Ървинг Уолъс
Всемогъщият (1)

Глава първа

Той впери поглед в открития ковчег. Изненада го това, че баща му изглеждаше толкова дребен. За Едуард старецът винаги е бил гигант. Сега, плътно заобиколен от сатенените възглавници и драперии, той изглеждаше малък. Това е защото живителното дихание го беше напуснало, помисли си Едуард. Езра Джей Армстед, най-великият и деспотичен вестникарски бос на съвремието, винаги е бил преизпълнен с живот, със сили и енергия. Сега той беше дребен, свит и вкочанясал. Иначе всичко си му беше в ред. Може би само бузите правеха изключение. Бузите на Езра Джей бяха неестествено червени. В погребалното бюро му бяха сложили твърде много руж — нещо, което те винаги правеха.

Едуард Армстед се отвърна от ковчега и се изправи пред друга изненада. Той не чувстваше никаква загуба и скръб. И о, боже, още една изненада — чувстваше се доста добре, почти развеселен.

Зашари с поглед по каскадата от цветя, наслагани в колоритен полукръг зад ковчега. Не липсваше дисонанс. Върху един статив се мъдреше нескопосано изобразено американското знаме, оформено от червени, бели и сини карамфили. Беше от служителите на Ню Йорк Рекърд, в това Едуард беше съвсем сигурен. Един от служителите бе чул (или чел), че такова знаме от цветя е красяло ковчега на Уилям Рандолф Харед през 1951, и беше решил, че и Джей също заслужава такова внимание. Това беше проява на ужасен вкус, който напълно хармонираше с вестниците на баща му, помисли си Едуард Армстед.

Чу сподавеното хлипане на жена си Ханна непосредствено пред него и почувства болка и вина. Ускори крачката си и я подкрепи, хващайки я под ръка. Ръката й беше толкова слаба, че му се видя като клечка. Беше почти забравил колко слаба и болна е тази жена. Ханна обърна овлажнелите си очи към него.

— Роджър — промърмори тя. — Къде е Роджър?

Армстед замига неразбиращо, но бързо си спомни, че беше забравил за един човек. Роджър бе неговият син. Огледа се назад и го видя изправен до ковчега. Дългото му лице беше застинало в дълбока скръб. Армстед винаги се боеше за своя син или по-скоро не беше доволен от него. Може би така, както баща му навремето е бил недоволен от самия него. Въпреки че недоволството на Армстед беше различно. Роджър, вече възрастен тридесет и шест годишен мъж, бе твърде висок, твърде загорял и твърде заякнал от работата си сред природата, но твърде разпилян, за да бъде негов син и внук на баща му. Работеше в някаква група по изследване на околната среда в Уискънсин. Непрекъснато беше сред горите, край някое езеро или река. Армстед бе уверен, че Роджър от години не бе прочел дори една-единствена книга. Не можеше и да пише, нито буквичка дори. Идваше в Ню Йорк веднъж в годината, по Коледа, и контактуваше с тях само с изпращането на памфлетчета. Откъде, по дяволите, бе получил този ген? Вероятно от някой роднина от страна на Ханна.

— Роджър, погрижи се за майка си! — обърна се Армстед към сина си. — Помогни й да седне в количката.

Въпреки че Ханна можеше да ходи, продължителното стоене беше болезнено за нея. Армстед я остави на грижите на отрочето им и се отправи към отворената врата на църквата. Навън от нея носачите на плаща вече се събираха. Реши, че не бива да бъде много енергичен в походката и ръкостисканията. Опечалено се ръкува с шестимата обществено поставени личности, избрани да носят плаща на покойния — вицепрезидента на Съединените щати, двама губернатори, кмета, началник-щаба на армията и един старши космонавт. Прие съболезнованията им и им благодари. Спомни си за карикатурата, която бе украсила първата страница на обрамчения в черно Ню Йорк Рекърд от тази сутрин. Една ефирна рисунка на Джей, изкачващ се в облаците към Олимп, където забулени в мъгла го очакваха, за да го приветстват с добре дошъл образите на Айзенхауер, Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Ануар Садат, Франсиско Франко и Джон Уейн. Това му напомни също, че баща му се беше познавал с тези забулени във времето и пространството фигури, доживял беше до осемдесет и една години и се беше свързал с най-известните личности на своето време. Бил е всъщност един от тях.

Армстед заряза пантеона на безсмъртните и се смеси с тълпата на обикновените хора до него. Пристъпи лаконично към тях, уверен, че на римската му физиономия не липсва изображение на покруса. Поклони се на верните си помощници Хари Дайъц и Брус Хармстън. Стисна ръбата на отговорния редактор на баща си — Оли Мак Алистър. Пред очите му се изправи фигурата на главния конкурент на баща му — Пол Елдридж, издател на Ню Йорк Таймс. Това леко го изненада, но все пак Елдридж представляваше Акви Лийг и Ийстърн Истеблишмънт, и присъствието му на погребението бе джентълменско задължение. Елдридж стисна ръката му съчувствено и утешително. Армстед също стисна неговата в отговор, с явното съзнание за общност в издателското братство. После той се отправи към една група консервативно натруфени (предимно с конфекция) жени. Някои от тях бяха от вестника, други — съпруги на служители. Кимайки им поред, той изведнъж усети, че всъщност търси Ким Несбит, грациозната млада жена със златисто руса коса и яркозелени очи. Сети се обаче, че тя не би дошла на погребението. Сети се и за това, че тя беше една от причините той да не обича баща си. Винаги се беше опитвал да оправдае своята неприязън и омраза с това, че при жива съпруга баща му бе поддържал връзки с тази жена в продължение на много години; както и с това, че Ким бе толкова млада, много по-млада от самия него. Но причината всъщност бе завистта, която той изпитваше към своя баща. И сега беше доволен, че Ким не беше дошла на погребението. Това показваше, че тази жена все пак е от класа. И говореше, може би, за неособена привързаност към баща му в крайна сметка.

Армстед се беше отказал от напразното търсене на Ким Несбит, когато видя, че към него се приближава Хоръс Лидингтън. Лидингтън беше над шест фута висок, с късо подстригана посивяла коса. Беше елегантно и безупречно облечен в траурен костюм с жилетка.

