Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Aventure du Serpent à Plumes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Пиер Гамара

Заглавие: Приключението на „Крилатият змей“

Преводач: Мария Явашева

Година на превод: 1965

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Тип: роман

Националност: френска (не е указана)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Пенка Пройкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Юли Минчев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16985

История

  1. — Добавяне

I
Феликс авантюриста

peyzaj.png

Всичко започна през една декемврийска вечер, ветровита и неспокойна, когато цялата планина тръпнеше под пристъпите на бурята. И може би странните гласове на зимния северен вятър в буковите и борови гори около Фабиак, нашето пиренейско село, спомогнаха донякъде всичко да стане точно тъй…

И сега се виждам край огъня през тази вечер. Куп жарава блестеше в краката ми и привличаше неудържимо погледа ми. Понякога се откъсвах от разговорите на бодърствуващите край огнището и се мъчех да зърна сред червения блясък на цепениците всевъзможни картини и фантастични образи.

Вятърът шушукаше, стенеше, ревеше, виеше вътре в огнището и аз се опитвах да открия някакво значение в неговите неясни викове или шепот.

И изведнъж в един момент на тази паметна вечер в стаята настъпи тишина. Както се случва понякога, всички в стаята млъкнаха. Несъмнено те слушаха вятъра и мечтаеха като мен. Тогава аз вдигнах глава и погледнах странния пътник, после пак се взрях в огъня и проследих танца на пламъчетата върху главните, рубинените им и топазени змийчета. Може би точно в този миг започна всичко… Кой знае?

 

 

И все пак трябва да подхвана нещата по-отдалече. Оная сутрин, като тръгвах за училище, и през ум не ми минаваха въпросите, които щях да си задавам вечерта и следващите дни.

Станах в чудесно настроение и закусих с голям апетит. Когато излязох от къщи, леден вятър навя в лицето ми иглите си, но от това не ми стана неприятно, защото този суров вятър възвестяваше Коледа и ваканцията, дъхаше на сняг — дълбок и удобен за пързалки със ски и с шейна. Той ми носеше и смесения аромат на портокал, на препечен крустад[1], на гланцовата хартия на нови книги.

По изключение тая година из нашите планини още не бе валял сняг. Като видя, че тръгвам, баща ми огледа небето и потъналата в мъгла долина, поклати глава и каза, че скоро ще падне сняг.

 

 

Къщата ни беше в началото на селото, там, дето навлиза лъкатушният път, който се изкачва от дъното на долината — типична ледникова долина във формата на подкова, както казваше нашият учител господин Казен.

Изградена от плоски камъни и покрита с плочи, къщата се състоеше от един етаж с голям дървен пруст и над него друг, мансарден етаж, където се намираха моята стая и две други празни стаички. В тях нареждахме ябълките, зимните круши, кестените, венците от чесън и кромид и други хранителни продукти.

До къщата бе долепен навес, над който се издигаше плевнята. До него се простираше зеленчуковата градина и всичко опираше до една стръмна скала. Тази пиренейска къща приличаше на повечето домове в селото. Беше може би само малко по-просторна и се отличаваше от другите главно с една табела — типично селска табела, — закована на два здрави кестенови стълба точно пред прага, която известяваше:

КАФЕНЕ — ХОТЕЛ НА ДАРЕГИБЕРИ

„ПРИ ПИРЕНЕЙСКАТА МЕЧКА“

Тази малко надута фирма не бива да ви заблуждава. Кафене-хотелът на Дарегибери — сигурно се досещате, че името на баща ми е от баски произход — не беше някакво луксозно заведение. Селяните от Фабиак го посещаваха най-вече в събота вечер и в неделя. Те играеха на карти, разменяха си новини, но не си поръчваха нищо.

През курортния сезон родителите ми приемаха почиващи на пансион и ги настаняваха в трите малки стаи на първия етаж. Но това съвсем не беше достатъчно за издръжката на цяло семейство. Главните ни доходи идваха от земеделската работа.

Нашият Фабиак, селце с около триста души, има хубаво разположение, но е малко трудно достъпно. Пътят, който възлиза откъм долината, е много стръмен въпреки многобройните си криволичения и от низината Фабиак почти не се вижда. След големи стръмни скали и дъбови сечища се открива равно място насред височината на планината; там се гуши селото; то има хубаво разположение и изобилна вода. Над него започва гъста букова гора, а после борова — на тях Фабиак дължи благодатната си почва. Дребните участъци земя са своеобразно подредени — за съжаление всички под наклон! — но са плодородни.

