Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (18)

Глава 18

Софрония взе решението точно преди Коледа. Джеймс Спенс я срещна по пътя водещ за Ръдърфорд и й показа нотариалния акт за къщата, която бе купил на нейно име.

— Това е една хубава розова къщичка, мис Софрония, със смокиня пред предната веранда и решетка с увити по нея глицинии — на задната.

Тя взе документа, разгледа го внимателно и му каза, че е съгласна.

Сега се взираше през кухненския прозорец в мрачния дъждовен декемврийски ден към спящите полета на „Райзън Глори“ и си мислеше, че по-млада няма да стане. Беше на двадесет и четири, и занапред я чакаха дълги самотни години. Джеймс Спенс можеше да й даде всичко, за което бе мечтала до сега. Освен това се отнасяше учтиво с нея, и за бял мъж беше достатъчно красив. Той бе добър човек и щеше да я закриля. А за благодарност — тя щеше да се грижи за него. Задълженията й щяха да бъдат не по-различни от тези, които имаше сега… с тази разлика, че трябваше да спи с него.

Потръпна, после се укори — какво щеше да бъде по-различното?! Не беше девственица. Затова пък щеше да има дом в Чарлстън и най-накрая да бъде в безопасност. Освен това беше време да се махне от тук. Ако останеше още малко в плантацията, щеше да полудее между Магнус, майора и Кит.

Магнус непрекъснато я гледаше с меките си кафяви очи. Тя мразеше тъгата, която виждаше в тях. И често се хващаше, че мечтае за неделния следобед, когато я целуна в овощната градина. Не можеше да забрави тази целувка, колкото и да се стараеше. От тогава повече не я бе докоснал, дори и в нощта, когато Кит и майора се бяха оженили и тя спа в неговия дом. Защо не се махнеше по-далеч от нея и не я оставеше на мира?

Искаше всички да се махнат, дори Кит. Откакто се бе върнала в леглото на Кейн, тя сякаш бе обезумяла. Хвърляше се от едно нещо към друго, без да си остави време да помисли. Всяка сутрин, когато Софрония отиваше до кокошарника да събере яйцата, неизменно виждаше Кит яхнала Съблазън да препуска с такава бързина, сякаш я гонеха дяволите. Караше го да прескача твърде високи и опасни препятствия, докато и двамата стигнеха предела на силите си. Яздеше дори в дъжд и студ, сякаш се боеше, че през нощта, когато двамата с майора се затворят в спалнята, земята ще изчезне.

През деня въздуха между тях трептеше от напрежение. Софрония можеше да се закълне, че Кит със седмици не бе казала вежлива дума на майора, а когато той заговореше жена си, от тона му, всичко около него се вледеняваше. Но поне се опита да поправи отношенията между тях. Дори се отказа от решението си да прокара път до предачницата през земята в източния край на плантацията, върху която растяха само храсти. Всички, освен Кит, разбираха, че този път ще спести време и усилия за извозване на памука от полята до предачницата.

Тази сутрин Софрония се притесни, че ще се стигне до бой. Майорът често бе предупреждавал Кит да престане с безумната езда на Съблазън. Но тъй като те не подействаха, накрая взе крайни мерки — забрани й изрично да язди жребеца. Кит го обсипа с ругатни и го заплаши с няколко неща, които една порядъчна жена дори не би трябвало да знае, още по-малко да ги споменава. Но той стоеше като статуя, без да каже дума и я гледаше с такова каменно студено изражение, че по гърба на Софрония плъзнаха ледени тръпки.

Но независимо колко лоши бяха нещата помежду им денем, настъпеше ли вечерта, вратата на голямата спалня се затваряше и не се отваряше до сутринта.

Взряна през прозореца, Софрония видя Кит, облечена в проклетите си панталони, да се връща от разходка. Стомахът й се стегна от ужас. Не можеше да отлага повече. Чантата й бе готова, а мистър Спенс щеше да я чака след по-малко от час в края на алеята.

Не беше казала на никого за плановете си и се чудеше дали Магнус подозира нещо. Сутринта, когато бе дошъл в кухнята на закуска я бе погледнал много странно. Понякога имаше усещането, че той чете мислите й.

