Кърт Вонегът
Затворникът (8)

7

Седях на пейката без навес край шосето пред затвора. Чаках автобуса. До мен се намираше кафявият ми платнено-кожен куфар, стандартен за нашите офицери, Беше моят неразделен спътник в Европа през дните на славата ми. Върху него бях нагънал стария си шлифер, също от дните на славата. Бях сам. Автобусът закъсня. От време на време потупвах джобовете на костюма си, за да се уверя, че там са документите за моето освобождаване, кредитният билет за завръщане със самолет туристическа класа от Атланта до Ню Йорк Сити, парите ми и дипломата за доктор по миксология. Слънцето приличаше жестоко.

Имах триста и дванайсет долара и единайсет цента. Двеста и петдесет от тях представляваха държавен чек, който нямаше лесно да ми откраднат. Това бяха всичките ми нари. След продължителното и старателно събиране и изваждане, извършено по отношение на моите авоари след арестуването ми, поне това, изчислено до стотинката, ми се полагаше безспорно: триста и дванайсет долара и единайсет цента.

Пак навлизах в света на Свободната Инициатива. Напусках сферата на закрила и препитание, осигурявани от федералните власти на страната.

Последния път това ми се случи през Хиляда Деветстотин Петдесет и Трета, две години след като Леланд Клус влезе в затвора за лъжесвидетелство под клетва. Дотогава дузини свидетели дадоха показания срещу него — със съкрушителен ефект. Единственото, в което го обвиняваха, беше членството в комунистическата партия преди войната — невинно обстоятелство през Голямата криза, както да се наредиш на опашка за хляб. Но другите с готовност се заклеха, че Клус продължил да е комунист и през войната, че тайно е доставял сведения на Съветския съюз. Бях изумен.

Това бе ново за мен, не можех да повярвам. Единственото, което исках от Клус, беше да признае, че съм казал истината за нещо не дотам важно. Бог ми е свидетел, че не исках да го съсипя и пратя в тъмница. А единственото, което очаквах от себе си, бе да съжалявам до края на живота, да се измъчвам от угризения заради злото, което неволно съм му сторил. Иначе очаквах, че животът ми ще продължи да си тече в старото русло.

Така и стана: преместиха ме на по-обикновена работа в Департамента на отбраната, където трябваше да правя диаграми за симпатиите и антипатиите на военнослужещите от основните американски раси и вероизповедания, с различно образование и социален произход, за да им требват различни дажби, някои от които съвсем нови и експериментални. Подобна дейност сега се върши без участие на мозък, зрение и перодръжка, а със скоростта на светлината от компютри; в онези дни обаче тя се вършеше предимно на ръка. Аз и някогашният ми персонал сега сме допотопни като монаси, които изписват старинни ръкописи с четчици, варак и пачи пера.

Наистина: хората, които имаха контакт с мен в работата, подчинени и началници, ставаха по-сериозни, по-хладно сдържани. Нямаха вече време за вицове, за случки из войната. Всеки разговор бе schnip-echnap, строго делови! После се връщаха отново към пряката си работа. Отдавах това на специфичния исторически момент и дори споделих с клетата си жена, че съм възхитен от духа, който преобладава сред нашите нови, гъвкави, енергични, бързо реагиращи и напълно годни във всяко отношение въоръжени сили. Те са като гръмотевица, с която ще пометем всеки нов, бъдещ Хитлер, където и да изникне по света. Щом някоя страна загуби свободата си, Съединените щати веднага ще довтасат да й я възвърнат.

Наистина: животът, който водехме с Рут, не бе така напрегнато-активен, какъвто й бях обещал в Нюрнберг. Обещавах телефонът в дома ни безспир но да звъни, да се обаждат старите приятели. Те ще искат да ядат, да пият и разговарят е нас по цяла нощ. Те ще заемат важни държавни постове в най-хубавите си години — края на трийсетте или началото на четирийсетте, — също като мен: способни, опитни, дипломатични и умни, а дълбоко в себе си ще бъдат твърди като гвоздеи, за да могат да бъдат душата и сърнето на (ведомствата си, независимо къде стоят в йерархията. Обещах на Рут, че те ще се появяват ненадейно от големите си служби в Москва и Токио, в родния й град Виена, в Джакарта и Тимбукту и откъде ли не още. И какви неща ще ни разказват за света, за това, което истински се случва! Ще се смеем и ще вием, и все така. А съседите ще ни завиждат, разбира се, заради колоритните ни гости от всяко кътче на земното кълбо и за богатата осведоменост, която имаме.

Рут каза, че било чудесно, дето телефонът не звъни… че ако службата ми не изисква телефон в къщи, за да ме потърсят по всяко време, ако се наложи, нямало да й трябва изобщо телефон. Колкото до разговорите с добре осведомени хора до късна нощ, не й се щяло да остава след десет часа, а в лагера толкова се наслушала на обилна информация, че се заситила за цял живот и нещо повече.

— Не съм от тези хора, Уолтър — рече тя, — които винаги искат да знаят какво става по света.

