Сюзан Денърд
Ветровещ (9)

Осем

След като си тръгна от колонията на пуристите, Едуан пое по обратния път през нубревненските иглолистни гори. Не вървеше към никое определено място, но тъй като Корлант беше пратил двама съгледвачи, трябваше да си дава вид, че има цел.

Той ги остави да го следват известно време, а сетне пусна вещерството си с пълна сила. И се затича бързо, и по-бързо, докато мъжете изчезнаха напълно от сетивата му. Докато се отдалечи дотолкова, че можеше да спре необезпокояван на една горска поляна, където храстите растяха нагъсто, но снопове мъглива светлина се процеждаха през клоните. Тук Едуан огледа стрелата.

Нищо. Никакъв мирис на кръв — точно като нишковещите.

Но имаше други миризми. Слаби и омесени една с друга, сякаш стрелата беше преминала през много ръце. Под кървавите петна се усещаше мириса на Корлант. А над него се долавяше миризма на домашно огнище и сълзи.

Но ни следа от нишковещата Изьолт.

Едуан искаше да разбере защо. Дали кръвта й изобщо нямаше мирис, или той не можеше да го надуши?

Прокара палец по стрелата и си припомни нещо. Отначало смътно. Лице от лунна светлина и сенки. Древен фар и песъчлив бряг. Нощно небе, а в средата му — лицето на нишковещата.

В онази нощ тя го беше надхитрила, беше го забаламосвала, докато приятелката й избяга. После се хвърли от морския фар и скокът щеше да я убие, ако Едуан не се бе хвърлил след нея. Но тя беше знаела, че той ще скочи и в крайна сметка ще я спаси.

А когато на плажа нишковещата пощади живота му, лицето й беше сгърчено от болка и кръвта беше цъфнала върху превръзката на ръката й.

Рана от стрела, проумя сега Едуан, която по неясен начин свързваше момичето с Корлант. Противният духовник пурист на служба при баща му?

Едуан си отдъхна. Пръстите му се увиха около стрелата.

Имаше два избора пред себе си, два призрака, след които да потегли: момичето, чиято кръв нямаше мирис, или талерите, които бяха потънали вдън земя.

Тогава решението беше взето вместо него. Той надуши сребърните си талери.

Преди да остави ковчежето в кухината на дървото, Едуан беше покапал монетите с кръвта си. Той познаваше кръвта си и винаги можеше да я открие. Но ето че досега не беше успял да надуши белязаните монети, а какво оставаше да ги проследи и да си ги върне. Все едно бяха лежали скрити под саламандрово платно и едва сега Едуан бе успял да ги надуши.

Ето пак леко гъделичкане по вещерството му, поклащаща се по реката стръв.

Тозчас той хукна в бяг, подхранван от магията му и двойно по-бърз от преди, макар че надали щеше дълго да издържи с тая скорост. Но наближаваше. Миризмата на талерите беше току под носа му и той не можеше да рискува да я изгуби.

Разсеяно забеляза и други кръвомириси. Отвратителни. Кисели. Но хората тъй рядко биваха заплаха за него, че той не им обърна внимание и продължи да тича. Над поток, през поляна от съсухрени грамофончета, после право през обрасло с папрати сечище.

Едва когато мечият капан щракна точно под дясното му коляно, железните зъби ожулиха кокала му, а миризмата на собствената му кръв текна през гората, Едуан разбра, че е налетял право на номатска пътека.

Глупак! Трижди проклет глупак. Че не можеше да преминава безопасно номатските пътища, не можеше, но поне можеше да ги избягва. А сега, все едно дали искаше или не, тялото му щеше да се изцери. Той не можеше да решава кога ще се разбуди тази страна на вещерството му. Ако беше ранен, магията лекуваше раната.

Кръвта рукна, оцвети в червено боровите иглички и папратите и запълзя по осветената от слънцето пролука, където само на няколко крачки от него го чакаха талерите му. Пълна чанта с талери. Не повече от четирийсет по негова догадка.

