Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Светослав Славчев

Заглавие: Очите на мрака

Издание: първо

Издател: Аргус

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Емануел Икономов

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 954-570-055-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9116

История

  1. — Добавяне

6

Това, разбира се, е съвпадение, нищо друго не може да бъде. Но крайно странно и неприятно съвпадение, дори в първия момент ми прозвучава особено зловещо. Ала после впечатлението избледнява. Разговаряме с Галова и се сбогуваме, като й обещавам, че веднага ще се обадя, ако науча нещо.

В следващите часове на късния следобед се отбивам в редакцията. Бъбря си с редакторите, разменяме последните клюки. За моя материал става дума между другото, не е спешен. А за мен историята със съвпадението на кошмара остава на заден план. Спомням си от време на време за нея, но тревожното чувство вече е почти отзвучало — обажда се глухо, така както се обажда болка от стара рана.

От редакцията набирам кода на Маркова. И не мога да кажа, че е особено очарована, когато ме вижда на екрана.

— Извинете — кимам, — но помислих… С една дума, нужно е да се срещнем.

— Сега точно?

— Не сега! — избързвам аз. — Довечера, ако можете. Научих някои неща около Павел Галов.

— Че то вече е довечера! — поглежда някъде встрани Маркова. — Какво научихте?

Озъртам се. Моите редактори се занимават с редакционния компютър, по-точно — спорят с него по някакви свои въпроси. Сигурно не чуват нашия разговор.

— Слушайте — питам, — кога Галов е убил човек?

Маркова ме изглежда с негодувание.

— Глупости! Кой ви го каза?

— Той сам. — И понеже тя продължава да ме гледа по същия начин, повтарям: — Затова е нужно да се срещнем.

— Добре. Но само за малко.

Уговаряме се за барчето на терасата на „Омега“ и успявам да заема там един тих ъгъл. Тя се появява след половин час, сяда и не ме прекъсва, докато разказвам. Както ми изглежда, отначало решава, че съм измислил цялата тази история поради някакви свои причини, после вярва донякъде, след това пак решава, че я подвеждам, накрая се убеждава, но не напълно. И естествено пита какво ще предприема.

— Ще разбера от полицията какво убийство е станало на летище София-II — заявявам аз.

Давам си сметка колко любезно ще ме посрещне онзи полковник. Може обаче и да реши, че си струва.

— О’кей. На летището и аз… имам една позната. С онова разрешение от стереовизията… — в очите на Маркова блясва насмешливо пламъче — … ще опитаме да проверим нещичко! Утре в два и половина, на служебния вход на летището!

Тя ми подава ръка и си тръгва. Но вече имам усещането, че повярва и в мислите й се появи тревога. Започна да допуска ако не убийство, то поне съучастие в убийство. И да го свързва с изчезването на Павел Галов.

Тръгвам си и аз. Качвам се на едно турботакси и имам удоволствието да мина бавно по Южния булевард, натъпкан с коли. Над София вече се спуска вечерна мъгла.

Колите пъплят, по кръстовищата текат тълпи. Мисля си — колко души в този град си спомнят още за Павел Галов? Майка му, Тони Маркова, трима-четирима колеги и толкова. След година няма да го е забравила само майка му. А аз защо съм се заел с цялата тази история?

Спираме пред нас, качвам се до мансардата си, отключвам и влизам. Прибирам миникамерата си, поглеждам в хладилника — ще трябва да се заема с вечерята. Сгреших, като не поканих Тони да излезем някъде. Щеше да е далеч по-приятно от размишленията над полуергенската вечеря и компанията на стереовизора. Дори и да ми откажеше, пак щеше да е добре, защото щеше да й е неудобно да ми откаже утре или вдругиден. Доколкото разбрах от две-три реплики, тя е свободна. Мъжът й е загинал при катастрофа, живее с момченцето си. Дали има приятел — ще стане ясно. Атрактивните жени не остават без приятели, така че моите покани едва ли имат много шансове.

