Джефри Арчър
Иде часът (24)

22.

Когато парите започнаха да привършват, Вирджиния се запита дали не може да се върне за втори път при същия кладенец.

Без да уведоми баща си, тя бе наела нов иконом и прислуга и се бе върнала към стария си начин на живот. 14 000 паунда може и да изглеждаха много пари отначало, но това бе преди да оправи сметката си за нови рокли, да прекара един месец в хотел „Екселсиор“ на Тенерифе с един напълно неподходящ млад мъж, да направи глупостта да даде заем на Бофи, за който знаеше, че няма да й бъде върнат, и да заложи на поредица кобили на Аскот, които изобщо нямаха намерението да се наредят сред победителите. Беше отказала да заложи на Нобъл Конкуест на надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет и после я бе гледала как финишира първа. Собственикът й Сайръс Д. Грант противно на очакванията отсъстваше и Нейно Величество трябваше да връчи купата на треньора.

Вирджиния отвори поредното писмо от мистър Феърбръдър, с когото се бе заклела никога повече да не разговаря, и с неохота прие, че е изправена пред същото временно неудобство, с което се бе сблъскала преди половин година. Благодарение на месечната издръжка на баща си временно беше платежоспособна, така че реши да инвестира сто паунда и да се консултира със сър Едуард Мейкпийс. В края на краищата не той беше виновникът, че беше изгубила делото за клевета срещу Ема Клифтън. Вината падаше върху Алекс Фишър.

* * *

— Нека се опитам да разбера — каза сър Едуард, след като Вирджиния приключи с разказа си. — Запознали сте се с този мистър Сайръс Д. Грант III, бизнесмен от Луизиана, на обедно парти в „Харис Бар“ в Мейфеър, организирано от сина на лорд Бриджуотър. След това сте изпратили мистър Грант до хотела му — сър Едуард провери бележките си, — „Риц“, където сте поръчали чай в апартамента му и двамата сте прекалили с… предполагам, не с чая?

— Уиски — каза Вирджиния. — „Мейкърс Марк“, любимата му марка.

— И сте прекарали нощта заедно.

— Сайръс беше много убедителен.

— И казвате, че вечерта ви е направил предложение за брак, а когато на сутринта сте се върнали в „Риц“, той вече си бил „плюл на петите“, както се изразявате. Което вероятно означава, че е уредил сметката си с хотела и е взел първия полет до Америка.

— Точно това направи.

— И търсите мнението ми като юрист дали можете да подадете жалба за неспазено обещание от страна на мистър Грант, което би издържало в съда? — Вирджиния го погледна с надежда. — Ако е така, трябва да ви попитам — имате ли доказателство, че мистър Грант наистина ви е направил предложение?

— Например?

— Свидетел, някой, на когото е казал, или още по-добре, венчален пръстен?

— Смятахме на сутринта да купим пръстен.

— Простете за нетактичността, лейди Вирджиния, но бременна ли сте?

— Разбира се, че не — твърдо отвърна Вирджиния. Замълча за момент, след което добави: — Защо? Щеше ли да има някаква разлика?

— Значителна разлика. Така щяхте да имате не само доказателство за връзката ви, но и по-важно, бихте могли да поискате издръжка с твърдението, че мистър Грант е задължен да помогне за отглеждането на детето със сума, подходяща за човек с неговото богатство. — Той отново погледна бележките си. — Като двайсет и осмият най-богат човек в Америка.

— Според списание „Форбс“ — потвърди Вирджиния.

— Това би било достатъчно основание за повечето съдилища и в двете страни. Но тъй като не сте бременна и нямате други доказателства за предложението му освен вашите думи срещу неговите, не виждам какви възможности за действие имате. Затова бих ви посъветвал да не съдите мистър Грант. Само разноските ще бъдат астрономически, а след неотдавнашното ви изживяване подозирам, че едва ли бихте желали да минете през същото за втори път.

Часът й изтече, но Вирджиния сметна, че е похарчила добре стоте паунда.

 

 

— И кога трябва да се роди бебето, Мортън? — попита Вирджиния.

— След около два месеца, милейди.

— Още ли смятате да го дадете за осиновяване?

— Да, милейди. Макар че си намерих нова работа в добро домакинство, мисис Мортън не може да работи и просто не можем да си позволим разходите за още едно дете.

— Съчувствам ти — каза Вирджиния. — И съм готова да помогна по всякакъв начин, стига да мога.

— Много мило от ваша страна, милейди.

Мортън остана прав, докато Вирджиния очертаваше с известни подробности предложението, за което се надяваше, че може да реши и нейния проблем.

— Това представлява ли някакъв интерес за теб? — попита тя накрая.

— Определено, милейди. Изключително щедро предложение, ако мога да отбележа.

— Как според теб ще реагира мисис Мортън на подобно нещо?

— Сигурен съм, че ще се съгласи с мен.

