Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. — Добавяне

3

Мъртвата имаше дълга побеляла коса. Облечена беше с бяла памучна нощница с множество плохички, бастички и бродерии. Лежеше на една страна. Краката й бяха до вратата на кабинета. И те, и ръцете й бяха разперени така, сякаш тичаше в смъртта си. Под нея, полузакрита от тялото й, се виждаше ловна пушка. От едната страна черепът й беше разбит и хлътнал. Косата й беше сплъстена от кръв и парченца мозък. Още кръв се бе разляла на локва по дъбовия паркет. Беше тъмна и лепкава.

Пристъпих напред и се спрях на крачка от нея. Клекнах и посегнах към китката й. Кожата й беше изстинала. Нямаше пулс.

Без да се изправям, се ослушах. Не се чуваше нищо. Наведох се, проточих шия и огледах главата й. Беше ударена с нещо твърдо и тежко. Един-единствен удар, но сериозен. Раната представляваше продълговата дупка, два-три сантиметра широка и близо десет дълга. Беше нанесена откъм лявата страна на черепа, леко отгоре, докато е била обърната с лице към задната част на къщата. Към кухнята. Огледах се, пуснах китката й, изправих се и влязох в кабинета. В голямата си част подът беше застлан с персийски килим. Застанах върху него и си представих, че долавям тихи, напрегнати стъпки откъм коридора, които се приближават към мен. И че още стискам в ръка железния лост, с който бях разбил вратата. И че замахвам с него в момента, когато жертвата се появява за миг пред погледа ми, минавайки покрай отворената врата.

Погледнах надолу. Върху килима имаше ивица кръв и косми. Убиецът бе избърсал лоста в него.

Нищо друго не беше пипано. Доста безлично помещение. Сякаш семейство Креймър го бяха обзавели, защото са чували, че във всяка къща трябва да има кабинет. А не защото им е трябвал. Бюрото не беше подредено за работа. По цялата му повърхност имаше снимки в сребърни рамчици. Но не толкова, колкото можеше да се очаква след дълъг брак. На една от тях познах умрелия от мотела и убитата от пода на коридора, застанали един до друг на фона на размазаните лица на президентите от Маунт Ръшмор.[1] Генерал Креймър и мисис Креймър на почивка. Той беше много по-висок от нея. Изглеждаше як и пълен с енергия. В сравнение с него тя беше миниатюрна.

На отделна снимка се виждаше сам Креймър в униформа, с една генералска звезда. Явно беше правена преди няколко години. Беше застанал на най-горното стъпало на стълбицата, готов да влезе в търбуха на транспортен самолет С–130. Снимката беше цветна. Униформата му беше зелена, корпусът на самолета — кафяв. Креймър се усмихваше и махаше с ръка. Отпътувал е, за да поеме командването като бригаден генерал, помислих си аз. Имаше и още една снимка, почти еднаква с тази, само че малко по-нова. Креймър, също застанал на най-горното стъпало на стълбицата, се обръща миг преди да влезе в самолета, и маха с ръка. Този път явно тръгваше да поеме последния си пост като генерал-майор. И на двете снимки махаше с дясната ръка. И на двете носеше в лявата същия голям платнен куфар, който бях открил в стаята му в мотела. И, най-важното, и на двете стискаше под мишница платнено куфарче, което очевидно вървеше в комплект с големия куфар.

Отново излязох в коридора. Заслушах се. Нищо. Можех да претърся къщата, но нямаше нужда. Сигурен бях, че в нея няма никой и че няма да открия нищо, което ме интересува. Така че хвърлих един последен поглед на вдовицата на Креймър. От мястото, където бях застанал, се виждаха стъпалата й. Явно не бе останала за дълго вдовица. Някъде между един и три часа. Кръвта по пода трябва да бе проляна преди половин денонощие. Но беше невъзможно да се каже със сигурност. Трябваше да се изчака, докато пристигнат докторите.

 

 

Минах обратно през кухнята, излязох навън и заобиколих къщата, за да намеря Съмър. Пратих я вътре да хвърли и тя един поглед. Така щеше да е по-бързо, отколкото да й обяснявам с думи. Тя се върна след четири минути; видимо беше спокойна и овладяна. Една точка за Съмър, помислих си аз.

— Обичате ли съвпаденията? — запита тя.

Не отговорих.

— Трябва да отидем във Вашингтон — продължи тя. — В „Уолтър Рийд“. Трябва да проверим най-внимателно данните от аутопсията на Креймър.

Не отговорих.

— При сегашните обстоятелства смъртта му автоматично става подозрителна. Искам да кажа, ако всеки отделен военнослужещ има шанс едно на петдесет хиляди да умре в даден ден, какъв е шансът и съпругата му да умре, или по-точно да бъде убита, същия ден?

— Не е било същият ден — отвърнах аз. — Дори не и същата година.

Тя кимна.

— Е, добре де. И двамата умират навръх Нова година. Единият малко преди, другият малко след. Не мога да допусна, че в „Уолтър Рийд“ снощи е имало дежурен патолог. Следователно е трябвало да повикат отнякъде. И откъде? От някое парти, разбира се.

Усмихнах се за миг.

— Значи ти искаш да отидем в „Уолтър Рийд“ и да им кажем: вижте какво, сигурни ли сте, че вашият патолог е виждал какво прави снощи? А не е бил толкова нафиркан, че да сбърка естествена смърт от инфаркт с убийство?

— Длъжни сме да проверим — каза тя. — Не обичам съвпаденията.

— Какво според теб е станало тук?

— Някой е проникнал в къщата. Мисис Креймър се събужда от шума, скача от леглото, грабва пушката, която държи подръка за всеки случай, слиза на долния етаж и тръгва право към кухнята. Храбра жена!

Кимнах. Генералските съпруги са железни.

— Но се е забавила — продължи Съмър. — Неканеният гост я е изпреварил, вече е бил в кабинета и я е нападнал отвътре. Със същия лост, с който е разбил вратата. Докато е минавала покрай него. Бил е по-висок от нея, може би с глава и половина, десняк.

