Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (8) (Разказ за братята)

4.
В подземията

Даш потръпна.

След вчерашната топлина вятърът отново бе застудял и раните и отоците по него щипеха повече. Тежкият труд все пак му помагаше да не се вкочани съвсем. Не бе имал удобен случай отново да поприказва с Густаф, откакто му бе подхвърлил за възможността за бягство. Талвин все се въртеше наблизо и това притесняваше Даш. Можеше само да предполага какви са мотивите му: или и той търсеше начин да избяга и смяташе Даш и Густаф за евентуални свои съюзници, или пък беше доносник. Даш реши, че може да изчака още ден-два и да се опита да разбере истината.

Стражите викнаха да спрат за обедната почивка и момчетата с хляба и разреденото вино се разбързаха през редиците и почнаха да разпределят така чаканите им дажби. Даш се смъкна на мястото, където работеше — следващия голям камък, който трябваше да се върне в стената — а Густаф опря гръб до него. Даш отхапа от комата и подхвърли:

— Дали почвам да свиквам с това, или са намерили по-добър пекар?

— Свикваш — каза Густаф. — Има една поговорка: гладът е най-добрата подправка.

Даш изгледа воина от Долината на сънищата. Отначало като че ли целият му словесен репертоар се заключаваше до кимвания, пръхтене и много рядко по някое „да“ или „не“. Но от предната нощ малко се беше пооткрехнал.

— Как те спипаха тук?

— Не тук — отвърна Густаф, докато приключваше жалкия си обед. Отпи от разреденото вино и продължи: — Пазех един керван… — Огледа се. — Дълга история. Накратко, хората на Дуко ни спряха на пътя и които останахме живи след боя, сме тук.

— От колко време?

— От много. — Той се намръщи. — Поне два месеца. Дните ми се губят. Когато ни доведоха, валеше сняг.

Даш кимна.

— Значи си пазил керван?

Густаф сви рамене.

— Тоя, дето ме нае, беше единственият търговец, който реши, че може да измъкне добра печалба от това, че пръв ще докара стока в града. Ама както изглежда тоя генерал не се интересува много от търговия. Изглежда, е готов да оставя народа извън стените да се оправя сам, а вътре си е направо военен лагер.

Викнаха им да започнат отново работа и Даш каза:

— И аз съм с това впечатление.

Густаф се усмихна.

— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш.

— Хайде на работа! — изрева един от пазачите.

 

 

Джими посочи с очи. Малар кимна, че е разбрал, и даде знак на момчето да приближи. Хлапакът беше мръсен и целият в сажди и кал. Вонеше, сякаш бе плувал в помийна яма. Джими смяташе, че може да измъкнат ценни сведения от него.

Малар поговори с момчето няколко минути, даде му един петак и му каза да бяга. Върна се при облегналия се небрежно на стената Джими и рече:

— Млади господарю, момчето наистина работи в каналите. Плащат му да пълзи из по-тесните разклонения и да ги чисти от изгорели дървета и кал.

Джими раздразнено поклати глава.

— По дяволите! Какво правят долу?

Малар отвърна шепнешком:

— Явно оправят каналите, както, изглежда, оправят всичко отгоре, от другата страна на стената. Според всички донесения.

— Но защо? — попита Джими. — Каналите си работят. С малко труд Дуко може да ги поддържа да текат достатъчно, за да не се поболеят хората му. — Почеса се по бузата, макар да не го сърбеше. — Но както чухме, той се опитва да ги върне в предишното състояние… — За малко щеше да каже „преди дядо да взриви града“, но го смени с: — преди да завземат града.

— Може би генерал Дуко си пада по реда.

Джими поклати глава. Беше чел всички донесения за врага, дошли в Даркмоор преди и след Битката при Кошмарния хребет.

Дуко, изглежда, беше най-добрият им полеви генерал, трети по важност след Фадавах и Нордан. Джими така и не можеше да разгадае какви са намеренията му. Ако укрепваше града срещу атака от изток или юг, всичко това можеше да има някакъв смисъл, макар че отбранителните съоръжения съвсем нямаше да са в идеално състояние, когато пристигнеше армията на Патрик. Ако бе продължил да съсипва Крондор, увеличавайки разрухата — за да не го остави на Кралството, — щеше да е логично. Но да възстановява щетите, сякаш се кани да окупира града за дълго време — това бе пълна безсмислица.

— Освен ако… — промълви Джими.

— Освен ако? — повтори Малар.

— Няма значение. — Той се огледа. — След час ще се стъмни. Хайде.

