Честър Хаймс
От любов към Имабел (8)

Глава осма

В зала „Савой“ организираха голяма забава и опашката за билети се проточваше надолу по Ленъкс Авеню чак до следващата пресечка. За реда отговаряха известните харлемски детективи Ед Ковчега и Джоунс Гробаря.

И двамата бяха високи, с дълги крайници, немарливо облечени — най-обикновени чернокожи. Но пистолетите, които в този момент държаха в ръцете си, съвсем не бяха обикновени, а бяха правени по специална поръчка — никелирани, тридесет и осем калиброви, с дълга цев.

Гробаря стоеше вдясно, в началото на опашката до входа на „Савой“. Ед Ковчега беше застанал вляво, в края на опашката. Пистолетът на Гробаря сочеше на юг, успоредно на тротоара. Пистолетът на Ед сочеше на север, по друга успоредна линия. Между двете мислени линии имаше място колкото за двама души един до друг. Мръднеше ли някой настрани, Гробаря изкрещяваше:

— Мирно! — и Ед Ковчега се обаждаше начаса:

— Преброй се!

Ако виновният не изправеше редицата, единият от детективите стреляше във въздуха. Хората на опашката се притискаха по двама един до друг, сякаш бяха затворени между две бетонни стени.

В Харлем не се съмняваха, че тия двамата могат да застрелят човек, без да им мигне окото, само за това че е развалил опашката.

Гробаря се обърна и забеляза фигурата на сестра Габриел в черна роба бавно да се приближава по улицата.

— Какво ще кажеш днес, сестро? — подхвана той.

— „И видях да излизат от устата на змея три нечисти духове, прилични на жаби — рече шестият ангел“ — изрецитира сестра Габриел.

Тия, които бяха наблизо на опашката, се засмяха.

— Я чуйте сестра Габриел! — захили се една млада жена.

— Слушам те, сестро — каза Гробаря. — И защо подскачат тия три жаби?

Слушателите отново се изсмяха.

Сестра Габриел не отговори веднага.

— „Защото са бесовски духове, които вършат знамения.“

— Май не е в ред — чу се висок шепот.

— Я млъкнете! — предпазливо се обади някой.

— Я кажи за тия жаби! — настояваше Гробаря. — Да не искаш да кажеш, че в Харлем има жабешко езеро?

Като по сигнал всички избухнаха в смях.

— И на челото й имаше написано това име „Тайна“ — отново изрече сестра Габриел и продължи пътя си.

— Всеки със своя бог — обърна се Гробаря към присъствуващите.

Голди продължи по Ленъкс Авеню до 131-ва улица и зави зад ъгъла към публичния дом на Дебелата Кати.

Помещаваше се в шестстаен апартамент към двора на втория етаж на голяма занемарена пететажна сграда.

Дебелата Кати даваше представление за посетителите и големият хол беше ярко осветен по тоя случай. Въздухът беше синкав от пушек. Пет момичета и около десетина мъже се бяха сместили по извехтелите тапицирани столове и дивани, наредени покрай стените, за да се освободи място в средата.

Огромна мулатка, почти метър и осемдесет висока и над сто килограма, се бореше ожесточено с нисък и слаб, но мускулест негър, почти два пъти по-лек. И двамата бяха облечени в прилепнали найлонови костюми, покрити с нещо мазно, и лицата им плуваха в пот, която не можеше да избие през синтетичните им облекла.

Облогът беше, че той ще я повали. Бореха се за сто долара. Зрителите залагаха отделно.

Женището налагаше дребосъка с юмруци. Той се опитваше да я хване за омазнените крайници. Гледката беше гадна. Зрителите се смееха и крещяха вулгарни насърчения.

— Я го млясни още веднъж, кукло — крещеше някой непрекъснато.

Голди влезе през служебния вход и мина незабелязано по коридора до стаята на Дебелата Кати. Влезе, без да почука.

В стаята имаше легло, бюфет, бюро, което минаваше за тоалетка, и два червени стола, покрити с изкуствена материя.