Добре че днес бе отишъл в Ръдърфорд и нямаше да бъде тук, когато тя си тръгнеше. Но някаква част от нея желаеше да хвърли последен поглед на милото му, красиво лице.

Софрония закачи престилката до мивката, както правеше това още от детството си и тръгна да обиколи къщата за последен път. Предната врата се отвори и заедно с потока студен въздух, вътре нахълта Кит.

— Днес вятъра направо хапе! Отивам да направя чаудер^[1] за вечеря.

Софрония забрави, че тези неща не бяха вече нейна отговорност.

— Вече е почти пет часа — скара й се тя. — Щом искаш супа, трябваше да ми кажеш по-рано. Патси вече сготви хубав пилаф с бамя.

Кит съблече вълненото си яке и раздразнено го хвърли на перилата.

— Сигурна съм, че тя няма да има нищо против, ако добавя още едно блюдо към менюто — и тръгна нагоре по стълбите.

— Хората в този дом ще ти бъдат много благодарни, ако им се усмихнеш поне веднъж.

Кит се спря и погледна надолу към Софрония.

— Какво трябва да означава това?

— Това означава, че си намръщена от няколко месеца и започна да става заразно. Заради тебе се разкрещях на Патси.

Софрония не за първи път я порицаваше за нейното поведение, но днес Кит нямаше сили да се защитава. Чувстваше се нервна и апатична, не точно болна, но и не съвсем добре. Уморено въздъхна.

— Ако Патси не иска чаудер в менюто тази вечер, ще го направя утре.

— Ще трябва сама да й кажеш.

— Защо?

— Защото няма да бъда тук.

— Така ли? Къде отиваш?

Софрония се поколеба. Кит й бе задала въпроса толкова невинно.

— Да отидем да седнем за няколко минути в стаята. Трябва да поговорим.

Кит я погледна с любопитство, след това я последва по коридора. Когато влязоха вътре, тя седна на дивана.

— Случило ли се е нещо?

Софрония остана права.

— Аз… заминавам за Чарлстън.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. Имам някои неща за пазаруване. Бих могла да дойда с теб.

— Не, няма да ходя по магазините. — Софрония стисна ръце пред себе си. — Аз… отивам си завинаги. Няма да се върна повече в „Райзън Глори“.

Кит се втренчи неразбиращо в нея.

— Няма да се връщаш? Разбира се, че ще се върнеш. Ти живееш тук!

— Джеймс Спенс ми купи къща.

Кит смръщи чело.

— Защо го е направил? Негова икономка ли ще ставаш? Софрония, как можа дори да си помислиш да ни оставиш?

Софрония поклати глава.

— Няма да му бъда икономка. Ще му стана любовница.

Кит сграбчи облегалката на дивана.

— Не ти вярвам. Ти никога не би направила нещо толкова ужасно.

Софрония рязко повдигна брадичка.

— Да не си посмяла да ме съдиш!

— Но това е ужасно! Това, което казваш, е грях! Как можеш дори да си го помислиш?

— Всеки постъпва така, както сметне за необходимо — упорито отвърна икономката.

— Не е нужно да го правиш!

— Лесно ти е да го кажеш! Никога ли не ти е идвало на ум, че и аз мога да искам същите неща, като теб — дом, красиви дрехи, да се събудя сутрин и да зная, че никой няма да ме нарани?

— Но кой ще те нарани? Войната свърши преди три години. И никой не те е притеснявал оттогава.

— Защото всички мислеха, че споделям леглото на твоя мъж. — Щом видя острия поглед на Кит, побърза да добави: — Не, нямаше нищо такова. Но освен Магнус, никой друг не знае. — Ясно очертаните й устни се изкривиха в горчива усмивка. — Сега, след като ти се омъжи, всичко се промени. Рано или късно, някой ще реши, че съм лесна плячка. Винаги става така с черните жени, които нямат бял покровител. Не мога да продължавам да живея по този начин.

