Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (5)

5

На фона на здрачаващото се небе дърветата махаха и пърхаха с потъмнели листа като силуети във вихъра на танца. Бивакът би притихнал и се подготвяше за сън. На неясната светлина на жарта Иза проверяваше съдържанието на няколко кесийки, подредени в изрядни редици върху наметалото й, като от време на време поглеждаше в посоката, накъдето се бе отдалечил Креб. Тревожеше се за него, тръгна сам в непознатите гори, без каквото и да е оръжие за защита. Детето спеше вече и с чезнещата дневна светлина тя все повече се безпокоеше.

Тя бе успяла да проучи растителността около пещерата, за да види дали наличните растения могат да попълнят и обогатят домашната й аптека. В торбата от видра винаги носеше със себе си някои неща, но за нея малките торбички със сушени листа, цветове, корени, семена и кори в целебната й торба бяха само за първа помощ. В новата пещера щеше да има място за по-големи количества и разнообразие. Между другото тя никога не тръгваше на път без целебната си торба. Тя бе част от нея като наметката. Дори повече. Без церовете си щеше да се чувства гола, а не без наметката.

Най-сетне Иза видя стария магьосник да се връща накуцвайки и облекчена скокна да сложи останалата за него храна на огъня и кипна вода за любимия му билков чай. Той се дотътри, после седна до нея, докато тя събираше кесийките в една по-голяма.

— Как е детето тази вечер? — направи знак той.

— Спи по-кротко. Болките й почти преминаха. Пита за теб — отвърна Иза.

Креб изсумтя с вътрешно задоволство.

— Иза, сутринта й направи амулет.

Жената се поклони в знак, че е разбрала, после пак скочи да провери храната и водата. Не можеше да не се движи. Тъй щастлива бе, че не я свърташе на едно място. Айла оставаше. „Креб сигурно е разговарял с тотема й“, помисли си Иза и сърцето й туптеше от възбуда. Майките на двете новородени бяха направили амулетите същия ден. Правеха го, така че всички да разберат, че децата им ще научат тотемите си на пещерната церемония. Това предвещаваше добра съдба за децата и двете жени още малко щяха да се пръснат от гордост. Затова ли Креб се бави толкова? Не ще да му е било лесно. Иза се чудеше какъв ли е тотемът на Айла, но потисна желанието си да попита. И без това нямаше да й каже, а и тя щеше много скоро да научи.

Донесе храната на побратима си и чай за двамата. Седнаха кротко един до друг и помежду им се възцари уютна и нежна топлина. Когато Креб привърши бяха единствените все още будни.

— Ловците ще излязат сутринта — рече Креб. — Ако уловът им е добър, церемонията ще бъде на другия ден. Нали ще си готова?

— Проверих си торбата, корените ще стигнат. Ще съм готова — направи знак Иза като показваше кесийка. Тя се различаваше от останалите. Кожата й бе боядисана в тъмно кафеникавочервено със ситно стрита червена охра смесена с мечата мас, с която се обработваше кожата от пещерна мечка, от която бе направена. Никоя друга жена не притежаваше предмет, боядисан в свещеното червено, макар че всеки от Клана носеше по едно парченце червена охра в амулета си. Това бе най-святата реликва, която Иза притежаваше. — Утре сутринта ще се пречистя.

Креб отново изсумтя. Обикновено мъжете го използваха, за да отговорят уклончиво на жените. Значението му бе само, че са разбрали жената, без да придават особено значение на това, което е казала. За миг и двамата се умълчаха, после Креб остави купичката си чай и погледна посестримата си.

— Мог-ър ще храни теб и момичето, а и детето ти, ако е момиче. В новата пещера ще споделяш огнището Иза — каза той, после посегна към тоягата си, за да се подкрепя като става и закуцука към мястото си за спане.

Иза почти бе станала, но си седна като ударена от гръм от тази вест. Това надминаваше всичките й очаквания. След като бе останала без другар, тя знаеше, че някой друг мъж ще трябва да я храни. Беше се опитала да не мисли за съдбата си — нямаше значение какво чувства, Брун нямаше да я пита — но понякога не можеше да не мисли за това. От възможните избраници едни не й се нравеха, а останалите й се струваха малко вероятни.

