Оноре дьо Балзак
Йожени Гранде ^[0] (1)

Първа глава
Буржоазни лица

В някои провинциални градове се срещат къщи, чийто вид навява тъга, каквато вдъхват най-мрачните манастири, най-безцветните ланди, най-печалните развалини. Може би в тези къщи се съчетават манастирската тишина, пустотата на ландите и мъртвилото на развалините; в тях животът и движението са толкова спокойни, че пришелецът ще ги помисли за необитавани, ако не срещне ненадейно бледия студен поглед на неподвижно полумонашеско лице, надникнало над перваза на прозореца при шума на непознатите стъпки. Със същите белези на печал се отличава и един дом в Сомюр в края на стръмната улица, която води за замъка откъм високата част на града. Тази тясна, сега безлюдна улица, гореща лете, студена зиме, на места мрачна, е забележителна с кънтящия си винаги чист и сух дребен калдъръм, с криволиците си, със спокойствието на къщите, които принадлежат към стария град и над които се издигат крепостните стени. Тривековни постройки, макар и дървени, те още са здрави и техният своеобразен вид допринася за оригиналността, с която тази част на Сомюр привлича антиквари и хора на изкуството. Трудно е да мине човек пред тези къщи и да не остане възхитен от огромните греди, чиито краища, често изрязани в странни форми, увенчават партерите с черни барелефи. Тук напречни греди, покрити с плочест камък, чертаят сини линии по ронливите стени на дом, завършващ с огънат от старост покрив, поддържан от подпори и с прогнили дървени керемиди, извити от редуващото се въздействие на дъжда и слънцето. Тук ще видите изтрити, почернели первази с трудно забележима тънка резба, които сякаш едва поддържат кафявата глинена саксия, където растат карамфилите или розите на някоя бедна работничка. По-нататък — врата с огромни гвоздеи, върху която геният на нашите деди е очертал семейни йероглифи, чийто смисъл никой вече не ще разбере. Ту някой протестант е обозначил вярата си, ту някой член на Лигата^[1] е проклел Анри IV. Еснаф е вписал знаците на своето новопридобито благородство, славата на отдавна забравената му почетна длъжност^[2]. Тук е цялата френска история. До разклатена къща с грубо иззидани стени, върху която занаятчия е увековечил рендето си, се издига дом на благородник, над чиято порта с каменен свод още се виждат останките на герб, изкъртван от революциите, вълнували областта от 1789 година насам. На тази улица приземните етажи не са нито магазини, нито дюкянчета: в тях любителите на Средновековието ще намерят работилничките от времето на бащите ни с цялата им първобитна простота. Тези ниски стаи без витрини, без показност, без остъклени стени са дълбоки, тъмни, лишени от всяка външна или вътрешна украса. Вратите им се състоят от две дъсчени части, закрепени с груби железа, като горната се прибира навътре, а долната, снабдена със звънче, задвижвано от пружина, час по час се отваря. В тези своего рода влажни пещери въздух и светлина проникват било през горната част на вратата, било през пространството между свода, тавана и ниската стена, стигаща до кръста и продължаваща нагоре със здрави кепенци, които сутрин се свалят, а вечер се поставят и закрепват със завинтени за тях плоски железа. Тази стена търговците използуват, за да излагат стоката си. Тук няма никакво шарлатанство. В зависимост от вида на търговията изложените стоки са две-три качета сол и моруна, няколко бали корабно платно, въжета, пиринч, окачени по гредите на тавана, обръчи, наредени край стените, или няколко топа сукно по рафтовете. Влезте. Спретнато, цъфтящо от младост момиче с бяло шалче и червени ръце ще остави плетивото си и ще повика баща си или майка си, те ще дойдат и равнодушно, любезно или високомерно, според характера си, ще ви продадат каквато желаете стока — за две су или за двадесет хиляди. Ще видите търговец на дъги за бъчви, който седи пред портата си, върти палци и разговаря със съседа. На пръв поглед той притежава само няколко прости дъски и две-три връзки летви, но от неговия претъпкан склад на пристанището се снабдяват всички бъчвари в Анжу. И той е пресметнал до последната дъска за колко бъчви ще има материал, ако реколтата се окаже добра. При хубаво време забогатява, при дъжд се разорява: за една сутрин бъчвата стига до единадесет франка или спада на шест. По тези места, както и в Турен, атмосферните промени ръководят търговския живот. Лозари, земевладелци, търговци на дървен материал, бъчвари, ханджии, моряци — всички дебнат един слънчев лъч; вечер, като си лягат, треперят да не би на другия ден да научат, че през нощта е паднала слана; страхуват се от дъжд, от вятър, а искат вода, топлина, облаци по тяхна воля. Тук се води непрекъснат двубой между небето и земните интереси. Барометърът едно след друго опечалява, разведрява, развеселява лицата. От праг на праг по цялото протежение на някогашната Главна улица в Сомюр думите „златно временце“ се изчисляват в пари. Всеки подмята на съседа си:

— Жълтици валят.

И знае какво му носи един слънчев лъч, един навременен дъжд.

През лятото в съботен ден към пладне от тези добри производители не можете да получите стока нито за грош. Всеки си има лозето, чифличето и отива да поседи два дена извън града. И понеже тогава всичко е предвидено — и покупките, и продажбите, и печалбите, — търговците прекарват десет от дванадесет часа във веселби, наблюдения, преценки, непрекъснато дебнене. Не може домакиня да купи яребица и съседите да не разпитат мъжа й дали добре я е сготвила. Не може момиче да си покаже главата на прозореца и да не го видят всички групички хора без работа. Така тук съвестите са наяве, както и непроницаемите черни и мълчаливи къщи нямат никакви тайни. Почти целият живот протича на открито: всяко семейство седи пред портата си, там закусва, там обядва, там се кара. По улицата не минава човек, без да бъде основно проучен. Затова и навремето, когато в провинциален град пристигнел чужд човек, от врата на врата го одумвали. Оттам водят началото си разни забавни приказки, оттам и прякорът „подигравчии“, даван на жителите на Анжу, които особено се отличавали с присмехулството си. Някогашните господарски домове в стария град се намират в горния край на улицата, където навремето са живели местните благородници. Пълната с печал къща, където се развиха събитията, разказани в този роман, беше тъкмо един от тези домове, достойни останки от век, когато нещата и хората са се отличавали с простота, която френските нрави губят с всеки изминал ден.

След като се изкачите по криволичещата живописна, улица, където и най-малката подробност събужда спомени, а общото впечатление навява неволна мечтателност, ще забележите една доста тъмна чупка, в дъното на която е спотаена портата на „дома на господин Гранде“. Невъзможно е да разберете смисъла на този провинциален израз, ако не знаете биографията на господин Гранде.

В Сомюр господин Гранде се ползуваше с репутация, чиито причини и следствия не могат да бъдат напълно разбрани от хора, които не са живели поне известно време в провинцията. Господин Гранде, още наричан от някои чичо Гранде, макар броят на тези старци значително да намаляваше, през 1789 година беше много заможен майстор-бъчвар, който знаеше да чете, да пише и да смята. Когато френската република започна да разпродава църковните имоти в Сомюрска околия, бъчварят, тогава четиридесетгодишен, тъкмо се бе оженил за дъщерята на един богат търговец на дървен материал. Гранде взе наличните си пари и зестрата, общо две хиляди луидора, и отиде в областния град, където срещу двеста дублона, подарени от тъст му на строгия републиканец, който се занимаваше с разпродажбата на държавните имоти, получи за залък хляб по законен път, макар и не съвсем законно, най-добрите лозя в околията, едно старо абатство и няколко изполичарски чифличета. Жителите на Сомюр не бяха настроени особено революционно и Гранде мина за смел човек, за републиканец, патриот, привърженик на новите идеи, докато бъчварят чисто и просто беше привързан към лозята. Той бе назначен за член на Сомюрската областна управа и неговото миролюбиво влияние се почувствува както в политиката, така и в търговията. В политиката — защото той покровителствуваше бившите хора и с цялата си власт се противопостави на разпродажбата на емигрантските имоти; в търговията — защото достави на републиканските войски една-две хиляди бъчви бяло вино и поиска да му се изплатят с великолепни пасбища, зачислени на един женски манастир и оставени последни за разпродажба.

