Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (6)

6.

Бутоните на телефона на Джуди изобщо не бяха преставали да премигват. Залата за пресконференции беше претъпкана с нетърпеливи журналисти. Уилсън се изправи от бюрото си и се приближи до редицата тракащи телетипи.

„Глобъл Нюз“ излизаше с петото си поредно съобщение:

ВАШИНГТОН (ГН) — Милиони посетители, които твърдят, че са от 500 години в бъдещето, продължават да пристигат в днешния свят, като се изливат в постоянни потоци през повече от 200 „времеви тунела“.

В началото се наблюдаваше общо нежелание на обществеността да приеме тяхното обяснение, че са от бъдещето, но позицията на официалните власти постепенно се променя, не толкова във Вашингтон, колкото в чуждите столици. Освен твърдението, че са от бъдещето обаче, бегълците не съобщават почти нищо друго. Носят се слухове, че през следващите няколко часа се очаква нова информация. До този момент от изливащото се от тунелите множество не се е появил никой, който да може да бъде наречен водач или говорител. Но има някои указания, че е възможно вече да е открит такъв говорител и че на неговото обяснение скоро ще бъде дадена гласност. Тунели има по целия свят и за тях се получават съобщения от всички континенти.

Според неофициални изчисления през тях пристигат приблизително два милиона души на час. С това темпо…

— Стив — каза Джуди, — на телефона е Том Манинг.

Уилсън се върна при бюрото си.

— Получи ли съдебното си разпореждане? — попита Манинг.

— Още не. Дадох ти време да помислиш.

— Е, можеш да го получиш, когато поискаш. Така казват нашите адвокати.

— Струва ми се, че няма да ми трябва.

— Всъщност си прав. Моли вече е на път. Заедно с Гейл и дъщеря му. Ще пристигнат след двайсетина минути. Може повече, може и по-малко, зависи от трафика. Тук става напечено. Прииждат зяпачи и безброй военни камиони.

— Том — рече Уилсън, — искам да ти кажа нещо. Зная защо трябваше да го направиш. Просто трябваше да опиташ.

— Има още нещо, Стив.

— Какво, Том?

— Гейл каза на Моли някои неща. Не много. Но я помоли да съобщи нещо. Нещо, което според него не можело да чака.

— Какво е то?

— Каза да разположите пред всеки от времевите тунели артилерийско оръдие. Със силно експлозивни снаряди. И ако се случи нещо, да стреляте направо в тунела. Да не обръщате внимание на хората, които може да са вътре. И в случай на нужда да продължавате да стреляте.

— Имаш ли някаква представа какво би могло да се случи?

— Не ни обясни. Просто каза, че ще разберем. Че експлозията ще унищожи тунела. Ще се заемеш ли с този въпрос?

— Да.

— Засега няма да използвам тази информация — прибави Манинг. — Поне не веднага.

Уилсън затвори, свърза се със секретарката на президента и попита:

— Ким, кога ще може да ме приеме?

— В момента е на телефона. На другите линии също го чакат. При него има хора. Много ли е важно, Стив?

— Изключително важно. Трябва да се срещна с него.

— Идвай. Ще те пусна колкото е възможно по-скоро.

— Джуди — каза Уилсън. — Моли Кимбъл пътува насам. С нея са двама от бегълците.

— Ще съобщя на портала — отвърна Джуди. — И на охраната. Кога ще пристигнат?

— Ако не съм се върнал, прати ги при Ким.