Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night and Day, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Вирджиния Улф

Заглавие: Нощ и ден

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2016 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Колибри

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 21.10.2016

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-892-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12989

История

  1. — Добавяне

Деветнайсета глава

Следобедът вече притъмняваше, когато другите двама пътници, Мери и Ралф Денам, излязоха от покрайнините на Линкълн и стъпиха на главния път. На връщане този маршрут, както и двамата си казаха, бе за предпочитане пред онзи през откритото поле; в продължение на цяла миля и малко двамата почти не размениха дума. Мислите на Ралф бяха заети с пътуването на файтона на Отуей по бърдото, после с онези пет или десет минути, които бе прекарал в компанията на Катарин, сетне взе да обмисля всяка произнесена дума с вниманието на учен, който изследва неточностите в древен текст. Беше убеден, че блясъкът, романтиката и атмосферата на тази среща не ще повлияят на онова, на което в бъдеще щеше да гледа като на голи факти. Мери от своя страна се беше умълчала не защото беше потънала в размисъл, а защото умът й, така поне й се струваше, бе останал без мисли, а сърцето й — без чувства. Единствено Ралф, и тя го знаеше, бе достатъчен да поддържа тази нейна вцепененост, тъй като сама си предричаше самотата, която заедно с различни други несгоди щеше да я налегне. В момента обаче се мъчеше да спаси каквото бе останало от смазаното й самочувствие, защото така гледаше на онзи момент, когато неволно бе разкрила любовта си пред Ралф. Вероятно в светлината на разума това нямаше голямо значение, но инстинктът й подсказваше да внимава с онази представа за себе си, която лесно влиза в крачка с всекиго от нас, но после страда, засегната от собствената ни изповед. Сивата нощ, която се спускаше над страната, беше добре дошла за нея; помисли си, че в близките дни ще намери утеха, щом успее да седне на земята под някое дърво и остане насаме със себе си. Загледана в мрака, видя възвишението и дървото. Ралф се обади рязко и я стресна:

— Онова, което се канех да ти кажа, преди да ни прекъснат по време на обяда, бе, че ако заминеш за Америка, аз също ще дойда. Там едва ли ще е по-трудно да си изкарваш прехраната, отколкото тук. Но не в това е въпросът. Въпросът, Мери, е, че искам да се оженя за теб. Какво ще кажеш? — Произнесе го без колебание, зачака отговора и я хвана под ръка. — Ти вече ме познаваш, и лошите, и добрите ми страни — продължи. — Познаваш ми характера. Опитах се да ти разкрия всичките си недостатъци. Е, Мери, какво ще кажеш?

Тя не каза нищо, но това не го стресна.

— В много отношения, поне в най-важните, както сама твърдиш, ние се познаваме и дори разсъждаваме по един и същ начин. Според мен ти си единственият човек на света, с когото бих могъл да живея щастливо. Ако и ти храниш същите чувства към мен… което е така, нали, Мери?… Тогава не трябва да се отказваме от това щастие. — Тук той спря, но сякаш не държеше да получи бърз отговор; по-скоро му се искаше да продължи мисълта си.

— Да, но боя се, че аз не мога — пророни Мери най-накрая.

Небрежният и прибързан начин, по който отговори, заедно с факта, че изрече пълната противоположност на това, което той очакваше, го обърка до такава степен, че инстинктивно разтвори пръстите на ръката, с която я държеше, и тя успя да издърпа своята тихомълком.

— Не можеш, така ли? — попита.

— Не, не мога да се омъжа за теб — отговори му.

— Защото не ме обичаш ли?

Тя не отговори.

— Виж, Мери — започна той със странен смях, — аз сигурно съм кръгъл глупак, щом съм си въобразявал, че ме обичаш. — Продължиха напред мълчаливо, но ето че той пак се обърна към нея, изгледа я и възкликна: — Мери, не ти вярвам. Не ми казваш истината.

— Ралф, твърде съм уморена, за да споря — отговори му тя и извърна глава на другата страна. — Моля те, повярвай на думите ми. Не мога да се омъжа за теб и не искам да се омъжа за теб.

Очевидно гласът, с който го заяви, бе глас на човек изтерзан, затова на Ралф не му оставаше друго, освен да отстъпи. Щом гласът й заглъхна и неговата изненада премина, той — тъй като не страдаше от излишна суета — бързо се примири, че тя казва истината, и скоро нейният отказ вече му изглеждаше съвсем естествен. Пропадна надолу през всички степени на отчаянието, докато удари дъното на пълната безнадеждност. Стори му се, че цял живот го преследват провали; беше се провалил с Катарин, сега с Мери. Щом в главата му изникна мисълта за Катарин, заедно с нея го обзе въодушевление и усещане за свобода, но той на мига ги потисна. Досега за него нищо добро не бе произлязло от Катарин; цялата му връзка с нея беше изтъкана от мечти, а когато се замисли върху малката част реалност в тях, започна да обвинява именно мечтите си за настоящата катастрофа.

