Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (6)

Глава 4

Цитаделата, щабквартирата на Великия дом Нав

Москва, Ленинградски проспект,

27 юли, вторник, 00:09

 

Беше невъзможно да се разбере колко точно е голямо помещението: плътна пелена от мрак скриваше от наблюдателя истинските му размери. Тъмнината изглеждаше като жива, пулсираща мъгла, жадно поглъщаща и светлината, и звуците. Тя ограждаше надеждно стаята от външния свят. Единственото място, където мракът се разсейваше, беше малко петно, осветено от огромен информационен екран. Камерата, откъдето идваше предаването, се носеше от птица, рееща се над Замъка, и ръководителите на Великия дом Нав внимателно наблюдаваха щурма.

Князът на Тъмния двор седеше в дървено кресло с висока права облегалка. Фигурата му беше скрита под черна безформена дреха, сливаща се с околния мрак, и само двете му яркожълти очи блещукаха безстрастно под ниско нахлупената качулка.

Вдясно от креслото, опирайки се на високите тояги, бяха застинали трите безмълвни фигури на съветниците на Тъмния двор. А вляво, небрежно настанил се накрая на почти невидима маса, седеше Сантяго. Комисарят беше облечен в безупречно ушит бежов костюм, тънка бяла риза и колекционерска вратовръзка. Външният му вид рязко контрастираше с мрачните наметала на останалите предводители на навите.

Никой не коментираше случващото се на екрана. И едва когато Любомир извика нахалната си фраза, а мъртвата птица рухна на земята, Сантяго тихо отбеляза:

— Сега знаем със сигурност, че Любомир е Вестителя.

— И Амулетът е в ръцете му — недоволно отбеляза един от съветниците.

На него явно не му харесваше облеклото на главния военачалник на Великия дом.

— Там се намират наемниците ми — учтиво го прекъсна Сантяго. — Те ще успеят да отнемат Амулета от Червените шапки.

— Чови — презрително изкриви лице съветникът. — Защо не задейства нашите воини?

— Използването на наемниците ни даде предимството на изненадата — обясни комисарят. — Да се проследи чов е значително по-сложно, отколкото нав. Любомир непременно би почувствал нашите воини и би могъл да ги блокира така, както блокира маговете на Ордена.

— Едва ли е в състояние едновременно да удържа и нас, и чудовете — отбеляза съветникът.

— Но би могъл да сблъска нас с тях. Рицарите биха могли да сметнат появата на нашите воини, и то при активната поддръжка на княза, за началото на война.

— А за какво е нужна такава предпазливост? — изуми се съветникът. — Сега, когато и Чуд, и Люд са лишени от Изворите си, можем да изключим тяхното присъствие в Тайния град. Надявам се, че комисарят е готов да ни предложи план за военна кампания?

Сантяго поправи златната карфица на вратовръзката си и невъзмутимо се вторачи в сумрака на кабинета. Той стоеше в йерархията на Великия дом Нав на едно стъпало под съветниците, беше изпълнител и нямаше право да взема политически решения. Но единствено князът на Тъмния двор имаше правото да му дава заповеди.

— Изключи това — нареди приглушено повелителят на навите.

Без да става от масата, комисарят послушно щракна върху пулта, екранът угасна и сега кабинетът се осветяваше само от две мънички лампи. Съветниците се строиха пред княза.

— Смятам, че моментът е доста подходящ — нададе глас застаналият в средата. — Враговете ни са отслабени и сме длъжни да атакуваме.

— Всички ли са съгласни с това мнение?

Двамата други съветници помълчаха известно време, а после онзи, който стоеше вдясно от княза, поклати глава в знак на несъгласие.

— Изкушението да се възползваме от ситуацията и да намалим количеството на Великите домове е огромно. Но не очаква ли точно това от нас Вестителя? Ако се отслабим, можем да станем лесна плячка за него.

— Предпазливостта никога не пречи — съгласи се първият съветник, — но ако искаме да постигнем желаното, сме длъжни да рискуваме.

Мнението на последния съветник не ги накара да чакат дълго.

— Ако сме готови за война, трябва да воюваме. Дори в случай на неуспех ще сменим Великите домове с Вестителя. Двама врагове с един. Този резултат ще може да се смята за положителен.

— В случай на неуспех от наша страна Вестителя ще изпрати в историята и трите Велики дома — подхвърли тихо Сантяго.

— Какво?! — издиша възмутено съветникът.

— Нека да се изкаже — прекъсна го князът. — Длъжни сме да знаем мнението на комисаря.

— Благодаря.

Сантяго напусна ъгълчето на масата и сложил ръце в джобовете, бавно се приближи към изгасналия екран.

— Военната ситуация в града е такава: понастоящем людовете представляват заплаха само със своята многочисленост. Жриците твърде дълго са били отрязани от Кладенеца на дъждовете и не са в състояние да окажат реална подкрепа на бароните. Лесно ще завземем техния сектор.

