно може да направи, но ако има някой, който може да стори нещо, това е Айла. Тя е надарена с мощна сила и мога да те уверя, че няма друга Лечителка, която да е по-добре обучена от нея. Знам от непосредствен опит колко умели са знахарките на Клана. Една от тях веднъж ме излекува.

— Теб! Ти си бил лекуван от плоскоглава жена? — изуми се Фребек. — Не разбирам. Как? Кога?

— Когато бях млад, по време на моето Пътешествие — отговори Мамут.

Младите зачакаха той да продължи, но скоро се разбра, че Мамут няма желание да им даде повече информация.

— Старче — каза Ранек с широка усмивка, — питам се колко ли истории и тайни се крият в годините на дългия ти живот.

— Забравил съм повече, отколкото са ти се случили през целия ти живот, но и помня много. Когато ти се роди, аз вече бях стар.

— На колко си години? — попита Дануг. — Знаеш ли?

— Имаше време, когато можех да ги сметна, защото си ги отбелязвах на кожата на духовете всяка пролет по повод на някое значително събитие, случило се през годината. Запълних няколко кожи, церемониалният екран е една от тях. Сега вече съм толкова стар, че съм спрял да ги броя. Но ще ти кажа, Дануг, на колко съм години. Първата ми жена имаше три деца. — Мамут хвърли поглед към Фребек. — Второто й дете, момиче, роди четири деца. Най-голямото от тях беше момиче, което като порасна, роди Тюли и Талут. Ти, разбира се, си първото дете на жената на Талут. Жената на първото дете на Тюли може би вече очаква дете. Ако Мут ми подари още един сезон живот, може да видя петото си поколение. Ето, на толкова години съм, Дануг.

Дануг клатеше глава. Такава възраст излизаше извън представите му.

— Мамут, ти и Манув роднини ли сте? — попита Торнек.

— Той е третото дете на жената на мой по-млад братовчед, също както ти си третото дете на жената на Манув.

Точно в този момент настъпи оживление в Огнището на Жерава и всички се обърнаха натам.

— А сега поеми дълбоко въздух — каза Айла, — и се напъни още веднъж. Още малко.

Фрали пое дълбоко въздух, задържа го и здраво се напъна, като се държеше за ръцете на Нези.

— Добре! Много добре! — окуражи я Айла. — Ето го, излиза! Излиза! Добре! Готово!

— Фрали, момиче е! — извика Крози. — Казах ти, че това ще е момиче!

— Как е тя? — попита Фрали. — Дали е…

— Нези, ще й помогнеш ли да изхвърли плацентата — каза Айла като почистваше слузта от устата на новороденото, докато то се бореше за първата глътка въздух. Настъпи ужасна тишина. И тогава се чу чудният вик на живота, от който спираше сърцето.

— Жива е! Жива е! — възкликна Фрали, със сълзи на облекчение и надежда.

„Да, жива е — помисли си Айла, — но е толкова малка.“ Никога не беше виждала такова дребно бебе. Въпреки това то беше живо, риташе и дишаше. Айла постави бебето по корем върху стомаха на Фрали и си напомни, че досега беше виждала само новородени от Клана. Може би бебетата на Другите бяха поначало по-малки. Помогна на Нези за плацентата, после преобърна детето и завърза пъпната връв надве места с парчетата червено боядисана жила, която беше приготвила. Преряза жилата между двата възела с остър кремъчен нож. За добро или за лошо, момиченцето вече водеше свой собствен живот — беше самостоятелно, живо, дишащо човешко същество. Но следващите няколко дни щяха да бъдат критични.

Айла внимателно прегледа бебето, докато го почистваше. Изглеждаше отлично, с изключение на това че бе малко и плачът му бе слаб. Айла пови момиченцето в меко кожено одеяло и го подаде на Крози. Когато Нези и Тюли махнаха родилното одеяло и Айла се увери, че Фрали е почистена и се чувства удобно, загърната с попиваща мамутска вълна, тя постави новородената й дъщеря в свивката на рамото й. Махна на Фребек да дойде и види първата дъщеря на неговото огнище. Крози надничаше иззад гърба му.

Фрали я отви, после погледа Айла с изпълнени със сълзи очи.

— Толкова е малка — каза тя, гушкайки нежно мъничкото новородено.

