Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Добре дошли в Карсън Спрингс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taste of Honey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Айлийн Гоудж. С вкус на мед

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2004

Редактор: Теменужка Петрова

ISBN: 954-8456-84-2

История

  1. — Добавяне

На моите кръщелници Джейсън и Итън Лазар, които постоянно ми напомняха, че едно семейство може да включва и други близки нам хора.

„Яж, синко, мед, защото е приятен, и плоден мед, който е сладък за гърлото ти: такова е за душата ти и познанието на мъдростта.

Ако си я намерил, има бъднина, и твоята надежда не е изгубена.“

Притчи Соломонови 24:13-14

Пролог

„Крайпътната Мадона“, 1973 г.

Джери Фицджералд, облечена в тъмносиви одежди и бял воал, спря пред олтара и впери поглед в парчетата платно, разстлани на каменните плочи пред краката й. Тъканта потрепваше почти като вълшебно летящо килимче: бялото — символ на материалния свят, от който се отричаше, а черното — на пътуването й през мрака към Христос. Само след минути щеше да бъде обявена за монахиня, а дългите години строга опека и мъчителни въпроси щяха да останат зад гърба й. Тя стоеше редом с приятелките си послушници, ала изведнъж потръпна от неясен страх. Сърцето й неистово заби. Всяка глътка въздух изпълваше дробовете й с влажната тежест на августовската жега, която обгръщаше параклиса като току-що сварен буркан сладко. Майка Джероум упорито отказваше да инсталира климатик.

Джери вдигна трепереща ръка към белия воал, който скоро щеше да бъде заменен с черен като на всички врекли се на Господа монахини. В съзнанието й мълниеносно изникна споменът за първия й разговор с майка Джероум. „Това ще бъде изпитание, чадо мое — с благ глас я беше предупредила старата игуменка, — не за силите и смелостта ти, от тях имаш достатъчно — тук тя се бе усмихнала, — а за степента на вярата ти, което е най-трудното от всички изпитания.“

Наскоро беше навършила осемнайсет години. Последвалите девет месеца от живота й на послушница бяха изпълнени с непрекъснати напомняния — да върви, без да се полюшва на ходилата си, да държи ръцете си смирено сключени, а не да ги размахва като крилата на птица по думите на сестра Юнис, и най-трудното от всичко — да укроти погледа си. Вече се беше научила да прехапва език и да обуздава смеха, който от време на време я напушваше. Следващите две години като послушница я бяха белязали с търпението на Йов. Научи се да изчаква отговорите да идват от само себе си, а не трескаво да ги търси, както и да се раздава, без да очаква нещо в замяна.

Не бе ли коленичела пред Него в молитва, докато коленете й не запулсират от болка? Не беше ли ставала преди изгрев-слънце седем дни в седмицата за сутрешната литургия? Не беше ли се бъхтила безропотно, търкайки подове и тоалетни, скубейки бурени, работейки на пчелина с риск да бъде безмилостно нажилена? Дори беше понасяла мълчаливо (освен някое и друго промърморване под нос) критиките и острия тон на сестра Юнис — помощничката на игуменката. Оставаше единствено да даде последния обет. Защо тогава сърцето й щеше да изскочи от необяснимо вълнение? Защо в устата си усещаше вкуса на стари монети?

Тя проследи с поглед Ан Мари Лозано, която коленичи върху черното платно със сведено лице и отпуснати от двете страни на тялото си ръце. Тъмнокосата, подобна на птичка, Ан Мари наскоро бе получила името сестра Пол. През първата година изпитваше отчаяна носталгия по дома и често, дори и сега, плачеше насън. Когато тя легна и застина неподвижно, над тялото й разстлаха бяло платно — саван, което символизираше прощаването с всичко земно. Докато я слушаше да изрича обета си, до слуха на Джери на няколко пъти достигна приглушеното цвърчене на лястовиците, които гнездяха под стрехите на керемидения покрив над тях. Тя погледна през рамо към семейството на Ан Мари, което заемаше втората пейка — майка й, баща й и шестимата й братя и сестри, все дребни и тъмнокоси като нея, с очи, сякаш заели половината от лицата им. Те се усмихваха щастливо, докато отец Галахър и майка Джероум благославяха Ан Мари.

