Илейн Барбиери
Непорочност (13)

13

— Хайде, дай да ти помогна.

Рийд обърна Частити към светлината и нагласи раменете й така, че да вижда по-добре дребните пръстенчета на верижката на медальона й, които се бяха оплели в ярките кичури на тила й. Започваше да става все по-сръчен с тази задача. Частити с изненада бе открила, че това е единственото нещо, за което не му достигат умения.

Утринните слънчеви лъчи вече се процеждаха през прозореца на скромната стая в ранчото. Макар и малка, стаичката беше удобна. В ъгъла имаше огромен гардероб с огледало, леглото им беше грамадно, а дюшекът — мек като пух.

По гърба на Частити пробяга гореща тръпка, щом пръстите на Рийд погалиха кожата на тила й и й напомниха за изпълнената с пламенна страст нощ. Беше се отдала на Рийд изцяло и той също й се отдаде без задръжки, а единението помежду им надхвърляше екстаза на страстта и силата на обетите, които си бяха разменили преди седмица. Защото сега, когато всичко възможно бе изречено или сторено, дълбоко в сърцето си Частити чувстваше, че онова, което ги свързва, е по-силно от всякакви думи. Двамата се бяха опарили от огъня на опасността и го бяха надвили, бяха погълнати от пламъка на споделената страст, която никога нямаше да избледнее, и бяха докоснати от искрата на истинската любов, толкова дълбока и всепоглъщаща, че изгаряше след себе си всички съмнения и страхове от миналото.

Частити погледна Рийд и устните й се извиха в лека усмивка. Спомни си мрачния, неразговорлив мъж с брадясало лице, който бе срещнала във влака за Седалия. Помнеше, че когато се приближи към него, си бе помислила, че никога не е виждала човек толкова груб и лишен от чувствителност.

И все пак, нещо не й бе позволило да излезе завинаги от живота му.

В този момент почти можеше да чуе сприхавите гласове на добродушните лели, които я бяха отгледали:

— Видя ли, Хариет, нали ти казвах! Напразно се притесняваше. Частити е силна и умна жена, и умее да взема важни решения. Знаех си, че в крайна сметка ще намери своя път в живота.

— Знаела си, че ще намери пътя си? Аз съм тази, която непрекъснато ти го повтаряше! Винаги съм твърдяла, че вроденото й чувство за независимост ще й помогне да нареди живота си!

— Ти не й позволяваше да пътува на Запад!

— Нито пък ти!

— Казваше, че не бива никога да се омъжва!

— Защото ти искаше да я омъжиш за неудачник!

— Ти пък искаше да я накараш да се грижи за просяците!

— Не е вярно!

— Така беше!

— Паметта отново ти изневерява, както винаги!

— А ти пък си все така празноглава и упорита!

Сега вече Частити знаеше, че добродушните разпри между двете й лели ще секнат. Защото колкото и да бяха различни представите им за живота, в едно нещо двете винаги бяха единодушни: и двете повече от всичко искаха тя да е щастлива.

В съзнанието й изплуваха и други сенки от миналото. Още не можеше да изтрие от паметта си ужаса, който бе изживяла в последните мигове преди смъртта на Морган. Помнеше как Рийд посегна към пушката на седлото и в същия момент Морган се обърна към него с готов за стрелба револвер. Тя инстинктивно се беше хвърлила помежду им и бе отскочила от оглушителните изстрели.

Откъде би могла да знае, че младият индианец, който се бе появил за кратко в лагера им онази първа вечер, след като двамата с Рийд навлязоха на индианска територия, е разпознал в медальона бижуто, каквото е носела жената на Бледоликия Вълк? Откъде би могла да се досети, че индианецът ще се върне в селището и ще докладва за видяното на племенния вожд? И как би могла да си помисли, че Бледоликият Вълк ще тръгне да я търси, ще открие мястото, където следите на Морган се пресичат с техните, ще намери тялото на простреляната Кончита и ще последва дирите на Морган прано към тях?

Бледоликият Вълк — Кас Томас, човек от два свята — беше мъжът, когото Пюрити обичаше, онзи, чийто куршум бе повалил Морган в онзи съдбовен ден. А след този изстрел Пюрити отново се бе върнала в живота й.

Като се замислеше, Частити изпитваше благодарност, задето съдбата свърза четирима им по такъв невероятен начин. Така между Рийд и Бледоликия Вълк бе възникнала връзка, която винаги щеше да топли сърцето й.

