Кърт Вонегът
Съдби, по-лоши от смъртта (19)

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Вицът на Ед Уин за жената, която напразно гасила пожара у дома си, беше най-хубавия ЧИСТ виц на света. А най-хубавия мръсен виц на света чух от устата на московската си преводачка Рита Райт, която почина преди няколко години почти на деветдесет. (Рита беше гений на езиците, изследовател на творчеството на Робърт Бърнс, преводачка на най-значителните произведения на Дж. Д. Селинджър, Синклер Луис, Джон Стайнбек и моя милост от английски, Франц Кафка от немски и тъй нататък. Джил и аз прекарахме няколко дни в нейна компания в Париж, където я бяха командировали да проучи някакви френски документи — естествено, написани на френски език.) По време на Втората световна война Рита е била преводачка на английските и американски моряци, които са докарвали храна и амуниции в Русия по северния морски път до пристанище Мурманск (на брега на леденото Баренцово море), въпреки непрекъснатите нападения на германските самолети и подводници. Тя можеше да имитира до съвършенство няколко различни английски наречия, а въпросната история ни разказа на кокни^[1].

Изчистен от кокнито на Рита, най-мръсният виц на света звучи така: някакъв ексцентричен английски милионер завещал огромна сума на онзи, който успее да създаде най-духовитото петстишие. В своето завещание той отчитал факта, че най-духовитите петстишия обикновено са и най-циничните и по тази причина забранил на бъдещото жури да дисквалифицира авторите поради нецензурен език (колкото и мръсен да е той). И тъй, журито било избрано — все измежду хора със сини лентички, но не и със сини носове^[2], които, разбира се, били затрупани с тонове стихчета. Наградата била в центъра на вниманието на обществеността (става въпрос за британската общественост). В крайна сметка журито обявило победителя — някаква домакиня от източна Англия. Решението му било не само единодушно, но и възторжено. Голямата награда се давала на наистина най-остроумното петстишие на света, но за съжаление съдържанието му било толкова мръсно, че нямало как да бъде публикувано.

Разбира се, страната изпаднала в плен на изгарящото любопитство, всеки искал да чуе съвършените рими. Докато членовете на журито били колкото възторжени от спечелилото петстишие, толкова и категорични, че цивилизованият свят не може да понесе неговата циничност. По тази причина всички хукнали да търсят автора — онази внезапно забогатяла домакиня. (Докато разказваше историята, чута от някакъв английски моряк, Рита майсторски се превъплъти във въпросната домакиня — горда и малко засрамена от неизмеримото количество мръсни мисли, които й позволяват да спечели наградата.) Тя била съгласна с мнението на журито, че макар и гениално духовити, въпросните рими са прекалено обидни и не трябва да стават достояние на никого. Но любопитството на нацията било толкова огромно, че поставило под въпрос подготовката й за война. Така на сцената се появил самият Уинстън Чърчил, който успял да убеди победителката в конкурса да застане пред микрофоните на Би Би Си и да изрецитира своето петстишие, като замества всяка неподходяща за ушите на почтените семейства сричка с нищо неозначаващия звук „трала-ла“.

Жената приела. И ето как прозвучало в ефира най-духовитото петстишие на света:

Трала-ла, трала-ла, трала-ла, трала-ла,

трала-ла, трала-ла, трала-ла, трала-ла,

трала-ла, трала-ла, трала-ла, трала-ла,

трала-ла, трала-ла, трала-ла, трала-ла,

трала-ла, трала-ла, шибана путка…

Рита (родена в Русия, но с шотландска кръв — това личи от неруското й фамилно име) ни разказа тази история, а после невинно добави:

— Английският не е матерният ми език, затова мога да говоря на него всичко, колкото и мръсно да е то. Каква свобода, какво удоволствие!