По време на Консулството почтеният Гранде стана кмет, управлява добре и бра грозде още по-добре; по време на Империята стана господин Гранде. Наполеон не обичаше републиканците: на мястото на Гранде, за когото се разправяше, че носил червена шапка, той назначи един едър земевладелец, който имаше „дьо“ пред името си и по-сетне стана имперски барон^[3].

Господин Гранде се прости с кметските почести без никакво съжаление. В интерес на града той бе построил чудесни пътища, които водеха до неговите имоти. Къщата и земите му бяха много изгодно кадастрирани и обложени с умерени данъци. След оценката неговите лозя, благодарение на непрестанни грижи, станаха „водещи“ в този край, техническа дума, употребявана тогава в смисъл на лозя, от които се произвежда първокачествено вино. Това се случи през 1806 година. Той би могъл да си издействува ордена на Почетния легион. По онова време господин Гранде беше на петдесет и седем години, а жена му на около тридесет и шест. Единствената им дъщеря, плод на законна любов, беше десетгодишна. Господин Гранде, когото провидението вероятно бе пожелало да обезщети за уволнението му от служба, същата година едно след друго получи наследство от госпожа Дьо Лагодиниер, родена Дьо Лабертьолиер, майка на госпожа Гранде; после от стария господин Дьо Лабертьолиер, баща на покойната; най-сетне от госпожа Жантийе, баба по майчина линия — три наследства, чиито размери никой не узна. Скъперничеството на тези трима старци се беше превърнало в такава страст, че те от години трупаха пари, за да могат тайно да им се любуват. Старият господин Дьо Лабертьолиер наричаше влагането на капитали разсипничество, понеже за него самото съзерцаване на златото представляваше по-голяма лихва, отколкото всички проценти от лихварството. Така че град Сомюр изчисли стойността на спестяванията им по доходите от явните имущества. Тогава господин Гранде получи нова благородническа титла, която нашата мания за равенство никога няма да заличи — стана човек, обложен с най-големите данъци в областта. Той имаше сто арпана^[4] лозя, които при добра година му даваха седем-осемстотин бъчви вино. Притежаваше тринадесет изполичарски чифлика, едно старо абатство, в което за икономия бе зазидал прозорците, арките, стъклописите^[5], впрочем това ги опази, и сто двадесет и седем арпана ливади, където растяха и дебелееха три хиляди тополи, посадени през 1793 година. Най-сетне къщата, в която живееше, беше негова собственост. Така оценяваха хората видимото му имущество.

Що се отнася до капиталите му, само двама души можеха смътно да подозират техните размери: единият беше господин Крюшо, нотариус, натоварен с лихварските вложения на господин Гранде; другият — господин Де Грасен, най-богатият банкер на Сомюр, в чиито печалби лозарят участвуваше, доколкото му отърваше, и то тайно. Макар старият Крюшо и господин Де Грасен да се отличаваха с дълбока потайност, на която в провинцията се гради и доверието, и богатството, те открито проявяваха толкова голямо уважение към господин Гранде, че по-наблюдателните хора можеха да съдят за размерите на капиталите на бившия кмет по раболепното почитание, на което бе предмет. В Сомюр нямаше човек, който да не бе убеден, че Гранде притежава някакво особено съкровище, някакво скривалище, пълно с жълтици, и нощем вкусва неизказаните радости, които доставя видът на купища злато. Скъперниците на дребно се чувствуваха някак уверени в това, като гледаха очите на Гранде, на които жълтият метал сякаш бе придал своя оттенък. Погледът на оня, който е свикнал да извлича огромни печалби от капитала си, както и погледът на сладострастника, на комарджията или на блюдолизника, неминуемо придобива известни неопределими привички, някакви бегли, алчни, тайнствени трепкания, които не убягват на събратята му. Този таен език образува, бих казал, нещо като франкмасонство на страстите. Така че господин Гранде вдъхваше почтително уважение, на каквото имаше право човек, който никога никому нищо не дължеше, който, като стар бъчвар и лозар, отгатваше с точност на астроном кога трябва да приготви хиляда и кога само петстотин бъчви за реколтата си, който не пропускаше сделка, винаги имаше бъчви за продан, когато бъчвата струваше по-скъпо от бъдещото й съдържание, който можеше да си прибере реколтата в избите и да изчака момента, когато ще продаде по двеста франка бъчвата, докато дребните производители я продаваха по пет луидора. Прочутата му реколта от 1811 година, благоразумно запазена и бавно разпродавана, му бе донесла над двеста и четиридесет хиляди франка.

Когато ставаше въпрос за пари, господин Гранде проявяваше качества на тигър и на боа: той умееше да залегне, да се свие, дълго да наблюдава жертвата си, преди да скочи върху нея; после отваряше пастта на кесията си, поглъщаше товар жълтици и спокойно лягаше, като змията, която смила жертвата си безстрастно, хладно, методично. Когато минаваше, винаги го гледаха със смесица от възхищение и страхопочитание. Та кой в Сомюр не бе усетил учтивото разкъсване на стоманените му нокти? На едного адвокатът Крюшо бе осигурил пари за купуване на имот, но с лихва единадесет на сто; на другиго господин Де Грасен бе откупил полици, но със страшно шконто. Рядко минаваше ден да не се спомене името на господин Гранде било на пазара, било във вечерните разговори из града.

За някои богатството на стария лозар беше предмет на патриотична гордост. Затова не един търговец, не един ханджия казваха с известно задоволство на клиенти от друг град:

— Господине, тук ние имаме две-три милионерски къщи, а пък господин Гранде и сам не знае богатството си!

През 1816 година най-добрите аритметици на Сомюр изчисляваха недвижимите имоти на Гранде на около четири милиона; но понеже от 1793 година до 1817 година навярно бе получавал средно по сто хиляди франка от тези имоти, можеше да се смята, че притежава в пари сума, почти равна на стойността на земите му. Затова винаги когато след партия бостон или след разговор за лозята се споменеше за Гранде, някой умник казваше:

— Гранде ли?… Гранде трябва да има към пет-шест милиона.

— Вие сте по-хитър от мене, аз и досега не съм успял да разбера колко му е цялото богатство — отвръщаха господин Крюшо или господин Де Грасен, ако чуеха подобни думи.

Заговореше ли парижанин за Ротшилдови или за господин Лафит, сомюрци питаха дали са богати колкото господин Гранде. И ако парижанинът потвърдеше с презрителна усмивка, те се споглеждаха и недоверчиво поклащаха глава. Такова голямо богатство прикриваше със златно було всички деяния на този човек. И макар отначало някои особености в живота му да предизвикваха присмех и подигравки, и присмехът, и подигравките отдавна вече бяха пресекнали. И най-дребните постъпки на господин Гранде внушаваха уважение като нещо добре преценено. Думите му, дрехите му, държането му, едно премигване на очите му бяха като закон в областта, където всеки, след като предварително го бе проучил така, както естествоизпитателят проучва проявите на инстинкта у животните, признаваше дълбоката безмълвна мъдрост и на най-незначителните му действия.

— Зимата ще бъде сурова — казваха хората, — господин Гранде си е сложил ръкавиците, подплатени с кожа; трябва да се бере гроздето.

— Господин Гранде купува много материал за дъги, ще има вино тази година.

