Джос Стърлинг
Ейнджъл (5)

Глава 5

Алекс и Уил ни бяха запазили място върху няколко бали сено край фургона с пицата.

— Здравейте, момчета! Съжалявам, че цял следобед не ви обърнах внимание! — подвикнах бодро и скочих на най-близката бала, за да ги прегърна.

Уил ми подаде ръка да сляза.

— Мога ли да се оплаквам, след като си тук заради мен? Някакъв напредък?

Отворих най-близката кутия с пица.

— Тази с какво е?

— С всичко, както поръча. — Той си взе парче и отхапа. Задъвка замислено. — Малко е… особена на вкус, но не е лоша.

Опитах я и се съгласих с оценката му.

— Значи, точно като за мен. Научих, че Gifted ги чакат по-късно. Ще свирят чак в петък, но ще пристигнат още утре. Запознах се с един от подгряващата банда, така че предполагам, че част от екипа ще дойде предварително, а след това и големите звезди. Ако ще правят мащабен концерт, ще трябва да си изпробват апаратурата предишната сутрин, докато ние, щастливите къмпингуващи, се опитваме да се наспим след поредната бурна нощ.

Самър избърса пръсти в салфетка си.

— Замислих се за името им — Gifted. Понеже от доста време са на сцената, досега не се бях вглеждала в това, но възможно ли е, ако са саванти като нас, да са го избрали умишлено?

— Тоест изобщо не крият, че имат дарба, само дето никой не обръща внимание? — обади се Мисти.

Алекс се смръщи със замислено изражение в тъмносините очи.

— Не съм чувал и най-бегъл намек за тях по Мрежата, а ти, Уил?

— Не, а много старателно проверих, преди да тръгнем, можеш да ми вярваш.

— Но пък, ако е вярно, би обяснило феноменалния им успех — продължи Мисти. — Никой не може да се мери с тях.

— Ако името им е намек, не мислите ли, че по-важният въпрос е кой друг е наясно с тайната им? — попитах. — Вече изключихме членовете на бандата по полов признак, но ако Gifted са саванти, може би в обкръжението им има още някого?

Уил се приведе напред, въодушевен от идеята.

— А дарбите често се проявяват в семействата, вижте нас например. Ще трябва да прегледам връзките между членовете на бандата и антуража им. Може да се окаже, че сме открили цяла групичка саванти, която действа независимо от нас, останалите, а това ще е положително развитие, каквото и друго да се случи. Мрежата ще им помогне да останат незабелязани.

— Е, хайде, хайде, бихме могли да свършим и други неща. — Взех последното парче пица, после се сетих за тясната си пола и го подадох на Уил. — Колкото и да ми е приятно да подреждам света на савантите, все пак не забравяй, че сме дошли да търсим любовта.

— Няма опасност да забравя — Уил протегна пицата към мен. — Хайде де, отхапи си. Не се прави, че не искаш.

— Ще стана грамадна като къща.

— Глупости, можеш да ядеш колкото си искаш и пак няма да станеш по-голяма от кучешка колибка. Ето.

Ухилих се и си отръфнах от крайчето, после бутнах парчето обратно към него.

— Натъпках се, честно.

Докато момчетата довършваха пицата, аз се огледах със задоволство. Над главата ни, на фона на розовеещото се небе, се ветрееха знамена в ярки цветове. Щандовете и сергиите за закуски бяха украсени с лампички, та всичко изглеждаше вълшебно. Входът на палатката за фолк музика бе отворен и вътре някаква жена с дълга тъмна коса свиреше на китара и пееше пред групичка почитатели. Биваше я, придаваше модерно звучене на традиционна песен. Може би си струваше да я послуша човек.

Преди да успея да предложа на останалите да влезем, Мисти ахна и сграбчи Алекс за ръката.

— Не използвай телепатия! — изсъска му.

— Какво? Защо? — сепнах се.

— Това е той, ей там! Не се обръщайте всички. Алекс, ти погледни. Помниш ли го?

Алекс я прегърна през раменете, за да я успокои, и заразтрива ръката й през ръкава.

— Кой, bokke^[1]?

— Онзи подлец Ели Дейвис от антисавантската групировка, дето ни беше устроила капан в училище. Имаше устройство, което улавя телепатия, сещаш ли се?

— Не бих могъл да го забравя скоро.

— Помня, че Уриел му го взе, но не бих се учудил, ако разполага и с друго.