— Ще оставим людовете за закуска — обобщи най-агресивният съветник. — Ще започнем с Ордена.

Сантяго замислено намести вратовръзката си.

— С чудовете ситуацията е по-сложна. Амулетът е загубен днес и още няколко дни, приблизително до пълнолунието, маговете на Ордена ще бъдат в състояние да водят бойни действия. Съответно сме длъжни или да изчакаме, или да се забъркаме в сериозна война.

— По пълнолуние силата на Вестителя ще достигне своя пик — рече замислено князът — и той ще нанесе удар по тях.

— А ние току-що видяхме какви са способностите му.

Съветниците мълчаха.

— Вестителя ще води войната до последно, победа или смърт. Той е дошъл, за да управлява света, и няма да се съгласи на по-малко. Ако разбере, че губи, кой знае какво може да направи. Това прави войната непредсказуема. Нашият удар трябва да бъде бърз, точен и мощен, а за целта трябва да се обединим с всички магове на Тайния град. Но дори и това би било недостатъчно, ако не беше едно обстоятелство — добави Сантяго.

— И кое е то?

— Вестителя не е получил класическо образование и това прави силата му не чак толкова опасна. С други думи — да имаш вкъщи цигулка не е същото като да можеш да свириш на нея. Вестителя има колосални възможности, невероятна сила, потресаващи способности, но ще съумее ли да използва всичко това? Той е прекарал твърде дълго време в самота.

— Ние също прекарваме много време в самота — възрази съветникът.

— Затова аз реализирам вашите решения — отново се усмихна комисарят, — а вие не си затормозявате мозъците с интригите и компромисите, които обикновено са необходими за осъществяването им. На Вестителя ще му се наложи не само да се бие с княза, но и да ръководи войниците си, да дава заповеди и да контролира осъществяването им. Не мисля, че е достатъчно зрял за подобна дейност, и в това е нашата единствена надежда. Длъжни сме да се обединим с другите Велики домове.

— Няма да започваме междуособици — взе решение князът. — Вестителя е по-реална заплаха.

— Но ние още не знаем къде се крие той — обади се един от съветниците.

— Това е проблем на комисаря.

— Ще го намеря — кимна уверено Сантяго.

— Как? — поинтересува се съветникът. — Досега усилията ни са безрезултатни.

— Амулетът ще ни помогне — усмихна се комисарят. — Вестителя ще преследва Амулета, а аз — Вестителя.

— Не е ли твърде висок залогът? — попита недоволно съветникът. — Може би трябва да скрием Амулета в Цитаделата?

— Мисля, че комисарят ще се справи — прекъсна князът съветника. — Освен това чудовете трябва да са наясно, че сме на тяхна страна. Сантяго ще ги навести утре.

— Да, повелителю — наведе глава комисарят.

— И престани да се явяваш пред мен в бели костюми.

— Той е бежов, повелителю — отново се поклони Сантяго, криейки усмивката си.

* * *

Москва, Ленински проспект,

27 юли, вторник, 00:39

 

— Дай още газ, приятел.

Артьом погледна към километража: сто и трийсет. Голфът беше хванал зелената вълна и летеше уверено по почти пустия Ленински в посока на МКАД, но Артьом не знаеше колко дълго ще продължава това. Обикновено радарите на пътнопатрулната служба пресичаха подобна наглост в зародиш.

— Не мисли за катаджиите — промърмори пътникът, — те си имат достатъчно проблеми. Дай газ.

Артьом даде газ.

 

 

Купонът не потръгна добре за Артьом от самото начало. Първо, Люся реши да събере всички в понеделник, а този ден не предразполага много към общуване. Второ, не дойде любимата й приятелка Зиночка, за което се оказа виновен Артьом, защото не беше намерил време да докара лично Зиночка и поредния й кавалер на празненството. През цялата вечер Артьом усещаше върху себе си недоволните погледи на Люся, затова не беше учуден, когато десет минути преди полунощ получи предложение да се прибира вкъщи.

Приключенията започнаха, когато Артьом се добра до пресечката на Ленински с улица „Кравченко“. Заради страшна катастрофа проспектът беше блокиран от пътната полиция. Две снежнобели патрулки бяха преградили лентите, а около тях се бяха струпали няколко коли.

Артьом се спря, спусна дясното си стъкло и запита съседа си, скучаещ зад волана на една „деветка“:

— Отдавна ли преградиха?

— Преди пет минути — отвърна недоволно мъжът и се прозина. — За малко не успях да се промъкна.

— Не ви е провървяло — каза Артьом със съчувствие.

— А може и да ми е провървяло — не се съгласи собственикът на „деветката“, палейки цигара. — Можеше и аз да се озова в тази касапница.

Артьом разглежда няколко секунди виждащата се зад патрулките купчина железа, а после се облегна назад в седалката.

— Трябваше да мина по „Комсомолска“.

— По „Авто Радио“ съобщиха, че полицията е блокирала целия проспект Вернадски.