— Съжалявам, Едуард — каза той отривисто, като хвана ръката на Армстед и го потупа по рамото.

— Е, живя добре — каза Армстед. — Добре си поживя.

— Да, така е, поживя си.

— Така или иначе това очаква всички ни — добави Армстед.

— Сигурно — съгласи се Лидингтън и изчисти гърлото си, като че почувствал неудобство от тази механична размяна на реплики. После премина към нещо друго. — А, Едуард, когато имаш време… като привършиш с това… бих желал да се видим. Не е толкова бързо. След ден-два може би. Има някои делови въпроси за оправяне.

— Делови въпроси? Какви?

— Завещанието на баща ти! Няма да ти отнеме много време. Едно малко документче. То най-вече засяга теб. Знаеш, че той беше много богат човек. От значение е все пак да има приемственост и продължение в неговите дела. Но така или иначе, привърши с това и виж да се съберем и да поговорим. Може би утре, ако ти е възможно.

— А днес?

Лидингтън се стъписа.

— Днес? Разбира се. Защо не, щом ти мислиш, че ще можеш да се откъснеш.

— Мога. Струва ми се, трябва да знам каква е волята на баща ми.

— Разбира се, че трябва. Трябва. Ами добре. След погребението ще отида направо в службата. Ще бъда там към два часа.

— Аз — непосредствено след това — каза Армстед.

Лидингтън се обърна, за да се здрависа със семейните приятели. Армстед се замисли по възникналата ситуация. Забележката на адвоката бе пределно ясна. ТОВА ЗАСЯГА НАЙ-ВЕЧЕ ТЕБ. Това бе явно уверение, че завещанието на баща му касае главно, и най-вече, самия Едуард. Той не беше просто един опечален син. Той беше наследник, наследник на империя. Кралят беше мъртъв. Сега той беше кралят, новият владетел на цялото състояние на Езра Джей — милиони и милиони долари, вестниците и телевизионните станции, цялата мощ и власт. Другояче не можеше и да бъде. Друг освен него нямаше. Майката на Едуард, грохнала и изкуфяла, бе починала преди три години. Оставаше Роджър — внука и някои второстепенни роднини, но за стареца едва ли някой от тях някога е представлявал интерес. Едуард беше единственото дете и единственият наследник на Езра Джей. Мисълта за такава сила и власт за момент го опияни и развълнува.

Неизконсумирал докрай опиянението, той чу някой да го вика по име. Чу кудкудякането още веднъж и разбра, че то идваше от жена му. Погледна встрани и видя Ханна в количката, бутана към него от Роджър. Господи, помисли си той, докато чакаше, колко отвратителен е видът й. Прегърбена, съсухрена и повехнала, тя му приличаше на египетска мумия. Прекомерно напудреното й лице беше преждевременно набръчкано и състарено. Как можа тя да допусне това! Беше само на петдесет и шест години, колкото и той самият, а изглеждаше двойно по-стара. Примирението й с всичките тези заболявания и залежаването бяха направили всичко това.

— Едуард, тръгват с ковчега направо към гробището. Трябва да бъдем там навреме. — обърна се към него Ханна.

— Ще бъдем. Сега ще извикам шофьора. — Той кимна към мускулестия си син. — Роджър, качи майка си на тротоара.

Синът му понечи да тръгне, но гласът на Ханна го спря.

— Едуард, най-добре ще бъде веднага след службата да се върнем вкъщи. Чу какво казаха. Стотици гости ще дойдат, за да изкажат съболезнования. И двамата трябва да бъдем там, за да ги посрещнем.

— Ще бъдем — Едуард беше нетърпелив. — След погребението ти и Роджър вървете направо вкъщи. Аз ще дойда малко по-късно. Имам неотложна работа.

— Работа? В ден като този?

Искаше му се да каже на старицата: „Кралят е мъртъв. В ден като този, новият крал трябва да бъде коронован.“ Вместо това обаче промърмори:

— Важно е, много е важно!… Ще ви настигна…

Гласът му заглъхна в стъпките му.

— Ще гледам да не се бавя…

Ханна и Роджър се върнаха от погребението в своя кадилак, а малко след това чакащият ролс-ройс отнесе Едуард Армстед в Манхатън и го остави пред Сити Корп Билдинг — огромната сграда с алуминиева конструкция. С експресния асансьор той се изкачи на двадесет и шестия етаж и се отправи към служебния апартамент, на вратата на който бе изписано: Лидингтън и Краус — адвокати.

Докато го водеха към познатия му кабинет на Лидингтън, Армстед почувства радостната тръпка от очакваната коронация. Делата и всичко свързано с мъртвия днес бяха приключили. Делата и личността на живия — това беше важното сега.

В дъното на стаята Хоръс Лидингтън се бе съсредоточил върху някакъв документ, може би завещанието. При влизането на Армстед той вдигна глава и свали очилата си.

— А, Едуард, радвам се, че дойде веднага — каза Лидингтън и се изправи на крака. — Не е за изпускане.

Армстед пристъпи към бюрото, но съзря върху писалищна масичка, под позлатено бароково огледало, един сребърен поднос с бренди, бутилки коняк и чаши и кривна натам.

— Нямаш нищо против да си налея една, нали Хоръс?

— Моля, моля, налей си — бързо отвърна Лидингтън.

Армстед отпуши една полупразна бутилка коняк и я вдигна в ръка. — Мога ли да налея и на тебе една?

— Благодаря ти, Едуард, но аз ще се въздържа засега. Но ти… Ти си пийни, пийни си. Знам, че ти се пие.

— Пие ми се — съгласи се Армстед и наля коняк в чашата си.

Вдъхна аромата и бавно започна да пие, приближавайки се към изящно изрязаното, гравирано френско кресло, мъдрещо се до масата в стил Луи XV. Разположил се в креслото, той забеляза, че Лидингтън угрижено го наблюдава.

— Не се безпокой, Хоръс, аз съм съвсем добре — каза Армстед.

