Емилио Салгари
Отец Креспел в Лабрадор (3)

Глава II
ОДИСЕЯТА НА СПАСЕНИТЕ

Двете лодки плаваха в мъглата, без да знаят накъде отиват.

Тъмнината беше толкова гъста, че не позволяваше да се види от коя страна се намира островът, в който се бе разбил корабът. Кърмчията, който беше в числото на спасените, отправи лодката на изток, като се надяваше, че натам се намира островът, но силното течение и вятърът я отвлякоха на северозапад.

Положението на корабокрушенците ставаше все по-критично. Студът щипеше безпощадно, мъглата все повече се сгъстяваше. Вълните заливаха и двете лодки и мокреха нещастниците.

Смъртта се беше надвесила над тях.

Ако не намереха острова, нямаше да издържат дълго, защото лодките бяха наполовина пълни с вода.

Към два часа след полунощ от първата лодка се разнесе силен вик:

— Чувам как вълните се разбиват в някакъв бряг!

— Къде? — попита някой.

— Пред нас!

— Виждаш ли нещо?

— Абсолютно нищо!

— Карайте направо, но внимавайте за подводните скали!

— Мълчете!

Всички замълчаха и загребаха по-усърдно. Пред двете лодки, на едно разстояние от около двеста-триста крачки, се чуваше ясно как вълните се разбиват в нещо.

— Остров! — изтръгнаха се щастливи гласове.

Почти в същия миг вятърът разкъса мъглата и пред очите на корабокрушенците се появи един остров, целият покрит със сняг.

— Земя! Земя! — разнесе се радостният вик на моряците.

— Бързо и внимавай!

— Благодарим ти, Боже!

След малко двете лодки се приближиха до високи скали, покрити от дебел сняг.

Къде бяха? Дали на остров Антикости или край бреговете на Свети Лаврентий? Щяха ли да намерят помощ?… Не знаеха, но в момента това нямаше голямо значение: достатъчно беше, че усещат под краката си твърда почва.

Слязоха бързо, изтеглиха лодките и се събраха около тях, за да чакат изгрева на слънцето.

Всички бяха мокри до кости. Ръцете и краката ги боляха от студа, но никой не се оплакваше, защото се надяваха, че скоро ще дойде краят на мъките им.

Най-сетне мъглата започна да се вдига и първите слънчеви лъчи огряха нещастниците.

Станаха, за да разгледат мястото, където се намираха. Пред тях се простираше реката, която все още влачеше останки от кораба. Зад тях се издигаха хълмове, покрити със сняг.

— Къде сме? — запита отец Креспел кърмчията, който наблюдавате внимателно хълмовете.

— Няма съмнение, отче. Слезли сме на остров Антикости.

— Познавате ли го?

— Слизал съм няколко пъти.

— Какъв остров е?

— Голям е колкото френска провинция и студен като Лабрадор.

— Населен ли е?

— Съвсем пуст е, отче. През лятото тук идват рибари, но през зимата няма никой.

— Значи на този остров не ще намерим никаква помощ?

— Никаква, отче.

— Какво ще правим?

— Не знам.

— Трябва да се измъкнем от това положение. Не можем да прекараме зимата тук без никакъв подслон.

— Прибавете и без храна, защото провизиите ни са много оскъдни.

— Не може ли отнякъде да поискаме помощ?

— Зная, че в Минган, на бреговете на Лабрадор, има няколко френски колонизатори, но дотам има най-малко четиридесет левги по снега и дванадесет по вода.

— Чувал съм, че в залива Калори има колонизатори.

— Не, господине. С приближаването на зимата всички се прибират в Канада.

— Тогава какво ще правим?

— Ще трябва да си построим подслон, отче. И ще чакаме да мине някой кораб.

— Но ако корабите закъснеят? — настоя отец Креспел.

— Тогава ще се опитаме да стигнем до Минган.

