Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (34)

34

Всеки процес има централно събитие. Свидетел или веществено доказателство, превърнали се в ос, около която всичко се върти в едната или другата посока. Централното събитие в това дело се казваше Реджина Кампо, жертва и ищца, а самото дело, изглежда, почиваше върху нейното изпълнение и показания. Обаче добрият адвокат винаги има дубльор и аз също разполагах с такъв, свидетел, който скришом чакаше зад кулисите и върху когото се надявах да преместя тежестта на процеса.

И все пак спокойно може да се каже, че когато след почивката Минтън призова Реджина Кампо на свидетелската скамейка и тя се запъти натам, всички очи бяха вперени в нея. Съдебните заседатели за пръв път я виждаха лично. Аз също я виждах за пръв път на живо. Бях изненадан, само че неприятно. Тя се оказа миньонче. Колебливата й походка и възслабото й тяло не се вписваха в тезата за коварната й корист, която изграждах в колективното съзнание на заседателите.

Минтън определено се учеше в движение. При Кампо той като че ли стигна до заключението, че по-малкото е повече, и икономично я преведе през показанията й. Започна с миналото й, после продължи със събитията от 6 март.

Съдбата на Реджина Кампо звучеше трагично тривиално и тъкмо на това разчиташе прокурорът. Тя разказа историята на млада и привлекателна жена, дошла в Холивуд от Индиана преди десет години с надежди за целулоидна слава. В кариерата й имало приливи и отливи, сегиз-тогиз участия в телевизионни сериали. Била ново лице и винаги имало хора, готови да й дадат третостепенни роли. Само че след като престанала да е ново лице, започнала да си намира работа във второкласни филми, в които често трябвало да се показва гола. Допълвала доходите си като гол модел и лесно се хлъзнала в свят, в който сексът се разменял за услуги. Накрая окончателно свалила фасадата и започнала да продава секс за пари. Така се стигнало до вечерта, в която срещнала Луис Рулей.

Нейната версия на случилото се тогава не се различаваше от разказите на всички предишни свидетели в процеса. Голямата разлика обаче се състоеше в поднасянето й. С обрамченото си с тъмна, къдрава коса лице, Кампо приличаше на изгубено момиченце. Във втората половина от показанията си изглеждаше уплашена, още малко и да се разплаче. Долната й устна и показалецът й трепереха от страх, когато посочи мъжа, разпознат от нея като насилника. Рулей не откъсваше очи от нея с безизразно лице.

— Той беше — решително заяви Кампо. — Той е звяр, който трябва да бъде затворен!

Оставих репликата й без възражение. Съвсем скоро щях да получа възможност да се изправя срещу нея. Минтън продължи с разпита, преведе я през бягството й, после я попита защо не е казала на патрулните полицаи, че наистина познава мъжа, който я е нападнал, и че знае защо е дошъл.

— Беше ме страх — отвърна тя. — Не бях сигурна, че ще ми повярват, ако призная. Исках непременно да го арестуват, защото много се боях от него.

— Сега съжалявате ли за това решение?

— Да, защото знам, че може да му помогне да остане на свобода и пак да го стори с някого.

На тоя отговор вече възразих с аргумента, че е предубеждаващ, и съдията го анулира. Минтън отправи още няколко въпроса към свидетелката си, ала, изглежда, съзнаваше, че е подминал кулминацията на показанията й и трябва да спре, преди да замъгли спомена за треперещия показалец на обвинението.

Прекият разпит на Кампо продължи малко по-малко от час. Наближаваше 11:30, но съдията не даде обедна почивка, както очаквах. Тя каза на съдебните заседатели, че иска да изслушат колкото може повече свидетели през деня и че ще ги пусне на късен и по-кратък обяд. Това ме накара да се запитам дали знае нещо, което не ми е известно. Дали глендейлските детективи й се бяха обадили по време на предишната почивка, за да я предупредят за предстоящия ми арест?

— Свидетелката е ваша, господин Холър — подкани ме тя.

Отидох на катедрата с бележника си и прегледах записките, които си бях водил. Щом прилагах стратегията на хилядите ранички, трябваше да използвам поне половината с тая свидетелка. Бях готов.