— Добре. Трябва обаче да подчертая, че ако приемете предложението ми, нито вие, нито мисис Мортън няма да имате никакъв по-нататъшен контакт с детето.

— Разбирам.

— В такъв случай ще кажа на адвоката си да подготви необходимите документи, за да ги подпишете. И ме дръжте редовно в течение за здравето на мисис Мортън, особено когато наближи моментът да влезе в болница.

— Разбира се, милейди. Не мога да ви опиша колко съм благодарен.

Вирджиния стана и се ръкува с Мортън — нещо, което не бе правила никога досега.

 

 

Вирджиния уреди да й доставят всяка седмица от Батън Руж броевете на „Луизиана Стейт Таймс“. Така можеше да е в течение със „сватбата на годината“. Последното издание посвещаваше цяла страница на предстоящия брак на Ели Мей Камбъл и Сайръс Д. Грант III.

Поканите вече бяха разпратени. Сред гостите бяха губернаторът на щата почитаемият Хейдън Ранкин, двамата сенатори, неколцина конгресмени и кметът на Батън Руж, както и повечето водещи светски фигури в щата. Церемонията щеше да се проведе от епископ Лангдън в епископалната църква „Сейнт Люк“, след което щеше да има банкет в семейното ранчо на булката, на който се очакваше да присъстват четиристотин гости.

— Четиристотин и един — каза Вирджиния, макар че не беше съвсем сигурна как ще се добере до покана. Обърна на четвъртата страница на вестника и прочете за резултата от делото за развод, което следеше с огромен интерес.

Въпреки грижливите приготовления оставаха едно-две препятствия, които трябваше да преодолее преди да поеме към Новия свят. Бофи, който явно имаше връзки както сред висшето общество, така и сред по-долните класи, вече й бе дал имената на изключен от лекарското съсловие доктор и на адвокат, който се бе явявал неведнъж пред Адвокатската комисия по етика. „Мелър Травъл“ й организира полети до и от Батън Руж и й направи резервация за три нощувки в хотел „Комънуелт“. За съжаление хотелът не бе в състояние да осигури апартамент на графиня Фенуик, тъй като всички бяха заети от гости на сватбата. Вирджиния не се оплакваше, тъй като нямаше намерение да попада в центъра на вниманието — е, само за няколко минути.

През следващия месец се подготвяше, проверяваше и репетираше всичко, което трябваше да направи през трите дни в Батън Руж. Окончателният й план щеше да впечатли и генерал Айзенхауер, макар че на нея й бе нужно да победи само Сайръс Д. Грант III. През седмицата преди да замине за Батън Руж Вирджиния посети магазина на „Мадъркеър“ на Оксфорд стрийт, където купи три костюма, които възнамеряваше да облече само веднъж. Плати в брой.

 

 

Лейди Вирджиния Фенуик беше взета от апартамента й в Кадоган Гардънс и откарана до „Хийтроу“ с кола, уредена от „Мелър Травъл“. Когато се яви на гишето на Британските авиолинии, й казаха, че полетът й до Ню Йорк закъснява с няколко минути, но ще има предостатъчно време да хване самолета за Батън Руж. Надяваше се да е така, защото трябваше да направи нещо, докато е на летище „Кенеди“.

На самолета за Ню Йорк се качи стройна елегантно облечена дама на средна възраст, докато с онзи за Батън Руж отпътува жена в напреднала бременност.

След пристигането си в столицата на Луизиана бременната жена взе такси до хотел „Комънуелт“. Когато слезе от задната седалка на жълтата кола, двама носачи се втурнаха да й помогнат. Още докато се регистрираше разбра от разговорите, че хотелът е пълен с гости, очакващи с нетърпение специалния случай. Настаниха я в единична стая на третия етаж и тъй като тази вечер нямаше какво да прави, Вирджиния се просна изтощена на леглото и потъна в дълбок сън.

Когато се събуди в четири сутринта (десет сутринта в Кадоган Гардънс), си помисли за срещата, която имаше по-късно с някой си г-н Тренд, човека, който щеше да реши дали планът й е реалистичен. Беше му се обадила седмица по-рано и й се бяха обадили по-късно да потвърдят срещата със старшия партньор. Вирджиния се надяваше да има малко повече късмет с новия адвокат, отколкото със сър Едуард.

Поръча си ранна закуска в стаята и изчете сутрешния брой на „Стейт Таймс“. Сватбата на годината беше стигнала до първа страница, но тя не научи нищо повече от онова, което вече бе писано на няколко пъти през изминалия месец — освен че охраната при църквата и в семейното ранчо щяла да бъде нащрек. Шефът на местната полиция уверяваше репортера, че всеки, който се опита да нахълта по време на церемонията или на обяда, ще бъде изхвърлен и ще прекара нощта в градския затвор. На средната страница бяха поместени снимки на шаферките и копие на менюто — но дали Вирджиния щеше да види с очите си церемонията? След като прочете за втори път статията и си наля трета чаша кафе, взе да не я свърта на едно място. Беше едва 7:20 сутринта.

