Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Being-In-Dreaming: An Initiation into the Sorcerers’ World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Флоринда Донер

Живот в сънуването: Навлизане в света на магьосника

Терзиев и синове, София, 1996

384 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне

4

НЕТЪРПЕЛИВА ДА РАЗБЕРА какво има да ми казва Делия за своите приятели, аз се върнах в Лос Анджелис през Тусон. Пристигнах в кафенето в късния следобед. Някакъв старец ме упъти към едно свободно място на паркинга. И едва когато ми отвори вратата, аз го познах.

— Мариано Аурелиано! — възкликнах аз. — Каква изненада! Толкова се радвам да те видя! Какво правиш тук?

— Чаках те — рече той. — И затова с приятеля ми запазихме това място за теб.

Зърнах някакъв плещест индианец, който караше червен пикап. Той беше излязъл от паркинга, когато аз паркирах.

— За съжаление Делия няма да може да дойде — каза Мариано Аурелиано като извинение. — Наложи се неочаквано да замине за Оаксака.

Той широко се усмихна и добави:

— Аз съм тук вместо нея. Надявам се да не си разочарована.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам — казах искрено аз.

Бях убедена, че той, по-добре от Делия, ще ми помогне да разбера онова, което ми се беше случило през последните няколко дни.

— Есперанса ми обясни, че съм била в нещо като транс, когато се запознах с всички вас — добавих аз.

— Така ли е казала? — попита той почти разсеяно. Гласът му, отношението му, цялото му държание, бяха толкова различни от тези, които си спомнях, че аз го гледах втренчено с надеждата да разбера какво се беше променило. Неговото свирепо, изсечено лице беше изгубило цялата си свирепост. Аз обаче бях заета със собствения си душевен смут и не се замислих повече върху този факт.

— Есперанса ме остави сама в къщата — продължих аз. — Тя и всички жени си отидоха без дори да се сбогуват с мен. Но аз не се разстроих — побързах да изтъкна. — Макар че обикновено много се ядосвам, когато хората не са учтиви.

— Така ли? — възкликна той, сякаш бях казала нещо изключително важно.

Опасявайки се, че може да се обиди от това, което казах за компанията му, аз веднага започнах да обяснявам, че всъщност не съм искала да кажа, че Есперанса и останалите са се държали недружелюбно.

— Напротив, бяха много мили и любезни — уверих го аз.

И тъкмо щях да му разкрия какво ми беше казала Есперанса, когато неговият неподвижен, втренчен поглед ме спря. Това не беше гневен или заплашителен поглед. Това беше един проницателен поглед, който преминаваше през всичките ми защитни брони. Бях сигурна, че виждаше направо в бъркотията, която представляваше умът ми.

Отместих поглед, за да прикрия вълнението си, след което му казах с лек, почти шеговит тон, че всъщност за мен нямаше значение, че ме бяха оставили сама в къщата.

— Бях заинтригувана от факта, че познавах всяко кътче от това място — доверих му аз, след което спрях за малко, за да видя какъв ефект ще окажат думите ми върху него.

Но той само ме гледаше втренчено.

— Отидох в банята и разбрах, че съм бивала в тази баня и преди — продължих аз. — В нея нямаше огледала.

Спомних си тази подробност още преди да съм влязла в помещението. После си спомних, че нямаше огледала и в цялата къща. Затова обиколих всички стаи и, разбира се, в никоя от тях не намерих огледало.

Когато отново не последва никаква реакция от негова страна, аз продължих, като казах, че слушайки радио на път за Тусон, съм разбрала, че всъщност е един ден по-късно, отколкото бях очаквала.

— Сигурно съм спала цял ден — завърших аз с напрегнат тон.

— Не съвсем — уточни Мариано Аурелиано равнодушно. — Ти се разхожда из къщата и доста разговаря с нас, преди да заспиш като пън.

Разсмях се. Смехът ми граничеше с истерия, но той като че ли не го забеляза. Той също се разсмя и аз се отпуснах.

— Аз никога не спя като пън — почувствах се длъжна да обясня. — Аз спя изключително леко.

Той помълча известно време, а когато заговори, гласът му беше сериозен, настоятелен:

— Не си ли спомняш, че полюбопитства как жените се обличат и си правят косите без да се гледат в огледало?