След Ан Мари слабото и стегнато тяло на Пеги приличаше на жива тояга, хвърлена върху платното. Призванието на Пеги беше мечтата на всяко тринайсетгодишно девойче — Благословената Дева Мария й се бе явила, облечена в блестяща синя дреха и букет бели рози в ръцете. Фактът, че Божията майка й се бе явила в дните след смъртта на собствената й майка, вдъхваше още повече страхопочитание. Където й да се появеше, Пеги като че ли разпръскваше слабо, но някак всепроникващо ухание на рози. На Джери не беше убягнало, че със скромното си настояване да бъде винаги последна, да вземе най-малката порция и да се заеме с най-сложната задача Пеги успяваше да привлече изцяло вниманието върху себе си.

Под бялото платно, което го покриваше от глава до пети, Джери забеляза, че момичето трепери. Това я изпълни с непонятна сигурност. Ако Пеги Рурк, тяхната местна Бернадет, изпитваше страх, то коя беше тя, та да подлага на съмнение собствената си вяра?

„Не става въпрос само за нерви и ти го знаеш“, нашепна й друг, далеч по-плашещ глас. Глас, който казваше истината, тъй като стомахът й изгаряше отвътре, но не от страх, а сякаш в него се бе завъртял рояк жужащи пчели.

Тя вдигна очи към извитите декоративни двери зад олтара към скинията, в центъра, на която някой отдавна забравен майстор беше закачил на дървото грубо нарисувано с минерални бои и кактусов сок изображение на Иисус на кръста, със сърце като медальон на гърдите. Когато беше малка, неволно бе бъркала Светото сърце със сърцето, което се страхува[1], докато през първата й година по катехизис сестра Алис не я бе подложила на кръстосан разпит пред целия клас за злорада забава на всичките й съученици. И все пак някак си продължаваше да мисли за това. Нима беше възможно Иисус да не се страхува? Все пак и той е бил човек, терзан от съмнения и тревоги. Човек, който дори е бил подвластен на изкушения…

Главата на Джери се замая, тя се олюля, коленете й бяха омекнали, а в ума й изплува онова, което досега беше успявала да крие в дебрите на съзнанието си. „Ти си лъжкиня и лицемерка — хокаше я язвителният глас, който кънтеше в главата й. — Имаш нахалството да се изправиш тук и да се преструваш, че си достойна за клетвите, които предстои да изречеш.“

Не че майка й и сестра й не се бяха опитали да я предупредят. Мейвис, която така и не проля нито една сълза по време на погребението на бащата на Джери преди пет години, не спря да плаче, когато по-малката й дъщеря обяви, че отива в манастир. Дори Сам, най-добрата й приятелка Сам, която рядко повишаваше тон, беше извикала, че по-скоро тя ще бъде състезателен кон, впрегнат да оре. Както обикновено Джери не ги беше послушала, не бе се вслушала дори в собствения си вътрешен глас, който отекваше в нея. Знаеше, че подобни съмнения са нормални. И как би могла да пренебрегне този порив!

Междувременно нещо се бе случило — тя бе съгрешила. Не като греховете, които прошепваха в изповедалнята — съмнения и грешчици, изречена неблагопристойна дума, а толкова дълбок и тъмен грях, за който не беше споменала на никого. Дори и на милата, добросърдечна сестра Агнес. А задължение на настойницата на послушниците беше незабавно да уведоми майка Джероум, която пък от своя страна веднага щеше да привика Джери в кабинета си.

„Това не е всичко — щеше да бъде принудена да им каже. — Има още. Всъщност пропуснат цикъл може би не означава нищо, нали?“

Не за пръв път менструацията й не идваше, вероятно защото се хранеше колкото да не умре птичето, както казваше майка й. Нали сестра Агнес я беше предупредила, че постенето ще прекъсне месечния й цикъл и дори ще й прилошава от време на време?

Ами ако беше нещо друго? Нещо, което се боеше да изрече на глас, дори и пред себе си. Джери чувстваше, че то започва да придобива форма — мрачен кафеникав страх в дъното на съзнанието й, а тялото й се смрази като пронизано от северен вятър. Тя се олюля, но успя да си поеме дъх бавно и равномерно, докато бученето и замайването в главата й намаля и отново можеше да се довери на краката си, за да запази равновесие. В сърцето й, където някога имаше топлина от Божията любов, сега усещаше само празнота. Как би могъл Той да я обича при величината на онова, което беше сторила?

Дори и със сведена глава ясно усещаше погледа на отец Галахър върху себе си. Най-накрая се престраши да го срещне, но тогава той премина през нея, все едно беше невидима. В сърцето на Джери сякаш се заби ледена висулка. Какво не казваха тези очи? Очи без злоба, сини като огряното от слънцето Галилейско море, нарисувано на витражите над скинията. Едно време вярваше, че отец Галахър… Джим… е толкова близо до Бог, колкото е възможно за едно смъртно създание. Сега знаеше, че и той ходи по земята като всеки друг човек — с крака от глина.