Господин Гранде никога не купуваше месо, нито хляб. Изполичарите му носеха всяка седмица достатъчно угоени петли, пилета, яйца, масло и жито за сметка на неговата част. Той притежаваше воденица, чийто наемател беше задължен по договор да взема от дома му определено количество зърно и да му докарва триците и брашното. Макар вече да не беше млада, дългата Нанон, единствената му слугиня, всяка събота месеше хляб за семейството. Господин Гранде се бе условил с градинарите, които работеха негова земя, да му доставят зеленчук. А плодове береше толкова много, че пращаше голяма част от тях да се продават на пазара. Дърва за горене сечеше от живите си плетища или използуваше полуизгнилите пънове край нивите, които изполичарите му докарваха нарязани и подреждаха в бараката, а в замяна получаваха благодарност. Единствените му разноски, както беше известно, бяха за просфора, за дрехите на жена му и дъщеря му и за троновете им в църквата, за осветление, за заплата на дългата Нанон, за калайдисване на тенджерите, за данъците, за поправка на сградите и за стопанисване на имотите. Имаше шестстотин арпана наскоро купена гора, която пазачът на съседа наглеждаше срещу обещанието на Гранде, че някак ще му се отблагодари. Започна да яде дивеч чак след като купи гората.

Държането на този човек беше съвсем просто. Говореше малко. Обикновено изразяваше мислите си с къси многозначителни изречения, произнесени с тих глас. След Революцията, когато привлече погледите, той бе започнал досадно да заеква, щом трябваше да говори по-дълго или да участвува в спор. Това заекване, несвързаността на думите му, многословието, в което удавяше мисълта си, привидната липса на логика, отдавани на липсата на образование, бяха престорени и ще бъдат обяснени, доколкото е необходимо, с някои случки от тази история. Впрочем четири изречения, точни като алгебрични формули, обикновено му служеха да обхване, да разреши всички трудности в живота и търговията: „Не знам, не мога, не искам, ще видим.“ Той никога не казваше „да“, нито „не“, никога не пишеше. Заговореха ли му, слушаше хладно, държеше си брадичката с дясната ръка, като опираше десния лакът на опакото на лявата ръка, и за всяко нещо си създаваше мнение, от което никога не отстъпваше. Дълго обмисляше и най-дребната сделка. Когато след умело воден разговор, смятайки, че вече го държи, противникът издадеше тайната на своите намерения, Гранде му отвръщаше:

— Нищо не мога да реша, преди да се посъветвам с жена си.

Жена му, която той бе свел до положение на робиня, беше най-удобният му параван в сделките. У никого не ходеше на гости, не желаеше нито да го канят, нито да кани на обед; никога не вдигаше шум и сякаш пестеше всичко, дори движенията си. В чужд дом не побутваше нищо от неизменно уважение към собствеността. Но въпреки кроткия глас, въпреки предпазливото държане езикът и навиците на бъчваря излизаха наяве особено когато си беше вкъщи, където се сдържаше по-малко, отколкото другаде. Външно Гранде беше човек пет стъпки висок, набит, широкоплещест, с прасци, дебели дванадесет палеца, възлести колене и широки рамене; лицето му беше кръгло, тъмно, белязано от едра шарка; брадичката му беше права, устните без никаква извивка, а зъбите — бели; очите му имаха оня спокоен и хищен израз, който народът приписва на базилиска; по челото му, покрито с напречни бръчки, не липсваха изразителни издутини; жълтеникавите му прошарени коси бяха златистосребърни, както казваха някои младежи, които не знаеха какво значи да си правят шеги с господин Гранде. На върха на дебелия му нос имаше брадавица с жилки, за която не без основание простите хора казваха, че е пълна с лукавство. Това лице изразяваше опасна прозорливост, хладна честност, егоизъм на човек, свикнал да съсредоточава чувствата си в радостите на скъперничеството и върху едничкото същество, което значеше нещо за него — дъщеря му Йожени, неговата наследница. Стойката, държането, походката му, всичко у него издаваше самоувереност, която придобиват хора, свикнали винаги да успяват в начинанията си.

Така че въпреки привидно лекия си и мек нрав господин Гранде имаше железен характер. Понеже винаги беше облечен по един и същ начин, онези, които го видеха днес, все едно че го бяха видели и през 1791 година. Тежките му обувки бяха вързани с кожени връзки; по всяко време носеше дебели вълнени чорапи, плътни кафяви сукнени панталони до коленете със сребърни катарами, кадифена жилетка на жълти и сиви черти с четири копчета, широк дългопол сюртук, черна вратовръзка и квакерска шапка. Ръкавиците му, здрави като стражарските, траеха по двадесет месеца и за да ги пази чисти, той ги слагаше с привично движение върху периферията на шапката си все на същото място. Сомюр не знаеше нищо повече за неговата личност.

Само шестима жители на града имаха правото да посещават къщата му. Най-изтъкнатият от първите трима беше племенникът на господин Крюшо. Откакто бе назначен за председател на мировото съдилище в Сомюр, този млад мъж бе прибавил Бонфон към презимето си Крюшо и се стремеше да даде предимство на Бонфон пред Крюшо. Той вече се подписваше К. дьо Бонфон. Недосетливият ищец, който го назовеше „господин Крюшо“, скоро забелязваше по време на заседанието, че е извършил глупост. Съдията покровителствуваше онези, които го наричаха „господин председател“, но даряваше с най-любезна усмивка ласкателите, които му казваха „господин Дьо Бонфон“.

Господин председателят беше тридесет и три годишен, притежаваше имението Бонфон (Boni Fontis), което носеше седем хиляди франка годишен доход; очакваше наследство от чичо си нотариуса и от чичо си абат Крюшо, каноник в църквата „Сен-Мартен“ в Тур, а и двамата минаваха за доста богати. Тези трима Крюшо, поддържани от доста братовчеди и сродени с двадесет семейства в града, образуваха партия, както навремето Медичите във Флоренция; и както Медичите, Крюшо имаха свои Паци. Госпожа Де Грасен, майка на двадесет и три годишен син, редовно ходеше да играе карти с госпожа Гранде и се надяваше да ожени своя мил Адолф за госпожица Йожени. Господин Де Грасен, банкерът, усилено подпомагаше маневрите на жена си с непрекъснати услуги, които правеше тайно на стария скъперник, и винаги пристигаше навреме на полесражението. Тези трима Де Грасен също имаха свои привърженици, братовчеди, верни съюзници.

Откъм рода Крюшо абатът, Талейран на семейството, здраво поддържан от брат си нотариуса, упорито оспорваше терена на жената на финансиста и се опитваше да осигури голямото наследство за своя племенник председателя. Тази тайна борба между ридовете Крюшо и Де Грасен, чиято награда беше ръката на Йожени Гранде, страстно занимаваше различните кръгове на сомюрското общество. Дали госпожица Гранде ще се омъжи за председателя или за господин Адолф Де Грасен? На този въпрос едни отговаряха, че господин Гранде няма да даде дъщеря си нито на единия, нито на другия. Разяждан от амбиция, бившият бъчвар, казваха те, си търси за зет някой пер на Франция, когото триста хиляди франка рента ще накарат да приеме всички минали, сегашни и бъдещи бурета на семейство Гранде.

Други отвръщаха, че господин и госпожа Де Грасен са благородници и извънредно богати, че Адолф е много приятно момче и ако Гранде няма предвид някой папски племенник, подобен брак наистина би трябвало да задоволи такива незначителни хорица, да задоволи човек, когото цял Сомюр бе виждал с тесла в ръката и който на това отгоре бе носил червена шапка.

