Джеймс Осуалд
Книга на душите (1)

1.

Улиците са пусти. Неестествена тишина цари в северната част на града, сякаш всички звуци са изсмукани от празненствата на Принсес стрийт. Само случайно преминаващи таксита нарушават спокойствието. Той върви, накъдето го водят краката — далеч от тълпите, далеч от празничното оживление, далеч от радостта.

Скита от часове. Търси. Макар дълбоко в себе си да знае, че вече е прекалено късно. Идвал ли е тук и преди? Всичко е някак ужасно познато: кулата с часовника и стрелките, приближаващи дванадесет, и началото на новото хилядолетие; павираните улици, хлъзгави от дъжда; оранжевото сияние над топлите сгради, заливащо всичко в демонична светлина. Краката му сами го носят надолу, през деветте кръга на ада, и отчаянието му расте с всяка приглушена стъпка.

Какво го кара да спре на моста? Един невъзможен звук може би. Ехо от писък, отекнал преди много години. Или внезапно притихналият град, който със затаен дъх отброява последните няколко секунди преди настъпването на новата епоха. Той не може да сподели този възторг, не го открива в себе си. Няма нищо, за което си струва да се вълнува. Ако може да спре времето, да го върне назад, навярно би постъпил различно. Но това е само един миг, който щеше да бъде последван от друг. А после от още един, и още един. И така до безкрай.

Обляга се на студения каменен парапет и поглежда към тъмните бушуващи води долу. Нещо го е довело тук, далеч от ликуващите тълпи и празничните наздравици.

Мощен залп отбелязва края на старата и началото на новата година. Над високите сгради в бърза последователност избухват фойерверки и озаряват небето. Милиони нови звезди изпълват небесата и прогонват сенките, отразяват се в черната вода и разкриват ужасната й тайна.

Проблясък… и водата искри в странни форми, изчезващи за миг като ярко петно зад затворени клепачи.

Проблясък… и стресната рибка се стрелва от отпуснатите пръсти, примамили я отдалеч.

Проблясък… и дългите черни коси се носят плавно по течението като водорасли, полюшвани от прилива.

Проблясък… и течението, насъбрало мощ след цяла седмица дъжд, успява да преодолее и последната преграда, отнасяйки тялото бавно надолу към морето, преобръщайки го отново и отново.

Проблясък… и призрачнобяло лице се взира в него с молещи мъртви очи.

Проблясък…