Реймънд Фийст
Кралският корсар (20)

Глава 18
Тайни

Николас вдигна глава.

През гостилницата към неговата маса крачеше Тука заедно с някакъв червендалест запъхтян мъж с внушително шкембе, облечен в умопомрачаващо съчетание от цветове: яркожълта туника, везана риза под нея, червени панталони, зелен пояс и пурпурна шапка според местната мода, с широка, завита нагоре периферия.

— Хари, да не би някой да ти е откраднал дрехите снощи? — попита Гуда.

Хари се прозя, все още сънен след огромното количество ейл, изпито предната вечер.

— Така изглежда — измърмори скуайърът от Лъдланд.

— Енкоси — каза Тука, — най-смирено ви представям Анвард Ногош Пата, представителя на моя господар в града.

След поканата, мъжът седна на единствения свободен стол на масата на Николас и прошепна:

— Вярно ли е?

— Кое да е вярно? — изгледа го с мътен поглед Хари.

Николас му махна с ръка и рече:

— Да. Момичето е при нас.

Дебелият мъж издиша тежко и пръстите му забарабаниха по масата.

— Тука го познавам от години и макар човек да не може да разчита на него повече, отколкото на всеки друг колар, не е толкова умен, че да измисли сам една толкова заплетена история за предателства и убийства. — Той се наведе над масата и заговори още по-тихо. — Какво смятате да правите? Откуп? Награда?

Николас се намръщи.

— А според теб как да постъпя?

Мъжът отново забарабани по масата.

— И аз не знам. Ако господарят ми се окаже жертва на някой заговор, целящ да предизвика търкания между клановете — много от които имат силни връзки с влиятелни търговски къщи тук и в други градове, — малцина от главатарите на тези кланове ще са склонни да си спомнят, че господарят ми е бил само жертва на по-голям заговор. — Мъжът сви рамене. — А и честно казано, господарят ми няма да остане никак доволен, ако го нарекат „жертва“ — при всичките му великолепни качества и той не е лишен от суетност, — а пък и ефектът от такова оправдание няма да е никак здравословен за търговията му.

— Има някои неща, които засягат хората ми и които могат да се отразят на всичко това — каза Николас.

— Какво предлагаш? — попита Анвард.

— Да не предприемаме нищо следващите няколко дни — отвърна Николас. — Преценихме, че ако Върховният е замесен в тази поредица от нападения и убийства, животът на момичето няма да има никаква стойност в двореца, но ако тя се окаже наградата в някоя игра, която не разбираме, това може да се окаже най-безопасното място в света за нея. Но да те попитам нещо: как би реагирал господарят ви, ако я върнем обратно?

— Няма да е доволен, но неудоволствието му ще е заради неуспеха на начинанието, а след като начинанието е било обречено още от самото начало поради двуличие, няма да е склонен да сипе ненужни обвинения.

— Дали бащата на момичето ще го накаже?

— Вярно е, че баща й има много дъщери, но той ги цени всички. Не, не мисля, че ще й посегне. Защо питаш?

Николас премисли бързо и отвърна:

— Просто за да се уверя, че разбирам всички рискове в тази игра.

— А какво е станало със скъпите дарове, които придружаваха ранджаната?

— Всички са налице — каза Николас.

— Ще изпратя един фургон и стражи да приберат стоката на господаря ми.

Николас вдигна ръка.

— Бих предпочел да изчакате малко. Не мисля, че някой от тези, които ни видяха да идваме, подозира, че имаме нещо общо с всичките убийства нагоре по реката, но човек никога не може да е сигурен. В случай, че те следят, не искам да се разчуе, че сме намерили някакво съкровище или пък самата ранджана. Нека засега да си мислят, че момичетата с нас са нашите лагерни спътнички. — Анвард го изгледа подозрително и Николас допълни: — Имаш думата ми: когато ранджаната си тръгне, ще вземе със себе си всичкото си злато и накити.

Представителят стана и отвърна:

— Ще проявя предпазливост, но ще гледам да посъбера сведения кой все пак е виновен за цялото това нещастие. Колко ще се задържите тук?

— Няколко дни.

Дебелият мъж кимна почтително.

— Желая ви лек ден, капитане.

След като Тука не го последва, Гуда го запита:

— Е, натриха ли ти носа?

Дребният фургонджия сви рамене.

— И да, и не, саиб. Освободиха ме от служба затова, че не успях да опазя имуществото на господаря ми, но затова, че съм се върнал с новината, че ранджаната е пристигнала в града цяла и непокътната, все пак не ме набиха или убиха.

— Доколкото схващам, тук трудно се намира работа — подхвърли Марк.

— Така трябва да е — каза Амос, — след като работниците търпят такова отношение.