— А там какво е станало?

— Някаква престрелка.

— Дявол знае какво става в града…

Една от патрулките освободи част от пътя и някакъв дебел полицай заработи активно с раирана палка, насочвайки колите надясно, към тесния път, минаващ покрай проспекта. Колите послушно тръгнаха напред, бавно заобикаляйки мястото на катастрофата.

Насред щедро осеяния с парчета стъкло и пластмаса проспект стоеше завъртял се хамър. Предното му стъкло беше разбито, двете предни гуми бяха спукани, а предницата на колата беше смазана и практически лежеше на асфалта. Вратата на шофьора беше отворена и двама санитари измъкваха от купето окървавено тяло. Вдясно от джипа, край пътя, лежеше черен метален фургон газела. Той явно гореше, защото целият беше покрит с кафява застинала пяна. Следите върху асфалта показваха, че фургонът се е носил по пътя двайсет метра, а по всичко личеше, че виновен за сблъскването беше трети автомобил — лежащ насред булеварда разбит на парчета юкон. Не се виждаха оцелели в катастрофата. Освен шофьора на хамъра, когото вкарваха в черен пластмасов чувал, между колите лежаха още десетина трупа. Отначало Артьом реши, че пътниците са пострадали по време на катастрофата, но след като се вгледа, осъзна, че е сгрешил — тук беше имало престрелка. Колите бяха не само смлени, но и буквално надупчени от куршуми.

Видяната картина му остави много тежък привкус.

„Провървяло ми е“, спомни си Артьом думите на шофьора на „деветката“. И на него, Артьом, му беше провървяло, че не се е оказал на това кръстовище десетина минути по-рано. Ръцете му предателски затрепериха и Артьом почувства непреодолимо желание да запуши. Напипа с ръка чантичката си и си спомни, че бе оставил цигарите на балкона на Люся. Голфът се приближи към банкета до близкия денонощен магазин, но точно когато Артьом се готвеше да изключи двигателя, дясната врата се отвори и на пасажерското кресло се тръсна широкоплещест мъж с късо кожено яке. Артьом се сащиса.

— Газ, приятел, дай газ — промърмори неочакваният спътник, като хлопна вратата и хвърли на задната седалка малка черна раница. — Двеста, ако ме откараш до околовръстното.

Той сложи върху пулта сгънати на две банкноти.

— Хвани си такси, мамка му! — избухна Артьом. Наглото поведение на непознатия стана последната капка, която преля чашата в тази крайно неудачна вечер, и натрупаните отрицателни емоции се изтръгнаха на свобода. — Измитай се оттук на майната си!

Мъжът погледна към Артьом и неочаквано за него се усмихна със съчувствие.

— Тежък ден?

Артьом се сепна. В кафявите очи на непознатия нямаше насмешка или подигравка, само разбиране.

— Горе-долу — отвърна неохотно Артьом.

— При мен също — въздъхна непознатият. — Не искам да те плаша, но ако не дойдеш с мен, ще ти се наложи да ходиш пеша.

Спокойните очи на широкоплещестия не лъжеха.

— Наистина тежък ден — промърмори Артьом и натисна педала.

 

 

— Трябва да дадеш още газ, приятел.

— Но пътнопатрулната служба…

— Не мисли за полицаите, те си имат достатъчно проблеми.

Артьом отново погледна спътника си: студени кафяви очи, остри черти на лицето, плътно стиснати устни — не правеше впечатление на човек, на когото може да се противоречи. Но Артьом се опита.

— Ще карам така, както сметна за нужно.

Мъжът леко се усмихна.

— Как се казваш?

— Артьом.

— Много ми е приятно, Кортес. — Той помълча малко. — Нужно ми е да караш колкото се може по-бързо. Затова, моля те, натисни газта.

Едва сега Артьом обърна внимание на това, че черното яке на Кортес беше скъсано на лявото рамо, а на шията му се червенееше скорошен прорез.

„Явно е участвал в някакво сбиване — помисли си Артьом и изстина — или в престрелка… Ама че спътник!“

— Бях там, на кръстовището — прочете мислите му Кортес. — Имам си неприятности.

— Това вече го разбрах.

— Така ли? — Кортес изсумтя и прекара ръка по раната на шията си. — Много си наблюдателен.

— Да карам ли към болницата?

— После. Трябва да се махаме оттук.

Стрелката на километража отминаваше 130.

— Търси ли те полицията?

— Полицията е затънала до гушата в други дела — усмихна се накриво Кортес. — На Вернадски имаше голямо меле. Червените шапки нападнаха Замъка и отмъкнаха Картагенския амулет.

Артьом отново погледна спътника си.

„Нещо с възприятието на реалността не е наред при него. Или е някой психопат?“

— Какво, казваш, са нападнали?

— Замъка.

— Шапките?

— Червените шапки.

Неразбираемо.

— Какво изобщо става?

Кортес се обърна към Артьом и след като помълча малко, кратко отвърна:

— Война.