Поведе Малар през гъмжащия палатъчен лагер към една уличка, всъщност тесен проход между оцелелите стени на два дюкяна. Шмугна се в нея, без да гледа дали го следят, и чу как Малар го последва.

От предишното си идване в Крондор Джими знаеше, че не е трудно човек да се изгуби тук. При цялата тази разруха нямаше ориентири. Но основните ориентири си бяха същите и ако човек не забравяше нито за миг къде е спрямо някои от по-характерните, особености на града, можеше да се оправи.

Изведнъж чу стъпки, спря и едва не събори Малар. Някой вървеше срещу тях. Джими и Малар се скриха в тъмните сенки между стените.

Покрай тях минаха двама въоръжени мъже, забързани кой знае по каква работа. Джими изчака да види дали няма да се върнат или след тях да се появят други. След като не се появи никой, той прекоси улицата към един изгорял хан, шмугна се зад все още несъборената част от стената и прошепна:

— Тоя хан има вход към каналите. Ако не е запушен и ако каналите още са цели, можем да влезем в града. Канализацията е прекъсната, но има една стара щерна, през която можем да се проврем.

— Сигурен ли сте, че е разумно, млади господарю? — попита Малар. — Според това, което чухме, май ще е трудно да останем вътре, без да ни приберат в някоя бачкаторска сган. Така поне май смята генералът.

— Не мисля да се оставя да ме видят — каза Джими. — Ако предпочиташ, оттук нататък можеш да я караш, както ти знаеш.

— Да си опичам акъла си ми е стар навик, млади господарю, но подозирам, че вие с брат ви ми давате добра възможност да науча още нещо. — Изгледа за миг Джими, сякаш да прецени какво може да загуби и какво да спечели, и добави: — Двамата с брат ви май сте хора с положение. Ако е така и ако остана с вас, може пък и да спечеля нещо и да се отърва от злата си орисия. Стига да ме задържите на служба, оставам с вас.

Джими сви рамене.

— Излиза, че ми ставаш слуга тогава. Виж сега какво трябва да направиш. Ако с мен се случи нещо, се връщаш на изток по най-бързия начин. Много преди да стигнеш при кралската армия почти сигурно ще те забележат кралските съгледвачи. Хадатските планинци или Крондорските първопроходци. Ако се окажат хадатците, потърси Акий. Ако са Първопроходците, питай за капитан Субаи. Или единият, или другият трябва да те заведат при Оуен Грейлок или Ерик фон Даркмоор — и им предай всичко, което си видял. Ако не кажеш име, ще те вземат за кешийски дезертьор или мародер, или нещо подобно, и може да мине доста време преди някой да те изслуша. А трябва да разберат какво сме видели.

— Но какво сме видели? — попита искрено объркан Малар.

— Не съм сигурен. Точно затова трябва да проникнем в града. Но каквото и да е, не сме го предвиждали.

— Лошо.

Джими се ухили.

— Защо го каза?

— Защото непредвиденото винаги е лошо.

Джими се ухили още по-широко.

— Винаги ли?

— Винаги. Няма такова нещо като приятна изненада.

— Навремето едно момиче…

— Ви разби сърцето ли?

Джими кимна и се усмихна криво.

— Да. Разби го.

— Видяхте ли. Ако човек може да предвиди, може да се опази от белята.

— Говориш като опитен човек — подхвърли Джими.

Малар присви очи.

— Повече отколкото си представяте, млади господарю.

Джими се огледа. Сенките вече се сгъстяваха, слънцето мудно се снишаваше на запад и небето добиваше смайващо виолетов оттенък.

— Мисля, че се стъмни достатъчно, за да не ни забележат. — Поведе Малар в задната част на стария замък през нападалите греди и килналия се таван. Покрива го нямаше и почернелите греди отгоре бяха като решетка на фона на смрачаващото се небе.

— Тук някъде е — каза Джими.

После клекна и огледа срутената зидария.

— Тук има желязна халка, млади господарю — каза Малар.

— Помогни ми. — Джими разчисти капака на шахтата и двамата го вдигнаха. — Това беше задната стая на един хан. Държаха го Шегаджиите.

— Шегаджиите?

— Крадци — поясни Джими. — Мислех, че славата им е стигнала в Долината.

— Единствените крадци, с които съм имал работа, използваха перо и пергамент, а не кама и хитрост.

Джими се засмя.

— Брат ми сигурно ще се съгласи с теб. Работеше с най-лошия от тая пасмина, Рупърт Ейвъри.

— Това име съм го чувал, млади господарю. Покойният ми господар неведнъж имаше поводи да го ругае.