— Много е трудно, саиб — изпъшка Тука и добави посърнало: — Сега сигурно трябва да се захвана с кражби, за да се прехранвам.

Николас не можа да се сдържи и се усмихна на комичната му поза.

— Не мисля, че го разбираш този занаят. — Тука кимна и Николас продължи: — Ето какво ще ти кажа. Ти свърши добра работа, така че защо не останеш да поработиш за нас, докато сме в града? Ще се погрижим поне да не умреш от глад.

Лицето на Тука грейна.

— Енкоси има нужда от колар?

— Не съвсем — отвърна му Ник. — Но имам нужда от човек, който се оправя из тия земи, а не познаваме много хора наоколо. Какво ти плащаха?

— По едно медно пастоли на Змийската река на седмица, храна и разрешение да спя под фургона.

Николас се навъси.

— Не съм много наясно с местните пари. — Извади няколко монети от кесията си, от онези, които бяха прибрали от пристана на Шингаци, постави ги на масата и попита: — Коя от тези е пастоли?

Очите на Тука се ококориха, като видя монетите.

— Ето тази, енкоси — каза той и посочи най-дребната медна монета в купчината.

— А другите какви са? — попита Гуда.

На Тука сигурно му се стори странно, че един наемник не познава местните пари, но не каза нищо.

— Тази е столещи — каза той и посочи един по-голям меден къс. — Струва колкото десет пастоли. — Той продължи с останалите: равното на двадесет столещи катарни и златната дракмащи, или за кратко драк. Останалите монети се оказаха от други градове и Тука им обясни, че се използвали толкова много и различни чужди пари, че било обичайно да се плаща колкото по официалния курс, толкова с типа на монетата и теглото й; повечето търговци сами преценявали качеството на златото и среброто, а сарафи не съществували. Николас му подхвърли едно столещи и каза:

— Иди си купи нещо за ядене и някоя чиста туника.

Дребосъкът се закланя енергично и каза:

— Енкоси е твърде щедър. — След което бързо изхвърча от гостилницата.

— Аз мислех, че бедните в Кралството получават малко, но това си е истинска сиромашия — каза Марк.

— Плащат на коларите десет пъти по-малко, отколкото в Кеш — каза Гуда.

Николас се намръщи.

— Търговията никога не е била от силните ми предмети, но предполагам, че цялата тази борба и раздори в търговията означава малко работни места и голям натиск за повече печалба. — Той сви рамене. — Евтин труд.

— Което означава едно добро нещо — вметна Амос.

— И кое е то? — попита Николас.

— Подкупите тук ще вървят много — ухили се Амос. — Което означава, че с това съкровище на Шингаци ние сме не само заможни, а много, много богати.

— Това е добре — каза Николас. — Но все още не ни приближава до нашите пленници.

— Така е — съгласи се Амос.

— Впрочем, къде са Хари и Бриза? — попита Николас. — Трябваше вече да са се върнали. — Беше ги изпратил на пазара, за да видят дали Бриза няма да може да се свърже с местните крадци и просяци. — А и Накор къде се дяна, по дяволите?

Гуда сви рамене.

— Накор ли? А, ще се появи той. Винаги се появява.

 

 

Накор влезе в двореца. Няколко минути преди това, тъкмо докато се чудеше как да проникне вътре, видя група монаси да се запътват натам. Огледа набързо облеклото им — жълти и оранжеви къси роби, с черна ивица плат през раменете, и импровизира. Влезе в крак след последния монах, обърна торбата си наопаки, за да изглежда все едно, че носи вързоп с черна ивица през рамо, и моментално се превърна в още един монах от ордена на Агни — за когото беше разбрал, че е местното име на Прандур, бога на огъня — след което храбро влезе в палата покрай двамата Червени кръвници при портата.

Докато ги подминаваше, ги погледна с крайчеца на окото си и ги сравни с описанието на Амос на Черните кръвници на Мурмандамус. Амос, единственият от компанията, който ги беше виждал, бе разказал на Ник и останалите за тях, след като намериха онзи шлем на пристана на Шингаци. Тия Червени кръвници стояха неподвижни като статуи, покрити от вратовете до ботушите с плетени ризници. Шлемовете напълно покриваха главите им — имаше само по две тесни цепки за очите. На гребените им имаше присвита фигура на дракон, със спуснати от двете страни на шлема крила. Очите на драконите бяха или от оникс, или от сапфир — за това Накор не беше съвсем сигурен, а и нямаше намерение да проверява отблизо. Всеки от стражите беше облечен в червен табард с черен кръг по средата, на който имаше златна змия с червено око.

