Шарлот Лъм
Нежно очарование (1)

Първа глава

Белинда Хънт беше като мъртва от месеци — мъртва и безчувствена за всичко, което ставаше около нея. В действителност я числяха още към живите: сърцето й биеше, макар и със забавен ритъм, дробовете й неуморно вдишваха и издишваха, но единственото раздвижване на тялото й през всичките тези месеци бяха леките ежедневни масажи и упражнения, които й правеха сестрите, за да предотвратят опасните странични ефекти от обездвижването й. Белинда не осъзнаваше, че животът й протича в пълна неподвижност — като Снежанка в стъкления ковчег. Клепачите й бяха спуснати над зелените очи, върху изцяло обръснатата в началото глава бяха започнали да поникват медноруси нежни косъмчета, които скоро се превърнаха в малки копринени охлювчета, а не след дълго — в гъсти кичури, подсилващи бледия тен на миловидното й лице.

Намираше се в малкото, но постоянно претъпкано с пациенти интензивно отделение на една лондонска болница. Сестрите, работещи тук, бъбреха оживено за какво ли не, но не забравяха да я следят непрекъснато с тайната надежда, че някой ден гласовете им ще нарушат безпаметния й сън и ще я върнат към живота.

— Не ви ли се струва глупаво да говорите на някого, който дори не осъзнава, че сте тук? — запита веднъж една от стажантките на име Лукас.

— Не можем да сме сигурни дали ни чува, или не — отвърна сестра Хей, спретната и жизнерадостна, около трийсетгодишна руса жена. — Но сме длъжни да опитаме всичко. Възможно е да има полза от постоянното провокиране, така че никога не забравяйте да й говорите, когато вършите нещо около нея.

Лукас кимна бързо:

— Да, сестро!

Дребничката и подвижна като мишле стажантка изгаряше от желание да направи добро впечатление, а Белинда Хънт бе първият случай, който й поверяваха.

Сестрата я погледна внимателно, но скоро се успокои и се засмя, снишавайки глас:

— Наистина, Лукас, това ще е от полза за всички нас! Не трябва да забравяме, че и тя е живо същество, а не кукла, около която сновем. Повтаряйте си непрекъснато, че ви чува, че е само заспала, и това ще направи работата ви по-лека и приятна. — Тя се наведе и обичайното й бодро настроение се предаде на гласа й. — Здравей, Белинда, как си днес? Сега ще те измием и ще ти оправим косата — свиждането започва само след час! А ти искаш да изглеждаш добре, нали?

— Често ли я посещава семейството й? — запита Лукас, като помагаше да повдигнат безжизнената млада жена.

Лицето на Хей помръкна.

— Всъщност Белинда няма истинско семейство. Баща й е починал преди много години, а майка й, която е омъжена повторно, живее в Нова Зеландия. След катастрофата долетя веднага и близо месец идваше всеки ден, но накрая изгуби надежда, че дъщеря й ще излезе някога от комата. Не можеше да стои повече тук — има деца и от втория брак, и трябваше да се върне.

— Но все някой посещава Белинда, нали?

— О, да! — усмихна се кисело Хей. — Един мъж, винаги точен като часовник, и неколцина приятели.

Докато говореше, тя изми лицето на Белинда и започна бавно да реши косите й.

Сестра Лукас — осемнайсетгодишно чернокосо, тъмнооко момиче — притихна и се замисли. Белинда беше само с няколко години по-голяма от нея…

— От колко време е така? — запита тя Хей.

— Вече осем месеца — отвърна унило сестрата.

— Осем месеца?! О-о-о… — възкликна шокирана Лукас. — А ако някога все пак се върне в съзнание, ще е ли наред с ума?

— Това никой не знае! — погледна я Хей строго.

— Но, може би… — започна отново момичето, но внезапно спря, втренчило поглед в Белинда.

— Лукас, никога не обсъждайте състоянието на пациентите в тяхно присъствие, дори когато са в кома! — направи й строга забележка сестра Хей, но Лукас прошепна развълнувано:

— Сестра, сестра! Вижте!… Клепачите й трепкат!