Единият беше Друуг. След като майката на Гуув загина в земетресението, той остана сам. Иза уважаваше Друуг. Той бе най-добрият майстор на сечива в Клана. Всички можеха да откъртят люспи от някоя кремъчна канара и да си направят груба брадвичка или стъргало, но Друуг бе наистина надарен в това отношение. Той така очертаваше предварително камъка, че люспите, които отцепва да имат желания от него размер и форма. Неговите ножове, стъргала, всичките му сечива се ценяха високо. Ако изборът бе неин, от всички мъже в Клана Иза щеше да избере Друуг. Беше се държал добре с майката на Креб. Между тях бе съществувала неподправена привързаност.

И въпреки това по-вероятно бе да му дадат Ага, много добре знаеше Иза. Ага бе по-млада и вече майка на две деца. Синът й, Врон, скоро щеше да има нужда от ловец, който да отговаря за обучението му, а бебето, Она, се нуждаеше от мъж, който да я храни, докато не порасне и не я дадат на някого. Майсторът на сечива може би щеше да прибере и майка й, Аба. И старицата се нуждаеше от домашно огнище като дъщеря си. Поемането на всички тези отговорности щеше доста да промени живота на кроткия, прибран майстор на сечива. От време на време Ага бе труднопоносима и не проявяваше разбирането на майката на Гуув, но Гуув щеше и без това да се задомява скоро, а Друуг имаше нужда от жена.

За Гуув като другар изобщо не ставаше дума. Прекалено млад бе, току-що станал мъж и дори още не бе имал другарка. Брун никога нямаше да му даде стара жена и Иза щеше да се чувства по-скоро като майка, отколкото като другарка.

Иза бе мислила какво ще е да живее с Грод, Ука, Зуг, другарят на майката на Грод. Грод бе студен и лаконичен, но никога жесток, а предаността му към Брун бе безпрекословна. Нямаше да има нищо против да живее с Грод, даже въпреки че щеше да бъде втора жена. Но Ука бе сестра на Ебра и никога не можеше да прости на Иза положението, което бе узурпирала от посестримата й. А и след смъртта на сина си — още преди да се задоми — Ука тъгуваше и се бе затворила в себе си. Дори Овра, дъщеря й, не можеше да смекчи болката й. „Край това огнище се е настанила твърде много мъка“, мислеше си Иза.

Почти не й бе минавало през ума да живее край огнището на Круг. Ика, другарката му и майка на Борг, бе открита, дружелюбна млада жена. Бедата бе само в това, че и двамата бяха прекалено млади, а Иза никога не се бе разбирала много добре с Дорв, старецът, другар на майката на Ика, който споделяше тяхното огнище.

И така оставаше Брун, а тя дори не можеше да бъде втора жена в дома му — той й бе побратим. Това едва ли бе от значение, тя си имаше свое собствено положение. Поне тя не бе като нещастната старица, която най-сетне се бе отправила към света на духовете по време на земетресението. Бе дошла от друг Клан, другарят й бе умрял отдавна, никога не бе имала деца и си я предаваха от огнище на огнище, винаги в тежест — жена без положение, без стойност.

Но възможността да дели огнището с Креб, той да я храни дори не минавала през ума й. Нямаше човек от Клана, към който да е привързана, нито мъж, нито жена. „Отгоре на всичко харесва Айла, сигурна съм“, помисли тя. „Това е идеалното решение, само да не родя момче. Момчето ще трябва да живее с мъж, който да го обучи за ловец, а Креб не го бива за лов.“

„Мога да взема цяра и да го загубя“, помисли си тя за миг. „Тогава ще съм сигурна, че няма да родя момче“. Потупа се по корема и поклати глава. Не, твърде късно беше, можеше да възникнат проблеми. Съзнаваше, че иска бебето и въпреки възрастта й, бременността й се развиваше без усложнения. Имаше всички шансове да роди нормално и здраво дете, а децата бяха прекалено ценни, за да се откаже с лека ръка. „Ще помоля пак тотема си да направи, така че да се роди момиче. Той знае, че винаги съм искала момиче. Обещах да се грижа за себе си, за да може бебето, което той разреши да зачена, да се роди здраво, само и само да направи така, че да е момиче“.