След закуска избра костюм, който с малко добавки я правеше да изглежда бременна в седмия месец. Излезе от хотела в 9:40 и взе такси до Лафайет стрийт, където влезе в един монумент на стъклото и стоманата и след като направи справка с указателя на стената, взе асансьор до двайсет и първия етаж. Каза на рецепцията, че името й е Фенуик и има среща с г-н Тренд. Южняшкият акцент на младата жена правеше английския й почти неразбираем за Вирджиния, но тя бе спасена от глас, който прозвуча зад гърба й.

— Добре дошли в Батън Руж, мадам. Мисля, че търсите мен.

Вирджиния се обърна и видя мъж, който очевидно смяташе карираното сако, джинсите и тънката вратовръзка за вдъхващи доверие. Идеше й да обясни на г-н Тренд, че в Англия с „мадам“ се обръщат единствено към членовете на кралското семейство и суперинтендантите в полицията, но се сдържа. Ръкуваха се.

— Заповядайте в кабинета ми.

Вирджиния го последва покрай серия кабинети, които с всяка следваща крачка изглеждаха все по-големи и по-големи. Накрая Тренд отвори една врата в края на коридора и я въведе.

— Седнете — каза той, докато се настаняваше зад голямото си махагоново бюро. Стените бяха покрити със снимки на г-н Тренд и ликуващи клиенти, които едва ли можеха да изглеждат по-гузни. — Сега можете да си представите — каза Тренд, като се наведе напред, — колко бях заинтригуван, когато получих обаждане от английска дама, желаеща съвета ми, както и че изобщо е попаднала на името ми.

— Дълга история, господин Тренд — отвърна тя и му я разказа. Обясни на евентуалния си адвокат как се е запознала със Сайръс Д. Грант III при краткото му посещение в Лондон. Не спомена за пръстена, но увери г-н Тренд, че сегашното й състояние е резултат от онази връзка.

Адвокатът започна да облизва устни.

— Няколко въпроса, ако позволите, лейди Вирджиния — каза той и се облегна назад в креслото си. — Първо и най-важно, кога ще се пръкне бебето?

Думите му отново й напомниха за Сайръс.

— След около два месеца.

— Предполагам, че връзката се е осъществила в „Риц“ в Лондон преди около седем месеца.

— С точност почти до ден.

— И мога ли да ви задам един деликатен въпрос? — каза той, макар че не се нуждаеше от одобрението й. — Възможно ли е бащата да е някой друг?

— Тъй като не съм спала с никого повече от година преди да срещна Сайръс, струва ми се малко вероятно.

— Извинете, ако съм ви обидил, мадам, но това е първият въпрос, който ще ви зададе адвокатът на господин Грант.

— И чухте отговора ми.

— В такъв случай изглежда, че наистина имаме основания за претенции за бащинство към господин Грант. Но трябва да ви задам още един деликатен въпрос. Искате ли всичко това да се разчуе? Защото ако искате, със сигурност ще попаднете моментално на първите страници, като се има предвид кой е замесен. Или ще предпочетете да се опитам да стигна до споразумение?

— Определено предпочитам споразумение. Колкото по-малко знаят приятелите ми в Лондон за цялата история, толкова по-добре.

— Нищо против. Всъщност може дори да успеем да получим най-доброто от двата свята.

— Не съм сигурна, че ви разбирам, господин Тренд.

— Ами, ако смятате да присъствате на сватбата.

— Едва ли ще останете изненадан, ако ви кажа, че не съм поканена. И тази сутрин прочетох, че охраната ще бъде много затегната.

— Не и ако имате покана.

— Това да не би да означава, че вие ще ходите?

— Не, аз бях адвокатът, който защитаваше първия съпруг на Ели Мей, така че няма да ме видите там.

— Което е и причината да избера вас, господин Тренд.

— Поласкан съм. Но преди да се съглася да поема случая, има още един важен въпрос, който трябва да обсъдим. Хонорарът ми и как възнамерявате да го плащате. Таксата ми е сто долара за час плюс разходите и очаквам доход от десет хиляди долара на договор.

Вирджиния осъзна, че кратката им среща е на път да приключи.

— Има и алтернатива — продължи Тренд, — макар да знам, че от вашата страна на океана не гледат добре на нея. Нарича се условно заплащане.

— И какво представлява то?

— Приемам да поема случая ви и ако спечелите, получавам двайсет и пет процента от окончателното споразумение.

— А ако изгубя?

— Не получавам нищо. Но и вие не получавате сметка от мен.

— Това ми звучи разумно.

— Добре, значи се разбрахме. И тъй, първата ми задача е да ви уредя покана за сватбата и мисля, че знам точно на кого да се обадя. Къде мога да ви открия по-късно през деня?

— В хотел „Комънуелт“, господин Тренд.

— Наричайте ме Бък.