Минаха под масивната крепостна стена, после през старинен външен крепостен двор, за да влязат в същинския палат. Изкачиха няколко стъпала към широко преддверие между високи колони, които поддържаха издадения напред трети етаж. Над тях се виждаха бойници с тесни амбразури. Накор забеляза, че старият, класически стил на отбрана все още е присъщ за обиталището на Върховния повелител, и мястото му се стори доста мрачно.

След това влязоха в огромен коридор, където вече се бяха събрали други хора. Около залата стояха на стража войници, облечени в черно и със същия змийски знак, а пред монасите се бяха струпали представители на още жречески ордени. Имаше и стотина заможни на вид мъже — някакви търговци, доколкото можеше да се съди по външността им, или представители на търговски съюзи.

Накор продължи след последния монах на Агни и скоро групата им зае мястото си в гигантската дворцова зала. Подредиха се така, че Накор се озова точно между двама стражи, застанали между гигантски колони от дялан мрамор. Огледа се наляво и надясно, след което отстъпи крачка назад и се озова зад стражите. Обърна се и се усмихна приятелски на един търговец, който го гледаше, после го подкани с жест да заеме мястото му, уж за да вижда по-добре. Мъжът се усмихна благодарно и пристъпи напред. Накор се шмугна в сянката на една от колоните и остана там да наблюдава церемонията.

На подиума в другия край на залата излязоха няколко души. Водеше мъж с впечатляваща фигура: над шест стъпки висок и с яки мускули. Лицето му би минало за красиво, ако в очите и устните му нямаше нещо жестоко, което се долавяше дори от разстоянието, откъдето гледаше Накор. Нямаше никакво съмнение, че това е самият Върховен повелител. Беше облечен в обикновена тога до коленете. Мъжът вдигна облечената си в ръкавица ръка и изсвири с уста. Някъде отгоре, от сводестия таван се чу писък и плясък на могъщи криле. Накор се вгледа в спускащата се птица — млад златен орел. Макар и млада, птицата беше достатъчно едра, за да я удържи на китката си дори и най-здравият мъж, но въпреки това Върховният повелител я понесе без усилие.

Веднага след него вървяха две жени, и двете облечени много предизвикателно. Едната беше руса и с късо елече от коприна, извезано със златни нишки и рубини. Единственото й друго облекло беше късата бяла поличка, стигаща до средата на бедрата и прибрана нагоре на единия крак с помощта на грамадна златна игла с рубин. Косата й беше дръпната назад със златна верижка и падаше до раменете й. Беше светлокожа и както предположи Накор — със сини очи, въпреки че не можеше да се определи от толкова далече. По всякакви мерки изглеждаше смайващо красива, макар и прекалено млада за вкуса на Накор. Вървеше на крачка след високия мъж.

Другата беше също толкова, красива, макар и по-стара. Косата й беше черна, но кожата й бе почти толкова светла като на първата. Носеше къс червен елек, полуотворен отпред и разкриващ пищна гръд. Полата й беше къса като на първата, но черна. Накитите по нея бяха също толкова разкошни — сапфири и злато, макар че иглата на полата й беше само с един едър смарагд. До нея вървеше облечен в черен халат мъж — беше плешив, а на носа си носеше златна халка.

Един глашатай извика:

— Елате и се съберете. Нашият милостив Върховен повелител търси вашия съвет, защото иде празник. Той си взима жена, ранджаната на Кълбар, и ще обяви церемония и празненство в края на Летния празник.

Изражението на младата блондинка издаваше, че не е никак доволна от това.

Глашатаят продължи:

— Господарката Кловис.

Тъмнокосата жена заговори:

— Моят господар Даакон моли всички вие да благословите този съюз и да се приготвите за церемониите, които сами счетете за подходящи за такъв тържествен повод. — Мъжът, за когото Накор реши, че трябва да е Даакон, остана неподвижен и мълчалив.

„Много интересно“ — помисли си исаланецът.

 

 

Хари и Бриза влязоха в хана и Николас стана и отиде с тях в стаята си.

— Открихме къде са били отведени пленниците — прошепна Бриза.

— Къде? — попита тихо Николас.

— В онова имение, което видяхме отвъд реката — каза Хари.

— Сигурен ли си?

Хари се ухили.

— На Бриза й струваше по-голямата част от деня и половината от вечерта, но накрая намерихме един от Дрипавото братство…

— Какво братство?

— На крадците — каза Бриза. — Така ги знаят тук. Не че са нещо, за което си струва да се говори, главно просяци и джебчии. Истински добрите крадци действат сами или хората на Върховния ги излавят и убиват.

— Хари, иди да доведеш Калис и Марк — каза Николас.

Хари излезе и докато го нямаше, Николас попита:

— Нещо друго интересно?