„Определено е психопат.“

* * *

Комплекс административни сгради „Чуд Inc“

Москва, Вернадски проспект,

27 юли, вторник, 00:41

 

Корнилов се появи на Вернадски в един без двайсет. Ожесточената престрелка покрай офиссградата на крупния финансов холдинг „Чуд Inc“ вдигна на крак цялото Московско полицейско управление. На местопроизшествието, ярко осветено от прожектори, беше съсредоточено рекордно количество патрулни джипове и спецчасти. За крайно неудоволствие на шофьорите на рядко преминаващите коли районът беше напълно блокиран от пътната полиция и всички следи от неотдавнашното сражение грижливо се изучаваха от експертите. Нямаше друга работа за полицаите. Основната маса служители от спецчастите с черни полумаски и бронежилетки стоеше при бронетранспортьора, а под дърветата уплашено се тълпеше малка група местни, наглеждана от едър боец с автомат.

Целият този мравуняк накара майорът да си спомни времената отпреди пет-шест години, времена на голямо преразпределение и практически непрекъснати гангстерски войни. Подобни събития тогава бяха едва ли не всекидневие, градът буквално беше потънал в кръв и само екстрената намеса на властите позволи да се вземе ситуацията под контрол. Бяха приети строги закони против организираните банди, а в недрата на полицейското управление се създаде отдел за специални разследвания, подчиняващ се пряко на генерал Шведов. Успехът надмина всички очаквания. За по-малко от половин година беззаконието в столицата беше пресечено, а после, в течение на две години, Корнилов успя да изпрати в затвора практически всички най-видни фигури от московския престъпен свят и сега затягаше хватката около най-известния от тях — Чембърлейн. Новата вълна от насилие беше напълно неочаквана за полицейското управление. Но, както с удоволствие отбеляза майорът, никой не беше изгубил навиците си. Никаква суета и никакво суетене. Корнилов бавно се измъкна от волгата си и докато чакаше бързащите към него репортери, запали цигара.

— Господин майор! — Спринтът беше спечелен от представителя на НТВ. — Нима назрява нова война между бандите?

— Разбира се, че не. Ние напълно контролираме ситуацията в града.

— Тогава какво означава тази престрелка? — попита язвително дребна брюнетка.

— Само едно — усмихна се Корнилов. — Някой ще отиде в затвора.

— „Чуд Inc“ вече попадала ли е във вашето полезрение?

— В моето — никога. Възможно е данъчните да имат въпроси към тях.

— Очевидците твърдят, че тук е имало истинско сражение.

— За съжаление, никой не е направил видеозапис, за да потвърди думите си. — Журналистите се засмяха. — Така че ще мога да кажа нещо определено едва утре, извинете.

Корнилов прекрачи през заграждението.

— Добър вечер, патроне. — Васкин се появи моментално. — Тук такива неща стават! Никой нищо не разбира!

— Това е нормално. — Майорът кимна към застаналите под дърветата граждани. — Свидетели?

— Аха — потвърди Васкин. — Наизлизали са от околните сгради.

Любопитството на московчани наистина не знае граници.

— Какво казват?

— Много прилича на разчистване на сметки. — Лейтенантът се усмихна жизнерадостно. — Според разказите на очевидците в портала на зданието са се врязали четири камаза и веднага е започнала дива стрелба. Затрудниха се да назоват точния брой на нападателите, между петдесет и двеста души.

— Изглежда като истински щурм — промърмори Корнилов.

Четирите разбити на парчета камаза му направиха силно впечатление. Който и да се беше развличал тук, не беше пестил средства.

— Точно — потвърди Васкин, — именно така изглежда. Само че собствениците на сградата казват, че не е имало нищо подобно.

— Как не е имало? — не разбра Корнилов.

— Собствениците на сградата признават за камазите. — Полицаите отново погледнаха към купчината метал при портите, която би било трудно да се отрече. — Но само това. Никаква престрелка.

— А какво разказват нашите?

— Първи са дошли патрулните от местния участък. Разправят, че някакви се разбягали, но в тъмнината не се видяло какви са. Никой не е чул стрелба, никой не е видял щурм, никой не е задържан.

— А откъде са всички тези? — Корнилов погледна мрачно към тълпящите се при бронетранспортьора мъже с автомати.

— Местните са ги повикали — обясни охотно Васкин. — Те изобщо са решили, че е започнала война.

Бдителността на московчаните не отстъпваше на любопитството им.

— Така, значи. — Корнилов изплю цигарата и се усмихна на приближилия се към него едър мъж в черна униформа. — Здрасти, Клим.

Това беше полковник Важенин, командир на спецчастите от Московското управление на полицията.

— Здрасти, Кирилич. — Малката длан на Корнилов буквално потъна в огромната лапа на човека от спецчастите. — Слушай, ще си откарам момчетата, те нямат работа тук.

— Аха. — Майорът огледа още веднъж местопроизшествието. — Откарай ги.

— Доскоро.

