Робърт Ранкин
Антипапата (17)

16

Август свърши, започна септември, а жителите на Брентфорд продължаваха да зяпат от отворените си прозорци и да се дивят на безкрайното слънце. Норман почука термометъра си и забеляза с отчаяние, че се бе покачил с още два градуса.

— Сигурно идва краят на света — рече той за безброен път. — Сега работя върху спасителен кораб — обяви той на Омали. — Няма да се оставя да ме хванат по бели гащи, когато континентите започнат да се разцепват.

— Пожелавам ти успех — отвърна Омали. — Забелязвам, че по лавиците ти вече ги няма „Произведенията на изящното изкуство.“

— Напоследък бизнесът запада.

— О, сигурно се дължи на жегата.

— Чувам, че повишаващите се температури са причина за нещо като религиозно възраждане наоколо — рече Норман.

— А, така ли? — отвърна Омали, докато разлистваше опърпано издание на „Найлонови мацки кукли.“

— Църквата на Второто пришествие или нещо подобно, изглежда обаче се харесва доста на жените — каза Норман и мислите му се върнаха към собствения му горчив опит на женен мъж. — Но човек никога не би трябвало да очаква от жените да проявят здрав разум.

Погледът на Джон се спря върху цветната снимка на сластна млада жена, облечена в кожен корсет и с високи ботуши, размахала нагайка.

— Те пък стават за други работи — рече похотливо Джон. — Мога ли да заема това списание?

— Не — отвърна Норман.

— И къде се намира тази Църква на Второто пришествие?

— Нямам представа — отвърна Норман. — Информацията за нея се разнася от уста на уста. Дамите, които попитах, бяха много шумни в хвалбите си за нея, но твърде сдържани за местоположението й.

— О, така ли — каза Джон. — Ще върна списанието след половин час.

— Не — повтори Норман. — Добре известно е, че ги фотокопираш в библиотеката и продаваш копията в „Лебеда.“

— Просто удовлетворявам една потребност — каза Джон. — Цените са много високи.

— Махай се от магазина ми — рече Норман и размаха лимонадена бутилка.

Омали се изнесе по бърз и непристоен начин.

Докато Джон крачеше по „Ийлинг роуд“, мислите му се върнаха към Църквата на Второто пришествие. В трудни времена хората винаги се връщаха към религията, а това дълго и горещо лято с режима на водата и непрекъснато вдигащите се температури бе достатъчно да накара по-нервните и по-податливите да замаршируват към най-близката църква. В тази игра можеха да се спечелят добри пари и, в крайна сметка, той само служеше на обществото, като удовлетворяваше някаква потребност. Всички възнаграждения можеха да бъдат сметнати като природен дар. Това бе мисъл, при това нелоша. Докато стигне до „Летящия лебед“ вече бе взел решение. Ще изнамери Църквата на Второто пришествие и ще заеме в нея отговорен пост. Ще се сдобие с уважение и престиж, може дори да се превърне в стълб на обществото.

Да, Омали усещаше зова на църквата майка, вече бе напълно сигурен, че се бе сдобил с ново призвание. Бутна вратата на бара и влезе в „Летящия лебед.“

— Господ да благослови всички тук — рече той, — ще взема пайнт „Лардж“, ако обичаш, Невил.

Нещатният барман изпълни дълга си и преброи монетите на Омали в шепата си.

— Вдигнаха я с още едно пени — съобщи той на ирландеца.

Омали се усмихна приятно и подаде монетата.

— Как вървят нещата при теб, господарю на бара? Още един прекрасен ден, не е ли така?

— Не е.

— Кара човек да се радва, че е жив.

— Не е така.

— Бог е на небето и всичко е наред…

— Затваряй си устата, Омали.

— Просто коментирах величието на сътворението…

— Добре, но го прави другаде.

Омали се премести на една странична маса, където Стария Пит се подпираше на бастуна си, а кучето му Чипс лежеше пред него по гръб.

— Добър ден, Пийт — рече Джон, докато сядаше. — Още един хубав ден, нали? Благодаря на Бога, че съм жив.

Стария Пийт се изплю по посока на плювалника, последната реликва от каубойската вечер, запазена благодарение на изключителната й популярност.

— Трябва да почнеш да носиш шапка, Омали — рече той. — Силното слънце ти е объркало мозъка. Имам едно старо бомбе, мога да ти го продам.

— Господ е на небесата — каза Омали.

Пийт се прицелваше за следващ изстрел към плювалника.