После развърза предницата на туниката си и постави бебето на гърдата си. То опипом намери зърното и по усмивката върху лицето на Фрали Айла разбра, че суче. Но след няколко мига то остави гърдата, явно изтощено от усилието.

— Толкова е малка… ще оживее ли? — обърна се Фребек към Айла, но това бе повече молба, отколкото въпрос.

— Диша. Щом може да бозае, значи има надежда, но за да живее, ще й трябва помощ. Трябва да бъде на топло и не бива да й се позволява да използва малкото сила, която има, за друго, освен за бозаене. Всичкото мляко, което изпива, трябва да отива за растежа й — каза Айла. — След това изгледа сурово Фребек и Крози. — Ако искате да живее, повече никакви скандали в огнището! Това ще я разстрои, а за да се развива, й е нужно спокойствие. Дори не бива да се оставя да плаче, тя няма силата за това. Това би отнело млякото, необходимо за растежа й.

— Айла, как да я предпазя от плачене? Как ще разбирам кога да я храня, ако не изплаче? — попита Фрали.

— И Фребек, и Крози трябва да ти помагат, защото дъщеричката ти трябва да е с теб непрекъснато, Фрали, все едно че си още бременна. Мисля, че най-доброто решение е да се направи една торба за носене, в която тя ще е непрестанно на гърдите ти. Така ще я топлиш постоянно. Тя ще се успокоява от близостта ти и биенето на сърцето ти, защото е свикнала с него. Но най-важното е, че всеки път, когато поиска да суче, ще трябва само да обърне главата си, за да намери зърното ти, Фрали. Тогава силата за растежа й няма да отива за плачене.

— Ами преповиването? — попита Крози.

— Намажи тялото й с малко от меката лой, която ти дадох, Крози; аз ще приготвя още. Наложи я с чист, сух животински тор, за да попива нечистотиите. Изхвърляй го, когато има нужда от преповиване, но не я движи много. А и ти, Фрали, трябва да почиваш, а не да се движиш насам-натам с нея. Добре ще е и за теб. Трябва да се опитаме да успокоим кашлицата ти. Ако момиченцето оживее през следващите няколко дни, то с всеки следващ ден ще става по-здраво и по-силно. С ваша помощ, Фребек и Крози, тя има шанс да живее.

В землянката започна да се прокрадва плаха надежда, когато спуснаха завесите, за да закрият червеното слънце, залязващо зад редица облаци на хоризонта. Повечето хора бяха свършили вечерното си ядене и подклаждаха огньовете, почистваха, слагаха децата да спят и се събираха на вечерни приказки. Няколко души седяха около огъня в Огнището на Мамута, но разговорите бяха приглушени, сякаш бе неприлично да се повишава глас.

Айла бе дала на Фрали слабо успокоително питие и я бе оставила да поспи. През следващите дни сънят й щеше да бъде недостатъчен. Повечето бебета развиваха привичката да спят доста дълго, преди да се събудят, за да бозаят, но момиченцето на Фрали сучеше съвсем по малко, поради което не спеше продължително, преди да му дойде времето за следващото сучене. На Фрали щеше да й се наложи да спи на кратки интервали, докато бебето заякне.

За околните бе едва ли не странно да наблюдават Фребек и Крози, които със задружни усилия помагаха на Фрали, като при това бяха изключително любезни и внимателни един към друг. Това можеше и да не трае дълго, но те се стараеха и неприязънта им като че ли се поуталожи.

Крози си легна рано. Денят бе тежък, а тя вече не беше толкова млада. Беше уморена, пък и очакваше, че по-късно ще й се наложи да помага на Фрали. Крисавек още спеше със сина на Тюли, а Трони се грижеше за Ташер. Фребек седеше сам в Огнището на Жерава, загледан в огъня; изпитваше смесени чувства. Беше разтревожен и му се искаше да защити мъничкото същество, първата рожба на неговото огнище, и го беше страх. Айла го беше сложила за няколко мига в ръцете му, докато двете с Крози наместваха Фрали. Той гледаше втренчено момиченцето, смаян, че такова малко човече може да е толкова хубаво. Миниатюрните й ръчички имаха дори нокти. Беше го страх да помръдне, да не би да я повреди и си отдъхна, когато Айла я взе, макар че не му се искаше да й я дава.

