Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (7)

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ПРИНЦ ФЛОРИЗЕЛ И ДЕТЕКТИВА

Принц Флоризел вървя с мистър Ролз чак до входа на един малък хотел, където последният се беше настанил. Те си поговориха доста и свещеникът на няколко пъти се трогна до сълзи от строгото и същевременно бащинско мъмрене на Флоризел.

— Аз опропастих живота си — каза той най-после. — Помогнете ми, кажете ми какво да правя, уви, аз не притежавам нито добродетелите на свещеник, нито ловкостта на мошеник.

— След като сте осъзнали грешката си — рече принцът, — аз вече нямам власт над вас, покаяникът трябва да се отнесе до бога, а не до принцове. Но ако ми позволите, ще ви дам съвет: вървете в Австралия като колонист, потърсете черна работа на открито и се опитайте да забравите, че сте били някога свещеник и че очите ви са видели този проклет камък.

— Проклет наистина! — отвърна мистър Ролз. — Къде е той сега? Какви ли злини още готви на хората?

— Няма вече да върши зло — каза принцът. — Сега е тук, в джоба ми, Както виждате — додаде той добродушно, — вярвам в разкаянието ви, макар и да е съвсем отскорошно.

— Позволете ми да ви стисна ръката — замоли мистър Ролз.

— Не — отговори принц Флоризел, — не още.

Тонът, с който произнесе последните си думи, беше достатъчно красноречив за младия свещеник, и когато принцът си тръгна, няколко минути мистър Ролз стоя на прага, следейки с очи отдалечаващата се фигура и призовавайки небесата да благословят този толкова мъдър съветник.

Няколко часа принцът вървя сам по безлюдни улици. Какви ли не грижи го измъчваха: какво да прави с диаманта, да го върне ли на собственика му, когото смяташе недостоен за такава рядка скъпоценност, или да извърши смела, съдбоносна стъпка, като веднъж завинаги го направи недостижим за цялото човечество — такъв сериозен въпрос не можеше да се реши отведнъж. Струваше му се, че диамантът бе попаднал в ръцете му по волята на провидението, а когато извади скъпоценния камък и го огледа под уличната лампа, размерите и чудният му блясък все повече и повече го убеждаваха, че той крие само опасности и злини за света.

„Боже, помогни ми! — помисли си принцът, — Колкото повече го гледам, толкова по ламтя за него.“

Най-после, макар и още да не бе взел окончателно решение, той се насочи към малкия, но разкошен замък на речния бряг, който от векове принадлежеше на неговото кралско семейство. Над входа и на високите комини беше издълбан гербът на Бохемия, минувачите можеха да надзърнат в раззеленен двор с най-редки цветя, а цял ден на върха на покрива стърчи и привлича зяпачи пред сградата единственият в Париж щъркел. Вижда се как влизат и излизат слуги със сериозен вид, а от време на време големите порти се разтварят и под арката минава каляска. По много причини тази резиденция беше особено скъпа на сърцето на принц Флоризел; винаги, когато се приближеше до нея, той изпитваше чувството, че се връща у дома си, толкова рядко в живота на великите хора, а тази вечер, още щом съзря заострения покрив и меко осветените прозорци, почувствува непринудено облекчение и задоволство.

Като приближаваше, страничната врата, през която влизаше винаги, когато беше сам, от сянката изскочи някакъв човек и с поклон застана на пътя на принца.

— С принц Флоризел Бохемски ли имам честта да говоря? — запита той.

— Такава е титлата ми — отговори принцът. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Аз — каза човекът — съм детектив и ми е възложено да предам на ваше височество това писмо от полицейската префектура.

Принцът взе писмото и го прегледа при светлината на уличната лампа. Най-учтиво го молеха да се яви незабавно с приносителя в префектурата.

— С една дума — каза Флоризел, — аз съм арестуван.

— Ваше височество — отвърна полицаят, — уверен съм, че префектът съвсем няма такова намерение. Както виждате, не е издал заповед в такъв смисъл. Това е просто формалност или, ако предпочитате, наречете го услуга от ваше височество на властта.

— Ами ако откажа да дойда с вас? — запита принцът.

— Няма да скрия от ваше височество, че ми е дадена широка свобода на действие — отговори детективът с поклон.