Иза много добре знаеше, че жена на нейната възраст може да има трудности и ядеше храни и церове, които бяха полезни за бременните жени. Макар и самата да не бе раждала, знахарката разбираше повече от бременност, израждане и кърмене от повечето жени. Бе помагала при израждането на всички новородени в Клана и щедро бе раздавала церове и знания на жените. Но съществуваше една магия, предавана от майка на дъщеря, която бе толкова тайна, че Иза по-скоро бе готова да умре, отколкото да я разкрие, особено на мъж. Всеки мъж, който научеше за нея, щеше да забрани употребата й.

Тайната се бе запазила само защото никой, нито мъж, нито жена, не бе питал знахарката за тази нейна магия. Обичаят да се избягват преките въпроси бе толкова отдавнашен, че се бе превърнал в традиция, почти закон. Ако някой проявеше интерес, тя можеше да сподели знанията си, но Иза никога не обсъждаше специално тази магия, защото ако някой мъж си дадеше труда да запита, не можеше да не му отговори — никоя жена не можеше да не отговори на мъж — а и за хората от Клана бе невъзможно да лъжат. Средствата им на общуване, разчитащи на по-тънките нюанси на едва доловими промени в изражението, жестове и стойки, обричаше на моментален неуспех всеки опит за лъжа. Те дори нямаха име за лъжата — най-близо до неистината бе отказът да говорят, а това обикновено си личеше от пръв поглед, макар и често да бе позволено.

Иза никога не обели зъб за магията, която бе научила от майка си, но това не й пречеше да я използва. Магията предотвратяваше зачеването, пречеше на духа на тотема на мъжа да проникне в отвора й и да зачене дете. На мъжа, който й бе партньор, никога не му дойде на ум да я пита защо не е заченала. Предполагаше, че тотемът й е твърде силен за жена. Често й го казваше, а и се оплакваше на останалите мъже, изтъквайки го като причина течността на неговия тотем да не може да надделее над нейния. Иза използваше билките за предотвратяване на зачеване, за да изложи партньора си пред останалите. Искаше Клана и той да си мислят, че оплодителната стихия на тотема му е твърде слаб да сломи защитата й, макар че той често я биеше.

Биеше я ужким да накара тотема й да се смири, но Иза много добре знаеше, че това му доставя удоволствие. От началото се надяваше другарят й да я даде на някой друг мъж, щом не му ражда деца. Още преди да я дадат нему, мразеше надутия самохвалко и когато разбра кой ще й бъде партньор, не можеше нищо друго да направи, освен да се вкопчи в отчаянието си, в майка си. Майка й можеше да й предложи само утеха, нейната дума по въпроса не тежеше повече от тази на дъщеря й. Но партньорът й не я даде другиму. Иза беше знахарка, най-високопоставената жена в Клана и това, че я владее го караше да се чувства по-мъжествен. След като силата на тотема му и мъжествеността му се поставяха под въпрос, задето другарката му не ражда поколение, физическото му превъзходство над нея бе един вид компенсация.

Въпреки че побоят се допускаше с надеждата, че като резултат ще се появи дете, Иза се досещаше, че Брун не го одобрява. Сигурна бе, че ако Брун бе вожд тогава, нямаше да я дадат точно на този мъж. Според Брун мъжът не доказваше мъжеството си, като се налага на жени. Жените нямаха друга възможност, освен да се подчинят. Недостойно бе за мъж да се опълчва срещу по-слаб противник или да позволява една жена да го провокира. Дълг на мъжа бе да се разпорежда с жените, да поддържа дисциплината, да ловува и осигурява храна, да владее чувствата си и да не показва признаци на болка, когато страда. Може жената да се плесне, ако е мързелива и непочтителна, но никога от гняв или радост, а само за поддържане на дисциплина. Въпреки че някои мъже удряха жените си по-често от останалите, това бе навик на малцина. Само партньорът на Иза го бе превърнал в обичайна практика.

След като Креб дойде да живее край огнището им, на партньора й все още не му се искаше да я даде на друг. Иза вече не бе само знахарка, ами и жената, която готвеше за Мог-ър. Ако Иза напуснеше огнището му, същото щеше да стори и Мог-ър. Другарят й си бе въобразил, че за останалите от Клана той научава какви ли не тайни от великия магьосник. В действителност Креб никога не прекрачваше границите на приетата вежливост, докато живееха край едно и също огнище и често почти не му обръщаше внимание. Особено, в това Иза бе сигурна, след като Креб забеляза една прекалено явна синина.

