Лий Чайлд
Накарай ме (37)

37

Двамата изпратиха госпожа Хопкинс с лимузината и казаха на шофьора, че това ще бъде последният му ангажимент за деня, така че след него беше свободен да се прибере у дома, да се върне в гаража или да направи каквото поиска. Човекът прие жизнерадостно тази новина. Но Ричър си помисли, че последната му задача за деня нямаше да бъде най-приятната. Смяташе, че няма да стигнат до крайната си цел. Щяха да се доближат на няколко пресечки до къщата на възрастната дама, но след това щяха да ги спрат полицаите. Ако възрастната жена носеше доказателство за името и адресната си регистрация, щяха да й позволят да продължи пеша. Или на задната седалка на истинска служебна кола — в зависимост колко спешно искаха да разпитат съседката. Във всеки случай в крайна сметка щеше да се озове на хладно и удобно място, където да й предложат вода и кафе, преди да разговаря с няколко вежливи млади жени.

Значи беше в безопасност.

Чан включи мобилния си телефон. Това също не нарушаваше правилата за безопасност. Хакет вече нямаше как да ги проследи, поне известно време. А те имаха нужда от карти, сателитни снимки, разписания на полети и търсене в интернет. Госпожа Хопкинс им беше казала, че сестрата на Питър Маккан се казва Лидия Леър. Беше доста по-млада от него. Беше се омъжила за лекар и се беше преместила да живее в скъпо предградие на Финикс, щата Аризона. Съпругът й беше богат, но Маккан не беше искал нищо друго от нея, освен да му отдели време и да го изслуша. Разполагаха с адреса й — възрастната дама го беше надраскала на едно листче, което носеше в малкия бележник в чантата си, за да се подсеща да й изпрати картичка за Коледа. Но нямаха телефонен номер. Чан откри кабинета на съпруга в интернет, но рецепционистката не искаше да й даде домашния му телефон. Не беше записан и в базата данни на телефонната компания. Нито съпругът, нито съпругата излизаха някъде в тайните бази данни на компанията на Чан. В Гугъл също не откриха нищо с изключение на една безлична снимка на двойката от някакво благотворително събитие. Доктор Леър и съпругата му госпожа Леър. Събитието беше организирано от фондация за борба с бъбречните заболявания. Мъжът беше със смокинг, жената — с вечерна рокля. Изглеждаше в добро здраве. По нея искряха диаманти, а зъбите й бяха много бели.

В този момент трябваше да вземат решение, в което бяха включени три фактора: колко скоро трябваше да пристигнат във Финикс, колко дълго можеха да чакат полет, който могат да резервират със златната карта, и колко дълго щеше да чака полицията, преди да уведоми сестрата. Ако изобщо решаха да го направят. Тя не беше най-близката му роднина. Най-близкият му роднина беше синът му. Значи щяха да се съсредоточат върху него. Щяха да го потърсят, за да му съобщят. А след това щяха да оставят на него самия да се обади на леля си. Според полицията отговорността щеше да бъде негова. Може би щеше да се справи с нея, а може би не — в зависимост колко сериозни бяха собствените му проблеми. Или предизвикателства.

Всичко това означаваше, че по един или друг начин сестрата щеше да разбере новината по телефона в момента, в който кацнат във Финикс. А може би не. Което все още не беше толкова зле, и в двата случая. Лошите новини си бяха лоши новини. Няма значение кога ще ги научиш. Стига да не й останеше достатъчно време, през което да се организира, да хване полет до Чикаго и да се заеме лично с всичко. Трябваше да стигнат до нея, преди да се случи това. Преди служебните психолози на работа в полицейското управление или добронамерените приятели да я убедят, че няма какво друго да направи, освен да съхрани хубавите спомени за брат си.