Четирийсет от хиляда и петстотин.

Едуан погледна трите проблясващи на слабото слънце монети. Бяха паднали от чантата — сребро с кафяви петна. Те му се подиграваха. Надсмиваха му се.

Две седмици беше издирвал кралските талери и ето къде го доведе търсенето му. До сечище с мечешки капани, окървавен десен крак и шепа талери, които нямаше да му стигнат даже и за кон.

Едуан скръцна със зъби, звукът отекна в ушите му и той сведе бавно поглед към капана. Кракът му беше смазан. Всичко под коляното беше на пихтия. Прасецът му беше разкъсан до кокал, парчета мускули и плът се развяваха свободно.

Скоро щяха да долетят мухи.

Болеше го, макар че Едуан можеше да загърби болката. В края на краищата тя не беше нещо ново.

Той напълни дробовете си с въздух, който изду корема му и премина по гръбнака му. Това беше първото нещо, на което се учеха новите монаси — как да дишат, как да се отделят. Човекът — това не е неговият ум, не е неговото тяло. Това са сечива, с които да се сражава.

Едуан въздъхна, заброи методично и загледа кървавата струйка. С всяко ново число и всяко издишване светът се отдалечаваше. От бриза по костта на пищяла му, през накацалите върху месата му мухи, до изтичащата кръв — всичко се отдръпна на заден план.

Докато накрая изчезнаха всички усещания. Той не бе нищо повече от сбор от мисли. Действия. Той не беше своят ум. Не беше тялото си.

Когато и последният дъх излезе от дробовете му, Едуан се наведе и стисна челюстите на капана. Сумтене, мощно напъване и желязото се разтвори с пъшкане.

Полека, като се бореше срещу бучащата в слепоочията му силна топлина, от която му прилоша, Едуан извади крака си от капана.

Тряс! Капанът щракна и из сечището се разхвърчаха парчета плът. Едуан се огледа, но наоколо нямаше други клопки. Надуши трупове наблизо, но те не бяха заплаха. Затова седна — капка по капка кръв, вещерството му вече го лекуваше.

Но това отнемаше толкова много енергия. Твърде много. А тъмнината бавно пълзеше към него.

Точно преди да изпадне в несвяст, мирис като от мокър пушек подразни носа му. Като угасени от дъжда огньове. Против волята и желанието на Едуан, лицето на майка му изникна в спомените му заедно с последните й думи.

Бягай, момчето ми, бягай!

 

 

След като насочи нишковещерските си сетива, докъдето стигаха, и разбра, че наоколо не се спотайват други пръснати, ловци и каквито и да било форми на живот, Изьолт преряза мрежата и се освободи.

Падна тежко на земята и едва съумя да се превърти, а после се зае да изследва местността сантиметър по сантиметър. Всички знаци сочеха, че наскоро оттук беше минало номатско племе. Бяха разпънали бивак в гората и ако се съдеше по капаните, следите и разхвърляните навсякъде останки, бяха отпътували набързо.

Прекалено набързо, за да раздигнат капаните от пътя, но каквото и да ги беше подплашило, вече си беше отишло. И тъй, Изьолт събра всичко полезно, което успя да открие, и се зарадва, че не срещна никого. Не й се наложи да доказва, че и тя е номатка.

Докато тършуваше, си направи списък наум от какво има нужда. Масло за сабята ми. Точило. Повече преносими прибори за хранене. И по-голяма раница, за да побере всичко това.

Тя навлезе по-навътре в лагера, като на всяка крачка се спираше. Насочваше магията си навън и се мъчеше да долови някакви нишки или нещо живо.

Това беше първият урок, който Хабим беше набил в главата й: постоянно, постоянно да наблюдава кой я заобикаля. Понякога дори я проследяваше, за да види колко време ще й трябва, докато го забележи. Приближаваше се зад гърба й. Вадеше нож от колана си.

Първия път го усети малко преди да я нападне. Накрая нишките му го бяха издали. Но Хабим не бе очаквал това и в този момент Изьолт беше осъзнала предимството си.