Лицето на Алекс мигом се изопна и изгуби обичайното си добродушно изражение. Напълно ми беше ясно какво си мисли — никой нямаше да ни създава проблеми, докато той отговаря за нас. Очите му заоглеждаха тълпата, но наоколо имаше толкова много хора, че беше почти невъзможно да намериш конкретен човек.

— Не го виждам, bokke. Не можеш ли да го проследиш, Самър?

Самър поклати глава.

— Трябва първо да го видя, или поне да усетя присъствието му.

— Уил?

Уил затвори очи и отключи дарбата си.

— Права си, Мисти, тук е. Нивото на заплаха се е покачило, без да обърна внимание, но заплахата не е насочена към нас. Усещам… зловредно присъствие, но като че ли няма представа, че сме тук. Преследва друга цел.

— Дали не е същата, която преследваме и ние? — прошепна Самър.

— Нищо чудно. — Уил ме потупа по коляното, за да привлече вниманието ми. — Ейнджъл, съжалявам, че се налага да пришпорим нещата, но утре ще трябва да действаш бързо и да се опиташ да осъществиш контакт с някой от антуража на Gifted веднага, щом пристигнат първите им придружители. Ако тях е погнал, трябва да ги предупредим.

Преглътнах мъчително. Надявах се да имам възможността да подходя по-деликатно.

— Ама те нямат ли си охрана за такива случаи?

Уил поклати глава.

— Дейвис и бандата му нямат намерение да нападат. Целта им е да разобличат савантите. А ако действително съществува групичка, откъсната от нас, останалите, няма как да знаят, че не бива да го допускат в обкръжението си.

— Представя се като журналист — добави Мисти. — И по тая линия би могъл да си осигури достъп зад сцената.

— Не само се представя, но действително е журналист — поправи я Алекс. — Точно от такава позиция действа, иска да направи едно от най-великите открития на века — да разкрие съществуването ни пред обществото.

— Малко е вероятно да е дошъл сам — заключи Уил и си извади телефона. — Ще пиша на братята ми да знаят, че Дейвис отново се е активизирал, няма да е зле да имаме подкрепление.

— Това не е лоша идея — казах и потреперих, а кожата ми настръхна.

— Но дотогава, Ейнджъл, опасявам се, че ти си основната ни надежда. Използвай връзката си с подгряващата група и виж дали не би могла да установиш контакт с екипа на Gifted.

Размених бърз поглед с Мисти и Самър.

— Ъ, не съм убедена, че това е добра идея.

Челото на Уил се набръчка озадачено.

— Защо?

— Защото онзи тип от подгряващата група не ме харесва.

— Невъзможно. Всички те харесват, дори и да им се струваш… — Уил потърка брадичка, търсейки подходяща дума.

— Прекалено ентусиазирана за жалкото им съществувание — завърши думите му Мисти.

— О! — скочих и я завъртях в кръг. — Обичам ви, хора. Добре, ще ида да напомня на онази намусена рок звезда, че съм невероятна и че всъщност ужасно иска да ме въведе в затворения кръг на една от най-прочутите банди на земята.

Самър се включи в момичешката ни прегръдка.

— Точно така, дай му да разбере, че всяка съпротива е излишна.

— И ако това не свърши работа, ще убедя охраната да ме пусне и сам ще поговоря с него — предложи Алекс.

— Дайте първо да видим какво ще успее да стори Ейнджъл. — Уил обърна телефона си към мен, за да видя екрана. — Ето снимката на Ели Дейвис, която брат ми беше разпространил миналата година. Ще ти я изпратя.

Мисти сбръчка нос.

— Точно той е. Тъмна коса, голям нос, облича се като журналист — всекидневни дрехи, но елегантни. Носи тефтер. Обаче го издава враждебността му, сигурна съм, че ще я доловиш. Истински ни мрази.

— Мислите ли, че знае за мен? — Ако наистина се навърташе зад сцената, трябваше да си изготвя план за действие, ако случайно го срещна.

— Беше на онзи дебат в Кеймбридж, на който беше и ти, но се съмнявам да ти е обърнал внимание. Съсредоточил се беше върху Мисти и мен — каза Алекс.

— Май не ни е виждал заедно, а? — Мисти прехапа устна. — Вярно, че известно време ме следеше, така че няма как да съм сигурна, но си мисля, че ще си в безопасност, стига да не прибягваш до телепатия.

— Че това е отвратително. Искаш да кажеш, че не мога да ви съобщавам какво се случва зад сцената?