Клим се насочи към своите бойци, а Корнилов се обърна към Васкин.

— Какво казват експертите?

— Гилзи от Калашников. Два захвърлени гранатомета. Всички номера са изпилени, но Костя каза, че има вероятност да ги разчете.

Костя, един от най-добрите експерти на управлението, рядко грешеше.

— А какво е станало на Ленински?

— Чухте ли вече за това?

— По радиото.

— Там е имало жестока катастрофа и престрелка — съобщи бавно Васкин. — Три коли, единайсет трупа. Има един интересен факт.

— Изложи го.

— Повечето убити на Ленински са били облечени еднакво: черни кожени панталони, жилетки и червени кърпи на главите.

— Рокери? — учуди се майорът.

— Не знам. Но интересното е друго. По думите на очевидците нападателите са били облечени точно по същия начин. Всички в черно и с червени превръзки.

— Хм… — провлачи Корнилов. — Между другото, коя от престрелките се е провела по-рано?

— Не знам — намръщи се Васкин.

— Изясни. — Корнилов отново погледна зданието. — Значи, казват, че нищо не е станало?

Полицаите пристъпиха през повалените златни букви „Inc“, минаха покрай останките от портала и се озоваха във вътрешното дворче.

— Не е зле — оцени Корнилов. — Никак не е зле.

Павираният с мраморни плочи и осветен с изящни фенери двор беше много спретнат. В малкия фонтан шуртеше вода, високите стени бяха обвити с бръшлян, пейзажът се допълваше от поддържана трева и няколко удобни пейки. Всичко изглеждаше някак недействително, като на картинка. Ако не бяха останките от камионите при портала, на човек би му било жал дори да се изплюе. А сега — не.

Корнилов се изплю и промърмори неохотно:

— Нещо не личи тук да е имало престрелка.

Васкин не успя да отговори.

— Нали се разбрахме да отложим разговора за утре!

Срещу полицаите пристъпи висок червенокос мъж с тъмен костюм.

— Аз само за малко. — Без да му обръща внимание, майорът откровено се оглеждаше. — Майор Корнилов, криминална полиция.

С трениран жест той измъкна от джоба си значката и небрежно я размаха пред носа на червенокосия.

— Франц дьо Гир, началник на охраната.

— Чужденец? — поинтересува се майорът.

— Баща ми беше чужденец, а аз съм си руснак — съобщи Дьо Гир с ярко изразен макленбургски акцент. — Между другото, вече казах на вашия помощник, че знам много малко. Смайването, което предизвика в мен тази хулиганска проява, е трудно да се предаде с думи.

— А вие опитайте — промърмори Корнилов.

— Четирите камаза — съобщи Дьо Гир, преминавайки към делови тон — се врязаха в портата ни. От тях изскочиха хора, крещейки нещо за буржоазия и революции, и бързо избягаха. Охраната се опита да ги хване, но безуспешно. После проверихме двора, но не открихме никого. А след това пристигнаха вашите хора. Извинявайте за обърканата реч, но съм разстроен.

Корнилов поклати глава с разбиране.

— Свидетелите твърдят, че е имало стрелба — поясни той. — И ето че дойдохме.

— Виж ти — плесна с ръце Дьо Гир. — А къде е била?

— Някъде тук. — Полицаят измъкна от пакета поредната цигара и описа с нея няколко сложни кръга във въздуха. — Във вашия двор.

— Какви ги говорите? — Дьо Гир погледна честно капитана. — Не съм чул.

— Е, добре — пророни неочаквано миролюбиво Корнилов. — Утре ще дойдем да вземем показания от вашите охранители, които са били тук по време на инцидента. Между другото, пострадал ли е някой?

— Никой — отвърна Дьо Гир. — Успели са да се скрият.

— Добра охрана имате — похвали ги Корнилов.

— Отлична — съгласи се Дьо Гир. — Тръгвате ли си вече?

Последните думи изрече в гърбовете на отдалечаващите се полицаи.

— До утре — подхвърли Корнилов, без да се обръща.

Полицаите излязоха на проспекта.

— Е, какво ще кажете, патроне? — полюбопитства лейтенантът.

— Той е ранен — промърмори майорът.

— Какво?

— Ех, ти — усмихна се Корнилов, — следовател. Нима не обърна внимание как държеше дясната си ръка?

Владик наведе глава.

— Аз…

— Не се разстройвай — ободри го майорът, — с времето ще дойде. Утре ще се заемеш с това здание и с тази фирма. Искам да знам всичко за тях.

— Тъй вярно — отговори унило Васкин и веднага добави: — Ще огледате ли хеликоптера?

— Хеликоптер?! — учуди се майорът. — Истински?

— Аха — потвърди Владик, — само че разбит.

Приближиха се към мястото на катастрофата.

— Действително истински. — Корнилов без ентусиазъм подритна някаква отломка.

— Свидетелите твърдят — продължи Васкин, — че по време на престрелката той е описвал над зданието кръгове, после е кацнал на покрива, след това е излетял и в него е попаднала ракета.