„Винаги ли съм си мислил за Катарин, когато съм бил с Мери? Можеше да се влюбя в Мери, ако не беше тази моя идиотщина. Преди време тя държеше на мен, сигурен съм в това, но аз толкова я изтормозих с моето своенравие, че оставих шансът да ми се изплъзне, затова сега тя не би рискувала да се омъжи за мен. Ето какво направих с живота си — нищо, нищо, нищо.“

Тежките им стъпки върху сухия път като че ли отекваха категорично: нищо, нищо, нищо. Мери си каза, че това мълчание е мълчание на облекчението; приписа потиснатостта му на факта, че е видял Катарин, после се е разделил с нея и я е оставил в компанията на Уилям Родни. Не можеше да го обвинява, че е влюбен в Катарин, а в това, че като обича друга, не биваше да й предлага брак — струваше й се, че няма по-жестоко предателство от това. Старото им приятелство, стъпило върху здравата основа на неизменните им качества, рухна и цялото й минало й се стори глупаво; самата тя изглеждаше слаба и наивна, а честността на Ралф бе само външна обвивка. О, миналото, така обсебено от Ралф; а сега, както прозря, съставено от нещо странно и фалшиво, различно от това, което си е мислила. Опита да си спомни една фраза от обяда, когато Ралф плащаше сметката, но по-ясно си припомни него, отколкото фразата. Беше нещо за истината и как истината е нашият голям шанс в живота.

— Добре, не искаш да се омъжиш за мен — Ралф започна отново, но не рязко, по-скоро почтително, — но това не означава, че ще престанем да се виждаме, нали? Или засега предпочиташ да не се виждаме?

— Да не се виждаме ли? Не знам, трябва да помисля.

— Моля те, Мери, кажи ми само едно — продължи той, — накарал ли съм те с нещо да промениш мнението си за мен?

На мига й се прииска да даде воля на естественото си доверие в него, събудено от глухите и меланхолични нотки в гласа му, и да му сподели любовта си, както и онова, което я бе променило. Но колкото и вероятно да изглеждаше, че гневът й скоро ще премине, увереността, че той не я обича, потвърдена от всяка дума в предложението му, я накара да замълчи. Да чува гласа му и да няма сили да му отговори или да трябва да премълчава отговорите си, беше така болезнено за нея, че тя закопня за момента, в който ще остане сама. Една по-гъвкава жена би се възползвала от възможността да поиска обяснение, каквито и рискове да крие това; но за човек с твърдия и решителен характер на Мери самата идея за невъздържаност вече говореше за падение; колкото и да се вдигаше градусът на емоцията, тя не можеше да си затвори очите пред това, което смяташе за истина. Мълчанието й озадачи Ралф. Мислено потърси думи или постъпки, с които да й е направил лошо впечатление. В настроението, в което се намираше, примери не липсваха, а над всички тях стоеше върховното доказателство за неговата подлост — беше поискал да се ожени за нея, докато причините му за това предложение бяха себични и необмислени.

— Не, не е нужно да ми отговаряш — каза мрачно. — Знам, че има достатъчно много причини. Но, Мери, трябва ли те да пречат на приятелството ни? Нека поне то остане.

„О! — помисли си тя с внезапен пристъп на болка, който застрашаваше да разклати самочувствието й. — Стигна се дотук, до това тук, докато аз можех да му дам много повече!“

— Да, може да си останем приятели — каза го с твърдост, която едва събра в себе си.

— Ще имам нужда от твоето приятелство — каза той и добави: — Нека се виждаме колкото е възможно по-често. Колкото по-често, толкова по-добре. Ще имам нужда от помощта ти.

Тя му обеща и двамата продължиха да разговарят спокойно за неща, които нямаха връзка с чувствата им — разговор, който в своята сдържаност се оказа безкрайно тъжен и за двамата.

Късно същата вечер така се случи, че темата за тяхната връзка беше отново подхваната, когато Елизабет се качи в стаята си, а двамата млади мъже се запрепъваха към леглата си полузаспали, тъй като едва се крепяха на краката си след целодневния лов.