— Естествено, че можеш — Уил размаха телефона си под носа ми. — Тези устройства помниш ли ги?

— Много пък си умен — измърморих. — Добре, утре ще действам колкото се може по-експедитивно. Освен това си имам съюзник на рецепцията, може да ми помогне, ако си изиграя правилно картите.

Уил си прибра телефона.

— Ще пообиколя малко и ще се оглеждам за Дейвис. Алекс, ще хвърляш ли по едно око на момичетата, докато ме няма?

— Естествено.

— А ние ще наглеждаме него — добавих, понеже ме дразнеше склонността на Бенедиктови да прекаляват с мачовщината.

— Според мен трябва да минем под прикритие — каза Самър. — Да намалим риска да се натъкне на Мисти и Алекс.

Ето че ми се предоставяше чудесната възможност да послушам момичето на китарата.

— Тогава да идем да послушаме някой от по-неизвестните изпълнители. Какво ще кажете за малко фолк?

— Фолк ли? — Алекс не звучеше особено въодушевен.

— Боб Дилън, Mumford and Sons, Тейлър Суифт — всички са започнали именно от тази сцена. Нищо чудно някой от сегашните участници утре да стане голяма работа.

Като хвърлиха изпълнен с копнеж поглед към бандите, които забиваха на основната сцена, приятелите ми послушно ме последваха в палатката. За съжаление, пристигнахме точно когато китаристката приключи и на мястото й излезе акордеонист. Май щеше да се наложи да се извинявам.

 

 

На следващата сутрин на закуска, състояща се от кроасани и кафе, Уил докладва, че така и не е срещнал Дейвис при обиколката си на къмпинга.

— През нощта нивото на заплаха падна, така че явно е отседнал някъде извън лагера. — Уил духна в лилавата си термочаша, от която се издигаше пара. — Но за всеки случай никой не бива да ползва телепатия, докато не разберем със сигурност дали носи детектора на доктор Шуъркрос. Уредът регистрира всякакви покачвания в нивото на психическата енергия, така че трябва да се въздържате да използвате и другите си дарби, освен ако не умеете да маскирате енергийния заряд.

Мисти пребледня.

— Значи, мен със сигурност ще ме хване. Нали ме знаете, изобщо не умея да се контролирам.

Алекс я целуна нежно по бузата.

— Не се притеснявай. Ще ти помогна. Ще те убедя да държиш дарбата си под похлупак. Ще ми е нужна съвсем малко енергия.

Тя му се усмихна с облекчение.

— Благодаря, Алекс. Ще ми е много неприятно, ако се наложи да ме върнете вкъщи, понеже ви излагам на опасност.

— Самър, ти съгласна ли си с правилата? — попита Уил.

Самър кимна.

— Естествено. Трудно ще ме хванете да използвам силите си.

Побутнах я закачливо с върха на обувката си.

— Аха, Самър е крокодилът сред савантите: носи се незабележимо под водата и изведнъж: щрак, съзнанието ти се оказва в челюстите й — демонстрирах движението, при което разлях малко кафе на тревата.

— О, какво ласкателно сравнение, благодаря ти, Ейнджъл! — разсмя се Самър.

Прихнах на свой ред, пластмасовата ми чашка се наклони и кафето заплаши да се лисне върху голите ми крака. Привиках го обратно с щракване на пръстите. Водата се отдели в миниатюрни капки, които скочиха обратно в чашата.

— Ейнджъл — сгълча ме Уил.

Вдигнах глава, изненадана от суровия му тон.

— Какво?

— Никакви демонстрации на сили.

— Е, стига де, та това не изисква никаква енергия!

— Но никак не е нормално, не мислиш ли? Ако го направиш, без да се замислиш, и някой те види, ще провалиш всичко.

Играта с всякакви течности, съдържащи вода, ми беше втора природа, така че мигом минах в отбранителна позиция.

— Никога не го правя пред непознати. — Мисти трепна, вероятно я заболяха зъбите от лъжата ми. — Добре де, само когато истински, ама истински си го заслужават. — Тя едва не подскочи. — Или когато съм сигурна, че ще ми се размине. — Довърших, а скованите й рамене се отпуснаха, най-после си казах истината.

Уил скептично поклати глава.

— Не мога да повярвам, че досега никой не те е хванал. Родителите ни са ни втълпили да не позволяваме на никого да разбере на какво сме способни. Безопасността ни е твърде важна.

Докривя ми заради косвения упрек към мама и татко.

— И моите също! Само дето… не умея много добре да слушам.