Дебелата Кати стоеше пред една вратичка в стената, която се отваряше на панти навътре и беше на височината на очите. Когато беше затворена, се прикриваше от една литография на Дева Мария и младенеца. От другата страна на стената имаше прозрачно огледало, през което ясно се виждаше целият хол, но оттам наблюдаващият не се забелязваше.

Дебелата Кати се извърна и направи знак на Голди.

— Ето го — прошепна той. — Ей там, до радиото. Тийна седи в скута му.

Голди приближи лицето си до отвора, а Дебелата Кати остана да наднича над рамото му. Веднага разпозна Ханк. После забеляза мъжа в работни панталони и кожено яке, с груба кожа, широки рамене и наполовина изправена коса, който седеше на стола с висока облегалка до Ханк.

— Ето го и другия — прошепна Голди. — Тоя до него с изгорената коса.

— Представил се като Уокър.

Голди огледа цялата стая, но не откри Дългия.

— Можеш ли да повикаш Тийна? — попита той Дебелата Кати.

Дебелата Кати докосна един разхлабен пирон от пантите, на които се крепеше тайната вратичка. Копчетата на радиото светнаха. И петте момичета в хола погледнаха крадешком нататък. После Тийна стана и се извини, че ще излезе.

— Имам чиш!

— Слушай я как говори на тия години — грубо каза Джоуди.

— Стига си се заяждал — нареди Ханк.

Тийна се вмъкна незабелязано в стаята на Дебелата Кати.

— Сестрата иска тази вечер да измъкнеш от твоя човек всичко за удара със златната мина, затова е дошла — каза Дебелата Кати.

Тийна любопитно погледна Сестрата на милосърдието. Случайно бе открила, че Дебелата Кати е мъж, но за Голди не знаеше нищо определено.

— За какво й е? — попита нагло Тийна.

— Пиеш много — каза Дебелата Кати. — Гледай да си трезва, като работиш и да не направиш фал.

— Няма да направя фал — каза Тийна нацупено.

Щом Тийна се върна в хола, Дебелата Кати влезе и сложи край на борбата.

— Обявяваме равенство!

— Остави ги да свършат — извика Джоуди. — Пари съм заложил.

— Да не си залагал — грубо отвърна Дебелата Кати. — Равенство казах и толкова.

Борците бяха напълно изтощени и се зарадваха, че ги прекъсват.

Джоуди взе парите си от момичето, което прибираше залаганията, и си проправи път към входа. Дебелата Кати му отвори вратата, за да излезе.

Тийна отведе Ханк в една от стаите.

Голди се просна на леглото на Дебелата Кати, но от напрежение не можеше да заспи. Тревожеше се дали рудата бе наистина злато. Вярваше на Джексън, но му се искаше да е съвсем сигурен.

Дебелата Кати седеше в едното от покритите с някаква изкуствена материя кресла, полата му се бе вдигнала над големите му щръкнали остри колене, четеше клюкарската страница на някакъв негърски седмичник и от време на време казваше по нещо за приятелите си, когато се споменаваха имената им.

Чакаха дълго. Едва след полунощ Тийна тихо почука.

— Влез — каза Дебелата Кати.

— Ууф! — изпъшка Тийна и се отпусна тежко на другия стол. — Проглуши ми ушите.

Голди седна на ръба на леглото с наведено напред тяло.

— Той поиска ли и ти да се включиш в номера?

— Не, да го вземат дяволите. Опита се да ми пробута някакви дялове, стиснатото му копеле!

— Значи си му намерила цаката — обади се Дебелата Кати.

— Измъкнах всичко, но не разбрах къде им е мястото.

Голди изглеждаше разочарован.

— Ами това беше най-важното.

— Направих всичко възможно, но не казва.

— Добре — каза Дебелата Кати. — Кажи каквото си измъкнала.

