Майкъл Муркок
Руническият жезъл (5)

ПЕТА ГЛАВА
ГРАДЪТ НА СВЕТЕЩИТЕ СЕНКИ

Хоукмун се беше излегнал на дъното на лодката, а д’Аверк си подсвиркваше на кърмата, присвил очи заради пръските, вдигащи се над борда. През целия ден вятърът насочваше лодката, следвайки неизменно един и същи курс.

— Сега вече разбирам какво имаше предвид Фанк, когато говореше за тукашните ветрове — изсумтя Хоукмун. — Този бриз е неестествено постоянен. Изглежда, пак сме марионетки в нечии свръхмогъщи ръце…

Д’Аверк се ухили и посочи напред.

— Е, както гледам, скоро ще можеш да изкажеш съображенията си на този, дето дърпа конците. Я гледай — земя.

Хоукмун с неохота се надигна и зърна далеч пред тях земя.

— Ето че пак се върнахме в Амарек — засмя се д’Аверк.

— Ех, защо това не беше Европа и Изелда да бе някъде там! — въздъхна Хоукмун.

— Или пък Лондра, където е моята любима Флана — добави д’Аверк и се закашля театрално. — Но по-добре така, отколкото да я заваря в обятията на някое вонящо, разложено същество…

Не след дълго започнаха да различават отделни детайли от бреговата линия — стърчащи скали, хълмове и дори дървета. После далеч на юг изгря причудливо златисто сияние — пораждащата го светлина като че ли пулсираше в синхрон с някакво гигантско сърце.

— Чакат ни нови изненади — обяви д’Аверк.

Вятърът се усили. Носът на лодката се насочи право към сиянието.

— Ето че поехме към светлината — забеляза Хоукмун. — Да ти призная, всичко това започна да ми омръзва!

Постепенно навлязоха в широк пролив между брега на континента и дълъг остров, от чийто далечен край бликаше златистата светлина.

От двете им страни се издигаха хълмове, покрити с гъста растителност, но не се виждаха никакви признаци на живот.

Светлината постепенно започна да избледнява, докато накрая в небето остана само слабо сияние. Лодката забави скорост, без да променя посоката си. И тогава двамата видяха града.

Бе толкова красив и великолепен, че дъхът им секна. Голям бе колкото Лондра, може би дори по-голям, над сградите му се издигаха симетрични кули, куполи и ми-нарета и всичко това излъчваше ослепителна светлина, в която освен преобладаващия златист цвят имаше розови, жълти, сини, виолетови и вишневочервени оттенъци — като картина, изрисувана от светлина и окъпана в злато. Градът беше така неотразимо прекрасен, че ио-скоро можеха да го обитават богове, отколкото простосмъртни.

Лодката навлезе в пристанището и доближи кея, който сияеше в същата златиста светлина, каквато излъчваха сградите.

— Като видение в сън… — прошепна Хоукмун.

— Видение от небесата — добави д’Аверк, позабравил обичайния си цинизъм.

Малката лодка спря до една тясна стълбичка, спускаща се до водата.

Д’Аверк вдигна рамене.

— Предполагам, че от нас се иска да слезем на брега. Можеха да ни отведат и на някое по-неприятно място.

Хоукмун кимна замислено и рече:

— Д’Аверк, пазиш ли още пръстените на Миган?

— Тук са — потупа кожената си кесия д’Аверк. — Защо?

— Мислех си, че ако се изправим пред такава заплаха, та и оръжията ни да са безпомощни, можем да ги използваме.

Д’Аверк кимна, че е разбрал, после челото му се покри с бръчки.

— Странно, как не се сетихме да го направим на острова…

Хоукмун го погледна изненадан.

— Да… вярно… — След това присви ядно устни. — Нищо чудно някоя свръхестествена сила да е ровичкала из мозъците ни! Как само мразя всичко свръхестествено!

Д’Аверк докосна устните си с пръст и се ухили подигравателно.

— Такива неща не се говорят в град като този!

— Вярно. — Надявам се обитателите му да са така приятни като първото впечатление от него.

— Ако въобще има обитатели.

Изкачиха се по стълбата и излязоха на кея. Странните сгради се издигаха съвсем наблизо, разделени от широка улица.

— Хайде да влезем в града — предложи Хоукмун — и да разберем с каква цел са ни довели тук. Дано след това ни позволят да се върнем в Медния замък.

Поеха по улицата и не след дълго откриха, че дори сенките, хвърляни от сградите, са изпълнени с цветове и свой собствен живот. Отблизо високите кули изглеждаха съвсем феерични и когато Хоукмун докосна една от тях, усещането не можеше да се сравни с нищо познато. Кулата не беше вдигната нито от камък, нито от дърво или стомана, защото съвсем лекичко поддаваше под пръстите му. Още по-изненадваща бе топлината, която се излъчваше от нея.

Той поклати учудено глава.

— По-скоро прилича на плът, отколкото на камък!

Д’Аверк докосна стената и на свой ред вдигна изненадано вежди.

— Вярно… Или на растителност. Наистина е като нещо живо!

Продължиха. От време на време улицата се разширяваше в просторни площади. Пресякоха един и поеха по друга улица, като спираха, за да вдигнат глави към главозамайващо високите сгради, чиито покриви се губеха в сияещата златиста мараня над тях.

Разговаряха с приглушени гласове, сякаш се бояха да нарушат покоя на огромния град.

— Забеляза ли — промърмори Хоукмун, — че никъде няма прозорци?

— Нито врати — добави д’Аверк. — Със сигурност мога да твърдя, че този град не е бил предназначен за хора — нито пък построен от хора!

— Може би са го вдигнали някакви същества преди Трагичното хилядолетие? — предположи Хоукмун. — Някои като призрачния народ от Сориандум.

Д’Аверк кимна.

Странните сенки започнаха да се сгъстяват и накрая ги обгърнаха отвсякъде. Двамата изведнъж почувстваха как умората ги напуска. Хоукмун се засмя, забравил доскорошните си опасения, д’Аверк му отвърна с усмивка. Сияещите сенки плуваха докъдето им стига погледът. Хоукмун дори се зачуди дали тъкмо те не са истинските обитатели на града.

Улицата свърши и пред тях се ширна огромен площад, очевидно построен в центъра на града, а точно в средата се издигаше цилиндрична сграда, която въпреки исполинските си размери изглеждаше с крехка конструкция. По стените й се преливаха сияещи багри, а в основата Хоукмун зърна нещо, което го озадачи.

— Виж, д’Аверк, врата! Онези стъпала водят към нея!

— И какво да правим сега? — прошепна д’Аверк.

— Ще влезем, разбира се — вдигна рамене Хоукмун. — Какво имаме да губим?

— Може би вътре ще открием отговора на твоя въпрос — усмихна се приятелят му. — След вас, благородни рицарю.

Двамата изкачиха стъпалата и спряха. Вратата беше малка, колкото да ми мине човек. Вътре се виждаха многобройни сияещи сенки.

Хоукмун храбро прекрачи прага. Д’Аверк го последва.