Михаил Садовяну
Грехът на чокоина (1)

I

Нашият чифлик е отдалечен от пълното с птици и риба блато Борча на около два часа път с кон навътре по Барагана.

През лятото на хиляда осемстотин деветдесет и шеста година бях останал в чифлика сам с управителя, с работниците и ширналите се ниви в безмилостната горещина. Бяха дошли на власт нашите и баща ми, като политически деец, стоеше в Букурещ, отрупан с важни дела. Майка ми и двете ми сестри бяха при него. Не знаех какво да правя в празната сега голяма бяла къща. А младостта ми се нуждаеше от нещо, чувствувах го добре това, бях неспокоен и сякаш търсейки това нещо, почнах да ходя на лов на Йезер, когато имах време.

Там, на Йезер, се влюбих за пръв път и там щях да загина.

Обичах степта. Цялото си детство и цялата си младост бях прекарал из Барагана. Макар и пърлена лете от слънцето и шибана зиме от ветровете, пуста и тъжна, с безкрайни далечини, без реки, без прохладата на цветята и на горите, тая необхватна равнина беше най-скъпата земя на душата ми.

Там не се виждат планини със сини хребети и върхове, извисени почти до небето; няма и стари гори със сурова, вечна песен; там и кукувицата не кука за щастие, когато разпенените потоци рукнат по стръмните нанадолнища и когато поляните се изпълнят с цветя и пойни птици. Зиме там, по безкрайната пустош, по нескончаемите снегове, под които, тъжни и усамотени, се гушат разхвърляните из равнината села, се чува яростният вой на северняка; а лете погледът обгръща или гола земя, или големи ниви, в които слънцето сипе разтопено злато и хората се трудят, превити като под тежък товар. И все пак по тия места, лишени от най-обикновената красота, носен от вихрения бяг на коня по ширналата се равнина без пътища, чувствувах тръпки от безкрайните простори и меланхолията на вечерния здрач прониза душата ми с дълбоката тайна на непознато безбрежно море. И постепенно младостта и любовта ме научиха да виждам неподозирани красоти.

Събуждах се сутрин, когато слънцето, кървавочервено, пламваше в прозорците. Обличах се и бързо излизах вън. Конят ме чакаше пред стълбата до китката акации пред къщата, пред нашия замък, както казваше баща ми, бог да го прости. Тънка мъглица забулваше далечините, чучулиги пееха над нашите ниви. Тръгвах с управителя — дребен човек с малки, пронизващи очи и дълги мустаци, — ала разговарях малко с него, никак не ми беше приятен. Тропотът на конете, които вървяха бавно, се чуваше приглушен по рохкавия път и под омайните песни на чучулигите, които лееха мелодични вълни из светлия простор. Безкрайното житно поле се поклащаше леко от утринния ветрец, притъмняваше, когато се наклонеше, и блясваше като злато, когато класовете се изправеха. Минавахме по влажни от росата слогове, между чети мълчаливи косачи, а моите мисли се рееха някъде…

През деня се спущаха непоносими жеги. Присядах нейде на сянка; жаден бях, ала нямаше вода; вглеждах се и трептящите кръгове на горещината, очите ми се втренчваха в далечината, в неизвестността; в тия мигове се чувствувах така отегчен и самотен, та се питах защо ли още живея.

Надвечер, за да се поразвлека, отивах на кон до една от малките червени гари, сгушена след китка акации край правата, безкрайна железопътна линия. Минавах край някоя усамотена кръчма, от която навремени се чуваше глъчка, бързо погълната от тишината на тоя пущинак. После стигах гарата, дочаквах някой влак, идващ отдалече и потъващ в мъгливата далечина на изток. На един от прозорците на гарата, сред зеленината, покрила зида, се показваше главата на празнично нагиздена жена; чиновниците се движеха бавно, разменяха поздрави с познати, локомотивът пухтеше и тръгваше; и гарата пак си оставаше малка и самотна в покоя на здрача. Подкарвах, замислен, коня в тръс. Тишината на пущинака ме обгръщаше отвсякъде; сумрак, прииждащ на вълни откъм изток, падаше над нивите; от време на време камбанката на някой кантон прозвучаваше печално сред безкрайната пустош, сякаш проплакваше: банг-бинг!

Слънцето, отдавна потънало в моравия залез, все още изпращаше розови отблясъци нагоре към застиналите облаци във висините. В нарастващия мрак далечните села се разпознаваха първо по лекия дим, после по зареяните в нощта светлинки, подобни на светулки в безкрайната равнина, които после като че се смесваха със звездите на небето.

Лягах си тъжен в празната къща; не знаех какво да правя; не можех да чета, не можех да пиша; някаква страшна досада ме потискаше.