Най-подходящият полет не беше от тези, които обичаше Чан, защото беше на авиокомпания, за която нямаше клиентска карта. Но беше първият възможен, а освен това щеше да им остане достатъчно време да се отбият в хотел „Пенинсюла“, за да оставят пистолета и да вземат куфара на Чан. И още нещо. Двамата включиха телефона, който бяха взели от Хакет, и провериха списъка на обажданията. Всички входящи обаждания бяха от един и същ номер. Кодът му беше 480.

Чан го провери на компютъра си.

— Мобилен телефон във Финикс, щата Аризона — каза тя. — Там, където отиваме.

 

 

Една бърза, но много скъпа справка с нейния човек от телефонната компания ги информира, че номерът във Финикс е на телефон за еднократна употреба, купен от местен магазин на „Уолмарт“ в Аризона само преди седмица и активиран незабавно, още на паркинга. Беше платен в брой и заедно с него бяха закупени още пет телефона — поведението на купувача подсказваше, че е наясно с теорията и практиката на комуникацията, която не може да се проследи.

— Скоро ще спре да използва този номер — прогнозира Ричър. — Ще се прехвърли на следващия.

Чан кимна.

— Веднага след като Хакет не му се обади в уговорения час. Или веднага щом си пусне телевизора и види какво е станало тук.

— Значи може би трябва да му се обадим първи. Докато все още можем.

— И какво ще му кажем?

— Каквото и да е, стига да спечелим нещо. Трябва да го изненадаме. Имаме нужда от всяко възможно преимущество, с което можем да се сдобием.

— Искаш да го ядосаш.

— Няма да навреди. Всяка емоция, която успеем да пробудим, ще ни бъде от полза.

— Добре, направи го.

Той включи телефона на Хакет, откри необходимата програма и натисна зеления бутон. Чу как номерът отлетя в ефира, после кратка хриптяща тишина и накрая сигнал „свободно“.

А после някой вдигна. Един глас каза:

— Да?

Беше мъжки глас, произведен от голям гръден кош и дебел врат, но сричката беше произнесена задъхано и бързо, а басовото бумтене беше сподавено от въодушевление. И очакване. Все едно мъжът от другата страна беше ахнал. Значи беше видял номера на Хакет, изписан на дисплея на своя телефон, и беше очаквал да научи новините от него с нетърпение. В това нямаше никакво съмнение. Може би за да може да започне да празнува.

— Не се обажда Хакет — каза Ричър.

Гласът помълча, после каза:

— Разбирам.

— Обажда се Джак Ричър.

Реакция не последва.

— Хакет се справи с Маккан, но не се справи с нас. Всъщност ние се справихме с него. Беше добър, но недостатъчно.

— Къде е Хакет сега? — попита гласът.

Мъжът говореше с някакъв безизразен монотонен акцент. Може би източноевропейски. Беше едър, това беше сигурно. Може би и пълен, с нездрав тен. Може би не му достигаше дъх.

— Хакет е в болницата — каза Ричър. — Но е закопчан с белезници за леглото, защото от полицията го намериха преди „Бърза помощ“. Тук, в Чикаго. Взехме му телефона и резервното оръжие, но му оставихме пистолета, с който е убит Маккан. Оставихме го в безсъзнание в предполагаемо леговище на терористи. Полицията го намери там. Знам, какво да се прави. Бяха получили погрешна информация. Но заради нея сега ще го притиснат здраво. Ще му кажат, че съвсем скоро ще се озове в Гуантанамо. Или ще го прехвърлят на друго място, където се случват лоши неща. Ще бъде толкова отчаян, че веднага ще те издаде. Каквото и да му направиш, те могат да му направят нещо по-лошо. Така че можеш да започнеш да се тревожиш за това. Както и за нас. Ти започна война. Което беше глупаво. Защото ще я загубиш. И ще бъде неприятна история. Така ще те смачкаме, че децата ти ще се родят плоски.

— Мислиш ли?

— Вече смачкахме Хакет. Без никакви затруднения. Той ли беше най-добрият ти човек? Надявам се, че не — заради теб. Защото ти си следващият. Знаем как се казваш и къде живееш. И вече пътуваме. Време е да започнеш да се оглеждаш през рамо.