Лидингтън закима енергично с глава и се смъкна в дъбовия стол до бюрото.

— Съвсем оправдано би било, ако не се чувстваш добре. Да загубиш баща си, това не се случва всеки ден, но всеки по своя ред. Явно неговият ред е дошъл.

— Бях започнал да мисля, че никога няма да дойде — каза Армстед.

Лидингтън изглежда малко се изненада.

Армстед се усмихна.

— Изненадах ли те? Дълго стоях зад кулисите, Хоръс. Вече съм на петдесет и шест години. Мислех, че моят шанс вече никога няма да дойде, че са ми отнети всички възможности. Но сега е мой ред. Поне мисля, че е така.

Той пое още една глътка коняк и остави чашата на масата.

— Мой ред ли е, Хоръс.

— О, да… да, разбира се… ти си единственият му истински наследник. Той не беше обвързан с особена благотворителност.

— Ами хайде тогава да го чуем официално, Хоръс!

Лидингтън бе малко неспокоен и се пообърка. Опита да се посъбере и придърпа документа по-близо до себе си.

— Би ли желал да ти прочета завещанието, Едуард? — И забързано продължи: — Завещанието е кратко. Завещанието на Харт било 125 страници, доколкото ми е известно. Това на Езра Джей е само 37 страници. Сравнително късо за едно сложно състояние като неговото. Бих могъл да ти го прочета.

Армстед се ухили.

— Искаш да кажеш — официално — като по филмите, където събират роднините, за да изслушат завещанието на дъртия?

— Ами… — започна Лидингтън неуверено.

Армстед се отлепи от облегалката. — Кажи ми просто есенцията, най-важното. Ще прочета цялото завещание друг път, когато имам повече време. Можеш да ми изпратиш едно копие. А сега — есенцията, главното. Всичко ли получавам? Или по-голямата част?

— По-голямата част от състоянието си баща ти е оставил на теб. С една част подсигурява сина ти Роджър, а един от седемте си дома — замъка до Сен Пол дьо Венс, предоставя на мисис Армстед. Половината акции оставя на теб. Знаеш, че Ханна винаги е притежавала другата половина.

Армстед пренебрежително махна с ръка.

— Ханна не е никакъв проблем.

— Много добре. Останалите шест дома минават към теб. Има някои незначителни дарения на негови стари и заслужили служители, главно съвсем малки дялове в списанията и в синдиката. Някои дарения за спомен на далечни роднини…

— Но останалото е за мен. А фермите?

— Почти всичко ще бъде твое, Едуард, мините в Ута и Невада. Петролните кладенци в Оклахома и Тексас. Веригата от пазари, недвижимите имоти в Ню Йорк, търговските кораби, произведенията на изкуството (освен няколкото, които е оставил на градския музей).

Внезапно любопитство жегна Армстед.

— А за Ким? — запита настойчиво той. — Ким Несбит?

Лидингтън изглежда се подвоуми.

— Какво за нея?

— Тя фигурира ли в завещанието?

Адвокатът продължи да се колебае.

— Не… не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, как да ти кажа, завещанието е публичен, общодостъпен документ, както знаеш. След легализирането той може да се прочете от всеки. Аз… не мисля, че Езра би допуснал възбуждане и провокиране на спекулации по отношение връзките му с мис Несбит.

— Спекулации — дрезгаво отвърна Армстед. — Дъртият му двуличник. Та всеки знае, че той се има с нея от време оно. Не може да не й е оставил нещо.

— Не съм казал, че нищо не й е оставил — каза Лидингтън. — Казах просто, че я няма в завещанието. Мис Несбит бе обезпечена една година преди смъртта му, в началото на последното му заболяване.

— Какво й даде тогава? — поинтересува се Армстед.

Лидингтън отговори сдържано и предпазливо:

— Не знам дали имам право да говоря за това, Едуард. Има все пак известна конфиденциалност в отношенията между…

— Знам, знам — прекъсна го Армстед. Допи коняка си и стана, за да си вземе една пура от кутията на ореховото бюро. Отхапа крайчеца на пурата и продължи — Мен ме интересуват чувствата му, отношението му към Ким в крайна сметка. Остави ли й апартамента?

— О, не, не…

— Отстъпи ли й съвместното владеене?

— Той й даде апартамента преди една година и го оформи с плащателен документ. Това бе едно щедро споразумение. Тя е подсигурена за цял живот.

— Ясно — Армстед запали пурата и издуха дима. — А сега да се върнем към мен, Хоръс. — Какво от състоянието си остави на мен?

— Както ти казах вече — по-голямата част. Около три четвърти.

— Аз разбирам само от цифри, Хоръс. Колко?

— Бих казал, според моите изчисления, над един милиард долара.

Армстед отново се настани в креслото. Помълча малко и продължи:

— Хоръс, къде е заложил примката? — кратко запита той.

— Примката?

— Дългия си остен, дразнителя. Не ми казвай, че дъртият е отишъл в гроба и ми е оставил всичко, без да се опита да ме подразни по някакъв начин; да упражни надзор и след смъртта си; да ме затрудни с нещо.

— Хм… — Лидингтън се позамисли за малко. — Повтарям, остави ти по-голямата част от състоянието си.

— Чисто? — настоя Армстед. — Без никакви „ако“ или „но“? — Изведнъж интуитивно се сети. — Вестникът, в състоянието влиза ли вестникът?

— Вестниците — коригира го Лидингтън. Той беше ликвидирал повече от тях, както знаеш, но останаха все пак още пет.

— Интересува ме само един — сряза го Армстед. — Ню Йорк Рекърд. Другите са пачаври. А този вестник може да се окаже особено важен. — Вгледа се в лицето на адвоката и забеляза някаква несигурност и увъртане. — Той ми остави Рекърд, нали?

— А, да — каза Лидингтън и запрелиства документа. — Да, тъкмо към това исках да преминем.

— Към какво има да преминаваме? — каза Армстед, изгубил търпение. — Вестникът за мен е най-важното и значимо нещо от неговото състояние. Той се гордееше с този вестник. С него стана известен, с него стана безочлив и безскрупулен. Аз, аз израснах с този вестник. Знам какво да правя с него. Той сега е мой, нали?