Отворът зейна пред тях като черна яма и Джими каза:

— Жалко, че нямаме нещо за светене.

— Смятате да вървим в тоя мрак? — възкликна Малар с нотка на неверие.

— Долу няма светлина и в най-яркия ден. — Намери каквото търсеше — стълбата, водеща надолу — стъпи на най-горното стъпало и добави: — Долу има осветление, стига човек да знае къде да търси.

— Стига да знае къде да търси — недоверчиво промърмори Малар.

Заслизаха предпазливо в тъмното.

 

 

Даш потръпна, но не от студа, а от плясъка на камшик. Той, Густаф, Талвин и още няколко мъже работеха на стената малко на север от главната порта на Крондор. Даш погледна Густаф и той му кимна в знак, че всичко е наред. Двамата изведнъж се обърнаха — на няколко крачки от тях един от мъжете изгуби опора и изпищя: в този кратък миг бе разбрал с ужасна яснота, че ще падне и никаква воля или молитва няма да го опази жив. Викът на ужас изпълни следобедния въздух, щом той политна и се понесе към гибелта си, чакаща го долу върху каменната настилка. Густаф трепна, щом тялото падна върху коравите камъни. Поправяха зъберите и основата беше измамна, а разхлабените камъни и постоянната мъгла сутрин и вечер я правеха два пъти по-измамна.

— Внимавай — каза Даш.

— Не е нужно да ми го повтаряш — отвърна Густаф.

Даш хвърли поглед през стената и видя долу обичайната бъркотия — гъмжилото от войници, продавачи и всякаква човешка сган, довлечена тук от въртопа на войната. Там някъде, трескаво се надяваше той, брат му Джими събираше нужната му информация, за да предупреди Оуен Грейлок, че в Крондор става нещо странно.

Въпреки липсата на ресурси генерал Дуко полагаше огромни усилия да върне града до предишното му състояние, поне от военна гледна точка. Търговците и другите обитатели на Крондор щяха да чакат още години преди градът да си върне поне малка част от предишното си благополучие. Твърде много щети бяха нанесени и това бе само една далечна мечта. Но от военна гледна точка, Крондор щеше да си върне предишните възможности за отбрана за по-малко от година, може би само до девет-десет месеца.

На Даш страшно му се искаше да може да се измъкне от тази работническа сган, да поразузнае и да разбере какво става, но реалностите бяха такива, че всеки, който не беше нашественик, беше роб. Каквото и да беше мислил баща му, щеше да е по-разумно да прати някой от мъжете, пътували до Новиндус с Ерик фон Даркмоор, някой, който говори езика и лесно може да мине за човек от континента отвъд морето.

Дори и да се измъкнеше на свобода, единственото, на което можеше да се надява, бе да излезе отвъд стената, да се смеси с населението отвън и да си проправи път на изток — бе сигурен, че баща му е оставил там други агенти да чакат да се появи някой от двамата братя.

Беше сигурен, че баща му е пратил други агенти в града, както и из околностите. Нямаше да е в стила му, ако не го беше направил. Освен това, мислеше си Даш докато се напъваше с другите да вдигнат един голям камък на зъберите, духът на бащата на херцог Арута, лорд Джеймс, щеше да го преследва, ако не го беше направил. Докато жулеше кокалчетата на пръстите си в грубия камък, пълнейки фугите с хоросан, Даш си помисли и че точно сега духът на дядо му щеше да е добре дошъл. Ако изобщо някой можеше да разгадае какво става в Крондор, то това определено щеше да е легендарният лорд Джеймс.

 

 

Джими ожули пищяла си в някакъв камък и изруга.

— Младият господар сигурен ли е, че не се е объркал? — чу се в мрака гласът на Малар.

— Мълчи. Сигурно е, че не сме единствените тук долу. И знам къде сме. Свиваме надясно и след десет крачки пак вдясно, и трябва да стигнем. — Сякаш за да докаже, че е прав, той зави надясно и тръгна през един тесен проход. Малар го последва, опипвайки с две ръце дясната стена.

През следващите минути вървяха бавно в тъмното, а после Джими каза:

— Стигнахме.

— Къде „стигнахме“, господарю? — попита Малар.

— До едно от многото скривалища за… — Откъм страната на Джими се чу стържене, сякаш нещо се движеше. Малар заслони очи от искрата, ослепително ярка след дългото време, прекарано на тъмно. Факлата беше суха и пламна веднага.

— Я да видим какво има тук… — Джими отмести един камък в стената.

— Но откъде знаете къде да търсите? — попита Малар.

— Дядо е живял доста време из каналите. — Джими се обърна към Малар. — Работеше към градската управа.