Въпреки побоищата Иза продължаваше да прибягва до употребата на билковата магия. И все пак, когато разбра, че е бременна, тя се примири със съдбата си. Най-сетне някакъв дух бе надделял както над тотема й, така и над магията й. „Може и да е неговият“, мислеше си Иза, „но щом жизнеутвърждаващият принцип на тотема му най-сетне се наложи, защо го напусна духът, когато се срути пещерата?“ Таеше една последна надежда. Искаше да роди дъщеря, момиче, което щеше да накърни новоизвоюваното му достойнство и щеше да продължи родословието на знахарка, макар че по-скоро бе готова да сложи точка на потомството, отколкото да роди дете, докато живее с партньора си. Ако родеше син, партньорът й щеше окончателно да си отмъсти, а момичето все пак й оставаше някаква надежда. А сега искаше да е момиче още повече — не за да урони посмъртното достойнство на другаря си, а за да може да живее с Креб.

Иза прибра целебната си торба и пропълзя под кожата до кротко спящото дете. „Айла сигурно е късметлийка“, мислеше си Иза. „Имаме си нова пещера и ще й разрешат да остане с мен, а всички ние ще споделяме огнището на Креб. Може пък нейният късмет да ми донесе и дъщеря.“ Иза прегърна Айла и се сгуши нежно до топлото й телце.

На следващата сутрин след закуска, Иза повика детето и се отправиха нагоре по течението. Докато крачеха край водата, знахарката търсеше определени растения. След няколко мига забеляза просека на отсрещния бряг и прекоси реката. Сред откритото пространство растяха няколко високи около педя растения с матово зелени листа по извисилите им се стебла и гъсти съцветия от мънички, зелени цветчета. Иза изкопа червените корени на шира и се отправи към блатистата местност край мочурливата лагуна, където откри грапава папрат от хвощ, а по-нагоре по течението и сапунени корени. Следващата я Айла я наблюдаваше с интерес и й се искаше да може да разговаря с жената. Главата й бъкаше от въпроси, които не можеше да зададе.

Върнаха се в бивака и Айла я гледаше, докато тя наливаше плътно оплетена кошница с вода като добавяше горещи камъни от огъня и стеблата на папратта. Айла кукна до жената, докато Иза изрязваше кръгло парче от наметалото, с което бе носила момичето. Макар и да бе мека и гъвкава, обработената с мас кожа се режеше трудно, но за острия й кремъчен нож това бе лесна работа. С друг един инструмент със заострен връх Иза продупчи няколко дупки по крайчеца на коженото кръгче. После от яката, жилава кора на един нискорастящ храст изплете връв и я прокара през дупките, стегна я, за да се получи торбичка. С бърз замах на ножа си, изработен от Друуг, сечиво, което Иза ценеше високо, отряза парче от дългия ремък, който придържаше наметалото й сгънато като първо го премери около шията на Айла. Всичко това й отне не повече от няколко мига.

Когато водата в готварската кошница кипна, Иза събра и останалите растения, които бе набрала и с водонепроницаемата плетена кошница се върна към потока. Вървяха по брега, докато не стигнаха едно място, където брегът постепенно се спускаше във водата. След като намери един кръгъл камък, който лесно можеше да държи в ръка, тя счука сапунените корени с вода в една кръгла вдлъбнатина на голяма, плоска скала край потока. Корените се пенеха с обилна, богата на сапонин пяна. Като извади няколко каменни сечива и други дреболии от гънките на наметалото си, Иза разви ремъка и го свали. Изсули амулета си през глава и внимателно го постави отгоре.

Айла бе на върха на щастието, когато Иза я хвана за ръка и я поведе към потока. Тя обичаше водата. Но след като я накисна добре, жената я вдигна, тури я върху скалата и я сапуниса от главата до петите, без да пропусне сплъстената й на фитили коса. След като я натопи в хладната вода, жената й направи знак и стисна очи. Айла не разбра знака й, но когато имитира действията на жената, Иза кимна и детето разбра, че иска да си затвори очите. Детето усети, че накланят главата му напред, после го поливат с топлата течност от кошницата с папрат. От известно време главата я сърбеше и Иза бе забелязала дребните, пълзящи паразити. Жената втри убиващата въшките течност, извлечена от хвощовата папрат. След още едно изплакване в студения поток, Иза начука корените на щира заедно с листата и намаза косите й. Последва последно изплакване, после, докато детето си играеше във водата, Иза прочисти и себе си по същия начин.

