Синиша Павич
Горещ вятър (22)

Човек не може да си избира приятелите. Другарите от детските години изчезват заедно с детството, разотиват се и живеят само в спомените за това време. Срещна ли някого по-късно или не можем да се познаем, или се гледаме с недоверие. В училището приятелите са случайни, а когато някой сменя и напуска училището като мен, и приятелите не може да задържи дълго. Другарите от войниклъка, които искрено бях обикнал, с които лежах върху лед и кал, с които измъквах оръдията на планината, разделях получените колети, миех клозетите и си казвахме винаги да останем приятели, да си пишем и да се виждаме и след завършване на военната служба, никога повече не видях. Освен една или две картички не получих нищо повече от тях, нито аз им изпратих нещо. Понятие си нямам вече кой къде е, какво работи и дали изобщо е жив. А нови приятели по-късно не успявах да си намеря.

Боб беше изключение. Аз не го бях избрал за приятел. Ако бях избирал, нямаше той да бъде кандидат.

Несигурен, винаги скрит зад думите, зад гладките и хубаво измислени изречения, с очила за слънце, зад които очите му не се виждаха, с добре ушити и винаги модерни дрехи, той не беше нито образец, който исках да достигна, нито приятел, на когото при нужда можех да разчитам. И все пак не успявах да го избягна. При това не той вървеше толкова подир мен, колкото аз подир него. Искрено казано, аз вървях подир него. Неволно някак, но като хипнотизиран от чара, който излъчваше, натъквах се на него като мушичка на светнала крушка, без да зная какво правя.

След като го срещнах случайно в Шибеник, вървях подир него по целия Северен Адриатик. Точно бях излязъл от войската и се шляех край морето, като за една седмица пропилях всички пари, които събирах три месеца. С билет за връщане в джоба седях на пейката край брега полугладен, уморен, изчаквайки времето за влака, изведнъж го виждам как се разхожда по брега като собственик на какаова плантация на почивка. Зад него леко се люлееше бяла яхта, от палубата й ехтеше музика, а той сякаш беше слязъл от тази палуба, с бели обувки, с огромна бяла шапка на главата и пъстра риза, небрежно измъкната над панталоните, тънки и леки като хартиена салфетка.

Аз се бях наситил вече на морето. По брега пълзяха колони леки коли, натоварени с чадъри, моторни лодки, каравани. Огромните хотели бяха притиснати и обсадени от паркираните каросерии, от шосетата в тесните улички на крайморските градчета нахлуваше някакъв нов шумен вид хора, въоръжени с разни уреди и пособия, като някаква орда, тръгнала на война, а не да се къпе. Влизаха във водата намазани с кремове, излизаха от нея в хавлии до земята, лежаха на слънцето, намазани с кокосово масло и пяна, пускаха транзистори, с отварачка за консерви подготвяха храна, съдовете плакнеха със специално душче към маркуч от каравана, слагаха на главите си подводни маски, гмуркаха се с харпуни, плуваха с плавници, летяха с парашути, пързаляни по морето от бързи водни ски. Като ги гледах, настроението ми се разваляше, губех чувството за собствено достойнство, а когато в боровата гора се опитах да си направя кафе на примуса — единствения уред, който мъкнех в раницата — сухите борови иглички на земята пламнаха. Панически се опитвах да изгася пламъка със стар чехъл, но огънят се ширеше, а чехълът също се запали. През онова лято на морето често пламваха гори, вестниците търсеха причините и аз изплашено заудрях с ръце, с крака по огъня и се разкрещях на някакъв австриец наблизо, да викам на помощ и да псувам равнодушната му мамка. Той приготвяше обяда си във внимателно издълбана дупка, в която беше пъхнал изолираща кутия от пресован азбест, със специално духало под налягане за раздухване на огъня и аерозол за неутрализиране на пушека. Наблюдаваше спокойно моите викове и панически движения, после се доближи с найлонова кесия в ръка и посипа от нея някакъв сивкав прах върху огъня. Огънят зацвърча и угасна. Бях толкова изненадан, че псувните продължаваха да хвърчат от устата ми по инерция, забравих дори да благодаря на човека и засрамил се от собствения си примитивизъм, купих си билет за връщане, за да се махна с раницата и комплексите си от тази блъсканица, в която не ми беше мястото.

Боб ме заведе в хотел, целият в стъкло, дървета и зеленина, в какъвто тогава сам не бих посмял да вляза от подсъзнателния страх, който луксът предизвиква у хора като мен. Страхувах се, че някой ще се учуди на моето присъствие, ще им се сторя смешен или ще ме изгонят. Той извика келнера, който беше облечен като баща ми в деня на венчавката си, взе листа с менюто, подвързан, тежък, с издълбани златни букви като евангелие, възрази за оскъдния избор на храна, поръча котлет, задушен керевиз с майонеза, гъби на жар, аспержи в лимонов сок, палачинки с шато и бутилка блатина^[1] от 1967 г.

— Да не си мислиш случайно — казах му, — че аз имам пари.