— Госпожице Кампо, прибегнали ли сте към услуги на адвокат, за да съдите господин Рулей за предполагаемите събития на шести март?

Видът й показваше, че е очаквала въпроса, ала не толкова скоро.

— Не съм.

— Разговаряли ли сте с адвокат за случая?

— Не съм наела никого да го съди. В момента само търся справедливост…

— Госпожице Кампо — прекъснах я. — Не ви питам дали сте наели адвокат и какво търсите. Попитах ви дали сте разговаряли с адвокат, с който и да е адвокат, за тоя случай и за евентуален иск към господин Рулей.

Тя втренчено се взираше в мен и се опитваше да предугади намеренията ми. Бях го казал със сигурността на човек, който знае нещо, който разполага с доказателства за обвинението си. Минтън сигурно я беше подготвил по най-важния аспект на свидетелстването: не се оплитай в лъжи.

— Разговарях с адвокат, да. Но нищо повече. Не съм го наела.

— Защото прокурорът ви е казал да не наемате никого преди края на наказателния процес?

— Не, не ми е споменавал нищо за това.

— Тогава защо сте разговаряли с адвокат?

Тя възприе навика да се колебае преди всеки отговор. Това напълно ме устройваше. На повечето хора им се струва, че е нужно време, за да излъжеш. Че честните отговори идват лесно.

— Разговарях с него, защото исках да узная правата си и да се уверя, че съм защитена.

— Питахте ли го дали можете да съдите господин Рулей за нанесени щети?

— Мисля, че това е адвокатска тайна.

— Ако искате, можете да разкриете на съдебните заседатели за какво сте разговаряли с адвоката.

Това беше първото дълбоко порязване. Кампо не можеше да се защити. Както и да отговореше, нямаше да изглежда добре.

— Смятам да го запазя в тайна — накрая заяви тя.

— Чудесно. Тогава да продължим със събитията от шести Март, но искам да се върнем малко по-назад, отколкото с господин Минтън. Към бара в „Морганс“, когато за пръв път заговорихте обвиняемия, господин Рулей.

— Добре.

— Какво правехте в „Морганс“ оная вечер?

— Имах среща с един човек.

— С Чарлз Талбот ли?

— Да.

— Хубаво, имали сте среща с него, за да прецените дали да го заведете в дома си и да правите платен секс, нали така?

Свидетелката се поколеба, но после кимна.

— Моля, отговорете с думи — нареди съдията.

— Да.

— Може ли да се каже, че това е било предпазна мярка?

— Да.

— Нещо като безопасен секс ли?

— Сигурно.

— Защото във вашата професия имате близки контакти с непознати и трябва да се пазите, нали така?

— Да, така е.

— Хората във вашата професия му викат „отсяване на изродите“, нали?

— Аз никога не съм го наричала така.

— Но е вярно, че се срещате с евентуалните си клиенти на обществени места като „Морганс“, за да се уверите, че не са изроди или опасни типове, преди да ги заведете в апартамента си. Така ли е?

— Може и така да се каже. Но всъщност човек никога не може да бъде сигурен в никого.

— Имате право. Значи, когато сте отишли в „Морганс“, сте забелязали господин Рулей да седи на същия бар като вас с господин Талбот.

— Да, така беше.

— Бяхте ли го виждали дотогава?

— Да, бях го виждала там и на още няколко места.

— Бяхте ли разговаряли с него?

— Не, никога не бяхме разговаряли.

— Бяхте ли забелязали, че часовникът му е „Ролекс“?

— Не.

— Някога виждали ли сте го да пристига или заминава от някое подобно заведение с порше или рейнджроувър?

— Не, никога не съм го виждала да кара кола.

— Но по-рано сте го виждали в „Морганс“ и на други места.

— Да.

— Само че не сте разговаряли.

— Точно така.

— Тогава какво ви накара да го заговорите?

— Знаех, че води такъв живот, нищо повече.

— Какво искате да кажете с „такъв живот“?

— Искам да кажа, че винаги си тръгваше с момичета.

— Виждали сте го да си тръгва с други проститутки, така ли?

— Да.

— И къде отиваха?