Тези ценни размисли занимават съзнанието, докато ръцете пък се занимават с приготвянето на вечерята. Яйца със салам и сирене, чаша вино — класическата вечеря на полуергените като мен, възпята в десетки романи. Впрочем пържените яйца миришат чудесно, а аз съм огладнял. Нареждам си масата, препичам хляб. Сбърках, като не поканих Тони, това е.

Така ходя нагоре-надолу из мансардата. И случайно хвърлям поглед върху бюрото си.

Взирам се и доброто ми настроение изведнъж отлита.

Някой е влизал тук.

Влизал е!

Това, което виждам, е всъщност нещо съвсем обикновено и незаслужаващо внимание: моите миникасети с видеофилми. Те са в твърди четвъртити калъфчета, на гърба на всяко се червенее номер. За мен номерата означават темите, по които работя, и държа миникасетите до Томас, за да са ми подръка. Номерата са от едно до петнадесет, като липсват четири и девет — бях ги взел със себе си.

Всички миникасети са там, подредени, с празните места за четири и девет. Лошото е, че номер шест е преди седем.

За всеки нормален човек шест е преди седем. Но не и за мен. Защото аз от няколко дни бях разменил местата им — просто записите на номер седем бях предвидил да обработя преди шест и ги бях поставил нарочно обратно, за да не забравя.

Следователно някой е идвал. Някой е проверявал моите записи, после в бързината е подреждал миникасетите и е сгрешил. Навярно се е поколебал малко, но е решил, че е сбъркал, когато ги е вадил. И за по-сигурно е сложил касета номер шест преди седем.

Значи, започва се. И обяснението за интереса към моята най-обикновена личност е само едно — разследването на изчезналия. Някакъв неизвестен, някакъв „господин зеро“ желае да разбере докъде съм стигнал. Много желае, но тайно. Иначе аз не съм някоя важна фигура, за да се рови в записите ми.

Полицията е, разбира се. Помислям го с увереност и сядам да вечерям. После тази увереност започва да се топи, а хапките ароматни яйца засядат в гърлото ми. Що за глупости! Кого вълнува моето преследване на призраци? Полицията? Ами!

Ако на моя мрачен познайник с пагони са му нужни сведенията, които съм събрал, излишно е да ги търси по такъв уморителен за него начин. Ще ме покани, ще поговорим. Аз предварително му заявих, че ще получи всичко, до което се добера.

А освен това останах с подозрението, че в полицията вече са отписали тези изчезнали. Така е. Отначало тичат с настървение по всяка следа, после охотата им се изпарява, разследванията влизат в задънена улица. Случаите потъват в архивите, а на близките мъдро се обяснява колко много се прави. Минават седмици, месеци. Пет години. Това е срокът. Някой чиновник обявява разследването за безрезултатно — и край. Близките все още хранят надежда, а не знаят, че тя отдавна е погребана по правилата.

Не е полицията. Тя има страшно много работа, престъпността расте. Нравите като че се рушат пред очите ни, редът се разпада въпреки драконовските закони. Никога не е имало толкова грабежи и зверски убийства, изнасилвания, умишлени пожари. Нощем е опасно да се излиза — заради бандите. Ще те причакат в някой подлез и безмилостно ще те пребият за две дребни банкноти.

Не, не е полицията. И няма защо да бъде.

Настроението ми, както може да се очаква, се разваля. Дояждам моето кулинарно произведение вече без апетит, наливам си половин чаша аранхо и се отпускам в едното кресло. Трябва да се опитам трезво да оценя положението си.

Факт първи: някой е влизал и е разглеждал моите миникасети. Значи е от много опитните хора, които минават като безплътни през добре заключени секретни врати. Тези опитни хора не са самодейци. Следователно работата ми е интересна за някаква подозрителна група, която разполага с възможности.

