Жакмар — Сенекал
Престъплението в къщата на Грюн (2)

1

Заключението от аутопсията пристигна на другата сутрин върху бюрото на шефа на полицията. Ефектът беше поразяващ. Дюлак каза само една дума на намиращия се при него Холц: „Убийство.“

— По дяволите! — изруга Холц.

И малко по-късно, след като се съвзе:

— Удушена ли е била? Ударена? Отровена?

— Удавена. Но все пак това е убийство. Защото по шията още личат следите от пръстите, които са държали главата й под водата. Тези следи не са съвсем отчетливи, за да се забележат с просто око, но няма никакво съмнение.

— Мръсници! — възкликна Холц. — Такова красиво момиче! И само на двадесет и пет години.

— И някой възрастен господин да беше, деянието пак нямаше да бъде красиво, Холц — постанови Дюлак и добави: — Млад сте — като забрави, че самият той нямаше още четиридесет години.

— Определят ли часа на смъртта?

— Познавате ги: предпазливост и благоразумие. Казват: сигурно между полунощ и два часа сутринта, но вероятно между дванайсет и половина и един и половина.

— Това е този тип — заяви Холц. — Този Дьони Грюн. Няма никакво съмнение. Винаги ми е бил противен с позите си на интелектуалец. И малката беше нещастна с него, това е всеизвестно.

— Холц, опомнете се. Разбирам, че красотата на госпожица Паские ви е развълнувала, и не ви се сърдя за това. Но да слушате гласа на някаква глупава, позволявам си да го кажа, ревност, на всичкото отгоре посмъртна, е съвсем друго нещо.

— Простете, шефе.

— Прощавам ви на драго сърце, още повече че разбирам гнева ви. Сигурно като мен искате час по-скоро да хвърлите пълна светлина върху това престъпление. В такъв случай следвайте ме. Отиваме на посещение в къщата на Грюн.

2

Когато наближиха площад Бениямин-Цикс, един младеж внезапно излезе от къщата и понечи да се отдалечи по алеята.

— Щяхме да го малкуснем — рече много възбудено Дюлак. После, пред стреснатия вид на своя спътник, попита: — Какво казах?

Като сдържаше желанието си да се изсмее, Холц му го повтори.

— Та — с максимално достойнство продължи Дюлак — щяхме за малко да го изпуснем.

После извика младежа, който се канеше да завие зад ъгъла на къщата.

— Господин Шефер!

Младежът спря и с изненадан вид се обърна към тях. Той беше извънредно красив и жизнерадостен, със сивосини очи, светлоруси коси и обезоръжаваща усмивка.

— Аз съм главният инспектор Дюлак, а това е инспектор Холц. Може ли да ви кажем две думи?

— Във връзка с Диана ли?

Изразяваше се със силен елзаски акцент, който му, придаваше допълнителна привлекателност.

— Да. Бихте ли влезли за момент в къщата?

— Стига да искате. Нямах нищо определено предвид и не бързам.

— Отлично.

Следван от двамата мъже, Дюлак заобиколи къщата отляво и влезе в магазина. Поздравиха мимоходом Флоранс, продавачката, и се озоваха на първия етаж.

Отвори им Едвиж. Младата жена, с ръст над средния и на не повече от двайсет и пет години, показваше всички белези на зрялата и тържествуваща красота. Беше ясно изразен немски тип със светли очи, дълги руси коси, разпуснати по гърба, и млечнобял блясък на кожата. Дълбоко в себе си Дюлак изпита благодарност към нея, че не афишира никакъв ненавременен траур. И наистина, Едвиж, която избягваше черния цвят, както и прекалено крещящите тонове, тактично беше облякла сива вълнена рокля, чиято скромност подчертаваше царствената й осанка. Но лицето изглеждаше тъжно: смъртта на Диана беше разпростряла сянка върху радостта на тази жена.

— Жак! — изненада се Едвиж, като видя младежа.

— Срещнах тези господа долу — обясни Жак Шефер с усмивка. — Терез още ли е тук?

— Ще я намерите в стаята, където я оставихте.

— Ще си позволя да ви извикам, ако имам нужда от вас — учтиво каза Дюлак на младежа, който кимна на полицаите и се отправи към дъното на апартамента.

— Ще намерите съпруга ми в кабинета му — рече Едвиж. — Моля ви, бъдете внимателен с него, ако носите лоша новина. Вотан е силен мъж, но тази драма засегна дълбоко всички ни.

Тези думи бяха казани съвсем простичко и затова бяха още по-силни. Дюлак, който вече познаваше Едвиж, не обърна особено внимание на това, но Холц беше впечатлен. „Очевидно втората госпожа Грюн притежава силен характер“ — рече си той.

Както беше съобщила младата жена, Вотан Грюн работеше в кабинета си. Несъмнено той очакваше посещението на шефа на полицията, защото въобще не изглеждаше учуден.

— Е? — попита той, щом видя двамата мъже.

— Приятелю — започна Люсиен.

— Убийство ли е? — попита рязко господарят на къщата Грюн с жест, който означаваше: по дяволите ораторските увъртания!

— Убийство — отвърна инспекторът мрачно.

Измина минута, преди Грюн да отговори. С гръб към полицая и чело, опряно о прозореца, той се вглъби в съзерцание на улица Дантел и отсрещните къщи.

— Траур, всевъзможни компликации, обир и скандал — изреди той накрая, като броеше на пръсти.

— Знам — рече му Дюлак. — Трябва да бъдете силен.

— Имам ли вид на слаб човек? — попита Грюн, като се обърна към тях.

Въпреки сериозността на момента двамата полицаи не можаха да сдържат усмивките си. Не, разбира се, Вотан Грюн не вдъхваше съжаление. Дюлак знаеше, че той е способен да посрещне смело и най-мъчителните ситуации.

— Добре — каза Вотан, като седна зад бюрото си и покани с ръка двамата мъже да се разположат срещу него. — Да караме подред. Какви доказателства имате, че е убийство.

Той поведе следствието. Дюлак беше прекалено интелигентен, за да се формализира. Познаваше добре Вотан Грюн и знаеше, че той гледа много сериозно на ролята си на глава на семейство и че при сегашните обстоятелства се смята отговорен за цялата фамилия. Затова инспекторът отвърна, без да чака да го молят:

— Диана чисто и просто е била удавена. Но докато е натискал главата й под водата, убиецът е оставил следи по шията, които бяха открити при аутопсията. Без тази подробност сигурно никога нямаше да можем да докажем, че не е нещастен случай или самоубийство.

— С една дума, няма съвършено убийство — отбеляза Вотан. — Предполагам, че сега всички членове на семейството ми са под подозрение? Да — добави той, без да чака отговора на главния инспектор, — това се разбира от само себе си. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — заключи.

— Благодаря — отвърна Дюлак, впечатлен от благородството в тона и гласа на този с петнайсет години по-възрастен от него човек, чиято личност винаги му се бе струвала особено привлекателна.

— Тогава — продължи Вотан — сигурно ще искате да узнаете какво са правили членовете на семейството ми в деня на убийството. И ще говорите с тях подред. Терез е в стаята си. Едвиж в своята. Вероятно вече сте им казали да не излизат?

— Не бих си позволил подобно нещо — отговори инспекторът, който дори и в такъв случай не губеше учтивите си маниери.

— Тогава отивам да им кажа — възкликна Вотан и се изправи. — Почакайте ме тук, ще се върна след минута. Всъщност, ако желаете, знаете къде са барчето и напитките.

С тези царствени слова той напусна стаята по начин, достоен за най-големите актьори на националните ни театри.

— Какъв човек — отбеляза инспектор Холц. — За първи път се сблъсквам пряко с него; няма да ни е лесно с характери като неговия и на жена му.

— Терез, дъщерята, е отлята от същия калъп — откликна Дюлак. — По-лесно ще ни бъде с Дьони. Той изглежда направен от по-податлив материал.

— А този Жак Шефер, той пък какво общо има?

— Приятелят на Терез Грюн. Мислех, че сте се досетили.

— Да, досетих се — каза Холц, леко раздразнен. — Изглежда децата на Грюн нямат вкус към женитбата?

В същия миг Вотан се появи отново. Затвори грижливо вратата след себе си, несъмнено от желание разговорът му с двамата полицаи да не бъде чут от останалото семейство. Той отново се настани зад просторното си бюро с подпрени лакти и събрани пръсти на ръцете и заяви:

— Дамите чакат да ги извикате, господа, както и онзи празноглавец Шефер, когото намерих при дъщеря си. Впрочем, той е очарователно момче. Без никакво бъдеще, но много естетичен.

— Предполагам, че последната подробност е задържала вниманието на Терез — подхвърли с усмивка Дюлак.

— Естествено — прокънтя гръмовният глас на Вотан. — Вече сте забелязали, приятелю, до каква степен Терез иска да бъде свободна и независима. Не можеш да си я представиш с мъж на врата. Но това си е тяхна работа. Да се занимаем с нашата.

Той отново взимаше положението в ръце. Дюлак сметна за необходимо да изяви малко и собствения си авторитет.

— Искам да се видя и със сина ви — каза той с тон, малко по-официален от досегашния, Грюн беше твърде прозорлив, за да не го долови.

— Ще се видите и с него, господин главен инспектор — надуто отвърна той. — От оповестяването на мъчителната вест Дьони не е напускал стаята си. Ще се качите при него след малко, когато свършите с първия етаж.

Няколко секунди двамата се измерваха с поглед. Дюлак пръв сведе своя.