Мери придърпа стола си по-близо до камината, тъй като цепениците вече догаряха, а по това време на нощта не си струваше да ги разпалва наново. Ралф четеше, но от известно време тя беше забелязала, че вместо да следват редовете, очите му стояха неподвижно застинали над страницата с толкова посърнал поглед, че чак й домъчня. Тя не се беше разколебала в своята решимост, защото след размислите и огорчението си даваше ясна сметка, че ако изобщо отстъпи, то ще бъде по нейно желание, а не по негово. От друга страна обаче, си мислеше, че няма причина да го измъчва с мълчанието си, ако то наистина беше причина за терзанието му. Затова, макар и умърлушено, се обади:

— Ралф, ти поиска да знаеш дали съм си променила мнението за теб — започна. — Мисля, че само в едно отношение. Когато ме попита дали ще се омъжа за теб, мисля, че не говореше сериозно. Това ме разсърди… за момента. Защото преди винаги си ми казвал истината.

Книгата на Ралф се плъзна надолу по коленете му и тупна на пода. Хвана челото си с ръка и се загледа в огъня. Искаше да си спомни точните думи, с които беше направил предложението на Мери.

— Не съм казвал, че те обичам — пророни най-накрая.

Тя премига, но оцени казаното от него, защото то в края на краищата представляваше фрагмент от истината, а тя се беше заклела да не живее в лъжа.

— За мен обаче брак без любов не струва пет пари — отговори му тя.

— Добре, Мери, няма да ти дотягам — продължи той. — Разбирам, че не искаш да се омъжиш за мен. Но любов… всички ние не говорим ли твърде много глупости на тема „любов“? С тях какво казва човек? Ето, аз съм убеден, че истински държа на теб, и то много повече, отколкото девет от всеки десет мъже държат на своите любими. Любовта е само история, свързана с друг, която човек си съчинява, но през цялото време знае, че не е истинска. Точно така, знае и затова винаги трепери някой да не разбие илюзиите му. Затова избягва да вижда твърде често обекта на любовта си и да остава твърде дълго с него насаме. Това е приятна илюзия, но ако се замислиш какви рискове крие бракът… поне на мен ми се струва, че рискът да се ожениш за човек, в когото си влюбен, е колосален.

— Не вярвам на нито една твоя дума, освен това ти също не си вярваш — отвърна му тя ядосано. — Както и да е, не сме на едно мнение, но държах да го разбереш.

Тя се раздвижи, сякаш се канеше да си тръгва. Но в инстинктивното си желание да я спре да излезе от стаята Ралф се надигна и тръгна напред-назад в почти празната кухня, опитвайки се всеки път, щом стигне до вратата, да обуздае желанието си да я отвори и да прекрачи в градината. Един моралист ще каже, че в този момент той се измъчва от упреци към себе си заради страданието, което е причинил. Ала не, точно обратното, той беше силно разгневен, изпитваше объркания и безпомощен гняв на човек, който се е оказал в капана на необяснимо, но фактическо безсилие. В капана на нелогичността на човешкия живот. Препятствията по пътя към неговото желание му се струваха изкуствени, но въпреки това не виждаше как може да ги отстрани. Думите на Мери, дори тонът на гласа й го вбесяваше, тъй като тя отказваше да му помогне. Тя също беше част от налудничавия хаос на един свят, който пречи на разумното живеене. Изпитваше желание да затръшне вратата с все сила или да счупи краката на някой стол, тъй като в ума му въпросните препятствия бяха приели странно веществена форма.

— Съмнявам се, че едно човешко същество ще може някога да разбере друго — каза, спря да крачи и застана на няколко фута от Мери. — И как би могло да е другояче, след като всички сме такива лъжци? Но може поне да опитаме. Ти не искаш да се омъжиш за мен — добре, недей; но позата, която заемаш относно любовта, и да не се виждаме, това не е ли ужасно сантиментално? Смяташ, че съм се държал зле — продължи, тъй като тя нищо не отговори. — Разбира се, че е така, но не може да съдиш хората по това, което вършат. Не може да минаваш през живота и да отсъждаш кое е правилно и кое не като с шивашки метър. А ти, Мери, винаги правиш точно това, правиш го и в момента.

И тя видя себе си как стои в офиса на суфражетките и се разпорежда, отсича кое е добро и кое не, и тогава й се стори, че има нещо вярно в неговите обвинения, въпреки че то не променяше основната й позиция.

— Не се сърдя на теб — произнесе много бавно. — И както ти казах, ще продължа да се виждам с теб.

Вярно, че това вече му го беше обещала, ала на него му беше трудно да каже какво още иска — интимност или може би помощ срещу духа на Катарин, — нещо, на което добре знаеше, че няма право; все пак, когато отново седна и пак се загледа в догарящия огън, стори му се, че е претърпял поражение — не толкова от Мери, колкото от самия живот. Сякаш отново го бяха запратили в самото начало на пътя, където всичко трябваше тепърва да се преодолява; но в младостта си човек поне храни наивни надежди. Вече не беше сигурен дали този път ще успее.