Сестра Хей замръзна на мястото си и уплашено впери поглед в Белинда. Неустановила никаква промяна в болната, тя се ядоса:

— Рефлекс на окото, момиче… — Но изведнъж спря да говори, а по гърба й полазиха студени тръпки, когато почти прозрачните клепачи на Белинда, покрити с едва забележими синкави венички, започнаха бавно да се повдигат.

— Казах ви… Казах ви! — разтрепери се от възбуда Лукас.

Двете се бяха вторачили в постепенно избистрящия се зелен поглед на пациентката. Белинда все още не различаваше нищо определено. Гледаше, без да вижда — като новородено, току-що открило света около себе си, заслепено от ярката дневна светлина. Бледите й устни се разтвориха и от тях се изтръгна звук, подобен на стенание.

Сестра Хей отстъпи крачка назад и без да откъсва поглед от нея, се разпореди тихо и бързо:

— Лукас, извикай старшата сестра! В кабинета е… Кажи й да се обади на доктор Кортни. Бързай, момиче, не стой като вкаменена!

Стажантката неохотно откъсна очи от Белинда и се насочи към вратата. Движението й сепна лежащата млада жена и тя вероятно осъзна, че в стаята има още някой. Едва чуто въздъхна, а зениците й се разшириха, когато направи опит да се огледа наоколо.

Сестра Хей събра кураж и се наведе към леглото с обнадеждаваща усмивка:

— Здравей, Белинда, не се страхувай! Намираш се в болница, защото претърпя злополука, но ще се оправиш, ще видиш…

Белинда Хънт се взря в странното непознато лице. Чуваше и долавяше тревожната загриженост в този глас и й се струваше, че го е чувала вече някога, някъде, в някой друг свят, но къде… Не можеше да си спомни. Беше объркана и смутена, но точно сега не бе в състояние да мисли за каквото и да било. Светлината беше непоносимо силна за нея, всичко в стаята бе толкова ярко и възбуждащо, че очите я заболяха. Клепачите й бавно започнаха да се спускат и сестра Хей трескаво се вкопчи в ръката й.

— Моля те, не заспивай отново, Белинда! Събуди се, момичето ми! Как се чувстваш? Мога ли да направя нещо за теб?

Белинда прокара език по пресъхналите си устни и сестрата побърза да я попита:

— Жадна ли си? Вода ли искаш?

Белинда като че ли разбра въпроса. Сгърчи лице, опитвайки се вероятно да мисли. Къде се намираше? Какво се бе случило с нея? Бавно извърна глава и се вгледа в жената в синьо-бяла сестринска униформа. Коя ли беше? Прочела въпроса в очите й, сестрата каза тихо:

— Аз съм сестра Хей. Грижа се за теб от самото ти настаняване тук. С теб сме стари приятелки, Бел!

Не трябваше да очаква много от младата жена. По бледото й безизразно лице не можеше да се разбере дали разбира къде е и какво й говори. Първоначалната радост на сестра Хей започна да прераства в безпокойство. Дали разсъдъкът на Белинда не бе помрачен след катастрофата? Хей се беше привързала силно към нея и едва сега отчиташе колко голяма грешка бе това. Не влизаше в професионалните й задължения да се обвързва емоционално с пациентите си, припомни си тя първия урок, който сестрите получаваха в медицинското училище. Сега нищо не можеше да й помогне. Хей обичаше хората и затова бе станала медицинска сестра. Въпреки че бе наясно с последиците след излизане от кома, знаеше, че някои хора се възстановяват напълно след това и горещо се надяваше и Белинда да е от тях.

Устните на младата жена се раздвижиха отново. Сестра Хей се наведе към нея и долови слаб, неясен шепот:

— Рики… Къде е Рики?

Сестрата пребледня, смръщи чело и не отговори.

Вратата се отвори и в стаята влязоха старшата сестра, доктор Кортни и Лукас, потропваща с високите си токчета. Хей се отдръпна от леглото и поздрави лекаря, който й кимна в отговор. Сестра Уилямс му прошепна бързо името й, защото знаеше, че докторът трудно помни имена, въпреки че никога не си признаваше този недостатък.

— Сестра Хей, господин докторе.

— Знам, сестра — възпря я с ръка той.