— Ей богу — възкликна Флоризел, — вашата наглост ме смайва! Вас, като обикновен полицай, мога да извиня, но началниците ви ще платят скъпо за дързостта си. Каква е според вас причината за тази неучтива и противозаконна стъпка? Забележете, че засега нито отказвам, нито се съгласявам, тъй че много ще зависи от вашия бърз и прям отговор.

Позволете ми да ви напомня, господин полицай, че това е много сериозна работа.

— Ваше височество — каза детективът смирено, — генерал Вендилър и брат му имаха нечуваната дързост да ви обвинят в кражба. Те заявяват, че прочутият диамант е у вас. Ако отричате това, една само ваша дума ще бъде напълно достатъчна на префекта, нещо повече, ако ваше височество благоволи да убеди скромен полицейски служител като мен в своята невинност, ще ви поискам незабавно позволение да се оттегля.

До последната минута Флоризел бе смятал приключението си за някаква дреболия, на която само международни усложнения можеха да придадат сериозност. Щом чу името Вендилър обаче, ужасната истина блесна пред очите му: той беше не само арестуван, но и обвинен. Не ставаше дума за някакво неприятно недоразумение — самата му чест беше застрашена. Какво да каже? Що да прави? Диамантът на раджата се оказа наистина прокълнат камък и изглежда принцът щеше да бъде последната му жертва.

Едно беше ясно, той не можеше да даде на детектива исканите уверения. Трябваше да печели време.

Колебанието му не трая нито секунда.

— Е, добре — рече той, — да вървим в префектурата.

Човекът се поклони още веднъж и тръгна на почтително разстояние подир Флоризел.

— Приближете се — каза принцът. — Искам да си поговорим, а и като се вглеждам по-добре във вас, струва ми се, че се срещаме не за пръв път.

— За мен е чест — отговори полицаят, — че ваше височество ме помни по физиономия. От осем години не съм имал удоволствието да ви видя.

— Да помним лица — възрази принцът — е както ваше, така и мое задължение. Всъщност, справедливо погледнато, принцът и детективът служат на едно и също дело. И двамата се борим с престъпленията, само че моята служба е по-доходна, а вашата — по-опасна, ала в известен смисъл и двамата можем да стоим еднакво високо в очите на почтените хора. Колкото и чудно да ви се вижда, аз предпочитам да бъда способен и прочут детектив, отколкото слаб и жалък владетел.

Детективът се смути.

— Ваше височество се отплаща с добро за злото — каза той. — На дързостта отговаря с най-благосклонна снизходителност.

— Отде знаете — отвърна Флоризел — дали не се опитвам да ви подкупя?

— Да ме пази бог от подобно изкушение! — извика детективът.

— Достоен отговор — каза принцът. — Личи, че сте умен и честен човек. Светът е обширен, изобилствува от богатства и красота, неизброими са благата, с които може да възнагради човека. Който откаже милион, може да продаде честта си за власт или за любовта на жена; лично аз съм срещал такива изкушения и примамки, на които и най-силната човешка добродетел не е в състояние да устои, че с радост се предоставям като вас — на волята божия. Само благодарение на тази наша скромна добродетел — додаде той — ние двамата можем да ходим из този град с чиста съвест.

— Винаги съм чувал, че сте смел — отвърна полицаят, — но не знаех, че сте мъдър и набожен. Вие казвате истината и я казвате с думи, които ме трогват до дъното на душата. Този свят действително е пълен с изпитания.

— Сега сме на средата на моста — забеляза Флоризел. — Облакътете се на парапета и погледнете надолу. Както водата се носи стремително там долу, така и страстите и трудностите на живота отнасят честността на слабите духом. Позволете ми да ви разкажа една история.

— Думите на ваше височество са заповед за мен — отвърна човекът. И по примера на принца се облегна на парапета и се приготви да слуша. Градът вече беше потънал в сън, ако не бяха безкрайните светлини и силуетите на зданията на фона на звездното небе, биха помислили, че стоят сами край някоя селска река.