Мълчах.

— Е, отиваме ли в „Уолтър Рийд“?

— Мисля, че трябва — отвърнах аз. — Веднага след като свършим тук.

От телефона, който бяхме открили на стената в кухнята, се обадихме на полицията в Грийн Вали. После и на Гарбър, за да му съобщим новината. Той ни определи среща в болницата. После зачакахме. Съмър остана да пази предната част на къщата, а аз задната. Нищо повече не се случи. Полицията пристигна след седем минути. Бяха цяла стегната колона — две патрулки, детективска кола без отличителни знаци и линейка. С включени светлини и сирени. Чухме ги от два километра. Нахлуха с оглушителен вой в алеята към гаража и чак тогава спряха сирените. Във внезапно настъпилата тишина двамата със Съмър се дръпнахме настрани и те нахълтаха в къщата. Нашата роля беше приключила. Съпругата на един генерал е цивилно лице, а се намирахме и под цивилна юрисдикция. Обикновено не бих се съобразявал с такива формалности, но огледът на мястото вече ми бе казал всичко, което имах нужда да знам. Така че бях готов да се отдръпна и да си заслужа точки за добро поведение, като я карам по правилата. А въпросните точки можеха да ми свършат работа по-късно.

В продължение на двайсет безкрайни минути един патрулен полицай стоя да ни пази, докато другите ровеха из къщата. После при нас дойде детектив с костюм, за да вземе показания. Разправихме му за инфаркта на Креймър, за задачата ни да утешаваме вдовицата, за блъскащата се от вятъра врата. Казваше се Кларк и не оспори нищо от онова, което му казвахме. Проблемът му беше другаде. Подобно на Съмър, и той не харесваше факта, че двамата Креймърови са умрели на стотици километри един от друг в една и съща нощ; подобно на Съмър, и той не обичаше съвпаденията. Дожаля ми за Рик Стоктън, заместник-шефа на полицията в онова градче в Северна Каролина. В новата светлина решението му да ме остави да му измъкна трупа на Креймър нямаше да изглежда толкова уместно. По този начин половината от загадката беше преминала в ръцете на военните. Това нямаше как да не предизвика конфликт.

Дадохме на Кларк номера на телефона, на който можеше да ни намери във Форт Бърд, и се върнахме при колата. Пресметнах, че Вашингтон е на около сто и десет-петнайсет километра, значи още час и десет минути. Може би по-малко, ако караше Съмър. Тя потегли, излезе на магистралата и така настъпи газта, че шевролетът започна да се тресе от скоростта.

— Видях куфарчето на снимките — каза тя. — А вие?

— И аз — отвърнах.

— Не се ли разстройвате при вида на умрели хора?

— Не — отвърнах.

— Защо?

— Не знам. А ти?

— Малко.

Замълчах.

— Смятате, че е съвпадение ли? — запита тя.

— Не — отвърнах. — Не вярвам в съвпаденията.

— Значи според вас аутопсията е пропуснала нещо?

— Не — отвърнах. — Смятам, че резултатите от аутопсията най-вероятно са верни.

— Защо тогава отиваме във Вашингтон?

— Защото искам да се извиня на патолога. Аз го накиснах в тая каша, като му пратих трупа на Креймър. Сега цял месец няма да се отърве от цивилни полицаи, които ще му лазят по нервите. Сигурно е бесен.

Патологът се оказа патоложка. При това беше толкова ведра и слънчева жена, че се усъмних дали изобщо нещо може да я вбеси. Срещнахме се във фоайето на военномедицинския институт „Уолтър Рийд“, точно в четири следобед на първи януари, Нова година. Помещението приличаше на всяко друго болнично фоайе. От тавана висеше празнична украса, която вече имаше леко унил вид. Гарбър беше пристигнал преди нас и седеше на пластмасов стол. Беше дребен и столът не му беше неудобен. Но когато дойдохме, запази мълчание. Не се представи на Съмър. Тя застана права до него, а аз се облегнах на стената. Патоложката стоеше срещу нас, стиснала книжата в ръка, сякаш се готвеше да произнася лекция пред любознателни студенти. На табелката с името й пишеше Сам Макгауън; беше дребна, мургава, енергична и делова.

— Генерал Креймър е починал от естествена смърт — обяви тя. — От инфаркт, получен снощи между единайсет и дванайсет часа. Няма никакво съмнение. Готова съм да се подложа на служебна проверка, ако държите, но би било чиста загуба на време. Токсикологичната му картина е напълно чиста. Данните за вентрикуларна фибрилация са неоспорими, артериалната плака е чудовищна. Така че, от гледна точка на съдебномедицинската експертиза, единственият въпрос е дали по съвпадение някой не е симулирал с токов удар фибрилация у мъж, който и без това със сигурност е щял да я получи след броени минути или часове, или дни, или седмици.

— Как би могло да се направи това? — запита Съмър.

Макгауън вдигна рамене.

— Голяма повърхност от кожата на тялото трябва да е мокра. По принцип жертвата би трябвало да лежи във вана.

И тогава, ако се пусне електрически ток във водата, може да се получи фибрилация, без да останат следи от изгаряне. Но починалият не е намерен във вана и по нищо не личи да е бил наскоро преди това.

— А ако кожата не е мокра?

— Тогава щеше да има следи от изгаряне. А не видях такива, макар че огледах с лупа всеки квадратен сантиметър от тялото му. Никакви изгаряния, никакви подкожни следи, нищо.

— А дали е възможно да е умрял от шок, изненада или страх?

Макгауън отново вдигна рамене.

— Възможно е, но ние все пак знаем какво е вършил, нали? Внезапната сексуална възбуда е класически причинител на инфаркти.

Никой не отговори.

— Естествена смърт, момчета. Просто един добър стар инфаркт. Покажете го на който и патолог на света си искате, и той ще ви го потвърди сто процента. Гарантирам.