— Накратко, разпределението на времето ми в четвъртък — отрони Вотан в заключение. — За последен път видях Диана жива, мисля, че ви казах, към осемнадесет часа. С Едвиж бяхме в хола и гледахме телевизия. Диана позвъни, Терез й отвори, тя дойде да поседи няколко минути с нас.

— Както обикновено ли изглеждаше? — заинтересува се инспекторът.

— Напълно — отвърна Грюн, — тоест изглеждаше изтощена.

— Толкова много ли се изморяваше?

— Според мен нищо не може да замени ортодоксалната професия, искам да кажа, когато работиш през деня и почиваш през нощта. Наистина самият аз си лягам късно. Но сутрин спя. Със сутрешните и вечерните прожекции Диана се изморяваше много в киното. При тези условия би било разумно да поспива сутрин. Но тя не искаше и да чуе, предпочиташе да се разхожда, да обикаля магазините или да посещава приятелки. Освен това тя, разбира се, се грижеше и за дома си. Много пъти съм й предлагал да смени работата си. С моите връзки щеше да ми е лесно да й намеря нещо интересно; дори по едно време й предложих да продава в магазина. Но за да запази своята независимост, тя отказа и тогава наех Флоранс.

— От колко време познаваше сина ви?

— От четири години. Но двамата живеят в тази къща от три години.

— Къде живееше преди това?

— В студентска квартира в града.

— Но апартаментът на втория етаж беше празен?

— Да, обаче Диана и Дьони бяха единодушни: гордостта им, казваха ми те, не им позволявала да ми дължат каквото и да било! Глупаци! За да не ми дължат нищо, Дьони цяла година живя на издръжка на своята приятелка. Тя вече работеше в „Лорелай“ и осигуряваше прехраната.

— Не беше ли същото и напоследък?

— Ни най-малко. За успеха си в университета Дьони получи студентска стипендия, която, прибавена към заплатата на Диана, им позволи най-после да ми плащат наем за апартамента на втория етаж. На драго сърце бих ги приютил и безплатно, но, повтарям ви, те не бяха съгласни.

— И така, когато видяхте снаха си този четвъртък в осемнадесет часа вечерта, тя ви се стори изморена. Но освен това?

— Нищо повече.

— Поне малко неспокойна? — настоя инспекторът.

— Нито неспокойна, нито тъжна, нито раздразнена. Абсолютно обикновена, казвам ви.

— Добре. След няколко минути си е тръгнала. А вие какво правихте после?

— Терез четеше в стаята си. Към деветнадесет часа тя слезе в ателието с Едвиж и двете приготвиха всичко за вечерната сбирка: столове, напитки, леки закуски, както правим от десет години, откак тези срещи съществуват. Към двадесет часа те се качиха и вечеряхме.

— Къде се намираха Диана и Дьони по същото време?

— У тях, предполагам. Рядко вечеряме заедно.

— Извинете ме, че ви задавам този въпрос, Вотан — каза меко инспекторът, — но, изглежда, не поддържате съвсем сърдечни отношения с младата двойка?

— Не е точно така — отговори шефът на клана Грюн, хвърляйки към полицая леко укоризнен поглед. — Всъщност аз ценях хубостта и интелигентността на Диана и, разбира се, съм горд с университетските успехи на Дьони. Но начинът им на живот, идеите им, темите им за разговор, всичко в тях ме дразнеше и натъжаваше. Да кажем, че имаше известно несходство в настроенията. И нищо повече.

— Кръжецът започваше към двадесет и тридесет, ако не се лъжа? — продължи Дюлак, въздържайки се от всякакъв коментар за чутото.

— Да, така е. Към двадесет и тридесет нашите гости започнаха да пристигат.

— Бих искал да имам техния списък — каза инспекторът с жест към Холц, който измъкна стенографски бележник и молив.

— Ето списъка — рече Грюн, като побутна небрежно един лист към полицая.

Инспекторът прехапа устната си, като потискаше раздразнението, което вече го обземаше.

— Чудесно — отрони само той и подаде листа на своя подчинен.

— Почти веднага възникна спор между присъствуващите. Имах нещастието да кажа, че ангажираното изкуство не е истинско изкуство. Повечето ме подкрепиха, но някои от по-младите — съжалявам, че трябва да го призная, — начело с дъщеря ми, протестираха остро.

— Не може да се каже, че има сговор между вашия начин на мислене и този на децата ви — отбеляза инспекторът, влагайки максимална наивност в гласа си. — Сигурно сте доволен, че поне се разбират помежду си.

— Хич и не вярвайте на подобно нещо — възкликна шумно Грюн и дреболиите по етажерките потрепераха. — Терез непрекъснато нарича брат си ограничен идеолог и старомоден пуритан, а в отговор той я обвинява в извращения, ревизионизъм и не знам още какво! И когато с похвалното намерение да успокоя духовете аз заявявам, че в крайна сметка възгледите на Терез ми се струват по-жизнелюбиви, брат й избухва: „Ето, виждаш ли! Това ти казвах и аз! Сама виждаш, че не си напълно изгубена за тях!“ В този момент от спора нерядко братът и сестрата се съюзяват, за да ме нарекат туз, привилегирован, разкапан тип, големец… накратко, спестявам ви подробностите, разбрахте вече основната идея.

— И естествено — отбеляза инспекторът, когото този престорен гняв не можеше да измами, — естествено вие ги обожавате.

— Разбира се, че ги обожавам! — изрева великанът, удряйки с огромните си пестници лакираната махагонова повърхност на масата. — Нима не носят името Грюн? Как бих могъл да не ги обожавам? Но този път Терез надхвърли границата. От онова, което можеше да си остане просто едно почтено ораторско състезание, тя направи истински скандал. Добре че накрая се сети да се оттегли, трябва да кажа, страшно разгневена, и се появи чак след час.

— Успокоена? — попита Дюлак.

— Успокоена! — сухо отрони Вотан и краткостта на отговора, както и съпровождащата го мимика извикаха усмивка по лицата на двамата полицаи. Вотан продължи: — Беше вече около двадесет и два и тридесет. Сигурен съм, защото от десет години нашите сбирки свършват все около този час. Повечето от приятелите ни си тръгнаха, но аз исках да приключа вечерта в Механата на тъкачите. Поехме натам заедно с двама-трима от гостите ми, докато Терез и Едвиж останаха в ателието да сложат всичко в ред за другата сутрин. Както знаете, на тръгване в бързината забравих да прибера няколкото листа злато, които вечерта бях извадил от касата. Но няма значение, пред смъртта на Диана тази кражба е съвсем минимално нещастие.

— Направо в механата ли отидохте?

— Да, тоест след пет минути бяхме там. Едвиж ни намери след четвърт час, а и Терез не се бави много.

— Те не дойдоха заедно? — изненада се Дюлак.

— Не, но не знам какво е задържало Терез. Просто ще трябва да я попитате.

— До колко часа останахте в механата?

— Докато затворят, тоест до два и половина сутринта.

— И от момента, когато дойдоха при вас, до момента на тръгването от механата нито жена ви, нито Терез са се отделяли?

— Не, нито за миг. В два и половина се сбогувахме с другите и се прибрахме тримата заедно.

— Мога ли да ви попитам по кой път?

— Минахме просто по моста Сен Мартен и улица Дантел. Нямахме никаква причина да се разхождаме. Вече ви казах, Едвиж се чувствуваше изморена и бързаше да си легне.

— Докато минавахте по моста, не забелязахте ли нещо необикновено към сляпата уличка Дантел?

— Разбирам чудесно какво искате да кажете — рече Вотан, като го гледаше право в очите. — Очевидно в този момент тялото на Диана вече е било в Ил. Но откъде да предположим? Впрочем беше тъмно, а мостът и механата са все пак относително отдалечени от мястото, където беше намерено тялото.

— Разбирам — въздъхна Дюлак. — Прекалено хубаво би било, ако можехте да ме осветлите със сигурност по този въпрос. Предполагам, че веднага след като сте се прибрали, сте си легнали?

— Точно така. Когато стигнахме до площадката на първия етаж, синът ми извика отгоре. Искаше да разбере дали Диана не е с нас. Казах му, че не е. След това се прибрахме. Терез в стаята си, ние в нашата, и заспахме. В шест часа вие позвънихте на входната врата.

— Всичко това е възхитително ясно — похвали го Дюлак. — От вашето показание излиза, скъпи Вотан, че притежавате желязно алиби.

— Това ме радва — отвърна сухо Грюн и околната температура спадна изведнъж с няколко градуса. Разрешете да ви кажа нещо, господин главен инспектор: ако бях искал да удавя снаха си, нямаше да оставя отпечатъци по шията й. Подобни глупости не подхождат на характера ми. И ако изобщо откриете убиеца, то ще бъде единствено по тази грешка.

— Убийците винаги правят грешки. Няма съвършено убийство, иначе какво щяхме да правим ние?

— Искате ли сега да видите жена ми? — Точно за това щях да ви помоля.

— Отивам да я извикам. Впрочем, ще имате ли нещо против, ако и аз присъствувам на разговора?

— Това не е в порядките ни, Вотан, но…, добре. Ще направя едно изключение за вас.

— Тъй като съм оневинен, нали… — рече саркастично Грюн. После отвори вратата и извика с глас, който можеше да събори стените: — Едвиж!

Последната не закъсня. И инспектор Холц отново почувствува силата на характера й. Колко жени в подобни обстоятелства биха стенали, хленчили, прикривайки се зад своята кърпичка. Докато тя стоеше изправена и невъзмутима, обърнала красивото си сериозно лице на мадона към двамата полицаи.

— Извинете ме, госпожо, за безпокойството — започна Дюлак.