Беше елегантен мъж на средна възраст със строго лице и леко посребрени коси, обожаван от сестрите, работещи при него, и ползващ се с мълчаливото им благоговение. Преди да прегледа пациентката, докторът любезно произнесе:

— Добро утро, сестра Хей, току-що узнах чудесната новина! Откога е в съзнание? Да имате представа какво я е разбудило? Какво точно се случи?

— Тъкмо привършвахме тоалета й, господин докторе, когато внезапно си отвори очите… — отвърна тихо Хей.

— Хм… Добре. А как ви възприе? — повдигна въпросително вежди той. — Каза ли нещо?

Хей наведе глава:

— Само едно нещо попита, господине: „Къде е Рики?“.

Доктор Кортни кимна мълчаливо.

— А-ха… Това ще е големият ни проблем, както очаквахме… Какво й казахте?

— Нищо, господин докторе. Тъкмо влязохте, когато се чудех какво да й отговоря.

Лицето на доктор Кортни изрази задоволство:

— Умно, много умно, сестра Хей! За момента трябва да действаме предпазливо и… да бъдем дискретни. А сега — позволете ми да я прегледам.

Сестра Уилямс се усмихна на Хей и кимна към вратата. Стажантката и Хей се запътиха към изхода, но преди да излязат, Лукас погледна още веднъж към пациентката и потръпна при вида на вялото изражение на лицето й. За какво ли си мислеше Белинда? Как ли би се чувствал човек на нейно място — да се събуди и да разбере, че е бил в кома месеци наред? И защо всички замълчаха, когато сестра Хей спомена за някой си Рики? Лукас преливаше от въпроси, но не се осмеляваше да потърси отговорите. В болницата имаха наложено мнение за ситуации като тази: стажантите трябваше да работят, а не да задават излишни въпроси.

Белинда Хънт извърна глава към затворената врата. Защо сестрата я погледна така странно, когато я запита за Рики? Стана й студено, изведнъж я обзе тревога. Вдигна очи към сестрата и мъжа в бяла престилка, които стояха до леглото й и се усмихваха успокояващо.

— Здравейте, Белинда! Казвам се Кортни и съм лекуващият ви лекар.

— Здравейте, докторе — отвърна Белинда с тънък, слаб гласец, а той така се зарадва, като че ли бе получил скъп подарък.

Имаше усещането, че някой й бе въздействал по много странен начин и беше озадачена. Дали е била лошо ранена по време на катастрофата? Смешно, но не можеше да си спомни нищо за това. Какво всъщност не беше наред с нея? В душата й се надигна тревога, но не усещаше болка никъде по тялото си, нито виждаше бинтове по себе си. Промени позата си, но не почувства и най-малко неудобство. Ръцете и краката й бяха цели и невредими.

— Специалист съм по неврохирургия, Белинда. Оперирах ви веднага, щом ви докараха.

— Н-н-неврохирург… — заекна Белинда. — Не… не съм сигурна дали ви разбирам…

— Аз самият често не се разбирам, Белинда! — засмя се сърдечно докторът. — Мога ли да ви наричам с малкото ви име? Познавам ви от толкова време и имам чувството, че сме добри приятели.

— Не разбирам — произнесе бавно Белинда. Не беше ли казала и другата сестра нещо подобно? За какво намекваха? Колко време бе прекарала в болницата? Дни? Седмици? Какво се бе случило с Рики? Дали и той е бил ранен при злополуката… Белинда вдигна поглед към засмяното лице на хирурга, чудейки се дали ще й каже истината за Рики. Или тя беше толкова страшна, че предпочитаха да й я спестят? Бе уловила нещичко в изражението на онази сестра: жал, съчувствие… страх. Защо погледът й беше така странен, освен… освен ако с Рики не се беше случило най-лошото?

— Блъснали ли сме се в нещо? — прошепна Белинда. — Рики шофираше, нали?

Лекарят и сестрата не отговориха. Само я гледаха със същото състрадание, което бе прочела в очите на другата жена. Белинда потрепери от ужас и болка. Защо, защо не искаха да й отговорят? Той не е мъртъв. Той не може да е мъртъв! Не и Рики… Мили боже, не позволявай това!