Лидингтън разрови страниците на завещанието.

— Как да ти кажа — и да, и не — каза той. Намери това, което му трябваше и го препрочете наум. — По отношение на Ню Йорк Рекърд има една отменяща клауза…

— Каква клауза?

— Той ти дава вестника, но има едно отменящо условие.

— Какво условие?

— Това е… тя е една особена клауза. Спомням си, че когато той я прибави, аз не я разбрах добре, не разбрах какво цели с нея, но направих това, което се искаше от мен и я включих.

— Я ми кажи какво гласи тази мръсотия.

— Ти, разбира се, ще имаш Ню Йорк Рекърд. Но условно, в продължение на една година. През цялата тази година ти ще трябва, в даден момент или ден, да надминеш тиража на Ню Йорк Таймс. Ако направиш това поне веднъж, вестникът е твой завинаги. Ако не успееш, вестникът по необходимост трябва да бъде продаден на Пол Елдридж от Ню Йорк Таймс. Елдридж е направил предложение на баща ти няколко месеца преди неговата смърт. Но, разбира се, тази клауза по закон е безсилна, ако…

— Мръсникът му с мръсник! — Армстед избухна и позеленя от гняв. — Знаех си, толкова добро не е на добро. Не може без примка. Джей не можеше да не ме уязви с нещо. Той знаеше какво е за мен вестникът. Добре знаеше, че от 1954 досега нашият вестник нито веднъж не успя да надмине тиража на Таймс. Поставил ми е условие, което е знаел, че не може да бъде изпълнено. Искал е да се представи като добър родител, за да не разберат хората какъв мръсник е бил. Оставил ми е това, което най-много искам, като е направил така, че сам да го загубя. Искал е да потвърди пред света убеждението си за моята некадърност.

— Почакай малко, спри се, Едуард — опита се да го успокои Лидингтън. — Дори и да загубиш вестника, ти ще получиш парите от продажбата му. Ще можеш да се захванеш с друг вестник тук в Ню Йорк.

— Ти не можеш да разбереш — гневно викна Армстед. — Аз го познавам по-добре от тебе. Слушай, парите за него никога не са били от значение, нито пък за мен. За него важен бе вестникът. Той го направи човек — направи го известен по целия свят. Той създаде мен самия. Исках Рекърд повече от всичко. С него и в него е шансът ми да се реализирам, да докажа какво мога, да докажа, че съм кадърен. Но баща ми не пожела аз да имам вестника. Не пожела да получа този шанс.

— Едуард, може би не си съвсем прав. Казах ти, би могъл да се захванеш и да откриеш свой вестник…

— Вестник не се открива, най-малко сега. Вестникът трябва да го има, да е завоювал своето място. Той е като човека — има сърце и душа. Той е приятел и част от семейството на всеки читател, част от живота на хората. Рекърд присъства във всекидневието на стотици хиляди хора тук, и аз можех да поема ръководството му, да го подобря, да го възвърна към неговата слава. Но не, той не ми даде тази възможност.

— Ти все пак можеш да направиш това, Едуард — каза Лидингтън. — Вестникът е изцяло твой в продължение на цяла година.

— Година! — жлъчно отговори Армстед. — Баща ми ми дава една година да направя това, което той не можа да направи за десетки години. Езра добре е знаел, че това не може да се направи. Мръсникът му с мръсник.

Адвокатът отново се опита да внесе спокойствие.

— Едуард, та той имаше добро мнение за теб, ценеше те. Остави ти почти всичко. Остави ти телевизионните станции. Телевизия всички гледат.

— Заеби телевизията — каза Армстед. — Илюстрована книжка за неграмотни и малоумни — за идиоти. По две-три минути за какво ли не. Никакво време за вникване, за възприемане и проумяване на нещата. Само търговски реклами. Оставил ми телевизията!

— И един милиард долара.

Армстед изгаси пурата си в оловния пепелник и стана.

— Оставил ми е говна — жлъчно каза той и поклати глава. — Не, ти не можеш да разбереш това. — Огледа се наоколо. — Има ли телефон за частни разговори тук?

Лидингтън стана от стола си.

— Ще те заведа в стаята за съвещания — тук до моята. Тя е свободна сега. Мога да поръчам разговора и от моя телефон, ако си съгласен.

— Това е лична работа. Нещо, което сам трябва да направя. — Извади малък бележник за адреси от джоба на сакото си и промълви: — Трябва да се видя с един човек.

— Не очаквах да дойдеш за срещата ни днес — каза доктор Карл Шарф, затваряйки вратата на кабинета и приканвайки Едуард Армстед да се настани в извехтялото, напукано кожено кресло точно срещу неговото.

Армстед посещаваше доктора три пъти седмично и не пропускаше случай да се позаяде с него за това кресло с въпроси от рода на „от кой битпазар го е докарал и домъкнал“ и други такива. Винаги критикуваше д-р Шарф за претрупания му и разхвърлян кабинет. Веднъж дори му предложи да му наеме, на свои разноски, един модерен апартамент в някой по-приветлив район, но д-р Шарф вежливо отказа. И Армстед започна да мисли, че психоаналитикът държи на своята дупка в Калкута само за да покаже, че стои над шика и разкоша. Да наемеш за резиденция една порутена сграда на 36-та улица в Бродуей и в нея да приемаш известни и богати пациенти бе демонстрация на характер, на ексцентричност и на пренебрежение към лустрото и фасадите, предназначена да впечатли преситените от охолство неврастеници.

Армстед отдавна се беше примирил с обстановката в кабинета на д-р Шарф. Докторът явно не бе устроен като Бю Брумел и очевидно от детство бе научен да живее с това, което има.

Д-р Шарф бе дребен и доста дебеличък. Темето му бе кръгло, обкръжено с оредяла и изтъняла коса. Беше изпаднал в немилост в Нюйоркския психиатричен институт. Армстед бе уверен, че причината за това се крие в характера на доктора. Той не беше от онези, дето са свикнали да слушат. Беше прозорлив, приветлив, топъл в общуването и извънредно интелигентен. Години наред се бе мъчил да освободи Армстед от баща му, да го накара да заплува със собствени сили. Но явно това не се оказа лесно.