Навярно Рут се готвеше така за ужаса на идващата буря или по-точно срещу натрупващото се затишие — когато бях на работа, тя търсеше през часовете на деня утеха във възторг, приличен на този на Офелия, изпитван от Рут след освобождаването й от лагера: чувствувала се като птица, останала сама с бога. Не занемари сина ни, петгодишен, когато Леланд Клус отиде в затвора. Той беше винаги чистичък и сит. Жена ми не се научи да си сръбва тайно. Само почна да похапва доста.

Това отново ме навежда на мисълта за човешките тела, проблем, е който избягвам да се занимавам — не искам да отделям на телата повече внимание, отколкото е нужно. Те са забележителни само с отклоненията си от общоприетите им норми, с почти нищо не разкриват живота, който блика в тях. Дребен съм за докер, както вече ви признах. Но това не обяснява нищо. И по времето, когато Леланд Клус се яви пред съда, за да отговаря за лъжесвидетелство, Рут, макар висока само пет стъпки, тежеше сто и шейсет фунта.

Така да бъде.

Като изключим следното: потомъкът ни твърде рано стигнал до извода, че прочутият му дребничък баща и дебелата му майка-чужденка са голяма пречка в живота му, и казал на другарите си от квартала, че е осиновен. Една съседка поканила веднъж жена ми на кафе, с намерението да открие кои са истинските родители на сина ни.

Тишина.

Измина доста време, откак Леланд Клус отиде в затвора — бих казал, две години, — когато ме извикаха в кабинета на заместник-секретаря за армията Шелтън Уокър. Не се познавахме. Той за пръв път беше на държавен пост. Мой връстник. Участник във войната и достигнал звание майор от артилерията, осъществил десантите в Северна Африка и после в деня „Д“ във Франция. Но в същност беше оклахомски бизнесмен. Някой след това ми каза, че притежавал най-голямата фирма за пласмент на автомобилни гуми в щата си. Но повече се изумих от факта, че е републиканец, защото армейският генерал Дуайт Дейвид Айзенхауер бе станал президент — първият президент-републиканец от двайсет години.

Мистър Уокър поискал да ми изрази благодарността на цялата страна заради дългогодишната ми вярна служба в полето на войната и мира. Изтъкна, че съм надарен с необикновени качества, които щели да получат много по-богата жетва, ако съм ги бил приложил в частната индустрия. В момента имало икономическа кампания и постът, който заемам, щял да се закрие. Закривали се и много други постове, затова не можел да ме прехвърли другаде въпреки голямото му желание да ми бъде полезен. С други думи, ме уволняваха. И досега не мога да си обясня дали е бил пренебрежителен към мен, когато стана от стола си и ми подаде ръка с думите:

— Трябва час по-скоро да ни продадете значителното си умение, мистър Старбък, защото истинската му цена на свободния пазар на Системата на Свободната Инициатива е голяма. На слука! И успех!

Какво ми бе известно тогава за Свободната Инициатива? Сега тя ми е добре позната, но в онези дни не знаех нищичко за нея. Или толкова малко, че няколко месеца бях под впечатлението за богатата възможност, която частната индустрия ще предложи на човек с всестранни заложби като мен. През тези първи месеци на безработица повтарях на жена си, че безспорно представлявам златна мина за семейството си, макар и всички други да се провалят; че мога всеки миг да вдигна ръцете си като разпънат и падна заднишком в обятията на „Дженеръл Мотърс“, „Дженеръл Електрик“ или подобна фирма. Колко безкрайно мила е била жена ми с мен: тя не попита ни веднъж защо не го направя начаса, щом е толкова лесно… не ме помоли да й обясня защо преди съм чувствувал, че има нещо глупаво и не съвсем коректно в частната индустрия.

— Може би ще станем богати, без да го желаем — помня, че й казах в онези дни. Синът ми бе на шест години и слушаше — достатъчно голям да се замисли над подобен парадокс. Дали е схванал нещо от това? Едва ли.

Междувременно посетих или се обадих по телефона на познати от други департаменти, като им подсказах деликатно, че съм „временно неангажиран“, както се изразяват някои артисти. Все едно, че бях получил смешно нараняване като синина под окото или счупен палец на крака. И друго: старите ми познати бяха все демократи като мен, те ми дадоха пълна възможност да мина за жертва на глупостта и жаждата за мъст на републиканците.

Но, уви, макар животът ми тогава да приличаше на вирджински кадрил, защото приятелите ме предаваха от служба в служба, дойде момент, в който никой не можеше да ми предложи свободна длъжност. Свободните места изчезнаха внезапно като архаични птици.

Много лошо.

Но старите приятели се държаха така естествено и любезно с мен, затова и днес не мога да твърдя, че съм бил наказан за стореното на Леланд Клус — ако накрая не се отнесох за помощ към един груб стар човек извън правителството, който за мое изумление съвсем не се помъчи да скрие отвращението си към мен и да го обясни подробно. Това бе Тимоти Бийм. Заемаше поста заместник-секретар на земеделието в администрацията на Рузвелт преди войната. Той ми предложи първата служба в правителството. Също беше завършил Харвард и получил Роудсова стипендия в Оксфорд. Седемдесет и четири годишен, той ръководеше активно „Бийм, Мърнс, Уелд и Уелд“ — най-реномираната адвокатска фирма във Вашингтон.