— Елате да видим колко храна имаме. Страхувам се, че гладът скоро ще ни посети.

— И аз мисля така, отче.

Отидоха при лодките и ги разтовариха. Запасите им бяха общо около двеста килограма, по-голямата част от които беше солено месо, брашно, малко консервирани зеленчуци, кафе, но никакви сухари. В бързината бяха забравили да вземат някакво огнестрелно оръжие.

— Като ги разпределим, ще ни стигнат за един месец — каза кърмчията.

— На острова не расте ли нещо? — запита отец Креспел.

— Има гори, но те не дават плодове. Може би ще намерим някои житни растения, които се ядат от индианците.

— Но сигурно има поне животни.

— Да, има бели елени, вълци, лисици, белки, но как ще убиваме тези животни с голи ръце? Нямаме никакво оръжие.

— Ще ловим риба в потоците. Знам, че тук реките са богати на риба.

— Да, наистина, но скоро потоците ще се покрият с лед, тогава и тази храна ще ни липсва.

— Хайде, не се отчайвай, моряче. Да се доверим на Бога!

Върнаха се при другарите си и им съобщиха нерадостното положение. Всички бяха съгласни да изчакат минаването на някой кораб, а в това време бяха готови да работят за общото благо.

Решиха най-напред да си направят подслон.

Събраха платната от лодките и с дървета от гората построиха колиба. Дупките между отделните дървета запълниха с трева.

Тази къща, отворена за всички ветрове, не беше в състояние да ги опази от студа. Но тъй като започваше снеговалежът, приютиха се в нея.

През първия ден времето беше изключително лошо. Мъглата се спусна ниско, а през нощта студът беше толкова непоносим, че тези нещастници без завивки, без топли дрехи и без огън не можеха да заспят. Към това трябваше да се прибави и воят на глутницата вълци.

На другия ден почти всички се бяха схванали от студа. Отец Креспел и неколцина здрави моряци отидоха в гората да съберат дърва, за да постоплят измръзналите си другари.

През следващите дни студът се усили още повече. Снегът натежа върху колибата и застрашаваше да я събори всеки миг. Реките се покриха с лед.

Невъзможно е да се опишат страданията, които сполетяха тези нещастници, изложени на суровия студ — без нужния подслон, без завивки, почти винаги гладни, защото храната им бе оскъдна. А на хоризонта не се появяваше никакъв кораб. Широкият залив на Свети Лаврентий, който се простирате между Лабрадор и Нова Шотландия, се покриваше всеки ден с все по-дебели ледове, така че никой кораб не би рискувал да премине по него.

Нямаше повече надежда тези корабокрушенци да бъдат спасени. Трябваше да се вземе някакво решение, преди зимата да е станала още по-люта и да им попречи да напуснат този негостоприемен остров.

Един ден, когато студът беше много остър и гладът стържеше стомасите, защото храната бе намаляла, отец Креспел дръпна настрана кърмчията и му каза:

— Трябва да предприемем нещо, защото иначе след най-много петнадесетина дни никой не ще остане жив.

— Какво предлагате, отче?

— Да преминем Лабрадор и да достигнем до Минган.

— Но дотам има цели четиридесет левги, както ви казах. Ще могат ли нашите хора, отслабнали от глада и студа, да издържат на такъв труден път през снега?

— Когато преминем реката, с нас ще тръгнат най-смелите.

— Отиваме срещу смъртта, отче. Представете си, че в Минган не намерим френските колонизатори?

— Може да срещнем индианци, а вие знаете, че тези от Лабрадор не са лоши.

— Да се опитаме, щом искате. Но дали ще ни последват другите?

— Ще се опитам да ги убедя. Да побързаме, за да не стане много късно.

Отец Креспел отиде при другите и им изложи ясно положението, в което се намираха, като се стремеше да ги убеди, че вече не могат да се надяват на никаква помощ и ще бъде непростимо да рискуват живота си и да останат тук да дочакат зимата.