Не знаех какво да отговоря и той продължи:

— Не си ли спомняш колко странно ти се стори, че по стените няма картини и че няма…

— Не си спомням да съм говорила с когото и да било — прекъснах го аз насред изречението.

После го изгледах предпазливо, като си мислех дали пък не казва, че съм разговаряла с хората от къщата само за да ме обърка, а в действителност нищо такова да не се е случило.

— Това, че не си спомняш, не означава че не се е случило — рече рязко той.

Стомахът ми неволно се сви. Тази реакция беше предизвикана не от тона му, а от това, че беше отговорил на моите неизказани мисли.

Сигурна, че ако продължа да говоря, нарастващите у мен опасения ще се разсеят, аз се впуснах в дълга и объркана реч за това как се чувствам. Разказах случилото се. Имаше празноти в последователността на събитията, докато се опитвах да възстановя всичко, което ми се беше случило между оздравителния сеанс и пътуването ми до Тусон, по време на което знаех, че съм изгубила цял ден.

— Вие всички ми правите нещо, нещо странно и страшно — завърших аз, като моментално почувствах, че съм в правото си.

— Сега се държиш глупаво — заяви Мариано Аурелиано и за пръв път се усмихна. — Ако ти се струва странно и страшно, то е само защото е ново за теб. Ти си упорита жена. Рано или късно ще го разбереш.

Подразни ме как каза „жена“. Бих предпочела да каже „момиче“. Тъй като бях свикнала да ми искат документите, за да докажа, че съм навършила шестнайсет, сега изведнъж се почувствах стара.

— Младостта трябва да е само в очите на страничния наблюдател — рече той, сякаш отново четеше мислите ми. — Който и да те погледне, трябва да вижда твоята младост, твоята жизненост; но ти да се чувстваш дете е погрешно. Ти трябва да си невинна, без да си незряла.

Необяснимо защо, думите му бяха повече, отколкото можех да понеса. Исках да се разплача — не от обида, а от отчаяние. И като не знаех какво да направя, предложих да хапнем нещо.

— Много съм гладна — казах аз, като се опитах да прозвучи весело.

— Не, не си — отвърна вещо той. — Просто се опитваш да смениш темата.

Сепната от тона и думите му, аз го погледнах с ужас. Изненадата ми бързо се превърна в гняв. Не само че бях гладна, но бях също изтощена и схваната от дългото шофиране. Исках да се разкрещя и да излея върху него всичкия си гняв и безсилие, но очите му не ми позволиха да мръдна. Имаше нещо студенокръвно в тези немигащи, горящи очи; за миг си помислих, че може да ме погълне, както змия поглъща хипнотизирана, беззащитна птица.

Смесицата от гняв и страх се покачи до такава степен, че почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. И по лекото, любопитно повдигане на веждите му знаех, че лицето ми е станало пурпурно червено. От най-ранно детство аз често страдах от ужасни пристъпи на лошо настроение. Но вместо да се опитват да ме успокояват, никой никога не ме беше спирал да се отдавам и да се наслаждавам на тези пристъпи, и аз им се отдавах, докато не ги усъвършенствах до монументални избухвания. Тези избухвания никога не биваха резултат от това, че не съм получила нещо, което съм искала да имам или да направя, а от обиди — истински или въображаеми, — нанесени на личността ми.

Обстоятелствата в този момент обаче ме накараха някак да се почувствам засрамена от навика си. Направих съзнателно усилие да се овладея, което отне почти всичките ми сили, но се успокоих.

— Ти беше с нас цял ден; ден, който сега не можеш да си спомниш — продължи Мариано Аурелиано привидно равнодушен към колебанията в настроението ми. — И през цялото време беше много общителна и отзивчива. Нещо, което беше безкрайно ценно за нас. Когато сънуваш, ти си много по-добро същество, по-привлекателна, по-достъпна. Ти ни позволи да те опознаем в голяма дълбочина.

Думите му ме хвърлиха в смут. Принудена да раста, утвърждавайки себе си както аз си знам, аз бях станала експерт по откриване на скрит смисъл в думите. Фразата „да ме опознаят в голяма дълбочина“ ме обезпокои извънредно много, особено изразът „в голяма дълбочина“. Това можеше да означава само едно нещо, сметнах аз, и веднага отхвърлих идеята като абсурдна.

