Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (29)

28

На сутринта събуждам Кити рано, за да ми сплете косата.

— Остави ме — казва тя и се обръща на другата страна. — Спя.

— Моля те, моля те, моля те, ще ми направиш ли плитка корона? — питам я, клекнала до леглото й.

— Не. Ще ти направя само странична плитка и толкоз.

Тя бързо ми сплита косата и после пак заспива, а аз отивам да избера дрехи. Сега с Питър вече официално сме гаджета, хората ще ме забелязват повече, затова трябва да съм облечена добре. Пробвам една рокля на точки с бухнали ръкави и клин, но не изглежда добре. Не ми харесва и любимият ми пуловер на сърчица и малки помпони. Всичко вече ми изглежда твърде детско. Накрая се спирам на рокля на цветя, която поръчах от сайт за японска улична мода, с боти до глезена. Нещо като лондонски шик от седемдесетте.

Когато хуквам по стълбите в седем и двайсет и пет, Кити седи до кухненската маса с джинсовото си яке и ме чака.

— Защо си слязла? — питам я.

Нейният автобус няма да дойде преди осем.

— Днес съм на екскурзия, трябва да ида в училище рано. Забрави ли?

Хуквам към календара на хладилника. Там пише с моя почерк: Екскурзия на Кити.

Трябваше да я закарам, но това бе преди инцидента с колата. Татко е нощна смяна в болницата и още не се е прибрал, затова нямам кола.

— Някоя от майките не може ли да те вземе?

— Късно е. Автобусът тръгва в осем без двайсет. — Лицето й вече е на червени петна и брадичката й започва да трепери. — Не мога да изпусна автобуса, Лара Джийн!

— Добре, добре. Не се разстройвай. Един човек ще дойде да ни вземе. Не се тревожи, става ли? — Вземам един зеленикав банан от фруктиерата. — Да излезем да го чакаме.

— Кой?

— Просто побързай.

* * *

С Кити чакаме на предните стълби и си поделяме зеления банан. И двете предпочитаме неузрели, зелени банани пред онези с кафявите петънца. Тях Марго ги обича. Аз все ги пазя за бананова пита, но Марго ги омита заедно с изгнилите части. Изтръпвам само като си помисля за това.

Още е септември и на практика все още лято, но във въздуха вече се усеща хлад. Кити търка краката си, за да се стопли. Тя казва, че ще носи къси панталони чак до октомври. Такъв й е планът.

Вече минава седем и половина, а Питър още го няма. Започвам да се притеснявам, но не искам да тревожа Кити. Решавам, че ако той не дойде точно до две минути, ще ида при Джош и ще го помоля да откара Кити до училището.

Отсреща съседката, госпожица Ротсчайлд, ни помахва, докато заключва входната си врата, с голям термос за кафе в ръка. Хуква към колата си.

— Добро утро, госпожице Ротсчайлд — викаме хорово. Побутвам Кити с лакът и казвам: — Пет, четири, три…

— По дяволите! — пищи госпожица Ротсчайлд.

Разляла е кафе по ръката си. Прави го поне два пъти седмично. Не знам защо просто не забави крачка, може и да затвори термоса или да не го пълни догоре.

Точно тогава се появява Питър и черното му ауди е още по-лъскаво на дневна светлина.

Ставам и казвам:

— Хайде, Кити. — Тя се влачи след мен.

— Кой е този? — чувам я да шепне.

Прозорците са свалени. Аз се приближавам до мястото на пътника и пъхам глава вътре.

— Може ли да оставим малката ми сестра до основното училище? Трябва днес да иде по-рано, защото са на екскурзия.

Питър изглежда подразнен.

— Защо не го спомена вчера?

— Вчера не знаех! — Усещам как Кити пристъпва нервно зад мен.

— Колата е двуместна — казва той, сякаш не го виждам с очите си.

— Знам. Ще сложа Кити в скута си и ще се закопчаем двете с колана. — Татко ще ме убие, ако разбере, но аз няма да му кажа, нито Кити.

— Да, ще е съвсем безопасно — казва той саркастично.

Мразя сарказма. Много е евтин.