Армстед не забеляза кога и как се смъкна в креслото. Този път не му направиха впечатление нито мизерният кабинет, нито невзрачните мебели. Той бе глух и сляп — заслепен от гняв и ярост.

Докато Армстед сърдито се въртеше в креслото, психоаналитикът отмести няколко стари броеве на Джърнъл ъв ди Американ Сайколъджи Асосиейшън върху масата пред него и се намести по-удобно в креслото. Опъна крака върху списанията, запали ароматичната си лула и отново каза:

— Не мислех, че ще дойдеш днес.

— Не мислех да идвам. Но току-що чух завещанието и така се бъзнах, че трябваше да поговоря с някого, та дори и с теб.

Доктор Шарф леко духна лулата си.

— Ти отиде на погребението, нали, Едуард?

— Да, да се уверя, че наистина е мъртъв.

Докторът нежно поклати глава.

— Нещо като онази стара приказка за Хари Кохън. Знаеш го — онзи, дето бе директор на Калъмбия Пикчърс…

— За бога, Карл, знам го.

— Та когато той починал, доста народ се стекъл на погребението му. Оглеждайки тълпата, някой се провикнал „Дай на хората това, което искат, и те веднага ще дойдат“. Нещо подобно, нали?

— Да — каза Армстед.

— И така, ти видя, че той е мъртъв.

— Както пирона в онази там врата. Съвсем сигурен съм в това.

— И все още не се чувстваш свободен?

— Че как като продължавам да завися от него. Да беше чул само какво е вмъкнал в завещанието си, мръсникът му с мръсник.

— Добре, добре, Едуард. Какво е вмъкнал в завещанието си, че толкова те е разстроил?

— Оставил ми е всичко освен това, което най-много исках.

Армстед се впусна да разказва за посещението си при Хоръс Лидингтън, за съдържанието на завещанието и за условната клауза по отношение Ню Йорк Рекърд. Към края беше толкова разярен, че се задъха като астматик. Впери поглед в д-р Шарф и зачака реакциите му.

— Ти си богат човек — каза докторът. — Той те е направил богаташ. Можеше да бъде и по-зле. Можеше да остави всичко на Армията на спасението.

— Хайде, хайде, Карл, много добре знаеш какво цели с това.

— Разбира се, че знам — кратко каза докторът. — Опитвам се просто да внеса малко обективност по отношение на ситуацията ти.

— Той винаги ме е презирал, никога не е показал ни най-малко уважение към мен — продължи Армстед. — Никога поне веднъж не показа, че ми има доверие.

— За хората, издигнали се със собствени сили, които вече имат всичко, е много трудно да гледат на младите си синчета като на равни.

— Втръсна ми да си го повтарям — каза Армстед. — Тази последна проява на катилската му воля в завещанието преля чашата. Дори под земята не се посвени да покаже зъбите си, презрението си към мен. Исках да стана журналист, да бъда редактор още от самото начало, също като него. Но той никога не намери място за мен. Когато бях още момче ми пробута една черна, неблагодарна работа в Рекърд. По това време това бе водещият вестник, и аз бях горд, че работя там. Но баща ми, вместо да ме издигне, взе, че ме пропъди. Лашна ме в сензационното си памфлетче в Сан Франциско, после в онзи негов парцал в Денвър. След това в Чикаго, където беше малко по-добре. И точно когато си мислех, че ми потръгна, той ме върна отново в Ню Йорк. Да не мислиш, че ми възложи длъжност? Не. Той се доверяваше на други. На мен възложи Спешъл Проджектс. Какво беше това, така и не разбрах. Винаги, когато излизах с нова идея (а напоследък Рекърд имаше нужда от нови идеи), той я отхвърляше. Аз протестирах, ти знаеш, че протестирах.

Доктор Шарф кимна:

— Да, да, протестираше.

— И какво постигнах с това? Нищо. Винаги след това ме избутваше на някоя второстепенна работа. За него аз вечно трябваше да се уча на бизнес. Такива бяха отговорите му на моите протести. Непрекъснато ми повтаряше „Трябва да овладееш бизнеса, Едуард“. Но, боже мой, ето ме вече на 56 години, а той все още продължава да ме учи на бизнес. Когато умря, бях може би най-щастливият. Най-после щях да получа вестника. Щях да имам възможността да покажа какво мога. И само преди един час чух завещанието му и условието, че ако не успея да подобря вестника (който той със своята немарливост направи на нищо), ако не успея да направя невъзможното, той няма да бъде мой. Ще бъде разпродаден. Ще изчезне. Това е неговото прощаване с мен.

Доктор Шарф напразно се опита да го прекъсне. Яростта му преливаше. Насъбрала се бе много горчилка от миналото, която той не бе в състояние да спре. Отново заговори за успешния си старт в Чикагския вестник и за това как, точно когато започнал да реализира себе си, баща му го отзовал в Ню Йорк. Бил сигурен, че това е акт на повишение, доказателство, че баща му най-после го е оценил. Но вместо това бил лишен от каквато и да е възможност за инициатива. Баща му забравил за съществуването му.

— И тогава… тогава дойдох при тебе, Карл. Бях отчаян, имах нужда от помощ.

— Да.

— Знаеш много добре, че той наистина ме презираше.

— Хм…

— Презираше ме. Всички виждаха как се отнася с мен и не пропускаха случай на свой ред да направят същото. Във всеки един от вестниците му редактори се отнасяха към мен като към глупак, като към беден роднина, с който трябваше да се помиряват и когото трябваше да търпят. Само в Чикаго имаше един-двама, или може би само един, който се отнесе добре с мен — отговорният редактор Хю Уестън, стар и опитен журналист, който миналата година стана прессекретар на президента. Този човек прояви уважение, прозря в мен интелект и съзидателност и се опита да ми даде възможност. Но точно тогава Джей ме изтегли обратно в Ню Йорк.