— А какво ще кажеш за Магнус? — запротестира Кит. — Той е добър човек. Всеки, който има очи, вижда, че той те обича. Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но аз знам, че и ти изпитваш нежни чувства към него. Защо го измъчваш така?

Софрония стисна устни в права, упорита линия.

— Аз съм длъжна да се погрижа за себе си.

Кит скочи от дивана.

— Не мога да разбера, какво му е хубавото да те покровителства бял мъж? Когато ти беше робиня, нали баща ми трябваше да се грижи за теб, и виж какво стана. Може би мистър Спенс няма да бъде в състояние да те защити по-добре от баща ми. Може би и той ще извръща глава на другата страна, както правеше татко. Помисли ли за това, Софрония?

— Баща ти никога не се опита да ме защити! — извика Софрония. — Никога, разбираш ли? Мислиш, че не виждаше какво става ли? Именно той ме предлагаше на приятелите си за през нощта!

Кит почувства пронизваща болка в стомаха си.

Сега, когато истината излезе наяве, Софрония не можеше да се спре.

— Понякога ги караше да хвърлят зарове за мен. Друг път си устройваха надбягване с коне. Наградата винаги бях аз.

Кит се спусна към Софрония и я прегърна.

— Съжалявам! О, много, много съжалявам!

Но гърбът на Софрония остана напрегнат и неподатлив под дланите на Кит. Тя я погали, изтри сълзите, промърмори извинения, че не е успяла да й помогне и се постара да намери аргументи, които да я убедят да не напуска дома, единственият, който някога бе имала.

— Не позволявай на случилото се да съсипе остатъка от живота ти. Ти си млада. Много от робините…

— Не ми говори за робините! — Софрония се дръпна рязко от ръцете й със свирепо изражение. — Не смей да ми говориш за робините! Ти не знаеш нищо за тях! — Пое си дълбоко въздух, сякаш се задушаваше. — Той беше и мой баща!

Кит замръзна. После бавно поклати глава.

— Не! Това не е истина! Лъжеш ме! Дори той не би допуснал да се гаврят със собствената му дъщеря! Бъди проклета за лъжата, която изрече!

Софрония не трепна.

— Аз съм му дъщеря, също както и ти. Взел е майка ми, когато е била само на тринадесет и я държал в тази къща, под носа на майка ти. Държал я тук, докато не разбрал, че е бременна. След това я изхвърлил обратно в робските бараки като непотребен боклук. В началото, когато приятелите му се въртяха около мен, си мислех, че може би е забравил чия дъщеря съм. Но той не беше забравил. Просто не му придаваше никакво значение. Кръвта нямаше никакво значение, защото за него аз не бях човек. Бях собственост. Още една негърка.

Лицето на Кит бе станало бяло като тебешир. Не можеше да помръдне. Не можеше да говори.

Сега, когато най-накрая беше издала тайната си, Софрония се успокои.

— Радвам се, че майка ми почина преди всичко да започне. Тя беше силна жена, но ако бе видяла какво се случва с мен, щеше да се пречупи. — Софрония протегна ръка и докосна Кит по бузата. — Ние сме сестри, Кит — каза й тихо. — Нима никога не си го почувствала? Нима не си усетила връзката между нас, толкова силна, че никой не може да ни раздели? Още от самото начало сме заедно. Майка ти умря след раждането ти и те дадоха на моята майка да се грижи за теб. Но тя не искаше да те докосва, заради това, което й се бе случило. Така че аз поех грижите за теб още от самото начало. Едно дете отглеждаше друго. Спомням си как те люлеех в скута си, когато бях на не повече от четири или пет. През деня, докато работех в кухнята, ти беше до мен, а вечер играех с теб вместо с кукла. Тогава мама умря и освен теб, не ми остана никой друг. Ето защо никога не напуснах „Райзън Глори“, дори когато ти замина за Ню Йорк. Трябваше да се уверя, че всичко с теб е наред. Но когато се върна обратно, беше станала друг човек — част от света, към който никога нямаше да принадлежа. Ревнувах и завиждах, но освен това се и боях. Прости ми, Кит, за това, което се готвя да направя, но ти си имаш вече своето място в живота, и сега настъпи време, и аз да намеря моето. — Прегърна бързо Кит и излезе от стаята.