— Само на три километра е!

Той въздъхва.

— Добре. Качвайте се.

Отварям вратата, сядам и слагам чантата в краката си.

— Хайде, Кити. — Правя й място между краката си и тя се настанява. Закопчавам и двете ни с колана и я прегръщам. — Не казвай на татко.

— Няма — отвръща тя.

— Здравей, как се казваш? — пита я Питър.

Кити се колебае. Това се случва все по-често. При запознанство трябва да реши дали ще е Кити, или Катрин.

— Катрин.

— Но всички те наричат Кити?

— Всички, които ме познават. Ти можеш да ме наричаш Катрин.

Очите на Питър светват.

— Опърничава си — казва той с възхищение, но Кити не отвръща. Все пак поглежда крадешком към него. Той винаги предизвиква такъв ефект. При момичетата. Даже при жените.

Минаваме през квартала в мълчание. Най-сетне Кити казва:

— А ти кой си?

Поглеждам го, той се взира право напред.

— Аз съм Питър… ами… гаджето на сестра ти.

Ченето ми увисва. Не сме се разбирали да лъжем близките си! Мислех си, че всичко ще е само за пред училище.

Кити застива напълно в ръцете ми. После се извърта да ме погледне и изпищява:

— Той ти е гадже! И откога?

— От миналата седмица. — Поне това е истина. Донякъде.

— Но ти не си ми казала нищо! Дори една проклета думичка, Лара Джийн!

Автоматично отвръщам:

— Не казвай „проклета“.

— И една проклета думичка — повтаря тя и клати глава.

Питър се изсмива и аз го поглеждам злокобно.

— Случи се много бързо — казва той. — Почти нямаше време да кажем на никого…

— С теб ли говоря? — сопва се Кити. — Не, не мисля. Говоря на сестра си.

Той се ококорва и аз виждам, че се опитва да запази спокойно изражение.

— Марго знае ли? — пита ме тя.

— Още не и не й го споменавай, преди да съм й казала.

— Хм. — Това като че ли леко я укротява. Да знае нещо първа, преди Марго, е голяма работа.

После стигаме в основното училище и слава богу, автобусът е още на паркинга. Всички деца са се наредили пред него. Най-сетне издишам дъха, който съм сдържала по целия път до тук, а Кити се откопчва от мен и скача от колата.

— Да си изкараш добре на екскурзията! — викам след нея.

Тя се извърта и ме сочи обвинително с пръст.

— Искам да чуя цялата история, когато се прибера! — И след този декрет хуква към автобуса.

Пак закопчавам колана.

— Не помня да сме се разбирали да лъжем и близките си, че сме гаджета.

— Тя все някога щеше да разбере, след като ви разкарвам с колата из града.

— Не трябваше да казваш „гадже“. Можеше да кажеш просто „приятел“. — Вече наближаваме училището, остават само два светофара. Подръпвам нервно плитката си. — Е, успя ли да говориш с Дженевив?

Той се мръщи.

— Не.

— Не ти е казала и дума за това?

— Не, но съм сигурен, че скоро ще го направи.

Той ускорява към паркинга и спира. Когато слизаме от колата и тръгваме към входа, Питър преплита пръсти в моите. Мисля си, че ще ме изпрати до шкафчето ми, както преди, но той тръгва в обратната посока.

— Къде отиваме? — питам го.

— В кафенето.

Понечвам да възразя, но преди да успея, той казва категорично:

— Трябва да започнем да се появяваме по често пред хората. А кафенето е най-подходящото място за това.

Джош няма да е там — то е за популярните хора, — но съм почти сигурна кой ще е там: Дженевив.

Когато влизаме, тя е с компания на масата й за обяд — с Емили Нюсбаум, Гейб и Даръл от отбора по лакрос. Закусват и пият кафе. Джен сигурно има шесто чувство по отношение на Питър, защото незабавно изстрелва лазерните лъчи към нас. Аз забавям крачка, но Питър като че ли не забелязва. Описва парабола към масата, но в последната секунда мен ме хваща шубето, дърпам ръката му и казвам:

— Нека седнем ей там. — И соча празна маса в тяхното полезрение.