Карл Шарф шумно изпразни лулата си, отново я напълни и запали. С примигващи очи се загледа в Армстед.

— Едуард — каза той, — сега вестникът е твое притежание.

— Само за една година — гневно отвърна Армстед.

— Дори и за година. Редакторите сега са твои. Имаш възможност да им покажеш какво можеш.

— Искаш да кажеш да се отърва от тях?

— Изгради свой собствен екип от хора и почни отначало. Има ли опитни вестникари, на които би могъл да се довериш?

— Хари Дайъц, разбира се. Говорил съм ти за него. И Брус, Брус Хармстън. Те бяха с мен в Чикаго. Бяхме заедно и на Спешъл Проджектс тук в Ню Йорк. Те вярват в мен. И биха направили всичко.

— Изтегли ги тогава около себе си и направи нещо за вестника. Винаги си казвал, че вестникът е най-важното нещо, което искаш от баща си.

— Фактически (казвал съм ти, и то неведнъж) има две неща, които винаги съм искал от баща си — вестника и… Ким Несбит.

— Е, сега вече имаш вестника.

— А Ким?… Хм, тя, разбира се, си остава на баща ми…

— Баща ти е мъртъв, Едуард.

Армстед бързо замига през дима и се загледа в доктор Шарф. Остана така неподвижен и мълчалив доста време.

— Май че си прав — каза най-после той. — Баща ми е мъртъв. Все още не мога да свикна с това. — Помълча малко и продължи. — А Ким? Тя продължава ли посещенията си при теб?

Едуард си припомни, че преди пет години (в един от редките случаи, в които я виждаше) точно Ким Несбит бе забелязала състоянието му. Бяха разговаряли веднъж любезно (даже на моменти като съюзници срещу Джей) и Ким му бе признала, че заради неприятностите с баща му е започнала да посещава един психоаналитик на име Карл Шарф. Той бил прекрасен човек и Ким беше посъветвала Едуард, ако почувства нужда да излее болката си пред някого, да се отнесе към този лекар. Така Армстед се бе запознал с доктор Шарф.

— Дали още се срещаме с Ким Несбит? — повтори въпроса докторът. — Не. Тя вече не идва. Почувства навярно, че не мога да й помогна. Всъщност последният път, когато дойде при мен, беше преди една година. — Шарф помисли малко. — Не беше в добра форма. Самотата, знаеш, е ужасно нещо, съсипва човека. Беше се отдала на пиене. Щеше ми се да я видя пак, но тя вече не се върна.

— Как изглеждаше?

Карл Шарф разтри носа си с лулата си.

— Защо питаш мен? — каза той. — Защо не провериш сам?

Вратата отвори самата тя.

Армстед замръзна на мястото си. Всичко, за което бе мечтал, фантазирал и бе си представял толкова дълго, беше тук пред него. Ким бе красива, съвършено красива.

— Едуард! — извика тя изненадана. — Толкова се радвам, че дойде.

Протегна ръце към него, а той се приближи, прегърна я и я целуна по двете бузи. Сладкият аромат на нейната плът се смеси с миризмата на уиски.

— Влез, влез — настоя тя, като грабна ръката му и го притегли през антрето към обширната всекидневна.

За миг той се почувства зашеметен от светлината и блясъка в стаята. Погледа му спряха многоцветните възглавнички, разхвърляни по трите яркозелени дивана, наредени в кръг около една масичка за кафе. До стената имаше кремаво оцветен роял, а на пода шарен килим. Недалеч от рояла супермодерен телевизор излъчваше някаква сапунена опера. Непосредствено до него имаше подвижно барче.

Ким Несбит се появи отново.

— Прощавай, тук е така разхвърляно, но прислужницата днес има почивен ден — каза тя, опитвайки се да загърне белия си пеньоар. Внимателно отиде до телевизора, изгаси го и се приближи към барчето.

— Ще пийнеш ли нещо, Едуард?

— Ако ми правиш компания — отговори той вежливо.

— О, разбира се, ще пийна и аз — бързо отговори Ким и вдигна една почти изпразнена чаша. — Вече съм те изпреварила. Аз пия уиски — каза тя, докосвайки с ръка една полупразна бутилка марка JB. — Не си спомням ти какво предпочиташе?

— Същото.

— Отдавна не сме се виждали, Едуард — отбеляза Ким, наливайки чашите.

— От единадесет месеца.

Стана случайно. Беше рожденият й ден. Баща му бе намислил да я заведе на театър и след това — на вечеря, но в последния момент се бе наложило да отлети за Лос Анджелис. За да не остави Ким сама тази вечер, Джей бе телефонирал на сина си и го бе помолил да придружи дамата. Армстед с нежелание се бе съгласил.

В присъствието на Ким онази вечер Едуард се бе почувствал като плахо, неуверено момченце. След театъра, докато вечеряха в Ла Каравел, той почти през цялото време мълчеше. Не можеше да свали очи от нея, въпреки че се мъчеше да не я гледа. Сега той ясно си спомни обзелото го тогава смесено чувство на неудобство и на силно влечение към тази жена. Спомни си също колко много завист и омраза бе почувствал към баща си. Не можеше да проумее какво намира тази красива млада жена в стареца. Не бе възможно тя да го е обичала. Езра Джей беше три пъти по-стар от нея и не беше особено привлекателен, но пък имаше сила, власт и богатство.

Армстед отиде до един диван и седна, без да откъсва поглед от нея. Ким стоеше изправена до подвижното барче. Пеньоарът й бе тънък и прозрачен, и под него ясно се виждаха очертанията на голите й бедра. Беше сама вкъщи и вероятно отдолу бе съвсем гола. Армстед продължи все така настойчиво да я наблюдава. Имаше много похот в тази жена, с нейната свободно падаща златиста коса, която закриваше част от челото й, с начина, по който помръдваше полуразголеното си рамо и с очертанията на едрите си бедра. Сегашното му вълнение потвърждаваше чувствата, които изпита към нея още при първата им среща. Ким беше съхранила красотата си. Нямаше и помен от повяхване. Напротив, бе станала по-зряла, по-привлекателна, по-сексапилна. Имаше стройно и гъвкаво тяло, едри гърди и бедра и дълги, стройни крака. Баща му беше щастливо копеле. Беше.