— Не знам, просто напускаха заведението. В хотел или в апартамента на момичето. Това не ми е известно.

— Добре, откъде знаете, че изобщо са напускали заведението? Може просто да са излизали навън да изпушат по цигара.

— Виждах ги да се качват в колата му и да потеглят.

— Госпожице Кампо, само преди минута вие свидетелствахте, че никога не сте виждали колите на господин Рулей. Сега твърдите, че сте го виждали да се качва в колата си с жена, която е била проститутка като вас. Кое от двете е вярно?

Тя разбра грешката си и се вцепени за момент, докато не й хрумна какво да отговори.

— Виждала съм ги да се качват в кола, обаче не знам в каква.

— Не забелязвате такива неща, така ли?

— Обикновено не.

— Можете ли да посочите разликата между порше и Рейнджроувър?

— Едната е голяма, другата малка, предполагам.

— В каква кола сте виждали да се качва господин Рулей?

— Не си спомням.

Замълчах за миг и реших, че съм изцедил до максимум противоречието й. Погледнах списъка си с въпроси и продължих.

— Ония жени, с които си е тръгвал господин Рулей, някой виждал ли ги е пак?

— Не разбирам.

— Изчезвали ли са? Виждали ли сте ги отново?

— Виждах ги отново.

— Бяха ли бити или наранени?

— Поне аз не знам такова нещо, обаче не съм ги разпитвала.

— Но всичко това ви е накарало да повярвате, че сте в пълна безопасност и спокойно можете да му се предложите, така ли?

— За безопасността не знам. Знаех просто, че сигурно е дошъл да си търси момиче, а мъжът, с когото вече бях, ми беше казал, че ще свършим до десет, защото трябвало да ходи в магазина си.

— Можете ли да обясните на съдебните заседатели защо не се е налагало да поседите с господин Рулей като с господин Талбот и да го подложите на „отсяване на изродите“?

Тя отправи поглед към Минтън. Надяваше се да я спаси, ала напразно.

— Просто видях в него познато лице, това е.

— Решили сте, че е безопасен.

— Сигурно. Не знам. Парите ми трябваха и сбърках с него.

— Помислихте ли си също, че е богат и може да реши паричния ви проблем?

— Не, нищо подобно. Видях в него потенциален клиент, който не е нов в играта. Който знае какво прави.

— Вие свидетелствахте, че по-рано сте виждали господин Рулей с други жени, които упражняват същата професия като вас.

— Да.

— Те са проститутки.

— Да.

— Познавате ли ги?

— Да.

— Разменяте ли си професионална информация с тия жени, предупреждавате ли ги за клиенти, които са опасни или неплатежоспособни?

— Понякога.

— Те съобщават ли ви подобни сведения?

— Да.

— Колко от тях са ви предупреждавали за Луис Рулей?

— Ами нито една, иначе нямаше да тръгна с него.

Кимнах и дълго преглеждах записките си, преди да продължа. После я преведох по-подробно през събитията в „Морганс“ и представих видеозаписа от камерата в бара. Милтън възрази срещу показването му на съдебните заседатели без съответното основание, обаче протестът му беше отхвърлен. Донесоха телевизор върху масичка с колела, нагласиха го пред заседателите и пуснаха записа. По съсредоточените им лица виждах, че им е допаднала идеята да гледат проститутка в действие, както и това, че виждат двамата главни участници в делото, които от своя страна не подозираха, че ги снимат.

— Какво пишеше в бележката, която му дадохте? — попитах, след като преместиха телевизора в единия ъгъл на съдебната зала.

— Струва ми се, само името и адреса ми.

— Не посочихте ли цена за услугите, които щяхте да изпълните?

— Възможно е. Не си спомням.

— Колко взимате сега?

— Обикновено четиристотин долара.

— Обикновено ли? Какво би могло да ви накара да промените тарифата?

— Зависи какво иска клиентът.

Хвърлих поглед към съдебните заседатели и видях, че мъжът с Библията прави отвратена физиономия.

— Участвате ли в сеанси, свързани с връзване и доминиране?

— Понякога. Обаче това е само игра. Няма пострадали.

— Искате да кажете, че преди вечерта на шести март никога не ви е наранявал клиент, така ли?