Така се задълбочих в собствените си размисли, че вече изобщо не го слушах какво говори. Той продължаваше да обяснява за деня, който бях изгубила, но аз улавях само откъслечни фрази оттук — оттам. Сигурно съм го гледала тъпо и отнесено, защото той изведнъж спря да говори.

— Ти не слушаш — укори ме той строго.

— Какво сте правили с мен докато съм била в транс? — изстрелях в отговор аз.

Това не беше толкова въпрос, колкото обвинение.

Сепнах се от собствените си думи, защото това не беше обмислено изказване; думите просто сами бяха излезли от устата ми. Мариано Аурелиано беше дори още по-изненадан. Едва не се задави от пристъпа на смях, който последва шокирания израз на лицето му.

— Ние не се занимаваме с това да се възползваме от попаднали тук момиченца — увери ме той.

Не само звучеше искрено, но и изглеждаше засегнат от моето обвинение.

— Есперанса ти каза кои сме. Ние сме много сериозни хора — подчерта той и шеговито добави: — и имаме работа да вършим.

— Каква работа? — попитах войнствено аз. — Есперанса не ми каза какво искате от мен.

— Разбира се, че ти каза — отвърна ми грубо той с такава увереност, че за миг се усъмних да не би да ни е подслушвал, докато разговаряхме на двора.

Нямаше да му се размине.

— Есперанса ти каза, че ти ни беше посочена — продължи той. — И сега ние се водим от това, както ти се водиш от страха.

— Аз не се водя от нищо и от никой — изкрещях аз, като съвсем забравих, че не ми беше казал какво искат от мен.

Без ни най-малко да се впечатли от гнева ми, той каза, че Есперанса много ясно ми е обяснила, че тяхната задача била да ме отгледат оттук нататък.

— Да ме отгледате?! — изкрещях аз. — Вие сте луди. Стига ми толкова отглеждане.

Без да обръща внимание на моето избухване, той продължи с обяснението, че те са поели задачата, че връщане назад няма и че дали разбирам това или не за тях е без значение.

Гледах го втрещено, неспособна да скрия уплахата си. Никога досега не бях чувала някой да се изразява с такова властно безразличие и такава загриженост едновременно. В усилието си да прикрия своята тревога, аз се опитах да придам на гласа си смелост, която съвсем не изпитвах, когато попитах:

— Какво имаш предвид, като казваш, че ще ме отгледате?

— Точно това, което чуваш — отвърна той. — Заели сме се със задачата да те водим.

— Но защо? — попитах аз изплашена и любопитна едновременно. — Не виждате ли, че нямам нужда някой да ме води, че не искам…

Думите ми потънаха в радостния смях на Мариано Аурелиано.

— Разбира се, че имаш нужда някой да те води. Есперанса вече ти показа колко е безсмислен животът ти.

Предугаждайки следващия ми въпрос, той ми даде знак да мълча.

— А що се отнася до това защо ти, а не някой друг, тя ти обясни, че оставяме духът да ни посочи кого да водим. Духът ни показа, че ти си тази избраница.

— Чакайте малко, господин Аурелиано — възпротивих се аз. — Не искам да бъда груба или неблагодарна, но вие трябва да разберете, че аз не търся помощ. Не искам никой да ме води, дори и да имам нужда от напътствия. Самата мисъл за това ми е противна. Разбирате ли ме? Ясно ли се изразявам?

— Ясно се изразяваш и аз разбирам какво имаш предвид — като ехо повтори той, отстъпвайки крачка назад от вирнатия ми показалец. — Но точно защото нямаш нужда от нищо, ти си най-подходящият кандидат.

— Кандидат ли? — изкрещях аз, дошло ми до гуша от неговата настойчивост.

Огледах се да видя дали са ме чули хората, които влизаха и излизаха от кафенето.

— На какво прилича това? — продължих да крещя аз. — Ти и твоите приятели сте една шайка хаховци. Да ме оставите на мира, чуваш ли? Не ми трябвате нито вие, нито който и да било.