— Каналджия?

— И това също — каза Джими. — Както и да е, той ми каза, че като влезеш през някой апашки вход в града, свиваш на първата пресечка, после надясно, и на десет крачки пак вдясно ще намериш хранилище. Изглежда, Шегаджиите са се погрижили, ако ги подгонят в тъмното, да могат да си намерят осветление и други необходими неща. — Махна с ръка към скривалището. — Виж. Въже. Лост. Кама и факли.

— Фенер щеше да е по-добре — каза Малар.

— Вярно — съгласи се Джими, — но след като няма, трябва да се задоволим с каквото имаме. Може да са останали и други хранилища и в някое да намерим и фенер. — Огледа се и възкликна: — О, богове!

— Какво? — попита Малар.

— Страхотна мръсотия!

— Сър, та това е канал — отвърна му раздразнено Малар.

— Знам. Но виж стените и водата.

Малар чак сега разбра какво има предвид Джими. Очаквал беше покрити с мъх камъни и мръсна вода, но не и че всичко ще е покрито със сажди.

— Май ще трябва да се окъпем преди да излезем горе, господарю, иначе със сигурност ще бием на очи.

Джими го погледна и изсумтя:

— Ако и аз съм се чесал по брадичката като теб, сигурно приличам на коминочистач.

— Пооцапали сте се, млади господарю, така си е.

— Е, никой не е казвал, че ще е лесно.

И тръгна напред, а Малар измърмори зад него:

— И никой не е казвал и че ще е невъзможно.

 

 

Даш кимна и Густаф скочи зад големия камък, който се мъчеха да преместят, и се скри от очите на стражите. Извади чирепа, който бе държал от два дни скрит под ризата си, и бързо застърга по едно от въжетата на мрежата, с която вдигаха камъните.

Въжената мрежа беше наистина хитро измислена. Подпъхваха я под камъка, връзваха я за краищата и мъжете вдигаха камъка с помощта на лостове, после бързо прекарваха под него две въжета на втора повдигаща мрежа. След като камъкът се озовеше над желаното място, двете въжета се махаха, камъкът се снишаваше на около педя, мрежата се издърпваше и го пускаха. Даш знаеше, че опитна група зидари може да направи това с точност до частица от свивката на пръста. Хората от неговата група бяха доволни, ако наместеха камъка макар и на цяла свивка от желаната точност. Единствените зидари в Крондор бяха от инженерните части на Дуко и срещаха големи трудности с езика с повечето работници.

Густаф излезе иззад камъка и кимна на Даш.

— Дърпай — ревна той.

Двама от мъжете приготвиха въжетата, които трябваше да пъхнат под камъка, а Даш отстъпи назад и загледа. Камъкът се повдигна на две стъпки във въздуха, а после изведнъж се килна и се чу трясък. Въжето, което Густаф бе прерязал, се беше скъсало и сега камъкът висеше на няколко стъпки от повърхността и бавно се въртеше. Двамата мъже, които държаха другите въжета, се дръпнаха.

— Пускай! — извика някой отдолу и тежкият камък се спусна.

— Не! — извика старшият, но много късно — мъжете, които трябваше бавно да снишат камъка, вече бяха пуснали въжетата. Вместо кротко да се намести на ръба на стената, грамадата отскочи, залитна и точно както се беше надявал Даш, падна надолу.

— Пази се! — викна някой до него и мъжете се пръснаха.

— Давай — каза Даш на Густаф в настъпилата бъркотия.

Изтичаха покрай пазача, загледал слисан как грамадата пада надолу.

Даш, Густаф и още неколцина души забързаха по стъпалата, уж с намерение да помогнат на хората долу. Но при основата на стената Даш бързо сви вдясно в една малка пролука в зида. Останалите се шмугнаха след него.

Древната крепостна стена на Крондор на места беше куха, за складиране на зърно, вода и оръжия при обсада. Много от тези стари складови помещения бяха използвани в последната война, но няколко бяха останали празни.

Даш бе изчакал цяла седмица, докато намери този склад — идеален изход от пленничеството, ако бе преценил добре. Тук имаше или вход към някой канал, или проход към друг изоставен склад. Единствената опасност беше, ако ги хванеха, докато се крият в това помещение, или ако проходът беше затворен от срутена зидария. Щяха да забележат липсата им при преброяването, правено при всяка почивка за хранене, а то бе само след час.

В сумрака беше трудно да се намери входът, но Даш успя. Под дебелия пласт пепел и прах имаше дървена платформа — да пази чувалите със зърно от влажните камъни. Под нея имаше отвор, покрит с желязна решетка.