Що се отнасяше до нея самата, раната й отдавна бе заздравяла и белегът вече избледняваше. Отново се чувстваше здрава и силна.

Всички оживели от бандата на Морган вече бяха в тъмница. Собственикът на откраднатото стадо не се появи и животните останаха на индианска земя, а наградата за залавянето на Морган и хората му отиде в ръцете на Бледоликия Вълк и племето Киова^[1]. Двамата с Рийд решиха, че това ще е справедлива отплата, след като индианците бяха спасили живота им.

Телеграфираха на Ед Дженкинс, за да му съобщят за поражението на Морган. По този начин Рийд изпълняваше обещанието си към човека, който търсеше възмездие за смъртта на едничкия си син. Частити се надяваше той да намери покой.

 

Спалнята, в която двамата се намираха в момента, се намираше в ранчото „Съркъл Си“. Сградата беше издигната лично от Стан Кориган, след като в онзи съдбовен ден преди много години той бе открил Пюрити на брега на реката. А преди седмица Пюрити бе настояла двамата с Рийд да сключат брак именно в този дом. Денят на венчавката им бе прекрасен, а тържеството стана съвсем пълно след появата на…

— Готово. Разплетох го.

Рийд я обърна с лице към себе си и внезапно сложи край на мислите й. Изглеждаше неуместно сериозен докато обхождаше лицето й с поглед и Частити посегна да го помилва по бузата. Предполагаше, че никога няма да свикне с любовта в очите му, от която стомахът й се преобръщаше или пък със сладката мисъл, че този мъж е неин, че тя му принадлежи и че ще е така завинаги. Частити прокара пръсти през гъстата му, изсветляла от слънцето коса. Обичаше да чувства допира й на дланта си.

— Много си сериозен.

— Просто се бях замислил… — Невероятно сините му очи се сключиха с нейните и докоснаха сърцето й по начин, както само той умееше. — Ако не беше това малко късче злато, което носиш на шията си, и всичко онова, което то символизира за теб, може би никога нямаше да напуснеш Изтока и да тръгнеш да търсиш сестрите си. И може би никога нямаше да те намеря на онзи влак.

Частити не можа да потисне усмивката си.

— Аз те намерих, Рийд.

— Да. — Той я придърпа по-плътно към себе си. — Само като си помисля, че можехме да се разминем…

— Не искам да мисля какво е можело да се случи, ако не се бяхме срещнали, Рийд. Предпочитам да мисля какво ни предстои.

Притиснал силното си тяло в нейното, Рийд прошепна:

— На мен ми харесва настоящето. Дълги години не вярвах, че някога отново ще изрека тези думи. Пустотата вътре в мен и огорчението ми от живота се отразяваше на всичко, което вършех, дори на начина, по който гледах на хората наоколо си. Бях като вълк-единак. Но всичко това се промени, когато ти се появи в живота ми, макар че отначало отказвах да го призная. Ти ме смути, Частити. Предизвика ме. Вбесяваше ме повече от всяка друга жена, а когато треската отмина и съзнанието ми се проясни, не можех да реша дали си ангел в човешко тяло или наивна глупачка.

Рийд замълча за миг и светлите му очи обходиха лицето й.

— Беше толкова наивна… толкова доверчива. Тогава бях твърдо решен да открия Морган и ми хрумна, че твоята доверчивост може да ми е от полза. Отначало те мамех съвсем съзнателно. После продължих да крия истината от теб, защото така ми беше удобно. А когато най-накрая бях готов да ти разкрия чувствата си, се изплаших, че е твърде късно. Искам още сега, в този миг, да ти кажа всичко, за да оставиш всички съмнения в миналото. Ти ми помогна да залича от съзнанието си сенките от миналото. Накара ме да проумея, че трябва да са сбогувам с тях, да ги оставя да почиват в мир и да продължа да живея.

Горещият му дъх опари устните й, когато й прошепна:

— Ти ме накара отново да бъда щастлив с настоящето, Частити. Щастлив съм, че си моя съпруга. Очаквам без страх и колебание бъдещето, защото знам, че винаги ще си до мен. А още по-щастлив ме прави мисълта, че занапред всеки ден от живота си ще мога да те държа в ръцете си.