Никой нищо не възрази. Всички се съгласиха, че продължителното стоене на този пуст остров ще бъде гибелно за тях. Решиха да тръгнат още на другия ден.

Беше 27 ноември. Студът бе сковал всичко. Северен вятър духаше и издигате високи вълни по реката. Тежката мъгла все повече се сгъстяваше над острова.

Едва ли можеше да се избере по-лош ден, за да потеглят по реката, но корабокрушенците бяха решили на всяка цена да си опитат щастието.

Събраха останалата храна и завивките си и в седем часа сутринта потеглиха. Разделиха се отново в двете лодки и разпънаха платната. А Лабрадор беше на около четиридесет-петдесет километра.

Реката беше страховита: високи вълни застрашаваха да залеят всеки миг лодката, ледени блокове се блъскаха едни в други. Необходима бе изключителна ловкост, за да се маневрира с лодките така, че да се избягват ледовете. Всички прави, с лопати в ръце, се стремяха да ги отблъсват.

Тази борба трая няколко часа, докато мъглата падна и над реката. За да не се загубят двете лодки, кърмчията нареди да се подредят една зад друга и да се следват неотстъпно.

Беше около обяд, когато едната лодка, която се бореше с ледовете, изчезна в мъглата.

— Хей, вие от лодката! — извика им кърмчията. Никой не му отговори.

— Да не би да са се разбили в някоя подводна скала? — попита разтревожено отец Креспел.

— Нека всички да извикаме! — предложи кърмчията. Седемнадесет гърла нададоха силен вик, но и този път никой не им отговори.

— Явно вълните са ги погълнали — сподели тихо предположението си отец Креспел.

— Или ледовете са ги смачкали — каза кърмчията. — Е, престанаха да споделят страданията ни.

— Да се върнем, приятели. Може би ще успеем да стигнем навреме, за да приберем някого от тях.

— Невъзможно е, отче. Вълните са толкова страшни, че непременно ще обърнат и нашата лодка.

— Трябва да опитаме всяка възможност. Не бива да оставяме в беда другарите си.

— Но опасността за нас е много голяма.

— Не, излишно е — извикаха корабокрушенците. — Отдавна вече са мъртви. Няма смисъл да рискуваме.

— Но те са наши братя! — отвърна твърдо отец Креспел. — Делиха с нас опасности и лишения. Истински позор е за нас да ги оставим в такъв момент.

— Опитът ще бъде безполезен, отче.

— Длъжни сме да опитаме.

— Господ да ни пази! — изрече кърмчията и изви кърмилното колело.

Върнаха се на мястото, където предполагаха, че е потънала лодката. Започнаха да викат с цяло гърло, но само воят на вълните им отвръщаше. Обиколиха няколко пъти и като видяха, че няма никой, поеха отново пътя си.

През нощта никой не можа да заспи. Каква нощ! Вятърът духаше и помиташе всичко, грамадни вълни блъскаха от разни посоки лодката. Смъртта ги дебнеше от всички страни, но отец Креспел ги насърчаваше, припомняйки им различни случаи.

Към два часа след полунощ сред рева на бурята те различиха като че ли човешки гласове. Дали не бяха наближили бряг, населен с индианци?

— Невъзможно е да са преминали реката! — каза кърмчията.

— Въпреки това различавам ясно човешки гласове — каза отецът. — Да не би да има друг остров пред нас?

— Няма друг освен Антикости, отче.

— Дали не е някой кораб?

— Не вярвам. Корабите, които плават за Квебек, не минават оттук.

— И все пак, убеден съм, че говорят хора. Нима не ги чувате?

Кърмчията се ослуша и този път ясно долови човешките гласове.

— Но, струва ми се, че познавам тези гласове! Хей! Вие от лодката! — извика той с все сила.

— Хей, ти от лодката! — отговори му гласът. — Вие ли сте, кърмчийо?