Тя виждаше самата тъкан на света. Във всеки миг можеше да се оттегли в себе си и да почувства кой е наоколо. Къде какви нишки се усукват, кои хора какво изпитват и как това я засяга.

Започна да тренира усещанията си. Те натрапчиво я обзеха и накрая почти ежеминутното оттегляне в тъканта се превърна в естествен инстинкт. Обхватът й също се разшири. Колкото по-надалече стигаше, толкова по-надалече откриваше, че може да отиде.

На десетия път, когато Хабим я проследи по улиците на Веняса, тя успя да го забележи цяла пресечка по-рано и да се мушне в страничка уличка, преди той да я настигне.

Днес Изьолт се движеше по същия начин в изоставения лагер. На всеки няколко удара на сърцето си опипваше тъканта на гората. Разположението на нишките.

Наблизо нямаше никой.

И тъй, малко по малко, девойката намери всичко, което й трябваше. Нещата, които й се сториха полезни и които номатите бяха изритали под камъните или скрили в тревата, тя натика в чантата си. Огневещерски кибрити, готварски шиш, керамична купа и малко точило.

Но най-хубавото й откритие беше изоставен в близкото поточе тръстиков капан. Замаяна, Изьолт го изтегли и вътре откри да се мятат три сьомги и една пъстърва. Изчисти люспите им. Изкорми ги. А сетне тръгна да намери сушинка от наближаващия дъжд.

Първото място, което откри, беше един варовиков навес и с останките от огъня под него реши, че е отличен за лагеруване. Точно навреме, защото дъждът зашиба под скалата, напоявайки мъха и увивните растения, изпълзели в тесния заслон. Мълниите падаха начесто. Присвяткваха над подгизналия лагерен огън, който Изьолт разпали наново.

Опече си едната сьомга, като гледаше разсеяно как кожата й почернява. Едва когато свали рибата от слабия огън, разбра, че си е изгубила парите. Три светкавици паднаха, докато тя умуваше как да постъпи.

Можеше да ги остави там, където и да бяха. Само че думите на Матю й зашепнаха: Няма как да знаеш какво ще те споходи, а парите са език, който всички разбират.

Добре. Ще трябва да се върне. Но първо ще си хапне сьомгата. И тя лакомо излапа крехката, апетитна, прясна риба. После сготви и изяде втората с наслада, без да бърза толкова.

Накрая пороят премина в ситен дъждец и след като сготви останалите две риби за после, тя угаси огъня и се върна обратно. Чак до мечите капани.

Чак до кръвовещия.

Няколко дълги минути Изьолт го изучава. Мъжът явно лежеше в безсъзнание, проснат по гръб насред калта. Дрехите му бяха подгизнали и окървавени. Кракът му беше накъсан на ивици.

Хиляди въпроси препуснаха през ума й. Но нямаше по-умен от заповедта: Бягай!

Тя обаче стоеше като закована. Дори не дишаше и без помощта на Сафи и нейните нишки, които да й покажат какво чувства, Изьолт можеше само да се чуди защо дробовете й се издуваха така. Защо сърцето й биеше толкова бързо.

Торбата с парите чакаше в средата на полянката. Макар че дъждът беше измил части от сцената, Изьолт видя стъпките на кръвовещия. Следите от запад, откъдето беше дошъл. Сетне следваха по-дълги и по-дълбоки крачки там, където се беше втурнал право към талерите.

Той е проследил среброто, предположи тя, и макар че нямаше начин да разбере как и защо, не можеше да спре увереността, от която гърбът й настръхна. Сребърните талери бяха важни; кръвовещият ги искаше.

Както обичаше да казва Хабим, използвай всички възможни средства.

Изьолт влезе предпазливо в сечището. Когато кръвовещият даже не трепна от тихото джапане на калта под краката й, тя продължи по-дръзко. Стигна до торбата с пари и надникна. Те й намигнаха отвътре точно както ги помнеше — двуглавите им орли бяха опръскани с кафяво. Покрити с кръв.