Бриза сви рамене.

— Не разбирам много от големи градове. Целият си живот съм прекарала във Фрийпорт. И сравнение не може да става, но едва ли има по-мръсна дупка от това място на целия свят, включително и Дърбин.

Тя се намръщи и Николас я запита:

— Какво?

— Ами… просто нещо, което ми каза онзи просяк. Докато се мъчех да го предразположа и да го убедя, че не съм от Черните рози на техния Върховен, той ми каза, че крадял само където било разрешено.

— Разрешено ли?

— Представяш ли си? След това попитах друг крадец какво означава това и той ми обясни, че имало нещо като неписани правила къде можеш да се отървеш от наказание при кражба и къде със сигурност ще те напъхат в клетката, ако те спипат. — Момичето потръпна. — Много гадно трябва да е. Висиш там, докато замръзнеш през нощта, през деня се опичаш хубаво, не можеш нито да седнеш, нито да се изправиш, и гледаш всички долу из пазара, и все имаш чувството, че всичко това не е истина.

— Казваш го така, сякаш доста си мислила за това — подхвърли Николас.

— Покажи ми дори един крадец, който не си е помислял какво го чака, когато го спипат, и аз ще ти кажа, че е глупав крадец. — Тя сбърчи личице. — Честно казано, май всички сме глупави. Всеки от нас си мисли как биха могли да ни хванат, но никой не допуска, че точно него ще хванат.

Николас се подсмихна.

— Много самокритично.

Бриза сви рамене.

— Ами така е, като се позадържи човек малко повече около Хари. — После се ухили. — Той се опитва да ме превъзпита.

Вратата се отвори и влязоха Хари, Калис и Марк. Николас разказа на двамата какво е научил и добави:

— Изчакайте до късно вечерта и след това вижте дали ще можете да прехвърлите реката, без да ви забележат. Не знам колко можете да се доближите до онова място незабелязано…

— Достатъчно — каза Калис.

— … но вижте дали можете да разберете къде държат нашите хора.

— Ако отида сам, ще се оправя много по-добре — каза Калис.

Николас повдигна вежда, после погледна Марк и каза:

— Тръгни малко след него. Искам някой да е наблизо, за да може да му се притече на помощ, ако се наложи бързо да бяга.

Калис се усмихна.

— Благодаря ти за загрижеността. Надявам се да не се наложи. — И се обърна към Марк. — Трябва да тръгнем още сега и да пообиколим малко онази изгоряла къща. Мога да наблюдавам оттам.

Излязоха. Ник се обърна и видя, че Хари свойски е прегърнал Бриза през кръстчето.

— Охо? — каза той учудено.

— Какво „охо“? — каза Хари, след което се усети, изчерви се и пусна момичето.

Бриза се усмихна хитро и каза:

— Няма какво толкова да се чудиш, Николас. И аз се заех да го пообразовам малко.

И се измъкна през вратата.

Хари се изчерви още повече.

— Е, вече доста време прекарваме заедно, а тя наистина е хубава, ако можеш да я погледнеш под тези ужасни мръсни дрехи.

Николас вдигна ръце.

— Не е нужно да ми обясняваш. — Погледна към вратата все едно че можеше да види през нея. — И аз забелязвам напоследък, че ми е все по-трудно да си спомня лицето на Абигейл. — Той поклати глава. — Странно, нали?

Хари сви рамене.

— Не мисля, че е странно. Не сме виждали Абигейл и Маргарет от месеци и… — И отново сви рамене.

— А една Бриза в леглото е нещо по-реално от една Маргарет в сънищата ти, нали?

— Нещо такова. — Хари като че ли бе готов да се ядоса. — Но не е само това. Тя е свястно момиче, Ники. Ако двамата с теб имахме толкова сурово детство като нея, едва ли щяхме да можем да я стигнем и наполовина. А и съм сигурен, че мога да я накарам да престане да краде. — Николас отново вдигна ръце, а Хари каза: — И освен това Антъни е влюбен в Маргарет, наистина е влюбен в нея.

— Ти си се досетил?

Хари се ухили.

— Отне ми известно време, но накрая се сетих, че съсредоточава заклинанието си върху едно от двете момичета. После си спомних, че беше доста спокоен около Абигейл, но озовеше ли се край Маргарет, не го свърташе на едно място.

— Къде е Антъни?

— Отиде да търси Накор.

Николас изръмжа раздразнено.

— А Накор къде е? От два дни го няма.

Хари не можа да му отговори.

 

 

— Бих искала да престанат най-после с това — каза Абигейл.

Маргарет кимна.

— Знам. Изнервящо е.