Радостни възгласи се изтръгнаха от гърдите на моряците:

— Лодката! Лодката!

— Да, ние сме! — отвърна им кърмчията ликуващ.

— Всички ли сте? — запита ги отец Креспел.

— Само един ни напусна — отговориха няколко гласа.

— Бог бди над нас. Смелост!…

Силуетът на лодката започна да се очертава в мъглата. Скоро видяха и горките пасажери. Мокрите им дрехи бяха замръзнали. Лодката беше затисната между две редици ледове и трябваше дълго да се борят, докато я освободят.

Шумът на вълните и пукотът на ледовете пречели да чуят виковете им. Останали назад, те се изгубили в мъглата, но благодарение на малкия си компас скоро се ориентирали и намерили пътя.

— Движете се близо до нас, за да не ви загубим повторно.

На другия ден времето беше същото. Вятърът продължавате да духа и морето все още се бунтуваше.

Нещастните корабокрушенци бяха съвсем изтощени. Нито можеха да поспят, нито да си починат. Храната им беше съвсем на привършване. Вече цели пет дни се скитаха, загубени в мъглата, без да успеят да видят земя.

На втори декември лодката, която едва се държеше над водата, изчезна. Виковете на другарите им този път бяха напразни: никой не се отзоваваше на тях. Дали се беше разбила в ледовете, или се беше изгубила отново? Дали вълните на Свети Лаврентий не погълнаха всички?

Тази загуба натъжи много моряците. Смъртта витаеше над тях и те се оставиха напълно на волята на съдбата. Вече не се надяваха на нищо. Бог обаче бдеше над тях, защото на другия ден, когато мъглата се вдигна, видяха бреговете на Лабрадор.

Земята, която ясно се очерта пред корабокрушенците, ги съживи. Отново нададоха радостни викове, смятайки, че най-сет-не е настъпил краят на мъките им.

* * *

Лабрадор е широк полуостров, заключен между петдесетия и шестдесет и третия градус северна ширина и петдесет и седмия и осемдесет и втория градус западна дължина.

Дълъг е около хиляда и петстотин километра, широк — хиляда триста и петдесет километра и с повърхнина един милион квадратни километра.

Но това е най-пустата част на земното кълбо, населена слабо само с някои индиански племена, които едва преживяват от лов и риболов.

На север граничи с Хъдзън, на запад — с Хъдзъновото море, на югоизток — със залива Свети Лаврентий и Бел Айл, който го отделя от Нова Шотландия, а на юг — с Канада.

Бреговете му са нарязани от фиорди като бреговете на Норвегия и са много опасни за корабите.

През лятото е малко по-топло и има растителност, която обаче скоро умира, защото още през юли започва зимата. През август падат първите снегове и цели осем месеца на острова дари ужасен студ, а ледовете, които се трупат край бреговете му, правят приближаването до него невъзможно.

През краткия летен сезон бреговете са населени с рибари.

Лабрадор е бил открит от генуезеца Себастиано Кабото, съвременник на Колумб.

Отишъл на служба в Англия, Кабото потеглил на запад начело на петдесет кораба с триста човека с надеждата, както Колумб, да достигне бреговете на Азия. Шест години преди това неговият баща Джовани Кабото открил американските брегове преди Колумб.

В 1528 година Себастиано открил остров Нюфаундланд па четиридесет и пет градуса ширина, по-късно остров Окак — на петдесет и осем градуса, а по-късно и Лабрадор. Изплашен от ледовете, които застрашавали корабите му, той слязъл яа юг, за да намери път, който да го изведе до Азия, но като не намерил такъв, се върнал в Англия.

Въпреки че откривателската заслуга се пада на него, за кръстник на Лабрадор се смята португалският мореплавател Гаспар ди Кортереал, посетил го в 1600 година.

Лабрадор означава земя на работника — незаслужено име за една толкова неплодородна земя!…