Проследил е кръвта.

Тя се обърна към кръвовещия. До ръката му лежеше изцапан мечешки капан, накацан от мухи. Парчета кожа и сухожилия висяха от затворените му нокти. Кръвовещият е стъпил право в него и сега се лекуваше.

Прах и мъртва плът капеше от браздите в раздрания мускул и заглушаваше дъжда с шумното хрущене и съскане.

Гледката беше изумителна. Нечовешки дар беше този да цериш собственото си тяло. Силата на Пустотата. Силата на демон.

Но когато Изьолт погледна спящото, изцапано с кал лице на кръвовещия, не видя ранен демон.

Тя преглътна.

Три пъти беше срещала досега Едуан, но за първи път успя да го огледа. Да го види.

Не беше очаквала това.

Сигурно защото в съня го нямаше напрежението на мускулите преди атаката. Нямаше го презрително вирнатия нос. Нямаше го хищническото чувство, което забулваше очите му.

Лицето му изглеждаше спокойно, главата му беше отпусната на една страна, а вратът му се бе изпънал. Бледите му устни бяха леко разтворени и дългите му гъсти мигли потрепваха при всяко вдишване.

Беше по-млад, отколкото си беше представяла Изьолт. Не повече от двайсетгодишен според нея. Но й се бе сторил възрастен с грубия си глас. С официалния си език.

Това личеше и по държанието му, сякаш беше вървял по света хиляда години и възнамеряваше да върви още толкова.

Този младеж беше следил Изьолт във Веняса. Беше й се усмихнал жестоко и кристалните му очи се бяха налели в червено. А след това я беше спасил в Лейна. С едно саламандрово наметало и едно изречение: Mhe varujta. Довери ми се, сякаш душата ми е твоя.

Изьолт се беше учудила откъде ли знаеше той думите. Как беше научил езика като номат.

Но сега… сега разбираше. С прилепнатите към надигащите му се гърди подгизнали дрехи, човек не можеше да сбърка стройната му фигура. Беше мускулест, но слаб. Това беше тяло, родено за бързина.

Тяло на номат, както показваше и кожата под разкъсаните му бричове. Светла като луната.

Mbe varujta.

Но не беше чистокръвен номат. Очите му не бяха така издължени като нейните, косата му не беше черна като нощното небе.

По-внимателно и по-тихо, отколкото си мислеше, че може, Изьолт коленичи до кръвовещия. Ремъкът на ножовете му лъщеше под дъжда, дръжките им се повдигаха едновременно с дишането му. Пръстите на Изьолт се протегнаха към дебелата желязна катарама, която лежеше във вдлъбнатинката между гърдите и рамото му. За да я разкопчае, трябваше да докосне голата кожа, защото катарамата се беше закачила в ризата и беше направила широка дупка в памучния плат.

Гола кожа. Светла, номатска кожа.

Мъжка кожа.

— Префърцунен глупак — изплю накрая тя и бързо-бързо откопча катарамата. Кожата на Едуан беше топла. И то учудващо при студения проливен дъжд. Пръстите й бяха ледени до…

Дъхът му секна. Тя застина.

Но кръвовещият не се събуди и след като се повзира в спящото му лице за миг, тя продължи работата си. Изтегли бързо кожения каиш изпод тялото му.

Богиньо, ама че беше тежък.

Едно повдигане. Второ. Презрамката се измъкна сред звънтящата мелодия на дръжките на ножовете и закопчалките. Устните на Изьолт се извиха в триумфална усмивка и тя се отдръпна на колене.

След като свали ремъка, забеляза кръвта по ризата на Едуан. Не беше от една рана, а от шест по-малки, на еднакво разстояние една от друга и по два сантиметра широки. Две под ключицата, две на гърдите и две на корема.

Изьолт преметна ремъка с ножовете през рамо и внимателно се отдалечи. Остави торбата с монетите на предишното й място и се върна в лагера си.

Там скри ножовете на кръвовещия и зачака събуждането му.