— Е, добре — рече Гарбър. — Благодаря, докторе.

— Искам да ви се извиня — казах аз. — Ще ви се наложи да повтаряте всичко това пред поне две дузини цивилни полицаи през следващите две седмици.

Тя се усмихна.

— Ще отпечатам официално комюнике.

После ни огледа един по един, да не би да имаме още въпроси. Нямахме, така че тя ни се усмихна още веднъж, после се шмугна през някаква врата и изчезна. Пружината изсъска, вратата се затвори зад гърба й, празничната украса по тавана изшумоля за миг от въздушното течение, после всичко утихна.

Известно време никой от нас не продумваше.

— Е — каза накрая Гарбър, — това е положението. Няма никакви съмнения по отношение на самия Креймър, а съпругата му е грижа на гражданската полиция. Случаят е извън нашите правомощия.

— Вие познавахте ли Креймър? — запитах аз.

Гарбър поклати глава.

— Само по славата, която му се носеше.

— И каква е тя?

— Арогантен тип. В края на краищата беше от бронетанковите войски. Танкът „Ейбрамс“ е най-хубавата играчка в цялата армия. Тия приятели са господари на света и го знаят.

— Разбрахте ли нещо за съпругата му?

Той направи гримаса.

— Седяла си все у дома, във Вирджиния, доколкото чувам. Била богата, от стар местен род. Искам да кажа, тя си е изпълнила дълга, живяла е из базите в Германия, но като се направи сметка, не й се събира кой знае колко време там. Ето например сега от Дванайсети корпус ми казаха, че си била вкъщи за празниците, в което няма нищо лошо, но истината е, че си е дошла още за Деня на благодарността, а щяла да се върне в Германия чак през април. Така че Креймърови не са били особено близки, както и да го погледнеш. Не са имали нито деца, нито някакви общи интереси.

— Това може би обяснява проститутката — казах аз. — Ако са живеели напълно разделени…

— Предполагам — рече Гарбър. — Имам чувството, че бракът им е бил повече за пред хората, отколкото истински, нали разбираш?

— Как се казва тя? — запита Съмър.

Гарбър се обърна и я изгледа.

— Мисис Креймър — отвърна той. — Повече не ни е нужно да знаем.

Съмър извърна глава.

— С кого е пътувал Креймър за Форт Ъруин? — запитах аз.

— С двама от своите — отвърна Гарбър. — Един бригаден генерал и един полковник, Васел и Кумър. Истински триумвират. Креймър, Васел и Кумър. Корпоративното лице на бронетанковите войски.

Той стана и се протегна.

— Започнете от полунощ — казах му аз — и ми разкажете всичко, което знаете.

— Защо?

— Защото не обичам съвпаденията. Вие също.

— Нищо особено не съм правил.

— Всеки е правил по нещо — рекох аз. — Освен Креймър.

Той ме изгледа.

— Гледах по телевизията как пада кълбото на Таймс Скуеър — каза той. — После си налях още едно. Целунах дъщеря си. Тая нощ целувах доста хора, доколкото си спомням. След това всички пяхме „За старото приятелство“.

 

 

— И после?

— После ми се обадиха от службата. Казаха, че случайно били дочули, че някъде в Северна Каролина е открит мъртъв генерал с две звезди. И че дежурният от военната полиция във Форт Бърд не искал да се занимае със случая. Така че позвъних в Бърд и попаднах на теб.

— И после?

— Ти все пак се нави да си свършиш работата, а аз позвъних на градската полиция и от тях получих името на Креймър. Проверих го в списъците на командния състав и открих, че е от Дванайсети корпус. Така че се обадих в Германия и ги уведомих за смъртта му, като им спестих подробностите. Но това вече ти го разправих.

— И после?

— После нищо. Зачаках да докладваш.

— Е, добре — рекох аз.

— Добре какво?

— Добре, сър.

— Глупости! — сопна се той. — Какво мислиш?

— Мисля за куфарчето — отвърнах аз. — Още не съм го открил.

— Продължавай да го търсиш тогава — каза той. — Докато аз търся Васел и Кумър. Те могат да знаят дали в него не е имало нещо, за което си струва да се притесняваме.

— Не сте ли ги открили още?

Той поклати глава.

— Не. Напуснали са хотела, но не са излетели за Калифорния. И като че ли никой не знае къде са.

 

 

Гарбър се врътна и пое обратно за града, а двамата със Съмър се качихме на колата и продължихме на юг. Беше студено, а освен това се стъмваше. Предложих да шофирам аз, но Съмър не даваше да се издума. Сякаш карането на автомобил беше основното й хоби.

— Полковник Гарбър изглеждаше напрегнат — каза тя. Гласът й звучеше разочаровано, като на актриса, която се е представила зле на прослушване.

— Беше гузен — отвърнах аз.

— Защо?

— Защото е убил мисис Креймър.

Тя ме изгледа. Колата се движеше с около сто и четирийсет километра в час, а тя седеше зад волана, извърнала глава настрани, и ме гледаше.

— Фигуративно казано — поясних аз.

— Как?

— Не е никакво съвпадение.

— Но онази докторка твърди друго.

— Онази докторка каза само, че Креймър е умрял от естествена смърт. Ала нещо в случилото се е направило мисис Креймър жертва на убийство. Като виновен за това е Гарбър. Понеже е уведомил Дванайсети корпус. Той е разгласил новината и след два часа вдовицата също е била мъртва.

— Какво става тук всъщност?

— Нямам никаква представа.

— А ония двамата, Васел и Кумър? — запита тя. — Нали са били тройка? Сега Креймър е мъртъв, жена му също, а другите двама са изчезнали.

— Чу какво каза човекът. Случаят е извън нашите правомощия.

— И ти не смяташ да направиш нищо повече?

— Напротив. Смятам да издиря една проститутка.