— Ами старият номер с изоставената златна мина. Единият, когото наричат Уокър, ще бъде златотърсач, случайно попаднал на забравена вече златна мина в Мексико, най-голямата и богата мина, която бил виждал, макар че се е занимавал с тая работа толкова години, и един куп такива щуротии.

— Да ги чуем все пак — каза Голди.

Тийна отново го погледна изпитателно.

— Ами Уокър се страхувал, че ще го пречукат само ако спомене за мината. Съвсем естествено единственият, на когото имал доверие, бил господин Морган, голям банкер от Лос Анжелис. Тоя господин Морган бил известен по западното крайбрежие като човек на големите сделки и във всички щати минавал за честен.

Тийна се захили.

— Давай по-нататък! — скастри я Дебелата Кати.

— Ами на златотърсача Уокър му трябвали инструменти и оборудване за хиляди долари и около стотина миньори. Освен това трябвало да получи разрешително от мексиканското правителство за разработване на мината, а само това щяло да струва около стотина хиляди долара. И така, най-напред господин Морган осигурява помощта точно тъй каза — осигурява…

— Продължавай! — каза Дебелата Кати.

— Осигурява помощта на специалист по метални проби от Федералното бюро на експертите. Тоя не съм го виждала, но го наричат Голдсмит^[1].

Тя отново се захили, но погледът на Дебелата Кати я смрази.

— Тримата — Уокър, Морган и Голдсмит — били ходили в Мексико да изследват мината, но на, Морган му станало ясно, че сам не може да поеме тая работа. В мината имало злато за стотици милиони, а за да се разработи както трябва, били нужни половин милион долара. Морган каза, че би могъл да я финансира чрез банката — да ми говори в лицето такива глупости, — но не искал белите да вземат нещата в свои ръце и да приберат най-големите печалби. Ето защо решил да организира акционерно дружество и да продава акции само на цветнокожи. Обикаляли из всички щати и продавали акции за петдесет долара и за да спечелят време и повечко парици, разправяли, че ще им трябват около шест месеца за разработването на мината и още три-четири месеца, докато започне да дава печалба.

Тийна млъкна и запали цигара, после погледна първо единия, после другия:

— Това е.

— Как продават акциите, след като не успя да разбереш къде се помещават? — попита я Голди.

— О, пропуснах да ви кажа. Имали си посредник, някой си Гюс Парсънс или нещо подобно. Обикалял по скъпите заведения, ходел по делови съвещания, дори посещавал църковни празненства, така каза Морган, и търсел кой ще се хване на въдицата. Морган ги нарича инвеститори. После с неговата кола ги откарвал до мястото със завързани очи.

Дебелата Кати наблюдаваше Тийна с присвити очи.

Голди не сваляше втренчения си поглед от нея.

— Защо? — попита той.

Тийна сви рамене.

— Каза, че се страхували да не ги ограбят.

— Да ги ограбят ли? — обади се Дебелата Кати като ехо.

— Какво да им ограбят? — попита Голди.

— Каза, че имали куфар, пълен със златна руда, пък кой знае какво има вътре. Каза, че са я взели от изоставената мина, като че ли някой ще се хване на тия глупости.

— Пак на същото място ли държат куфара? — попита Голди.

Нещо в тона му накара Дебелата Кати да го погледне изпитателно.

Тийна не разбираше какво става и се уплаши.

— Не зная къде го държат. Нищо не ми каза за това. Каза ми само, че имали образци, които показвали, и който имал пари да вложи в предприятието, щял да види цял куфар с истинска златна руда…

Голди въздъхна безшумно. Сякаш плачеше без глас.

Дебелата Кати продължаваше да се взира в него въпросително.

— Свърши ли с Тийна?

Голди кимна.

— Отивай си — каза Дебелата Кати.

Щом Тийна затвори вратата, той се наведе напред, така че да види добре лицето на Голди.

— Истина ли е?

Голди наведе бавно глава.

— Истина е.

— Колко?

— Достатъчно за всички.

— От мен какво искаш?

— Просто си трай, докато ми падне в ръцете.