— Да, точно това казвам. Оня тип ме удари и се опита да ме убие…

— Моля, отговаряйте само на въпросите, които ви задавам, госпожице Кампо. Благодаря. А сега да се върнем в „Морганс“. Да или не: в момента, в който дадохте на господин Рулей салфетката с адреса и цената си, бяхте ли уверена, че той не представлява опасност за вас и че носи достатъчно пари, за да ви плати четиристотинте долара, които искате за услугите си?

— Да.

— Тогава защо полицаите не открили никакви пари в господин Рулей, когато го обискирали?

— Не знам. Не съм ги взимала.

— Знаете ли кой ги е взел?

— Не.

Дълго се колебах — предпочитах да подчертавам промяната в посоката на разпита с мълчание.

— Добре, хм, вие още работите като проститутка, нали така? — попитах.

Кампо се поколеба, преди да отговори положително.

— И сте доволна от работата си като проститутка, така ли?

Минтън скочи на крака.

— Ваша светлост, какво общо има това с…

— Въпросът се анулира — отсече съдията.

— Добре — отвърнах аз. — В такъв случай, госпожице Кампо, наистина ли сте казали на неколцина свои клиенти, че се надявате да напуснете бранша?

— Да, наистина. — За пръв път от много въпроси насам тя отговори, без да се поколебае нито за миг.

— Вярно ли е също, че виждате евентуалната финансова страна на това дело като начин да се измъкнете от бранша?

— Не, това не е вярно — без колебание заяви свидетелката — Тоя тип ме нападна. Щеше да ме убие! Това е истината!

Подчертах нещо в бележника си, поредният мълчалив акцент.

— Чарлз Талбот редовен клиент ли ви беше? — продължих после.

— Не, оная вечер в „Морганс“ го видях за пръв път.

— И е издържал отсяването на изродите.

— Да.

— Чалз Талбот ли беше мъжът, който ви удари по лицето на шести март?

— Не — бързо отвърна тя.

— Предложихте ли на господин Талбот да си поделите печалбата, която бихте могли да получите от евентуален иск срещу господин Рулей?

— Не съм. Това е лъжа!

Погледнах съдията.

— Ваша светлост, може ли да помоля клиента си да се изправи на мястото си?

— Моля, господин Холър.

Дадох знак на Рулей да стане и той се подчини. Пак се обърнах към Реджина Кампо.

— Добре, госпожице Кампо, сигурна ли сте, че това е мъжът, който ви е ударил вечерта на шести март?

— Да, той е.

— Колко килограма тежите, госпожице Кампо?

Тя се дръпна от микрофона, сякаш сепната от тоя недискретен въпрос, макар и след цял низ от въпроси, свързани със сексуалния й живот. Забелязах, че Рулей понечва да седне, и му направих знак да остане прав.

— Не съм сигурна — отвърна жената.

— В рекламата ви в оня уебсайт посочвате теглото си като четирийсет и осем килограма — продължих аз. — Така ли е?

— Да, струва ми се.

— Значи, ако приемат вашата версия за шести март, съдебните заседатели трябва да повярват, че сте успели да надвиете господин Рулей и да избягате от него.

Посочих клиента си, който беше висок най-малко метър и осемдесет и тежеше поне трийсет и пет кила повече от нея.

— И все пак се случи точно така.

— При това, докато той ужким опирал нож в гърлото ви.

— Исках да се спася. Човек е способен да извърши удивителни неща, когато животът му е в опасност.

Тя използва последното си защитно средство. Разплака се, като че ли моят въпрос беше разбудил ужаса от близката среща със смъртта.

— Можете да седнете, господин Рулей. Засега нямам повече въпроси към госпожица Кампо, Ваша светлост.

Заех мястото си до моя клиент. Струваше ми се, че кръстосаният разпит мина добре. Стратегията ми беше отворила още много ранички. Кръвта на прокурорските аргументи изтичаше. Рулей се надвеси към мен и ми прошепна само една дума:

— Блестящо!

Минтън се изправи за повторен разпит, но сега приличаше на комар, пърхащ край отворени рани. Нямаше как да се върне към някои от отговорите, които беше дала главната му свидетелка, нямаше как да промени някои от образите, които бях внушил на съдебните заседатели.