 

 

По най-прекия възможен път тръгнахме обратно към мотела и стриптийз бара. Не че имахме голям избор от маршрути. Първо по околовръстното шосе на Вашингтон, оттам по междущатска магистрала 95. Движението беше рехаво. Все още беше първи януари. През прозорците на колата светът изглеждаше студен, мрачен и сънлив. Смрачаваше се и навсякъде се запалваха светлини. Съмър караше толкова бързо, колкото й стигаше куражът, а той явно не й липсваше. Разстоянието, което Креймър бе изминал за шест часа, ние щяхме да изгълтаме за по-малко от пет. Още в началото спряхме да налеем бензин и си купихме стари сандвичи, правени през изминалата календарна година, които изядохме в движение. После в течение на двайсет минути наблюдавах Съмър. Имаше малки, добре поддържани ръце. Беше ги поставила от двете страни на волана, без да го стиска. Не мигаше често. Устните й бяха полуразтворени и всяка минута прокарваше език по зъбите си.

— Кажи нещо — рекох аз.

— Какво по-точно?

— Каквото искаш. Разправи ми за себе си.

— Защо?

— Защото съм уморен — отвърнах. — Така няма да заспя.

— Няма да ти е интересно.

— Нищо, опитай.

Тя сви рамене и започна от самото начало, което се оказа някъде край Бърмингам, щата Алабама, в средата на шейсетте. Не че се оплакваше, но нещо в тона й ми подсказа, че дори навремето си е давала сметка, че едно дете може да извади и по-добър късмет, отколкото да се роди черно и бедно, и то в Алабама през ония години. Имала много братя и сестри. От малка си била все такава дребничка, но гъвкава и подвижна, та решила в училище да се занимава с гимнастика и танци като начин да привлече вниманието на околните. Била любознателна, четяла много и след време събрала достатъчен брой малки стипендии, за да напусне щата и се запише в колеж в Джорджия. Междувременно подала молба в корпуса за обучение на запасни офицери и когато през втората година на следването й стипендиите пресъхнали, военните поели по-нататъшната й издръжка срещу договор за пет години бъдеща служба. Вече била някъде по средата на този срок. Била завършила с пълно отличие школата на военната полиция. По всичко личеше, че се чувства добре. Америка вече от четирийсет години имаше напълно интегрирана армия, която според Съмър беше най-толерантното към цветнокожи и малцинства място на света. Ала независимо от това беше леко обезпокоена относно напредъка в кариерата си. Останах с впечатление, че за нея кандидатстването за 110-а специална част беше въпрос на живот и смърт. Ако я приемеха, щеше да остане във войската завинаги, като мен. Ако ли пък се провалеше, след петата година трябваше да напусне.

— Сега ти ми разкажи за себе си — каза тя.

— За мен ли? — попитах аз. Моят живот не приличаше по нищо на нейния. Аз се бях родил различен по цвят и пол, по география и семейна среда. — Роден съм в Берлин. По онова време са държали родилките в болницата по седем дни, така че съм постъпил в армията на една седмица. Израсъл съм по всякакви бази, каквито можеш да си представиш. Завърших „Уест Пойнт“. Все още съм в армията. И смятам да остана завинаги. Това е всичко всъщност.

— Имаш ли семейство?

Сетих се за бележката от моята сержантка: Брат Ви се обади. Не остави съобщение.

— Имам майка и брат — отвърнах.

— Бил ли си женен някога?

— Не. А ти?

— Не — отвърна тя. — А имаш ли си гадже?

— В момента не.

— И аз така.

Изминахме в мълчание един километър. После още един.

— Представяш ли си живота извън казармата? — запита по едно време тя.

— Има ли такъв?

— Аз самата пораснах в цивилния свят. Може скоро пак да се върна там.

— Вие, цивилните, сте загадка за мен — рекох аз.

 

 

Съмър паркира пред стаята на Креймър. Дадох си труд да пресметна, че от разговора ни с Гарбър в „Уолтър Рийд“ бяха минали по-малко от пет часа. Тя изглеждаше доволна от постигнатата средна скорост. Загаси двигателя и се усмихна.

— Аз ще поема бара — казах. — А ти поговори с хлапака на рецепцията. Прави се на доброто ченге. Не забравяй да му кажеш, че лошото идва веднага след теб.

Излязохме едновременно на студа и тъмнината. Пак беше паднала мъгла. Уличните лампи я пробиваха с мъка. Бях схванат от пътуването и останал без въздух. Протегнах се и се прозях, после поправих куртката си; в това време Съмър вече завиваше покрай автомата за кока-кола. Кожата й за момент се освети в червено от неоновия надпис. Пресякох пътя и закрачих към бара.

Паркингът беше пълен като предишната вечер. Около сградата беше задръстено от коли и пикапи. Вентилаторите работеха с пълна сила. Във въздуха отвън се носеше цигарен дим и миризма на бира. Музиката гърмеше. Неонът сияеше.

Дръпнах вратата и влязох. Същата кипяща тълпа изпълваше помещението, същите прожектори кръстосваха лъчи над главите на хората. Голата жена на подиума беше друга, но затова пък полуосветеният тип с гръден кош като петролен варел си беше на мястото зад касовия апарат. Не виждах лицето му, но бях сигурен, че оглежда реверите ми. Докато Креймър носеше вензелите на бронетанковите войски — кръстосани саби с устремно нападащ танк отгоре, аз имах два кръстосани револвера, златисти и лъскави — отличителния знак на военната полиция. Това едва ли щеше да ми спечели бърза популярност, особено на такова място.

— Има куверт — каза човекът зад касовия апарат.

Гласът му едва се чуваше през тътена.

— Колко? — запитах.

— Сто долара.

— Не ти вярвам.

— Е, добре, двеста.

— Много смешно!

— Тук не си падаме по ченгетата.

— Не мога да си представя защо.

— Погледни ме.

Погледнах го. От него не се виждаше почти нищо. Лъчът на прожектора осветяваше само голям корем, широк гръден кош и две къси дебели ръце от лактите надолу. И две китки с форма и големина на замразени пилета, с тежки сребърни пръстени върху повечето пръсти. Но раменете и лицето бяха скрити в плътна сянка над светлото петно. Сякаш някой му бе спуснал завеса до средата. Разговарях с човек, когото не виждах.