По-разумните забелязваха, че господин Крюшо дьо Бонфон ходи по всяко време у Гранде, докато съперникът му е приеман само в неделя. Едни изтъкваха, че госпожа Де Грасен е по-свързана с жените от дома Гранде, отколкото госпожите Крюшо, и може да им внушава известни мисли, а това рано или късно ще окаже влияние в нейна полза. Други пък отвръщаха, че абат Крюшо донемайкъде умее да действува подмолно и че в това отношение може да бъде достоен съперник на всяка жена.

— Те са един на един — казваше някакъв сомюрски остроумец.

Като по-осведомени, старите местни жители твърдяха, че Гранде е предвидлив и няма да допусне богатството да излезе от рода, та сомюрската госпожица Гранде ще се омъжи за сина на парижкия господин Гранде, търговец на вина на едро.

На това крюшотистите и грасенистите отвръщаха:

— Първо на първо двамата братя не са се виждали и два пъти през тези тридесет години. Освен това парижкият господин Гранде има по-високи претенции за своя син. Той е районен кмет, депутат, полковник от националната гвардия, съдия в търговския съд, отрекъл се е от сомюрските Гранде и има намерение да се сроди с някое семейство на херцози по Наполеоново благоволение.

Какво ли не разправяха за наследницата, за която се говореше на двадесет левги околовръст, та чак и в обществения превоз между Анжу и Блоа! В началото на 1818 година крюшотистите спечелиха значително предимство пред грасенистите. Имението Фроафон, забележително със своя парк, с великолепния си замък, с чифлиците, реките, езерата и горите си, на стойност три милиона, бе обявено за продан от младия маркиз Дьо Фроафон, принуден да превърне в пари недвижимото си имущество. Нотариусът Крюшо, председателят на съда Крюшо, абатът Крюшо, подпомогнати от привържениците си, успяха да предотвратят продажбата му на парцели. Нотариусът уреди златна сделка с младежа, като го убеди, че ще има да води безкрайни дела с купувачите, преди да си получи парите от продажбата на отделните парцели, и че ще е по-добре да продаде целия имот на господин Гранде, човек, разполагащ със средства и при това в състояние да му плати земята в брой. Така прекрасното наследствено имение на маркизите Дьо Фроафон беше лапнато от господин Гранде, който, за голяма изненада на сомюрчани, го изплати наведнъж, с известно шконто, след като бяха изпълнени формалностите. Това събитие се разчу в Нант и в Орлеан. Господин Гранде отиде да види замъка си с една каруца, която случайно се връщаше във Фроафон. След като хвърли собственически поглед на имението, той се прибра в Сомюр уверен, че е вложил парите си с пет на сто, и обзет от величавата мисъл да присъедини към имението и другите си земи. После, за да напълни отново почти празната си съкровищница, реши да изсече горите и горичките си и да превърне в капитал тополите от ливадите си.

Сега е лесно да се разбере какво се влагаше в думите „къщата на господин Гранде“ — онази сива, хладна, тиха къща, разположена в най-високата част на града, в сянката на порутените укрепления. Както цялата сграда, двата стълба и сводът, образуващи отвора на вратата, бяха от оня особен бял пясъчник, който се среща по бреговете на Лоара и е толкова мек, че средно издържа едва до двеста години. Цели в нееднакви дупки, странно издълбани от променливото време, сводът и поддържащите го колони сякаш бяха нарочно изработени с характерните за френската архитектура ситни, подобни на следи от червеи орнаменти и това придаваше на портала известна прилика с тъмничен вход. Над готическия свод господствуваше дълъг барелеф, изработен от твърд камък и представящ четирите годишни времена, чиито фигури бяха вече разядени и съвсем почернели. Над барелефа се издаваше греда, върху която от случайно попаднали семена бяха израснали жълти париетарии, фунийки, телефончета, живовляк и едно доста високо черешово дръвче. Масивната разсъхнала се дъбова врата беше кафява, цяла напукана, наглед слаба, но здраво крепена от гвоздеи, които образуваха геометрични фигури. Малка четвъртита решетка с гъсти пръчки, почервенели от ръжда, заемаше средата на вратата и като че служеше за допълнение на чукче, закрепено за нея с халка, с което се удряше по един по-голям гвоздей във форма на разкривено лице. Продълговатото чукче, от онези, които нашите прадеди са наричали „жакмар“, приличаше на голяма удивителна; ако го разгледаше по-внимателно, някой антиквар би открил следи от необикновено смешно лице, изобразено навремето върху него, а сега изтрито от дълга употреба.

През малката решетка, предназначена да се разпознават приятели по време на гражданските войни, любопитните можеха да зърнат в дъното на мрачен зеленикав сводест коридор няколко изтрити стъпала, водещи към една градина, живописно оградена с дебели влажни зидове, по които се стичаше вода и растяха хилави храсти. Това бяха стените на крепостта, върху които се намираха градините на няколко съседни къщи. В приземния етаж на къщата най-голямата стая беше всекидневната, в която се влизаше през сводестия коридор. Малцина знаят какво голямо значение има всекидневната в малките градове на Анжу, Турен и Бери. Тя е едновременно хол, салон, кабинет, будоар, трапезария; тя е сцената на семейния живот, средището на дома; тук кварталният бръснар идваше два пъти годишно да подстригва косите на господин Гранде; тук приемаха изполичарите, свещеника, помощник-префекга, ратая от мелницата. Двата прозореца на тази стая гледаха към улицата, подът беше дъсчен; сиви ламперии със старинна резба покриваха стените догоре; таванът беше от греди, боядисани в сиво, а разстоянията между тях бяха запълнени с бял, но вече пожълтял чоп. Стар меден часовник, инкрустиран с костени арабески, красеше грубо изваяната от бял камък камина, върху която имаше зеленикаво огледало, чиито ръбове, изрязани полегато, за да се вижда дебелината му, хвърляха надлъжна ивица светлина върху високо стоманено готическо пано със златни и сребърни нишки. Двата позлатени медни разклонени свещника, които красяха ъглите на камината, имаха две предназначения: като се махнеше розетката, която служеше за събиране на разтопения восък и чийто главен клон се завинтваше за подставка от синкав мрамор, обточена с тъмна мед, подставката образуваше нещо като всекидневен свещник. Старинните по форма кресла бяха тапицирани с гоблени, представящи басни от Лафонтен; но ако човек не знаеше това, не би могъл да разбере сюжетите — толкова трудно се различаваха избелелите цветове и покритите с кръпки лица. В четирите ъгъла на стаята имаше нещо като триъгълни бюфети, завършващи с мръсни етажерки. Между двата прозореца беше поставена стара игрална маса с дървени инкрустации, образуващи шахматна дъска. Над масата бе окачен овален барометър с черна рамка, украсена с позлатени дървени панделки, върху които мухите бяха лудували толкова безсрамно, че позлатата будеше съмнение. На стената срещу камината висяха два пастелни портрета, които трябваше да представят дядото на госпожа Гранде, стария господин Дьо Лабертьолиер, в униформа на лейтенант от френската гвардия, и покойната госпожа Жантийе, облечена като овчарка. На двата прозореца имаше червени рипсени драпирани завеси, прибрани и привдигнати с копринени кордони, завършващи с големи пискюли. Тази луксозна мебелировка, която толкова малко съответствуваше на нрава на Гранде, бе включена в покупката на къщата заедно с готическото пано, часовника, тапицираните кресла и ъгловите бюфети от розово дърво. При по-близкия до вратата прозорец имаше сламен стол, с подпорки на крачетата, за да може госпожа Гранде да гледа минувачите. Работна масичка от черешово дърво и малко кресло за Йожени Гранде, поставено съвсем наблизо, заемаха останалото пространство пред прозореца.