— Помогнете ми — прошепна Даш и двама души пристъпиха до него.

На бледата светлина, струяща през пукнатината в стената, той видя, че са Густаф и Талвин. Густаф си беше този, за когото се представяше, но Талвин будеше у Даш притеснения. Но все пак сега той рискуваше да си счупи пръстите в усилието да повдигнат решетката.

Отместиха я, Даш се хвана за ръба и каза:

— Няма да е лесно. На седем-осем стъпки надолу трябва да паднете във вода, така че бъдете готови. Застанете с лице като мен и тръгнете надясно. Нищо няма да видите, но долу вече знам как да излезем.

И се пусна — това беше един от най-храбрите подвизи в живота му. Всяка фибра по него закрещя да се вкопчи в камъка и да не пада в тъмното. За миг изпита чувството, че е сбъркал ужасно, защото сякаш пропадаше в чернилката дълго — но само миг след като се пусна стъпалата му пльоснаха във водата. Присви крака, стъпи на камъните на дъното, залитна, падна в мръсната вода, после се изправи и издиша силно, за да изкара мръсотията от носа и устата си. Дядо му го беше предупредил, че много крадци, падали в канала, по-късно се поболявали и умирали.

Бързо пристъпи вдясно и миг по-късно във водата до него пльосна още един мъж.

— Насам — каза Даш и мъжът се приближи към него в тъмнината.

После скочиха още двама и Даш попита:

— Кои са тук?

— Густаф — каза вторият.

— Талвин — обади се следващият.

— Рийзи — каза третият и Даш си спомни високия кротък мъж, с когото Талвин често си говореше. — Видях ви, че тръгнахте, и реших да дойда. Няма да се мотая там като овца я!

Даш се усъмни — беше сигурен, че Талвин е предупредил Рийзи, че се готви нещо, но нямаше смисъл да спори точно сега.

— Добре — каза той. — Всяка помощ е добре дошла, докато се измъкнем оттук.

— Сега какво? — попита Густаф. — Напъхахме се в най-тъмната яма, която съм виждал, и с най-гнусната воня. Какво ще правим сега?

— Това е част от стария канал под стената — обясни Даш. — Ако тръгнем към центъра на града, ще намерим изход от Крондор.

— Защо просто не излезем от града, щом сме под стената? — попита Рийзи.

— Защото — ръката на Даш удари по камъка — това е външната граница на канала. За да се измъкнеш отвъд стената, трябва да можеш да дъвчеш камък.

— Проклятие! — изруга Густаф. — Мислех, че ще изпълзим под стената или нещо такова.

— Каналите във фулбурга и вътрешния град никога не са били свързвани. Инак всеки нашественик много лесно може да се промъкне вътре — каза Даш. — Впрочем, един добър екип сапьори все пак може да проникне за няколко седмици, ако знае, че това го има. Има един пролом от другата страна на тази стена, но за да стигнем до него, трябва да влезем в града.

— Добре, накъде тръгваме? — попита Талвин.

Даш огледа тунела под смътната светлина от дупката и каза:

— Елате при мен.

Мъжете се струпаха около него.

— Густаф, сложи дясната си ръка на дясното ми рамо. — Силната длан на наемника го стисна през туниката. — Талвин, ти се хвани за Густаф. Рийзи поема тила. Слушайте командите ми. — Даш опря дясната си ръка на стената. — Тръгваме, бавно. Ако някой се изпусне — да се обади.

Тръгнаха в мрака.

 

 

Джими се обърна, запуши с ръка устата на Малар, пусна факлата на каменната пътека до канала, настъпи я и я угаси. Малар успя да запази самообладание и издържа, без да мърда, с дланта на Джими на устата си.

Когато Джими го пусна, Малар също чу онова, което бе чул младежът — по някакъв друг тунел наблизо вървяха хора. Джими прошепна колкото може по-тихо:

— Идва някой.

Останаха неподвижни, наострили уши. После някой проговори. Гласът бе приглушен и думите не се разбраха, но Джими бе готов да заложи кесия със злато, че са нашественици. Изчакаха, докато шумът заглъхне и непознатите се отдалечат.

Джими клекна и заопипва за факлата. Беше още топла. Той изби искра с кремъка, запали я и каза:

— Може да се наложи да я оставим, ако се натъкнем на друг патрул.

— Искате да кажете, че ще обикаляме тук слепешката? — попита Малар притеснено.

— Знам пътя много добре — отвърна Джими с убеденост, каквато не изпитваше. — Освен това, ако нашествениците ни усетят, или сме мъртви, или сме пленници. Бих предпочел риска да се върнем от другата страна на стената вместо тези два избора.