— Вие изпълнявате дълга си, господине — бе сухият отговор и Дюлак си взе бележка. Холц не се беше излъгал: „клиентката“ щеше да бъде трудна.

Дюлак седна така, че да може да наглежда Грюн, без да изпуска от погледа си Едвиж. Той се страхуваше най-много да не би шефът на семейството да диктува отговорите на жена си с незабележими знаци или погледи. Но се лъжеше. През цялото време, докато говореше, Едвиж не обърна нито веднъж глава към мъжа си.

— Бих искал да ви попитам, госпожо, какво точно правихте в деня на трагедията.

— Значи, е убийство? — бързо попита Едвиж със спокойния си глас.

Тримата мъже се спогледаха и победоносна усмивка просветна за миг в погледа на Вотан. Жена му се показваше достойна за него и той тържествуваше.

— Така ли е, господине? — настоя тя.

— Да, госпожо.

— Иначе тези въпроси биха били безпредметни и… неуместни, струва ми се.

— Напълно сте права. Простете, че веднага не ви осведомих.

„Прекалено се извинявам, откак съм“ — горчиво си помисли той. Но сега на първа линия беше следствието и ако искаше хората да говорят, трябваше да ги гали по посоката на косъма.

— Какво съм правила в четвъртък… пазарувах следобеда за вечерните гости.

— Извинете, госпожо, колко беше часът, когато снаха ви…

— Диана не ми беше снаха — прекъсна го Едвиж. — Защо трябва да се използува тази дума? Всички знаят, че Дьони и Диана не бяха женени. И това не е срамно. А колкото до женитбата, нито единият, нито другият бързаше и, бога ми, то си беше тяхна работа. На края предлагам, когато става дума за Диана, да я наричаме Диана, искате ли?

Двамата полицаи я гледаха втрещени.

— Така, беше към шест… осемнадесет часа — продължи тя, — когато видях Диана за последен път. Бяхме в хола, мъжът ми и аз, и тя мина да пийне нещо.

— Колко време остана?

— Не повече от десет минути.

— Поведението й естествено ли ви се стори?

— Съвсем.

— За какво говори?

— Не приказвахме много, защото телевизорът беше пуснат. Струва ми се, чух я да казва, че ще се възползува от свободната си вечер, за да си легне рано. Тя работеше като разпоредителка в „Лорелай“, изморително занимание.

— Това ни е известно.

— След като си отиде, придружих Терез до приземния етаж, за да подготвим ателието за вечерната сбирка. В деветнадесет часа ние вечеряхме…

— Ние?

— Тоест: Терез, мъжът ми и аз.

— После?

— В двадесет и тридесет слязохме, за да посрещнем гостите.

— Те откъде влязоха? Оставяте ли отворени решетките на магазина?

— Разбира се, че не! Гостите звънят на входа на външното стълбище и прекосяват антрето.

— Къде стават обикновено срещите ви в магазина или в ателието?

— Разполагаме се в магазина, но подреждаме напитките и сандвичите на една маса в ателието. Междинната врата е широко отворена и всеки може свободно да преминава от едната в другата стая, за да си вземе сандвич, да си сипе питие или да погледа работите на Вотан.

— Така ли беше и последния четвъртък?

— Точно така.

— Не се случи нещо необикновено?

— Нищо.

— А нямаше ли спречкване между съпруга ви и дъщеря му? — попита невинно инспекторът.

— Но в това няма нищо необикновено! — възкликна младата жена и за първи път от началото на разговора лицето й се оживи от усмивка. — По двадесет пъти на ден Вотан се спречква с Терез, Дьони или Диана! И четиримата крещят, трещят, запращат си тежки приказки и, разбира се, и четиримата се обожават и не мислят дума от онова, което казват! Според мен тези избухвания биха им липсвали, ако ги нямаше. Това е техният начин да се обичат.

— Един вид игра? — попита Дюлак.

— Напълно. Театрална условност, нищо повече.

— Искате да кажете, че в конкретния случай мъжът ви и пет пари не е давал за чистото изкуство, също както и дъщеря му — за ангажираното?

— Не е точно така. Разбира се, всеки от тях беше искрен в убежденията си. Но искреността свършва, щом започват да се правят драми. В този момент се намесва играта.

— Не знаех, че си толкова добър психолог — процеди Вотан.

Младата жена леко обърна глава и отвърна през рамо:

— Прощавай, скъпи. Но признай, че не греша.

— Да допуснем, да допуснем — промърмори Грюн, привидно намусен, но всъщност очарован от жена си.

— Какво стана след спречкването? — попита Дюлак, възползвайки се от това отклонение, за да поеме отново юздите на разговора.

— Терез се качи да види Диана.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Така ми каза после Терез.

— Колко беше часът, когато разгневената Терез напусна гостите, за да се качи на втория етаж?

— Малко след началото на сбирката, тоест не по-късно от двадесет и един часа.

— Можела е да се качи в стаята си. Защо й е трябвало да отиде да види Диана.

— За да излее яда си, предполагам.

— Двете толкова добре ли се разбираха?

— О! Възхитително добре — рече Едвиж и сякаш вложи в отговора си сянка от завист или обида.

— А вие, госпожо?

— Моля?

— Обичахте ли Диана Паские?

Секунда мълчание, сетне младата жена каза студено:

— Длъжна ли съм да отговоря на този въпрос?

— За предпочитане е.

— Е, добре… уважавах я.

— Разбирам. Но обичахте ли я, госпожо?

— Казах ви, че я уважавах, господине. Трябва да се задоволите с това.

И тя измери с царствен поглед инспектора, който не посмя да настоява повече.

— Колко време отсъствува Терез?

— Около час. Малко след като тя се върна, приключихме сбирката.

— За какво говорихте в нейно отсъствие?

— Главно за алхимия. Някои от младите ни гости поискаха от моя съпруг да им покаже листове злато, които се използват за позлата на подвързиите. Вотан извади няколко от касата си, за да им се полюбуват. Оттам, естествено, разговорът свърна към философския камък и превръщането на оловото в злато. Вотан разлисти за приятелите ни някои много стари книги, където се говори за отколешната мечта на човека: да произвежда злато от олово. Разбира се, накрая разговорът се отклони към езотеризма. Точно в този момент Терез се върна: каквато си е отявлена материалистка, тя започна да оборва баща си по този въпрос. Тъй като се страхувах да не се скарат отново, дадох знак за тръгване.

— Към двадесет и два и тридесет?

— Да. Вотан и приятелите му се оттеглиха, някои го придружиха до механата. Ние с Терез останахме да подредим и затворим.

— В този момент листовете злато още ли бяха в ателието?

— Да, Вотан беше забравил да ги прибере в касата.

— Това не ви ли обезпокои?

— Никак. Впрочем, преди да излезем, аз собственоръчно затворих вратата между ателието и магазина, като превъртях два пъти ключа. Тази врата изглежда толкова солидна, че дори да имахме някакви опасения, тя би ги прогонила. Но в случая нямахме опасения.

— Нищо не е откраднато от магазина и въпросната врата не е била насилена. А само тя води към ателието. Според вас, госпожо, откъде са се вмъкнали крадците?

— Очевидно през прозорците, поне така мисля, господин главен инспектор.

— Точно това исках да чуя от вас. В какво състояние оставихте прозорците на излизане?

— Както всеки четвъртък, проверих дали капаците са залостени, но оставих отворени стъклата.

— Въпреки студа?

— Да, защото въздухът вонеше на цигари, а мъжът ми не понася тази миризма. Нашата млада продавачка е свикнала, когато идва сутрин, да затваря прозорците. И когато мъжът ми към обяд влезе в ателието си, стаята вече се е затоплила.

— Трябва ли да разбирам, че госпожица Флоранс притежава ключ от ателието?

— Да, така е. Тя има връзка с ключове — от решетките на магазина, от ателието и от касата.

— Значи имате пълно доверие в нея.

— Естествено, че как иначе! Флоранс е дъщеря на приятеля ни Вецел.

— О, не знаех това — рече изненадано инспекторът. — Продължавайте, госпожо — добави той след малко.

— Минаваше десет и половина…

— Двадесет и два и тридесет?

— Да, когато тръгнах за механата…

— Сама?

— Да, сама. Терез искаше да се преоблече, да вземе някакъв пуловер, що ли, във всеки случай имаше работа в стаята си.

— Мислите ли, че е могла отново да се качи при Диана?

— Възможно е, но не ми е казала. Попитайте я.

— Така и ще направим — каза кратко инспекторът. — Направо в механата ли отидохте?

— Направо.

— По кой път.

— Заобиколих по улица Мулен.

— Защо?

Младата жена се поколеба за миг.

— Романтика! — каза тя накрая с възхитително движение на раменете. — Обичам тази улица на лунна светлина с нейния калдъръм и старите й къщи.

— Много добре ви разбирам, госпожо — рече Дюлак с галантен поклон.

— Сигурно съм пристигнала преди единадесет. Терез дойде почти веднага след мен.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Бяхме насядали около маса в залата на първия етаж. Оттам можех да виждам часовника, закачен на стената. Когато дойде Терез, той показваше точно единадесет и пет, машинално погледнах и своя. Не, господине, знам какво ще ме попитате, Терез повече не се е отделяла от нас през цялата нощ, докато се върнахме в къщи, към два и половина.

— И тримата заедно ли се прибрахте?

— Да. Чувствувах се изморена и се облягах на ръката на мъжа си. Терез крачеше на няколко метра пред нас.

— Когато минавахте по моста Сен Мартен, не забелязахте ли нещо особено?