— Не си добре дошъл тук.

— Ще го преживея. Не съм прекалено чувствителен.

— Не слушаш внимателно. Това е моят бар и аз не те искам в него.

— Няма да се бавя.

— Разкарай се моментално.

— Няма.

— Я ме погледни!

Той се наведе напред, в лъча на прожектора. Бавно. Светлото петно постепенно се издигна нагоре по гръдния му кош. По шията. Стигна до лицето му. Беше неописуемо лице. Човекът явно се бе родил грозен, но сега лицето му беше просто кошмарно. Цялото покрито с белези. Приличаше на решето. Дълбоки, белезникави, стари белези. Носът му беше размазван безброй пъти и всеки път наместван, но само донякъде. И веждите му бяха насечени от белези. Изпод тях ме гледаха две малки оченца. Беше на около четирийсет. Някъде към метър и седемдесет и пет, около сто и четирийсет килограма. Приличаше на гладиатор, останал по чудо жив след двайсет години, прекарани в катакомбите.

Усмихнах се.

— Мислиш си, че номерът с лицето ще ме впечатли, а? С това театрално осветление и тъй нататък.

— Би трябвало да ти говори нещо.

— Говори ми, че си загубил доста битки. Ако толкова държиш да загубиш още една, нямам нищо против.

Той не отговори.

— Мога да забраня на целия личен състав на Форт Бърд да посещава тая дупка. Ще видим как ще ти се отрази на печалбите.

Той мълчеше.

— Но няма да го направя. Не виждам причина да наказвам моите момчета заради някакъв си гадняр.

Той продължаваше да мълчи.

— Така че мисля просто да не ти обръщам внимание.

Той се дръпна назад. Сянката отново се спусна върху лицето му като завеса.

— Ще се видим пак — прозвуча гласът му от мрака. — Все някога някъде. Не се съмнявай. Гарантирам ти го. Можеш да разчиташ.

— Е, сега вече ме уплаши — казах аз. После се извърнах и се смесих с тълпата. Бавно и с мъка си запроправях път към центъра на помещението. Сградата се оказа много по-голяма, отколкото ми се беше сторила отвън. Беше широка и квадратна, но ниска, изпълнена с хора и шум. Имаше десетина сепарета. Навсякъде високоговорители. Ярки светлини. Тътнеща, пулсираща музика. Беше пълно с цивилни. А и с военни също. Различавах ги по прическите. И по дрехите. Военнослужещите винаги се обличат по характерен начин, когато са свободни от наряд. Целта е да се слеят с останалите, но не успяват. Все са едни такива спретнати и малко старомодни. Освен това всички ме заглеждаха, докато минавах покрай тях. Не мога да кажа, че ми се радваха особено. Търсех сержант. Оглеждах се за издайническите бръчици в ъглите на очите. Видях четирима възможни кандидати, насядали на около два метра от главната сцена. Още щом ме забелязаха, тримата моментално извърнаха глави. Четвъртият също понечи да се направи на ударен, но след кратко колебание се обърна с лице към мен. Сякаш усети, че ще избера него. Беше среден на ръст, мускулест, може би с пет години по-възрастен от мен. Вероятно от специалните части. В Бърд имаше много такива, а той беше типичен екземпляр. Явно се забавляваше. Виждаше се с просто око. Беше широко ухилен, в ръката си държеше бутилка. Студена бира, добре изпотена. Повдигна я, сякаш ми казваше наздраве. Или ме канеше да се приближа към него. Така че аз се приближих, наведох се и го заговорих.

— Разправи наоколо за мен — казах. — Тук съм неофициално. Без връзка с теб и хората ти. За нещо съвсем различно.

— Като например? — запита той.

— Загубена вещ — рекох. — Нищо важно, спокойно.

Сержантът си замълча.

— От специалните ли си?

Той кимна.

— Загубена вещ, а?

— Няма страшно — рекох. — Просто е изчезнало нещо от отсрещния мотел.

Той помисли за момент, после отново вдигна бутилката и я чукна там, където би била моята, ако я имах. Явен знак, че ме приема за свой. Нещо като пантомима сред какофонията. Но това не попречи на група мъже да станат от местата си и да си запроправят път към изхода. За две минути, откакто се бях появил, около двайсетина войници напуснаха заведението. Такова е въздействието на военния полицай върху редовия пехотинец. Нищо чудно, че оня приятел с лицето не ме искаше в бара си.

До мен се приближи келнерка. Беше в черна тениска с деколте на десетина сантиметра под шията и черни шорти, смъкнати на десетина сантиметра под кръста. И с черни обувки с много високи токове. Нищо друго. Застана срещу мен и мълчаливо зачака да си поръчам нещо. Поисках бутилка „Бъдуайзър“, за която заплатих около осем пъти повече, отколкото в магазина. Отпих един-два пъти и тръгнах да търся проститутките.

Те ме намериха първи. Сигурно много държаха да ме разкарат нанякъде, преди и последният им клиент да е напуснал заведението. Преди моето присъствие да им е съсипало бизнеса. Две се запътиха едновременно към мен от различни посоки. Едната беше платинена блондинка. Другата — брюнетка. И двете бяха с впити къси роклички от евтина материя, в която проблясваха синтетични нишки. Блондинката изпревари брюнетката и с жест я отпрати встрани. Продължи да крачи към мен като в паници върху гротескните си дебели подметки от прозрачна пластмаса. Брюнетката направи остър завой и се насочи към сержанта от специалните части, с когото бях разговарял преди малко. Той я отпрати с жест на искрено презрение. Блондинката продължи неотклонно курса си, дойде до мен и се облегна на ръката ми. Изправи се на пръсти и протегна шия, докато усетих дъха й в ухото си.

— Честита Нова година — каза тя.

— Благодаря, подобно — отвърнах.