Двете същества седяха до тях и подражаваха на жестовете им, докато се хранеха. Щом Маргарет си срежеше късче месо с ножа, едно от съществата повтаряше жеста й над въображаема чиния на масата.

Двете същества стояха на разстояние от момичетата през деня, без да ги доближават на повече от една ръка. Но непрекъснато ги наблюдаваха, а сега правеха тези дразнещи подражателни мимики и движения.

Маргарет избута настрани празната си чиния и каза:

— Не разбирам как мога да ям толкова много! Та ние по цял ден нищо не правим. И въпреки това не забелязвам да наддавам на тегло.

— Знам — каза Абигейл. — И аз не искам да ям, но няма да се оставя да ми пъхат храната насила в устата. — Сдъвка старателно хапката си, преглътна и каза: — А ти забелязвала ли си ги да ядат нещо?

— Не — отвърна Маргарет. — Мислех, че сигурно ги хранят след като ние заспим.

— А освен това не съм ги виждала да… разбираш — каза Абигейл.

Маргарет се усмихна.

— Да използват нощното гърне.

Абигейл кимна.

— А и не мисля, че изобщо спят.

Маргарет си спомни за онова, което беше видяла през нощта и отвърна:

— Мисля, че си права.

После стана и едното същество, за което напоследък мислеше като за „своето“, направи същото. Маргарет чу как Аби ахна, обърна се и видя, че тялото на съществото леко се е променило. То, или „тя“, беше станало по-високо, бедрата и гърдите му се бяха разширили, а кръстът — стеснил.

— Какво става тук? — прошепна Маргарет.

 

 

Вратата на хана се отвори с трясък и Николас вдигна глава. Вътре нахлуха трима въоръжени мъже и преди някой от войниците в гостилницата да успее да реагира, след тях влязоха още половин дузина стрелци с лъкове.

След мъжете с лъковете влезе едър побелял мъж, почти старец, който огледа всички и ревна:

— Кой командва тук?

Николас стана и каза:

— Аз.

Мъжът пристъпи към него с широка крачка, изгледа го и поклати глава.

— Браво, че си такъв храбрец да защитиш капитана си, момче, но не му правиш чест, като го криеш от мен.

— Излез навън, дядо, и ще ти покажа с удоволствие, че наистина съм капитанът на тази чета — каза Николас.

Якият старец рече:

— Дядо значи? Я го виж ти сополанковеца…

Николас измъкна сабята си и опря острието й в гърлото му толкова бързо, че стрелците не можаха да реагират.

— Ако мислиш, че хората ти могат да ме убият преди да те промуша, можеш да им заповядаш да стрелят.

Старецът вдигна ръка, за да накара хората си да изчакат и каза:

— Ако наистина си капитанът на тая чета, имаме да разчистим с тебе едни сметки. Бързо можем да загинем и двамата, така че не се опитвай да ме лъжеш. За никого не е чест да отиде в Дома на Господарката Кал с лъжа на устата.

Хората на Николас бяха стиснали оръжията си. Амос изрева:

— Само някой да направи нещо глупаво и повечето от нас ще са мъртви преди някой да е разбрал какво по дяволите става тук!

Старият мъж го погледна и попита Николас:

— Сигурен ли си, че не е той капитанът?

— Той е капитанът на кораба ми — каза Николас.

— Кораб ли? — учуди се старецът. — Ти имаш кораб?

Николас пренебрегна въпроса му и попита:

— Е, ще благоволиш ли да ми кажеш все пак защо нахълта тук да ми заплашваш хората и защо искаш да ме видиш?

Мъжът бавно вдигна ръка и бутна оръжието на Николас настрана.

— Дойдох да разбера дали вие сте тези, които убиха синовете ми.

Николас го огледа добре. Беше висок поне колкото чичо му Мартин и също толкова широк в раменете. Косата му беше прибрана на опашка като на воин и падаше до раменете му. А по многобройните белези по лицето и ръцете му си личеше, че прическата му не е от суета. Мечът на хълбока му беше стар, но добре поддържан.

— Не съм убил в живота си толкова много мъже, че да не мога да си спомня един-двама. Кои бяха синовете ти и защо смяташ, че аз трябва да съм причинил смъртта им?

— Аз съм Васлав Накойен, вождът на Лъвския клан. Синовете ми се казваха Питур и Анатол. Смятам, че знаеш за смъртта им, защото един от хората ми те е видял на влизане в града. С тебе има едно момиче, което идва от Кълбар.

Николас погледна Гуда и Амос и прибра сабята си.

— Тук не е подходящо място за разговори — рече той и посочи чуждите хора в гостилницата, които не бяха нито от неговата чета, нито от придружителите на Васлав.