Устните му се сляха с нейните. Езикът му се плъзна в устата й и предизвика познатия водовъртеж от емоции, които едновременно изостряха и притъпяваха сетивата й. Частити сключи ръце около врата му и го придърпа към себе си, и в този миг почувства как Рийд потръпна от същата нужда, която изгаряше и нея самата. Този нестихващ глад, този сладък шемет, учестените удари на сърцата им, които…

— Хей, вие горе! Няма ли да слезете? Отдавна ви чакаме.

Познатият женски глас откъм първия етаж разпръсна магията на момента. Частити усети как Рийд се скова. Тя едва сдържа усмивката си, когато той се отдръпна от нея с явна неохота и недоволно изражение.

— Сестра ти. По-нетърпеливата от двете.

— По-властната от двете е точната дума. — Устните на Частити се озариха от топла усмивка. — Ето това се случва, когато си най-малкият член в семейството. Сестрите ти никога не го забравят.

Докато слизаха по стълбите, вплели ръка в ръка, Частити се усмихна на красивата, чернокоса жена, която ги чакаше долу.

Хонести.

Прекрасната Хонести с гарваново черни коси и сапфирено сини очи, по-безценни от всеки скъпоценен камък — тя беше най-голямата, най-хубавата, най-властната и тази, която най-силно бе вярвала през всичките години на раздяла, че един ден трите отново ще бъдат заедно.

Частити все още не можеше да повярва на небивалото чудо, което ги очакваше в деня, в който пристигнаха в „Съркъл Си“. Последното нещо, което и двете с Пюрити бяха очаквали да видят, щом ранчото се изправи пред погледа им, беше младата, чернокоса жена, застанала на прага. Двете с Пюрити от пръв поглед разбраха, че това е Хонести. Сърцата и на двете им в онзи незабравим момент им бяха подсказали, че не може да е никоя друга.

Частити не си спомняше ясно какво се случи след това. Помнеше само възторжената тръпка и онова шеметно усещане, че светът най-после е направил пълен кръг и животът й отново е пълноценен.

Доколкото разбираше, Хонести винаги бе вярвала, че ще ги открие. Съпругът й, Уес Хауел, беше висок, тъмен и привлекателен тексаски рейнджър, който винаги постигаше целите си.

— Крайно време беше да слезете. — Хонести пристъпи към нея, а черната й коса проблясва ослепително докато обгръщаше с ръка раменете й и намигаше закачливо към Рийд. — Ще ти отнема съпругата за малко, Рийд. Има едно обещание, което отдавна чака да бъде изпълнено.

— Обещание? — Частити погледна смутено Пюрити, която стоеше на няколко крачки от нея. Сестра й изглеждаше толкова озадачена, колкото и тя самата.

Частити последва сестрите си навън и с изумление огледа грамадния кон, който стоеше оседлан на алеята пред ранчото. Не очакваше да види сълзите в очите на Хонести, когато заговори:

— Помниш ли онзи ден, когато взех петнистата кобилка на татко без неговото разрешение и двете с Пюрити излязохме да пояздим? Татко се втурна след нас и ни подгони из прерията. Накрая ни настигна, върна ни вкъщи и хубавичко ни нахока, но ти плака най-много от трите ни, защото беше твърде малка, за да дойдеш с нас. А вечерта, когато се пъхнахме под завивките, аз ти обещах, че някой ден ще яздим всички заедно. — Усмивката на Хонести беше все така лъчезарна, каквато я помнеха от детинство. — Е, този ден настъпи.

Минути по-късно Частити се покатери на високия кон и погледна към тримата мъже на прага. Уес поклати глава със снизходителност, каквато рядко проявяваше в отношенията си с властната си съпруга. Бледозелените очи на Кас ги проследиха напрегнато, а на устните на Рийд изгря ослепителна усмивка, щом Пюрити изсвири подканящо, а Хонести пришпори животното в луд галоп.

Вятърът в лицето й… радостните викове на сестрите й… дивата наслада от сладката тръпка да язди по окъпаната от слънце земя!

Сърцето на Частити се преобърна. И сред оживената глъчка от радостен смях и възторжени викове, внезапно долови познатия аромат на рози, после почувства с кожата си усмивката на баща си, и в този момент разбра, че родителите й най-после са доволни — сега, когато трите им дъщери с имена на опасни добродетели бяха отново заедно.

Часове по-късно, останала без дъх, Частити се отпусна в силните ръце на Рийд.

— Обичам те, Частити.

Нямаше нужда Рийд да й повтаря тези думи. Очите му и цялото му същество излъчваха любов и сладко обещание за дните, които им предстояха. Винаги щеше да носи любовта му в сърцето си.