— Защо?

— Просто така. Моля те. — Мисля трескаво. — Защото ще е твърде грубо от твоя страна да заведеш момиче на масата, след като сте скъсали преди… минута. Така Дженевив ще ни гледа отдалече и ще се чуди още малко. — Освен това съм ужасена.

Докато влача Питър към масата, той маха на приятелите си и свива рамене в смисъл на Какводаяправя? Сядам и той се настанява до мен. Дърпа стола си до моя. Вдига вежди и ме пита:

— Толкова ли те е страх от нея?

— Не.

Да.

— Все някога ще трябва да се изправиш срещу нея. — Той се навежда напред и пак хваща ръката ми, започва да проследява линиите по дланта ми.

— Престани. Побиват ме тръпки.

Той ме стрелва с наранен поглед.

— Момичетата обичат да правя така.

— Не, Дженевив обича. Или се преструва, че го обича. Знаеш ли, сега като се замисля, ти май нямаш чак толкова голям опит, когато става дума за момичета. Само с едно момиче. — Отдръпвам ръката си от неговата и я слагам на масата. — Искам да кажа, че всички те мислят за голям донжуан, а всъщност ти си бил единствено с Дженевив и с Джамила за около месец…

— Добре де, добре. Схванах. Достатъчно. Те ни гледат.

— Кой? Твоята маса ли?

Той свива рамене.

— Всички.

Озъртам се набързо. Прав е. Всички ни гледат. Питър е свикнал хората да го гледат, но аз не съм. Усещането е странно, като нов пуловер, който ти боцка. Защото мен никой никога не ме гледа. Сега все едно съм на сцена. И странното е, ама наистина странното е, че не е съвсем неприятно.

Размишлявам над това, когато срещам погледа на Дженевив. Между нас преминава мимолетно разпознаване, в смисъл на Знам те. После тя извръща очи и шепне нещо на Емили. Дженевив ме гледа, сякаш съм вкусна мръвка и ще ме изяде жива, и ще изплюе кокалите. А после, също толкова бързо, този поглед изчезва и тя се усмихва.

Потрепервам. Всъщност Дженевив ме плашеше още като бяхме малки. Веднъж си играехме у тях и Марго дойде да ме вземе за обяд, а Дженевив й каза, че не съм там. Не ме пускаше, защото искаше да продължим да играем с кукленската къщичка. Не спря да препречва вратата, докато не извиках майка й.

Часовникът показва пет минути след осем. Звънецът ще удари скоро.

— Трябва да вървим — казвам и когато се изправям, коленете ми треперят. — Готов ли си?

Той е разсеян, защото гледа към масата с неговите приятели.

— Да, разбира се.

Става и ме повежда към вратата; сложил е ръка на кръста ми. С другата маха на приятелите си.

— Усмихни се — шепне ми и аз го правя.

Трябва да призная, че чувството не е неприятно — момче да те води насам-натам, да ти пробива път през тълпата. Усещаш, че някой се грижи за теб. Все едно ходиш насън. Аз пак съм си аз и Питър пак си е Питър, но всичко наоколо е някак размазано, нереално, както когато с Марго пихме шампанско на Нова година.

Досега не съм го съзнавала, но ми се струва, че съм била невидима. Просто някакъв си човек. Сега, когато всички ме мислят за гаджето на Питър Кавински, започват да се чудят. Защо тя? Какво е харесал в мен? Какво ме прави толкова специална? Аз също бих се чудила.

Вече съм Мистериозното момиче. Преди бях просто Тихото момиче. Но като станах гадже на Питър, се издигнах до Мистериозно момиче.

След училище се качвам в автобуса, защото Питър трябва да ходи на тренировка по лакрос. Сядам отпред, както винаги, но днес хората имат въпроси към мен. Предимно от долните класове, защото от горните никой не се качва в автобуса.

— Какво става с теб и Кавински? — пита ме едно момиче от девети клас, Манда. Преструвам се, че не съм я чула.

Вместо това се свивам в седалката и отварям бележката, която Питър е оставил в шкафчето ми.