Драгомир, управителят, ме пронизваше с малките си очички, сякаш четеше в душата ми, и на няколко пъти, като сучеше мустак и се подсмиваше, ми даде да разбера, че за такъв млад чокоин като мене има лек против скуката.

— Ех, то може… само да не се докачате… Ще намерим ние тъдява по нашите места някоя напета невяста, някоя хубава девойка… Хм!… — И ме гледаше настойчиво.

Ала на мене управителят не ми харесваше и не исках на никаква цена да знае тайните и слабостите ми. Отпращах го със строг отговор и чаках. Но това, което чаках, се бавеше и скуката все повече обземаше душата ми.

Но един ден случайно чух Драгомир да казва:

— Лов като в Йезер няма никъде по света…

Обърнах се към него зарадван. Щях да имам поне едно ново забавление.

— Какво казваш, Драгомире?

— За Йезер говоря… Да знаеш само какъв дивеч има там! Ум да ти зайде…

— Ще отида, непременно ще отида там на лов.

Очите на Драгомир светнаха. Радваше се, че ще остане сам и ще може да продължи да си плете кошницата, както си иска. Почна да ми разправя какви ли не чудеса за Йезер; мислех, че няма да свърши.

Цялата нощ мислех за удоволствието, което ще ми достави ловът по блатото на Дунав, и още на другия ден реших да прескоча дотам с коня и пушката.

Така започнаха моите пътувания до Йезер.

Първото ми отиване на лов беше напусто. Оставих коня си в кръчмата на края на селото и слязох към водата близо до железопътната линия. Бялата плетеница на железния мост се простираше надалеч зад мочурищата; коне, нагазили до корем в пълните с шавар блата, хрупкаха водната трева, плувнала на кичури по гладката повърхност. По-нататък, отвъд по-спадналите води, изведнъж се разкриваха големи стари върбалаци, обграждащи други широки и дълбоки блата. Вървях с пушка в ръка, вперил поглед в тия влажни гори, пълни с мрак и дивеч, заслушан напрегнато в ромона на водата и шумоленето на върбите. Гледах как бързо летят ята патици, виждах сиви чапли как хвърчат тромаво над разперените метлици на тръстиките, чувах крясъка на лиските и на другите водни кокошки, ала бях твърде далеч от тях. Разбрах, че имам нужда от другар, от някой тукашен ловец, и от лодка, която да ме отведе на местата, дето се събират и крият. И оставях дивеча да се плъзга спокойно по гладката повърхност на водата, да се издига в дълги клинообразни вериги в заревото на залеза и с душа, изпълнена с красотата на местността, с хилядите причудливи гласове на здрача над блатата, с чудните багри на водата, огряна от последните лъчи на слънцето, скитах дълго, наслуки, без определена цел.

Когато се върнах, кръчмарят погледна с крайчеца на окото си празната ми чанта.

— Виждам, че нищо не сте уловили…

— Не. Нямах лодка.

— Нито лодка, нито човек, който познава местността. Ако ви е приятно да идвате към нас, аз ще ви кажа какво да правите… Знаете ли какво? Само ми кажете, и готово! Веднага ще повикам Марин… Непременно ли искате да ловувате?

— Искам, как да не искам?

— Щом е тъй, само ми кажете, и аз веднага ще се разбера с Марин… Той, господине, е голям ловец… И не само ловец. И рибар е, аз ви го казвам… Идете, господине, с него на лов и после ще си поговорим!

Кръчмарят ми говореше разпалено и с гордост за Йезер и за Марин.

— Добре. Тогава да повикаме Марин, когато дойда.

— Вижте какво, господине! — каза бързо кръчмарят, като вдигна нагоре поглед и извиси показалец, сякаш искаше да си спомни нещо. — Вижте какво! Ще го повикам и с две думи ще се разберете… Ще го почерпите с ракия… една-две чашки, три, колкото смятате вие… и работата ще стане! Уверявам ви, честна дума! Аз, господине, бях ефрейтор във войската, в артилерията!… Наричам се Санду Попеску!

Млъкна неочаквано, наведе глава и ме загледа, като че ли искаше по-добре да види удивлението ми. После се усмихна и с показалеца на дясната си ръка приглади късите си черни мустаци, нарисувани сякаш с въглен върху червендалестото му охранено лице. Загледа ме с малките си весели очи:

— Все едно, че работата е наредена!… Кога ще дойдете насам?

— Още утре… Само виж да ми приготвиш нещо хубаво за ядене…

— И дума да няма! Ще накарам жената да заколи една кокошка… И крава имам, господине! Честна дума! Аз бях ефрейтор в артилерията! Ще ви приготвя чудесно ядене… Значи, все едно, че работата е наредена… Какво ядене обичате?