Едуард се опита да налучка възрастта на тази жена. Знаеше за нея, че е пяла и танцувала в някакъв посредствен мюзикъл в Бродуей — от тези, дето не издържат дори и седмица. Баща му й хвърлил око и след края на представлението я потърсил в гримьорната. Започнали да се виждат по-често. Езра я настанил в един малък, луксозен апартамент близо до Карнеги Хол. Това станало преди осемнадесет години. Ким била на 21, баща му на 63, а той самият — на 38. Сега тя беше на 39, той на 56, а баща му вече го нямаше. Тя бе млада, много по-млада от него, но той пък бе много по-млад от баща си.

Мис Несбит се надвеси над него, за да му подаде чашата с уиски.

— Заповядай, Едуард.

Армстед взе чашата и някак разсеяно отпи от нея. Не сваляше очи от жената.

— Беше ли на погребението? — запита я той. — Не те видях.

— Не мисля, че баща ти би пожелал да отида. — Тя пое една доста голяма глътка. — Как мина то, Едуард?

— Как да ти кажа…

Спомни си за историята с погребението на Хари Кохън, която д-р Шарф му бе разказал, и на свой ред я преразказа на Ким, завършвайки с думите на онзи поклонник. „Дайте на хората това, което искат, и те веднага ще дойдат“. Не се засмяха нито той, нито тя.

— Моят баща беше голям мръсник — каза Армстед, отпивайки от чашата си — Предполагам, че това не те обижда.

— Съвсем не. — Тя повдигна разголеното си рамо. — Той никога не се е държал добре с теб, Едуард.

Седна на дивана, на известно разстояние от Армстед. Изтегли се назад към възглавничките в ъгъла и вдигна крака от пода. Повдигна коленете си и бързо придърпа пеньоара си върху тях. Армстед продължаваше да я гледа.

— А към теб държеше ли се добре? — запита той.

Вместо да отговори, мис Несбит вдигна чашата си и бавно отпи от нея, след което започна да я превърта и разглежда в ръката си.

— Дали се е държал добре с мен? Не знам. Предполагам, че да, в началото. Бях неопитно момиченце и той беше мил с мене. След това в продължение на няколко години беше… внимателен… грижлив…

Армстед се помъчи да си спомни тези ранни години. Майка му Седи вече бе получила първия си удар и беше частично парализирана. Баща му прекарваше все повече време на работа, или по-точно — при Ким. Беше решил да я прави звезда. Финансира пет музикални комедии, в които тя участваше. Четири от тях не издържаха дори и седмица. Само една едва издържа вариететния сезон.

И така, Ким не стана звезда. Но обект на любопитство и клюки стана.

Беше след втория удар на майка му, спомни си Армстед — удар много по-силен и съкрушителен, когато баща му купи на Ким този нов кондоминиум^[1] — тук на Сатън Плейс. Беше й купил целия етаж и превърна двата големи апартамента в един огромен. Накупил й беше също извънредно много дрехи, кожени палта, диаманти, коли. Баща му винаги се бе отнасял собственически към нея. Боязлив към своята възраст и нейната младост, той рядко допускаше появата й в обществото. Явно това е било в реда на нещата, докато редовно я е посещавал. Едва след смъртта на жена си Езра Джей позволи на Ким да излиза с него пред хората.

Но, с остаряването и умората, баща му прогресиращо се отдаде на почести и започна да пренебрегва не само флагманския кораб на своята вестникарска флотилия, но и самата мис Несбит. Беше започнал да се среща с нея (доколкото Армстед схващаше тогава) съвсем рядко. Що се отнася до Ким, тъй като бе откъсната от приятели и връстници, тя беше започнала да се страхува да излиза сама и бе станала отшелничка. Отшелничка и любителка на чашката — направо алкохоличка.

Едуард наблюдаваше Ким, която жадно допиваше уискито си.

— Ким — каза той, — кога за последно се видяхте с баща ми?

Тя се позамисли.

— Може би преди шест-седем или осем месеца. Не може да се каже, че през последните няколко години той наминаваше често.

— Не си се виждала с него толкова дълго?

— Да. Обаждаше се по телефона веднъж седмично и… толкова. — Допи и последната глътка от питието си. — Други въпроси — каза тя малко заядливо.

Армстед се подвоуми.

— Кога за последно той спа с тебе?

Тя се опита да събере погледа си към него.

— Искаш да знаеш кога за последно баща ти ме е чукал, Едуард? Не знам… То бе толкова отдавна. Може би преди шест-седем години. Не беше много добре. Фактически никога не е било добре. Езра не държеше много на тези работи. — Понамръщи се и продължи. — Не би трябвало да говоря с теб за тези неща.

— А как се оправяше със сексуалните си нужди през това време?

— Човек не чувства особена нужда, когато пие. Мастурбирах понякога.

— Не е особено приятно.

Тя се пораздвижи. Протегна се, остави чашата си и започна да се изправя.

— Не съм те чула някой път да предложиш нещо по-добро — каза тя.

Пеньоарът й се бе разтворил до кръста и беше открил едната й гърда. Беше се изправила с целия си ръст над него. Той почувства пулсирането и вдървяването между краката си. Прикова погледа си в олюляващата се фигура над него.

— Как смяташ да продължаваш? Ти си млада и красива.

— Смятам да си налея още една чашка — каза тя. Но не се и помръдна. — Казваш, че съм красива? Искаш да бъдеш любезен с мен? Денят го изисква, нали?

Той бързо се изправи на крака.

— Слушай, искам те, Ким. Искам те. Винаги съм те искал.

Лицето й беше безизразно, като маска. Леко се поолюля, но не помръдна от мястото си. Той притегли към себе си и силно я прегърна. Впи устните си в нейните, докато намери езика й. Притисна тялото си в нея, за да усети ерекцията му.

Ким с усилие отдръпна глава назад.

— Едуард — каза тя, задъхвайки се, — разбираш ли какво правиш?