Не след дълго Кейн я намери там — тя все още стоеше в центъра на стаята — натегната като струна, със стиснати юмруци.

— Къде по дяволите са всички… Кит? Какво е станало?

В момента, в който застана до нея, тя се почувства като излязла от транс. Притисна се към него и се задави от ридания. Той я взе в обятията си и я заведе до дивана.

— Кажи ми какво се е случило?

В неговите ръце Кит се почувства много добре. Никога не я бе държал така покровителствено, без следа от страст. Тя заплака.

— Софрония ни напуска. Отива в Чарлстън… за да… да стане любовница на Джеймс Спенс.

Кейн изруга тихо.

— Магнус знае ли?

— Е-е-едва ли. — Опита се да си поеме дъх. — Тя просто ми каза… Софрония е моя сестра.

— Сестра?

— Дъщеря е на Гари Уестън, също като мен.

Той я погали по брадичката с големия си палец.

— Ти си живяла през целия си живот на Юг. Кожата на Софрония е светла.

— Ти не разбираш. — Стисна зъби и през сълзи каза: — Моят баща често я подарявал на приятелите си за по една нощ. Знаел е, че му е дъщеря — собствена плът и кръв, но въпреки това го е правел.

— О, боже! — Лицето на Кейн стана пепеляво. Притисна я силно към себе си, опря буза на главата й, докато тя плачеше. Постепенно успя да му разкаже в детайли цялата история. Когато свърши, Кейн рече злобно: — Надявам се да гори в ада!

Сега, след като му разказа всичко, Кит осъзна какво трябва да направи. Скочи от дивана.

— Трябва да я спра! Не мога да допусна да мине през това!

— Софрония е свободна жена — напомни й той нежно. — И ако иска да отиде при Спенс, ти нямаш право да се месиш.

— Тя е моя сестра! Обичам я и няма да й позволя да го направи!

Преди Кейн да успее да я спре, тя изскочи от стаята. Той въздъхна тежко и стана от дивана. Кит бе наранена лошо, а доколкото я познаваше, това щеше да доведе до неприятности.

В това време Кит се бе скрила зад дърветата в близост до предната част на къщата. Зъбите й тракаха, докато стоеше сгушена във влажните зимни сенки и чакаше Кейн да излезе. Тя знаеше, че той скоро ще се появи.

Видя го да слиза по стълбите и да оглежда двора. Като не я откри никъде, изруга и се отправи към конюшнята.

Веднага след като се скри от погледа й, Кит изтича обратно в къщата и отиде в библиотеката, където се съхраняваха оръжията. Не очакваше много неприятности от Джеймс Спенс, но тъй като имаше твърдото намерение да не позволи на Софрония да отиде при него, се нуждаеше от оръжие, за да придаде тежест на аргументите си.

 

 

В същото време, на няколко мили от дома, червено-черният кабриолет на Джеймс Спенс мина покрай каретата на Магнус. „Изглежда Спенс много бърза за някъде“ — помисли си Магнус, докато го наблюдаваше да изчезва зад завоя. „Тъй като този път води до «Райзън Глори» и предачницата, сигурно бърза по някаква работа във фабриката.“ Това логично заключение съвсем не го удовлетвори. Той рязко шибна конете. Докато бързаше към плантацията си припомни всичко, което знаеше за Спенс.

Местните клюки твърдяха, че бил управлявал каменоломна в Илинойс, откупил се от армията за триста долара и след войната се отправил на Юг с пътна чанта, пълна с долари. Сега бе станал собственик на процъфтяваща фосфатна мина и искаше Софрония.

Когато Магнус пристигна, Спенс вече бе спрял кабриолета в началото на входната алея. Мъжът бе облечен в черен сюртук и с бомбе. В ръцете си държеше бастун. Магнус едва го удостои с поглед. Вниманието му бе съсредоточено върху Софрония, която стоеше отстрани на алеята, с чанта до краката и син шал увит около раменете.

