Джеймс Дашнър
В обгорените земи (15)

15

Продължиха да напредват в мрака. Въздухът бе топъл и прашен. Томас се закашля и понечи да отпие от плика с вода, но реши, че ще е твърде рисковано да го стори в мрака. Само това му оставаше, да разпилее запасите си на пода.

Напред.

Топло.

Жажда.

Тъмнина.

Продължаваха да вървят. Времето се нижеше все по-бавно.

Томас си помисли, че трябва да са изминали поне две-три мили от последното предупреждение. Къде се намираха? Под земята? В някаква масивна постройка? Плъха бе казал, че трябва да излязат на открито. Но как…

На десетина крачки пред него отекна вик.

Започна като изненадано възклицание, но постепенно премина в ужасяващ писък. Не знаеше кое е момчето, но врещеше като животно, което колят в Кървавия дом в Езерото. Томас чуваше звуците от мятащо се на земята тяло.

Той изтича инстинктивно напред, подмина неколцина езерни застинали от ужас, и се приближи към нечовешките звуци. Не знаеше защо смята, че би могъл да помогне с каквото и да било, но не се поколеба нито миг, преди да хукне в тъмнината. След дългото и потискащо вървене тялото му жадуваше за действие.

Когато се приближи, определи по звуците, че момчето лежи на пода, мята се и сякаш се бори с нещо. Томас остави внимателно вързопа с храна и дрехи и плика с вода отстрани, после се пресегна пипнешком с ръце, за да улови крак или ръка. Почувства, че другите езерни са се скупчили зад него, дочу викове и въпроси, но си наложи да не им обръща внимание.

— Ей! — извика Томас на гърчещото се момче. — Какво ти става? — Пръстите му докоснаха джинсите, после ризата, но момчето се бореше толкова силно, че беше невъзможно да го удържи.

Томас взе решение. Хвърли се напред и притисна с тялото си мятащото се хлапе. Стовари се върху него, усети, че някой го удря с лакът в ребрата, сетне една ръка го зашлеви през лицето. Последва удар с коляно в слабините.

— Престани! — извика Томас. — Какво ти има бе, човек?

Виковете внезапно утихнаха с къркорене, като че момчето бе потънало под вода. Но конвулсиите не намаляваха.

Томас притисна с едната си ръка гърдите на хлапето, с другата посегна да го улови за косата. Ала когато ръката му стигна горе, внезапно почувства объркване.

Нямаше глава. Нито коса или лице. Нямаше дори врат. Нито едно от нещата, които трябваше да са там.

Вместо тях Томас напипа голяма и гладка топка от студен метал.

Следващите няколко секунди бяха най-малкото странни. Веднага щом ръката на Томас докосна металната топка, момчето спря да се движи. Ръцете и краката му застинаха неподвижно, тялото му престана да се съпротивлява. Томас усети нещо влажно и лепкаво в подножието на сферата, там, където трябваше да е шията. Позна, че е кръв, по типичния мирис.

После топката се изплъзна от ръцете му и се изтърколи встрани, блъсна се с металическо дрънчене в стената и спря. Момчето под него не помръдваше, нито издаваше някакъв звук. Другите езерни продължаваха да огласят пространството с виковете си, но Томас не им обръщаше внимание.

Беше вцепенен от ужас. Не се съмняваше, че момчето е мъртво, с отрязана глава. Или пък… главата се бе превърнала в метална топка? Какво, за бога, се бе случило?

Той се дръпна и избърса машинално ръце в дрехите си. Неколцина езерни му помогнаха да се изправи. Томас се олюля и се подпря на стената. Някой го сграбчи за ризата и го дръпна встрани.

— Томас! — извика Миньо. — Томас? Какво стана?

Томас все още се опитваше да се овладее. Стомахът му се бе свил на топка, едва си поемаше дъх.

— Аз… не зная. Кой беше това? Момчето, което падна и крещеше?

— Франки, струва ми се — отвърна Уинстън. — Беше до мен, тъкмо се шегуваше нещо, сетне сякаш го дръпнаха. Да, той беше. Сигурен съм.

— Но какво стана? — повтори Миньо.

Томас продължаваше нервно да трие ръце в панталоните си.

— Чух го да вика — обясни той — и изтичах при него да разбера какво се е случило. Посегнах към главата му — не зная защо го направих — и усетих само…

Не можеше да продължи. Нищо не би могло да прозвучи по-абсурдно от истината.