— Какво да забележа? О! Сещам се — каза тя, пребледнявайки. — Не, господине, не забелязах нищо, не видях нищо, дори нищо не си представях. А и как бих могла?

— Разбирам ви много добре.

— Прибрахме се. Когато стигнахме нашата площадка, синът на мъжа ми извика отгоре, безпокоеше се за Диана. Тогава узнахме за нейното отсъствие.

— Това не ви ли обезпокои или изненада?

— Не, защо? Диана често прекарваше вечерите си у своята приятелка Рьоне, където оставаше понякога до много късно.

— Но това противоречеше на намерението, което тя ви беше съобщила към осемнадесет часа, а именно, че ще си остане в къщи и ще си легне рано. Не бяхте ли изненадана?

— Нямаше да бъде първият път, когато е променила решенията си. А и аз бях полузаспала, имах само едно желание: да си легна колкото се може по-бързо, и тази загадка, ако допуснем, че е загадка, не ми се стори чак толкова любопитна, че да се задълбочавам в нея.

Без да обръща внимание на иронията в последната фраза, Дюлак благодари на младата жена за отговорите й. Едвиж му кимна с глава и напусна стаята.

— А сега — каза инспекторът — бих искал да поговоря с дъщеря ви.

— Лесна работа. Ще я помоля да дойде…

— Защо да я разкарваме? — рече Дюлак. — Заведете ме в стаята й.

Изглежда, тази идея никак не се хареса на Вотан. Той се опасяваше да не би тя да крие някаква злонамереност по адрес на Терез. Но тъй като беше принуден да се подчини, главата на семейство Грюн поведе двамата полицаи по коридора и почука на вратата на дъщеря си.

— Тук ли си, Терез? Инспектор Дюлак би искал да ти каже две думи.

Вратата моментално се отвори и с един поглед Дюлак обгърна стаята. Ако беше разчитал да изненада двамата младежи с надеждата да открие някакво безпокойство по лицата им, той остана излъган. Ясните погледи, които те отправиха към него, не издаваха нищо.

— Добър ден — рече сърдечно инспекторът. — Мога ли да ви видя за няколко минути?

— Чисто реторичен въпрос — отвърна му почти любезно Терез. — Предполагам, че нямам друг избор. Познавате ли Жак? — добави тя, докато Вотан и полицаите влизаха в стаята и поканени с жест от младото момиче, се настаниха по столовете. Терез се върна на стола, където явно беше седяла, преди да почукат. Що се отнася до Жак, той се беше разположил полуизлегнат на леглото, подвил единия крак под себе си, докато другият висеше свободно. Отново инспекторът беше завладян от очарованието, което двамата млади излъчваха. Няма що, природата се беше показала щедра към членовете на семейство Грюн и най-близките им.

Стаята подсилваше това впечатление за привлекателност със снежнобелите си стени, на които контрастираха ярките цветни петна на мебелите, тапетите и възглавниците. През единствения прозорец, обърнат към Ил и Птит Франс, нахлуваше есенното слънце, което придаваше на всичко весел вид, напълно неуместен при наличните обстоятелства.

— И така, значи, е убийство? — попита Терез направо, без да знае, че започваше разговора по същия начин, както мащехата й преди половин час.

— Какво ви кара да мислите така, госпожице? — попита търпеливо инспекторът, докато си казваше: „Жените в тази къща имат бърз ум“.

— Бога ми, повторната ви поява тук тази сутрин и заповедта — пардон, молбата — молбата към Жак да не напуска къщата. Предполагам, ние всички сме заподозрени?

— Не е необходимо да ме предизвиквате, госпожице. Аз си върша работата и нищо повече. Разбирам, че тези мигове са ви неприятни. Но не забравяйте, че покойната е познала къде-къде по-ужасни.

— Нищо не може да ни върне Диана — рече горчиво Терез и инспекторът почувствува истинска тъга у девойката.

— Казаха ми, че двете сте се разбирали много добре?

Терез не отговори веднага и Дюлак си даде сметка, че сигурно присъствието на баща й и на младия Шефер я притеснява.

— Искате ли да говорим насаме? — попита меко инспекторът, без да обръща внимание на трепването на Вотан.

— О, да, господине — каза тя с въздишка на облекчение. — Бих предпочела.

— Но, Терез!… — намеси се обидено Грюн.

— Моля те, татко, наистина ще ми е по-лесно.

— Холц — рече тогава инспекторът. — Бъдете добър да ме чакате в кабинета в компанията на господин Грюн и господин Шефер. Няма да се бавя.

Леко изненадан, Холц кимна и напусна стаята, последван от двамата мъже. Дюлак се настани на леглото на мястото, освободено от Жак. Изпитваше само симпатия към Терез. Струваше му се, че резките, понякога безочливи маниери на девойката прикриват една богата и чувствителна, дълбоко честна натура и в крайна сметка изграждат едно много по-искрено поведение в сравнение с пируетите на другите.

— Е? — каза той мило.

Терез поразмисли секунда, запали цигара и тогава внезапно избухна:

— Те не можеха да я понасят! Всички! Всички! Само аз й бях приятелка.

— Но как така, госпожице — рече полицаят леко шокиран, като внимаваше да не притесни с нищо девойката; струваше му се, че тя е готова да излее сърцето си.

— О, стига с това „госпожице“, моля ви. Всички ме наричат Терез, наричайте ме и вие така.

— Както искате, Терез.

— Естествено, думите ми ви се струват преувеличени. Може и да не са я мразили, ако толкова настоявате, но… Виждате ли, аз я разбирах.

— Виждам много добре.

— Тя беше на двадесет и пет, аз съм на двадесет и три, а това неизбежно създава връзка.

— Но и мащехата ви е на двадесет и пет — отбеляза Дюлак.

— Именно.

Тя беше вложила в думата такава сила и такъв подтекст, че инспекторът наостри уши.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа, че на двадесет и пет Едвиж се държи като матрона. О, не й е лесно, разбира се. Виждате ли, тя е жената, на Вотан Грюн! А в Страсбург това значи нещо. Ако не беше тази роля, рангът, който трябва да защищава, нищо нямаше да ни пречи да я приемаме като равна, като истинска приятелка.

— Но тя се противопоставя, така ли?

— Да. За да не слезе от своя пиедестал, тя съзнателно е убила младото момиче в себе си. Не забелязвате ли? Тя е мъртва.

— Много сте строга!

— Мъртва. Диана… Диана беше животът! И затова Едвиж й завиждаше! Защото Диана беше свободна! Тя и на мен завижда по същата причина.

— Да допуснем…, но защо ми разказвате всичко това?

— Защото двуличието им ме възмущава. О, наистина, Дьони ще изпита мъка, голяма мъка и много трудно ще се съвземе. Диана му беше като майка. Майка, разбирате ли? Дьони не е самостоятелен. И никога не е бил. Има мозък, това да. Интелектуалец. Но не може да се грижи за себе си. Беше само на шест години, когато майка ни умря, предполагам, че това го извинява отчасти. Диана искаше да има до себе си мъж, не дете. Да се стегне, дявол го взел. Та той има с какво да ощастливи една жена! И за какво са тази брадичка, тези очила, тези прегърбени плещи? Две години е по-малък от мен, а ще му дадат поне пет години повече.

Беше абсолютно вярно, но Терез продължаваше и сякаш нищо не можеше да я спре:

— Точно затова Диана искаше да се оженят. Тогава ролите им щяха да бъдат напълно определени. Но! Дьони харесваше двусмислеността на положението. Страхуваше се, че след като официално се ожени за Диана, ще очакват от него да поеме задълженията на съпруг. Докато животът, който от четири години водеше с Диана, го привличаше повече. Всъщност тя беше мъжът в тяхната двойка. Разбира се, по отношение на финансите студентската стипендия на Дьони играеше решаваща роля в равновесието на бюджета. Но все пак Диана излизаше всеки ден, за да отиде на работа, Диана в края на всеки месец получаваше заплата.

— Терез — вметна инспекторът, — мислех, че сте за еманципацията на жените?

— Еманципацията на жените не означава, че те трябва да се трепят, за да изхранват своя хубостник! А има и нещо друго…

— Друго?

— Да… малко е неудобно. В известен смисъл Дьони не изпълняваше онова, което би трябвало да очакваш от един мъж през деня. Но ако вярвам в признанията на Диана, положението било същото и през нощта.

— Искате да кажете, че брат ви е импотентен? — учуди се инспекторът.

— В никакъв случай. Но… Как да се изразя прилично? В известни моменти Диана би желала той да бъде по-малко деликатен, по-малко почтителен. И в тези случаи брат ми се държал повече като дете, отколкото като възрастен. Въпреки всичко Диана го обичаше безкрайно и знам, че срещаше взаимност. Често хоках брат си и с нетърпение чаках деня, когато най-после щеше да свърши следването си, защото си мислех, че тогава ще настъпи някаква промяна у него. Да, чаках, надявах се. И ето! Ето какво стана. Всичко е свършено за Диана.

— Но не и за брат ви — отбеляза със симпатия Дюлак. — Дори може би това изпитание ще му причини шок, ще го накара да реагира. Може би той ще излезе от тази история възмъжал?

— Колко сте любезен — каза Терез с нотка на наивна изненада в гласа, която накара инспектора да се усмихне.

— Не смятахте, че едно ченге може да бъде любезно?

Без да отговори, девойката направи уклончиво движение с ръка.

— Ето, господин главен инспектор. Разказах ви всичко от игла до конец. Дори не стана нужда да ме измъчвате.