— Не съм те виждала преди — отбеляза тя, сякаш това беше единственият пропуск в живота й. Нямаше местен акцент. Не беше от Северна или Южна Каролина. Нито от Калифорния. По-вероятно от Джорджия или Алабама. — Нов ли си по тия места? — запита тя, като повиши глас да надвика музиката.

Усмихнах се. Бях ходил в повече бардаци, отколкото можех или исках да си спомня. С военните полицаи е така. И мога да кажа, че както всички бардаци си приличат, така и всеки е различен сам за себе си. С различни правила. Но въпросът „Нов ли си по тия места?“ е стандартното встъпление във всички. Покана към мен да започна да се пазаря. А за нея — защита срещу евентуални обвинения в скланяне на клиент.

— Как вървят цените? — запитах аз.

Тя се усмихна свенливо, сякаш никой никога преди не й бе задавал този въпрос. После каза, че мога да я гледам на сцената срещу бакшиши от по един долар или срещу десет за индивидуална програма в отделна стая. Обясни ми, че индивидуалната програма може да включва пипане, като сякаш за илюстрация на думите си ми пусна ръка между бедрата.

Ясно ми беше как един мъж може да се изкуши. Дамата беше готина. Едва ли имаше повече от двайсет. Ако не се брояха очите й. Имаше очи на петдесетгодишна.

— А нещо допълнително? — запитах аз. — Има ли къде да отидем наблизо?

— За това ще се разберем по време на индивидуалната програма.

Тя ме хвана за ръка, минахме покрай вратата на гримьорната и през една плюшена завеса влязохме в полутъмна стая зад сцената. Стаята беше доста просторна, около девет на шест метра, с канапета покрай стените. Оказа се, че програмата не е чак толкова индивидуална, защото освен мен там имаше още шестима мъже, всеки с по една гола жена в скута. Блондинката ме заведе до едно свободно място и ми направи знак да седна. Изчака, докато извадих портфейла си и й платих десетте долара. След това се уви около мен толкова плътно, че не ми остави много възможност за движение, освен да сложа ръка на бедрото й. Кожата й беше топла и гладка.

— И тъй, къде можем да идем? — запитах.

— Много бързаш — каза тя. Намести се на коленете ми и дръпна роклята нагоре до хълбоците си. Отдолу нямаше нищо.

— Откъде си? — попитах я.

— От Атланта — отвърна тя.

— Как си казваш?

— Син[2] — отвърна тя.

Сигурно беше професионалното й прозвище.

— А ти? — запита тя.

— Ричър — отговорих. Нямаше смисъл да си измислям имена. Връщах се от посещение при вдовица, бях още с парадна униформа, табелката с името ми беше върху капачето на десния джоб — голяма и набиваща се на очи.

— Хубаво име — промърмори машинално тя. Положително го казваше на всеки. Квазимодо, Хитлер, Сталин, Пол Пот — хубаво име. Вдигна ръка и започна с горното копче на куртката ми. Разкопча я додолу. Положи длан със събрани пръсти върху гърдите ми, между вратовръзката и ризата.

— Отсреща има мотел — казах аз.

Кимна, без да вдига глава от рамото ми.

— Знам — каза тя.

— Търся коя от вас снощи е била там с военен — продължих аз.

— Ти шегуваш ли се?

— Не.

Тя се отблъсна с ръка от гърдите ми.

— Да се забавляваш ли си дошъл, или да задаваш въпроси?

— Да задавам въпроси — отвърнах аз.

Остана неподвижна и не каза нищо.

 

 

— Търся коя от вас снощи е била там с военен — повторих аз.

Я се опомни! — каза тя. — Всички ходим в мотела с военни. Пътека сме утъпкали дотам. Ако се вгледаш внимателно, ще я забележиш.

— Търся някоя, която се е върнала малко по-бързо от нормалното.

Тя не каза нищо.

— И е била сякаш леко уплашена.

Тя мълчеше.

— Може да го е чакала в стаята — казах аз. — Може той да й се е обадил отрано, за да я ангажира за вечерта.

Тя размърда задника си на коляното ми и подръпна роклята си надолу, докъдето можеше да стигне, което не беше кой знае колко ниско. После прокара бавно пръсти по значката на ревера ми.

— Не отговаряме на въпроси — каза тя.

— Защо?

Видях я, че хвърли бръз поглед към плюшената завеса. Сякаш погледът й можеше да мине през завесата, през голямото квадратно помещение и да стигне чак до касовия апарат и човека зад него.

— Какво, оня ли? — рекох аз. — Бъди спокойна, ще се погрижа да нямаш проблеми с него.

— Той не обича да разговаряме с ченгета.

— Това, което те питам, е важно — казах аз. — Клиентът е бил важна клечка.

— Вие всички се мислите за важни клечки — каза тя.

— Тук има ли момичета от Калифорния?

— Пет-шест, струва ми се.

— Някои от тях да са работили край Форт Ъруин?

— Не знам.

— Е, виж сега какво ти предлагам — казах. — Аз отивам в бара. Ще си взема още една бира. Ще я пия в продължение на десет минути. През това време ти ще ми доведеш жената, която е имала проблем през нощта. Или ще ми покажеш къде мога да я намеря. Кажи й, че няма нищо страшно. Че никой няма да загази. Сигурен съм, че ще те разбере.

— А ако откажа?

— Ако откажеш, ще ви арестувам всичките и ще подпаля бардака ви. И тогава ще си търсите работа другаде.

Тя отново погледна крадешком към плюшената завеса.

— Не се бой от оня дебелак — казах аз. — Ако вземе да мрънка, най-много да му разбия отново носа.

Тя остана неподвижно на мястото си. Седеше и изобщо не помръдваше.

— Много е важно — повторих аз. — Ако оправим нещата сега, никой няма да загази. Ако ли не, някой може да си навлече големи неприятности.

— Не знам какво да кажа — промърмори тя.

— Разпитай навсякъде — казах аз. — Имаш десет минути.