— Софрония! — извика той, подмина кабриолета и скочи от каретата.

Главата й се вдигна рязко нагоре и за миг му се стори, че в очите й проблесна надежда, но после те помръкнаха и тя стисна силно шала.

— Остави ме на мира, Магнус Оуен! Това не те засяга!

Спенс заобиколи екипажа и погледна Магнус.

— Някакъв проблем ли има, момче?

Магнус пъхна палци в колана и го изгледа свирепо.

— Дамата промени решението си.

Очите на Спенс се присвиха под периферията на бомбето му.

— Когато разговаряш с мен, момче, те съветвам да добавяш сър.

Софрония затрепери от страх, докато наблюдаваше сблъсъка между двамата мъже. Магнус се обърна към нея, но вместо нежния, тих човек, когото познаваше, тя видя пред себе си непознат със стиснати устни и жестоки очи.

— Връщай се обратно в къщата!

Спенс направи крачка напред.

— Слушай, не знам кой си мислиш, че си, но…

— Върви си, Магнус — помоли го Софрония с треперещ глас. — Взела съм решение и ти не можеш да ме спреш.

— Мога, и още как! — отвърна й с каменно изражение той. — Не се съмнявай!

Спенс бавно пристъпи към Магнус като въртеше в ръка бастуна със златен накрайник.

— Мисля, че за всички ни ще бъде по-добре, ако се върнеш там откъдето си дошъл. Да вървим, Софрония! — Но когато протегна ръка към нея, Магнус рязко издърпа младата жена.

— Не я докосвай! — изръмжа той и я изблъска зад гърба си. След това стисна юмруци и пристъпи напред.

Черен срещу бял! Всичките кошмари на Софрония се сбъдваха. Прониза я страх.

— Не! — Тя се вкопчи в ризата на Магнус. — Не го удряй! Ако докоснеш бял, ще увиснеш на въжето до сутринта!

— Махни се от пътя ми, Софрония!

— Белите притежават цялата власт, Магнус! Остави го!

Магнус я отстрани от себе си, но този жест на защита му костваше много. Зад гърба му Спенс приближи, вдигайки бастуна. Когато Магнус се обърна, той го удари по гърдите.

— Стой настрана от неща, които не те засягат, момче! — изръмжа Спенс.

С едно бързо движение Магнус грабна бастуна и го счупи с коляното си. Софрония изпищя. Младият мъж захвърли настрана парчетата и с един удар в челюстта запрати противника си на земята.

Точно в този момент Кит излезе иззад дърветата и видя всичко, което стана. Тя се втурна напред към своите приятели, вдигна пушката и освободи предпазителя.

— Махайте се, мистър Спенс! Не сте желан тук!

Софрония беше повече от благодарна да види някого, но лицето й се вкамени. Спенс се изправи бавно, взирайки се злобно в Кит. И тогава един дълбок, спокоен глас разведри натегнатата атмосфера.

— Изглежда нещата тук излизат извън контрол.

Погледите на всички се насочиха към Кейн, който слизаше от Вандал. Той приближи към Кит с присъщата за хищник грациозна походка и протегна ръка.

— Дай ми пушката, Кит! — каза той толкова спокойно, сякаш искаше хляб по време на ядене.

Да му даде оръжието бе точно това, което Кит желаеше, защото веднъж вече бе разбрала, че не може да се цели в човек. Кейн щеше да се погрижи да не се случи нищо с приятеля му, затова му подаде пушката.

За нейно изумление, той не се опита да застраши Спенс. Вместо това я хвана за ръката и не много нежно я избута към жребеца.

— Приемете моите извинения, мистър Спенс. Жена ми има буен темперамент — и той мушна пушката в кожената чанта, която висеше на седлото.

Кит забеляза как очите на Спенс заблестяха хитро. Благодарение на предачницата, Кейн бе станал уважавана личност в общността, и тя разбра, че в момента мъжът трескаво преценяваше, дали ще е в негова полза да има съпруга й за приятел.