Мъжът от другата страна на линията си пое продължително дъх, сякаш се готвеше да каже нещо, може би много неща, но в крайна сметка не се реши. Вместо това прекъсна връзката. Ричър си представи как дебелите пръсти на мъжа измъкват електронния чип от телефона, чупят го на две и хвърлят парчетата в кошчето за боклук.

— Кой беше? — попита Чан.

— Не каза много — отговори Ричър. — Само осем думи. Но ми звучеше като едър и пълен мъж, руснак, който си служи добре с езика и е сравнително интелигентен.

— Руснак?

— Или някъде от там. Грузия или Украйна. От онези нови държави.

— Как успя да разбереш, че си служи добре с езика само от осем думи?

— Когато му казах, че не се обажда Хакет, той каза: „Разбирам“. Беше премерено и спокойно. Или го каза така, че да прозвучи премерено и спокойно. Този човек си дава сметка, че думите могат да означават всякакви различни неща.

— Наистина ли знаем как се казва и къде живее?

— Представих ни в малко по-добра светлина. Или да кажем, че преувеличих леко. Докато не знаем, можем поне да се преструваме. Защото ние ще разберем как се казва и къде живее — рано или късно. По един или друг начин. Твоят човек от телефонната компания може да филтрира обажданията по място. Трябва да се проверят обажданията на този номер само за период от една седмица. Сигурно не се е отдалечавал много от дома си. Така ще можем да ограничим търсенето.

— Ще стане ли така, че тази информация да доведе до сериозни физически увреждания?

— Това ще бъде единствената й цел.

— В такъв случай моят човек от телефонната компания няма да се съгласи. Това е част от уговорката с него.

— Трябва ли да му казваш?

— Той ще събере две и две. И след това няма да иска да работи с мен. Не мога да го направя.

— Дори заради Кийвър?

— Кийвър щеше да ме разбере. Ти също би трябвало да ме разбереш. И ти си имал правила. Уговорките трябва да се спазват.

— Съгласен съм — каза Ричър. — Предполагам. Сигурно ще можем да го открием по някакъв друг начин. След като говорим със сестрата. Може би тя ще ни обясни всичко. Зависи колко знае самата тя. И дали тази информация ще означава нещо за нас.

— Няма как да не означава. Вече не говорим за нещо малко, което се случва на полето с пшеницата. Хакет е от Калифорния, има достъп до огнестрелни оръжия в Илинойс, а шефът му е в Аризона. Това е национална организация. Значи ще наблюдават летището. А ти му каза, че отиваме при него.

— Точно затова му го казах. Иначе няма как да ги открием.

— Доста е рисковано.

— Всичко е рисковано. Да пътуваш със самолет също е рисковано. Всички останали пътници имат мобилни телефони. Представи си колко песни и снимки са качили на тях. Представи си колко тежат само.

 

 

В крайна сметка реактивните двигатели се справиха перфектно с предизвикателството, което представляваха многобройните мобилни телефони на борда. Самолетът им излетя гладко и набра височина точно като всеки друг, който се издигна във въздуха през този ден от най-натовареното летище на американския континент. Ричър беше сигурен, че никой не ги е проследил, поне след като преминаха проверката преди качването. Но истинските им имена бяха записани в компютъра на авиокомпанията, а часът на пристигането им беше всеизвестен. Трябваше да се надяват на най-доброто и да се подготвят за най-лошото.

Местата им бяха едно до друго в предната част на машината. Едното беше до прозореца, другото по средата. Не бяха до аварийните изходи. Те бяха два реда зад тях. Ричър седна до прозореца. Чан сама беше избрала да седне по средата. От другата й страна, до пътеката, седеше жена с тапи за уши.

— Мислех си за братята Мойнахан — каза Ричър. — Или за братовчедите Мойнахан, или каквито там бяха.