Докато седяха на брега и се сушеха на слънце, Иза обели кората на едно клонче със зъби и го използва да навие косата й на букли, докато съхнеше. Изненада я колко фина, копринено мека бе почти бялата коса на Айла. „Не ще и дума, че е необичайно, но е и доста красиво“, помисли си Иза. Несъмнено косата й бе най-хубавата й особеност. Погледна крадешком детето. Макар и загоряло от слънцето, то бе пак по-светло от нея и Иза, мислеше, че слабичкото, светло момиченце със сините си очи е учудващо непривлекателно. Хора с необичаен външен вид, безспорно те бяха хора, но чак пък толкова грозни. Клетото дете. Щеше ли изобщо да се намери кой да я вземе?

Ако не си намереше другар, какво щеше да е положението й? „Ще стане като онази старица, дете загина при земетресението“, мислеше си Иза. „Ако ми е истинска дъщеря, то тогава ще си има и собствено положение. Питам се дали ще мога да я науча на целебните си магии? Така ще има някаква стойност. Ако ми се роди момиче, а ако имам момче, няма да има кой да продължи потеклото ми. Кланът ще има нужда от нова знахарка един ден. Ако Айла научи магиите, може и да я приемат, може дори някой мъж да изяви желание да я вземе. И без това ще я приемат в Клана, защо да не може да ми бъде дъщеря?“ Иза вече мислеше за момичето като за собствено дете и от размислите й покълна зърното на една идея.

Погледна нагоре, забеляза, че слънцето е отишло много по-високо и разбра, че става късно. „Трябва да довърша амулета й, а след това да подготвя напитката от корените“, каза си наум Иза, внезапно сетила се за задълженията си.

— Айла — повика тя детето, което пак се бе отдалечило към потока. Момичето дойде тичешком. Поглеждайки към крака й, Иза забеляза, че от водата коричките на раните бяха омекнали, но вече заздравяваха. Иза бързо облече кожата си и поведе детето към хребета като се спря само да се вземе пръчката за копаене и малката торбичка, която бе направила. Бе забелязала ров червена почва точно от другата страна, недалеч от мястото, където бяха спрели, преди Айла да им покаже пещерата. Когато стигнаха, започна да рови с пръчката си, докато не се показаха няколко бучици червена охра. Вдигна едно-две парченца и ги показа на Айла. Момичето ги погледна, без да знае какво се очаква от нея, после боязливо докосна едното. Иза взе бучицата, сложи я в кесийката и я мушна в гънките си. Преди да тръгне обратно Иза хвърли един поглед наоколо и съзря сред полята отдолу да щъкат дребни фигурки. Ловците бяха излезли в ранни зори.

 

 

Преди много векове мъже и жени, далеч по-първобитни от Брун и петимата му ловци, се бяха научили да се съревновават за дивеча с четирикраките хищници, като ги наблюдават и им подражават. Например, видели как вълците със съвместни усилия поваляли дивеч много по-едър и по-як от самите тях. С времето, използвайки сечива и оръжия вместо нокти и зъби, те се научили, че благодарение на съвместните си действия и те могат да ходят на лов за едри животни, които населяват същата околна среда.

Необходимостта от тишина, за да не подплашат дивеча, ги принудила да си измислят ловни знаци, които пък прераснали в по-сложните знаци с ръце и жестове за изразяване на съвсем други нужди и желания. Предупредителните викове променили височината и тона си, за да изразят по-голямо информационно богатство. Въпреки че разклонението на дървото на човека, от което водеше началото си Кланът, не включваше достатъчно развитие на гласния апарат, което да доведе до пълноценен, говорим език, това не вредеше на ловджийските им умения.

Шестимата мъже излязоха още в зори. От удобното за наблюдение местенце недалеч от хребета те видяха как слънцето провожда като вестоносци първите си лъчи и неуверено надзърта над крайчеца на земята, а после известява пълната си власт над деня. Откъм северозапад огромен облак мек льос забулваше препускащата, люшкаща се рунтава, кафява гмеж, окичена с извити, черни рога. Бавно движещото се стадо, опустошаващо позлатената зеленина на степите, оставяше след себе си широка следа утъпкана земя, лишена от всякаква растителност. Необременявани вече от жените и децата, ловците бързо изминаха разстоянието до полята.