За моя изненада и злъчна наслада Мариано Аурелиано най-после загуби самообладание и започна да ми се кара, както правеха баща ми и братята ми. Със стегнат, напълно овладян глас, който чувахме само ние двамата, той ме обиди. Нарече ме „глупава“ и „разглезена“. А после, сякаш обиждайки ме беше набрал необходимата инерция, той каза нещо непростимо. Изкрещя, че единственото предимство, което съм имала било, че съм се родила с руса коса и сини очи в една страна, където русата коса и сините очи били желани и почитани.

— Никога не ти се е налагало да се бориш за каквото и да е — заяви той. — Колониалният манталитет на местното население в твоята страна е карал хората да се отнасят с теб, като че ли наистина заслужаваш специално отношение. Привилегията, основана само на това да имаш руса коса и сини очи, е най-глупавата привилегия, която може да съществува.

Побеснях. Не беше в характера ми да търпя обиди безропотно. Дългогодишният ми тренинг във водене на словесни схватки, получен вкъщи, и невероятно цветистите псувни, които научих по улиците на Каракас в детството си и запомних за цял живот, ми свършиха хубава работа онзи следобед. Наговорих на Мариано Аурелиано такива неща, които и до ден — днешен не мога да си простя.

Така се бях разпалила, че не съм забелязала кога плещестият индианец, който караше пикапа, се е присъединил към нас. Осъзнах неговото присъствие едва когато чух гръмкия му смях. Той и Мариано Аурелиано бяха буквално на земята, като се държаха за коремите и се превиваха от смях.

— Какво толкова смешно има? — изкрещях аз, като се обърнах към плещестия индианец.

И него започнах да обиждам.

— Каква мръсна уста има тази жена — рече той на идеален английски. — Ако ти бях баща, щях да ти измия устата със сапун.

— Теб кой те пита, задник такъв? — нахвърлих се върху него аз и в сляпа ярост го ритнах по пищяла.

Тъкмо щях да го сграбча за ръката и да го ухапя, когато Мариано Аурелиано ме хвана изотзад и ме вдигна във въздуха.

Времето спря. Падането ми беше толкова бавно, толкова недоловимо, че ми се струваше сякаш съм висяла във въздуха безкрайно дълго. Не се приземих на земята със счупени кости, както очаквах, а в ръцете на плещестия индианец. Той дори не залитна, а ме пое така, сякаш бях не по-тежка от възглавница, една четирийсет и три килограмова възглавница. Като видях дяволития блясък в очите му, бях сигурна, че отново ще ме подхвърли. Той навярно усети опасенията ми, защото се усмихна и внимателно ме постави на земята.

Изчерпала всичкия си гняв и сили, аз се облегнах на колата и заридах.

Мариано Аурелиано ме прегърна и започна да гали косата и раменете ми, също както баща ми правеше, когато бях дете.

Шептейки утешително, той ме увери, че ни най-малко не се е разстроил от мръсотиите, които му наговорих. От чувството на вина и самосъжаление аз само се разхлипах още по-силно.

Той поклати примирено глава, макар че очите му весело блестяха. После, очевидно опитвайки се да ме накара и аз да се засмея, той ми призна, че все още му е трудно да повярва, че знам, а още повече и използвам такъв мръсен език.

— Ами, доколкото знам, езикът е за това, за да се използва — заявих дълбокомислено аз, — а мръсният език трябва да се използва, когато обстоятелствата го налагат.

Не ми беше забавно. И след като мина пристъпът на самосъжаление, аз започнах, както обикновено, да предъвквам мислено изявлението му, че всичко, което имам, е русата коса и сините очи.

Сигурно съм подсказала по някакъв начин чувствата си на Мариано Аурелиано, защото той ме увери, че е казал това само за да ме разстрои и че в него нямало и капка истина. Знаех, че лъже. За момент се почувствах двойно обидена, а след това с ужас осъзнах, че защитата ми е разбита. Бях съгласна с него. Беше абсолютно прав за всичко, което каза. С един единствен замах той беше свалил маската ми, беше минал през бронята ми, така да се каже. Никой, дори и най-заклетият ми враг, не би могъл да ме удари с толкова точен опустошителен удар. И въпреки това, каквото и да мислех, знаех, че той не ми е враг.