— Няма за какво да ми се извинявате, мистър Кейн — отвърна му той докато изтърсваше прахта от панталоните си. — Жените са непредсказуеми същества. Едва ли някой от нас, мъжете, може да ги разбере.

— Напълно сте прав — кимна му Кейн, безразличен към злобното изръмжаване на Кит.

Спенс повдигна за поздрав черното си бомбе и посочи с глава към Магнус.

— Много ли държите на това момче, майоре?

— Защо се интересувате?

Със заговорническа усмивка Джеймс отвърна:

— Ако ви е скъп, едва ли ще бъдете щастлив да го видите да виси на въжето. И тъй като и двамата сме делови мъже, съм напълно готов да забравя всичко, което се случи тук.

От облекчение нозете на Кит се подкосиха. Погледите на Кейн и Магнус се срещнаха.

Те продължиха да се гледат в продължение на няколко дълги мъчителни секунди, след което Кейн отвърна очи и сви безразлично рамене.

— Не нося отговорност за постъпките на Магнус. Всичко това не ме засяга.

Кит изсвистя с възмущение, но той я подхвана, качи я на Вандал, сам седна зад нея и пришпори коня.

Софрония ги изгледа как изчезват по алеята и в гърлото й се надигна жлъч. Майорът се считаше за приятел на Магнус, а позорно бе отстъпил при първите признаци на опасност. Белите винаги се обединяваха против черните. Така е било винаги, така и щеше да бъде.

Обхвана я отчаяние. Стрелна с поглед Магнус, но той като че ли не бе засегнат от предателството на Кейн. Стоеше с леко разкрачени крака, опрял ръка на бедрото си, а в очите му сияеше странна светлина.

Любовта, която до сега бе отказвала да признае, избухна в нея с нова сила, разкъса всички невидими окови на миналото и помете остатъците с огромна пречистваща вълна. Как бе могла толкова дълго време да отрича своите чувства? Магнус бе всичко, което един мъж трябваше да бъде — силен, добър, честен. Състрадателен и горд. А сега със своите действия го бе поставила в опасност.

Имаше само едно нещо, което можеше да направи — обърна му гръб и пристъпи към Джеймс Спенс.

— Мистър Спенс, вината е само моя за това, което се случи тук днес. — Софрония не можеше да се принуди да докосне ръката му. — Аз флиртувах с Магнус. Накарах го да повярва, че означава нещо за мен. Трябва да забравите всичко. Ще дойда с вас, ако обещаете, че няма да му причините зло. Той е добър човек, а аз го подведох.

Зад нея се чу гласа на Магнус, мек и тържествен като църковен химн.

— Няма да стане Софрония. Няма да ти позволя да отидеш с него. — Той застана до нея. — Мистър Спенс, Софрония ще бъде моя съпруга. Ако се опитате да я отведете, ще ви спра, независимо кога — днес, утре, след една година — но ще ви спра.

Младата жена стисна в юмруци ледените си длани.

Спенс облиза устни и хвърли нервен поглед в посоката, в която бе изчезнал Кейн. Негърът беше по-висок, с широки рамене и по-силен, така че в една физическа разправа щеше да го победи. Но защо трябваше да се бие, след като можеше да победи по друг начин?

Софрония с ужас видя как изражението му се промени под силата на емоциите. В Южна Каролина на нито един негър нямаше да му се размине посегателството над бял. Ако Спенс не успееше да принуди шерифа да вземе някакви мерки, то той щеше да се обърне към Ку-Клукс-Клан — чудовищата, които от две години тероризираха щата.

Сцени на жестоки линчове и убийства се заредиха пред очите й, когато Спенс самоуверено отиде и се качи на своя кабриолет.

Той взе юздите и се обърна отново към Магнус.

— Ти направи голяма грешка, момче! — После се обърна към Софрония с враждебност, която не се опита да скрие. — Ще се върна за теб утре!

— Само минутка, мистър Спенс. — Магнус се наведе, взе парчетата на счупения бастун и закрачи към кабриолета с непривична увереност. — Смятам се за справедлив човек, затова ще ви предупредя: Ако се опитате да ме преследвате ще се изложите на сериозен риск. А ако решите да изпратите тук своите приятели с белите чаршафи, това едва ли би било добра идея, мистър Спенс. В интерес на истината, по-скоро ще бъде лоша.