Ако се съдеше по усмивките на приятелите ми, май бяха готови да ми простят всичко, стига да съзнавам, че трябва да се държа по-отговорно.

— Съжалявам, Уил. Ще внимавам повече. И си прав, хващали са ме, но винаги съм успявала да извъртя нещата… уж че става дума за най-обикновен фокус, като на илюзионистите по телевизията.

— Само че, ако Дейвис или някой от хората му те видят, веднага ще им стане ясно, че не е фокус.

— Схванах, честно — леко отпаднала духом, приложих обичайната си мярка за повдигане на настроението, а именно разтегнах устни в още по-широка усмивка. — Така, след като хубавичко ме нахокахте, отивам да баламосвам и блъфирам, та току-виж ме допуснат до интимното обкръжение на Gifted, стига някой от тях да е пристигнал. Пожелайте ми късмет.

Уил се изправи, за да ме прегърне.

— Съжалявам, че съм такъв мърморко.

Отпуснах се с удоволствие в братската му прегръдка. Има неща, които просто няма как да получиш като единствено дете — да ти се кара по-големият ти брат бе едно от тях.

— Не си мърморко. Е, добре де, мърморко си, но си го заслужавам.

— Да внимаваш, Ейнджъл. Само ти се отделяш от групата ни и това хич не ми харесва.

— Всичко ще е наред. Ще ви пиша съобщение, за да знаете как вървят нещата.

Вдигнала високо глава, забързах към зоната за изпълнителите. Ал пак се оказа дежурен, насочил цялото си внимание към малък телевизор. В първия момент реших, че зяпа кадри от охранителните камери, но после видях, че гледа ръгби. Измъкнах пропуска от чантата си и си го нахлузих през врата.

— Хей, Ал, нещо ново на западния фронт?

Той вдигна глава и се ухили.

— Я гледай ти, малката госпожица Променлив ток. Как вървят нещата при теб, Ей Си^[2]?

— Прекрасно. Случи ли се нещо вълнуващо днес?

— Ако смяташ пристигането на автобуса на Gifted за вълнуващо събитие, значи, да. — Той се почеса по възголемия корем и се прозя. — Техни величества са решили да пристигнат рано-рано и да послушат някои от другите изпълнители.

— Не ги ли харесваш?

— Не са лоши — той се наведе през бюрото. — Повярвай ми, от моята уста това е голям комплимент.

— Хайде, ще се видим по-късно.

— Умната!

Докато крачех към юртата, увих ръце около тялото си, стана ми хладно в ранния утринен въздух. Изглежда, Gifted бяха пристигнали. Оставаше ми само някак да установя контакт с тях. Фасулска работа! Вероятно се бяха настанили в къмпинг зоната за знаменитости, тъй като именно там паркираха останалите автобуси и каравани. Някои от групите наемаха грамадни кемпери „Уинебаго“ — идеалния дом, когато си далеч от дома. Да, звездите, естествено, не спяха върху овчи барабонки. Настроението ми се разведри, когато се сетих, че познавам човека, който ще ми каже къде точно са паркирали.

— Добро утро, Хенри!

Хенри вдигна от чашата си с чай обрамчените си с тъмни сенки очи. Изглеждаше малко смачкана — даже устните й бяха лишени от обичайния блясък на съвършено нанесеното червило.

— Здрасти, Ейнджъл. Добре ли изкара снощи?

— Аха. Ходихме във фолк палатката с приятелите ми.

— Попаднахте ли на нещо добро?

Направих гримаса.

— Трябваше да дойдете на основната сцена. Имаше концерт на Total Zone.

— Знам, чуваха се.

— Супер бяха.

— Май сте поостанали до късно.

— Твоите приятелчета — Мат, Джоуи и Фреш, — май не знаят какво е сън. Мат настоя да остана с тях.

Подсмихнах се.

— Ама се обзалагам, че сега си отспиват, а не като теб — на работа. Да ида ли да хвърля една мокра кърпа по Мат за наказание?

Хенри сви устни, сякаш за миг припомнила си, че би трябвало да изпълнява ролята на строгото куче пазач, на което са наредили да варди входа на юртата, но после немирната й същност взе връх.

— Наистина ли би го направила?

— Можеш ли да ми покажеш къде му е палатката?

Хенри извади карта на къмпинга. Божичко, невероятен шпионин съм! Дори не се наложи да я моля. Лакираният й в червено нокът почука в една точка.

— Мат е тук. Джоуи и Фреш са до него.