Хонорарът на преводачите не трябва да бъде по-малък от този на авторите. Казах това на няколко от моите чуждестранни издатели, предлагайки им да получа по-малка сума за авторските права, за да могат да платят по-добре на преводачите. Спокойно можех да им кажа, че земята е плоска и разполагам с доказателства за това. През ноември 1983 година произнесох слово пред един семинар на преводачите, проведен в Колумбийския университет. Ето го:

"Първата страна, която отпечата мое произведение на език, различен от английския, беше Западна Германия. Там през 1964 година излезе първият ми роман „Пианистът“ (издаден тук от „Скрибнърс“, 1952). Немското му заглавие беше „Das Holische System“, а преводачът Вулф Х. Бергнер познаваше американския английски толкова добре, че нито веднъж не си направи труда да ме попита какво съм искал да кажа с това или онова. Казвам го без ни най-малка ирония, нещата наистина стояха така. Казаха ми, че преводът му е безупречен. Приемам чуждото мнение, въпреки че имам известни (съвсем елементарни познания) по немски език. Освен това не мога да се чета дори на английски, но ви моля да не ме питате защо. Ако трябва да окачим някакво име на тази примитивна невроза, нека я наречем „хронично стеснение“…

Много по-интересни преживявания имах със следващата преводачка на същата книга — Роберта Рамбели от Генуа, Италия. От нея получих първото писмо, което изобщо бях получавал от преводач. И все още помня два от чудесните й въпроси: какво е rumble seat^[3]? Какво е феро-колело? Получих удоволствието да й обясня нещо, което и малцина американци знаят: феро-колелото е специално съоръжение, с чиято помощ артилерийските наблюдатели на великата републиканска армия по време на Гражданската война са били издигани над върховете на дърветата и така са получавали възможност да хвърлят поглед на вражеските позиции.

Изминаха седем години преди да напиша втория си роман. Тази пауза не се дължеше на някакви душевни терзания, а на финансови затруднения. Ако трябва да издържат семейство, докато създават поредното си произведение, на писателите са им нужни страшно много пари. През споменатите седем години аз просто нямах такива пари…

Вторият ми роман носеше заглавието „Сирените на Титан“ (Дел, 1959), него първи взеха французите. Преводачката Моник Теис нямаше въпроси към мен. По-късно научих, че разминаванията й с американския английски са били направо абсурдни. След което получих писмо от старата си приятелка Роберта Рамбели, която ме уведоми, че отново са я наели да ме обяснява на четящите италианци и по тази причина прилага списък с петдесет и три въпроса — какво означава това, какво искам да кажа с онова, и прочие. По онова време аз вече бях влюбен в нея и смея да твърдя, че чувствата ми се радваха на взаимност от нейна страна.

Малко по-късно синът ми Марк, който стана не само писател, но и педиатър, спечели малко пари от риболов в Кейп Код и реши да ги изхарчи в Европа. Помолих го да посети приятелката ми Роберта в Генуа и той прие. Аз самият никога не съм се виждал с нея, а кракът ми и до ден днешен не е стъпвал в Италия. Марк позвънил на вратата й и тя останала страшно доволна да го види. Но се оказало, че трябва да контактуват писмено, сякаш са глухонеми. Роберта не разбирала нито дума говорим английски, въпреки че свободно пише и чете. Между другото, аз съм така с френския… Мислите, че това е смешно? Не, ни най-малко. Според мен това е прекрасно!

И двете книги бяха издадени пиратски в Съветския съюз, където в онези години никой не искаше да има нещо общо с капиталистическия заговор, известен като Международна конвенция за авторските права. И от тамошните си преводачи не получих ни вест, ни кост, но това вече не ме учудваше, тъй като така ме третираха не само първите ми преводачи в Германия и Франция, но и по-сетнешните — в Дания и Холандия.