Внезапно Фребек се изправи и тръгна по пътеката. Не искаше да бъде сам тази нощ. Спря на ръба на Огнището на Мамута и огледа хората, насядали край огъня. Бяха по-младите обитатели на бивака и, ако беше по-рано, би ги подминал на път за готварското огнище, за да посети Талут и Нези, или Тюли и Барзек, или Манув, или Уимез или, както ставаше напоследък, Джондалар, а понякога и Дануг. Макар че и Крози често се застояваше в готварското огнище, на Фребек му беше по-лесно да не й обръща внимание, отколкото да се изправи пред вероятността да бъде пренебрегнат от Диджи или осмян от Ранек. Но напоследък Торнек се държеше приятелски с него, жена му беше раждала и той разбираше как се чувства. Фребек пое дълбоко дъх и се запъти към огнището.

Всички се разсмяха точно когато той стигна до Торнек и за миг си помисли, че се смеят на него. Изкуши се да си тръгне.

— Фребек! Ето те и теб! — възкликна Торнек.

— Мисля, че има още чай — обади се Диджи. — Я да ти налея една чаша.

— Всички казват, че тя е едно много красиво малко момиченце — каза Ранек. — И Айла твърди, че има шанс да оцелее.

— Голям късмет имаме, че Айла е при нас — каза Трони.

— Да, така е — отговори Фребек.

За миг настана мълчание. Това бяха първите добри думи, които Фребек бе изрекъл за Айла.

— Може да я кръстим по време на Пролетния фестивал — каза Лати. Фребек не бе забелязал, че тя седи в сянката до Мамут. — Това ще е на късмет.

— Да, така е — каза Фребек и посегна да вземе чашата, която Диджи му подаде. Почувства се малко по-добре.

— И аз ще взема участие в Пролетния фестивал — обяви Лати полусрамежливо-полугорделиво.

— Лати е жена — каза му Диджи с леко снизходителния тон на по-голяма сестра, уведомяваща друг посветен възрастен.

— Ще участва в Ритуала на първите Удоволствия на Лятното събиране тази година — допълни Трони.

Фребек кимна и се усмихна на Лати, като не знаеше какво точно да каже.

— Фрали още ли спи? — попита Айла.

— Когато тръгнах, още спеше.

— И аз ще си легна — каза тя, надигайки се, — изморена съм. — Сложи ръка на рамото на Фребек. — Ще дойдеш ли да ме повикаш, когато Фрали се събуди?

— Да, Айла… и… ъ-ъ… благодаря ти — каза той тихо.

 

 

— Айла, струва ми се, че тя расте — каза Фрали. — Сигурна съм, че е натежала и започва да се оглежда наоколо.

А вече и по-дълго бозае.

— Изминаха пет дни. Мисля, че сигурно е започнала да укрепва — съгласи се Айла.

Фрали се усмихна, после очите й се напълниха със сълзи.

— Айла, просто не знам какво щях да правя без теб. Все се обвинявам, че не те потърсих по-рано. Още от самото начало тази бременност не се развиваше както трябва, но когато мама и Фребек започнаха да се карат, аз не можех да взема ничия страна.

Айла само кимна.

— Знам, че мама може да е много трудна, но тя толкова много е загубила. Нали знаеш, че е била водачка.

— Предполагах, че е така.

— Аз бях най-голямата от четирите й деца, имах две сестри и един брат… бях на годините на Лати, когато се случи нещастието. Майка ме заведе в Бивака на Елена, за да се запозная със сина на тяхната водачка. Искаше да уреди да се съберем. Не ми се ходеше там, а и той не ми се понрави, когато се запознахме. Беше по-възрастен и повече се интересуваше от статуса ми, отколкото от самата мен, но преди да свърши посещението, майка ми успя да ме накара да се съглася. Беше уговорено да се свържем по време на Бракосъчетанието следващото лято. Когато се върнахме в Бивака… о, Айла, беше ужасно… — Фрали затвори очи, като се опитваше да се овладее.

— Никой не знае какво се бе случило… имало е пожар. Беше стара землянка, построена от чичото на майка ми. Казват, че покривът, дървените части и костите сигурно са били напълно изсъхнали. Смятат, че е станало през нощта… никой не е успял да се измъкне…

— Фрали, искрено съжалявам — каза Айла.