Факт втори: тази група се появи на моя мъглив хоризонт не кога да е, а точно щом се раздвижих по следите на Павел Галов. Значи има някакво отношение към изчезването му. Какво? Няма защо да гадая. Но докато полицията се е развихряла, те са се спотайвали. И сега аз имам удоволствието да привлека вниманието им. Ала нищо не са намерили. Следователно ще продължат да ме наблюдават.

Помислям си „наблюдават“, отпивам от чашата с аранхо и с крайчеца на очите си започвам да минавам по мансардата.

Онзи „господин зеро“, който е влизал тук, не е останал доволен от своята екскурзия. С Томас не е могъл да разговаря, проверката на миникасетите ми не го е изпълнила с възхищение. Какво ще предприеме?

Едва ли ще влезе втори път. Просто някъде ще скрие свои очи и уши, по-точно казано — минишпиони.

Неволно се усмихвам на себе си. Минишпиони за Кирил Янев! Психоза. Това си е вече истинска мания за преследване. Кой толкова ще се занимава с мен?

Казвам си го, но неприятното усещане не ме изоставя. Въобще самата мисъл, че ей сега, когато поднасям чашата до устните си, някое безстрастно око отбелязва това, вече ме дразни.

Къде ли може да е сложено? Те са малки, тези очи, колкото оризено зърно, и повече приличат на фасетните очи на голяма муха. Така са и изградени — от зрителни фасетки, които ловят образа под широк ъгъл. Една малка антена, тънка като косъм, предава образ и звук в радиус до три километра. И някъде в този радиус, в спокойна квартира, удобно разположен, седи и пие брендито си някакъв нахален тип и оглежда мен и моята мансарда на своя екран. Или още по-просто — миникасетата е в някоя уж случайно паркирана кола долу на улицата, върти се там, а нахалникът ще провери всичко, когато има повече време. О, те са хитри, тези фасетни очи! Касетата се включва само тогава, когато образът се движи или говори. Иначе си почиват. Как мога да открия такова око тук? Никак.

Вече съм раздразнен. И поради това дори не се съмнявам дали има, или не минишпион наоколо. Кой и с какво право се навира в дома ми, дявол да го вземе! Ще се занимавам с каквото искам и с когото искам, то си е моя работа!

Седя и започвам сериозно да се ядосвам. Най-напред този и онзи ми пречеха, разиграваха ме, пращаха ме в задънени улици. И когато намерих следа, когато разбрах каква тайна е крил Павел Галов, тогава изведнъж се появиха някакви неканени! И си позволяват да влизат в дома ми, да ме следят!

Оставям чашата на масата и се изправям. Ядосан съм не на шега и едновременно ме е завладяла решителност. Аз трябва, аз мога да намеря това чуждо око!

Ще го намеря! Сякаш съм хипнотизиран от тази сигурност.

Предметите наоколо са придобили кристална яснота, като изрязани очи. Виждам канапето, завесите, библиотеката. Високо по горния рафт лежи плътна червена ивица от завеса, по средата й проблясва зелена точка!

Стоя така, погледът ми не се откъсва от библиотеката. Малиновата ивица на залеза е там, зелената точка трепти.

Раздвижвам се — бавно, като автомат. Заобикалям канапето, масата. Зелената точка е изчезнала, но аз много добре помня мястото й. Не, не бива веднага да посягам към нея!

Помествам най-напред тежкото библиотечно стъкло на долния рафт, вадя напосоки една книга и я разлиствам. Редовете вървят пред очите ми, но не се мъча да ги разбирам. После оставям томчето, правя се, че се колебая, придърпвам стълбичката за библиотеката и се качвам. Целият ми вид говори, че търся нещо. Усещам хладното стъкло на горния рафт под пръстите си и докато го местя, поглеждам към рамката.

Там е. В една стара пукнатина на рамката се таи фасетното око. Малко, плътно, кръгло.

Издърпвам друга книга и я разтварям. Няма никакво съмнение, това е око-шпион. Даже отблизо човек едва ли би могъл да го забележи, ако не знае къде е точно. Но го намерих, проклетото!

