Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (21)

21

Пристигнах в Бостън към три и половина — В пет без петнайсет вече бях в дневната на Сюзан. Изкъпан, избръснат и ухаещ на одеколон, я чаках да се върне от работа. Седях на канапето с Пърл и отпивах от питието си, когато най-сетне тя се качи от кабинета на долния етаж.

Видя ме, усмихна се, поздрави ме, потупа Пърл и я целуна, след което влезе в спалнята. Чух, че пусна душа, и след петнайсетина минути се появи, загърната с хавлиена кърпа. Разтвори я за част от секундата и проточи шеговито:

— Шъ искаш ли да запядаш, момче?

— По-ужасен южняшки акцент не бях чувал — подметнах аз.

— Това го знам, но всичко останало ще бъде на ниво.

— Откъде си толкова сигурна, че ще откликна? Може да съм уморен от дългото шофиране.

— Че аз нали съм психотерапевт. Знам ги тия неща.

— Удивително.

Когато се любехме, Сюзан обичаше да прави всеки път едно и също, което съвсем не е толкова досадно, колкото звучи, защото включваше всичко, което всеки от нас умееше да прави добре. А и тя влагаше много плам. Понякога бе толкова отдадена на изживяването, че сякаш отлиташе в неизвестна за мен посока. Понякога, след като приключехме, й бяха нужни няколко минути, за да се върне в реалността.

Както обикновено, когато дойде на себе си, тя стана и отвори вратата на спалнята Пърл се втурна вътре, скочи върху леглото и задуши наоколо, като че ли долавяше какво се е случило в нейно отсъствие и определено не го одобряваше.

Настъпи обичайната суматоха, докато най-сетне успяхме да избутаме Пърл, наумила си да се намести помежду ни. Както винаги, накрая се настани в краката ни, изсумтя в знак на примирение и се сгуши на топка, застина и само очите й следяха как двамата със Сюзан отново иде се гушнем.

— В присъствието на Пърл е по-трудно да се насладим на отмалата след сношението — отбеляза Сюзан.

— Но не е невъзможно — отвърнах.

— За нас няма невъзможни неща.

Загледах се в познатата извивка на гипсовия корниз на тавана. Върху тоалетката мярнах голямата цветна фотография, на която сме заснети заедно със Сюзан преди петнайсетина години на една тераса в Париж, скоро след нейното завръщане от бог знае къде. Изглеждахме доволни и щастливи.

— Я колко сме щастливи на тая снимка! — възкликнах.

— Имахме си повод.

— Така е.

— Нещата не са се променили много.

— И тук си права.

— Сега щеше ли да бъдеш по-щастлив, ако мистър Клайв не беше убит в Джорджия?

— О, да.

— Въпреки че не носиш отговорност за убийството му, а и не си могъл да го предотвратиш?

— Да.

— Не питай тогава за кого бие камбаната.

— Е, понякога всъщност бие само за теб.

— Зная.

— От друга страна — продължих аз, — правим каквото можем, а не онова, което трябва.

— Зная.

— Пък и не можем всички битки да спечелим.

— Истина е.

— И не всичко, що блести, е злато.

— И перце в ръката е по-добре, отколкото пиленце в шубрака.

— Винаги съм си мислел, че тая поговорка е обърната наопаки.

Не можех да видя лицето й, беше се сгушила в мен. Но усетих усмивката й.

— Добре възпитаните еврейски момичета от Масачусетс не се излягат голи в леглото, бъбрейки за шубраци.

— А ти къде сбърка?

— Не зная — отвърна Сюзан, — но не мислиш ли, че така стана по-добре?

Долу, в краката ни, Пърл шумно заоблизва една от предните си лапи. Сюзан погали гърдите ми.

— Има ли начин да оправиш оная бъркотия в Джорджия? — попита.

— Никой не иска това от мен.

— Някога това да ти е пречило?

— Нямам клиент — отвърнах. — Няма за мен място в разследването.

— Смяташ, че и това е работа на онзи, дето стреля по конете?

— Логично предположение. Нямах представа кой върши тия дивотии, а и не знаех накъде да продължа.

— Е, и?

— Е, и прекарах далеч от теб по-дълго, отколкото можех да понеса.

— Това е добре.

— Затова ще си запиша точка в колонката на провалите и ще се съсредоточа върху следващата игра.

— Мъдро решение.

— В края на краищата, храст в ръката…

— Спри дотук — нареди Сюзан.