След десет минути той приключи и аз се отказах от други въпроси, тъй като смятах, че прокурорът не е постигнал нищо с втория си опит и че спокойно мога да го оставя на мира. Съдията го попита дали има други свидетели и Минтън отговори, че иска да обмисли тоя въпрос по време на обедната почивка.

При други обстоятелства щях да възразя, защото трябваше да знам дали ще разпитвам свидетел веднага след обяд. Сега обаче го оставих. Предполагах, че прокурорът е под огромно напрежение и се колебае. Исках да го тласна към взимане на решение и смятах, че едночасовата почивка ще му помогне.

Съдията освободи съдебните заседатели, като им даде само един час, вместо обичайните деветдесет минути. Явно беше решена да ускори темпото. Съобщи, че съдът се оттегля до 13:30 и припряно напусна мястото си. Сигурно й се пушеше.

Попитах Рулей дали майка му може да обядва с нас, за да обсъдим показанията й, защото най-вероятно щях да я призова по някое време следобед, макар и не точно след почивката. Той отговори, че ще го уреди, и предложи да се срещнем в един френски ресторант на Вентура Булевард. Казах му, че имаме по-малко от час и че майка му трябва да дойде в „Четирите зелени полета“. Не ми харесваше мисълта да ги заведа в своето убежище, обаче знаех, че там ще можем да хапнем набързо и да се върнем в съда навреме. Храната сигурно нямаше да е по стандартите на френското бистро на Вентура, ала това не ме смущаваше.

Когато се надигнах и се извърнах от масата на защитата, видях, че галерията пустее. Всички бяха отишли на обяд. Само Минтън ме чакаше при перилата.

— Може ли да поговорим за момент? — попита той.

— Естествено.

Изчакахме Рулей да излезе от ограденото пространство и да напусне залата. Знаех какво предстои. Прокурорите обикновено започваха да се пазарят още при първите признаци за провал. Минтън знаеше, че има проблем. Главната му свидетелка в най-добрия случай не беше променила положението на везните.

— Какво има? — попитах.

— Помислих си за това, което ми каза. За хилядите ранички.

— И?

— Ами искам да ти направя предложение.

— Ти си нов в тая игра, малкия. Не е ли нужно някой от шефовете ти да одобри евентуално извънсъдебно споразумение?

— Имам карт бланш.

— Добре, казвай тогава какво са ти разрешили да ми предложиш.

— Ще сведа обвинението до физическо насилие с тежки телесни повреди.

— И?

— Ще поискам четири години.

Това предложение представляваше съществено занижаване на обвинението, но ако Рулей го приемеше, пак щяха да го осъдят на четири години затвор. Главната отстъпка се състоеше в това, че делото губеше сексуалния си характер. След като излезеше от панделата, той нямаше да се регистрира в полицията като сексуален престъпник.

Изгледах младото прокурорче така, като че ли току-що е оскърбило паметта на майка ми.

— Това ми се струва малко пресилено, Тед, особено като се има предвид, че козът ти току-що се издъни. Видя ли съдебния заседател, дето винаги носи Библия? Докато тя свидетелстваше, човекът имаше такъв вид, като че ли всеки момент ще осере Светото писание.

Минтън не отговори. Виждах, че изобщо не е забелязал съдебен заседател с Библия.

— Не знам — продължих. — Длъжен съм да съобщя твоето предложение на клиента си и ще го сторя. Обаче ще го предупредя и че ще е глупак, ако го приеме.

— Добре тогава, какво искаш?

— В такова дело има само една присъда, Тед. Ще му кажа, че трябва да продължи докрай. Мисля, че оттук нататък не го заплашва абсолютно нищо. Приятен обяд.

Оставих го там, като почти очаквах да ме спре с ново предложение, докато се отдалечавах по централната пътека на галерията. Той обаче издържа.

— Предложението важи само до един и половина, Холър — извика подире ми Минтън. Долових странни нотки в гласа му.

Вдигнах ръка и махнах, без да се озъртам назад. На излизане бях сигурен, че гласът му започва да звучи отчаяно.