След като оставиха подножието на планината зад себе си, те се понесоха в стремителен тръс, приближавайки стадото по посока на вятъра. Когато наближиха, се притулиха във високата трева, като не изпускаха от очи огромните животни. Грамадните, изгърбени плещи, стесняващи се в тесни хълбоци отзад, крепяха огромни, рунтави глави с чифт едри, черни рога, които стърчаха над метър при зрелите животни. Острият мирис на пот на струпалото се множество нахлу в ноздрите им, а земята потрепери от екота на хиляди копита.

Брун, вдигнал ръка над очите си, внимателно проучваше всяко отделно животно от преминаващото стадо и изчакваше подходящия бизон и точния момент. Ако се вгледаше в него човек, по нищо не си личеше нечовешкото, сигурно овладяно напрежение на вожда. Само пулсиращите му слепоочия над стиснатите челюсти издаваха лудешки туптящото му сърце и опънатите му нерви. Това бе най-важният лов в живота му. Дори първото убито от него животно, което му осигури ранга на зрял мъж, не можеше да се сравнява с този лов, защото това бе последното условие, за да се нанесат в новата пещера. Един успешен лов, щеше не само да осигури месо за пира, който също бе част от пещерния обряд, но и щеше да увери Клана, че тотемите наистина одобряват новия им дом. Ако ловците се върнеха с празни ръце от първия си лов, Кланът щеше да бъде принуден да си търси по-приемлива за покровителстващите ги духове пещера. По такъв начин тотемите им ги предупреждаваха, че пещерата носи нещастие. Когато Брун съзря огромното стадо бизони, това го окуражи. Те бяха въплъщение на собствения му тотем.

Брун огледа ловците си, трепетно очакващи неговия сигнал. Чакането винаги бе най-трудната част, но всяко прибързано движение можеше да има катастрофален резултат и ако бе в кръга на човешките възможности, Брун искаше да бъде сигурен, че всичко ще мине по вода при този лов. Зърна притесненото изражение на лицето на Брод и за краткотраен миг почти съжали за решението си да позволи на сина на другарката си да убие първото си животно. После си спомни светналите от гордост очи на момчето, когато вождът му каза да се приготви за лова си за зрялост. „Нормално е момчето да бъде неспокойно“, мислеше си Брун. „Не става дума само за лова му за зрялост, но новият им дом зависи от крепката му десница.“ Брод усети погледа на Брун и бързо овладя изражението на лицето си, което издаваше вътрешния му смут. И през ум не му бе минавало колко грамаден е живият бизон — като се изправеше в цял ръст, гърбицата на плещите на тежко стъпващия звяр бе с около половин метър над главата му — нито каква внушителна гледка представлява цяло едно стадо. За да му признаят животното, трябваше да нанесе поне първата решителна рана. „Ами ако не уцеля? Ако го ударя не както трябва и избяга?“ Мислите на Брод бяха объркани.

Нямаше го вече чувството за превъзходство на момчето, докато се перчеше пред Ога и се упражняваше в удари, а тя с преклонение го зяпаше. Преструваше се, че не забелязва. Та тя бе само дете, момиче отгоре на всичко. Но нямаше да мине много време и щеше да стане жена. „Ога не е лоша за другарка като порасне“, мислеше си Брод. „Ще има нужда от силен ловец да я закриля и то сега, след като и майка й и другарят на майка й ги няма.“ На Брод му харесваше как тя се старае да му прислужва, след като бе дошла да живее с тях, с готовност се втурва да изпълни всяко негово желание, макар че дори не бе още мъж. „Но какво ли ще си помисли, ако не убия първото си животно? Ами ако не успея да стана мъж на пещерната церемония? Какво ли ще си помисли Брун? Какво ли ще си помислят останалите от Клана? Ами ако се наложи да напуснем красивата, нова пещера, вече благословена от Урсуз?“ Брод стисна по-здраво копието си и попипа амулета си с молба Косматият Носорог да го дари със смела и яка ръка.

Брун бе взел всички мерки и животното почти нямаше никакъв шанс да се измъкне. Остави момчурляка да си мисли, че съдбата на новата пещера на Клана зависи от него. Ако му бе писано един ден да стане вожд, то нека от сега да усети бремето на отговорния си пост. Щеше да даде на момчето си възможност, но Брун смяташе да е наблизо, за да може той да убие животното, ако се наложеше. Заради момчето си се надяваше да не се налага. Юношата бе горд, унижението щеше да е огромно, но на вожда и през ум не му минаваше да жертва пещерата заради гордостта на Брод.