Тук вече петнадесет години от април до ноември дните на майката и дъщерята течаха спокойно в непрекъснат труд. В първия ноемврийски ден те можеха да заемат зимното си място край камината. Само от този ден Гранде разрешаваше да се пали камината и нареждаше тя да се загасява на тридесет и първи март, без да взема под внимание нито студовете през ранната пролет, нито есенния хлад. Една грейка, пълна с жарава, която дългата Нанон успяваше с хитрост да запази в кухненската печка, помагаше на госпожа и госпожица Гранде да понасят по-студените утрини и вечери през месеците април и октомври. Майката и дъщерята поддържаха цялото бельо на домакинството, като истински работнички посвещаваха дните си на този труд, и то толкова добросъвестно, че ако Йожени пожелаеше да избродира една якичка на майка си, беше принудена да прави това през часовете за сън, като мамеше баща си, за да си осигури осветление. От години скъперникът раздаваше свещи на дъщеря си и на дългата Нанон, както сутрин им даваше хляб и необходимите за през деня продукти.

Дългата Нанон беше може би едничкото живо същество, способно да приеме деспотизма на господаря си. Целият град завиждаше на господин и госпожа Гранде заради нея. Дългата Нанон, наречена така поради ръста си — пет стъпки и осем палеца, — слугуваше у Гранде от тридесет и пет години. Макар че получаваше само шестдесет франка, тя минаваше за една от богатите слугини в Сомюр. Тези шестдесет франка, събирани тридесет и пет години, й бяха позволили да вложи неотдавна четири хиляди франка у господин Крюшо за пожизнена рента. Този резултат от продължителното и упорито пестене на дългата Нанон направи огромно впечатление. Всяка слугиня завиждаше на нещастната шестдесетгодишна жена, че си е осигурила хляб за старини, без да мисли за тежката робия, с която бе заплатен този хляб. Когато беше двадесет и две годишна, лицето й изглеждаше до такава степен отблъскващо, че горката мома не успяваше да се хване на работа в никоя къща; но това впечатление, разбира се, беше съвсем неправилно: същото това лице би предизвикало голямо възхищение, ако беше на раменете на някой гренадир от гвардията; но както се казва, всяко нещо трябва да си е на мястото. Принудена да напусне един опожарен чифлик, където бе пасла крави, тя дойде в Сомюр и се залови да си търси място, подтиквана от решителност, която пред нищо не се спираше. По това време Гранде вече бе намислил да се жени и искаше да си уреди дом. Той зърна момата, препращана от къща на къща. С усета си на бъчвар умееше да преценява физическата сила и отгатна каква полза може да се извлече от едно женско същество с тяло на Херкулес, стъпило на краката си като шестдесетгодишен дъб на корените си, с широки бедра, як гръб, ръце като на каруцар и непоклатима честност, както беше непоклатима и добродетелта й. Нито брадавиците, които красяха воинското лице на Нанон, нито керемидената кожа, нито жилестите ръце, нито дрипите й стреснаха бъчваря, който още беше на възраст, когато сърцето потрепва. И така, той облече, обу, нахрани нещастната мома, даде й заплата и не се отнасяше грубо с нея.

Като видя, че я приемат така, дългата Нанон тайно заплака от радост и искрено се привърза към бъчваря, който впрочем започна да я използува съвсем като феодал. Нанон вършеше всичко: готвеше, переше дрехите, изплакваше ги на Лоара, нарамваше ги и ги връщаше; ставаше, щом съмне, лягаше късно; наесен готвеше на всички гроздоберачи, наглеждаше баберкарите; пазеше като вярно куче имота на господаря си; с една дума, беше му сляпо вярна и безропотно изпълняваше и най-дребните му прищевки. През прочутата 1811 година, когато гроздето бе обрано с цената на нечуван труд, Гранде реши да даде на Нанон стария си часовник за двадесетгодишното й слугуване и това бе единственият подарък, който тя получи от него. Вярно, че й даваше старите си обуща (ставаха й), но те бяха толкова износени, че тримесечното им използване не можеше да се смята за подарък.

Нуждата направи нещастната мома такава скъперница, че накрая Гранде я заобича, както се обича куче, а Нанон се остави да й сложат нашийник с шипове, които вече не я бодяха. Не се оплакваше, когато Гранде режеше хляба прекалено пестеливо, на драго сърце приемаше наред с всички своя дял от строгия здравословен режим в дома, където никой никога не боледуваше. Освен това Нанон беше член на семейството: тя се смееше, когато Гранде се смееше, тъжеше, студуваше, грееше се, работеше с него. Но пък и колко приятни страни имаше в това равенство! Господарят никога не я упрекваше, ако хапнеше някоя праскова в лозята или окапали под дърветата джанки и сини сливи.

— Яж, яж, Нанон — казваше й той през годините, когато клоните се огъваха от плод, който изполичарите даваха на свинете.

За мома, израснала на село, видяла само грубо отношение в детството си, за беднячка, прибрана по милост, двусмисленият смях на Гранде беше като истински слънчев лъч. Впрочем в простодушното сърце на Нанон, в ограниченото й съзнание имаше място само за едно чувство, за една мисъл. От тридесет и пет години тя все си представяше как пристига в бъчварницата на Гранде боса, дрипава и чуваше как бъчварят й казва:

— Какво обичате, гълъбче?

И признателността й оставаше непокътната. Понякога, като се сетеше, че това бедно създание никога не е чуло ласкава дума, че до едно са му непознати нежните чувства, които жената вдъхва, и че един ден може да се яви пред Господа по-девствена и от самата Дева Мария, обзет от съжаление, Гранде я поглеждаше и казваше:

— Горката Нанон!

След това възклицание старата слугиня винаги му отправяше поглед, който не може да се изрази с думи. Подхвърляно от време на време, то отдавна вече беше създало помежду им неразривна приятелска връзка, към която всеки път се прибавяше по една нова брънка. В съжалението, заседнало в сърцето на Гранде и приемано с благодарност от старата мома, имаше нещо ужасно. Тази жестока жалост на скъперник, която ласкаеше сърцето на стария бъчвар, беше цялото щастие на Нанон. И кой ли не ще каже: „Горката Нанон!“ Бог ще разпознае своите ангели по извивките на гласовете им и по тайнствените им съжаления. В Сомюр имаше много семейства, където към прислужниците се отнасяха по-добре, и при все това господарите не получаваха никаква благодарност. Оттам и тези думи:

— Какво ли правят тия Гранде, та дългата Нанон е толкова предана? За тях е готова в огъня да се хвърли!

Кухнята, чиито прозорци с решетки гледаха към двора, винаги беше чиста, подредена, студена, истинска кухня на скъперник, където нищо не биваше да се губи. След като измиеше съдовете, прибереше остатъците от обеда и загасеше огъня, Нанон напускаше кухнята, отделена от всекидневната с коридор, и отиваше да преде коноп при господарите си. С една свещ семейството изкарваше цялата вечер. Слугинята спеше в дъното на този коридор, в едно преградено помещение, осветено от прозорче, което не се отваряше. Непоклатимото здраве й позволяваше безнаказано да живее в тази дупка, откъдето можеше да чува и най-малкия шум сред дълбоката тишина, която цареше денонощно в дома. Като куче-пазач, тя трябваше да спи леко и да си отпочива, бдейки.

Описанието на другата част на къщата ще бъде свързано с по-нататъшните събития; впрочем скицата на всекидневната, където блестеше целият разкош на семейството, може да даде предварителна представа за голотата на горните етажи.