— Нямаше къде да идем, затова се върнахме обратно в Бивака на Елена. Хората ни съжалиха, но не ни се зарадваха. Страхуваха се от лош късмет, а ние бяхме загубили статуса си. Искаха да развалим споразумението за бракосъчетание, но Крози постави въпроса пред Съвета на сестрите и настоя за запазването му. Ако Бивакът на Елена се откажеше, щеше да загуби влияние и статус. Него лято направихме бракосъчетанието. Майка каза, че съм длъжна да го сторя. Това беше единствената ни възможност, но събирането ни не беше щастливо, като изключим Крисавек и Ташер. Мама все се караше с тях, особено с моя мъж. Беше свикнала да е водачка, да взима решения и да я уважават. Не й беше лесно да загуби всичко това. Не можеше да се откаже от навиците си. Хората започнаха да я мислят за калпава досадница и стояха настрана от нея, — Фрали помълча, после продължи:

— Когато мъжът ми беше разпран от един зубър, в Бивака на Елена казаха, че носим лош късмет и ни накараха да се махнем. Мама се опита да ми уреди друго бракосъчетание, имаше известен интерес. Все още притежавах статуса си по рождение — никой не може да ти отнеме това, с което си се родил, но никой не искаше мама. Казваха, че носи лош късмет, но ми се струва, че просто не им се нравеха вечните й оплаквания. Въпреки това, не можех да я обвинявам. Хората просто не разбираха.

Единственият, който направи предложение, беше Фребек. Нямаше кой знае какво да предложи — усмихна се Фрали — но предложи всичко, което имаше. Отначало не ми вдъхваше доверие. Никога не беше имал кой знае какъв статус и невинаги знаеше как да се държи — поставя мама в неловко положение. Иска да бъде ценен, затова се опитва да се прави на важен като приказва лоши неща за… други хора. Реших се на пробно бракосъчетание и заминах с него. Когато се върнахме, мама се изненада като й казах, че ще приема предложението му. Така и не ме разбра…

Фрали погледна Айла и се усмихна нежно.

— Можеш ли да си представиш какво е да свържеш живота си с някого, който не те желае и още от самото начало изобщо не се интересува от теб? И след това да намериш човек, който толкова да те иска, че да е готов да даде всичко, което има и да ти обещае всичко, което някога ще получи? Първата нощ, когато заминахме заедно, той се държа с мен… като че ли съм истинско съкровище. Не можеше да повярва, че има право да ме докосне. Накара ме да се почувствам… не мога да го опиша… желана. Все още е такъв, когато сме сами, но от самото начало започнаха да се карат с мама. И когато това, дали трябва да се обърна към теб, стана въпрос на гордост между тях, не можех да му отнема самоуважението, Айла.

— Мисля, че те разбирам, Фрали.

— Постоянно си казвах, че нещата не са чак толкова лоши, а и твоето лекарство ми помогна. Вярвах, че той ще промени решението си, когато му дойде времето, но исках това да е негово начинание, а не нещо, наложено от мен.

— Радвам се, че той го направи.

— Но не знам какво щях да направя, ако бебето ми беше…

— Още не можем да сме сигурни, но мисля, че имаш право. Тя наистина изглежда по-силна — каза Айла.

Фрали се усмихна.

— Намислила съм й име. Надявам се, че Фребек ще му се зарадва. Решила съм да я нарека Бекти.

 

 

Айла стоеше до една празна складова платформа и сортираше множество сушени растения. Имаше малки купчинки кора, корени и семена, връзки стъбла, съдове със сушени листа, цветя, плодове и цели растения. Ранен се приближи до нея, криейки нещо зад гърба си, като се стараеше да си придаде невинен вид.

— Айла, заета ли си? — попита той.

— Не съвсем, Ранек. Преглеждах си лековете, за да видя какво ще ми трябва. Днес бях навън с конете. Пролетта вече наистина настъпва — тя е любимият ми сезон. Появяват се зелени пъпки, върбите са цъфнали — винаги много съм ги харесвала. Скоро всичко ще се раззелени.

Ранек се усмихна на ентусиазма й.

— Всички с нетърпение очакват Пролетния фестивал. Тогава празнуваме новия живот, всичко ново, а с раждането на бебето на Фрали и превръщането на Лати в жена имаме много за празнуване.