— Мисля, че като начало не е добре за теб да говориш толкова много — посъветва я спокойно доктор Кортни. — Не искаме да те претоварваме още отсега, нали? Затова ще ти задам само няколко въпроса и после ще наредя да ти направят рентгенова снимка.

Този ден Белинда не посмя да попита нищо повече. Не се осмели и през следващите няколко дни, в които беше подложена на безкрайни серии от тестове и изследвания. Лекарският екип, следящ за състоянието й, както и униформеният полицай, дошъл да я види, я разпитваха най-подробно. На полицая тя не успя да разкаже нищо, тъй като нищо не помнеше за случилото се, а и от него не получи никаква информация — и той, като останалите, отговаряше с половин уста на въпросите й. Белинда се чувстваше твърде слаба, затова реши да пести енергията си за момента, когато ще бъде достатъчно укрепнала, за да посрещне истината такава, каквато е…

Когато оставаше сама, единствено в присъствието на дежурната сестра, бдяща зад прозорчето на офиса в центъра на отделението, Белинда лежеше в леглото си сред боядисаната в пастелни тонове болнична стая и си мислеше за Рики, за майка си, за работата, за приятелите, но по такъв странен начин, сякаш си спомняше отдавна забравени лица и случки…

— Свързахме се с майка ти! — съобщиха й скоро. — След три дни ще бъде тук.

— Не е трябвало да я тревожите! — развълнува се Белинда. — И без това не може да си позволи полет дотук.

Сестра Хей й се усмихна:

— Как мислиш, Белинда, щеше ли да ни прости, ако не я бяхме уведомили? Когато научи за катастрофата, тя бе готова да седи ден и нощ до теб, но й казахме, че може би няма да излезеш от кома години, така че не можехме да я задържаме тук дълго и тя се върна у дома. Но звънеше почти всеки ден и се информираше за състоянието ти. А в момента, в който разбра добрата вест, реши веднага да вземе самолета.

Белинда се почувства щастлива. Не беше виждала майка си от няколко години. Вторият й баща винаги я бе уверявал, че в дома му в Нова Зеландия има достатъчно място и за нея, но въпреки че го харесваше и бе привързана силно към двамата си по-малки братя, Белинда беше израснала в Лондон. Тук бе домът й и мястото, където се чувстваше най-добре. Майка й й липсваше, но двете си пишеха най-редовно. Белинда не пропускаше да й съобщава за всичко, което ставаше в живота й: за работата, за приятелите, за мъжете, с които общуваше, макар че връзките й бяха незначителни и краткотрайни. До появата на Рики… За Рики беше изписала цели страници — още от първия ден, в който се срещнаха.

„В автобуса, мамо, ще повярваш ли? Видял ме в парка по време на обедната ми почивка… Тренирал бягане. Буквално връхлетя върху мен, но аз трябваше да се връщам на работа и затичах към автобуса, а той — подире ми. Седна до мен и ме заговори… Изведнъж се сети, че няма пари в себе си и не може да си плати билета. Естествено платих аз, а той си записа адреса и обеща да ми върне заема. Голям смях падна в службата — всички колежки до една предрекоха, че нито него ще видя, нито парите му…

Но за моя изненада, още същата вечер той дойде у дома — с парите и с огромен букет. Настоя да вечеряме навън. Отидохме в един доста изискан ресторант, но какво си поръчахме, така и не разбрах, тъй като през цялото време го гледах и се пощипвах по ръката, за да се уверя, че не сънувам и че всичко е истина… Да беше видяла костюма му, мамо!“

В писмата до майка си Белинда възхваляваше изисканите дрехи и обноски на Рики, но в действителност тайно предпочиташе той да е такъв, какъвто го бе видяла за първи път в парка. Господи, Рики изглеждаше толкова добре, че тя се чувстваше направо нещастна: рус, синеок, гъвкав и атлетичен в спортния си черен екип, небрежно нехаен, с две думи — мъж по нейния вкус. В добре ушитите си елегантни костюми обаче той създаваше доста по-различно впечатление и това донякъде безпокоеше Белинда.