Всъщност, гледана отдолу, местността не е особено привлекателна. Трябва да я откриеш и опознаеш. Затова и колите на туристите профучават по пътя за Люшон, без да ни забележат.

 

 

И така, тая сутрин излязох от къщи и зърнах камионетката на Иларион Пере, която слизаше с обичайния си трясък на железария, бидони и щайги.

Трийсетгодишният Иларион Пере се беше привел над кормилото.

Между вдигнатата яка на полушубката му и широкото планинарско таке се очертаваше характерният му профил — остър нос, издадена брада.

— Хей, Иларион, здравей! — извиках аз.

Като се изравни с мен, той намали скоростта.

— Здравей, Бертран. Да те закарам ли до Люшон?

— Много ми се иска, но господин Казен едва ли ще изпадне във възторг.

— Както кажеш. Баща ти няма ли нужда от нещо днес?

— Сигурно няма. Иначе щеше да те чака.

— Добре, тогава да вървя. Бързам, че не знам какво ме чака на стръмнината.

— За сняг ли мислиш?

— Е, може и да завали, но Маринет не е вчерашна.

— Намери ни клиенти!

— Трудна работа. При тоя вятър туристите предпочитат да си стоят по пантофи край огъня, а скиорите — да се пързалят в Сюпербанер. Adissias[2].

 

 

Маринет отново се заклати. Маринет се наричаше Иларионовата камионетка — една достопочтена, славна кола, която караше млякото за долната кооперация и със същия кураж се наемаше да превозва хора, птици, прасета, телета, плодове, зеленчуци, както и стоки за търговците от Фабиак.

Нямаше нищо невъзможно за неуморимата и разбричкана Маринет. Преди да потегли, тя протестираше, мърмореше, кихаше, подскачаше на място, всичките й тенекета трепереха, но после изведнъж се впускаше и надолу, и нагоре с еднаква сила. След няколко метра намаляваше ход, но не спираше. Господин Казен казваше, че Маринет има за свой девиз: „Докъде ли не бих стигнал!“ — девиза на знаменития Фуке, на когото Людовик XIV смачка гордостта.

 

 

Трябва да отбележа тази съвсем обикновена на пръв поглед среща с Иларион. Както ще видите по-късно, тя си има своето значение.

Докато Маринет, роптаейки, се заспуска по надолнището, аз поех към училище. Малко по-нататък стигнах пред къщата на моя другар Феликс Лапюжад. Зърнах повдигнатото перде на един от прозорците на кухнята и чувствителния към студа нос на Феликс, залепен о стъклото. Ех, тоя Феликс, вечно предпазлив! Когато беше топло, той ме чакаше навън, но при най-малкия студен полъх ме дебнеше зад прозореца.

Направи ми знак да вляза. Разбира се, устата му беше пълна. Кой ли би могъл да се похвали, че е виждал Феликс с неподвижни челюсти? Когато господин Казен дочуеше в клас чупене на орехи или шумолене на шоколадова хартия, без колебание се обръщаше към моя съученик:

— Е, Феликс, та още няма дванайсет!

И Феликс глътваше наведнъж хапката и забиваше нос в тетрадката си.

Даже когато четеше, а той беше страстен читател, челюстите му не преставаха да работят. Той гълташе и книгите като храна.

 

 

Днес Феликс бе обяснил на майка си, че най-добрата защита срещу студа е питателната храна. Когато влязох, той тъкмо довършваше втората си закуска. След филиите и обичайното кафе с мляко Феликс си хапваше един солиден сандвич с пиренейска шунка. Преди да тръгнем, предложи и на мен едно парче. Трябва да кажа, че Феликс Лапюжад беше най-доброто момче на земята и винаги бе готов да прави услуга според силите си.

 

 

Отказах се от закуската и ние тръгнахме, след като Феликс си напълни джобовете с опечени в пепелта кестени. Беше се облякъл подходящо за случая — сигурно бе сложил три дебели вълнени пуловера под якето и палтото — и закръглената му фигура приличаше съвсем на топка. Розовото му, кръгло като луна лице се губеше под скиорската шапка и само върхът на носа му бе изложен на опасност.

— Брррр… Не може да се каже, че е много топло — промърмори той, след няколко крачки.

— Този вятър ще донесе сняг.

— Сняг ли? Не предизвиквай съдбата!

— Снегът не всякога е неприятен.

— Да, ако го гледаш през прозореца и си седиш до огъня…

— С чиния палачинки! — прибавих аз със смях.

— Чудесно! Чиния палачинки и хубава книга.

Феликс се замисли.