Айла леко се намръщи. Не беше сигурна дали очакваше с нетърпение собственото си участие в Пролетния фестивал. Мамут я обучаваше и се бяха случили някои много интересни неща, но беше малко страшничко. Е, не чак толкова, колкото предполагаше. Всичко щеше да се нареди. Тя отново се усмихна.

Ранек я наблюдаваше и се питаше за какво ли мисли. Мъчеше се да измисли начин, за да повдигне въпроса, за който беше дошъл.

— Тази година церемонията би могла да е особено вълнуваща… — той направи пауза, докато търсеше подходящи думи.

— Предполагам, че си прав — отговори му Айла, като още си мислеше за нейната роля във фестивала.

— Май празненството не те вълнува особено — усмихна се Ранек.

— Така ли изглежда отстрани? Действително очаквам с нетърпение Фрали да кръсти бебето си и много се радвам за Лати. Спомням си колко бях щастлива, когато самата аз най-после станах жена и какво облекчение беше това за Иза. Просто Мамут планира нещо и аз не съм много сигурна какво ще излезе.

— Аз все забравям, че ти си Мамутои едва отскоро. Не знаеш какво представлява един Пролетен фестивал. Нищо чудно, че не го очакваш с такова нетърпение както останалите. — Той пристъпи няколко пъти неспокойно, погледна надолу, после към нея. — Айла, ти би могла да го очакваше повече желание, също и аз, ако… — Ранек млъкна, реши да промени подхода си и извади предмета, който криеше. — Направих това за теб.

Айла видя онова, което той държеше. Погледна го в очите — погледът й се изпълни с радостна изненада, когато видя предмета.

— Направил си го за мен? Но защо.

— Защото исках. За теб е, това е всичко. Приеми го като пролетен подарък — каза той, подканяйки я да го вземе.

Тя взе скулптурната от бивник и като я държеше много внимателно, я разгледа.

— Това е една от твоите фигурки на птица-жена — каза Айла и възхищение и задоволство, — като онази, която ми показа по-рано, но не е същата.

Очите му светнаха.

— Направих я специално за теб, но трябва да те предупредя — каза той с престорена сериозност, — в нея има магия, затова ти ще… я харесаш, а също и този, който я е направил.

— Ранек, не е било нужно да й вдъхваш магия, за да я харесам.

— Значи ти харесва? Кажи ми мнението си за нея — помоли я Ранек, макар че обикновено не искаше мнението на хората за произведенията си; не го интересуваше какво мислят. Той работеше за себе си и за да достави удоволствие на Майката, но този път повече от всичко искаше да достави удоволствие на Айла. Беше вложил сърцето, копнежите и мечтите си във всяка резка, във всяка линия, като се надяваше, че изваяната от него Майка ще омагьоса жената, която обичаше.

Тя внимателно разгледа фигурката и забеляза триъгълника, насочен надолу. Това беше символът за жена, който тя беше научила, както и една от причините три да бъде числото на генериращата сила, свещено за Мут. Ъгълът се повтаряше във V-образни орнаменти, там, където би трябвало да е предната страна на фигурката, ако се приемаше като жена, или задната, ако се тълкуваше като птица. Цялата скулптурна беше украсена с редици от такива орнаменти и успоредни линии във фантастичен геометричен модел, който сам по себе си пълнеше окото, но внушаваше и нещо повече.

— Прекрасна изработка, Ранек. Особено ми харесва как си направил тези линии. Моделът ми напомня перца, до известна степен, но също така извиква у мен представата за вода, както на географските карти — каза Айла.

Лицето на Ранек грейна в широка радостна усмивка.

— Знаех си! Знаех, че ще го забележиш! Перата на Нейния дух, когато Тя става птица и долита обратно през пролетта и плодоносните води на Майката, които пълнят моретата.

— Прекрасна е, Ранек, но не мога да я взема — каза Айла, опитвайки се да му я върне.

— Защо? Направих я за теб — каза той, отказвайки да си я вземе.

— Но какво мога да ти дам аз в замяна? Нямам нищо равностойно.

— Ако това те безпокои, имам едно предложение. Ти притежаваш нещо, което аз желая и то е много по-ценно от това парче бивник — каза Ранек, усмихвайки се, със закачливо блеснали очи, изпълнени с… любов. Изведнъж стана по-сериозен. — Айла, свържи се с мен. Бъди моя жена. Искам да споделя огнището си с теб, искам твоите деца да бъдат деца на моето огнище.