Запитах го по телефона дали би приел да обядва с мен. Отказа. Поканените в повечето случаи ми отказваха. Обясни, че може да се видим за половин час надвечер, но нямал представа за какво можем да говорим.

— Да си призная откровено, сър — казах аз, — търся работа… евентуално в някоя фондация или музей. Нещо от този род.

— О-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о… търсим, значи, работа, а? — попита той. — Да… можем да поговорим за това. Елате непременно. От колко години насам не сме си говорили като хората?

— От тринайсет, сър — отвърнах аз.

— Много вода изтича за тринадесет години.

— Да, сър.

— Тъй, тъй.

Имах лудостта да отида на срещата.

Посрещна ме с изискана сърдечност и фалш още от първата минута. Запозна ме с младия си секретар, каза му какъв обещаващ младеж съм бил, непрестанно ме потупваше по рамото. Навярно не си беше позволявал това е никого.

Когато минахме в облицования му с ламперия кабинет, Тимоти Бийм ми посочи изискан кожен фотьойл, с думите:

— Седни там, седни там.

Неотдавна се бях натъкнал на същия, уж хумористичен израз в научно-фантастичния разказ на д-р Боб Фендър за съдията от Викуна, прилепнал за цял живот към мен и моята съдба. И отново: съмнявам се дали Тимоти Бийм би отправил тъй глупава подкана към другиго. Той беше възпълен, рошав старец, случайно — не, закономерно внушителен, както аз бях закономерно дребен. Ръцете му издаваха, че на младини е въртял кавалерийска сабя и че те сега шарят за истина и правосъдие. Белите му вежди вървяха като девствен гъсталак от едното око до другото и като седна на бюрото си, склони глава напред да ме зяпа по-удобно и да ми говори през гъстия плет.

— Няма да те питам за това какво си правил напоследък — каза той.

— Да, сър… смятам, че не е уместно — отговорих аз.

— Ти и младият Клус успяхте да се прочуете като Мът и Джеф.

— За съжаление.

— Надявам се, че съжаляваш. Надявам се, че доста съжаляваш.

Този човек, както се оказа след известно време, е имал само още към два месеца живот. Не е очаквал близкия си край, доколкото ми е известно. След смъртта изтъкваха, че положително е щял да влезе във Върховния съд, ако е доживял до избора на нов демократ за президент.

— Щом съжаляваш искрено — продължи той, — налага се да знаеш точно за какво скърбиш.

— Сър!… — изумих се аз.

— Мислиш, че само ти и Клус сте потърпевши.

— Да, сър. И нашите жени, разбира се. — Говорех искрено.

Той изпъшка дълбоко.

— Това е едно от нещата, които не биваше да ми казващ.

— Сър!… — пак се учудих аз.

— Ти, простако, харвардско недоносче, жалка, презряна отрепко — започна да ругае той и стана от бюрото си. — Ти и Клус унищожихте доброто име на най-неподкупното и будно поколение обществени служители, които познава нашата страна! Господи… кой ще го е грижа вече за теб или за Клус? Много важно, че е в затвора! Много важно, че на теб не можем да ти намерим работа!

Станах и аз.

— Сър — обърнах се към него, — не съм нарушил закона с нищо.

— Най-първото, на което учат студентите в Харвард — каза той, — е как да спазват всички закони и пак да бъдат най-големите престъпници на своето време.

Къде и кога е било преподавано това в Харвард, той не каза. Беше новост за мен.

— Любезни Старбък — продължи той, — ако не си обърнал внимание, ще ти напомня: съвсем наскоро имахме глобален конфликт между доброто и злото, при който свикнахме да гледаме бреговете и полята, осеяни с труповете на нашите смели и доблестни мъртъвци. А сега трябва да изпитвам милост към един безработен бюрократ, който заради вредите, нанесени на тази страна, би трябвало, ако питат мен, да бъде обесен, влачен от кон и разсечен на две.

— Аз само казах истината — рекох с треперещ глас. Чувствувах как ми прилошава от срам и ужас.

— Ти каза само част от истината и тя едва сега проблесна в цялата си голота! „Образованите и жалостиви обществени служители са почти винаги шпиони на Русия.“ Това е единственото, което ще чуеш сега от устата на полуграмотните и старомодни мошеници и сладкодумци, които искат да си възвърнат властта, които мислят, че тя им принадлежи по право. Ако не бяха симбиотичните ви идиотщини с Леланд Клус, те никога нямаше да могат да свържат предателството с жалостта и интелекта. А сега се пръждосвай от очите ми!

— Сър — казах аз. Щях да побягна, ако можех, но се бях сковал.

— Ти си една мръсна дрипа, която, озовала се в неподходящо време на неподходящо място, успя да върне хуманизма с цял век назад! Изчезвай!

Силни думи.