— Можем да поговорим отвън — каза старецът.

Николас даде знак на Амос и Гуда да го придружат и щом стигнаха до вратата, рече:

— Би ли се погрижил никой да не излиза?

Васлав нареди на стрелците си да задържат всички по-надалече от вратата и излезе. Пред входа чакаха дузина конници, а зад тях — още толкова пешаци.

— Изглежда, си дошъл подготвен за какъвто и да било отговор — подхвърли Николас.

Старецът изпръхтя — дъхът му излезе на бяла пара в нощния хлад, — махна на Николас и другите двама да го последват и ги заведе в средата на конния отряд.

— Никой, който не е от кръвта ми, не може да ни чуе сега. Знаеш ли нещо за синовете ми?

Николас каза:

— Ако са замесени в онзи глупав набег на пристана на Шингаци — да, зная за тях.

— Мъртви ли са?

— Ако са били с нападащата банда — със сигурност са мъртви.

— Вие ли ги убихте?

Николас премери грижливо отговора си.

— Не мисля. Ние убихме само няколко души от клановете, които бяха пленили кервана с фургоните, но намерихме по тях само мечи и вълчи талисмани. — Съзнателно премълча за змийския. — Другите бяха някакви неопитни новобранци, които дори не се бяха сетили да си сложат постове. — Разказа му всичко, от момента, в който бяха намерили Тука и изгорелите фургони, до откриването на мъртвите мъже от клановете и наемниците.

— И вие сте се оказали там случайно? — попита старецът.

Николас реши за по-благоразумно да не му разкрива всичко и отвърна:

— Да, случайно.

Васлав не изглеждаше удовлетворен.

— И защо да ти вярвам?

— Защото нямаш причина да не ми вярваш — отвърна Николас. — Каква полза бих имал да нападам този керван?

— Златото — отвърна бързо старецът.

Николас въздъхна. Да бъдеш син на принца на Крондор май значеше, че алчността не ти е позната.

— Да речем, че златото е в края на списъка от неща, които желая. Имам си други грижи.

— Виж — намеси се Амос, — нали го чу като каза, че бях капитан на кораба му. Баща му разполага с цяла флота.

— Кой е баща ти? — попита Васлав.

— Баща му владее един далечен град — отвърна Гуда. — Той е третият му син.

Старецът кимна.

— Аха, да докажеш мъжеството си в бой. Такъв мотив мога да разбера.

— Нещо подобно — отвърна Николас. — Освен това далеч по-важен въпрос е сам да се запиташ кой би спечелил от смъртта на синовете ти.

Старият воин отговори:

— Никой. И това е най-голямата проклетия. Нападението е било един зле скалъпен заговор да бъде подразнен Върховният повелител, замислен от синовете ми и още няколко горещи луди от другите кланове. Избиването на тези млади мъже не носи полза на никого, дори на Върховния. То само усилва недоверието между всички кланове и Върховния повелител и ще посее само смут и брожения.

— Все пак в цялата тази история много неща изглеждат необясними — каза Николас. — Ако ти кажа, че на два пъти нападателите бяха оставили след себе си достатъчно злато, за да откупят цял град? А ако ти кажа, че намерихме и шлем на Червен кръвник?

— Невъзможно! — промълви старецът.

— Защо? — попита Николас.

— Защото никой Червен кръвник не излиза от града без Върховния. Те са най-личната му охрана.

Николас претегли грижливо думите си. У този стар воин имаше нещо, което напомняше за времена на по-прости нрави, когато тези хора бяха живели почти като джешандите. Колкото и да бяха станали граждани, хората от клановете почитаха наследството си. Все още бяха владетели и воини, хора, за които честната дума е закон.

— А ако ти кажа, че се появи още едно отделение войници, за да довърши всички успели да оцелеят и да убият ранджаната, и че тези войници бяха от личната гвардия на Върховния ви повелител?

— Имаш ли доказателство?

— Убих един от тях. Дубас Небу.

— Познавам я тази свиня. Капитанът на Втори отряд. Защо го уби?

Николас му обясни подробно какво бяха намерили в хана на Шингаци, като пак пропусна частта със змийския талисман. Когато привърши, старецът каза:

— Даде ми повод за размисъл, не само на мен, но и на вождовете на другите кланове. Някой явно се опитва да ни настрои един срещу друг, както и срещу Върховния.

— Кой би се облагодетелствал от такъв хаос? — попита Амос.

— Това е едно от нещата, които ще трябва да обсъдя в съвета с другите вождове на кланове. Сред фамилиите в различните кланове имаме много съперници и врагове — това си е традиция, — но едно такова бедствие може да ни тласне десетки години назад в съюза ни с Върховния.