Брун отново се зае да наблюдава стадото. Не след дълго забеляза младо биче да изостава от стадото. Животното бе почти напълно развито, но все още младо и неопитно. Брун изчака, докато бизонът не се отдалечи още от останалите, издебна мига, когато животното бе самотно, далеч от сигурността на стадото. И тогава даде знак.

Мъжете на мига се стрелнаха напред, пръскайки се във ветрило начело с Брод. Брун ги наблюдаваше как се пръскат на равно разстояние помежду си, без да изпускат от тревожните си погледи изостаналия млад бизон. Сигнализира отново и мъжете с крясъци и махане на ръце се нахвърлиха на стадото. Изненаданите животни по края взеха да препускат към основната маса на стадото, като затваряха пролуките и сбутваха тези по края към центъра. В същото време Брун се спусна между тях и младото биче да ги отклони.

Докато изплашените животни по периферията драпаха към кръжащото множество, Брун хукна след набелязаното животно. Вложи цялата си енергия в преследването като гонеше бичето със скорост, която му позволяваха да развие дебелите му, мускулести крака. Изсъхналата почва на степта изпълни въздуха с фин, наносен прахоляк вдиган от табуна еднокопитни бизони, когато движението по края премина през цялото стадо като вълна. Брун примижа и се закашля, заслепен от вихрушката прах, който задръстваше ноздрите му и го давеше. Задъхан, почти капнал, видя Грод да подема преследването.

Бичето възви отново, подгонено от младия Грод. Мъжете се приближаваха като образуваха голям кръг, който целеше да върне животното към Брун, докато той спринтираше, още задъхан да затвори кръга. Пълна паника бе обхванала огромното стадо и то се втурна през глава из прерията, като безразсъдният му страх се умножаваше от самото движение. Остана само младото биче да бяга панически от същество, което притежаваше само частица от мощта му, но повече от достатъчно интелект и твърда решимост да компенсира за разликата. Грод се носеше след него, без да има намерение да се предава, макар че имаше опасност да се пръсне бясно биещото му сърце. Потта образуваше поточета по покритото му с прах тяло и придаваше на брадата му сивкавокафяв оттенък. Най-сетне Грод, залитайки, се спря, тъкмо когато Друуг го замести.

Издръжливостта на ловците бе огромна, но якото, младо биче, продължаваше да препуска с неотслабваща енергия. Друуг бе най-високият мъж в Клана и краката му бяха малко по-дълги. Подгонвайки животното пред себе си, Друуг връхлетя с прилив от свежи сили в преследването, като го отклоняваше, когато то се опитваше да последва следите на бягащото стадо. Когато Круг замести изтощения Друуг, младото животно явно се задъхваше. Круг бе отпочинал и не остави бичето да си отдъхне, като принуди грохналия бизон да вложи и остатъците от енергията си, бодвайки го с острото си копие в хълбока.

Когато Гуув пое щафетата, огромното, рунтаво животно забави своя бяг. Бичето препускаше слепешката, твърдоглаво следвано по петите от Гуув, който непрекъснато го смушкваше, за да пресуши и последните капчици сила в младото биче. Брод видя Брун да се включва с крясък и на свой ред да се спуска след огромния звяр. Спринтът му не трая дълго. Бизонът бе капнал. Намали своя бяг, после съвсем спря и отказваше да помръдне с плувнала в пот козина, клюмнала глава и пяна на устата. С готово копие момчето пристъпи към изтощеното биче.

Брун светкавично прецени ситуацията от висотата на големия си опит. Беше ли младокът по-нервен от обичайно при първото животно или просто гореше от нетърпение? Изцедени ли бяха силите му докрай? Понякога лукав, стар бизон се спираше малко преди съвсем да е изчерпил силите си и атаката в последния миг можеше да коства живота или сериозно да нарани ловеца, особено ако е неопитен. Дали да използва ласото си да впримчи животното и да го свали на земята? Главата на звяра почти се влачеше по земята, запъхтените му страни не оставяха място за съмнение — бизонът бе изтощен. Ако употребеше ласото, първото животно на момчето нямаше да е изцяло негова заслуга. Брун реши да остави на Брод всички почести.