— Благодаря за доверието, Терез. Разбира се, вашите признания ще си останат между нас, с тях ще си послужа само доколкото те биха могли да ми бъдат полезни в разследването. Сега, ако искате да ми помогнете, ще е добре да ми разкажете подробно какво сте правили през нощта на престъплението.

— Успокойте се — каза Терез уморено, — притежавам съвършено алиби.

— Не става въпрос за алиби — обясни инспекторът. — Вашите показания могат да засекат други показания и така чрез методично съпоставяне на фактите да ми проправят път до откриването на истината.

Терез се съсредоточи за миг. Цигарата й беше изгоряла и тя я смачка в пепелника с един от онези жестове, които той харесваше у нея и които му напомняха баща й.

Последвалите сведения съвпадаха във всички точки с тези, които Дюлак беше получил от Вотан Грюн и Едвиж. В двадесет часа и тридесет минути сбирката започнала и много скоро Терез и баща й се спречкали. Затова към девет часа Терез се качила да успокои нервите си при Диана. Намерила я по нощница, готвела се да си ляга. В продължение на повече от час двете девойки бъбрели за различени неща пред чаша питие. После към двадесет и два часа Терез и Диана се разделили на площадката на втория етаж. И докато по всяка вероятност Диана отишла да си легне, Терез се върнала при гостите. На въпроса, поставен й тогава от инспектора, Терез отговори:

— Да, напълно, Диана ми се стори, както обикновено. Изглеждаше изморена от работата и загрижена за Дьони. Но нямаше вид да я тревожи нещо друго.

След това Терез се присъединила към малката сбирка в приземния етаж. Много скоро съпругата на Вотан Грюн сложила край на вечерта. И докато малкото събрание се разотивало, Терез помогнала на Едвиж да подредят, което им отнело четвърт час.

— След това двете поехте към механата? — попита невинно инспекторът.

Терез го стрелна с поглед.

— Не е любезно от ваша страна да ми поставяте клопки. Баща ми и мащехата ми сигурно са ви казали и следователно ви е известно, че точно в този момент аз оставих Едвиж и се качих в апартамента.

— Така е, Терез, това ми е известно. Имахте някаква работа в стаята си?

— Не, просто трябваше да се обадя по телефона на Жак.

— В единадесет часа през нощта? — учуди се инспекторът.

— Но Жак не беше в Страсбург тази нощ — обясни спокойно Терез, без да отмества поглед от полицая. — Беше в Колмар при един приятел и се бяхме уговорили да го потърся късно вечерта. Знаете ли — добави с усмивка тя, — откак Жак ходи с мен, той възприе навиците на клана Грюн: стана нощна птица.

— Мога ли да ви попитам какъв беше смисълът на това телефонно повикване?

— Никакъв. Щяхме да бъдем разделени четиридесет и осем часа и двамата чувствувахме желание да побъбрим.

— Разбирам — каза инспектор Дюлак.

— Какво разбирате? — попита Терез с агресивна нотка.

— Разбирам, че сте много влюбена — обясни Люсиен Дюлак. Той забеляза, че тонът му издаваше известна горчивина, и дълбоко в себе си се нарече глупак.

— Приблизително колко продължи вашият разговор? — попита той с желанието да се прикрие зад професионалната си маска.

— Не знам. Може би десет минути. Възможно е и повече. Във всеки случай, щом затворих телефона, отидох в стаята си, навлякох един пуловер и поех към механата, където пристигнах към единадесет часа.

— По кой път минахте?

— По най-късия, казах ви вече, най-прекия.

— Тоест по улица Дантел и моста Сен Мартен.

— Да, разбира се.

— И от единадесет часа вечерта до два и половина сутринта, когато си тръгнахте от Механата на тъкачите, никой не е ставал от масата?

— Не, никой.

— Прибрахте се заедно с баща си и съпругата му?

— Да. Когато пристигнахме на нашата площадка, чухме брат ми да ни вика. Стори ми се, че не е в апартамента си, а при съседа. Ваш бивш колега, инспекторе.

— Какво ви каза Дьони?

— Питаше дали Диана не е с нас.

— Веднага ли си легнахте?

— Да, веднага. Вечерта се оказа изморителна, а и беше късно. И тримата бързахме да спим. Интересува ли ви нещо друго, господин главен инспектор? — попита не без насмешка девойката.

— Засега нищо, но може би ще имаме втори разговор?

— Бих била очарована.

При тези думи инспекторът напусна стаята.

В кабинета намери Холц в компанията на Вотан и младия Шефер.

— Ваш ред е! — каза инспекторът с малко пресилена веселост.

Жак му отговори с изразителна и хумористична гримаса; решително това момче му беше симпатично.

— Добре! — започна Дюлак. — Ще ме извините, Вотан, но се пристрастих към разговорите насаме и ще беседвам с господин Шефер на четири очи.

— Както искате — намеси се Жак, — но животът ми е чист като изворна вода и присъствието на Вотан никак не ме смущава.

— Така да е, но този път аз желая това — настоя Дюлак.

Точно в този миг книговезецът се сети, че отдавна е трябвало да слезе да работи в ателието, и се престори, че напуска по собствена воля и желание.

— Холц — каза инспекторът, — придружете нашия приятел до магазина, вижте госпожица Флоранс, изслушайте нейната история и я попитайте къде и кога мога да се срещна с баща й.

— Татко Вецел! — изненада се Холц.

— Да, татко Вецел. Татко Вецел, който е член на кръжеца. Татко Вецел, който се намираше в кръчмата на Гребер до госпожа Дикбаух през нощта на престъплението. Татко Вецел, чиято дъщеря работи като продавачка в магазина на Грюн. Попитайте Грюн дали Вецел е сред неколцината приятели, които са го придружили същата нощ в механата. Всъщност, дойде ми наум: тъй като имате списъка на членовете на кръжока, поискайте от Грюн да отбележи кои са отишли с него в механата през нощта на четвъртък срещу петък. Хайде, и елате да ме вземете оттук след половин час. Ще се качим при Дьони Грюн.

Холц козирува и излезе. Дюлак остана сам с Жак Шефер.

— Вижте, нямам какво да крия — каза приветливо последният.

— И от мен ли нямате какво да криете?

— Разбира се, че и от вас. Но исках да кажа: от татко Грюн. Ако не е доволен, да върви по дяволите.

— Това вече е ясно. Нещата помежду ви не вървят ли?

— Напротив. Той доста ми харесва. Неговата поза на раблезиански патриарх е много сполучлива и тъй като обичам театъра…

— Неговият цирк ви харесва — заключи Дюлак, без да си дава сметка, че свързването на двата термина е доста спорно.

— И така може да се каже — потули усмивката си Жак. — Но какво се крие зад всичко това?

— Зад това?

— Да! Зад палячото Грюн стои човекът. А кой е човекът?

— Започвате да ме заинтригувате — възкликна Дюлак. — Кой е той според вас?

— Едно дете! Едно голямо глезено дете, едно голямо сърдито бебе и всичкото това — подправено с немалко егоизъм и с главозамайващо желание за власт. Нали видяхте как напусна стаята преди малко?

При този спомен и двамата избухнаха в съзаклятнически смях.

— Изглеждате ми тънък психолог — отбеляза инспекторът.

— Толкоз по-добре! Защото съм се насочил към философията. Първа година студент съм във факултета в Страсбург.

— Какви ми ги приказваше тогава Грюн? — изненада се Дюлак.

— Каза ли ви нещо?

— Да. Отбележете: беше съвсем добронамерено. Но според него вие нямате бъдеще.

— Знам. Философията му се струва ненужен лукс. Такива са противоречията на човешката природа! Този мъж е артист и естет до крайчеца на ноктите си. А би искал всички млади около него да прегърнат кариерата на инженер. Според него с философията можеш да стигнеш само до преподавателско поприще.

— Взискателността на Вотан спрямо вас се обяснява може би с факта, че той вижда във ваше лице бъдещия си зет?

— Изобщо не знам дали ще се оженя за Терез. Във всеки случай това не фигурира в най-близките ни планове.

— Извинете ме, но отношенията ви с Терез задоволяват ли ви напълно? Сигурно ви изглеждам недискретен, но не смятате ли, че е прекалено властна?

Жак се засмя.

— И това е работа на татко Грюн! Според него мъжкарят трябва да командува, а жената — да се подчинява. Той не си дава сметка, че с покорния си вид Едвиж прави с него абсолютно всичко, каквото си поиска. У Терез ми харесва това, че сме равни. И ако понякога й се случи да ме командува, може на мен пък да ми е приятно да се подчинявам.

— Да не би да имате призванието на роб?

— Бих казал по-скоро, че съм нейният паж — отрони Жак след кратък размисъл и съпроводи декларацията си с елегантно движение на раменете.

Дюлак почувствува известна горчивина. Едва петнадесет години го деляха от това момче, само дванадесет — от Терез. Но му се струваше, че сякаш собствената му младост го е изоставила. Кога е станало това? Изведнъж си помисли за Едвиж и почувствува внезапна симпатия към младата жена: и тя е трябвало да убие младостта си, за да изпълнява достойно ролята си. Дюлак споделяше схващанията на татко Грюн. Но нищо не го шокираше истински във взаимните чувства на Жак и Терез: искреността им не подлежеше на никакво съмнение; те се обичаха по друг начин, ето всичко.

— Накратко — рече Дюлак, като се овладя, — вашата взаимност с Терез напомня тази на Диана и Дьони.

— Да, малко. Мисля, че Диана би искала Дьони да бъде…

— По-властен?