Зави ми се свят от тази мисъл. Като че ли някаква невидима сила трошеше нещо вътре в мен, а именно — представата за мен самата. Това, което ми бе давало сила, сега ме изтощаваше.

Мариано Аурелиано ме хвана за ръката и ме поведе към кафенето.

— Хайде да подпишем примирие — рече весело той. — Искам да ми направиш една услуга.

— Само кажи каква — отвърнах аз, като се опитвах да докарам същия тон.

— Преди да дойдеш влязох в това кафене да изям един сандвич, а те буквално отказаха да ми сервират. Когато се оплаках, готвачът ме изхвърли навън.

Мариано Аурелиано ме погледна унило и добави:

— Така е, когато си индианец.

— Оплачи се от готвача на управителя — изразих на висок глас справедливото си възмущение аз, забравяйки напълно и необяснимо собствения си душевен смут.

— Той изобщо няма да ми помогне — довери ми Мариано Аурелиано.

Единственият начин да му помогна, увери ме той, бил да вляза в кафенето сама, да седна на бара, да си поръчам обилно ястие и да пусна в храната една умряла муха.

— И обвини за това готвача — завърши той.

Целият план ми прозвуча толкова абсурдно, че се разсмях. Но като видях неподправената надежда, изписана по лицето му, обещах да изпълня това, което искаше.

— Изчакай тук — рече Мариано Аурелиано и заедно с плещестия индианец, който още не ми беше представен, се запътиха към стария, червен пикап, паркиран на улицата.

Върнаха се много бързо.

— Между другото — рече Мариано Аурелиано — този човек тук е Джон. Той е индианец от племето юма, от Аризона.

Исках да го попитам дали и той е магьосник, но Мариано Аурелиано отново ме изпревари.

— Той е най-младият член на групата ни — довери ми той.

Усмихвайки се притеснено, аз протегнах ръка и казах:

— Радвам се да се запознаем.

— И аз — отвърна Джон с дълбок гърлен глас и топло стисна ръката ми. — Надявам се друг път да не стигаме до бой — ухили се той.

Макар че не беше много висок, той излъчваше жизнеността и силата на гигант. Дори големите му бели зъби изглеждаха неразрушими.

Шеговито, Джон опипа бицепсите ми.

— Обзалагам се, че можеш да повалиш човек само с един удар — рече той.

Преди да успея да му се извиня за ритниците и ругатните, Мариано Аурелиано ми бутна малка кутийка в ръката.

— Мухата — прошепна той и като извади от някаква чанта една черна, къдрава перука добави: — Джон предлага да си сложиш това.

— Не се притеснявай, съвсем нова е — увери ме той, докато нахлузваше перуката на главата ми.

След което се отдръпна малко назад и ме огледа критично.

— Не е зле — изказа се той, като дооправяше перуката, така че дългата ми руса плитка да е добре прибрана. — Не искам никой да те познае.

— Не е необходимо да се дегизирам — уверих ги аз. — Повярвайте ми, не познавам никого в Тусон.

Обърнах страничното огледало на колата и се огледах.

— Не мога да вляза вътре така — изроптах аз. — Приличам на пудел.

Мариано Аурелиано ме изгледа с дразнещо задоволство, докато оправяше няколко немирни къдрици.

— И така, не забравяй, че трябва да седнеш на бара и да се разкрещиш неистово, когато откриеш мухата в храната си — рече той.

— Защо? — попитах аз.

Той ме погледна, като че ли бях малоумна.

— Трябва да привлечеш вниманието и да унижиш готвача — изтъкна той.

Кафенето беше пълно с хора, дошли за своята ранна вечеря. Въпреки това, не след дълго аз се настаних на бара и бях обслужена от измъчена на вид, но дружелюбна възрастна келнерка.

Полускрит зад гишето за поръчки беше готвачът. Също като двамата си помощника, той изглеждаше да е мексиканец или мексикано-американец. Той си вършеше задълженията леко и весело, поради което бях сигурна, че е безобиден, неспособен на злонамерени постъпки. Но като се сетих за стария индианец, който ме чакаше на паркинга, аз без никакво чувство за вина изпразних кутийката така ловко и бързо, че дори мъжете от двете ми страни не забелязаха — върху идеално приготвения хамбургер с пържола, който бях поръчала.

