Кристен Ашли
Завещанието (1)

Глава 1
Най-сигурното място

— Пепел при пепелта, прах при праха.

При тези думи устата ми се изпълни със слюнка. Очите ми, скрити от слънчеви очила и голяма черна шапка, се местеха между лъскавия ковчег, покрит с пищен траурен венец от тъмночервени рози, и проповедника, застанал до него.

Искаше ми се да стана от стола си, да сграбча думите във въздуха и да му ги натикам в гърлото.

Което изобщо не бе обичайно за мен. Не ми беше в характера.

Само че той говореше за баба.

Баба, моята баба, чието тяло почиваше в ковчега.

Е, да, не може да се каже, че беше млада. Знаех, че този ден все някога ще настъпи, при положение че тя беше на деветдесет и три години.

Ала това не означаваше, че искам да си отиде. Не исках никога да ме напусне.

Ако не се броеше Хенри, си нямах никого другиго. Никой друг в целия свят.

„Пепел при пепелта, прах при праха.“

Баба не беше прах.

Баба беше всичко.

Именно при тази мисъл усетих, че в очите ми напират сълзи, и не бях в състояние да ги спра. За щастие, когато рукнаха, бяха безмълвни. Винаги бяха безмълвни. Последният път, когато отприщих подобни чувства, беше преди десетилетия.

И никога повече не го допуснах.

Усетих как влагата изпълзява изпод рамката на слънчевите очила и запъпля по бузата ми, когато отново обърнах поглед към ковчега. Почувствах как сълзите капят от челюстта ми, но не вдигнах ръка. Не исках никой да ги види, затова с нито едно движение нямаше да им дам повод да ги забележат.

В този миг почувствах нещо друго, странно усещане, от което кожата ми настръхна. Очите ми зад слънчевите очила се вдигнаха и се плъзнаха по тълпата, наобиколила ковчега.

Спряха, когато слънчевите ми очила срещнаха неговите.

И когато го сториха, дъхът ми също спря.

Защото през целия ми живот (а той не беше никак кратък) и през всичките ми странствалия (а аз бях странствала надалеч), никога не бях виждала мъж като него.

Нито веднъж.

Беше облечен в тъмносин костюм, едноцветна риза и едноцветна вратовръзка. Дрехите му стояха добре и наистина му подхождаха. Знаех го от опит — не само защото харесвах дрехите, но защото бях прекарала последните двайсет и две години сред модния свят.

Тренираното ми око прецени, че костюмът му е „Хюго Бос“, което ме учуди. В малкото градче, където живееше баба, имаше пари и очевидно този мъж бе от онези, които ги притежаваха. Учудващото бе това, че останалата част от него не се връзваше с „Хюго Бос“. Определено нямаше вид на богаташ.

В черната му коса светлееха посребрени нишки. Беше гъста и добре подстригана, но то не беше моден избор — очевидно бе, че не иска да си губи времето с нея и стилът му се изчерпваше с това, просто да я измие.

Но дори и така му стоеше добре.

Челото му беше набраздено, линии бяха вдълбани и около суровата му уста, чиито устни, особено долната, бяха изкусително пълни. Сигурна бях, че слънчевите му очила криеха бръчици и около очите.

Те издаваха, че слънцето не му беше чуждо.

Казваха ми също, че не му бяха чужди и емоциите.

Беше висок, широкоплещест и много едър. Срещала бях немалко хора, както мъже, така и жени, които вдъхваха респект, включително и Хенри, но не и този мъж. Неговото присъствие не вдъхваше респект.

А го изискваше.

Странно, ала вярно и също така мъничко стряскащо.

Дължеше се не само на внушителната му фигура, но и на агресивните му черти. Никога не бях виждала нещо подобно. Челото — широко и силно. Челюстта — строга и изваяна. Вратът — мускулест. Скулите му очертаваха остра линия от квадратната брадичка до тъмните бакенбарди. Носът му, очевидно прав някога, бе чупен, след което не беше наместен добре, но това определено му подхождаше. А върху лявата му скула изпъкваше белег и довеждаше суровата му красота до краен предел.

Не беше близо до мен, не беше и далеч, денят беше слънчев, ала с разстоянието помежду ни и слънчевите му очила не можех да си представя, че е в състояние да види сълзите ми.

И въпреки това от начина, по който очилата му бяха приковани в моите, знаех, извън всяко съмнение, че гледа как плача с безстрастно лице, без нито за миг да отмества очи.