— Не, защото тя също притежаваше много независим дух. Но тя би искала той да бъде по-сигурен в себе си, по-мъжествен. На моменти се чувствуваше измамена, почти експлоатирана. Докато Дьони прекарваше всичките си вечери удобничко настанен у дома си в приказки за революцията с приятеля си Шарл, Диана се трепеше в „Лорелай“, за да издържа домакинството, после беше третирана от Дьони като дребна буржоазка! Това беше върхът!

— Да, съгласен съм, че е малко прекалено. Вие обичахте Диана, нали, господин Шефер?

— Безкрайно! — отговори момъкът без сянка колебание.

— А госпожа Грюн?

— О! Едвиж е чудесна. Много е любезна с мен, наистина — добави той сякаш на себе си.

— Но за нея не говорите, както за Диана?

— Много е различно — опита се да обясни Жак. — Когато мисля за Терез, Диана или Рьоне, мисля за тях като за девойки. Докато за Едвиж си казваш: жена. Можеш чудесно да си представиш как Терез или Рьоне слагат краката си на масата. Но при Едвиж това е изключено.

— Терез ми каза, че сте били в Колмар през нощта на четвъртък срещу петък?

— Да, с Колмар, у един приятел.

— Който се казва?

— Франсоа Берте. Искате ли адреса?

Жак взе един лист от бюрото и написа няколко реда.

— Ето — каза той, като протегна листа на полицая. Може да го разпитате и той ще потвърди.

— О! Не виждам по какви причини бихте убили Диана — призна Дюлак. — Но такъв е редът.

— Разбирам много добре.

— Към колко часа ви се обади по телефона Терез?

— Бяхме се уговорили да ме потърси към единадесет. Трябва да е било единадесет без десет.

— Всичко съвпада.

— Да, но не доказва нищо.

— Защо?

— Защото с Терез чудесно бихме могли да ви скроим тази история, когато преди малко говорехме в стаята й.

Дюлак избухна в смях.

— Не ви липсва самонадеяност!

— Нямах намерение да бъда нахален.

— Убеден съм в това. Но както казвате, показанията на приятеля ви от Колмар ще бъдат по-решаващи от тези на Терез. Мисля, че е много влюбена във вас и е готова да излъже нагло, за да ви спести неприятности.

— Тя е една Грюн! — каза Жак вместо заключение.

3

На излизане от апартамента Дюлак се сблъска с Холц, който се качваше от ателието.

— Мисията е изпълнена! — рече инспекторът. — Колкото до младата Флоранс, тя също като баща си участвува в кръжеца. Наистина имената им фигурират в списъка. Тя потвърди във всички пунктове думите на Грюнови, а също и часовете. Отговори на двата ми въпроса така: нито баща й, нито тя са придружили Грюнови до Механата на тъкачите през въпросната нощ; и, второ, можете лесно да се срещнете с баща й, той прекарва дните си в своята галерия на улица Мезанж.

— На две крачки от полицията — отбеляза Дюлак. — Това ще ни спести време.

— Помолих също така Грюн да направи отметки в своя списък, както ми бяхте заръчали. Той не е, както отначало си помислих, специално изготвен за нас, а е обикновеният списък на редовните членове на кръжока, написан на машина собственоръчно от него.

Дюлак пое листа и го разгледа, нещо, което не беше успял да стори пред Вотан Грюн.

— Я гледай! — учуди се той. — Две от имената са задраскани.

Ставаше въпрос за протестантския пастор Мартен, Мишлон и за жена му.

— Каза ли ви защо?

— Не. Не посмях да му дотягам прекалено. Той просто отбеляза лицата, които са били в механата в четвъртък.

Петнадесет имена фигурират в списъка:

Вотан Грюн (мех.)

Едвиж Грюн (мех.)

Терез Грюн (мех.)

Флоран Вецел

Флоранс Вецел

Пастор Мартен Мишлон

Госпожа Мартен Мишлон

Отец Доминик Допелебен

Вилфрид-Хамлет Бьорсен (мех.)

Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд (мех.)

Жан-Мари Шварц

Жилбер Грюо (мех.)

Жанин Грюо (мех.)

Жермен Андрос

Абигаел Андрос

— Е, добре — заключи Дюлак. — Ето ни материал за работа. След малко ще поискаме от Вотан Грюн да ни осветли върху тези хора и да ни даде адресите им. Ще го попитаме и защо имената на пастора и на жена му са задраскани в списъка.

— Във всеки случай — каза Холц — цели четирима души са правили компания на Грюн, освен жена му и дъщеря му имаме: Бьорсен, двамата Грюо и тази Агат не знам коя си. Неговото алиби изглежда солидно. Освен ако тези четиримата не лъжат или ако татко Грюн не притежава способността да се раздвоява.

— И едното, и другото е крайно невероятно — отбеляза Дюлак. — Колкото до мисълта, че Грюн е успял да купи тези четирима свидетели, тя е направо нелепа. Познавам малко двойката Грюо, това са двама млади психиатри, съвсем типични за професията си. А госпожа дьо Пощаузенд е живописна фигура, добре известна и светския Страсбург: вдовица, богаташка, поетеса и първокласна досадница. Веднъж ме спипа на улица Пюе Бльо, когато излизах от работа — откраднали й пекинеза, казваше тя. След един час, за да се освободя, трябваше да й обещая, че лично ще се заема с въпроса. Същата вечер ми съобщи по телефона, че намерила галеника си затворен по погрешка в килера. А на другия ден получих като подарък каса с ликьори, съпроводена с извинително писмо, което можеше да мине за любовно обяснение.

— Бога ми, шефе — каза Холц, — би трябвало да помислите да се ожените.

— Може би, но не за Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд. Това е наказание, което не пожелавам никому, дори и на убиеца на Диана Паские!

Докато разговаряха, двамата полицаи бяха стигнали до втория етаж. Позвъниха на дясната врата, през която се процеждаха вълни от музика.

— Вагнер! — рече Дюлак. — Изглежда, юначният Дьони удавя мъката си в „Рейнско злато“.

Тогава се случи едно забавно съвпадение. Както вече казахме, Дюлак беше позвънил само на вратата вдясно, но двете врати се отвориха едновременно: от едната страна се появи Дьони, от другата — полицаят в оставка Ноел Лоазо.

— О! Простете, Дюлак… — възкликна той, разпознавайки младия главен инспектор. — Доволен съм, че вие сте се заели с този тъжен случай.

— Как сте, господин Лоазо? — попита любезно Люсиен Дюлак. — Позволете да ви представя инспектор Холц.

— Много съм щастлив, много съм щастлив. О, колко мило от ваша страна да се заинтересувате за здравето ми, скъпи Дюлак. Страдам! Не, нищо сериозно: артроза. Ще умра стогодишен, но какви дяволски болки!

— Идваме при вас, господин Грюн — каза главният инспектор на Дьони.

— Ще имате ли нещо против, ако се присъединя към вас? — попита Лоазо жадно. — Присъствието ми ще подкрепи морално това скъпо момче… а и аз ще си спомня доброто старо време!

Никой не се противопостави — Лоазо беше много обичан както от колегите си, така и извън професията.

И така, четиримата влязоха в апартамента, който в продължение на три години е бил дом на Диана Паские. Дюлак познаваше вече хола от вчерашното си посещение. Холът се свързваше направо със спалнята, от която беше отделен само с голяма двойна завеса. Днес завесата беше дръпната встрани и откриваше много ниското легло, а над него — голям женски портрет, дело на таланта на някой си Жан-Мари Шварц, чието име не се стори напълно непознато на инспектора, без той да може да си спомни къде го е чувал.

Портретът изобразяваше младо двадесет и пет годишно момиче, нарисувано до кръста в бяла блуза и широка разкопчана яка, момиче, способно да вдъхнови Тулуз Лотрек. И наистина, красотата, или по-точно привлекателността не можеха да имат друго лице — лице, което пленяваше най-напред със съвършените си тонове — нито крайно бледи, нито прекалено розови, с устата — малка, но добре очертана, която се полуотваряше загадъчно не точно в усмивка, а по-скоро в муцунка на изненада или почуда, дори на насмешка. Но онова, което изненадваше още повече освен тежкия кок, сресан по старовремски, чиято мода обаче напоследък се връщаше, бяха очите, погледът, в който се четеше цял един свят на противоречиви чувства: мечтателността и прозорливостта, енергичността и романтичността тук сякаш намираха своя синтез и същевременно своето оправдание; и над всичко това — насмешката, която слизаше до устните, една жизнерадостна насмешка без сянка на злост. Такава беше Диана Паские, когато смъртта я покоси в нейната двадесет и пета година.

Посетителите се настаниха на ниските столове и на възглавниците, които мебелираха стаята, а Дьони се запъти към луксозната стереоуредба, за да махне плочата. С движения също толкова акуратни, колкото жестовете на баща му и на сестра му можеха понякога да бъдат буйни, той прибра плочата обратно в калъфа, а калъфа — в дискотеката. Дюлак не се беше излъгал: наистина беше „Рейнско злато“.

— Музиката е нашата утеха в много беди — заяви сентенциозно Ноел Лоазо.

Без да отговори, Дьони се настани на една възглавница с преплетени ръце, стиснати между коленете, и безизразен поглед, спокойно положен върху посетителите. Дюлак, който се чувствуваше доста неудобно, отрони няколко съболезнователни думи, но Дьони ги отклони с движение на ръката.

— Благодаря ви за добрите намерения, но в този момент думите не стигат до мен или ако стигат, само ме нараняват.

Люсиен Дюлак увери, че го разбира много добре, и в желанието си да приключи по-бързо този разговор, който се очертаваше като мъчителен, направо попита младежа какво е правил по-предишната нощ.