— Чумата да го тръшне тоя Господ — коментира намусения стар негодник.

Явно беше, помисли си Омали, че радостите на Църквата на Второто пришествие още не бяха стигнали до персонала и посетителите на „Летящия лебед.“ Необходим бе по-директен подход.

— Не ходиш ли на църква, Пийт? — попита той.

— Никога — отвърна старикът. — Имам и една сламена лодкарска шапка, ако не ти хареса бомбето.

— Слушай — каза Омали, който започна бързо да губи търпение. — Това, че веднъж съм изпитвал необходимостта да възхвалявам славата Божия, не означава, че съм се запътил към тапицирана килия в „Сейнт Бърнард.“

— Славата Божия ли? — рече Пийт със саркастичен тон. — Ти си един безбожен женкар, Омали, и имаш такава религиозна склонност, каквато и младия Чипс.

— Аха — рече Омали. — Това може и да е било вярно някога, но аз видях светлината. Променям отношението си.

— Имам и едно евтино платнено кепе, мога да ти го продам.

— Не ти ща проклетото кепе.

— Иди тогава при отец Мойти.

— Не — отвърна Омали. — Трябва да открия църква от нова деноминация, която да предложи на един честен богобоязлив човек възможността да намери мир със себе си и със своя създател.

Младият Чипс издаде един от онези безбожни звуци, с които бе известен, и старият му господар се изкикоти злобно.

— Виждам, че си губя времето тук — каза Джон. — Явно тук търсачът на истината не е добре дошъл, значи е вярно, че никой не е пророк в собственото си село.

— Слушай — рече Стария Пийт. — Ако наистина изпитваш потребност от нещо по-различно в религиозен план, защо не отидеш в Църквата на Второто пришествие, чувам, че там добре си прекарвали времето.

Омали наостри уши. Толкоз време изхаби в празни приказки, а би могъл да попита старика направо.

— Църквата на Второто пришествие ли? — рече той. — Изобщо не съм чувал за нея.

— Ами, единственото, което знам, е дето дочух две дърти сладурани да си говорят за нея в супермаркета. Изглежда някакъв нов месия се е появил в този бизнес, много е популярен сред дамите, така си е.

— И къде може да се намери тази църква?

— Питай ме, че да ти кажа — отвърна Стария Пийт. — Това не го дочух.

Следващата фраза, която Омали произнесе бе на келтски, баща му го бе научил, докато беше още момчурляк, да я използва срещу черни и жълтокожи.

— И на теб — отвърна Стария Пийт, а Чипс се нацели към крачолите на ирландеца. Може и да нямаше особена религиозна наклонност, но владееше перфектно келтски.

Омали освободи глезените си от мелеза и довърши питието си на бара. Сега вече разбираше как светиите са ставали мъченици. Да влезеш в църквата не се състоеше само в това да си пиеш с викария чая с курабиите. След това му хрумна една приятна мисъл; сред множеството познати нему дами сигурно щеше да се намери някоя, която да е влязла в лоното на новата църква, а и да нямаше, пак щеше да бъде приятно да се разкрие това.

Омали извади малкото си черно тефтерче и го запрелиства. Откъде да започне? От буквата „А“ — госпожата на Арчрой. Ще я посети още същата вечер.

— Още един пайнт, ако обичаш, Невил — рече весело ирландецът. — И майната му на увеличението с едно пени.

 

 

Арчрой стоеше в задния си двор и втренчено гледаше огромната, покрита с мрежа конструкция, която заемаше почти целия двор. Оглушителното цвърчене на хиляди ярко оцветени птици изпълваше ушите му.

Най-лошите страхове на Арчрой се бяха сбъднали същата сутрин, когато очаквания с ужас камион пристигна и достави екзотичния си товар, който сега пърхаше и цвърчеше пред него. Никога досега не бе виждал такива птици, нито пък такъв камион — черен като смъртта, без никакви прозорци. А и шофьорът… Арчрой потрепери. Откъде ги намираше жена му подобни типове?

Трябва да бяха поне хиляда, помисли си Арчрой, докато се взираше в клетката. Гълчавата бе ужасяваща, на съседите тая работа хич нямаше да им се хареса. Госпожа Мърдок се появи на оградата с вързоп влажно пране в ръце, захапала щипка.

— Много са красиви, нали? — изфъфли тя. — Точно от това се нуждаеше кварталът, та да получи блясък.

— Харесват ли ти? — извика Арчрой.