— Вие сте в съюз с Върховния? — попита Николас.

— Да — отвърна старият вожд. — Не мога да ти обясня цялата ни история, докато стоим тук на студа. Ела в дома ми в Западния квартал на града утре вечер на вечеря с мен… доведи и спътниците си, ако се боиш за безопасността си. Тогава ще мога да ти разкажа повече.

Даде знак и му доведоха коня. Въпреки годините си той ловко се метна на седлото, а един от бойците му отвори вратата на гостилницата и подкани стрелците да напуснат хана.

— Утре ще пратя водач. До скоро — каза Васлав и поведе четата си.

Амос, Гуда и Николас изгледаха как бойците на Лъвския клан се отдалечават по улицата, после се върнаха на масата си, седнаха и Хари попита:

— За какво ставаше дума?

— Поканиха ни на вечеря — отвърна Николас, а Гуда и Амос прихнаха.

 

 

Калис даде знак на Марк да остане да чака. Вече от цял час се намираха в изгорялата къща и се спотайваха, за да не ги забележат случайно постове или патрули. Прехвърлянето през реката се бе оказало по-трудно, отколкото бяха мислили, защото на моста пазеше отделение войници. Бяха се промъкнали крадешком до кейовете, откъдето бяха откраднали една малка лодка. Преминаха реката и скриха лодката в храстите.

Калис вдигна два пръста и Марк кимна. Ако принцът на елфите не се върнеше до два часа, Марк трябваше да приеме, че са го пленили или че нещо му е попречило да излезе. Тогава трябваше да се върне и да докладва на Ник.

Калис претича през широкия път, минаващ покрай руините на фермата, и навлезе в малката горичка отсреща. Сред дърветата затича още по-бързо, уверен, че ще може да се прикрие, ако се наложи. Сред дърветата му беше някак по-познато, въпреки че не беше минавал преди между тези стволове. Очите му се взряха в сумрака, непрогледен за никое обикновено човешко същество, и ясно различиха очертанията на храстите и клоните — потеклото му беше такова, че нямаше нужда от светлина, за да вижда.

Стигна до края на горичката и спря. Вслуша се и сетивата му се изостриха до краен предел. Наоколо шумоляха животинки — зайци или лалугери. Калис отпрати около себе си мисъл за сигурност и покой и шумоленето затихна.

Сред смъртните на Мидкемия Калис бе уникално същество. Майка му беше елф, но баща му беше човек, наследил много от дарбите на легендарните валхеру, които смъртните хора наричаха Властелините на дракона. Тъкмо бащиното му вълшебство бе направило раждането му възможно и пак бащиното му вълшебство му бе дало дарбите, които можеха да се нарекат вълшебни. Калис леко се усмихна като си помисли какво ли би казал Накор по този повод. Беше подслушал голяма част от беседите на Накор с Антъни на кораба — Накор щеше да каже, че няма магия и че цялата вселена е съставена от „вещество“. Калис добре знаеше, че Накор е по-близо до истината, отколкото сам разбира, и се зачуди дали да не го заведе някой ден в Елвандар при Заклинателите, стига всички да успееха някак да се завърнат в родината си.

Притича през пътя, минаващ покрай имението, почти като призрачна мъгла под лунната светлина, освен ако някой не се вгледаше право към него. Движеше се неестествено тихо дори за същество, родено и отраснало сред елфи. Когато спря до самотния дъб, растящ край стената, дъхът му беше все така спокоен и нямаше и следа от някакво изтощение след бързия бяг освен няколкото капчици пот, избили на челото му.

Огледа внимателно стената и зачака. Притежаваше нечовешко търпение и остана на място неподвижен повече от половин час. По бойниците на стената не се забелязваше никакво движение. Стената се издигаше на петнадесет стъпки, гладка и трудно преодолима. Калис носеше лъка си в ръка; сега го метна през рамо, притича, приклекна, скочи нагоре и се хвана за ръба на стената. Издърпа се съвсем безшумно, колкото да може да надникне. После се покатери и се присви в сянката на един от зъбците.

Бързо огледа терена долу и веднага разбра защо по стената няма стражи. Имението беше огромно, с широки алеи, лъкатушещи през градини и покрай външни постройки. Главният дом се намираше на около четвърт миля навътре и си имаше своя защитна стена.