— Това, което винаги съм искал да направя, от първата ни среща.

— Добре. — Тя въздъхна дълбоко и бавно го обгърна с ръце. Устата й намери неговите устни.

Прегръдките им ставаха все по-силни и страстни, а целувките им пламенно горещи. Той отпусна едната си ръка и разтвори пеньоара й. Пръстите му докоснаха голата й плът и пропълзяха надолу по корема й, докато напипаха меките и пухкави косми и започнаха да масажират набъбналия клитор и да се хлъзгат по овлажняващата се вулва. Тя простена в самото му ухо и заопипва надолу, докато намери това, от което имаше нужда.

— Аз… аз винаги съм искала теб — прошепна тя.

Той я грабна и прекоси хола към спалнята, която беше осветена само от една лампичка на пода. Сложи я на меката розово-бяла покривка върху леглото. Смъкна си сакото, връзката, ризата, съблече се съвсем гол. Огледа се в цял ръст в насрещното огледало. Светлосините му очи се приковаха в самия него. Беше почти шест фута висок. Понапълнял, но не дебел, набит и здрав, без никакви петна и бръчки на старост. Видя в огледалото как Ким, седнала в крайчеца на леглото, смъкна пеньоара си. Видя колко млада беше тя със своята съвършено чиста кожа с цвят на праскова. Гърдите и бяха пълни и здрави, с набъбнали зърна. Коремчето й чаровно се вдигаше и спадаше, а с него и продълговатия окосмен триъгълник. Едуард насочи поглед отново към себе си, към щръкналия си пенис. Обърна се. Тя лежеше по гръб и като хипнотизирана го гледаше да се приближава.

— Наистина ли ти харесвам — прошепна тя едва чуто.

— Повече от всякога. — Беше вече на леглото. — Направи ми място.

Тя се отмести встрани и той се прилепи до нея. Погали гърдите й и застана на колене. Тя покри очите с едната си ръка, облиза засъхналите си устни и разтвори колена. Той вече беше върху нея между закръглените й бедра, във вагиналното й отверстие и навлизаше бавно и все по-дълбоко и по-дълбоко между стягащите мускули на вулвата. Това навлизане беше нещо великолепно и той така се увлече в движението, че почувства наближаващо изригване. Почувства, че може да свърши бързо и поспря, за да се овладее. Когато вълната премина, отново започна ритмично и умерено настойчиво да я чука.

След няколко минути тазът й започна да се движи в неговия ритъм, извършвайки вълнообразни въртеливи движения, които ставаха все по-бързи и по-бързи. Гърлени звуци на оргазъм я задавиха. Тя впи пръсти в раменете му — беше свършила. Той също бе свършил.

Ким продължи да лежи неподвижна и задъхана, съвсем отпусната под него. Армстед се отмести встрани.

— Успя ли? — запита я той.

— О, да — прошепна тя и сложи ръка върху клитора си.

Той отмести ръката й и отново леко замасажира, докато тя с напън повдигна таза си и след малко отново свърши. Стигна до още три оргазма и не пожела повече. Той легна и сложи главата си между двете й гърди, а тя заигра с пръсти в разчорлената му коса.

Малко след това Армстед се излетна назад и се замисли колко фантастично добра беше тази жена в леглото — така пряма, топла, всеотдайна. Върна се към началото и мислено проследи целия акт. Изведнъж почувства неволно набъбване между краката си. Не му беше се случвало от момчешките години! „Това значи, рече си той, че съм все още млад“.

Ръката му намери гърдите й и започна леко да гали зърната. Те отново започнаха да набъбват между пръстите му. Тя се обърна на едната си страна и почувства растящата му ерекция. Хвана го с ръка и го задържа, докато излезе извън обхвата на ръката й. Притегли го към себе си, вдигна коленете си и се разтвори към него. Той се изправи над нея и леко, и нежно още веднъж навлезе в нея. Започнаха отново, като че бяха вършили това през целия си живот, и като че ли това беше танц, който те двамата винаги и безупречно бяха изпълнявали.

Този път беше дори по-добре, най-доброто. Телата им потънаха в пот и неустойчиво се търкаха едно в друго, докато тя с тласъци дойде до едно продължително и обилно изригване. Секунди след това той направи същото.

С усилие се отдели от нея. Останаха легнали един до друг като мъртви. По едно време тя прошепна като в сън.

— Ти никога няма да… да ме оставиш сама, нали?

Той докосна бузата й.

— Никога.

Доста полежа така. Тялото му отпочиваше, но мислите му неспокойно блуждаеха. Днес той каза на своя психоаналитик, че са му били отказани две неща, които най-много е искал в живота си. Едното бе вестникът, другото — Ким. Сега Ким беше негова. Тя му принадлежеше. Оставаше вестникът. И той бе негов, засега. Утре Армстед щеше да отиде в кабинета на издателството, щеше да свали картините от стените и да махне всичко от масивното дъбово бюро. Да. Ще изхвърли всичките антики и то ще бъде само негово. Вдъхновен от обладаването на Ким, Едуард за пръв път се почувства окрилен. Беше уверен, че бъдещето е пред него. Бе казал на д-р Шарф, че заради вестника е готов дори да убива и сега окончателно реши, че е способен на това. Доволен от себе си, той стана и се приближи към дрехите, които бяха струпани на един стол. Потърси часовника си. Скоро щеше да се свечери. Ако се забавеше още, щеше да пропусне помена, посетителите и Ханна. Реши да телефонира на Хари Дайъц и Брус Хармстън и да им каже да вземат храна и да я занесат в кабинета му в издателството на Рекърд. Биха могли да вечерят заедно, да обмислят и поговорят по неговото предстоящо владение и ръководство, да отпразнуват окончателната му победа над краля, който вече беше мъртъв. Обличайки се, той погледна към леглото. Ким дишаше съвсем леко. Беше дълбоко заспала.

Отиде до леглото, за да я покрие. Гледайки това прекрасно голо тяло, той си помисли — да, той и Ким, те двамата, бяха се чукали добре, но един от тях беше го начукал и на баща си.