— И? — каза Чан.

— Те бяха двама, а бяха сто пъти по-лесни от Хакет, който беше сам.

— Как се чувстваш?

— Все едно са ме ударили три пъти. Точно за това говоря. Защото преди ме бяха ударили нула пъти. Съгласен съм с обобщението ти за Хакет в Калифорния, снабдяването с оръжие в Илинойс и шефа му в Аризона. Наистина е национална организация. Но не виждам как Мадърс Рест може да бъде част от нея. Онези хора бяха от много по-ниска категория. Няма как да представляват местното подразделение на организацията. Ако беше така, щяха да бъдат най-слабата брънка от нея. Щяха да се набиват на очи.

— Тогава какви са?

— Може би са клиенти — каза Ричър. — Маккан е наел Кийвър. Може би от Мадърс Рест също са наели някого. Може би така се прави сега. Може би лошите наемат национални организации, които да упражняват натиск вместо тях. Може би наемат хора за всичко. Защо не? Живеем в икономика на услугите.

— Значи и сестрата може да е в опасност — каза Чан. — Теоретично погледнато. Защото организациите се държат като такива. Те винаги искат подробни инструкции, преди да действат. Дали от Мадърс Рест знаят, че Маккан е разговарял със сестра си? Ако да, значи организацията е инструктирана и за нея. Тя е проблем, който трябва да бъде решен. Също като нас. А организациите не обичат да оставят нерешени проблеми. За тях е твърде важно да си пазят гърба.

Ричър не отговори.

— Какво? — попита Чан.

— Искаше ми се да кажа, че сестра му е в безопасност. Защото би трябвало да е така, логистично погледнато. Имам предвид, че Кийвър е бил там само за няколко дни, а сега вече се питаме дали някой не знае адреса на сестрата на клиента му. Вероятността със сигурност е микроскопична.

— Но?

— Пътуването в самолет създава усещане за безпомощност. Човек се поддава на мрачни мисли.

 

 

Летището във Финикс се казваше „Скай Харбър“, Небесен пристан, и наистина изглеждаше като сигурен пристан, поне що се отнася до проверката. Заради детекторите за метал, които участваха в нея. Но на земята нещата стояха по-различно. Затова Ричър и Чан слязоха от самолета и тръгнаха към по-далечните изходи. Там спряха в едно кафене, настаниха се на високите столчета и зачакаха. Зачакаха и последния пътник от Чикаго да се качи в автобуса, който ще го откара в хотела. И последния посрещач на пътниците от Чикаго да се откаже и да се прибере у дома.

След това излязоха и се заеха да разглеждат витрините, безкрайно бавно, като внимаваха дали някой няма да ги разпознае със закъснение и да се обади по телефона, за да предупреди за тях, но не видяха нищо подобно. Летището беше просторно, тълпата не беше голяма и хората изглеждаха спокойни. След летището в Чикаго им се стори като неделна разходка. Двамата спряха точно преди изхода и продължиха да разглеждат обувки, якета и тюркоазени бижута, докато не кацна и следващият самолет и от него не се изсипа тълпа от пристигащи пътници, може би стотина души, които бяха от щата Минесота, поне според Ричър, натоварени със стотина чанти ръчен багаж. Двамата с Чан се вляха в тълпата преди последните от новопристигналите пътници и излязоха покрай лентите за багажа заедно с тях, прекосиха и последната част от летището, която беше охладена от климатика, и излязоха на стоянката за таксита в палещата жега на пустинята. Но не им се наложи да чакат повече от минута в горещината, от която не можеха да си поемат дъх. Никой не им обърна внимание. Никой не спря, никой не ги погледна и никой не извърна поглед от тях.

Двамата взеха такси до паркинга за автомобили под наем. Никой не ги проследи. Ричър нямаше шофьорска книжка, така че Чан се нареди на опашката и взе един средно голям шевролет. Колата беше безлична и бяла, за да не прави впечатление, и имаше навигация, за да се ориентират. Докато чакаха на гишето за документи, двамата се огледаха. До бордюра не чакаха никакви коли. Наоколо нямаше никой друг. Беше твърде горещо за пешеходци.