И пак наведе глава и ме погледна усмихнато. После трепна и вдигна показалец:

— Чакайте! Едно хубаво печено! И една чорба! Една чорба и едно печено! Това е! Ще повикам и Марин и всичко е наред! Честна дума!…

И с ръце на кръста, с широки панталони, като издути от вятър, той стоя пред кръчмата, загледан доволен подире ми, докато аз с моя вран кон бързо потъвах в сенките на Барагана към избледнелия, почти угаснал залез.

На другия ден по клепало, още щом слязох от коня, от кръчмата изскочи Санду, като че някой го изтласка навън, и викна на един малчуган, който се приличаше на слънце:

— Слушай, татовото, я изтичай до бай Марин!

Докато отведе коня ми под навеса, докато викне на жена си: „Ей, Ано, мари! Я откъсни главата на оная, пъстрата кокошка!“, докато влезе усмихнат дружелюбно в ниската, одимена кръчма, Марин ловецът пристигна с момченцето, което припкаше като жребче подире му.

— Ето го, тоя е! — рече гордо Санду и посочи с ръка човека.

Ловецът, нисък, много широкоплещест, със слабо, засенчено от рядка четинеста брада лице, ме гледаше, без да се усмихва, без да примигва с кръглите си зелени очи. С дясната си ръка държеше приклада на пушката, окачена на рамото му, и тази черна, голяма ръка с дълги кокалести възлести пръсти ми се стори страшна.

Усмихнах му се:

— Ти ли си Марин?

Не знаех какво повече да му кажа.

— Какво ще пиеш?

— Ракия. Една ракия ми стига — отвърна той тихо със спокоен нисък глас.

— Една, две, колкото искаш — каза Санду Попеску, като се усмихваше и потриваше ръце.

Ловджията замълча за миг, загледан в земята, после впери в мене кръглите си очи:

— Ти ли си чокоинът от Сарацени?

— Да! — изкряска бързо кръчмарят. — Господин Никулица.

И внимателно постави на масата три чашки с ракия.

Ловецът изпи бавно, с премрежени очи ракията си, остави чашката на мястото й и избърса четинестите си мустаци.

После пак каза с уморен глас:

— Чух, че в Сарацени селяните поминували добре…

Санду не ме остави да отговоря. Бързо насочи напред десния си показалец:

— Добре ли? Дори много добре! Там живеят като в лоно Аврамово. Казвам ти го аз, бай Марине, честна дума!

Мъжът кимна с глава. Кръчмарят пъхна в ръката му втората чашка ракия. Той изпи бавно и нея. После почна да рови в кемера си. Плюна с досада и измърмори:

— Няма!

— Какво няма?

— Тютюн! Тютюн! — каза високо Санду. — Ето, господин Никулица ще ти даде един пакет!… Такъв чокоин — разбирам! Човек на място! А видя ли какъв кон има? Същинска хала, бай Марине!…

Ловецът разтвори пакета, извади от кончова на ботуша си една черна лула, духна няколко пъти силно в цевта й и чукна главичката й в ръба на масата.

Неочаквано заговори високо, като протягаше към мене лявата си ръка, голяма и черна:

— Не! У нас няма вече живот за селянина! Мене ме разсипа старият чокоин, оня, дето умря. Пък този, който дойде, още повече ме опропасти… Остана ми само къщичката, толкоз… и пушката…

В гласа му имаше нещо като остро, мъчително хриптене. В зелените му очи, които ме гледаха, мина някакъв блясък.

Кръчмарят ми смигна и се поизкашля. После взе пушката на Марин и ми я подаде.

— Вашата, господине, е с централен удар. Знам ги аз тия работи! Нали бях ефрейтор в артилерията… Бай Мариновата е от другите, от старите… Ама е добра пушка. Знаете ли как бие!

— Ако не беше добра, нямаше да издържи досега — каза пак кротко ловецът, успокоен изведнъж, като пълнеше лулата си.

— Така е, прав е! — викна Санду Попеску. — Още една ракийка, бай Марине, какво ще речеш, а?

Марин отказа с глава и нагласи пушката на рамото си.

— Не, стига ми! Трябва да тръгваме… Слънцето захожда…

Тръгнахме към Йезер, а Санду, застанал усмихнат с ръце на кръста, ни сподири с поглед.

През целия път до блатото Марин не продума. Вперил напред кръглите си очи, пуфкаше с лулата и пущаше струйки син дим, които се издигаха до шапката му, позеленяла от дъждове и дълго носене, и там изведнъж се разпиляваха в светлия въздух. Вървеше бавно. Всеки от големите му ботуши, високи до коленете, тропваше тежко два пъти по коравата земя — веднъж с петата, после с дебелата подметка. По широките му панталони от бозов шаяк и по черната му долама имаше големи петна от мазнина и кръв. Рибени люспи, полепнали по гънките, блестяха зеленикаво в косата слънчева светлина.