Госпожа Мърдок кимна ентусиазирано:

— Чуднички са.

Арчрой поклати в почуда глава — целият квартал май полудяваше. Сигурно бе от жегата.

— Ще им донеса трохички — рече госпожа Мърдок, без да забелязва врявата. — Сигурно ще им харесат.

— Тогава най-добре ще е да кажеш на фурната да пуснат и трета смяна — измърмори Арчрой.

С какво ли се хранеха тези твари? Наведе се напред към мрежата и огледа масата пърхащи пера. И сякаш в отговор на въпроса му една птица се откъсна от непрекъснато кръжащата блъсканица, пикира към него и с едно ловко клъвване отнесе доста солидно парче месо от десния му палец.

— Мамка ти! — изпищя Арчрой и отскочи болезнено назад. От раната струеше кръв и той можеше да види проблесналата белота на оголената кост. — О, Господи! — проплака Арчрой, едва преодолявайки припадъка. — О, Господи!

Заклатушка се към кухнята, където превърза окървавения си палец с цяла кърпа за бърсане на чинии. Палецът туптеше яко, очевидно с него трябваше да се заемат в Бърза помощ. Съзнанието на Арчрой, винаги нащрек за ударите и стрелите на обезумялата съдба^[1], която непрекъснато го нападаше, можеше да си представи всичко предварително: „БРЕНТФОРДЕЦ НАПАДНАТ ЗВЕРСКИ ОТ ПАПАГАЛ.“ Момчетата във фабриката за чистачки направо щяха да си умрат от кеф. Арчрой изстена по начин, който напоследък бе усвоил до съвършенство. Кръвта започна да се процежда през импровизираната превръзка. Арчрой се заклатушка по посока на местната болница.

Едва бе завил по улица „Спрайт“, оставяйки подире си такава следа, по каквито много си падат кучетата следотърсачи, когато се появи Джон Омали, който бавно въртеше педали към „Ийлинг роуд.“ Слезе от железния си жребец и подпря Марчънт на оградата на Арчрой. Разцъфнал в усмивка той премина по късата пътечка през градинката и почука на боядисаната в ярки цветове врата.

— Ало-у-у — извика през отвора на пощенската кутия.

Вътре цареше тишина, ако не се брои неравноделното потракване, което говореше за набързо и шумно вдигната венецианска щора.

— Ало-у-у — извика отново той. — Има ли някой в къщи? — Определено нямаше. — Ще хвърля само един поглед отзад — рече Джон високо към пустата улица. — Може да е заспал в люлеещия се стол.

Омали се промъкна покрай къщата и пробва вратата към градината. Тя се завъртя безшумно на смазаните си панти и разкри пред него мощната покрита с мрежа конструкция.

— Боже мой и вси светии! — възкликна Джон.

Клетката малко се губеше в сянката на къщата и изглеждаше празна. Омали побутна желязната мрежа. Беше солидно изградена, но определено никакъв вид пернати не заслужаваше подобна охрана. Вратата бе солидно направена от винкели и имаше тройно резе. Омали дръпна първото резе. Нямаше да навреди никому, ако хвърлеше един бърз поглед вътре. Омали огледа потайно градините. Прането на госпожа Мърдок висеше унило и капеше в праха, но случайни свидетели не се виждаха.

И третото резе последва събратята си и Омали бавно отвори вратата на клетката. Не се чуваше нищо, освен съвсем приглушените експлозии на капките в праха. Джон пристъпи пъргаво в клетката и се взря в сенките. Цареше пълна тишина.

В следващия миг изведнъж го връхлетя огромна, многоцветна маса от цвърчащо насилие. Погълна го пищящият, разкъсващ облак от нокти и клюнове. Остри, рогови човки разкъсваха костюма от туид и лакомо се впиваха в плътта му. Омали зави от болка и развъртя ръце да разблъска обезумялата пърхаща орда, която го връхлиташе. Успя да свали сакото и да завие с него главата си. Слепешком си проби път към вратата на клетката, докато демоничните създания разкъсваха пешовете на ризата му и забиваха безжалостно острите като бръснач клюнове в тялото му.

С нечовешко усилие, породено от безкрайния му запас от енергия за самосъхранение Омали се хвърли през вратата, затвори я зад себе си и успя да пусне едно от резетата. Свлече се на колене пред вратата; от безбройните му рани струеше кръв. Скъпоценният му костюм от туид бе станал на парцали, а между пръстите си той стискаше кичури от собствената си коса. Погледна яростно към мъчителите си, но пернатите демони бяха изчезнали на високите си клони в сенките. Нищо не издаваше присъствието им, освен няколко красиво оцветени пера върху пода на клетката.