За периода от няколкото седмици, през които се срещаха, Рики не й бе разказал много за себе си. Тя знаеше само бегли неща за живота му: че работи в банка и че е следвал, но не особено успешно. Той беше напълно откровен с Белинда: призна й, че е имал доста приятелки, преди да я срещне и това понякога я разстройваше, защото не беше сигурна дали един ден той няма да се отегчи и от нея, както от всички останали досега…

Скоро разбра, че Рики има апартамент в Челси. Родителите му живееха в Бъкингамшир. Той ги споменаваше рядко. Изглеждаше доста привързан към майка си, а за баща си говореше с леко раздразнение. Имаше двама братя и една сестра — и тримата — по-възрастни от него. Рики споменаваше често и кучето си, риж лабрадор, когото с умиление наричаше „милото ми кученце“ и искрено съжаляваше, че живее в Лондон, докато то бе останало в къщата на родителите му в провинцията.

Рики не само тренираше усилено лека атлетика, той обичаше истински спорта: играеше тенис, ръгби, крикет, скуош… Все състезателни спортове. Обичаше да се състезава. Поддържаше формата си, като почти всеки ден плуваше в закрития басейн в спортната база на квартала, където живееше. Беше със седем години по-възрастен от Белинда — той на двайсет и девет, тя на двайсет и две. Разликата във възрастта им според нея беше идеална, но тогава всичко, свързано с Рики, й се струваше „идеално“.

Лудо се влюби в него още при срещата им на тясната алея в парка в онзи прекрасен есенен ден и скоро с радост установи, че и той изпитва същите чувства към нея…

Белинда погледна навън: напъпил люляков храст надничаше през прозореца на болничната стая. Значи беше пролет.

Познанството й с Рики бе продължило девет месеца. Родителите му, незнайно защо враждебно настроени към нея, се дистанцираха вежливо, когато Рики я покани за първи път у дома си. Белинда беше шокирана, когато видя огромната къща, в която живееха, а шокът й прерасна в ужас, щом разбра колко са богати. Още тогава изпита известни съмнения относно бъдещето на тяхната връзка…

Братята и сестра му не присъстваха на вечерята. Белинда узна, че Дирдри — сестрата — бе омъжена в Устър и имаше две деца. Единият от братята също бе женен и живееше в Ирландия.

Майка му промълви нещо като: „Колко жалко, че Винсънт е в Америка!“, при което Рики се изчерви силно и смени темата, оставяйки Белинда с впечатлението, че я е довел в дома на родителите си в момент, в който брат му отсъства. Струваше й се, че Рики изпитва известно страхопочитание към Винсънт и това засилваше любопитството й към по-големия брат.

Винсънт Гарет ръководеше търговската банка, в която Рики работеше. Семейството беше най-мощният акционер в нея. Рики не обичаше работата си. Често признаваше откровено, че го отегчава, но след като и в колежа не бе показал кой знае какъв успех, какво друго му оставаше? „Поне Винсънт да не ми беше шеф, оплакваше се понякога той. Работохолик! Ужасен е, да знаеш, този мой по-голям брат!“

След завръщането си от Америка Винсънт, изглежда, бе научил по някакъв начин за посещението на Белинда в Бъкингамшир. Два дни по-късно той я посети без всякакво предупреждение и я завари съвсем неподготвена: в розова пижама, наметнала набързо протрития си стар халат, тя току-що бе излязла от банята и се готвеше да си ляга. Стоеше пред него боса, с провиснали мокри коси около смутеното лице.

Винсънт Гарет я изгледа отгоре до долу, стиснал присмехулно устни.

— Госпожица Хънт? Белинда Хънт?

Какво ли бе очаквал да види? Може би фаталната жена в черна копринена нощница? Във всички случаи обаче изражението му издаваше, че не е очаквал да застане лице в лице с това рошаво мокро създание, облечено по-скоро като ученичка, отколкото като изискана млада дама. Белинда също не можа да се досети кой е мъжът на прага — и как да се досети, след като той нямаше никаква прилика с Рики? Беше толкова различен от него: имаше строг замислен вид, мургаво скулесто лице със светло сиви очи и волева брадичка.

— Да — отвърна тя предпазливо, като стисна здраво бравата и му прегради пътя. Кой, по дяволите, беше този непознат? Гледаше я хладно и бавно процеждаше думите.

— Аз съм Винсънт Гарет.