— И аз нямам — призна той. — В момента съвсем съм закъсал.

— Че защо тогава натрупа всичко това пред себе си — казах смаян.

— Тъкмо заради това — впери пръст в лицето ми. — Винаги, когато съм в криза, необходим ми е малко лукс, комфорт, първокласна храна и вино. Тези неща ми помагат да мина през цялата неприятна ситуация неусетно, без тя да ме деморализира.

Накрая поръча две кафета, поиска сметката и вместо пари даде на келнера някаква членска карта и паспорта си.

— Това е — обясни ми — членска карта на „Diner’s Club“.

— И какво ще стане сега? — попитах подозрително, готов на всичко, дори и да бягам.

— Сега моята сметка отива в Ню Йорк — каза самоуверено — на касата на клуба.

— И те ще платят това, което ние изядохме? — попитах, докато той сърбаше кафето.

— Засега да.

— Това нормални хора ли са? — казах.

— Пътищата на бизнеса — обясни кратко той — са заплетени.

— Това ще им донесе някакъв бизнес ли? — продължавах да се чудя.

— В случая не — призна, — но те още не го знаят.

Келнерът учтиво му върна картата и му се поклони, а той го попита какви туристически атракции има в града. Езда на магаре заднешком, надбягвания в чували, бързо лапане на макарони с вързани ръце и избор на мистър и мис на плажа — уведоми го той.

И докато същата вечер бях клекнал на оградата на пъстро осветената градина, Боб се разходи по пистата пред мен и пред няколко стотици гости, насядали по масите, под лампиони, окачени на дърветата, облечен първо в лекия си костюм, а след това — по бански гащета с номер 5 на гърба. Спечели второ място след някой си пройдоха, получи малка бутилка уиски и художествено изработена чиния за стена.

— Това не е никаква изненада — каза ми в боровата гора, в която преспахме (по някакви свои съображения избягваше да използува отново касата на нюйоркския клуб). — Моите движения са като на котката, мускулите ми са меки, дълги, без възли. Не съм деформиран от работа. Само спорт, разходки. Нервите ми са блестящи. Страданието съм изключил напълно от живота си. Изградил съм си маска на пълна интелектуална скептичност и личен оптимизъм. То се излъчва от мен и въздействува весело върху публиката, наситила се на тъпи муцуни, поне на просветената. При другите разчитам на слабата светлина и определен брой зрители с хомосексуални наклонности.

Празната бутилка запрати в дървото. То се олюля, приближи се от тъмното и видяхме, че не било дърво, а милиционер.

— Студент в оставка — обясни му Боб професията си.

Нахвърли се веднага на човека, че се мотаел по тъмното и излагал себе си на опасност, вместо да помогне на онзи, който пъшка тук някъде в мрака и вика за помощ.

— Никой не вика — отвърна милиционерът, като се ослуша и ни изгони от гората. — Само пъшка.

— И скимти — твърдеше Боб, като вървеше пред него.

— Той пъшка — обясни милиционерът, — тя скимти. Не искам да ги прекъсвам, ще дойде и техният ред.

Утрото дочакахме на товарно корабче, което превозваше бъчви с вино на острова. На капитана на корабчето подари художествената чиния, а той ни почерпи с по три риби, залети със зехтин, и чаша червено вино.

— Две години и три месеца са съвсем достатъчни за юридическия факултет — обясни ми своята студентска оставка Боб, докато пиехме виното. На останалите изпити ще се явя, ако установя, че имам основателни съображения. Засега се колебая — разказваше, като се изтягаше на топлата палуба и облягаше глава на навитото въже. Три месеца замествах заболял юрист в едно предприятие чрез студентската кооперация. Не ме учудва, че човекът се е разболял. В бивш килер, превърнат в търговско-юриднически отдел, седяхме петима. Всички идвахме по едно и също време — в 6:30 сутрин, като селски труженици. Ставахме по тъмно, докато навън още светеха звездите и уличните лампи, паникьосани влизахме в двора на мрачната огромна сграда и бързахме да се разпишем в книгата до 6,35. Пристигахме запъхтени, недостатъчно разсънени, вчесани на бърза ръка, прозявахме се в асансьора и по коридорите, само час по-скоро да седнем на бюрата. Там надбягването свършваше, започваше четене на вестници, пушене, пиене на кафе, дремане, телефониране. Въздух ни пускаха през ключалката, понеже двама от петимата не позволяваха да се отвори прозорец. Третият ме въвеждаше в работата и ми връщаше да преработя единственото писмено обяснение, което за три месеца успях да скалъпя. Беше отговор на някакъв работник, дошъл също така сънен в 6:35, задрямал и загубил три пръста на машината-циркуляр и искаше сега да му се платят пръстите. Трябваше да се докаже, че машината е редовна, че работникът е глупав, предприятието съвършено, че работникът нарочно е пъхнал ръката си под електрическия трион, а наред с това да се цитират и разни законни разпоредби, да се изпрати работникът на съд, да пише жалби и искове, а на съда да се пише, че този работник е известен като недисциплиниран, че създава смут, работи лошо и предизвиква нездрави отношения в колектива. После трябваше да прочета неговия отговор, в който аз бях наречен технократ, човек без човешки образ, морал и етика, а целият ни килер от пет души — клика, въвела групово-собственическа система на управление. Така се обиждахме помежду си, без изобщо да сме се видели, само че за разлика от него аз получих две и половина заплати, а той нищо. Последната половина ми отнеха, защото напуснах преждевременно и нямам намерение да се връщам към подобна работа.