Омали пое по обратния път към покоите си. Костюмът му бе в толкова окаян вид, че нямаше никаква надежда да бъде възстановен. Лицето му беше като на човек, наскоро участвал в яростна битка с развилняла се косачка за трева.

— Гадни пернати негодници — рече Джон през зъби. Прокара леко ръка по скалпа си и откри за свой ужас няколко големи плешивини. — Сега ще си постилат гнездата с моята перушина.

Погледна ръцете си и подкара Марчънт по криволичещ курс към дома. Ръцете му бяха покрити с малки V-образни рани.

— Месоядни канарчета, каква касапница!

Арчрой скъпо щеше си плати за това.

 

 

Час по-късно Омали се киснеше във ваната си, а водата беше обагрена в отвратителен розов цвят. Беше залепил малки парченца тоалетна хартия по раните на лицето си, беше опитал да вчеше косата си напред и да оформи перчем, който да скрие плешивите места. Отпиваше честичко от бутилка „Олд шейкбели“ и ругаеше между глътките.

— Ще заложа капани на парцела му — редеше той, — и ще го уловя онова чудовище, да видим тогава как ще им се хареса това на онези летящи пирани.

Когато бутилката бе опразнена, Омали се почувства малко по-добре, но проблемът с костюма си оставаше. Какво трагично обстоятелство! Останките от любимия му туид бяха разпръснати по пода на банята; никога не беше виждал нещо тъй окончателно съсипано. Петнайсет години непрекъснато носене почти не се бяха отразили на яката тъкан, а само петдесет секунди в онази клетка на пърхащата смърт я бяха превърнали на парцали.

— Боже мой — рече Омали, — обзалагам се, че онези момчета могат да разфасоват слон за по-малко от минута; и от него няма да остане нищо друго, освен четири стъпала за стойки за чадъри!

Час по-късно Омали излезе от окървавената вода на ваната си и се облече. Всъщност не изглеждаше чак толкова зле, ако изключим „луничавото“ му лице и чудатата прическа. Бе намерил чифт бели фланелени панталони за крикет, пуловер от остров Феър и чиста памучна риза. Тя очевидно някога е била коледен подарък, защото бе увита в зелена хартия, украсена с изображения на див чимшир и глупави дебели Дядо Коледовци. Тъй като крилатите нападатели бяха нанесли поразии и на подкованите му обуща, избра чифт доста напети на вид черни, лачени обувки за танци, които бе заел от Пули за някакво вече забравено социално събитие. Обви врата си със стар копринен шал и го завърза с рязко и ловко движение.

Часовникът вече бе ударил седем и Омали се запита дали да не пробва късмета си с едно бързо посещение у Арчрой. Ако онзи с перуката си беше у дома, винаги можеше да измисли някакъв претекст за визитата. Но ако ненаситната по-добра половинка на Арчрой си беше вкъщи, той поне би могъл да извоюва с чар една малка компенсация за следобедното трагично събитие. Оказа се, че Арчрой не беше нощна смяна. Беше преживял ужасите на инжекция против тетанус, която подло му сложи една сестра садистка, а палецът му бе получил четиринайсет шева. Сега той бе здраво бинтован и скрит в прекалено големите гънки на впечатляваща презрамка. Презрамката се намираше върху бара на „Летящия лебед.“

— Захвана ме стругът — каза той на Невил, ала нещатният барман подозираше нещо друго. — Честно — настоя Арчрой, — едва не ми откъсна ръката.

— Изглежда доста зле — каза Джим Пули. — Ще ти платят компенсации.

— Могат да стигнат до стотици лири — добави Стария Пийт.

— Даже хиляди — рече Невил. — Ще забогатееш.

— Е, тогава аз ще приема един пайнт — каза Пули.

— Аз — също — додаде Стария Пийт.

Тъй като нямаше какво друго да направи, Арчрой поръча следващия ред пиене.

 

 

— Да не си се порязал, докато се бръснеш, Джон? — попита съпругата на Арчрой, след като отвори на неочакваното почукване.

— От бързане да те видя, скъпа моя.

Омали бе въведен в предната стая, а жената на Арчрой бързо спусна завесите.

— Ха, и кой би могъл да бъде този?