След като се качиха в колата, в продължение на десет минути караха в произволни и несвързани посоки, после настроиха навигацията да ги отведе до скъпото предградие. Където живееше лекарят със сестрата на Маккан. Намериха по радиото една станция с новини, но нямаше нищо от Чикаго. Нямаше време за новини от други градове. Очевидно Финикс си имаше предостатъчно собствени проблеми. Навигацията ги поведе на север, а след това на изток към Скотсдейл, после по няколко поредни улици в предградието и накрая до търсения жилищен комплекс.

Беше от затворен тип, с портал на главния вход. Будката на пазача беше в декоративен стил, с островръх покрив и лехи с кактуси от двете страни, една бариера на червени ивици отдясно и друга бариера на червени ивици отляво. Приличаше на някаква дебела птица с тънки крила.

Жилищен комплекс от затворен тип. За богати хора. Които плащат данъци. И финансират предизборни кампании. И знаят наизуст номера на шерифа на окръг Мерикопа.

Двамата спряха до бордюра на сто метра от там. Беше три следобед. Значи в Чикаго беше пет.

Зад стъклото на портала имаше само един пазач.

— Трябваше да се сетим за това — каза Ричър.

— Ако вече е разбрала за брат си, никога няма да влезем. Не и ако пазачът първо трябва да се обади в къщата, преди да ни отвори. А аз съм сигурна, че прави така.

— Нали имаш визитки от ФБР? — попита Ричър.

— Да, но нямам значка. Пазачът ще разбере какво става.

— Все пак е просто служител на охранителна компания.

— Както и човешко същество, което има пулс. За да разбере какво става, не му трябва повече.

— Госпожа Хопкинс се впечатли от визитките ти.

— Тя е от друго поколение. Хората от нейното поколение имат различна представа за органите на властта.

Ричър не каза нищо.

— Добре ли си? — попита Чан.

— Боли ме главата.

— Какво да направим?

— Да се опитаме да влезем.

— Добре, но ако стане някакъв проблем, ще си тръгнем мирно и тихо. Така ще можем да се върнем. Сестрата е мост, който не можем да си позволим да изгорим.

Тя се доближи до портала, зави и спря пред бариерата точно пред стъклото на будката. После натисна бутона на вратата, за да отвори прозореца от своята страна. Отметна коса, обърна се и се усмихна.

— Идваме при доктор Леър и съпругата му госпожа Леър — каза тя.

Пазачът беше възрастен, бял, със сива униформа от полиестер. Униформата беше с риза с къси ръкави. Ръцете му бяха тънки и нашарени със старчески петна. Той натисна един червен бутон пред себе си.

— Пожелавам ви приятен следобед.

Бариерата се вдигна.

Чан продължи. Отново натисна бутона на вратата, за да затвори прозореца от своята страна, и се обърна към Ричър.

— Не бих плащала за такава охрана.

— Поне са оформили добре терена — отбеляза Ричър.

Наистина беше така. Наоколо нямаше ливади. Нямаше нищо, което да има нужда от вода. Вместо това имаше изискани алеи, застлани с камък, а покрай тях растяха кактуси и лехи с бледочервени пустинни цветя, сред които се издигаха скулптури от стомана — блестяща и некорозирала на сухия въздух. Земята беше равна и отделните имоти бяха просторни, като къщите бяха построени под различни ъгли, все едно случайно се бяха озовали там.

— Би трябвало да е следващата отляво — каза Ричър. — След около четиристотин метра.