Една надвечер в средата на месец ноември 1819 година дългата Нанон запали огън за пръв път. Есента се бе случила много мека. Този ден беше празник, добре известен на Крюшови и на Де Грасенови. Затова и шестимата противници се бяха приготвили да дойдат в пълно бойно снаряжение, да се срещнат във всекидневната и да се състезават в даване доказателства за приятелство. Сутринта цял Сомюр бе видял госпожа и госпожица Гранде, придружени от Нанон, когато отиваха на църква, и всеки се сети, че този ден е годишнината от раждането на госпожица Йожени. Затова, като пресметнаха кога ще свърши обедът, нотариусът Крюшо, абат Крюшо и господин К. дьо Бонфон побързаха да пристигнат преди Де Грасенови, за да честитят на госпожица Гранде. И тримата носеха огромни букети цветя, отгледани в малките им топлици. Опашките на цветята, които председателят смяташе да поднесе, бяха досетливо вързани с панделка от бял сатен, украсена със златни ресни. Както винаги в паметните рождени и именни дни на Йожени, господин Гранде бе отишъл още сутринта да я изненада в леглото и тържествено й бе поднесъл бащиния си подарък, който от тринадесет години беше някоя рядка златна монета. Госпожа Гранде обикновено подаряваше на дъщеря си зимна или лятна рокля, според случая. С тези две рокли и жълтиците, които Йожени получаваше на Нова година и на именния ден на баща си, й се събираше малък доход от стотина екю, който Гранде с удоволствие я гледаше как трупа. Та нима това не означаваше да слага парите си от една своя каса в друга и, така да се каже, да възпитава скъперничеството у дъщеря си, от която понякога искаше сметки за богатството й, навремето увеличавано и от дядо и баба Лабертьолиер, като подмяташе:

— Това ще ти бъде сватбената „дузина“.

„Дузината“ е старинен обичай, още в сила и свято спазван в някои области на Средна Франция. В Бери и Анжу, когато се жени момиче, семейството му или семейството на младоженеца трябва да му даде кесия, в която, в зависимост от имотното състояние на семейството, има дванадесет монети или дванадесет дузини, или хиляда и двеста жълтици. И най-бедната овчарка не би се омъжила без „дузина“, па ако ще тя да е от едри петаци. В Исудьон още говорят за подарената на някаква богата наследница „дузина“, която се състояла от сто четиридесет и четири португалски жълтици. Папа Климент VII, чичо на Катерина Медичи, й подарил, когато я женел за Анри II, дванадесет стари извънредно ценни златни медала.

По време на обеда, радостен, че вижда своята Йожени разхубавена в новата си рокля, бащата се бе провикнал:

— Понеже днес е празникът на Йожени, да запалим камината! Това ще бъде добро предзнаменование.

— Госпожицата ще се ожени още тази година, това е сигурно — каза дългата Нанон, като отнасяше остатъците от една гъска — фазана на бъчварите.

— В Сомюр не виждам мъж за нея — отвърна госпожа Гранде и плахо погледна мъжа си, а на нейната възраст това издаваше пълното съпружеско робство, под чието бреме стенеше бедната жена.

Гранде изгледа дъщеря си и весело извика:

— Днес детето стана на двадесет и три години, скоро ще трябва да се позанимаем с него.

Йожени и майка й мълчаливо се спогледаха, сякаш искаха да си кажат нещо.

Госпожа Гранде беше суха, слаба, жълта като дюля, несръчна, бавна; от онези жени, които сякаш са създадени, за да бъдат тиранизирани. Имаше едри кости, голям нос, голямо изпъкнало чело, големи очи и на пръв поглед някак напомняше омекнал плод, който вече няма ни вкус, ни сок. Зъбите й бяха черни, редки, устата й — набръчкана, брадичката й приличаше, както се казва, на галош. Беше превъзходна жена, истинска Лабертьолиер. От време на време абат Крюшо умело намираше случай да й каже, че на младини не била грозна и тя му вярваше. Нейната ангелска кротост, смирението й на насекомо, измъчвано от дечурлига, рядката й набожност, неизменно равното й настроение и добродушие караха всички да я съжаляват и уважават. Мъжът й никога не й даваше повече от шест франка наведнъж за дребни разходи. Смешна на вид, тази жена, макар със зестрата и наследствата си да бе донесла на Гранде повече от триста хиляди франка, винаги се чувствуваше толкова дълбоко унизена от зависимостта и робството, против които душевната й кротост й забраняваше да се бунтува, че никога не бе поискала нито едно петаче, не се бе опитала с най-лек намек да оспори документите, които нотариусът Крюшо й представяше за подпис. Ето каква глупава прикрита гордост, какво постоянно непризнавано и наранявано от Гранде душевно благородство преобладаваха в поведението на тази жена.

Госпожа Гранде неизменно бе облечена със зеленикава рокля от ливанска коприна и бе свикнала с една рокля да изкарва почти цяла година; носеше голям шал от бял памучен плат, шапка от шита слама и почти винаги — черна тафтена престилка. Понеже рядко излизаше от къщи, не късаше много обувки. С една дума, тя никога нищо не искаше за себе си. Като се сетеше, че е минало много време, откакто не е дал шест франка на жена си, на Гранде му ставаше съвестно и затова всяка година при продажбата на реколтата в договора включваше и по някоя дребна сума за нея. Четирите или петте луидора, подарени от холандеца или белгиеца, който купуваше виното на Гранде, съставяха почти целия годишен доход на госпожа Гранде. Но след като бе получила петте си луидора, мъжът й често казваше, сякаш кесията им бе обща:

— Можеш ли да ми заемеш някоя пара?

И горката жена, щастлива, че може да направи нещо за мъжа си, когото изповедникът й представяше като неин властелин и господар, му връщаше в течение на зимата няколкото екю, получени при продажбата. Когато Гранде изваждаше от джоба си петфранковата монета, отредена всеки месец за дребни разноски — конци, игли и дрехите на дъщеря му, никога не пропускаше, след като закопчае джобчето на жилетката си, да каже на жена си:

— А ти, майко, искаш ли нещо?

Подтиквана от чувство на майчинско достойнство, госпожа Гранде отвръщаше:

— После ще видим, приятелю.

Безсмислено великодушие! Гранде смяташе, че е много щедър към жена си. Нима философите, които срещат хора като Нанон, като госпожа Гранде, като Йожени, нямат право да мислят, че иронията е основна черта на провидението? След обяда, когато за пръв път стана дума за задомяването на Йожени, Нанон отиде да донесе бутилка касис от стаята на господин Гранде и едва не падна, като слизаше.

— Глупачка, как може ти да падаш като другите? — й каза господарят.

— Спънах се в едно стъпало, дето се е разклатило, господарю.

— Права е — каза госпожа Гранде. — Отдавна трябваше да повикате майстор да го поправи. Вчера и Йожени насмалко не си навехна крака.

— Вземи — рече Гранде на Нанон, като я видя колко е пребледняла, — понеже е рожденият ден на Йожени и понеже си щяла да паднеш, пийни си чашка касис да се съвземеш.

— Бога ми, заслужавам — каза Нанон. — Друг да беше на мое място, щеше да счупи бутилката; но аз лакътя си щях да счупя, защото я държах нагоре.

— Горката Нанон! — рече Гранде и й сипа касис.

— Удари ли се? — запита Йожени и любопитно я изгледа.

— Не, защото се задържах, плъзнах се по гръб.

— Е, ще ви оправя стъпалото, понеже е рожденият ден на Йожени. Ама и вие не можете ли да стъпвате в ъгъла, където е още здраво!

Гранде взе свещта, остави жена си, дъщеря си и слугинята само на светлината от камината, където огънят пламтеше, и отиде при пещта да вземе дъски, гвоздеи и сечивата си.

— Да дойда ли да ви помагам? — извика му Нанон, като го чу да чука на стълбата.

— Не, не! Аз си зная работата — отвърна старият бъчвар.

Докато Гранде сам поправяше разядената стълба и си подсвиркваше с все сила, като си припомняше младите години, тримата Крюшо почукаха на вратата.

— Вие ли сте, господин Крюшо? — попита Нанон, като погледна през малката решетка.

— Да — отвърна председателят.