— Съгласен съм, но думите ви не ме изпълват с много увереност, млади господарю.

Джими не отвърна нищо, а надникна зад ъгъла — може би някой ги дебнеше.

— Насам — рече той и поведе Малар към зейналата паст на големия тунел срещу тях през мръсната вода.

 

 

Някъде далече се чу шляпане и Даш усети как пръстите на човека зад него се впиха в рамото му. В тъмнината не можеше да се разбере от коя страна точно идва звукът. Нервите им бяха опънати и Даш се притесняваше, че някой от тримата мъже зад него може да изпадне в паника. Густаф изглеждаше стабилен, макар и изнервен, Талвин беше кротък, но Рийзи от време на време издърдорваше по нещо неуместно и или питаше колко още трябва да вървят в тъмното, или изразяваше мрачните си предчувствия.

По пътя им имаше места, където отгоре струеше светлина — от канали и шахти по улицата. Даш се изненадваше колко светли изглеждат тези зони след пълния мрак, но знаеше, че това е илюзия. Виждаше се само на няколко крачки от двете страни на източника на светлина и след като го подминеха, отново навлизаха в мрак, по-тъмен и от най-черната нощ.

Първото място, където се беше надявал да намери факли или фенер според дядовите му описания, не им предложи хранилище с полезни вещи. И да имаше таен камък, той не можа да го намери. Значи нямаше — защото ако имаше, щеше да го намери. Не беше въпрос на нескромност.

Второто място беше празно. Някой го беше претършувал. Но Даш не знаеше дали съдържанието му е било опразнено по време на падането на града, или дни, дори часове преди самият той да стигне до него.

Водеше, доколкото може, мъжете на север — знаеше, че най-добрият му шанс да се измъкне, е около района на някогашното Рибарско селище. Това беше едно от малкото места в Крондор, където човек можеше да влезе в залива и с малко плуване да се озове извън стените на града. Даш не знаеше дали другите мъже могат да плуват, а и всъщност не го интересуваше. Макар и да му се искаше да види тези трима души спасени, беше готов да ги зареже, само и само да отнесе информацията си на принца.

 

 

Джими посочи смътната светлина.

Малар кимна и прошепна:

— Изход ли, млади господарю?

— Може би. Вдигни ме на раменете си да погледна.

Малар клекна и щом Джими стъпи на раменете му, се изправи и стисна глезените му, за да го задържи. Джими се олюля за миг, но Малар го удържа и той опипа тавана над главата си.

— Врата е! — възкликна Джими. Опита да я отвори, но тя не поддаде. — Не става. Пускай. — Малар го пусна и Джими скочи долу. — Няма как да се отвори. Не мога и да я избия — нямам достатъчно опора.

— Няма ли някакви стълби в този проклет зандан?

Джими се изкиска.

— Едва ли е зандан, но несъмнено е лабиринт. Но ти си прав, а аз съм идиот! Има няколко с каменни стълбища нагоре. — Той се огледа в тъмницата, едва осветена от бледата светлина на факлата. — Ако не греша, едното не е много далече оттук. Помоли се на боговете вратата горе да не е затворена.

 

 

Даш чу нещо пред себе си и прошепна:

— Не мърдай!

Мъжете зад него спряха и се вслушаха.

— Какво ста… — почна Талвин, но така и не довърши, защото Рийзи го удари отзад, събори го и извика:

— Насам!

Изведнъж от тъмното се изсипаха мъже с фенери и Даш се заслепи. Замига, но успя да различи само забързалите се към него фигури. Не можа да измисли нищо друго, затова скочи напред и опита да се промуши между две от сенките. Един замахна към него, но не го улучи, другият се оказа още по-муден и Даш профуча покрай него.

Зашляпа колкото можеше по-бързо през дълбоката до колене вода и зърна някакво движение зад два от фенерите. Свърна вдясно, но нечии ръце го сграбчиха отзад и го завлякоха във водата.

Даш изрита силно крака на мъжа, който го бе хванал, и заотстъпва заднишком във водата, но в същия момент го хванаха други ръце и някакъв глас в тъмното каза:

— Много шум вдигат! Накарайте ги да млъкнат!

Някой го удари силно зад ухото с тояга и Даш изгуби съзнание.

 

 

Джими натисна капака нагоре и въздъхна облекчено, щом той се раздвижи. Погледна под тесния процеп и като не видя никакво движение, надигна. Големият дървен капак се обърна и шумно се стовари на пода. Той бързо излезе в тъмното помещение сред вдигналия се облак сажди.