После я плеснах леко по задника, за да я вдигна от коляното си. Минута след нея влязох в помещението и си запроправях път към бара. Не си бях дал труд да си закопчая куртката — реших, че така имам по-неофициален вид. Нямаше смисъл да развалям вечерта на хората.

 

 

През следващите дванайсет минути отпивах от втората бира — с ужасна надценка, при това не и вносна — и наблюдавах келнерките и проститутките, които сновяха из помещението. Видях и дебелака с грозното лице да си проправя път сред гъмжилото, оглеждайки внимателно терена. Седях и чаках. Новата ми руса приятелка не се появи повече. Не я виждах никъде наоколо. Заведението беше претъпкано с хора. Освен това беше полутъмно. Музиката беше оглушителна. Пулсиращи светкавици се отразяваха в огледални сфери и създаваха допълнителен хаос. Въпреки тътнещите вентилатори въздухът беше горещ и спарен. Бях уморен и ме заболя глава. Смъкнах се от високото столче пред бара и се опитах да обиколя помещението. Блондинката я нямаше никаква. Направих още един кръг. Пак не я открих. При третата обиколка ме спря сержантът от специалните части, когото бях заговорил преди малко.

— Гаджето ли търсиш? — запита той.

Кимнах. Той посочи вратата на гримьорната.

— Мисля, че здравата си я накиснал — рече сержантът.

— В какъв смисъл?

Той не отговори. Само вдигна нагоре лявата си длан и звучно я удари с десния юмрук.

— Ти не се ли намеси? — запитах.

Оня вдигна рамене.

— Ченгето си ти — отвърна той. — Не аз.

Вратата на гримьорната беше от шперплат, боядисана в черно. Не почуках. Казах си, че жените, които се преобличат вътре, едва ли са особено срамежливи. Натиснах бравата и влязох. Вътре светеха няколко голи крушки, навсякъде имаше купчини дамски дрехи, въздухът тежеше от остра миризма на евтин парфюм. Покрай стената бяха наредени тоалетки с огледала като в театрите. Имаше и малко канапе, тапицирано с червен плюш. На канапето седеше Син, разплакана. Върху лявата й буза имаше яркочервен отпечатък от мъжка ръка. Дясното й око беше така подуто, че се бе затворило. Явно я бяха зашлевили два пъти — веднъж с дланта и веднъж с опакото на ръката. Два яки удара. Тя изглеждаше съкрушена. Лявата й обувка се беше изхлузила. Между пръстите на крака й се виждаха следи от убождания. Често пъти проститутките, разните там фотомодели и порно звезди се инжектират на това място. По-малко се забелязва.

Не я запитах как е. Би било идиотски въпрос. Щеше да се оправи, но най-малко седмица нямаше да може да работи. Поне докато окото й станеше плътно черно и след това избледнееше до жълто — достатъчно светло, за да може да се прикрие с малко грим. Останах неподвижно до вратата, докато Син ме забеляза със здравото си око.

— Махай се — каза тя. После извърна поглед встрани. — Мръсник!

— Намери ли момичето? — запитах аз.

Тя ме погледна право в очите.

— Няма такова момиче. Разпитах навсякъде. И ето какво получих в отговор. А снощи проблем не е имало. Никакъв.

Аз помислих за миг.

— Някоя липсва ли? Някоя, която трябва да е тук, но я няма?

— Всички сме тук — отвърна тя. — Нали трябва да си изкараме похарченото за коледните празници.

Не казах нищо.

— Заради теб ядох бой без причина — каза тя.

— Съжалявам — рекох. — Причиних ти неприятности.

— Махай се!

— Добре — съгласих се аз.

— Мръсник! — повтори тя.

Оставих я да седи на канапето и си запроправях обратно път през тълпата покрай сцената. И през претъпканото фоайе към изхода. Човекът с грозното лице си беше на мястото зад касовия апарат, полускрит в сянката. Изчислих къде горе-долу се намира главата му, замахнах и го зашлевих през ухото — не много силно, но достатъчно, за да се залюлее встрани.

— Ей, ти! — казах. — Излез навън.

Не го изчаках. Просто го подминах, разблъсках тълпата край вратата и излязох на студа. На паркинга стояха групичка хора, загърнати в палта. Всичките военни. Същите, които се бяха изнизали навън, след като влязох. Стояха неподвижно наоколо, някои подпрени на коли, и отпиваха бира от бутилки. Те не бяха проблем. Един военнослужещ трябва да е много пиян, за да си позволи сбиване с военната полиция. Но не можех да очаквам и помощ. Не бях техен човек. Явно трябваше да се оправям сам.

Вратата зад гърба ми се разтвори с трясък. Дебелакът излезе навън. След него пристъпваха двама от местните. Имаха вид на фермери. Събрахме се в светлото петно под уличната лампа. Застанали в неправилен кръг, стояхме и се гледахме. Дъхът ни ставаше на пара в мразовития нощен въздух. Никой не продумваше. Нямаше нужда от предисловия. Можеше да се предположи, че този паркинг е виждал не едно и две сбивания. Както и че предстоящото нямаше да бъде много различно от предишните. Във всеки случай щеше да завърши като повечето от тях — с победител и победен.

Свалих куртката си и я закачих на страничното огледало на една паркирана кола. Десетгодишен плимут — запазен, с непокътната боя и блестящи хромови части. Радост за окото. Мярнах за миг сержанта от специалните части, който бе излязъл да гледа. Погледите ни се срещнаха, после той се дръпна настрани, в сенките. Свалих часовника си, извърнах се и го пуснах в джоба на куртката. После отново се обърнах с лице към противника си. Огледах го. Исках да го направя на кайма, да му личи после. За да знае Син, че съм отмъстил за нея. Но не си струваше да го удрям в лицето. То и без това на нищо не приличаше. Едва ли можех да го загрозя много повече. Освен това исках за известно време да го изкарам от строя. За да не иде после да си го изкара на момичетата само защото не е могъл да ме надвие.