— Прекарах четвъртък вечерта у приятеля си Шарл Фелдман — заяви Дьони без никакъв друг коментар. И тъй като и тримата не казаха нищо, продължи с видимо усилие: — Пристигнах у тях някъде към деветнадесет часа; щяхме да вечеряме заедно. След вечерята бъбрехме до късно: трябва да е било около двадесет и два часа, когато напуснахме жилището му, разположено на улица Гутенберг. Той ме изпрати до къщи и отново разменихме няколко думи на външното стълбище. Не повече от минута-две: кръжокът на баща ми беше в разгара си и не искахме да ни забележат.

— Никога ли не ви е идвало наум да участвувате в тези сбирки, господин Грюн? — попита невинно инспектор Дюлак.

При този въпрос върху лицето на младежа се изписа такъв ужас, че при други обстоятелства полицаят би избухнал в смях.

— Не, наистина, нито Шарл, нито аз някога сме имали подобна мисъл.

— В такъв случай господин Фелдман би могъл да се качи у вас?

— Не. Защото Диана ме беше предупредила, че ще си легне рано. Не искахме да я безпокоим.

— С други думи, разделихте се с приятеля си пред къщата и се качихте направо тук?

— Точно така. Имах ключ и се надявах да не събудя Диана. Преди да вляза у нас, ся позволих да позвъня на нашия съсед, господин Лоазо. Страдах от ужасна мигрена, а същата сутрин бях установил, че нямаме аспирин.

— Съвършено точно — подчерта бившият полицай, дори мога да добавя, че беше пункт двадесет и два часа и петнадесет минути. Винаги си лягам късно и не рядко Дьони идва да си поприказваме.

— И в четвъртък вечер ли беше така? — прекъсна го Дюлак.

— Не — продължи младият Грюн, — казах ви, че ме болеше главата. Взех хапчетата на господин Лоазо, благодарих му и се прибрах. Събличах се при минимална светлина, за да не безпокоя Диана, но тя въпреки моята предпазливост се събуди. Поиска да й разкажа как съм прекарал вечерта и какво сме обсъждали с Шарл. Убеден съм, че не влагаше нищо лошо в това. Напротив, направи го с намерението да ми засвидетелствува интерес. От известно време живеехме паралелно, тоест почти не се срещахме. Уви, този спокойно започнат разговор се обърна в кавга. Не беше първата, трябваше да бъда по-предпазлив, още повече че любимите ни теми за разговор с Шарл, обикновено разгневяваха Диана. Как можех да предвидя какво ще последва? Гневът на Диана се изля в порой обвинения; всичко, което беше трупала от месеци, излизаше наяве. Бях сериозно засегнат, защото не всичко в нейното обвинение беше неоснователно. Накрая тя стана, облече се и излезе, като затръшна вратата. Повече не я видях — добави Дьони и въпреки умереността на тона и сдържаността на думите му неговото отчаяние беше очевидно.

Той млъкна. Тримата слушатели уважиха мълчанието му. После продължи:

— Силно разстроен от тази сцена, потърсих убежище при приятеля си Лоазо, с когото споделих терзанията си. Останах с него, докато чух шум от гласове: семейството ми се връщаше от механата. Тогава отворих вратата на Лоазо и попитах баща си дали, както се надявах, Диана не е била с тях. Но тя не беше с тях и си помислих, че за да ми даде урок, е отишла при приятелката си Рьоне и ще се прибере едва сутринта. Тъй като беше много късно, сбогувах се с Лоазо и се прибрах. Не можах да заспя, дори не се опитах. Седнах да чета. Но не бях способен да съсредоточа вниманието си върху книгата и само палех цигара от цигара. Вие ме изненадахте в това положение, когато позвънихте заедно с баща ми, към шест часа сутринта — приключи той, обръщайки се към Дюлак.

— Благодаря ви, господине — каза последният. — Известни са ми усилията и мъката, които тези уточнения ви струват. Сигурно разбирате, че те са ни необходими, ако искаме да установим истината. Затова ще ви помоля да се опитате да си припомните две конкретни неща относно часовете: точно в колко часа госпожица Паские си тръгна оттук и сам ли позвънихте на вратата на нашия приятел Лоазо. И още, в колко часа се разделихте с него.

Отговори Лоазо:

— Това мога да ви го кажа и аз. Четях в хола, когато чух първите отгласи от кавгата. По стар професионален навик погледнах колко е часът. Беше единадесет без двадесет, или ако предпочитате двадесет и два и четиридесет. Малко след това чух Диана да отваря вратата. Тъй като младата двойка ми беше симпатична, се показах с намерението да успокоя разгорещените духове. Но бях закъснял: извън себе си, Диана не ме беше нито видяла, нито чула. Тя бързо слизаше по стълбите и остана глуха за моите призиви и тези на Дьони, който се беше присъединил към мен. Тогава пред съкрушения му вид предложих на момъка да влезе при мен да се поразтуши. Дълго разговаряхме. Той ми разказа какъв е бил животът му с Диана от четири години: техните надежди, общата им борба, после сблъсъците и трудностите, които в очите на Дьони потвърждаваха неуспеха на тяхната двойка, докато в моите бяха просто преходни подводни скали, които всяко младо семейство неизбежно среща след първата година на опиянение. С други думи тъй като съм три пъти по-стар от тях, аз преценявах нещата не толкова драматично, както ми ги представяше Дьони. Опитвах се да го накарам да разбере това. Ала той си знаеше своето: можел да задържи Диана единствено ако се ожени за нея, но това било немислимо, преди да се дипломира и да получи преподавателско място. Настоя да ми покаже едно писмо, което Диана му връчила преди няколко месеца. За да изрази по-добре мисълта си и от страх, че обяснението ще се превърне в кавга, младата жена изложила черно на бяло на света оплаквания, а анализа за полупровала на техния съюз. Дьони виждаше в този лист хартия — запазен грижливо от него — допълнително основание за отчаяние. Аз видях в него доказателство, ако изобщо се нуждаех от подобно нещо, че Диана е прозорлива и разумна, което увеличи надеждите ми относно бъдещето на моите приятели. Що се отнася до втория час, мисля, че другите членове на семейство Грюн трябва да са ви го съобщили: и моят часовник, и будилникът ми показваха два и половина сутринта, когато чухме Вотан, Едвиж и Терез да се прибират от Механата на тъкачите. Като се надвеси над парапета, Дьони попита дали Диана не е с тях. Отрицателният им отговор, изглежда, му нанесе нов удар. Сгълчах го отново, този път с известна грубост, която смятах за благотворна. Той ми обеща да бъде разумен и си пожелахме лека нощ. Влезе в апартамента си, аз в своя и признавам, че доста изморен, веднага си легнах.

— Благодаря и на двама ви за тези сведения — каза Дюлак, като се изправи. — Семейството ви и вие самият, господин Грюн, можете да разчитате на нашето старание. Ще ни заведете ли у вас, Лоазо? — добави инспекторът по адрес на стария човек.

— С голямо удоволствие.

Миг по-късно Дьони Грюн отново беше със скъпия си Вагнер, а тримата полицаи бяха удобно разположени в кокетната гарсониера на Ноел Лоазо. Последният предложи освежителни напитки и цигари и тримата се заеха да споделят впечатленията си.

— С една дума — поде Дюлак, — вие сте доста близък с цялото семейство?

— Близък е силно казано — възпротиви се Ноел Лоазо. — Грюнови просто ми дават под наем тази гарсониера и аз поддържам с тях отлични добросъседски отношения.

— Мога ли да ви попитам какво мислите в едри щрихи за всеки един от тях?

— Сигурно същото, каквото и вие самият. Защото не е необходимо да бъдеш голям психолог или да ги познаваш отдавна, за да си съставиш мнение. Вотан с едрата си фигура доминира над цялото семейство както физически, така и психически. Той е богата и автентична личност, артист, бих казал дори, творец с истински талант. Обича да се показва властен, но това е придружено от значителна доза добро настроение, все едно желязна ръка в кадифена ръкавица. Отрицателните страни на неговия характер: егоцентризъм и определени наклонности към мегаломания.

— Според вас — попита Дюлак — какви са били истинските причини Едвиж да се омъжи за Грюн?

— Напълно е възможно Едвиж просто да е направила брак по любов. Това ще бъде лицето на медала. Що се отнася до обратната страна, ще ви изненадам, но това е може би богатството на Грюн. Но клетката си е клетка, дори и позлатена. Понякога една млада двадесет и пет годишна жена, колкото и зряла да е тя, се развива по-пълно в една мансарда, отколкото в дворец.

— Това, което казвате, доста точно отговаря на преценката на Терез.

— А, Терез! Ето ви друг образ! Точен портрет на бащата във физическо и морално отношение.

— Да — съгласи се Дюлак. — И при това е доста красива.

— А, забелязахте ли го вече? — попита възрастният пенсионер, а присмехулните му очи сякаш дебнеха инспектора. — Остава братът. И той е истински Грюн, независимо от това какво мисли за него баща му. Притежава гордост, талант и съвсем не е загубен.

Холц и Дюлак размислиха няколко минути върху думите му. После Дюлак най-неочаквано попита:

— Тогава, господин Лоазо? Кой?

Затруднен, Лоазо най-напред се престори, че не разбира:

— Кой какво?

— Кой е убиецът?