— И какво трябва да означава това? — подигравателно попита Спенс.

— Това означава, мистър Спенс, че имам талант, за който трябва да знаете. Освен това имам още трима-четирима приятели със същата дарба. Наистина и те са чернокожи като мен, така че ще трябва да решите, дали си заслужаваме усилието или не. Не искам да сгрешите, мистър Спенс. Защото смъртта ви ще бъде напълно излишна.

— За какво говориш?

— За динамит, мистър Спенс. Лоши неща, но истински полезни. Научих се да ги използвам, когато се наложи да взривявам скали при строежа на предачницата. Повечето хора не знаят нищо за динамита, защото е ново изобретение, но ми се струва, че вие сте човек, който е в крак с новото време. Обзалагам се, че можете да прецените какви ще са разрушенията, ако се използва в такава огнеопасна среда, каквато е фосфатната мина.

Спенс изгледа Магнус недоверчиво.

— Заплашваш ли ме?

— По-скоро се опитвам да ви обясня някои неща, мистър Спенс. Имам добри приятели. Истински добри приятели. И ако нещо се случи с мен, те ще бъдат много нещастни. Ние не бихме искали това да стане, нали, мистър Спенс?

— Бъди проклет!

Магнус стъпи с единия крак на стъпенката на кабриолета и сложи счупените парчета на бастуна върху коляното си.

— Всеки мъж е длъжен да заслужи своето щастие, мистър Спенс, а Софрония е моето. Имам намерение да живея с нея добър и дълъг живот, така че да можем да се насладим един на друг, и съм готов да направя всичко необходимо, за да го постигна. Всеки път, когато ви срещна в града, ще ви свалям шапка за поздрав и вежливо ще ви пожелавам добро здраве. Докато вие чувате тези мои приветствени думи, ще знаете, че съм един щастлив човек, който мисли добро на вас и вашата мина. — Впил поглед в противника си, той му подаде счупения бастун.

Кипящ от гняв, Спенс сграбчи парчетата и дръпна юздите на коня.

Софрония се огледа замаяно. Всичко, на което току-що стана свидетел, беше в противоречие с това, в което вярваше и въпреки всичко се бе случило. Със собствените си очи видя как Магнус се изправи срещу белия човек и победи. Беше се борил за нея. И я бе защитил… дори от самия себе си.

Тя се спусна през сухата зимна трева, която ги разделяше, и падна в обятията му, като повтаряше името му отново и отново, докато сърцата им забиха в един ритъм.

— Ти си голямо изпитание за мен, жено — тихо призна той, притискайки я в прегръдката си.

Тя вдигна поглед и се взря в очите му, искрящи от истинска любов. Магнус прокара палец по устните й, сякаш бе слепец и определяше границите на територията, за която щеше да претендира. Наведе глава и я целуна.

Тя пое устните му срамежливо, сякаш бе младо момиче. Беше я накарал да се чувства отново чиста и невинна.

Магнус я притисна още по-близо до себе си. Целувката му ставаше все по-взискателна, но вместо да изпита страх, тя се наслаждаваше на неговата власт. Този човек, този добър мъж беше неин завинаги. Той беше много по-важен от къщата в Чарлстън и от копринените рокли. Много по-важен от всичко останало.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, Софрония забеляза в очите му влага. Този силен, храбър мъж, хладнокръвно заплашил да взриви фосфатната мина, бе станал мек и нежен, като агънце.

— Ти ми причини много неприятности, жено — каза й грубо. — След като се оженим, няма да търпя повече глупостите ти.

— Нима ще се оженим, Магнус? — кокетно го подкачи тя. Положи дългите си елегантни пръсти от двете страни на лицето му и го придърпа за нова, дълбока и продължителна целувка.

— О, да, сърчице мое — отговори й той, когато най-накрая успя да си поеме дъх. — Със сигурност ще се оженим.