Погледът на Омали бе привлечен от хубава маслена картина, която висеше над камината в натруфена златна рамка и изглеждаше съвсем не на мястото си на фона на найлоновите пердета и фалшивия фурнир. Беше портрет на строг, ала импозантен мъж на неопределена възраст, облечен в тъмночервена роба и с малка шапчица на главата.

— Изглежда много ценна.

— Ценна е. Искаш ли чай?

— Бих предпочел нещо малко по-силно, ако е възможно.

— Джин тогава?

— Абсолютно.

Жената на Арчрой наля два големи джина и седна до него на тапицираното в розово канапе срещу портрета. Докато вземаше джина си, Омали откри, че му бе трудно да откъсне поглед от него.

— Има нещо познато в тази картина — рече той, — ама не мога да се сетя какво.

— Подарък ми е — каза жената на Арчрой. — Пийни си, Джон, ето един тост за бъдещето: Auspicium meliori gevi.

Омали вдигна чашата си и с ъгълчето на окото си забеляза, че жената на Арчрой бе вдигнала своята към портрета, като за поздрав.

— Това да не би да беше на латински?

— Така ли? — рече невинно жената на Арчрой. — Мисля, че е само тост или нещо подобно, но не си спомням къде съм го чувала.

— Няма значение — рече Джон и посръбна от джина си. In vino veritas, помисли си той. — Ще пийнем ли по още един? — попита той и скочи на крака.

Докато наливаше два големи джина в изисканите чаши, той определено изпита чувството, че някой го наблюдава — не жената на Арчрой, която си седеше и скромно придърпваше полата си над коленете, а от някакво чуждо присъствие, което дебнеше невидимо. Беше обезпокоително чувство и Омали успя да го отхвърли много трудно. Върна се на дивана с напитките — неговата единична, а нейната — тройна.

— За нас — рече той.

— Ab aeterno, Ab ante, Ab antiquo — отвърна госпожата на Арчрой.

— До дъно — каза Джон.

След още три непропорционално разбъркани тройни питиета жената на Арчрой започна да стопля отношението си към неочаквания гост по онзи страстен начин, който Омали бе дошъл да оцени.

— Да се качим ли горе? — попита той, когато стопанката на дома започна да гризе ухото му и да си играе с пуловера му.

— Да го направим тук — измънка тя.

— Какво, на новата ти холна гарнитура?

— Защо не?

Омали изрита черните си лачени обувки с тренирана лекота и събу белите си панталони за крикет.

— Да не си бръснал и краката си? — попита жената на Арчрой, като забеляза кървавите белези по глезените на Омали.

— Заплетох се в едни шипки.

Розовият диван бе здраво конструиран и добре тапициран с най-фин дунапрен. Пое нападението срещу себе си без да се оплаква, ала нещо все пак не бе наред. Омали усети, че не може да се представи в обичайния си стил и финес, искрата просто я нямаше.

Жената на Арчрой забеляза почти мигновено това.

— Хайде, човече — извика тя, — захващай се за работа!

Омали се изправи.

— Някой ни гледа — рече той. — Усещам как погледът му ме изгаря.

— Глупости, тук няма никой друг, освен нас.

Омали направи още един опит, но без резултат.

— Онази картина е — рече той, изведнъж прозрял. — Не го ли усещаш?

— Не усещам нищо, в това е бедата.

— Обърни я с лице към стената, изкарва ме извън ритъм.

— Не! — жената на Арчрой се хвърли от дивана и застана с гръб към портрета с разтворени ръце. Беше готова да отблъсне цяла армия, ако се наложи.

— Успокой се — каза Омали. — Извинявай, ако съм те обидил. Тогава му метни една покривка, аз няма да го докосвам.

— Да го закрия с покривка — него! Не ставай глупак!

Омали бързешком навличаше панталона си. Нещо тук съвсем не беше наред. Жената на Арчрой изглеждаше напълно обезумяла и това не се дължеше само на джина. Тази жена е обсебена, рече си той. О, по дяволите, беше намушкал двата си крака в един крачол. Търкулна се на пода — една ритаща купчина. Жената пристъпи напред и застана над него, избухнала в истеричен смях.

— За нищо не ставаш — подиграваше му се тя. — Умряла риба, не можеш да го направиш!

— Имам една уговорена среща — запелтечи Джон, опитвайки се да освободи преплетените си крака. — Трябва да си вървя и да си гледам работата.

— Ти не си мъж — продължаваше жената. — „Той“ е единственият мъж в Брентфорд, единственият мъж на света.