Не беше в нрава на Калис да кълне съдбата или да вини боговете за каквото и да било. Претърсването на този просторен район щеше да му отнеме няколко нощи, освен ако не извадеше късмет. Знаеше също, че му остава по-малко от час за оглед, преди да се наложи да се връща при Марк. Не че се притесняваше как ще се прехвърли през реката без лодка — можеше да преплува силните й течения със същата лекота, с която бе скочил до върха на стената — но се тревожеше за безопасността на Марк. В много отношения той беше единственият му истински приятел. Също като Мартин, Марк бе приел Калис без резерви, след като и най-близките му приятели в Елвандар се държаха на известно разстояние. Калис не изпитваше злоба или тъга — при елфите си беше така. Баща му също имаше малко приятели в истинския смисъл на думата, но пък имаше любовта на майка му и се радваше на почит, която си беше спечелил като боен вожд. Калис знаеше, че съдбата му е рано или късно да напусне Елвандар, и това бе едно от нещата, които го тласнаха да тръгне с Марк на това пътешествие.

Проследи с очи алеята, тръгваща под него, и как се виеше по терасираните градини, докато стигне главната сграда. Скочи леко от стената и тръгна по нея, вслушвайки се за какъвто и да било звук.

 

 

Маргарет се събуди и с усилие се измъкна от мъглявия облак, объркал сетивата й. Главата я болеше и устата й бе пресъхнала. Веднъж бе изпитала същото, когато за пръв път й бяха разрешили да изпие чаша вино, но сега не им бяха давали вино или някакво друго упоително питие с храната.

Слънцето все още не бе изгряло и светлината в стаята беше сивкава. Тя седна в леглото, бавно изпълни дробовете си с въздух и веднага усети някаква остра миризма. Не беше неприятна, но беше чужда и непозната.

Видя в сумрака на стаята Абигейл — лицето й се беше сгърчило все едно че сънуваше някакъв кошмарен сън.

И изведнъж Маргарет си спомни: точно такъв сън беше разбудил самата нея. Беше се видяла в съня как я държат някакви същества… но не можеше да си спомни как изглеждаха.

После забеляза как едно от двете странни същества, свити в ъгъла, се размърда — направи леко движение с ръката си, все едно че се вчесва, и Маргарет изпита странна тръпка на изненада.

Стана от леглото и зашляпа боса през стаята към ъгъла, в който седяха едно до друго двете същества — бяха събрали главите си, сякаш си шепнеха нещо. Жегна я внезапна тревога. Съществата се бяха променили още повече. В сивата светлина, струяща от прозореца, успя да види, че кожата им е станала някак по-гладка и по-светла и че на главите им е изникнала коса. Уплашена, Маргарет отстъпи крачка назад с ръка на устата. Едното вече имаше коса също като русите къдрици на Абигейл, а косата на другото беше със същия цвят като нейната.

 

 

Марк изпъна лъка си, макар да беше сигурен, че този, който идва към него, е Калис. Малко други хора, може би само баща му и неколцина наталийски щурмоваци, можеха да усетят приближаването му в ранния предутринен сумрак.

— Прибери го този лък — прошепна Калис.

Марк стана и без повече думи тръгна с него. Нямаха време за губене, ако искаха да прекосят реката, без да ги забележат. Влееха ли се веднъж в ранния утринен речен трафик, щяха да са просто една от многото лодки, но ако ги зърнеше някой, че потеглят от тази страна на реката, толкова близо до имението на главния съветник, щяха да събудят подозрения.

След като се озоваха в лодката, Марк хвана веслата и попита:

— Е, намери ли нещо?

— Почти нищо, което да ни е от полза. Има една особеност: не се мяркат никакви стражи и има много малко слуги.

— За толкова голямо имение? — учуди се Марк.

Калис сви рамене.

— Опитът ми с човешките имения е доста ограничен. — Усмихна се и добави: — Всъщност това е първото, което виждам.

— Стените му са толкова високи и дълги, че си мислех, че вътре ще има цял град — каза Марк.

— Нищо подобно. Много градини, празни постройки и странни следи.

— Какви следи?

— Отпечатъци, каквито не бях виждал досега. По-малки от човешките, но оформени почти като човешки. И драскотини пред пръстите на краката.

Не беше нужно да му обяснява, че са от нокти.

— Змийски хора? — каза Марк.

— Няма да съм сигурен, докато не ги видя.

— Смяташ да се върнеш?

— Трябва. Ако искаме да намерим пленниците и да разберем какво става тук, трябва да проуча много места. — Елфът се усмихна на приятеля си. — Ще бъда предпазлив и методичен. Ще проуча цялата външна част на имението преди да проникна във вътрешната. И нея ще я проуча много добре преди да вляза в главната къща.

Марк не изглеждаше много успокоен, но знаеше, че Калис е бърз и силен, спокоен и с пъргав ум.

— Колко време ще ти отнеме?

— Три, може би четири нощи. По-малко, ако ги намеря преди да вляза в голямата къща.

Марк въздъхна и мълчаливо загреба към другия бряг на реката.