Краткото време, което прекарах с Боб, скитанията по острова, участието в надбягванията с магарета и бързо лапане на макарони остана в спомените ми като задружно прекарани весели дни, през които аз вървях подир него, доволен от неочакваната авантюра, унесен от морето, което се откриваше пред мен и ставаше част от преживяното, а самите преживелици — част от живота, тръгнал изведнъж по-бързо, по-пъстро и по-леко.

Няколко години по-късно го видях по телевизията. Появи се с удар на гонг, върза на часа някаква пъстра връзка около врата, намъкна едно сако, обърна ми гръб, смигна ми и докато аз се взирах в екрана изненадан, той изчезна и се показа с бутилка шумящ швепс.

Наскоро след тава го видях и в бръснарницата. Точно бях започнал да усъвършенствувам тази професия, на което той съвсем не се учуди. С бърз, делови поздрав седна на стола и поиска да го обръсна и подстрижа. Като че друго не е очаквал, освен да ме види в бялата престилка, с бръснач в едната и гребен в другата ръка. И съвсем естествено е да се въртя около него, докато той седи отпуснат на стола, притворил очи, сякаш спи, поглежда огледалото и приказва. Искаше от едната страна да го подкъся, от другата да го подстрижа, да изравня и оправя малкото оредяла коса, да изчеткам добре и най-малкото косъмче от новия пурпурен кадифен костюм, в който веднъж се пъчеше по телевизията, след това запита, отново делово, колко ми дължи.

— Четирийсет и шест — казах със същия тон, делово, със сдържан бяс.

— Петдесет значи — каза великодушно и се заоглежда в огледалото от всички страни.

— Добре — рекох, — щом така искаш.

— Тогава запиши петдесет — обясни ми, като се готвеше да си тръгне.

— Къде да ги запиша?

— Където записваш вересиите си.

— Никъде нищо не записвам — отвърнах и тръгнах подир него към вратата.

— Тогава ги запомни.

— Какво да запомня, бе?

— Че ще ти се покажа с петдесет динара.

— Няма ни да се показваш, ни да излезеш оттук — отвърнах сърдито, — докато не платиш, затова че те издокарах.

— Няма — каза спокойно.

Побеснях.

— В тези кадифени джобове — попитах с презрение — нито динар ли нямаш?

— В момента — каза той.

— Че как не те е срам?

— Не е срамно да нямаш — отвърна той бързо, — срамота е да ходиш необръснат и чорлав, а за бръсненето ще ти се издължа.

Изчезна и се появи едва след една година. На пешеходната пътека на ул. „Княз Милош“, за малко щях да го смачкам с моя танк, който карах тогава, и едва го спрях пред него, защото спирачките бяха износени.

Той ме позна през стъклото, седна в колата и каза да карам на летището, без изобщо да се учудва, че ме вижда на кормилото. Разказа ми, че бил започнал шоубизнес, че отива на път, от който очаква много, а когато стигнахме на летището и му казах, че возенето му струва 300 динара, взе си пътното куфарче и рече:

— С петдесетте за подстригването и бръсненето, дължа ти общо триста и петдесет.

— Пак ли нямаш пари? — попитах и слязох и аз от колата.

— В момента — произнесе изречението за такива случаи.

— За самолет имаш — казах, готов да го обърна, — а за такси нямаш.

— Самолетния билет получих гратис — обясни. — Пътувам с пропагандна цел.

— Ти си — казах му огорчен — най-големият муфтаджия, когото са виждали очите ми. Плащал ли си изобщо нещо в живота?

— Прощавам ти — отвърна, като гледаше часовника си, — защото смятам, че сме приятели. Тръгвам на далечен и многообещаващ път и ако пътьом плащам всичко, шансовете ми ще бъдат равни на нула. А ти всъщност — добави нахално — влагаш в мен и то ще ти бъде върнато.

Върнато ми бе така, че вместо него платих и откраднатата машинка за бръснене. Напълно загуби чара и магнетизма си, с които бе привлякъл доверчивата ми и объркана глава. Ни сребристо сивата акула, с която неочаквано се появи, ни банкнотите, които пилееше, нито предметите, които подаряваше на всички страни, можеха да върнат загубеното. Беше ми загадъчен, макари убедителен, а целият му вид с огромната стоп-лампа и дългите перки, които се отдалечаваха и изчезваха по пистата, необясним.

Но все още имах желание да го настигна.