— И само това? — учуди се майорът. — А не са ли забелязали тук морска пехота?

— Кого? — не разбра лейтенантът.

— Няма значение… — Корнилов отново огледа зданието. — А какво казва нашият приятел, началникът на охраната?

— Каза, че се занимава с охраната на сградата, а падащите наоколо хеликоптери не го интересуват.

— Логично.

— Преди хеликоптерът да се взриви, от него е паднал човек. — Васкин отведе майора настрани. — Паднал е ето тук.

— Интересно. — Корнилов приклекна. — И защо е паднал?

— Може да е разбрал, че хеликоптерът ще се взриви — предположи лейтенантът.

— И е предпочел мъчителна смърт пред леката? — Корнилов въздъхна. — Мисли какво говориш, Владик. — Той огледа внимателно следите. — Огледахте ли покрива?

— Всичко е чисто.

— Но въпреки това хеликоптерът се е взривил. И веднага се появява спасителен отряд. — Майорът внимателно раздвижи тревата. — Забележи, те не са тръгнали към хеликоптера, а именно насам. И са прибрали тялото. — Корнилов рязко се изправи и тържествуващо продемонстрира на Васкин намерения от него куршум. — По него е стрелял снайперист.

— Снайперист? Дали да не арестуваме този Дьо Гир и да го разпитаме както трябва?

— Не са стреляли от зданието. — Корнилов извади пакета с цигарите. — Колата се е спряла така, че да прикрие видимостта ето оттам. — Майорът махна с ръка към високия делови център, намиращ се срещу „Чуд Inc“. — Снайперистът е бил там. Да се претърси.

— Тъй вярно.

— Голяма кола. — Корнилов отново огледа следите. — Слушай, Васкин, какви бяха колите в катастрофата на Ленински проспект?

— Два джипа: хамър и юкон. И газела — отговори лейтенантът след леко забавяне.

— Газелата — рече уверено Корнилов. — Хайде, Васкин, докарай тук експертите. Нека да снемат отпечатъци от гумите и да ги сверят.

— Разбрах. — Владик побягна в тръс към експертите.

— Газелата — още веднъж повтори Корнилов, внимателно оглеждайки земята. — Какво сте откарали оттук, момчета?

След като направи още няколко крачки, той отново приклекна и вдигна от земята разбит мобилен телефон.

— Охо! — Не се случваше често на местопроизшествия да се намират подобни улики. Корнилов нежно пусна останките от телефона в найлонов пакет, който пъхна в джоба си. — Провървя ми.

* * *

Замъкът, щабквартирата на Великия дом Чуд

Москва, Вернадски проспект,

27 юли, вторник, 00:43

 

След като се качи на четвъртия етаж, Дьо Гир свали наметалото на майстор на войната и погледна към превързания мускул на дясната си ръка. Прекрасно, почти нямаше кръв и само лекото пробождане му напомняше за страшната рана от взрива. Ерлийският балсам, с който беше обработил раната, още веднъж потвърди високата си репутация. Капитанът приведе дрехите си в ред и погледна през прозореца. За разлика от полицаите, които бяха идвали при него, Дьо Гир виждаше реалната картина на случващото се. Дупките от куршуми в стените, черните петна от пожарите, взривеният фонтан и многобройните трупове на участниците в щурма. Разкошният Замък беше обезобразен до неузнаваемост.

Корнилов. Той безпокоеше Франц значително повече, отколкото раната. Капитанът беше слушал много за този упорит и самолюбив полицай. Нито един неразкрит случай за четири години. Корнилов щеше да се рови до самия край, а това вече беше пряка заплаха за Тайния град, още едно главоболие. Дьо Гир изскърца със зъби и влезе решително в угнетяващата тишина на тронната зала.

Великият магистър седеше прегърбен на малко позлатено столче в далечния ъгъл и не откъсваше поглед от макета на Замъка, който стоеше пред него върху инкрустирана със слонова кост масичка. Върху челото на Дьо Сент Каре бяха избили капчици пот. Около него се бяха разположили магове от Работилницата за илюзии, готови във всеки момент да помогнат на повелителя си в създадената от него илюзия. Франц се спря на две крачки от великия магистър и няколко секунди разглеждаше хлътналото му лице.

— Отидоха ли си човите?

— Да, повелителю мой. Разгледаха вътрешното дворче и последните два етажа на Замъка. Удаде ни се да ги омаем.

— Не можем да поддържаме дълго илюзията без Амулета.

Майсторът на войната виновно сведе поглед.

— Вината е моя, повелителю.

— Ние сгрешихме доста по-рано — призна си великият магистър. — Бяхме длъжни да приемем предложението на навите. Нямам претенции към теб.

Франц застана на едно коляно пред повелителя си и склони глава.

— Ще намеря Амулета, заклевам се.