Последва кратко мълчание, накрая Лоазо каза:

— Това зависи от изходната позиция, която ще си изберете. Можете да се съсредоточите върху изучаване на психологията, а можете да тръгнете в разсъжденията си и от алибитата. Собственият ми опит ме е научил, че когато психологическата истина и алибитата съвпадат, не си далеч от целта. В сегашния контекст, доколкото ми е известно, мога да ви уверя, че нито татко Грюн, нито жена му, нито Жак, нито Терез, нито, разбира се, Дьони биха имали причини да желаят смъртта на Диана. Тогава какво е положението с алибитата?

Дюлак въздъхна тежко:

— Още не съм ги систематизирал, но изглеждат неуязвими. Какво ще кажете за прословутия кръжец?

— Ха, ха, знаех си, че ще стигнете до него? — засмя се Лоазо. — Все отлични приятели на Грюн, което ще рече, че всеки един от тези честни люде сърдечно мрази Вотан Грюн и му завижда заради сполуката.

— Тогава напред! Да се заемем с кръжеца — заключи Дюлак.

Отново се озоваха на площадката.

— Защо я няма стълбата на тавана? — попита Дюлак.

— Защото е подвижна — обясни Лоазо. — Виждате ли този капак над главите си? Ще ви покажа механизма.

Той хвана една ръчка на стената, която задвижваше лост, и я дръпна. Капакът падна назад, една наклонена стълба се подаде от зеещия отвор и се плъзна до краката им.

— Да отидем да погледнем? — предложи Дюлак. — Човек никога не знае.

Тримата бързо изкачиха стъпалата и влязоха в огромното помещение, което се простираше под покрива върху цялата площ на къщата. Цареше известен ред; с помощта на стари, скринове, сандъци и кутии, подредени покрай стените, всичките традиционни вехтории, които обикновено задръстват подобни места, бяха по-прибрани. В един ъгъл висяха на закачалка театрални рокли и костюми, аксесоари, изработени от Терез за нейните парижки спектакли и донесени от нея тук, за да не й пречат в Париж. В друг ъгъл беше закачена люлка. Под нея лежаха гири, пружини и гимнастически уреди — останки от спортната младост на Вотан. Портретът на дядото Грюн, окачен на един пирон, властвуваше над този декор, осветяван от тесни прозорци с доста чисти стъкла.

— Елате да видите! — каза внезапно Холц, изправен пред единия от тях.

Другите двама се притекоха бързо. Но беше само за да се полюбуват на пейзажа.

— Холц — рече укорително Дюлак.

— Не го гълчете — намеси се великодушно Лоазо. — По-добре погледнете сам и ще се уверите, че е прав.

Наистина беше великолепно. Целият Страсбург се простираше пред тях като гравюра в съвършената чистота на утринното небе. От едната страна Ил къдреше в краката им своите води под мостовете на Птит Франс; от другата, додето погледът стигаше на север, се виждаха покривите и камбанариите на градския център, над които се извисяваше внушителната маса и стрелата на катедралата; по-далеч, отвъд сливането на Ил и канала Фо Рампар, зад покривите на университета, се забелязваше зеленото петно на градините на Оранжерията и кварталът Роберсо; още по-далеч и по на изток — Рейн и селището Кел: Германия.

С поглед, зареян в този простор, в съвършенството на тази отдалечаваща се и безкрайна красота Дюлак вкуси няколко от онези редки мигове, които придават стойност на живота на един човек. Знаеше, че трябва скоро да слезе, да се смеси с ежедневието, да срещне отново насилието и ужаса, но засега си разрешаваше тази минута отдих, също както изтощеният гмуркач излиза на повърхността, за да се запаси с чист въздух, преди с възобновени сили отново да изчезне в дълбините на мътните води.

— Е! — рече Лоазо. — Какво ще кажете? Не си ли заслужава изкачването?

Думата „изкачване“ върна полицаите към службата им. Те не се бяха изкачили тук като туристи, а за да се поровят в личния живот на семейство Грюн. За съжаление не откриха нищо нито в долапите, нито в чекмеджетата и сандъците, които прегледаха, да си признаем, доста отгоре-отгоре, защото Дюлак се съмняваше, че таванът е могъл да изиграе някаква роля в тази история.

Накрая слязоха.

— А как се затваря? — попита Холц, който се увличаше по механиката.

— Като се тласне стълбата. Противодействието на тежестта върши цялата работа — обясни Лоазо.

И наистина, той едва я докосна, и тежката стълба се изтегли цялата, а капакът се затвори от само себе си.

4

Когато полицаите се спуснаха до партера, Дюлак спря своя подчинен, който се канеше да излезе към площада Бениямин-Цикс. „Трябва да се видя с Грюн във връзка със списъка“ — припомни му той.

През вратата вдясно се озоваха отново в магазина. Като ги видя, Флоранс им се усмихна. Следван от Холц, Дюлак почука на съединителната врата.

— Влезте! — изрева гласът на Вотан. — Пак вие! — изненада се той полу на шега, полусърдито, като видя Дюлак.

Последният обясни целта на появата си.

— Накратко — отвърна Вотан Грюн, — искате от мен галерия от портрети? Добре. Да започнем.

Той пое списъка, който му подаваше полицаят.

— Жена ми, дъщеря ми и аз! Надявам се, че коментари не са нужни. Господин Вецел. Бащата на Флоранс. Симпатичен петдесетгодишен мъж, собственик на художествената галерия Вецел на улица Мезанж. В нея съм изложил един много красив иналой от XVI век; донесох го от странствуванията си в Европа, а Вецел се нае да го продаде. В замяна той ми повери някои стари предмети, които аз пък да продам. Вдовец. Флоранс е единствената му дъщеря. Случи се, че точно когато Диана отказа мястото на продавачка, Флоранс Вецел търсеше работа. Вместо да ангажирам непозната — пази боже, в магазина си имам ценни предмети, — аз бях щастлив, че мога да се доверя на дъщерята на моя стар приятел.

— Но — попита Дюлак — нали Вецелови живеят на улица Мезанж?

Без да желае да се обяснява докрай, инспекторът мислеше за факта, че Вецел беше сред тези, които заобикаляха госпожа Дикбаух в нощта на престъплението.

— Вецелови живеят на улица Пон Сен Мартен — каза Грюн, — точно срещу протестантския храм.

— Като стана дума за протестантския храм: установих, че във вашия списък имената на пастор Мишлоа и жена му са задраскани — възкликна Дюлак, който не искаше да изпусне представилия му се случай.

Изведнъж Вотан Грюн се смути, което беше съвсем необичайно за него.

— О, нищо сериозно. Малко разногласие по въпроса за функционирането на нашия кръжок. Аз не го взех трагично, но бедният пастор предпочете да се оттегли от играта.

— За какво беше това разногласие?

— Нищо сериозно, казах ви. Мишлон и някои други се безпокояха от разрастващото се влияние на фамилията Грюн. Кръжокът беше основан преди десет години по моя идея. Какво по-естествено от това къщата ми и аз самият да сме негов център? Някои се възпротивиха и предложиха сбирките да стават ту в един, ту в друг. Как да приема подобно нещо?

Тъй като Дюлак не отговори нищо, той продължи:

— Проявих великодушие, бунтарите млъкнаха и се завърнаха с изключение на пастора, който се заинати. Нищо сериозно, както ви казах. Докачено честолюбие, нищо повече.

— Така да бъде. Да видим по-нататък. Какво е положението с отец Доминик Допелебен?

— Преподава теология в университета. Много учен и много приятен мъж. Той бе от тези, които отказаха да следват пастора и приятелите му.

— Вилфрид-Хамлет Бьорсен?

— Блестящ и много перспективен младеж. Баща му е представителят на Дания в Европейския съвет.

— Възраст?

— Малко над петдесетте.

— Не, синът.

— А! Двадесет и три. Високо образован, естет, с много сигурен вкус. Той обожава това, което правя. Всъщност, обожава и мен самия.

— Виждам, че в четвъртък вечер той ви е придружил в механата.

— Да, той обожава да ме слуша, когато говоря.

— Що се отнася до госпожа дьо Пощаузенд, аз я познавам…

— Стара досадница. Искаше да й изработя подвързия за стиховете! Представяте ли си! Кой държи фалшиви бижута в кадифена кутийка? Стиховете й!

— Стихотворенията й не ви ли се струват…

— О, вижте, нейните александрини са дванайсеторно досадни — каза книговезецът и избухна в гръмогласния си смях.

— Да минем по-нататък — рече Дюлак с усмивка. — Жан-Мари Шварц?

— Невзрачен младеж… беден като църковна мишка. Живее в Ингвилер, на тридесет километра на север. Двадесетгодишен. Красиви очи.

— С какво се занимава?

— Рисува.

— Но да — възкликна Дюлак, като се удари по челото, — портретът на Диана в стаята на сина ви?

— Наистина е негово дело. Те с Диана бяха добри приятели.

— Да прескочим Грюо, и тях ги познавам. Остава двойката Андрос, чието име ми подсказва нещо…

— Те не са двойка, а баща и дъщеря. Гръцки емигранти. Жермен Андрос е директор на Комеди дю Рен, нашия пръв областен театър.

— А дъщеря му?

— Мила двадесетгодишна брюнетка. Вероятно девственица, която се изчервява, щом се появи красивият Жан-Мари. Тя ни е много полезна, защото пише на машина дневника на нашите сбирки.

— Разбирам — каза Дюлак, макар да не разбираше още кой знае какво.

— Всичките ли ще ги обходите, инспекторе?

— Трябва! Тази мисъл не ви ли харесва?

— Бога ми! Все ми е едно! Давам ви веднага адресите им и… наслука, господин Дюлак. Предпочитам да съм си на моето място, отколкото на вашето.

— Известно ми е — процеди през зъби инспекторът.