— Братът на Рики?!

— Точно така. Тук ли ще говорим?

Белинда се дръпна от вратата и го покани вътре, като се извини за безредието: на фотьойла бе захвърлена кърпата, с която току-що бе избърсала косата си, а на пода — книгата, която се готвеше да чете в любимата си поза, лежейки срещу електрическата печка.

Щеше да разтреби за по-малко от минута, ако знаеше, че ще има посещение, и сега проницателният поглед на Гарет нямаше да пробягва критично из малката й стая… В този миг Белинда вече го ненавиждаше.

Въпреки това, гостоприемна по природа — дори и към неканените гости — тя любезно му предложи:

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Няма да ви задържам дълго… — кратко отвърна той, застанал в средата на стаята. Дебнеха се взаимно. — Ще бъда прям с вас, госпожице Хънт, макар че това, което ще ви кажа, ще ви прозвучи едва ли не брутално. Рики ми разказа всичко за вас. Но има нещо, което, струва ми се, трябва да знаете. Рики е бил длъжен да ви го каже, но не го е сторил, както сам призна. Знам, че сте говорили за брак, но той не може да се ожени за вас. Обвързан е с друго момиче, с което се познава отдавна и за което е сгоден от две години…

Белинда пребледня. Облегна се на фотьойла и едва чуто извика. В реакцията й се съдържаха и протестът, и отказът й да повярва на този непознат човек. Не можеше да приеме жестоката истина. Сивите му очи се присвиха и се спряха изпитателно върху лицето й.

— Такава е истината за съжаление…

Тя разтърси глава и отметна мокрите си коси.

— Щеше да ми каже, ако е така…

— Не познавате Рики — сухо изрече Винсънт. — Винаги е предпочитал да избягва неудобните теми. Не се и съмнявам, че когато ви е срещнал за първи път, и през ум не му е минало да се обвързва с вас… Но, виждате ли, Мег е решила да завърши университета и да се дипломира, преди да се омъжи, така че Рики е принуден да чака, макар да е недоволен от решението й. Последната година тя е на практика във Франция, където преподава в едно училище, и двамата почти не се виждат. Рики се чувства самотен, което е и причината да се среща с вас. Но двамата се обичат, въпреки всичко, и винаги са се обичали… Познават се от деца и са идеална двойка, повярвайте ми…

Белинда беше поразена от откритието, че Рики е сгоден. Никога не й бе споменавал за това момиче, дори когато й бе разказвал по най-забавен начин за старите си връзки. „Никой от бившите ми приятели не е успявал да ме разсмее досега, крайно време бе да си намеря приятел с чувство за хумор, бе му казала веднъж Белинда. А какъв е твоят идеал за жена, Рики?“ И тогава той я бе целунал и й бе отговорил, че тя съчетава в себе си всичко, което харесва…

Защо все пак не й бе споменал нито веднъж за Мег? Как изглеждаше тя? Белинда изпита ревност. Дали бе красива? Обичаше ли я Рики? Или Винсънт лъжеше?

— Не ви вярвам! — прошепна тя накрая.

— Не е и необходимо — сви рамене Винсънт. — Попитайте Рики!

Белинда трепна. В душата й се надигна съмнение.

— Вижте, преди малко ме предупредихте, че откровеността ви може да ме нарани, господин Гарет. Вече го сторихте, така че бъдете откровен докрай: истината е, че семейството ви не ме намира достатъчно подходяща за Рики, нали? Аз съм само едно обикновено работещо момиче, не съм от вашия свят и вие не искате Рики да се ожени за мен, така ли е?

Тя бе надвила нещастието и страха си и в зелените й очи се четяха яд и възмущение. Винсънт Гарет продължаваше да я наблюдава хладно и присмехулно. Неизвестно защо обаче, обикновено недоверчива към непознати, Белинда не можеше да не повярва на този самоуверен мъж.

— Наистина не желая да се омъжите за брат ми — призна той с безизразна усмивка.

— А това момиче… предполагам, че е подходящо за Рики? И че има това, което аз нямам — пари… — горчиво се усмихна тя.