Днес съм на шейсет и една години, зад гърба ми са много книги и много преводи. Обичах да се шегувам с преводачите си на френски, които никога не ме потърсиха (въпреки абсурдните на места преводи — по мнението на други хора), а когато отскачах до Франция, винаги оставах с чувството, че тамошните хора не ме харесват особено. Но с Робер Пепан — преводачът на последните ми две книги, също писател, който говори американски английски по-добре от мен, станах близък приятел. Въпреки великолепното владеене на езика, неговите писма съдържат куп въпроси, които са по-интересни дори от онези на скъпата ми Роберта, която вече е на небето.

В допълнение ще кажа, че макар още да се дразня от пиратските публикации на моите книги в Съветския съюз преди тази страна да се включи в Международната конвенция за авторско право (а и от мизерните хонорари, които ми дава, след като стори това), аз изпитвам изключително топли чувства към преводачката ми на руски Рита Райт — чувства, на които не се радва никой друг извън семейството ми. За пръв път се срещнахме в Париж, после на два пъти й ходих на гости в Москва и Ленинград. Мисля, че дори да не беше моя преводачка, ние с нея пак щяхме да сме луди един по друг — просто като човешки същества…

В книгите ми се срещат известно количество неприлични думи, просто защото слагам в устата на героите си (най-вече на войниците) онези реплики, които те използват в реалния живот. А съвременните руски еквиваленти на тези думи са забранени за печат в СССР. Преди да се залови с превод на моите книги, Рита Райт е имала същия проблем със „Спасителя в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър. Как го е преодоляла? В руския език съществува едно остаряло селско наречие, което се използва главно при ежедневната селскостопанска дейност и което, макар да изобилства от откровени ругатни и намеци за сексуален акт, се смята за безобиден фолклор. В преводите на Селинджър и моите книги Рита използва именно това наречие, внимателно отбягвайки всички съвременни ругатни. По този начин ние сме пресъздадени на руски език почти такива, каквито сме…

На тази тема мога да продължавам до безкрайност. Едно отделно есе бих могъл да отделя на преводаческите мъки, причинени от заглавието Jailbird, което сложих на една от своите книги. Оказа се, че в редица страни с далеч по-стари културни традиции от Щатите липсва точна дума за лица, които постоянно влизат и излизат от затвора. Това се дължи на факта, че наказателната система в сегашния й вид е едно сравнително ново човешко изобретение, дело на американските квакери. Най-близо до въпросната дума в редица европейски езици беше словосъчетанието gallows bird^[4], което обаче не даваше пълна представа за моя герой-рецидивист, вероятно защото човек не може да бъде обесен повече от веднъж…

И в крайна сметка, всеки от моите преводачи на тази книга, бе принуден да промени заглавието й.

Und so weiter^[5]. Ако използвам възможността да спомена имената на преводачите, които са били в приятелски отношения с мен, аз съвсем не искам да кажа, че тези отношения са задължителни за един добър превод. Единственото ми изискване към всеки преводач е той или тя да бъде по-добър писател от самия мен. При това на минимум два езика, единият от които да бъде моят…

Сега трябва да се залавям да пиша отговори на писмата, които ме заливат всеки ден. Първият от тях ще дам на моя японски преводач Шигео Тобита, който ми задава куп приятелски въпроси относно нещата, за които пиша. Един от тях гласи: „Какво е «Четири рози»? Може би бутилка скъпо вино?“

Отговор: "Не. Трудно мога да се съглася, че „Четири рози“ има нещо общо с виното.^[6]

Край на словото.

Пет месеца след като казах всичко това пред семинара на преводачите (между тези неща изобщо няма връзка), аз бях откаран посред нощ в спешното отделение на болницата „Св. Винсънт“ за промивка на стомаха. Бях направил опит за самоубийство. Това не беше вик за помощ, а нервен срив. Пожелах „големия сън“ (Реймънд Чандлър). Пожелах да „затръшна голямата врата“ (Джон Д. Макдоналд). Край на вицовете, кафетата и цигарите.

Исках да се МАХНА.

(В края на приложението ще откриете едно есе, което написах дълго след въпросния инцидент. В него става въпрос за вероятната връзка между творческия процес и психическите заболявания.)