Писъкът ми на отвращение беше истински, като видях огромна, мъртва хлебарка върху храната си.

— Какво има, мила? — попита загрижено сервитьорката.

— Как си мисли готвачът, че ще ям това? — оплаках се аз.

Не беше необходимо да симулирам гняв. Бях истински възмутена, но не от готвача, а от Мариано Аурелиано.

— Как може да постъпва така с мен? — попитах аз високо.

— Станала е просто някаква грешка — обясни сервитьорката на двамата любопитни и обезпокоени клиенти от двете ми страни. Тя показа чинията на готвача.

— Прекрасно! — рече той с ясен и висок глас и потривайки замислено брадичка заоглежда храната.

Ни най-малко не беше притеснен. Дори имах известни подозрения, че ми се присмива.

— Тази хлебарка трябва да е паднала или от тавана — размишляваше гласно той, вторачил се в главата ми с неподправен интерес — или може би от перуката й.

Преди да успея да се възмутя и да поставя готвача на мястото му, той ми предложи да си избера каквото искам от менюто.

— Ще бъде за сметка на заведението — обеща той. Поръчах си пържола и печени картофи, които ми бяха донесени почти веднага. Докато подправях салатата си от маруля, която винаги ядях накрая, забелязах паяк с внушителни размери да изпълзява изпод едно от листата. Бях така сащисана от тази очевидна провокация, че не можах дори да изпищя. Вдигнах поглед. Зад гишето за поръчки ми махаше готвачът с лице, озарено от широка усмивка. Мариано Аурелиано ме чакаше с нетърпение.

— Какво стана? — попита той.

— Вървете по дяволите и ти, и твоята отвратителна хлебарка! — изсъсках аз, след което сърдито добавих: — Нищо не стана. Готвачът не се разстрои. Беше му безкрайно забавно, за моя сметка, разбира се. Единственият разстроен бях аз.

По негово настояване аз му разказах подробно какво се беше случило. Колкото повече говорех, толкова по-доволен ставаше той. Смутена от реакцията му, аз го изгледах кръвнишки.

— Какво толкова смешно има? — попитах.

Той се опита да задържи лицето си сериозно, но устните му потръпваха. Тихото му подсмихване избухна във висок, доволен смях.

— Не е възможно да се приемаш толкова насериозно — скара ми се той. — Ти си превъзходен сънувач, но очевидно не те бива за актриса.

— Сега не играя. И в кафенето също не играх — казах аз отбранително с пронизителен глас.

— Исках да кажа, че разчитах на твоята способност да си убедителна — рече той. — Трябваше да накараш готвача да повярва в нещо, което не беше истина. Наистина смятах, че можеш.

— Как смееш да ме критикуваш! — изкрещях аз. — Заради теб се изложих пред толкова хора, а единственото, което имаш да кажеш е, че не знам как да се преструвам!

Смъкнах перуката и му я хвърлих.

— Сега сигурно и въшки съм хванала — допълних.

Без да обръща внимание на моето избухване, Мариано Аурелиано продължи, като каза, че Флоринда вече го била информирала за това, че не мога да се преструвам.

— Трябваше да се уверим, че действително е така, за да те сложим на точното ти място — добави той спокойно. — Магьосниците са или сънувачи, или прикривачи. А някои са и двете.

— За какво говориш? Какви са тези глупости за сънувачи и прикривачи?

— Сънувачите се занимават със сънища — обясни той меко. — Те черпят своята сила и мъдрост от сънищата. Прикривачите, от друга страна, се занимават с хора, с ежедневния свят. Те черпят своята мъдрост и сила от взаимоотношенията си със своите събратя.

— Очевидно изобщо не ме познавате — казах с насмешка. — Аз много добре се разбирам с хората.

— Не е вярно — възрази ми той. — Ти сама каза, че не умееш да разговаряш. Ти си добър лъжец, но лъжеш само за да получиш това, което искаш. Твоите лъжи са твърде специфични, твърде лични. И знаеш ли защо?

Той направи малка пауза, като че ли да ми даде време да отговоря. Но преди да успея дори да помисля какво да кажа, добави:

— Защото за теб нещата са или бели, или черни, без никакви нюанси помежду им. И нямам предвид нещата от морална гледна точка, а от гледна точка на удобството. Твоето удобство. Ти си истински властник.