На въпросното място бяха събрани много коли. Всички бяха на различни производители, от различни модели и в различни цветове. Повечето от тях бяха скъпи. Бяха паркирани броня до броня на алеята за автомобили пред къщата, в три редици, а след това продължаваха също толкова нагъсто по улицата навън, една след друга, до празния бордюр, сякаш точно тази къща притежаваше някаква уникална магнетична сила. Може би бяха общо трийсет коли. Точно затова бяха вдигнали бариерата, без да им задават въпроси. На портала беше оставено съобщение. В къщата имаше парти. Може би коктейлно или парти край басейна — но във всеки случай беше такова, което да привлече трийсет коли в три часа следобед.

На пощенската кутия в края на препълнената алея имаше табелка, на която беше написано: „Бърлогата на Леър“. Чан паркира зад последната кола до бордюра. Двамата излязоха в горещината навън и се огледаха. Самата къща беше красива, просторна и внушителна, на един етаж, с някакъв сложно начупен покрив, нещо средно между традиционна вила и ловна хижа с преднамерено сурово излъчване. Беше достатъчно впечатляваща, така че поне донякъде да нашепва за богатство и добър вкус, но според повечето стандарти изобщо не беше чак толкова луксозна. Каквото и да се случваше в тази къща, то се случваше в задния двор. Който не се виждаше от улицата. Цялата къща беше скрита зад ограда, висока един човешки ръст. Решена архитектурно в същия стил като къщата. Със същата облицовка и в същия цвят. И в целия жилищен комплекс беше така. Дворовете пред къщите винаги бяха отворени, но тези зад тях винаги бяха плътно затворени. Това беше личното им пространство. Нямаше нищо за гледане. Но въпреки че не виждаше нищо, Ричър като че ли чу басейна. Чуваше плисъци и приглушени викове, които отекваха над водата. Традиционните шумове, които издаваха хората в басейни. Останали без дъх от потапянето в хладната вода. Което беше съвсем логично. Беше три часът следобед. Температурата беше над трийсет и пет градуса. Каква друга причина можеше да има за това парти? Хората бяха дошли заради басейна и вътрешния двор, като може би се бяха пръснали и в кухнята и дневната през плъзгащите врати. Може би имаше бира, оставена да се изстудява в големи кофи с лед.

— Във ФБР правехме проучвания — обади се Чан. — Всъщност и аз съм участвала в тях. Като госпожа Хопкинс. Проучванията бяха за колите. Изработихме формула, която позволява да се изчисли колко пари сменят собствениците си на едно място на базата на стойността на автомобилите, които са паркирани пред него.

— Искаш да кажеш, че там вътре има пари, които сменят собствениците си? — попита Ричър.

— Не, искам да ти кажа на базата на професионалния си опит в оценката на автомобили, че там вътре има много богати хора. При това са доста смесена група. Тези автомобили не са само на богати жени. Има и автомобили на богати двойки. И няколко автомобила на богати мъже, които са дошли с тях направо от работа. Хората вътре са доста тежка категория.

Двамата се приближиха до къщата. В стената на задния двор имаше порта, недалече от гаража. Беше достатъчно широка, така че през нея да мине професионална косачка. Вероятно беше проектирана преди години от архитект, който беше сметнал, че всички хора ще искат да имат морави зад къщите си, така че трябва да им осигури достъп за косачки. А сега се използваше от гостите. Беше оформена в същия стил като целия комплекс. През нея минаваше декоративна алея, застлана с камък, а от двете страни на алеята се редяха осветителни тела със слънчево захранване, високи до коляното. Портата беше отворена. От другата й страна се виждаха скупчени хора — ефимерни на ярките слънчеви отблясъци от водата в танцуващата мараня.

После през нея излезе една жена. Носеше чанта към колата си — енергично, делово и официално. Не беше сестрата на Маккан. Нито някоя от приятелките или съседките й. Приличаше на организатор или домакин на празненството. Крачеше бързо. Право срещу тях.

Жената спря и се усмихна.

— Здравейте и добре дошли — каза им тя. — Много мило от ваша страна, че дойдохте. Заповядайте, моля.

Дамата продължи към колата си.