— Какво? — настоя Миньо.

Томас изпъшка и едва намери сили да заговори:

— Главата му… не беше глава. Беше като… голяма… метална топка. Човече, не зная, просто това почувствах. Все едно че главата му бе погълната от голяма метална топка!

— Какви ги говориш бе, човече? — изуми се Миньо.

Томас не знаеше как може да убеди себе си или всеки от останалите.

— Не чухте ли как се изтърколи настрани, след като той замлъкна? Зная, че…

— Ето я! — извика някой. Нют. Томас чу дращене, после Нют изпъшка от усилие.

— Чух я да се търкаля насам. Мокра е, и лепкава — прилича ми на кръв.

— Какво, по дяволите… — прошепна Миньо. — Колко е голяма? — Останалите езерни също го обсипаха с въпроси.

— Всички да млъкнат! — кресна им Нют. След като се умълчаха, той отговори: — Не зная. — Томас го чу да върти топката в ръце и да я опипва. — Със сигурност е по-голяма от главата на нещастния сбръчканяк. Кръгла и гладка сфера.

Томас все още не можеше да се съвземе от преживяното, но в едно бе сигурен.

— Трябва да се махнем час по-скоро от тук — рече той. — Да бягаме. Още сега!

— Може би е по-добре да се върнем? — Томас не позна чий бе гласът. — Не зная каква е тази топка, но отряза главата на Франки точно както ни предупреди гласът.

— Няма начин — сопна се ядосано Миньо. — Няма начин. Томас е прав. Стига сме се мотали тук. Раздалечете се на няколко крачки един от друг и да бягаме нататък. Наведете се, за да не ви уцели нещо по главата, и се молете.

Никой не възрази. Томас намери пипнешком вързопа и плика с вода, сетне, сякаш по нечута заповед всички хукнаха напред, ала на достатъчно разстояние, за да не се спъват един в друг. Томас вече не беше най-отзад. Бягаше с всички сили, както го бе правил в лабиринта.

В коридора миришеше на пот. Дишаше топъл въздух и прах. Ръцете му лепнеха от кръвта. Мракът бе непрогледен.

Те бягаха, без да спират.

Топката убиец уцели още един от тях. Този път беше по-близо до Томас — жертвата бе едно хлапе, с което Томас не бе разговарял никога. Той чу металическо изщракване, после още няколко и след това писъците заглушиха всичко.

Никой не спря. Вероятно беше ужасно, но нямаше с какво да помогнат.

Когато писъците утихнаха, Томас чу тропота от падането на металната топка на пода. После тя се изтърколи настрани и се блъсна в стената.

Томас продължи напред. Не забави крачка нито за миг.

Сърцето му туптеше от лудешкия бяг, гърдите го боляха, дъхът излизаше от устата му на неравни пресекулки. Беше изгубил представа за времето, не знаеше нито колко са изминали, нито колко им остава. Но когато Миньо се провикна всички да спрат, облекчението, което почувства, бе невероятно.

Тъмнината се изпълни с шумно дишане, замириса на топъл човешки дъх. Пържитиган бе първият, който се възстанови достатъчно, че да заговори:

— Защо спряхме?

— Защото едва не си строших пищялите в нещо! — отвърна Миньо. — Мисля, че е стълба.

Томас почувства слаба надежда. Но се бе научил да не се поддава на подобни настроения.

— Ами да се изкачваме тогава! — извика почти радостно Пържитиган.

— Смяташ ли? — попита Миньо. — Пържитиган, какво ли щяхме да правим без теб? Сериозно.

Томас чу тежкия тропот на стъпки, докато Миньо се изкачваше забързано по стъпалата — изглежда, бяха направени от метал. Само след секунди го последваха други стъпки, сетне още едни.

Когато дойде ред на Томас, той се спъна и падна, удряйки коляно във второто стъпало. Разпери ръце да се подпре и едва не изпусна плика с вода. Сетне го споходи мисълта, че металното съоръжение може да го атакува, и тази мисъл го пришпори да продължи нагоре.

Горе отекна метален звън, по-басов от този на трополящите крака, ала все пак метален.

— Ох! — извика Миньо. Последваха пъшкане и стенания, докато и останалите езерни се блъскаха едни в други.

— Какво стана? — попита Нют.