Мариано Аурелиано и Джон се спогледаха, изправиха рамене, удариха пети и направиха нещо непростимо според мен, а именно: вдигнаха ръце във фашистки поздрав и отсечено казаха „Mein Fuehrer“.

Колкото повече се смееха, толкова повече се разпалваше гневът ми. Усещах как кръвта бучи в ушите ми и нахлува в лицето ми. Но този път аз не направих нищо, за да се успокоя. Ритах колата и удрях с ръце по капака.

Двамата мъже, вместо да се опитат да ме успокоят — както определено биха постъпили родителите или приятелите ми, — стояха и се смееха, като че ли им разигравах най-смешния спектакъл на света.

Тяхното безразличие, тяхната абсолютна липса на загриженост, бяха толкова шокиращи, че гневът ми спадна от самосебе си. Никога досега не бяха ме пренебрегвали толкова пълно. Чувствах се в безизходица. Осъзнах, че бях изчерпала всичките си ходове. До онзи ден не знаех, че свидетелите на моите избухвания останеха равнодушни към тях, аз просто нямаше да зная какво да правя по-нататьк.

— Мисля, че сега е объркана — обърна се Мариано Аурелиано към Джон. — Не знае какво да прави.

После прегърна плещестия индианец през раменете и добави тихо, но все пак достатъчно високо, за да чуя:

— Сега ще се разплаче и ще плаче дотогава, докато не отидем да я успокоим. Нищо не е по-досадно от една разглезена кукла.

Това вече преля чашата. Като разярен бик, аз наведох глава и се засилих към Мариано Аурелиано.

Той беше така изненадан от моята гневна, внезапна атака, че едва не падна; това ми даде достатъчно време да го захапя за корема. Той нададе вик, който беше смесица от болка и смях.

Джон ме сграбчи през кръста и ме дръпна настрани. Аз не си отворих устата, докато не падна частичният ми мост. Бях си счупила два от горните предни зъби, когато бях на тринайсет години, в едно сбиване между венецуелските и немските ученици в Немското училище в Каракас.

И двамата мъже се запревиваха от смях. Джон се надвеси над багажника на моя Фолксваген, като се държеше за корема и удряше по колата.

— Тя има дупка в зъбите си като футболист — изкрещя той през смях.

Притеснението ми беше неописуемо. Бях така сърдита и ядосана, че коленете ми се огънаха, аз се свлякох на павирания паркинг и припаднах. Когато се свестих, бях вътре в пикапа. Мариано Аурелиано притискаше гърба ми. Като се усмихваше, той ме погали по главата и после ме прегърна.

Изненадах се от липсата на емоция у мен; не бях нито притеснена, нито ядосана. Бях отпусната, спокойна. Това беше едно спокойствие, едно блаженство, което не бях изпитвала досега. За пръв път в живота си осъзнах, че никога не съм била в мир със себе си или пък с околните.

— Ние безкрайно много те харесваме — рече Мариано Аурелиано. — Но ти трябва да се излекуваш от тези избухвания. В противен случай те ще те погубят. Този път вината беше моя. Дължа ти извинение. Нарочно те предизвиках.

Бях твърде спокойна, за да кажа каквото и да е. Излязох от пикапа, за да се протегна. Усетих болки в прасците, След като помълчах малко, аз се извиних на двамата мъже. Казах им, че съм станала още по-раздразнителна, откакто съм се пристрастила към колата.

— Спри да я пиеш тогава — предложи Мариано Аурелиано, след което напълно смени темата и продължи да говори, като че ли нищо не се е случило. Каза, че бил извънредно доволен, че съм се присъединила към тях.

— Така ли? — запитах аз с недоумение. — Нима съм се присъединила към вас?

— Да! — подчерта той. — Един ден ще разбереш всичко това.

Той посочи ято гарвани, грачещи над нас.

— Гарваните са добър знак. Виждаш ли колко прекрасно изглеждат? Те са като картина на фона на небето. Това, че ги виждаш сега, означава, че пак ще се видим.

Наблюдавах птиците, докато се скриха от погледа ми. Когато се извърнах да погледна Мариано Аурелиано, него вече го нямаше. Червеният пикап беше отпътувал без да издаде нито звук.