„Ако той ме поведе, аз ще го последвам с радост.“

Не можеше да обвинява Джим. Собствената й слабост беше причината да се отклони от пътеката. И ето я сега, поставяше крак пред крак просто защото беше единственото, за което се сещаше.

Крадешком Джери погледна настойницата си. Сестра Агнес седеше на първата пейка от дясната й страна — между майка Джероум и сестра Юнис с конската физиономия, — пухкава дребна жена, която приличаше на кифличка и я обичаше като своя дъщеря. Именно тя я беше научила на всичко — от пеенето на Свещените молитви до саденето на цветни лехи и приготвянето на задушено „Мълиган“. Сега улови погледа на Джери и й се усмихна окуражително, пълничките й бузи блестяха, а дълбоките й сини очи искряха с топлина, която проникваше дори до студенината в душата на момичето.

„Трябваше да й се доверя.“ Сестра Агнес никога не я осъждаше, а само нежно я поправяше. Тя съзираше Господ във всичко, дори и в най-скромните Му творения — пчелите, носещи цветния прашец в кошерите, в идеалния плод, дори в най-непретенциозните диви цветя, които в нейните очи изглеждаха лилии. „Тя щеше да разбере.“ Като осветен прозорец беше насочвала Джери в тъмното.

Но вече никой не можеше да й помогне. Седмиците бяха преминали за нея в нещо като полусънно състояние, все едно някой я беше събудил със силен шамар. Сега моментът на размисъл бе наближил. Не само че занапред щеше да живее в лъжа, но и вече, „Господ да ми прости!“, никога нямаше да изпита онова плахо удоволствие, което бе открила в леглото на Джим. Едва ли някога щеше да усети онази възхитителна топлина между краката си, която назряваше ли, назряваше, докато накрая не я погълнеше.

С нарастваща паника тя наблюдаваше как махат платното и Пеги грациозно се изправи, като леко се олюля, а лицето й приличаше на бледорозова камея, обрамчена от искрящо бялото й монашеско покривало и воала. Пеги, която по-скоро би се оставила да й прережат гърлото, отколкото да разтвори краката си за някой мъж. Когато отец Галахър пристъпи към Пеги, Джери си позволи да му хвърли поглед, само един, като открадната глътка вино — мимолетен спомен за тъмна коса над гладки побелели вежди, малък прав нос, силно извита в дъга горна над пълна долна устна. Златистите му и бели одежди блестяха като бижута на светлината, която идваше от прозорците с витражи. Той насочи благодетелен поглед към Пеги, преди да се обърне към майка Джероум.

— Преподобна Майко — каза с тържествен тон, — приемате ли сестра Бернадет — и кимна към Пеги — за член на своето паство до края на нейния религиозен живот?

Майка Джероум, стара като требника, който стискаше в едната си ръка, чиито страници бяха станали прозрачни от употреба, се изправи още веднъж. Дребничка жена, изкривена от артрита, тя безспорно се движеше с грация, придобита от годините, прекарани като Живото правило. С пресипнал глас, който сякаш се издигаше чак до гредите на тавана, тя отвърна:

— Приемаме я, отче, и с Божията милост тя ще остане вярна на клетвите си до края на живота си. Нека душата й да бъде с Господ и да се обедини с Него за вечността.

Отец Галахър обърна тържествения си взор към Пеги.

Само шест години ли бяха минали, откакто беше пристигнал в енорията им, току-що напуснал Семинарията? Държеше се като много по-възрастен и мъдър човек, сякаш заемаше по-висша позиция от останалите около него. Как можеше да стои там и да гледа така, сякаш нищо нередно не се беше случило? Сякаш нещата, които бяха правили заедно в тъмнината на неговата спалня, бяха трескав сън. Когато си спомни за тези неща, тя усети как кръвта напира към лицето й и кожата й започна да пулсира.

— Вие, сестра Бернадет, обещавате ли да спазвате послушание, целомъдрие и бедност пред Бога до края на дните си? — продължи отецът.

„Джим, той каза да го наричам Джим.“ Сякаш името, което тя шептеше в тъмнината, беше нещо отделно от свещеника, познат на външния свят като отец Галахър, мъжът, престанал да съществува извън тесните граници на своето легло и следователно неносещ никаква отговорност за случващото се там. Понякога самата тя се чудеше дали не си е въобразила всичко. Единствено вината, която я гризеше отвътре с острите си прогнили зъби, й мълвеше, че всичко е реално и само тя трябва да понася греха.