Нанон отвори и при светлината на камината, която се отразяваше под сводестия коридор, тримата Крюшо успяха да зърнат входа на всекидневната.

— Аха! За празника сте дошли — каза им Нанон, доловила уханието на цветята.

— Прощавайте, господа — извика Гранде, като позна приятелите си по гласовете, — на ваше разположение съм! Не съм от горделивите, сам си поправям едно стъпало на стълбището.

— Продължавайте, продължавайте, господин Гранде, всеки е кмет у дома си^[6] — поучително изрече председателят и сам се засмя на своя намек, който никой не разбра.

Госпожа и госпожица Гранде станаха. Председателят се възползува от тъмнината и каза на Йожени:

— Госпожице, ще ми позволите ли да ви пожелая днес, в деня, когато сте се родили, дълги години щастие и все така добро здраве?

И той поднесе на наследницата голям букет от редки за Сомюр цветя, после я хвана за лактите и толкова благосклонно я целуна от двете страни по врата, че Йожени се засрами. Председателят, който приличаше на голям ръждив гвоздей, смяташе, че така се ухажва.

— Не се стеснявайте — каза Гранде, като влизаше. — Много сте решителен в празник, господин председател!

— С госпожицата всички дни биха били празници за моя племенник — отвърна абат Крюшо, държейки букета си.

Абатът целуна ръка на Йожени, а нотариусът Крюшо просто целуна момичето по двете страни и каза:

— Ето как растем! Всяка година с по дванадесет месеца.

Като сложи свещника пред часовника, Гранде, който не изоставяше шега, щом му се харесаше, и я повтаряше до втръсване, рече:

— Понеже днес е празникът на Йожени, да запалим свещниците!

После внимателно свали разклонените свещници, завинти по една розетка на всяка подставка, взе от Нанон нови свещи, увити в къс хартия, забучи ги в дупките, закрепи ги, запали ги, седна до жена си и едно след друго изгледа приятелите си, дъщеря си и двете свещи. Абат Крюшо, дребен, закръглен, тлъстичък мъж с червена гладка перука и лице на стара комарджийка, просна краката си, обути в груби обуща със сребърни токи, и каза:

— Де Грасен не са ли идвали?

— Още не — отвърна Гранде.

— А ще дойдат ли? — запита старият нотариус и смръщи надупченото си като решето лице.

— Предполагам — каза госпожа Гранде.

— Свършихте ли гроздобера? — обърна се председателят на съда Дьо Бонфон към Гранде.

— Докрай! — рече старият лозар, стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, като изпъчи гърди със същата гордост, с която прозвуча и отговорът му „докрай!“. През вратата на коридора, водещ за кухнята, зърна дългата Нанон, седнала при огнището; запалила свещ, тя се готвеше да преде там, за да не стои при гостите.

— Нанон — рече той и излезе в коридора, — изгаси огъня и свещта и ела при нас! Дявол да го вземе, има място за всички ни.

— Ще дойдат отбрани хора, господарю.

— Ти да не би да струваш по-малко от тях! И те произлизат от реброто на Адам като тебе.

Гранде се върна при председателя и го попита:

— Продадохте ли си реколтата?

— Ей богу, не. Ще я пазя. Ако сега виното е добро, след две години ще стане още по-добро. Както знаете, собствениците са се зарекли да държат на уговорените цени, тази година белгийците няма да ни надвият. Пък и да си отидат, хе, пак ще дойдат.

— Да, само ние здраво да се държим — каза Гранде така, че председателят изтръпна.

„Да не би вече да е започнал пазарлък?“ — помисли си Крюшо.

В този миг чукчето извести за пристигането на семейство Де Грасен и влизането им прекрати разговора, който госпожа Гранде и абатът бяха започнали.

Госпожа Де Грасен беше от онези дребни, живи, пълнички, бели и розови жени, които благодарение на затворения живот в провинцията и на привичните добродетелни нрави и на четиридесет години изглеждат млади. Те са като последните рози през късна есен, приятни за гледане, но с някак студени листенца и отслабнало ухание. Тя се обличаше доста добре, изписваше си дрехите от Париж, даваше тон на модата в Сомюр и уреждаше приеми. Мъжът й, бивш ефрейтор в императорската гвардия, тежко ранен при Аустерлиц, сега в оставка, въпреки уважението си към Гранде се държеше с подчертана откровеност на военен.

— Добър ден, Гранде — каза Де Грасен на лозаря и му подаде ръка с израз на известно превъзходство, с който винаги смазваше рода Крюшо. — Госпожице — обърна се той към Йожени, след като поздрави госпожа Гранде, — вие сте все така красива и разумна и аз наистина не знам какво може да ви се пожелае.

После й поднесе едно малко сандъче, което слугата му държеше и което съдържаше кейптаунско изтравниче, рядко цвете, неотдавна пренесено в Европа.

Госпожа Де Грасен много нежно целуна Йожени, стисна й ръката и й каза:

— Адолф ще ви поднесе един малък спомен от мен.

Висок, рус, блед и нежен младеж с доста добри обноски, привидно стеснителен, но неотдавна похарчил в Париж, където бе отишъл да следва право, осемдесет хиляди франка освен редовната издръжка, се приближи до Йожени, целуна я по двете страни и й поднесе кутия за ръкоделие с принадлежности от позлатено сребро, съвсем евтина стока въпреки плочката във форма на щит с доста красиво гравирани готически инициали „ЙГ“, която създаваше впечатлението, че цялата изработка е много изискана. Като отвори кутията, Йожени изпита такава неочаквана и пълна радост, при която девойките се сепват, изчервяват се, разтреперват се от удоволствие. Тя обърна очи към баща си, сякаш да разбере дали й разрешава да приеме подаръка, а господин Гранде каза с тон, който би могъл да прослави всеки актьор:

— Вземи, дъще!

Тримата Крюшо останаха смаяни, като видяха какъв развълнувано щастлив поглед хвърли на Адолф де Грасен наследницата, на която подобно богатство се стори нечувано. Господин Де Грасен поднесе на Гранде табакерата си с енфие, също взе една щипка, изтърси прашинките тютюн от лентата на Почетния легион, закачена на петелката на синия му редингот, и изгледа господата Крюшо така, сякаш искаше да каже: „Да видим как ще отбиете тоя удар!“

С престорената искреност на присмехулница госпожа Де Грасен впери поглед в сините стъклени вази с букетите на семейство Крюшо, сякаш търсеше да открие техните подаръци. При това неудобно положение абат Крюшо изчака всички да насядат край камината, а сам се отстрани с Гранде в дъното на стаята. Когато двамата старци се озоваха до най-отдалечения от семейство Де Грасен прозорец, свещеникът каза на ухото на скъперника:

— Тези хора хвърлят парите си на вятъра.

— Какво от това, щом влизат в моя зимник? — отвърна лозарят.

— Ако пожелаете да подарите златни ножици на дъщеря си, имате пари да й купите — рече абатът.

— Аз й давам нещо повече от ножици — отвърна Гранде.

„Племенникът ми е дръвник — помисли си абатът, като гледаше председателя, чиито разчорлени коси още повече загрозяваха тъмното му лице. — Не можа ли да измисли някаква глупава скъпа дреболия?“

— Ще поиграем с вас на карти, госпожо Гранде — каза господин Де Грасен.

— Както сме се събрали, правим две карета…

— Понеже е празникът на Йожени — каза Гранде, — разиграйте общо лото. И децата ще участвуват. — И бъчварят, който никога не пипваше карти, посочи към дъщеря си и Адолф. — Хайде, Нанон, нареди масите.

— Ние ще ви помогнем, госпожице Нанон — весело рече госпожа Де Грасен, възбудена от радостта, която бе доставила на Йожени.

— Никога в живота си не съм била толкова доволна — каза й наследницата. — Не съм виждала такова хубаво нещо.

