Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (38)

Глава тридесет и седма

Със Софи се разведохме, разбира се, и тя избяга с бижутата, кожите, картините и златото си в колонията на Мачу Пикчу в Перу.

Мисля, че последното нещо, което й казах, бе:

— Не можеш ли да почакаш поне докато завършат семейните телефонни указатели? Сигурно ще откриеш, че между роднините ти има и много известни хора.

— Аз и сега имам много такива роднини — отговори тя. — Сбогом.

За да подготвим и издадем семейните указатели, се наложи да пренесем още хартия от националния архив в електроцентралата. Този път избрах папки от времето на Юлисис Симпсън Грант и Уорън Гамалиъл Хардинг.

Не можехме да снабдим с указател всеки гражданин. Успяхме да изпратим пълен комплект от тях само в правителствените сгради, кметството, полицията и библиотеките на всички градове в страната.

И отново проявих ненаситността си: преди Софи да ме напусне, наредих да ни бъдат изпратени лично указателите на семействата Дафодил и Пийнът. Тук, в Емпайър Стейт Билдинг, имам един екземпляр от указателя Дафодил. Вера Чипмънк-5 Запа ми го подари миналата година за рождения ми ден. Той е първо и единствено издание.

От него научих, че между моите нови роднини тогава са били Кларънс Дафодил-11 Джонсън, шеф на полицията в Батания, Ню Йорк, Мухамад Дафодил-11 Х, бивш световен шампион по бокс в тежка категория и Мария Дафодил-11 Черкаски, прима балерина на чикагската опера.

Между другото съм много доволен, че Софи не погледна в нейния семеен указател. Семейство Пийнът наистина се оказаха много сгушени и невзрачни растения.

Най-известният от тях, който ми идва наум сега, бе някаква второстепенна спортна звезда.

Але-хоп!

След като правителството издаде указателите, една частна компания започна да издава вестници за всяко семейство. Моят беше „Дафинишън“. Вестникът на Софи, който продължи да пристига в Белия дом дълго след като тя бе заминала, бе „Фъстъчени клюки“. Онзи ден Вера ми каза, че вестникът на семейство Чипмънк се казвал „Наръч дърва“.

Роднини търсеха работа или инвестиции и обявяваха различни неща за продан в рекламните колони. В страниците за новини се съобщаваше за успехите и постиженията на някои роднини или заплахи към други, които закачаха деца или бяха мошеници и т.н. Имаше списъци на онези, които бяха в болници и затвори и трябваше да бъдат посетени.

Имаше уводни статии, където се подчертаваше необходимостта от застрахователна програма за здравето на семейството, от спортни клубове и т.н. Помня, че имаше интересно есе или в „Дафинишън“, или във „Фъстъчени клюки“, където се казваше, че семействата със здрав морал са най-добрите пазители на реда и закона и че може да се очаква полицията да отмре като институция.

„Ако познавате ваш роднина, който се занимава с престъпни деяния — завършваше есето, — не викайте полицията. Извикайте десет души роднини.“

И тъй нататък.

Вера ми каза, че мотото на вестник „Наръч дърва“ било „Добрият гражданин е добър мъж и добра жена в семейството.“

Когато новите семейства сами започнаха да се изучават, бяха открили някои статистически аномалии. Почти всички от семейство Пакисандра например можеха да свирят на някакъв инструмент или поне пееха вярно. Трима от тях бяха диригенти на големи симфонични оркестри. Вдовицата в Урбана, която бе посетена от китайците, също бе от това семейство. Тя даваше уроци по пиано и така издържаше себе си и сина си.

Членовете на семейство Уотърмелън^[1] бяха средно с по един килограм по-тежки от членовете на другите семейства.

Три четвърти от семейство Сълфър^[2] бяха жени.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Колкото до моето семейство, имаше голямо натрупване на роднини в или около Индианаполис. Нашият вестник се печаташе там и на първата страница се мъдреше „Отпечатано в Дафодил Сити, САЩ“.

Але-хоп!

Появиха се клубове на отделните семейства. Лично аз прерязах лентата при откриването на „Дафодил клъб“ тук, в Манхатън, на 43 улица, вдясно от Пето Авеню.

Това преживяване ме наведе на разни мисли, макар че се бях успокоил достатъчно с три-бензо-депортамил. Преди принадлежах към друг вид многочленно семейство и членувах в друг клуб, който се намираше на същото място. Там бяха членували баща ми, двамата ми дядовци и четиримата ми прадеди. Тогава сградата бе убежище на хора със сила и власт и прехвърлили средната възраст. Сега там гъмжеше от майки и деца, от старци, които играеха дама, шах или дремеха; младежи вземаха уроци по танци и кегли или играеха на автоматите.

Трябваше да се смея.