Новопосветената сестра Бернадет, преди това известна под името Пеги Рурк, вдигна невинните си сини очи към него.

— Да — отвърна тя с дрезгав от изпълващите я чувства глас.

Майка Джероум докуцука, леко приведена, за да махне воала на Пеги, и си позволи мимолетен поглед към късите, тънки кичури с бледооранжевия цвят на мармалад — коса, която вече щеше да се подстригва осем пъти годишно, само на празници, — преди да сложи на главата й черното було на покалугеряването. Майката игуменка я дари с обикновен сребърен кръст със здрава черна корда вместо верижка и Пеги го сложи на шията си, все едно беше най-красивото бижу. Джери улови възторженото сияние на лицето й, когато тя се запъти към пейките, където коленичи и сведе глава за молитва. Сега беше ред на Джери.

Усещаше върху себе си погледите на всички хора в параклиса. Майка Джероум и останалите монахини. Ан Мари, Пеги и техните семейства. Погледна през рамо към майка си, която, изпъната като струна, седеше няколко реда по-назад. Гъстата й коса, някога лъскава като чисто нови монети, беше изскочила от гребенчетата и приличаше на снопчета ръждивокафяви конци. Мейвис беше плакала и нареждала, че не е погребала съпруга си, за да изгуби след това и дъщеря си, но в края на краищата бе приела решението й. До нея седеше четиринайсетгодишният брат на Джери. Кевин беше пораснал поне шест-седем сантиметра от последния път, когато се бяха видели. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

„Какво ли щяха да си помислят, ако знаеха?“

Краката й заплашваха да се подкосят. „О, Господи!“ Беше обречена не само да отиде в ада, но безкрайно да я връхлитат едни и същи спомени — шепотът и диханието му по шията й, докосването на устните му до голата й кожа. Всеки ден, по време на сутрешните и вечерните молитви и пеенето на Свещените молитви, вместо да бъде изпълнена със Светия дух, тя щеше да бъде обзета от мисли за Джим. Кожата му, бледа и гладка като мрамор. Нежните му ръце със свенливото си докосване, които й спираха дъха. Усещането, когато той проникваше в нея, и тихият стон, който издаваше, сякаш някой го беше изненадал.

„Помогни ми, Господи!“

Казват, че Господ се вижда в детайлите, а всъщност именно детайлите са онова, което изплува накрая. При този колективно затаен дъх, изпълващ параклиса и издигнал се чак до гредите на тавана, тя чу тихото мърморене на старата сестра Хелена, която изпусна газовете си. Нямаше смисъл Джери да се оглежда, за да види сбърчените носове и свитите устни, които безпомощно се опитваха да скрият веселието си. Изведнъж в съзнанието й изплува отговорът на нейната дилема — тя вече не контролираше съдбата си така, както бедната стара сестра Хелена не контролираше червата си. Колкото й да се бореше, колкото й да се молеше, пътят й беше предначертан. Нямаше друг избор, освен да го следва.

С лек приглушен вик Джери се обърна и побягна. На дъбовите пейки от двете страни стреснатите лица на присъстващите се смесиха в бледи размазани образи. Тя улови погледа на най-добрата си приятелка Сам, облечена със зелена блуза без ръкави, а в широко отворените й лешниковокафяви очи се четеше облекчение.

Тогава сякаш огън погълна Джери, изпепелявайки всичко по пътя си, прилив на топлина, която изпълни дробовете й и секна дъха й. Тя се препъна и едва не падна. Двойните врати на преддверието се появиха пред очите й. Какво я очакваше отвъд тези порти? Какъв живот щеше да води? Не ставаше дума само за нея. Щеше да има и…

„Бебето!“

Мисълта се появи от нищото, като птица, която се удря в прозорец: „Бременна съм! Поне от два месеца.“ Не беше ли я таила това дълбоко в себе си, и то отдавна?

В пристъп на дива паника се сви до тежките дъбови двери и сляпо започна да търси дръжката. Едва на следващия ден щеше да забележи ожулването — индиговосиньо петно по протежение на дясната й ръка чак до лакътя. Единственото нещо, което виждаше в ясната августовска утрин, когато премина през преддверието и задъхана се втурна в потъналата в бръшлян манастирска градина със статуи на светци, взиращи се в нея с празен поглед от гъстата зеленина, беше животът, нейният живот — коренно различен от всичко в представите й досега, — който щеше да започне. И нямаше нищо свято, което тя би могла да стори.

Бележки

[1] На английски език думите „свят“ и „уплашен“ се изписват по един и същи начин, само че две от буквите са разменени. — Б. пр.