Първият ми порив е да сграбча нещо остро и да измъкна окото, притаило се като отровно насекомо. Ала интуицията сдържа ръката. Продължавам да разлиствам книгата, давам вид, че търся някакъв пасаж.

Разбира се, окото трябва засега да стои там. Когато зная откъде ме наблюдават, аз имам предимство пред „господин зеро“.

Оставям книгата колкото е възможно по-естествено и слизам. Не гледам към рафта, вземам чашата си и присядам на рамката на прозореца.

Вън е вечер. Настъпила е онази несигурна минута, когато денят още не си е отишъл съвсем, но и нощта не е дошла. В улеите на улицата между моите покриви се вдигат отблясъци от светлини и реклами, а горе по стъклата на най-високите здания горят последните слънчеви лъчи. Покривите тъмнеят в синкав дим.

Докато погледът ми се плъзга безцелно навън, се мъча да преценя неприятното откритие. Някой е намислил да следи всяка моя стъпка. Влизам в опасна игра.

Всъщност за какъв дявол ми е всичко това? Кого интересуват уликите, които ще открия? До завчера пишех лесни статийки, които ми носеха хляба, живеех сравнително спокойно, макар и не много весело. Едно обикновено самотно съществуване в нашия подивял свят. Както другите.

Сега животът ми се промени, като че неочаквано прекрачих в непозволена зона. Влизат в дома ми, наблюдават ме. И какво ще предприемат по-нататък, е неизвестно.

Мога просто да декларирам, че прекратявам, и всичко ще се върне по старому. Криминалните хроники, редакциите, дъщерите на разходка в неделя.

Мисля го и в съзнанието се надига бунт. Страх те е, нали? Не знаеш какво може да се случи с теб! Може не само да те заплашат, може тихичко да те пребият някоя нощ дори, без да разбереш защо са го направили. Хайде, отказвай се! Иди кажи на Томас, че слагаш край, онова мръсно око ще примигне доволно и наистина ще има край!

Ами! Искате да отстъпя? Няма да го бъде. Ще върша каквото смятам за нужно, а после ще видим! Решил съм го и толкова.

Тази мисъл вече ме кара да се усмихна. Когато Мария правеше разбор на моите недостатъци, отделяше завидно място на безсмислената ми упоритост и честолюбие. Права беше. Тя беше майстор на тези разбори, но не разбираше от мъжка упоритост и честолюбие, затова ги правеше гласно.

Минава ми през ума да се обадя на моя полковник с дълбоките очи, да му разкажа историята, обаче веднага отхвърлям тази идея. Ще се срещна утре с него и само ще го питам какво убийство е станало на летище София-II. Нищо друго, поне засега. Иначе не се знае какви пластове ще разбутам, какви ще са последиците. За разговори с полицията винаги има време.

Седя, гледам как идва нощта със своите хиляди светлини и сенки, с незнайните шумове и човешки тайни. И изведнъж пак се появява онова чувство — като че всичко вече съм го виждал. Някога, в някакъв друг живот съм седял така на рамката на прозореца, взирал съм се навън, размислял съм. Знаел съм, че всичко е предопределено — каквото трябва да се случи, то ще се случи. И съм бил много стар, тъжен и самотен.

Разтърсвам рамене. О, Господи! Защо започнаха да ме навестяват такива настроения? Какво има?

Надигам се. Трябва да отида да чета, може да погледам някоя от програмите на стереовизията. Да се развлека малко!

Чета, гледам стереовизия, пак чета. После си лягам.

И преди да заспя, в съзнанието изплува една особена мисъл. Днес вечерта извърших нещо твърде странно. Намерих нищожно дребно фасетно око, което нямаше защо да свети в зелено. И го открих с абсолютна сигурност на място, където никой друг с голи ръце, така по интуиция, не би могъл да го открие. Случайно ли е? Сигурно, пък и залезът със своите отражения навярно ми помогна. Но съм слушал, че имало хора с почти мистичната способност да издирват скрити предмети. Да не би…

Това е последната мисъл, с която заспивам.