— Удари ли се в нещо? — добави задъхано Томас.

Миньо отвърна раздразнено:

— Стигнахме догоре — ето какво стана. Ударих се в тавана и няма накъде… — Той млъкна и Томас го чу да шари с ръце по стените и тавана. — Чакайте, мисля, че намерих…

Чу се прищракване и после светът около Томас сякаш избухна в ярки пламъци. Той извика и прикри очите си с ръка — отгоре бе бликнала заслепяваща светлина. Дори със затворени очи и засенчил лицето си с ръка, Томас пак изпитваше остра болка. Ярко оранжево сияние проникваше през дланта му и заедно с него отгоре нахлуваше гореща вълна.

Томас долови стържене, после дрънчене и тъмнината се върна. Той отпусна уморено ръце, ала пред очите му продължаваха да танцуват ярки петна.

— Проклет да съм — промърмори Миньо. — Изглежда, намерихме изхода, но имам чувството, че води право на слънцето. Човече, не бях виждал толкова ярка светлина! И такава горещина.

— Да открехнем малко, докато ни привикнат очите — предложи Нют. Томас го чу да се качва по стълбите. — Ето ти ризата ми, пъхни я под капака. Всички да затворят очи!

Томас изпълни нареждането и закри очите си с ръка. Оранжевото сияние се върна, но след около минута вече можеше да отвори очи. Наложи се да примижи и въпреки това виждаше безброй светлинки. Ала беше почти поносимо. След още няколко минути привикна съвсем.

Сега вече видя, че се намира на двайсетина стъпала под мястото, където Миньо и Нют се бяха привели. Над тях в тавана имаше капак. Три светещи линии очертаваха страните му. Всичко около тях — стените, стълбите, самият капак — беше изработено от сивкав метал. Томас се обърна и погледна в посоката, от която бяха дошли — стълбището се губеше в мрака зад тях. Бяха се изкачили далеч по-високо, отколкото си представяше.

— Как сте с очите? — попита Миньо. — Моите са като печено на скара желе.

Томас се чувстваше по същия начин. Очите му горяха и сърбяха и от тях не спираха да текат сълзи. Езерните наоколо търкаха своите.

— Какво има отвън? — провикна се някой.

Миньо сви рамене и надникна през цепнатината.

— Трудно е да се каже. Всичко е ужасно ярко — може наистина да сме на слънцето. Няма никакви хора. — Той направи пауза. — Или побърканяци.

— Да се измъкваме тогава — рече Уинстън, който бе на две стъпала под Томас. — Предпочитам да получа слънчев удар, отколкото да ме халоса метална топка.

— Добре, Уинстън — съгласи се Миньо. — Но задръж малко ентусиазма. Искам да ми привикнат очите. Пригответе се — ще повдигна капака, за да проверя как е обстановката. — Той подпря с рамо металната плоча. — Едно. Две. Три!

Миньо изпъна крака, изпъшка и натисна силно. Чу се стържене на метал и стълбището отново бе залято от ярка светлина. Томас се повдигна на пръсти и се огледа. Беше невъобразимо ярко.

Той видя, че Миньо и Нют се подават през отвора. Металната стълба под краката им се нагорещяваше все едно бе пъхната в пещ.

— Ей, човече! — провикна се Миньо с изкривено от болка лице. — Тук нещо не е наред. Имам чувството, че кожата ми се е подпалила.

— Прав е — подкрепи го Нют, който си търкаше бузите. — Не зная дали е редно да излизаме навън. Може би е по-добре да почакаме слънцето да залезе.

Неколцина от езерните нададоха недоволни възгласи, но те бяха заглушени от виковете на Уинстън:

— Ей! Ехей! Внимавайте! Внимавайте!

Томас се обърна и потърси с поглед Уинстън, който бе някъде под него. Сочеше нещо вдясно и над него и отстъпваше назад. На тавана, само на метър от главите им, от метала се бе отделила голяма сребриста капка, която бързо нарастваше. Томас я гледаше като хипнотизиран. Капката се превърна в трептяща сребриста сфера. После, преди някой да успее да реагира, се откъсна от тавана и падна.

Но вместо да се разплиска в краката им, в разрез с всякакви закони на гравитацията сферата полетя право към лицето на Уинстън. Ужасените му писъци изпълниха въздуха, докато той падаше назад и се търкаляше по стълбите.