— Адолф го донесе от Париж, той го е избирал — каза й на ухото госпожа Де Грасен.

„Ти карай, карай така, проклета интригантке! — мислеше си председателят. — Само да ми дойдете на дело ти или твоят мъж, правото никога няма да бъде на ваша страна.“

Седнал в своя ъгъл, нотариусът гледаше абата спокойно и си казваше: „Каквото и да измислят Де Грасенови, моето богатство, богатството на брат ми и на племенника ми общо правят милион и сто хиляди франка. Де Грасен притежава най-много половината, а има и дъщеря: да правят каквито щат подаръци! Един ден и наследницата, и подаръците им ще бъдат наши!“

В осем и половина вечерта наредиха две маси. Хубавата госпожа Де Грасен успя да настани сина си до Йожени. Действуващите лица в тая много занимателна, макар и обикновена наглед сцена, снабдени с пъстри, покрити с числа картончета и със сини стъклени пулове, се правеха, че слушат стария нотариус, който не изтегляше номер, без да подхвърли някоя шега, но мислеха за милионите на господин Гранде. Старият бъчвар самодоволно оглеждаше розовите пера, свежото облекло на госпожа Де Грасен, войнственото лице на банкера, Адолф, председателя, абата, нотариуса и вътрешно си казваше: „Събрали са се заради парите ми. Идват тук да скучаят заради дъщеря ми. Ха! Дъщеря ми няма да бъде нито на едните, нито на другите, те са само стръв за едрата риба!“

Това семейно веселие в старата сива всекидневна, слабо осветена от две свещи, смеховете под съпровод на чекръка на дългата Нанон, неподправени само върху устните на Йожени и на майка й, цялата тази дребнавост, съчетана с толкова големи интереси, девойката, неподозираща жертва, както някои птици стават жертва на високата цена, давана за тях, притисната, задушена от изяви на обич, които приемаше за искрени, всичко допринасяше, за да придаде на тази сцена нещо тъжно-комично. Не беше ли впрочем тя обичайна за всички времена и страни, само че сведена до най-простия си израз?

Използувайки лицемерната привързаност на двете семейства, от която извличаше огромни изгоди, Гранде господствуваше над тази драма и я разясняваше. Та нима той не олицетворяваше единственото божество, в което днес вярва светът — парите с цялото им могъщество? Нежните житейски чувства заемаха тук второстепенно място; те озаряваха три чисти сърца — сърцето на Нанон, на Йожени и на майка й. Но колко незнание имаше в тяхното простодушие! Йожени и майка й нямаха понятие за богатството на Гранде; те съдеха за житейските неща само в светлината на бледите си представи и понеже бяха свикнали да карат без пари, нито ги ценяха, нито ги презираха. Тайната на техния живот, чувствата им, накърнени, без те да съзнават това, но силни, странно ги отличаваха от събраните тук хора, чиито интереси бяха чисто материални. Страшна е участта на човека! За него няма щастие, което да не се основава на неведение. В момента, когато госпожа Гранде спечели залог от шестнадесет петачета, най-големият, който някога е бил правен в тая стая, и дългата Нанон се смееше от удоволствие, като гледаше как господарката й прибира тази огромна сума, чукчето на пътната врата затрака, и то толкова силно, че жените подскочиха от столовете си.

— Не може човек от Сомюр така да хлопа — рече нотариусът.

— Бива ли тъй да се блъска — обади се Нанон. — Да не искат вратата ни да разбият?

— Кой ли дявол пристига? — извика Гранде.

Нанон взе едната свещ и придружена от Гранде, отиде да отвори.

— Гранде, Гранде — обзета от страх, извика жена му и се спусна към вратата на стаята.

Играчите се спогледаха.

— Да бяхме отишли и ние — каза господин Де Грасен. — Такова чукане ми се струва съмнително.

Господин Де Грасен едва успя да зърне лицето на някакъв младеж, придружен от разсилния в пътническата служба, който носеше два огромни куфара и влачеше някакви чанти. Гранде рязко се обърна към жена си и й каза:

— Госпожо Гранде, вървете си при лотото. Оставете ме да говоря с господина.

После бързо дръпна вратата на всекидневната, където развълнуваните играчи отново насядаха по местата си, но не продължиха играта.

— Някой от Сомюр ли е, господин Де Грасен? — запита жена му.

— Не, пътник.

— Само от Париж може да пристига. Точно така — каза нотариусът и извади дебелия си два пръста стар часовник, който приличаше на холандски кораб, — девет часът. Ей богу, дилижансът от столицата никога не закъснява!

— А млад ли е господинът? — запита абат Крюшо.

— Да — отвърна господин Де Грасен. — Носи багаж, който тежи поне триста кила.

— Нанон не се връща — рече Йожени.

— Може да е някой ваш роднина — вметна председателят.

— Хайде да залагаме — тихо подкани госпожа Де Грасен. — Доколкото схващам по гласа на господин Гранде, сигурно няма да му е приятно, ако забележи, че се занимаваме с неговите работи.

— Госпожице — каза Адолф на съседката си, — вероятно е вашият братовчед Гранде. Много красив момък, виждал съм го на един бал у господин Дьо Нюсенжан.

Адолф не продължи. Майка му го настъпи. После тя му поиска на глас две су за залога, а на ухото му прошепна:

— Млъкни, глупак с глупак!

В този миг Гранде се върна, но без дългата Нанон, чиито стъпки, както и стъпките на носача затрополиха по стълбата; след него в стаята влезе и пътникът, който от няколко мига предизвикваше толкова голямо любопитство и бе развихрил толкова силно въображенията, че пристигането му в това жилище и сред това общество може да бъде сравнено с появяването на гол охлюв в кошер или на паун в мрачен селски курник.

— Седнете при огъня — каза му Гранде.

Преди да седне, младият непознат много любезно поздрави присъствуващите. Мъжете станаха и му отвърнаха с учтив поклон, а жените направиха тържествен реверанс.

— Навярно ви е студено, господине — обади се госпожа Гранде, — може би пристигате от…

— Това са то жените! — пресече я старият лозар и за миг спря да чете писмото, което държеше в ръка. — Оставете господина да си почине.

— Но, татко, господинът може би има нужда от нещо — намеси се Йожени.

— Той има език — строго отвърна лозарят.

Само непознатият се изненада от тази сцена. Другите бяха свикнали с деспотичните обноски на старика. Но след тези два въпроса и два отговора непознатият стана, обърна се гърбом към огъня, сви единия си крак, за да сгрее подметката на ботуша си, и каза на Йожени:

— Благодаря ви, братовчедке, аз вечерях в Тур. И от нищо нямам нужда — добави той, като гледаше Гранде, — дори не съм уморен.

— От столицата ли идва господинът? — запита госпожа Де Грасен.

Господин Шарл, така се наричаше синът на парижкия господин Гранде, като чу, че се обръщат към него, взе един малък лорнет, окачен на верижка за яката му, сложи го пред дясното си око, за да огледа какво има на масата, както и хората, насядали около нея, доста хладно се взря в госпожа Де Грасен и след като видя всичко, отвърна:

— Да, госпожо. Вие играете на лото, лельо — добави той, — продължете си играта, тя е толкова забавна, че не може току-така да се прекъсне…

„Сигурна бях, че е братовчедът“ — мислеше си госпожа Де Грасен, поглеждайки го крадешком.

— Четиридесет и седем — извика старият абат. — Сложете си пул, госпожо Де Грасен, нали имате това число?

Господин Де Грасен постави пул върху картона на жена си, която, обзета от тъжни предчувствия, се взря в парижкия братовчед, после в Йожени, без да мисли за лотото. От време на време младата наследница хвърляше бегли погледи към братовчед си и жената на банкера лесно можа да открие в тях „кресчендо“ от удивление или любопитство.