Дан Симънс
Петата купа (1)

Глава 1

В дъждовния март на 1893 година, по непонятни за никого причини (главно защото никой освен нас не е запознат с тази история), живеещият в Лондон американски писател Хенри Джеймс реши да прекара рождения си ден на 15 април в Париж, и там, на самия рожден ден или преди него, да се самоубие, като се хвърли в Сена през нощта.

Мога да ви кажа, че през онази пролет Джеймс беше изпаднал в дълбока депресия, но не мога да ви кажа точно защо. Разбира се, година по-рано, на 6 март 1892 година, в Англия, от рак на гърдата, беше починала сестра му Алис, но тя бе хронично болна^[1] от десетилетия и беше приела като добре дошла диагнозата рак. Смъртта, както бе казала тя на брат си Хенри, беше събитие, което винаги бе очаквала с голям ентусиазъм. Поне в писмата му до семейството и приятелите изглеждаше, че Хенри я поддържа в готовността й да се раздели с живота, включително при описанията за това колко прелестно бе изглеждал трупът й.

Вероятно тази недокументирана депресия у Джеймс беше подсилена от проблема, че през последните години творбите му не се продаваха добре: романите му от 1886 година, „Бостънци“ и „Принцеса Касамасима“, и двата повлияни от бавната смърт на Алис и от бостънския й брак^[2] с Катрин Лоринг, за голямо разочарование на всички заинтересовани, нямаха търговски успех нито в Америка, нито в Англия. Затова през 1890 година, опитвайки се да забогатее, Джеймс вече се беше насочил към театъра. Макар първата му мелодраматична пиеса — „Американецът“ — да имаше скромен успех, и то по-скоро в провинцията, отколкото в Лондон, той бе убеден, че театърът ще се окаже неговата писателска делва със злато. Но в началото на 1893 година Джеймс вече беше започнал да усеща, че тази надежда е илюзия и самозаблуда. Тъй както Холивуд щеше да остави писателите буквално на собствената им съдба през по-голямата част от идното столетие, така и английският театър през 90-те години на XIX век експлоатираше хората на словото, които — подобно на Хенри Джеймс — не бяха наясно как се пише успешна театрална продукция за широк кръг от зрители.

Повечето биографи биха разбрали тази внезапна дълбока депресия по-добре, ако се беше появила в ранната пролет на 1895 година, вместо през март 1893, тъй като две години по-късно, на премиерата на първата му голяма лондонска пиеса, „Гай Домвил“, той щеше да бъде осмян и освиркан, след като прояви глупостта да излезе на сцената, за да се поклони. Повечето зрители в залата, които щяха да си купят билети, за разлика от бляскавите дами и господа, на които Джеймс беше изпратил безплатни покани, никога нямаше да са чели романите на Хенри Джеймс, повечето дори нямаше да знаят, че е писал романи, и затова щяха да освиркат пиесата изключително заради качествата й. А „Гай Домвил“ щеше да бъде ужасна, ужасна пиеса.

Знаем и че година по-късно, след януари 1894 година, когато приятелката му Констанс Фенимор Улсън щеше да намери смъртта си, хвърляйки се от високия прозорец във Венеция (вероятно, щяха да сплетничат някои, защото Хенри Джеймс нямаше да е отседнал при нея или близо до нея във Венеция, както щеше да е обещал), той щеше да се бори с ужасна депресия, породена от истинско чувство за вина.

В края на 1909 година вече възрастният Джеймс щеше да изпадне в най-дълбоката си от всички депресии — толкова дълбока, че по-големият му брат Уилям (умиращ от болно сърце) щеше да прекоси Атлантика буквално за да държи ръката му в Лондон. През онези години Хенри Джеймс щеше да оплаква „бедствено ниските продажби“ и липсата на печалба от нюйоркското издание на събраните му съчинения — изтощителен проект, на който щеше да посвети пет години от живота си, пренаписвайки дългите си романи и включвайки към всеки един от тях многословни уводи.

Но през март 1893 година тази последна депресия все още се намираше шестнайсет години напред в бъдещето. Нямаме никаква истинска представа защо Джеймс бе толкова ужасно депресиран през онази пролет. Нито защо толкова внезапно реши, че единственото му спасение е онова самоубийство в Париж.

Един от факторите може и да беше ужасният пристъп на подагра, преживян от Джеймс през студената английска зима на 1892 — 1893 година, който го принуди да съкрати ежедневните си разходки и да натрупа доста излишно тегло. Или простичкият факт, че на наближаващия рожден ден през април щеше да навърши петдесет години: знаково число, което бе депресирало и много по-силни от чувствителния Хенри Джеймс мъже.

Никога няма да разберем.

Затова пък знаем, че с тази депресия — и с плана за самоубийство чрез удавяне в Сена преди или на самия 15 април, навръх рождения му ден — започва нашата история. И така, в средата на март 1893 година Хенри Джеймс (той бе започнал да пропуска „младши“ в края на името си наскоро, след като баща му почина през 1882 година) писа от Лондон на семейството и приятелите си, за да им съобщи: „Вземам си кратка почивка от ежедневните литературни задължения, за да отпразнувам пролетта и собствената ми петдесетгодишнина в слънчевия Париж, преди да се присъединя към брат ми Уилям и семейството му във Флоренция по-късно през април“. Джеймс нямаше никакво намерение да пътува до Флоренция.

Носейки в кутийка за енфие част от открадната прах на сестра си Алис, Джеймс напусна изчистения си и подреден апартамент в „Де Вер Гардънс“, изгори няколко писма от госпожица Улсън и от няколко по-млади приятели, хвана влака за Шербург и пристигна в Града на светлината на следващата вечер, в един по-мрачен, по-мокър и по-студен от всички дни, които бе изтърпял през онзи март в мразовития Лондон.

Отседна в хотел „Уестминстър“ на Рю дьо ла Пе, където бе живял един месец, докато пишеше няколко разказа в Париж, включително любимия му „Ученикът“. Но този път „отседнал“ не беше правилната дума. Той нямаше намерение да прекара тук седмиците до рождения си ден. Освен това цените в „Уестминстър“ бяха твърде екстравагантни за настоящия му бюджет. Дори не разопакова куфара си. Не възнамеряваше да прекарва тук втора нощ. Нито тук, реши изведнъж, нито на което и да е друго място на този свят.

След обикалянето из градината Тюйлери в студения и мокър ден и унилата, самотна вечеря — верен на решението си, той не се опита да се свърже с никого от парижките си приятели или с други познати, които може би минаваха през Париж — Хенри Джеймс изпи последната си чаша вино, облече вълненото си палто, убеди се, че запечатаната кутийка за енфие е все още в джоба му и, потрепвайки по калдъръма с бронзовия връх на сгънатия си чадър, се запъти в сумрака под ситния дъждец към избраното място до Пон Ньоф. Дори с бавната му, внушителна джентълменска походка, разстоянието се взимаше за по-малко от десет минути.

Майсторът на писменото слово не остави бележка след себе си.