Слязохме право при блатото. Разпилените къщици на селото със светлия си дим останаха зад нас като нарисувани по ясното небе. В тинята на една застояла локва сред изпомачкания папур се показа черна, накатранена лодка, вързана с дебело въже за едно колче, забито в мочурливия бряг.

— Тази е моята лодка! — каза изведнъж ловецът. — По-нататък е скривалището за веслата… А ей таме, на брега между върбите над гъсталака на блатото, е къщичката ми… Само това ми е останало!…

И ме погледна мрачно, а в гласа му отново прозвуча онова болезнено хриптене.

Харесваше ми този човек, макар да говореше толкова малко и така особено да ме гледаше. От целия му огорчен вид и от дълбокия му глас личеше, че е преминал през тежки изпитания. Страданията бяха набраздили лицето му и го бяха направили мълчалив. Гледах го и си мислех за онова, което беше казал за „стария чокоин“, за младия и за бурята, която може би се таи в дъното на душата му, откъдето с мъка се изтръгват тия горчиви думи: „Само това ми е останало! Къщичката и пушката!“

Искаше ми се да му кажа нещо, с което да го утеша. Но той се обърна към мене, погледна ме с кръглите си очи и рече високо, с бодър глас:

— Хайде, господине! Качвай се! Аз ще взема греблата и тръгваме…

Тръгнахме с лодката и навлязохме бавно в тръстиковия гъсталак. Откъм селото достигаше мучене на добитък, мек звън на хлопатари и човешки гласове се чуваха толкова ясно, като че ли говореха близо до нас, някъде из блатото. Постепенно гласовете и шумът заглъхнаха; ние плавахме по тесни пътечки между тръстиките, които леко шумоляха и трептяха заедно със златистата светлина на слънцето. Навремени водата забълбукваше бързо, в светлата струя близо до нас се мярваше черна сянка и ловецът се обръщаше към мене:

— Лиска…

Известно време пак се провирахме мълчаливо. После остро грачене изведнъж ме изтръгваше от обзелото ме спокойствие, изпляскваха криле и някоя птица се издигаше, стрелкайки се над ръждивите тръстики, далеч от обсега на пушката.

След това неочаквано лодката се плъзна леко под сводовете на големите върби.

Слънцето клонеше на залез: между надвисналите зелени вейки се струеше златен прашец и трептеше като златни цветя по неподвижното огледало на тъмната вода. Сплетените клони образуваха тъмни сводове и ние минавахме под тях сред безкрайната тишина, а зад лодката оставаше пътека от стоманени люспи.

Спряхме между две хралупести върби, закрити от гъстите си клони, които се спущаха чак до гладките води на блатото. Пред нас се простираше огромно огледало, в което слънцето се гмуркаше в огнен полог между две стени от тръстики, чиито върхове се поклащаха леко под едва доловимия повей.

Марин щракна огнивото и запали лулата си, после разпери пръсти и прибра зад ушите посивялата си коса.

Приготвих пушката си. Дръпнах полека петлетата и те изщракаха по два пъти.

Сега слънцето потъваше зад хоризонта и плискаше кървавочервени вълни. От тръстиките на отсрещната страна на блатото се показа една лиска с малките си.

— Има още време! — рече Марин, като обърна към мене неподвижното си лице. — Ей сега ще залезе слънцето.

И пуфкаше спокоен с лулата си.

— Бай Марине — почнах аз тихичко, човъркан от желание да му кажа някоя добра дума.

— Какво има?

— Много ли си теглил от стария чокоин, оня, който умрял!?

Той изви към мене зелените си кръгли очи и извади лулата от устата си.

— Търпях — рече той бавно. — Търпях… Ала ще мога ли да търпя и при този, новия? — И ме запита с поглед. — Заради онзи, стария, стана на прах и пепел всичко, каквото бях спастрил, и жената зарад него влезе в гроба!…

Гледаше ме смръщено и сякаш скърцаше със зъби. В зелените му очи играеха бледи лъчи. Беше вдигнал лявата си черна, възлеста ръка към мене. Понечи да каже още нещо, но очите му изведнъж светнаха и погледнаха нагоре, а ръцете му стиснаха пушката. Нещо като вятър профуча над нас. Голямо ято патици се изви над главите ни.

Пушките изпукаха и изпълниха с дълбок тътен старите върбалаци. Остри, учудени писъци на водни кокошки отвърнаха от тръстиките, няколко патици паднаха тежко във водата, пръскайки червени капки, а ятото, като тласнато от вихър, се обърна изведнъж, извиси се и се загуби над лъките.