* * *

Москва, Ленински проспект,

27 юли, вторник, 00:44

 

— Знам, че съм виновен — повтори уморено Чинията в мобилния телефон. — Фюрер, аз съм виновен, но не можех да си представя, че Кортес ще очисти всички. Всички, Вария, залагам си зъба! Застреля Сабята, взе Амулета, а Секирата дори не успя да се покаже навън!

— А ти къфе беше, фръвник? — изсъска разочарованият фюрер. — В храстите ли сефеше? Ох, Чиния, зфравата ме пофвефе!

— Чиния, Чиния, видях го! — Към харлея на уйбуя дотича един от бойците. — Качи се в колата на някакъв чов!

— Вария, засякохме Кортес! — извика зарадван Чинията. — Ще го догоня!

— А ти не беше прав относно полицията — съобщи Артьом, гледайки в огледалото за задно виждане. — Залепили са ни се патрулни.

Два синьо-бели мотоциклета стремително догонваха голфа. Кортес бързо измъкна от джоба на якето си монокъл с тъмно стъкло и няколко секунди внимателно разглежда преследвачите.

— Не спирай!

— Разбира се — промърмори Артьом, престроявайки се вдясно. — Не, приятел, полицията си е полиция. Те ще стрелят.

Голфът спря.

— Е, добре. — Кортес погледна навъсено Артьом и скри монокъла. — Не излизай от колата, остани намясто, сложи ръцете върху волана, не изключвай двигателя. Аз ще се оправя с тях.

Той се облегна назад и сложи ръце върху коленете си. Патрулните се спряха на десет метра зад голфа, един от тях слезе от мотора си и тръгна към колата.

— Старши инспектор лейтенант Сидоров — козирува той през отворения прозорец. — Нарушение, значи. — Очите на полицая следяха внимателно ръцете на Артьом и неговия спътник. — Видяхте ли катастрофата?

— Разбира се!

— Добре. — Сидоров преглътна, подбирайки думите си.

— Търся един чов. Много подозрителен. Не сте ли го виждали?

— При такава скорост не гледам встрани — отбеляза остроумно Артьом.

Инспекторът не одобри шегата.

— С такава скорост можете да си докарате неприятности. — Погледът му се премести към седящия в сянката Кортес. — Този чов през цялото време ли беше с вас?

— А това има ли отношение към превишената скорост? — студено се поинтересува Кортес, без да се подава от сянката.

Сидоров се почеса под шлема.

— Покажи се на светло, чов.

Втората ръка на лейтенанта се плъзна към кобура, но той закъсня.

Кортес стреля без никаква подготовка. Както ръцете му спокойно си лежаха върху коленете, в следващия миг той вече стискаше димящ пистолет. Беше невъзможно да не уцели. Сидоров отлетя на два метра от голфа, купето се изпълни с барутен дим. Кортес отвори вратата, изскочи от колата и започна яростно да стреля към патрулните мотоциклети, като буквално направи на решето втория полицай.

Артьом инстинктивно се притисна към волана и замижа. Влетелият в купето Кортес го накара да дойде на себе си.

— Погледни този полицай — нареди той, презареждайки пистолета.

— Какво? — попита Артьом, бавно надигайки се.

Кортес прибра оръжието си в кобура, хвана Артьом за яката и посочи трупа на Сидоров.

— Виж.

Артьом почувства как косата на тила му се изправя. Очертанията на трупа започнаха бавно да се променят: изчезнаха униформената куртка, шлемът, значката на гърдите и вместо полицай на асфалта се оказа нисък, мускулест тип, облечен с черни кожени панталони и жилетка. Главата му беше превързана с яркочервена кърпа, рязко открояваща се на фона на тъмната каша, в която се беше превърнало лицето му.

— Червените шапки — изхриптя Кортес.

— Как стана това? — промърмори Артьом.

— Да тръгваме!

На Кортес не му се наложи да повтаря. Артьом даде газ, но настоя.

— Обясни ми какво стана.

— Те те омаяха — обясни Кортес. — Направиха илюзия.

— Какво значи „омаяли“?

— Това е нещо като хипноза. Виждаше неща, които ги няма. Само ти се струваше, че виждаш полицаи.

Артьом поклати глава с недоверие. Кортес мушна ръка под якето си и процеди през зъби:

— Планът се променя. Отиваме в Царицино. — Той се намръщи и измъкна ръката си — цялата му длан беше в кръв.

— Простреляли ли са те?

— Отиваме в Царицино — повтори Кортес. — В парка. Ще видиш червена тухлена ограда, а в нея — дъбова порта. Това е манастир… — Той безсилно се отпусна назад в седалката. — Манастирът на ерлийците.

* * *

Московска обител, щабквартира на семейство Ерли

Москва, Царицински парк,

27 юли, вторник, 01:30

 

Наложи му се да търси манастира. Десетина минути голфът се луташе из тъмните алеи на Царицинския парк, докато не се натъкна на висока тухлена стена, над която шумяха гъстите клони на дървета. Артьом пое покрай нея, откри тежка, обкована с желязо порта и се спря на малка площадка, слабо осветена от полюляващ се фенер. Кортес беше в безсъзнание.