— Слушай, нищо не може да замести една чиния с палачинки. Започваш с една-две палачинки с шунка, след това хапваш една само със захар и накрая — една с конфитюр. Например желе от френско грозде. Не е лошо, но от боровинки е още по-хубаво.

Изсмях му се приятелски, закачливо. Добре знаех, че Феликс не цени зимния спорт. Еднакво безразлични му бяха и ските, и шейната, и пързалките, както и катеренето. Всъщност Феликс Лапюжад обожаваше приключенията, но само в романите. Изведнъж се сетих, че имам да му връщам една книга.

— Прочетох „Съкровището на Амазония“. Трябва да ти я донеса.

— Лесна работа. Хареса ли ти?

— Екстра!

Не лъжех. „Съкровището на Амазония“, приключенски роман от Патрик д’Олерон, беше увлекателна книга. Но право да си кажа, дори и да не ми харесваше нещо в нея, не бих посмял да го кажа направо. Патрик д’Олерон беше любимият автор на Феликс. За него това име бе свещено. Кроткият Лапюжад започваше да гледа на кръв, щом някой непредпазливец дръзнеше да критикува произведенията на този гениален разказвач. Фенимор Купър, Гюстав Емар, капитан Майн Рид се ядваха; Даниел Дефо, авторът на „Робинзон Крузо“, заслужаваше поздрав; Жюл Верн бе достоен за известно внимание… Но нито един писател от миналото, нито един днешен разказвач и сигурно нито един бъдещ не можеше и не би могъл, както се казва, да стъпи на малкия пръст на Патрик д’Олерон. На Дикенс или Доде, на Виктор Юго или Сервантес човек можеше да засвидетелствува известно уважение — и дума да не става за презрение, далеч от такава мисъл! — но все пак Патрик д’Олерон си оставаше Патрик д’Олерон. Той беше неповторим. Несравнимо бе майсторството му да разхожда читателя из диви страни, пълни с безбройни вълнуващи перипетии.

Книги като „Загубени сред ледовете“, „Мистерията в Борнео“, „Царят на горилите“, „Корабът-фантом“, „Спомени на един ловец на глави“, „Робинзоновци от космоса“, „Конници от вселената“ и т.н., и т.н. бяха, разбира се, безсмъртни творби.

 

 

Феликс бе защитил пред господин Казен каузата на този нямащ равен на себе си автор с такъв плам, че нашият учител, загубил търпение, се принуди да достави някои от неговите ценни произведения за училищната ни библиотека. За щастие Патрик д’Олерон беше много продуктивен писател. Феликс дебнеше всяка новоизлязла книга. Когато му се случеше да придружава баща си в Люшон, той го мъкнеше по главните книжарници на града, за да открие някое ново заглавие на своя писател.

Феликс искаше да ни накара да споделяме възхищението му. Даваше ни да четем книгите, които притежаваше в изобилие, след като ни примамеше, разказвайки ни накратко съблазнителното съдържание.

Тая сутрин Феликс ми говори с вълнение за последния роман на Патрик д’Олерон, който една негова леля от Тулуза му изпратила за рождения ден: „Принцът на кенгурата“ — изключителен роман, действието на който се развивало в пустите австралийски земи…

Ще прибавя и това, че Феликс слушаше, без дума да пропусне, някои уроци по география на господин Казен. Подчертавам „някои уроци“, тъй като нормалните и цивилизовани страни го интересуваха слабо. Той обичаше загадъчното и неизвестното. Не бихте го развълнували, ако му говорите за релефа на Парижкия басейн или на Армориканския масив… По-скоро би могъл да се заинтересува от производството в Бри или Шампания… Той обичаше преди всичко непроходими джунгли, пустини, страшни водопади, селища в развалини, обрасли в лиани… Белите полета по географската карта го омагьосваха. Мечтаеше за приказни планини и непознати планети…

Все пак, повтарям, Феликс беше най-кроткото момче на земята. И ако обичаше да потъва в някоя девствена гора или да щурмува Марс или Венера, той правеше това, дъвчейки лакомо някоя дебела филия с пастет или палачинка с желе от боровинки.

Увлечени в разговор, стигнахме селския площад. Скоро щеше да започне първият час. Господин Казен вече ни чакаше на прага на училището за един много интересен урок. Много по-интересен, отколкото си мислех в началото.

Трябва да прибавя, че въпреки интереса към този урок през целия ден нито за миг не ми мина през ума, че нещо ще се случи.

Чак вечерта приключението простря около нас загадъчната си мрежа…

Бележки

[1] Крустад — пастет, обвит в тесто с форма на кейк. — Б.пр.

[2] Довиждане (провансалски) — Б.пр.