На Айла не й се щеше да отговори. Ранек долови колебанието й и продължи да настоява, опитвайки се да я убеди.

— Помисли си само колко много общи неща има между нас. Ти се жена от Мамутоите, аз съм мъж от Мамутоите, но и двамата сме били осиновени от този народ. А ако се съберем, никой от нас не трябва да се мести в друг бивак. И двамата можем да останем в Лъвския бивак и ти ще можеш да се грижиш за Мамут и Ридаг и това ще зарадва Нези. Но най-важното е, че аз те обичам, Айла. Искам да свържа живота си с теб.

— Аз… просто не знам какво да кажа.

— Кажи „да“, Айла. Хайде да обявим, че ще включим Церемония за Обещание в Пролетния фестивал. Тогава това лято ще можем да извършим Бракосъчетанието, заедно Диджи.

— Не съм сигурна… Не мисля, че…

— Не е нужно да ми отговаряш още сега. — Той се надяваше, че тя е готова да се съгласи веднага. Сега разбираше, че това може да отнеме повече време, но не искаше да му отказва. — Просто ми кажи, че ще ми дадеш възможност да ти покажа колко много те обичам, колко много те желая колко щастливи бихме могли да сме заедно.

Айла си спомни какво беше казала Фрали. Наистина се чувстваше много поласкана като знаеше, че някой мъж я желае, че има човек, който държи на нея и не я отбягват непрекъснато. Харесваше й също мисълта да остане тук, където хората я обичаха — хората, които и тя обичаше. Сега Лъвският бивак й беше като семейство. Джондалар никога нямаше да остане. Тя отдавна го знаеше. Той искаше да се върне в родния си дом и по-рано желаеше да я вземе със себе си. А сега сякаш изобщо не се интересуваше от нея.

Ранек беше симпатичен, тя наистина го харесваше и свързването с него би означавало да остане тук. А ако възнамеряваше да роди още едно дете, би трябвало да не отлага повече. Нямаше да стане по-млада. Независимо от думите на Мамут, осемнадесет години й се виждаха напреднала възраст. „Толкова хубаво би било да си родя още едно дете — помисли си тя. — Като бебето на Фрали. Само че по-здраво.“ Можеше да роди бебе, заченато от Ранек. Дали щеше да има неговите черти — дълбоки черни очи, меки устни, къс широк нос, толкова различен от големите, остри, клюнести носове на мъжете в Клана? Носът на Джондалар беше някъде по средата — както по размер, така и по форма… Защо ли мислеше за Джондалар?

Тогава й хрумна една идея, която накара сърцето й да се разтупти от вълнение. „Ако остана тук и се свържа с Ранек — помисли си тя, — ще мога да отида да си прибера Дърк! Вероятно следващото лято. Тогава няма да има Събиране на Клановете. Ами Ура? Защо да не прибера и нея? Ако замина с Джондалар, знам, че вече никога няма да видя Дърк. Зеландониите живеят твърде далеч и Джондалар няма да иска да се връщаме за Дърк и да го вземем с нас. Ех, да ще Джондалар да остане и да се присъедини към Мамутои…, но той няма да го направи.“ — Тя се вгледа в тъмнокожия мъж и видя любовта в очите му. — „Наистина трябва да си помисля дали да се събера с него.“

— Казах ти, че ще помисля, Ранек.

— Знам, че каза така, но ако ти трябва повече време, за да размислиш дали да дадеш Обещание, поне ела в моето легло, Айла. Дай ми възможност да ти покажа колко държа на теб. Кажи ми, че ще направиш поне това. Сподели леглото ми, Айла — каза той и взе ръката й.

Тя сведе очи като се опитваше да се ориентира в чувствата си. Почувства силен, макар и противоречив импулс, да му се подчини. Макар че си даваше сметка на какво се дължи, трудно й бе да преодолее усещането, че наистина би трябвало да сподели постелята му. Но имаше и още нещо — тя се питаше дали трябва да му даде шанс, може би да опита с него, както Фрали бе опитала с Фребек.

Айла кимна; все още свела очи.

— Ще дойда в леглото ти.

— Довечера? — каза той, тръпнейки от радост. Идеше му да извика.

— Да, Ранек. Ако искаш. Довечера ще дойда в леглото.