Малар се показа след него и закиха. Помещението бе склад на една табакхана край реката северно от града и Джими беше изгубил почти цял ден, докато го намери.

Покривът на постройката се беше срутил, което вероятно означаваше, че е необитаема, тъй като нощите все още бяха студени. Джими се огледа и видя светлини в няколко сгради наблизо. Огледа Малар на смътната светлина в полусрутената сграда и каза:

— Ако и аз съм толкова мръсен като теб, по-добре да не се набивам на очи.

— Добър съвет, млади господарю — съгласи се слугата. — По-мръсен сте и от въглищар. Само да ни видят, и най-големият глупак ще се сети, че сме били някъде, където не е трябвало да бъдем.

Внезапен звук накара Джими да вдигне ръка.

— Какво…

И веднага извади сабята си, защото през единствената врата нахлуха десетина души. Само глупак щеше да се бие срещу толкова мечове. Джими отпусна сабята в съвсем ясен жест на поражение и отстъпи.

Двама души го сграбчиха и му вързаха ръцете отзад, други двама направиха същото с Малар. Бяха облечени в грубо войнишко облекло от кожа и плъст, но без броня, която щеше да вдига шум и да предупреди този, който би се решил да излезе през отвора на пода.

Един от мъжете застана пред двамата и заговори завалено:

— Дълго гледа дупка на плъх, и плъх излиза, а? — Погледна Малар и добави: — Или два плъх. — Обърна се към хората си: — Отведете ги. — Избутаха Джими и Малар през вратата и ги поведоха по улицата.

 

 

Даш чакаше мълчаливо. Беше се съвзел, след като го бяха отвели в нещо като подземен склад. Светлина нямаше. Беше проучил обиталището си пипнешком и в два случая бе съжалил за това.

Помещението беше с приблизителни размери дванадесет на дванадесет стъпки, с една-единствена, залостена отвън врата. Той опипа горния и долния й ръб, но всички панти и ключалки се намираха от другата страна. Щеше да стои тук… докато някой не го пуснеше. Доколкото можеше да се съди по вонята, наскоро в помещението бяха умрели поне няколко плъха. Ако беше ял през последните два дни, сигурно и той щеше да добави към мръсотията, но засега онези, които го бяха пленили, трябваше да се задоволят със сухите му пристъпи на гадене.

След няколко болезнени минути беше успял да преодолее отвращението си. Сега, след около два часа, доколкото можеше да прецени, вече едва забелязваше миризмата, освен ако не помислеше за нея.

Мъчеше се най-вече да оформи най-добрия си възможен ход. Това, че се намираше в това тъмно помещение, вместо да го замъкнат пред някого от офицерите на генерал Дуко, предполагаше, че е пленник на някой друг, не на нашествениците. Първото, което му хрумна, беше, че е пленен от кралски войници, криещи се от нашествениците. Ако беше така, бързо щеше да им се разкрие и да ги привлече на своя страна.

По-вероятно беше да е попаднал в лапите на разбойници и в този случай щеше да му се наложи да се пазари. Спътниците му ги нямаше, вероятно бяха заключени в някоя подобна стая наблизо.

Изведнъж около ръбовете на вратата просветна и той чу шум на приближаващи се стъпки. Колкото и ярка да изглеждаше светлината през процепите, когато вратата се отвори, тя го заслепи. Един глас каза:

— Буден ли си?

— Да — отвърна Даш прегракнало — гърлото му беше съвсем пресъхнало. — И съм жаден.

— Да видим първо дали ще те оставим жив — последва грубият отговор.

Две ръце го дръпнаха да се изправи; после го отведоха в една по-голяма стая. Той заслони очи от яркия блясък на фенера и се огледа. Сигурно беше мазе на някой хан или кръчма, а той самият беше стоял затворен в килера. Помещението беше натъпкано със сандъци и бали със стока.

Обкръжаваха го петима-шестима мъже, без оръжие. Увереността им, че могат да осуетят всеки опит за бягство от негова страна, беше очевидна. След като примига на светлината на фенера, Даш забеляза, че един от мъжете всъщност държи дебела тояга и със сигурност ще я използва, ако той покаже и най-малкия признак, че се опитва да бяга.

— Сега какво? — попита той.

— Ела — каза един мъж с грубовато лице.

Даш мълчаливо тръгна след двамата мъже, други двама ги последваха. Последният остана в склада, но защо — Даш можеше само да гадае.

Поведоха го по дълъг тъмен тунел, с по един фенер в двата му края, пуст и влажен. Даш се вслуша, но чу само скърцането на ботуши и тракането на налчета по пода. И да бяха близо до някакви градски улици, тези улици бяха пусти.