— Семейството на Мег наистина е заможно — продължи Винсънт, — но не в това е въпросът…

— О, разбира се! — засмя се Белинда подигравателно. — Излиза, че вие и родителите ви се опитвате да намерите най-подходящата партия за Рики, а той отказва да влезе в ролята на послушен син! И изведнъж разбирате, че той иска да живее свой собствен живот! Това ви вбесява, нали?

— Нищо подобно! — въздъхна Винсънт и спокойно срещна изпълнения й с презрение поглед.

— Не? Добре, ако нещата, които току-що ми наговорихте, са истина, Рики можеше да ми каже и сам… Аз съм сигурна, че той ме обича — знам, че е така, и не виждам причини да ме лъже! А сега, моля ви, вървете си!

Белинда тръгна с широки крачки към вратата и я отвори със замах. Винсънт се намръщи и се упъти към изхода, но не излезе, а внезапно се обърна и я хвана за раменете. Разтърси я като парцалена кукла, пръстите му се впиха в плътта й и й причиниха болка.

— Спахте ли вече с него? Питам ви, защото сте толкова сигурна, че ви обича… — потърси той отговор в очите й.

Трепереща като лист, тя се дръпна яростно, с потъмняло от гняв лице:

— Това не ви интересува!

— Искам да знам докъде е стигнала тази история, така че е по-добре за вас да ми кажете! Спахте ли с него? — Гласът му прозвуча грубо, очите му — само на сантиметри от нейните — я пронизваха заплашително.

— И какво, ако съм? Това не ви интересува!

Той я отблъсна и захлопна вратата, а тя стоя в ъгъла още дълго, тресейки се неудържимо, като че ли беше изложена на ураган, на стихия, помитаща и разрушаваща всичко по пътя си. Винсънт Гарет носеше у себе си някаква тъмна сила, която я ужасяваше и я правеше неспособна да мисли и да върши каквото и да е.

Половин час по-късно Белинда се обади на Рики. Бе навлякла набързо джинси и пуловер и бе изсушила и прибрала косата си. Сложи и малко руж, за да си възвърне нормалния вид — нужно й бе доста самообладание, за да не се разплаче.

Рики очакваше позвъняването й — това стана ясно още от първите му думи:

— Съжалявам, Бел, опитвах се да ти разкажа всичко, но… — Гласът му звучеше отчаяно. — Скъпа, не можех… Страхувах се да не те изгубя… Всичко между Мег и мен свърши — още тогава, когато те срещнах… Обичам те, любов моя, прости ми! Искам да се оженим колкото се може по-скоро!

Разбира се, тя му прости: обичаше го твърде много, за да постъпи другояче.

Онази неделя пътуваха отново към Бъкингамшир: искаха да се срещнат с цялото семейство. Най-после родителите на Рики бяха дали съгласието си двамата да се оженят.

Навън беше чудесен летен ден, но Белинда тръпнеше от безпокойство.

— А какво каза брат ти? — запита тревожно тя и лицето на Рики се изопна.

— О, и Винсънт ще склони…

Гласът му прозвуча колебливо и затова Белинда не бе настроена твърде оптимистично. Ненавиждаше Винсънт, страхуваше се от него и не беше съвсем сигурна дали желае да го среща. Той беше против брака им и нямаше съмнение, че съпротивата му щеше да бъде ожесточена…

Онова пътуване към Бъкингамшир бе последното нещо, за което си спомняше. Сега лежеше тук и се опитваше да си спомни какво се бе случило след това. В един миг се видя в колата с Рики — с пресъхнала уста, разтревожена, а в следващия — как потъва в непрогледен мрак, за да се събуди тук, в тази болнична стая, напълно безпомощна и сама…

Вратата се отвори и Белинда неохотно се обърна, очаквайки да види или сестра Хей с последните изследвания, или доктор Кортни за някой нов тест…

Не беше нито единият, нито другият. На вратата стоеше висок, чернокос мъж в морскосиньо кашмирено палто. Някъде в малкото пространство погледите им се срещнаха: неговият — твърд, стоманеносив, внимателно изучаващ лицето й, нейният — изумен, питащ и ужасен.

Белинда помнеше добре тези очи, макар че ги бе виждала само един-единствен път. Нима можеше да ги забрави някога? Очите на Винсънт Гарет…