— Кой е той? — Омали спря безполезната си борба за миг. Всичко това имаше привкуса на мистериозна интрига. Макар да бе в очевидно неизгодно положение в нозете на разбесняла се лунатичка, той никога не би си простил, ако пропуснеше възможността да разбере какво става.

— Кой е „Той“?

— Той ли? Той е роденият отново, роденият повторно. Той…

Жената се извърна от Омали и коленичи пред портрета. Омали бързешком оправи крачолите си и се изправи разтреперен. Грабна лачените си обувки и тръгна към вратата. Вече не копнееше за обяснение, копнееше единствено за едно голямо двойно и за относително здравия разум на „Летящия лебед.“ От устата на жената се лееха фрази на развален латински и Омали си плю на петите. Отвори външната врата и повали Арчрой, който стоеше пред нея с протегнат към бравата ключ. Сграбчи задрямалия кротко Марчънт и отпраши с най-висока скорост.

Когато влезе с гръм и трясък в салона на бара, драматичният му вид не убягна от вниманието на посетителите. Белите му панталони за крикет бяха малко омазнени с грес около маншетите, а носът му бе започнал да кърви.

— Добър вечер, Джон — рече Невил. — Да не си се порязал, докато се бръснеш?

— Свърши ли мачът по крикет? — добави Джим Пули. — Изхвърлили са те от играта, така ли?

— Реши ли вече да промениш решението си за онази шапка? — изхихика подигравателно Стария Пийт, който май не бе променял местоположението си от обяд насам.

— Един много голям скоч — поръча Джон, пренебрегвайки цялото волнодумство.

— Джон… — рече Пули загрижено. — Джон, какво се е случило, да не сме в положение на война?

Омали поклати енергично глава.

— О, не — рече той, — не е война.

След което удари скоча на един дъх.

— Какво тогава, да не си забелязал авангарда на настъпващите атакуващи части на извънземните?

— Не, не бяха те.

— Какво тогава? Изплюй камъчето.

— Погледнете ме — отвърна Омали. — Какво виждате?

Джим Пули отстъпи назад. Внимателно опипа брадичката си и се взря внимателно в разтреперания ирландец.

— Предавам се — рече най-сетне той. — Кажи ми.

Омали пое дълбоко дъх.

— Аз съм един дълбоко наранен мъж.

— Така изглежда, но каква е причината за това облекло? Да не би при Джак Лейн да е организирана вечер за състезателите по крикет?

— Ха-ха — отвърна Джон с глас, в който странно липсваше всякакъв хумор.

Поръча си още един голям скоч и Пули, който вече наистина бе искрено загрижен за сериозното поведение на близкия си приятел, даже му го плати. Отведе разтърсения ирландец настрани от кискащата се тълпа и двамата се настаниха в един тъмен ъгъл.

— Днес видях смъртта — каза Омали с нисък и гробовен глас. — И като пълен глупак се върнах за втора порция.

— Това ми се струва зле обмислен ход от твоя страна.

Джон се вторачи в двойното си уиски, след това погледна стария си приятел.

— Ще ти кажа всичко, но то не бива да излиза навън.

Пули изстена вътрешно, напоследък се бе превърнал в довереник, за когото споделената информация не носеше нищо друго, освен обреченост и опустошение.

Омали му разказа историята си, без да изпусне нищо, дори намеренията си спрямо жената на Арчрой. Отпърво Пули бе просто слисан да чуе толкова искрена изповед за греховните дела на колегата си, но след като историята продължи и Омали заговори за Църквата на Второто пришествие и за зловещия портрет и латинските брътвежи, кръвта му се смрази.

— Пийни си — рече най-накрая Джим. — Защото има нещо, което аз пък трябва да ти кажа и което ми се струва, че никак няма да ти хареса.

Пули се изповяда бавно и без много колебания. Разказа на ирландеца всичко, от първата кражба на магическото бобено зърно до среднощните му наблюдения над Омали, а после и за всичко, което Професора му бе казал относно идването на Черния, и за по-сетнешната си среща с Другия Сам.

Омали изслуша всичко със зяпнала уста, без чашата изобщо да докосне устните му. Когато най-сетне си възстанови дар словото, гласът му прозвуча кухо и той се закашля.

— Стари приятелю — рече, — ние сме в голяма беда.

Пули кимна:

— В най-голямата. Най-добре е да идем при Професора.

— Съгласен съм — отвърна Омали. — Но още по-добре е преди да тръгнем да ударим по едно, две от тези.