Извадих си телефона.

— Може ли да я снимам? Хич не ме бива да помня кое къде е.

Пръстите й се разпериха върху картата.

— Забранено ми е да я показвам на други хора.

— Стига де, представи си само — чудесна, студена, мокра кърпа, дълбоко заспал барабанист, който си мисли, че е в безопасност поне до обяд… — Оставих картината сама да се доизрисува изкусително във въображението й.

Хенри отмести ръката си.

— О, добре тогава. Само гледай никой да не разбере, че я имаш.

— Обещавам — побързах да щракна картата. — След пет минутки ще чуеш момичешки писъци.

Увеличих картата с показалец и палец и видях, че всеки парцел е ясно обозначен с името на обитателя или на бандата. Налагаше се да свърша обещаната шега с кърпата, та Хенри да не заподозре, че съм имала друг мотив. И най-добре беше да приключа с тая работа колкото се може по-бързо. Грабнах бутилка вода от хладилника в юртата и тръгнах през лабиринта от дъсчени пътечки, настлани между парцелите. Подминах микробусите и кемперите и навлязох в по-отдалечената територия, отредена за не толкова известните имена. Както Ал бе казал, Gifted действително бяха пристигнали. Сребристият им автобус бе паркиран до четири кемпера „Уинебаго“. Кърт Вос и членовете на бандата му явно нямаше да мизерстват под някое платнище. Около вратите не се долавяше никакво движение, така че вероятно и те още спяха. След още един поглед към картата установих, че четвъртата каравана бе предоставена на Black Belt. Gifted очевидно добре се грижеха за подгряващата си група… много мило от тяхна страна. Повечето нови банди не се радваха на подобно отношение.

Стигнах палатката на Мат. Щеше да е по-лесно да използвам дарбата си и да вкарам една спирала вода, без никой да ме види, но нали бях обещала на Уил. Налагаше се да прибягна до стандартния метод. И понеже нямах кърпа под ръка, методът ми на действие щеше да включва директно приложение. Развинтих капачката на шишето и пропълзях в палатката. Мат лежеше по гръб и хъркаше. Наведох се над него и излях тъничка струйка вода върху лицето му.

Мат изкрещя и скочи така, сякаш му бях пуснала ток, а не вода, размаха безпомощно ръце и здравата ме цапардоса. Бутилката изхвърча от ръката ми и се удари в една от стените на палатката.

— Какво по…!

Опипах внимателно бузата си с пръст.

— Ох! — Номерът май не беше минал особено успешно. Халосала си бях главата на едно метално колче.

Мат ме изгледа смръщено от спалния си чувал.

— Ейнджъл, какво, по дяволите, правиш тук? И защо съм мокър?

Подхвърлих му една кърпа.

— Извинявай. Трябваше да е майтап — отмъщение, задето сте държали Хенри будна цяла нощ.

Той попи водата от лицето си и едва тогава забеляза, че се държа за главата.

— Удари ли се?

— Малко.

Той се надигна от чувала с поредната ругатня.

— Глупаче! Имаш още много хляб да ядеш за тая работа. Идеята не е да пострадаш ти. — Той обърна главата ми към светлината, процеждаща се през входа. — Нищо страшно. Само цицина.

А аз си представях, че ще се получи ужасно смешно. Вместо това резултатът бе повече от жалък. Май не си вземах поука. Вечно пропусках да погледна надолу, преди да скоча.

— Извинявай.

Мат изсумтя, а недоспалият му мозък едва сега започна да пробужда.

— Хенри ни е сърдита, а?

Кимнах, доловила, че приятелят ми като че ли проявява немалък интерес към Хенри.

— Значи, ще трябва да й се извиня.

— Шоколад или цветя.

— Какво?

— Ако искаш да я впечатлиш. И се престори, че номерът е бил страшно забавен, покажи й, че имаш чувство за хумор.

Той се ухили.

— Явно имам, щом още съм ти приятел — той разроши нежно косата ми. — Хайде, измитай се, малката. Някои от нас се опитват да поспят.

Излязох на заден ход от палатката и си изтупах дрехите. Добре де, може и да не съм чак толкова забавна, колкото си мисля. Но поне се сдобих с картата, очевидно не всичко е било на халос. Следваща спирка: Маркъс Коен. Нали Самър каза, че съм неустоима. И макар самоувереността ми да бе претърпяла известно крушение в резултат на слабото ми изпълнение отпреди малко, нямах друг избор, освен да се държа така, сякаш й вярвам.