Проклинайки алтруизма си, Артьом излезе от колата, приближи се към портата и удари няколко пъти по нея с елегантно чукче.

Нищо не се случи. След като изчака няколко секунди от благоприличие и не откри никакви признаци на живот, Артьом отново хвана чукчето, но го спря тихо скърцане на пантите. В едното от крилата на портата се отвори мъничка вратичка и от нея излязоха двама монаси. Първият беше крайно мършав и расото висеше като чувал около дългурестата му фигура, а големите му живи очи бързо огледаха посетителя, но явно не намериха нищо интересно.

— Манастирът е затворен, синко — промърмори той. — Ела по-късно, не тревожи послушниците.

— Ъхъ — измуча в знак на съгласие вторият монах, човъркай в зъбите си с клечка. — Обещавам, че ще се помолим за безсмъртната ти душа. Хайде, изчезвай.

Вторият беше пълна противоположност на своя колега и буквално излъчваше здрава, жизнерадостна пълнота. Расото, обсипано с трошици хляб, се пръскаше по шевовете върху него, а тлъстите му устни лъщяха от мазнина. По всичко личеше, че Артьом го е вдигнал от масата.

— Бих изчезнал — отвърна в неговия тон Артьом, — но Кортес ме помоли да го докарам именно тук. Може би е сгрешил?

Монасите се спогледаха.

— Не е сгрешил — промърмори високият, приближи се към колата и огледа критично пътника. — Какво е този път, Кортес?

Раненият не отговори.

— Кортес. — Монахът безцеремонно го потупа по бузата. — Какво е станало?

— Простудих се, брат Лапсус — отвърна язвително Кортес и се закашля.

— Да видим.

Монахът се наведе и разтвори якето на ранения.

— Охо! Простудата е с усложнения.

— Нещо сериозно ли е? — разтревожи се Артьом. — Нали няма да умре?

— Всеки болен все някога умира — отбеляза философски брат Лапсус. — Кортес, надявам се, че имаш пари?

— Тъмният двор ще плати — отговори раненият със слаб глас, подавайки на монаха черна пластмасова картичка. — Имам неограничен кредит.

— Тогава всичко е наред! Донеси носилка, брат Курвус — нареди развеселилият се Лапсус. — На нашия пациент му трябва спешна помощ!

Дебелакът се затича в тръс към вратичката.

— Надявам се, че помниш правилата, Кортес? — Монахът повдигна клепача му и внимателно огледа зеницата на ранения. — Манастирът се придържа към строг неутралитет. Много строг. Плячката в теб ли е?

— Да.

— Не можеш да я вземеш със себе си в обителта.

— Само до утре.

— Нито за секунда.

Кортес тикна пръст в посока на Артьом.

— Ще ти се наложи да ме спасяваш още веднъж.

Брат Лапсус демонстративно отстъпи от колата, давайки да се разбере, че тези дела не го касаят.

— Аз нямам нищо общо тук — бързо отвърна Артьом.

— Вече имаш — усмихна се Кортес. Ризата му под разкопчаното яке беше цялата пропита с кръв. — Видели са те с мен и ще те търсят.

— Ще им се наложи да си имат работа с полицията.

— Ще се доберат до теб. — Кортес отново се закашля. — Само аз мога да ти помогна. Помисли си, Артьом, ти видя всичко.

Иди прави добро на хората. В този момент Артьом още не усещаше цялата дълбочина на блатото, в което беше затънал, но вече го бяха обзели лоши предчувствия. Нямаше голям избор. Да си тръгне или…

Артьом преглътна и рязко промени съдбата си.

— Какво трябва да направя?

— В раницата ми има сребърен контейнер, в него е Картагенският амулет. Когато се прибереш вкъщи, се обади по телефона. — Раненият продиктува номер. — Ще кажеш, че има пратка от Кортес. При теб ще дойдат навите. Техният знак е катерица, гризяща орехи. Ще им дадеш контейнера, и това е всичко. Запомни ли?

Всичко в изложението на Кортес изглеждаше страшно просто. Артьом кимна.

— Ако възникнат проблеми, отиди утре вечерта в клуб „Гущера“. Ще те намерят…

— Какви проблеми?!

Лапсус докосна ранения по рамото.

— Време е.

Монасите внимателно положиха Кортес върху носилката.

— Клуб „Гущера“ — повтори той и изгуби съзнание.

Портата се хлопна.

Докато се прибираше вкъщи, Артьом почти не виждаше пътя. Градът, който само преди три часа му бе изглеждал познат и безопасен, беше станал чужд и подозрителен. Пред погледа на Артьом изникваха ту труповете край разбитите джипове, ту полицаите, непонятно как превърнали се в някакви рокери, ту странните монаси. Стрелба, кръв, смърт…

Той се движеше през Тайния град.