Мъжът отпред отвори някаква врата и ги пусна да влязат в някакво много голямо помещение. В железните скоби горяха пушливо десетина факли. От разрушената пивница горе бяха смъкнали една голяма дървена, не съвсем изгоряла маса и сега тя служеше, според Даш, за нещо като съд или трибунал.

Зад дългата маса седеше старец. Беше грохнал и сбръчкан, лявото му рамо беше по-високо от дясното. Лявата му ръка беше стегната в превръзка. Около главата си носеше шал, който покриваше лявото му око. Даш видя, че лицето му отдолу е нашарено с белези и обгорено. Вдясно от него стоеше млада жена. Даш я огледа внимателно. При други обстоятелства щеше да направи впечатление — беше висока, стройна, привлекателна, въпреки покриващите я сажди и кал, с тъмна коса и очи. Но при тези обстоятелства това, което привлече вниманието на Даш, бе облеклото й. Беше облечена като мъж и при това въоръжена до зъби; имаше си сабя, няколко ками, затъкнати в колана и ботушите, и той беше сигурен, че крие още оръжия по себе си — според практиката на крадците. Носеше мръсна бяла риза, вече почерняла почти до въглен, кожен елек, мъжки бричове и червен шал през челото. Тъмната й коса се спускаше по гърба й.

Жената заговори с изненадващо плътен глас:

— Обвинен си.

Даш събра цялата си възможна при тези обстоятелства увереност и отвърна:

— Няма съмнение.

Мъжът с грубото лице рече:

— Преди да бъдеш осъден, имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Даш сви рамене.

— Какво ще ми помогне?

Старецът се изкиска, а мъжът до Даш го погледна и каза:

— Вероятно нищо. Но няма и да навреди.

— Може ли първо аз да попитам в какво престъпление съм обвинен?

Мъжът с буцестото лице отново се озърна към стареца и той му разреши да говори с рязък жест.

— Обвинен си в нарушение. Хванат си на място, където не ти е позволено да преминаваш.

Даш издиша дълбоко.

— Това било значи. Шегаджиите.

Младата жена погледна към стареца и той й махна със здравата си ръка да се приближи. Прошепна й нещо в ухото и тя каза:

— Защо смяташ, че сме крадци, паленце?

— Защото контрабандисти щяха да ми клъцнат гърлото, ако им се изпречех на пътя, а стражите на Дуко щяха да ме отведат на разпит ей там. — Посочи нагоре. — Вие сте ме отделили от приятелите ми, което означава, че се опитвате да намерите противоречия в разказите ни, а един от спътниците ми ви е довел към нас; Рийзи за мен изглежда по-вероятно да е крадец от всеки друг. — Огледа стаята и добави: — Това ли е останало от При Мамчето?

Старецът пак прошепна нещо и жената каза:

— Откъде знаеш за Мамчето? Не си от нас.

— От дядо си — отвърна Даш, разбрал, че с истината няма какво да губи, а може само да спечели.

— Кой ти е дядо?

— Беше — каза Даш. — Дядо ми беше Джими Ръчицата.

Няколко души заговориха наведнъж и старецът даде знак за тишина. Младата жена се наведе към него и после повтори думите му.

— Как се казваш?

— Дашел Джеймисън. Баща ми е Арута, херцог на Крондор.

Момичето реагира веднага:

— Значи си дошъл да шпионираш за краля.

Даш се ухили насила.

— Е, всъщност за принца. Но да, тук съм да разузная отбраната на Дуко, за да може Патрик да си върне Крондор.

Старецът махна със зле обгорената си ръка, заговори на жената и тя каза:

— Ела насам, пале.

Даш се подчини и застана пред стареца и младата жена. Здравото око на стареца огледа продължително и много подробно лицето му под светлината на поднесения от жената фенер.

Накрая старецът каза достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Оставете ни. — Гласът му прозвуча хрипливо, сух като стържене на пясък и много приглушен.

Моментално всички освен жената излязоха и старецът каза:

— Виж ти. Малък е светът, момче.

Даш се наведе да огледа сбръчканото му обгорено лице и попита:

— Познавам ли ви, сър?

— Не — бавно отвърна старецът, сякаш от всяка дума го болеше. — Но аз те знам и по име, и по потекло, Дашел, син на Арута.

— Позволено ли ми е да узная вашето име, сър?

Жената се обърна към стареца, но здравото му око остана втренчено в Даш.

— Аз съм братът на дядо ти, момче. Праведника.