— Един офицер — подзе принц Флоризел, — смел и нравствен човек, издигнал се със заслугите си до висок ранг и спечелил не само възхищение, но и уважение, в злополучен за душевното му спокойствие час, видял сбирките на един индийски принц. Между другото забелязал един диамант с такива необикновени размери и красота, че от този миг нататък имал-едно-единствено желание в живота: за този къс искрящ кристал бил готов да пожертвува всичко — чест, име, дружба, родолюбие. Три години служил той на този полуварварски владетел, както Яков служил на Лаван, подправял граници, съучастничел в убийства, несправедливо осъдил и екзекутирал един събрат офицер, който имал нещастието да не се хареса на раджата с честния си нрав, най-после, във време на голяма опасност за родината му, предал група свои войници и станал причина да бъдат разбити и изклани хиляди. Накрая натрупал огромно състояние и се върнал в отечеството си с тъй желания диамант.

— Минали години — продължи принцът, — най-сетне диамантът случайно се загубил. Попаднал в ръцете на един скромен и трудолюбив младеж, книжовник, божи служител. Той току-що започвал кариерата си, с която щял да принесе полза на хората и дори да спечели отличия. Обаян от същата магия, зарязва всичко — духовното си призвание, научните си занимания — и избягва със скъпоценния камък в чужда страна. Офицерът има брат, хитър, дързък, безскрупулен човек който узнава тайната на свещеника. И как постъпва? Казва на брат си, уведомява полицията? Не, този човек също е обладан от сатаната — камъкът трябва да стане негов. С риск да извърши убийство, той упоява младия свещеник и грабва плячката. Ала сега, по някаква случайност, която не е толкова важна за поучителната ми история, скъпоценността минава от неговите ръце в ръцете на друг, който, ужасен от видяното, го предава на съхранение у един човек с висок ранг и безупречно поведение.

— Името на офицера е Томас Вендилър — продължи Флоризел. — Камъкът, се нарича Диамантът на раджата. И ето — разтвори той внезапно ръката си, — виждате го тук, пред очите си.

Полицаят се стъписа с вик.

— Споменахме за поквара — каза принцът. — Този самороден блестящ кристал ми е противен, сякаш гъмжи от гробни червеи, той е така чудовищен, като че е напоен с невинна кръв. Като го гледам тук на дланта си струва ми се, че пламти с адски огън. Разказах ви само една стотна от неговата история; какво е ставало преди, към какви престъпления и низости е подтиквал тогавашните хора — човек просто потръпва, като си представи. Дълги години той е служил вярно на силите на ада. Стига кръв, казвам аз, стига безчестие, стига разбит живот и рухнали приятелства, всяко нещо си има край — и злото, и доброто, и чумата, и хубавата музика а колкото до този диамант, да ми прости господ, ако греша, но негова та власт свършва тази нощ.

Принцът направи внезапно движение с ръка и скъпоценният камък описвайки сияйна дъга, с плясък потъна в течащата река.

— Амин — произнесе Флоризел тържествено. — Убих един змей!

— Боже, прости ми! — провикна се детективът. — Какво направихте? А съм загубен.

— Мисля — отговори принцът с усмивка, — че много заможни хора в този град биха могли да ви завидят.

— Уви, ваше височество! — възкликна полицаят. — Значи, все пак ме подкупихте?

— Като че ли няма друг изход — отвърна Флоризел. — А сега да продължим към префектурата.

Скоро след това в много скромна обстановка се състоя венчавката на Франсис Скримджър с мис Вендилър, кумуваше принцът. Двамата Вендилъровци чуха какво е станало с диаманта и зяпачите много се чудиха и забавляваха с обширните им дирения чрез гмуркачи из Сена. Наистина поради погрешно изчисление, те бяха избрали друг ръкав на реката. Що се отнася до принца, след като изигра ролята си, тази високопоставена личност може заедно с разказвача-арабин да изчезне в пространството. Но ако читателят иска по-точни сведения, щастлив съм да му съобщя, че поради продължително отсъствие и поучително занемаряване на обществения си дълг негово височество бе свален от бохемския трон в резултат от една неотдавнашна революция и сега държи на Рупърт стрийт тютюнопродавница, често спохождана и от други чуждестранни емигранти. От време на време аз се отбивам там да попуша и поприказвам и намирам, че е все още така велик, както по времето на възхода си — зад тезгяха прилича на олимпиец и макар че заседналият живот започва да опъва жилетката му, той въпреки всичко е може би най-красивият тютюнопродавец в Лондон.