Бързо, преди още бизонът да си е поел дъх, Брод пристъпи към огромното, космато животно и вдигна копие. Мислейки за тотема си в последния миг, той замахна и го хвърли. Дългото, тежко копие се заби дълбоко в хълбока на младото биче, закаленият му с огън връх прониза здравата кожа и счупи ребро в светкавичния, смъртоносен удар. Бизонът изрева от болка и въпреки че краката му се огънаха, се извърна да промуши нападателя си. Брун забеляза това движение, скочи и се притече на помощ на младока и с цялата сила на яките си мускули стовари соната си върху едрата глава. Ударът му придаде тласък на грохващото животно. Бизонът се строполи на една страна, острите му копита потрепериха във въздуха в предсмъртна агония, после застина.

Отначало Брод не можеше да повярва на очите си и донякъде шашардисан, но после резкият му възглас процепи въздуха, докато младокът триумфиращо крещеше. Успя! Уби първото си животно! Вече бе мъж!

Радостта на Брод нямаше край. Посегна към дълбоко забилото се копие, стърчащо от хълбока на животното. Измъкна го, топлата кръв шурна по лицето му и той усети соления й вкус. Брун потупа Брод по рамото с гордост в погледа.

— Добре се справи — красноречиво говореше този жест. Брун се радваше, че може да прибави още един силен ловец към редиците си, силен ловец, който бе горестта и радостта му, синът на другарката му, любимият му син.

Пещерата бе тяхна. Ритуалният обряд щеше да заякчи този факт, но убитото от Брод животно бе решило въпроса. Духовете бяха доволни. Брод вдигна кървавия връх на копието си, докато останалите ловци тичаха към него и в стъпките им се чувстваше радостта от гледката на поваления звяр. Брун измъкна нож, готов да разпори корема и да изкорми бизона, преди да го занесат до пещерата. Извади черния дроб, наряза го на парчета и даде по едно на всеки ловец. Това бе най-вкусната част, запазена само за мъжете, придаваща сила на мускулите и зрението, така необходими за ловуване. Брун изряза и сърцето на едрото, рунтаво животно и го закопа в земята недалеч от животното — дар, обещан на тотема му.

Брод дъвчеше топлия, суров черен дроб, първите хапки на зрял мъж и си мислеше, че сърцето му ще се пръсне от радост. Щеше да стане мъж на церемонията по освещаването на новата пещера, щеше да води ловния танц, щеше вече да участва с останалите мъже в тайните обреди, които щяха да се извършват в малката пещера и с радост би дал живота си само да види гордото изражение на лицето на Брун. Това бе върховен миг в живота на Брод. Той предчувстваше вниманието, с което щяха да го обградят след обряда му за зрялост на пещерната церемония. Всички в Клана щяха да се възхищават от него, всички щяха да го тачат. До един щяха да говорят само за него и за голямата му смелост като ловец. Нощта щеше да е негова и очите на Ога щяха да греят с безмълвна преданост и благоговейно преклонение.

Мъжете свързаха краката на бизона високо над коленните стави. Грод и Друуг вързаха копията си в едно, Круг и Гуув сториха същото и от четирите копия се получиха два яки пръта. Прекараха единия през предните крака, другия през задните, напреки през грамадното животно. Брун и Брод застанаха от двете страни на рунтавата глава, хванали по един рог с една ръка, а с другата копията си. Грод и Друуг грабнаха всеки по един край на пръта от двете страни на предните крака, а Круг мина отляво и Гуув отдясно на задните крака. При знака на вожда и шестимата го понесоха като почти влачеха, почти носеха огромното животно през тревистите степи. Връщането до пещерата им отне повече време, отколкото пътуването в зори. Въпреки силните им мишци, мъжете изнемогваха под товара, докато влачеха бизона през стените и нагоре по склона.

Ога се взираше за тях и видя връщащите се ловци, още когато бяха далеч долу в полето. Когато наближиха хребета. Кланът вече ги чакаше и се отправи да съпроводи ловците в последната отсечка от пътя им към пещерата, като вървяха до тях в безмълвен възторг. Мястото на Брод начело на победоносните мъже вече само по себе си говореше за убитото от него животно. Дори Айла, която не разбираше какво става, се увлече от възбудата, увиснала във въздуха.