Скъпа Лара Джийн,

Днес се справи добре.

Питър

Тъкмо се усмихвам, когато чувам как Манда шепне на приятелката си.

— Толкова е странно, че Кавински я е харесал. Искам да кажа… погледни нея и погледни Дженевив.

Усещам как се свивам. Това ли си мислят всички? Може би не съм Мистериозното момиче. Май че съм Недостатъчно хубавото момиче.

Когато се добирам до дома, отивам право в стаята ми, обличам мека нощница и разплитам косата си. Приятно е да я разпусна. Скалпът ми потръпва от благодарност. После лягам в леглото и се взирам през прозореца, докато мръква. Телефонът ми не спира да бръмчи, сигурна съм, че е Крис, но не вдигам глава да погледна.

По едно време Кити нахлува и казва:

— Болна ли си? Защо още лежиш, все едно имаш рак като майката на Бриел?

— Трябва ми покой — казвам и затварям очи. — Трябва да се изпълня с покой.

— Е… тогава какво ще вечеряме?

Отварям очи. Вярно. Днес е понеделник. В понеделник аз правя вечеря. Ох, Марго, къде си? Вече е тъмно, няма време да размразя нищо. Може би понеделниците ще станат вечери за пици. Поглеждам Кити.

— Имаш ли пари?

И двете имаме джобни — Кити получава пет долара на седмица, а аз дванайсет, но Кити винаги има повече пари от мен. Тя спестява всичко като някаква хитра катеричка. Не знам къде ги държи, защото си заключва вратата, когато вади съкровището си. И ще даде заем, но с лихва. Марго има кредитна карта, която може да използва в хранителните магазини и бензиностанциите, но я взе със себе си. Вероятно трябва да помоля татко да даде една и на мен, сега аз съм голямата сестра.

— Защо са ти пари?

— Защото искам да поръчам пица за вечеря. — Кити отваря уста да възрази, но преди да е казала и дума, добавям: — Татко ще ти ги върне, когато се прибере, затова дори не помисляй да начисляваш лихва. Пицата е и за теб. Двайсетачка ще стигне.

Кити скръства ръце на гърдите си.

— Ще ти дам парите, но първо ще ми разкажеш за онова момче сутринта. За твоето гадже.

Изстенвам.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам как така станахте гаджета.

— В прогимназията бяхме приятели, не помниш ли? Всички се събирахме в къщичката на дървото у Пиърс. — Кити свива рамене. — Е, помниш ли онзи ден, когато ударих колата? — Тя кима. — Ами Питър мина оттам, спря и ми помогна. И просто… възобновихме отношенията си. Беше съдба. — Всъщност е добро упражнение да измисля за Кити тази история. Довечера ще я пробутам и на Крис.

— И толкова? Това ли е всичко?

— Ама това е чудесна история. Искам да кажа, катастрофата е много драматична, плюс миналото ни.

Кити само сумти и излиза от стаята.

За вечеря ядем пица с гъби и наденица, а когато прокарвам идеята за пица в понеделник, татко бързо се съгласява. Вероятно си спомня моите макарони с бо сам и сирене.

Слава богу, по време на вечерята говори предимно Кити: разказва за екскурзията и аз спокойно си дъвча пицата. Още мисля за казаното от Манда и се чудя дали все пак беше чак толкова добра идея.

Когато Кити замлъква, за да всмуче парчето си, татко се обръща към мен.

— А с теб случи ли се нещо интересно днес?

Преглъщам хапката си.

— Ами… не.

По-късно през нощта си правя вана с мехурчета и кисна в нея толкова дълго, че Кити два пъти бумти по вратата, за да провери дали не съм заспала. Веднъж замалко да заспя.

Тъкмо се унасям, когато телефонът ми изжужава. Крис е. Отхвърлям разговора, но той продължава да звъни ли, звъни. Накрая вдигам.

— Вярно ли е? — пищи тя.

Отдръпвам телефона от ухото си.

— Да.

— Оу боуже! Разкажи ми всичко.

— Утре, Крис. Ще ти разкажа всичко утре. Лека нощ.

— Чакай…

— Лека!