Човекът беше с огромен гръден кош и наднормено тегло, така че нямаше смисъл да ползвам ръце. Освен ако на фермерите не им скимнеше да се намесят. Много се надявах това да не стане. Нямаше нужда да се предизвиква голям конфликт. От друга страна, от тях зависеше. Всеки прави своя избор в живота. Можеха да стоят кротко отстрани, както и можеха да си изберат кого от двама ни да подкрепят.

Аз бях с цяла педя по-висок от човека с грозното лице, а пък с около трийсетина килограма по-лек. И с десет години по-млад. Забелязах, че и той пресмята наум тези неща. И явно заключи, че в общи линии има шансове. Сигурно се смяташе за много печен. Докато мен явно ме вземаше за някакъв си там нахакан държавен служител. Може би парадната ми униформа го караше да се надява, че ще се държа като офицер и джентълмен. Благопристойно и със задръжки.

Негова грешка.

Той се спусна към мен, размахвайки ръце. Едро туловище, къси ръце, малък замах. Аз се извъртях настрани и той залитна край мен от инерцията си. Обърна се и отново ми налетя. Парирах замахващата му ръка и забих лакът в лицето му. Не много силно. Исках просто да му убия инерцията и да го накарам за миг да застане неподвижно срещу мен.

С цялата тежест на тялото върху задния крак, той се прицели с юмрук в лицето ми. Замисленият удар изглеждаше твърде сериозен. Положително щеше да ми причини болка, ако ме улучеше. Но преди да го бе нанесъл, аз пристъпих напред и с всичка сила забих пета в капачката на коляното му. А човешкото коляно е твърде уязвима става. Всеки спортист може да го потвърди. В момента на удара коляното носеше тежест от поне сто и трийсет килограма, а в него фронтално се забиха още сто и десет. В резултат от това ставата се прекърши и кракът му се огъна назад. Изглеждаше почти като истинско коляно, само че прегънато на обратно. Той рухна по лице, като с хълбока си затисна върха на обувката. Пищейки, доста силно при това. Аз се дръпнах крачка назад и се усмихнах. Сам си го изпроси.

Пристъпих отново напред и внимателно огледах коляното му. Здравата беше пострадало. Направо беше съсипано. Строшени кости, разкъсани хрущяли и сухожилия. Помислих си да го ритна още веднъж; после реших, че няма смисъл. Тоя тип щеше да стане редовен клиент на магазина за патерици и бастуни — разбира се, след като го изпишеха от ортопедията. До края на дните си щеше да се подпира на нещо.

Дървен бастун, алуминиев, патерица — къса, дълга. Негова си работа.

Наведох се над него.

— Само да стане нещо, дето не ми харесва — казах му аз, — ще дойда да ти строша и другия крак.

Не мисля, че ме чу обаче. Беше твърде зает да се гърчи насред мазната локва, да си намества коляното в положение, в което да не боли толкова. Нямаше да успее със собствени сили. Трябваше да чака хирурзите да му го оправят.

Двамата фермери още се чудеха чия страна да вземат. Имаха доста глуповат вид. Но явно единият беше по-глупав от другия. По-бавно загряваше. Стоеше и размахваше застрашително едрите си червендалести ръце. Аз направих крачка към него и го фраснах с чело в лицето, колкото да улесня мисловния му процес. Той се строполи на земята, успоредно на едрия мъжага, докато приятелят му благоразумно се оттегли и зае позиция зад най-близкия пикап. Взех куртката си от огледалото на плимута и кротко я облякох. Извадих часовника от джоба. Поставих го на ръката си и закопчах верижката. Военнослужещите наоколо си пиеха бирата и ме гледаха с безизразни лица. Не изглеждаха нито доволни, нито разочаровани. Нямаха никакъв личен интерес от изхода на двубоя. Ако на земята вместо ония двамата бях проснат аз, на тях щеше да им е все тая.

В края на групичката зяпачи забелязах лейтенант Съмър. Тръгнах към нея, като заобикалях хората и колите. Изглеждаше някак напрегната. Дишаше тежко. Сигурно бе наблюдавала сцената. Предположих, че през цялото време е била готова да се намеси.

— Какво стана? — каза тя.

— Тоя дебелак преби една жена, която задаваше въпроси от мое име. А пък приятелчето му не успя да се отдалечи достатъчно бързо.

Тя им хвърли бегъл поглед, после отново се обърна към мен.

— А какво ти каза жената?

— Каза, че снощи никоя не е имала проблем.

— Момчето на рецепцията все така отрича, че при Креймър е имало проститутка. Категоричен е.

А малко преди това Син ми бе казала: Заради теб ядох бой без причина. Мръсник!

— Че защо тогава е отишъл да нагледа стаята?

Съмър направи гримаса.

— Разбира се, и аз му зададох този въпрос.

— И получи ли отговор?

— Отначало не. После ми каза, че чул някакъв автомобил да потегля оттам с пълна газ.

— Какъв автомобил?

— Каза, че чул шум от голям двигател, форсиран докрай, че автомобилът потеглил и се отдалечил бързо, сякаш панически.

— Той видял ли го е?

В отговор Съмър само поклати глава.

— Няма логика — казах аз. — Автомобил означава проститутка на повикване, а такава услуга едва ли може да се намери наблизо. Освен това, защо му е било на Креймър да вика проститутка отвън, като тук има предостатъчно?

Съмър продължаваше да клати замислено глава.

— Момчето каза, че шумът на двигателя бил много характерен. Много силен. При това дизелов, не бензинов. Каза, че малко по-късно чул същия шум още веднъж.

— Кога?

— Когато ти си потеглял с хъмъра.

— Какво?!

Съмър ме погледна право в очите.

— Казва, че отишъл да нагледа стаята на Креймър, понеже оттам панически бил потеглил военен джип.

Бележки

[1] Четири гигантски скулптури — на Вашингтон, Джефърсън, Линкълн и Теодор Рузвелт, — изсечени в скалата на въпросния връх. — Б.пр.

[2] Грях (англ.). — Б.пр.