Сториха ми се странни това негово внимание, както и фактът, че макар да нямаше как да не забележи, че го гледам, той не извърна очи.

Странно и някак стряскащо.

За да овладея дишането си, макар и с усилие, успях да откъсна очи от неговите и видях, че от едната му страна стои млад мъж на около двайсетина години, с тъмносив костюм, светлосиня риза и доста привлекателна вратовръзка. Макар да не беше одрал кожата на мъжа до себе си, гъстата му черна коса, ръстът, фигурата и чертите на лицето не оставяха никакво съмнение, че му е син.

Откъснах очи от младия мъж и погледнах на другата страна, където стоеше петнайсетина годишно момиче с дълга червена коса и деликатни черти, включени на режим „отегчение“. Стоеше малко встрани от мъжа, скръстило ръце на гърдите си. Не знам откъде бях сигурна — изобщо не приличаше на него и все пак знаех, че тя му е дете.

Погледът ми продължи нататък и ето че застанало пред мъжа видях осем-деветгодишно момче. И отново — тъмна коса и фигура, която с времето щеше да стане висока и силна. Очевидно бе, че то бе още един потомък на същия мъж, нещо, за което говореше и фактът, че се облягаше на краката на мъжа, който бе сложил ръка на рамото му.

Момчето като че ли се чувстваше неловко и когато, без да се издавам, се вгледах по-внимателно в него, установих, че лицето му е зачервено. Плачеше или току-що бе престанало.

Познаваше баба.

Очевидно всички тук я познаваха, след като бяха дошли на погребението й, но това момче явно я познаваше добре.

С баба се чувахме редовно, няколко пъти седмично, и тя ми беше разказвала в големи подробности за цял куп хора от града. Като по-млада самата аз бях живяла тук за известно време, а след това редовно й идвах на гости, така че повечето от тях познавах лично.

Ала никога не ми беше разказвала за това семейство.

Щях да ги запомня.

Вместо да продължи нататък, погледът ми се върна към ковчега. Не исках да видя жената, която несъмнено стоеше до това семейство.

Не ми трябваше да я познавам.

Знаех, че вероятно е червенокоса. Това бе единственото „вероятно“ — за всичко друго у нея бях сигурна.

Щеше да е неестествено слаба или с привлекателно окръглени форми, в зависимост от предпочитанията на мъжа. Това, което нямаше да бъде, бе жена, на която й личи, че в продължение на двайсет години му е родила три деца и се е запуснала. О, не, не и това. По никой начин. В такъв случай погледът му би започнал да шари и тя щеше да бъде заменена с друга. Ето защо тя щеше да стори всичко по силите си, за да не го допусне.

Освен това щеше да изглежда по-млада, отколкото бе в действителност. Здравата щеше да се постарае да е така. Бе повече от сигурно.

А като се имаше предвид неговият костюм и колко добре изглеждаха децата им, щеше да бъде и елегантна: дрехите и обувките й — скъпи, също като прическата й (в нейната коса нямаше да има сиви нишки), маникюра, педикюра, всичко.

Той не би се задоволил с нищо по-малко, не и този мъж. Щеше да има онова, което иска, а не го ли получеше, щеше да захвърли онова, което притежаваше, и да го намери.

Пропъдих го от ума си, когато свещеникът благодари на събралите се за това, че бяха дошли, от свое и от мое име.

Това, че говореше от мое име, може би щеше да ме подразни, ако не знаех, че баба много го харесваше, още повече че редовно ходеше на църква. А когато това започна да я затруднява, преподобният Флетчър бе уредил някой да я взема от къщи, да я води на службата, а после и на закуска, след което да я връща вкъщи. Понякога, когато нямаше кой да го стори или пък просто защото й харесваше да го прави, този някой беше съпругата на преподобния Флетчър.

Което беше много мило от тяхна страна. Баба беше общителна и имаше нужда да излиза, но освен това беше независима, упорита и не обичаше да моли за помощ. Което не означаваше, че няма да я приеме, ако й я предложат. Приемаше я от семейство Флетчър.

Преподобният Флетчър ми кимна и аз се изправих; сълзите засъхваха по лицето ми и бузите ме сърбяха, ала въпреки това не вдигнах ръка да ги изтрия. Щях да го направя по-късно, когато останех сама. Засега имах шапката и очилата, зад които да се скрия. И възнамерявах да ги използвам.

Усетих как хората се раздвижиха покрай мен, докато си проправях път към преподобния Флетчър. Когато се приближих, му подадох ръката си. Само нея. Останалата част от тялото си нарочно задържах настрани.

Не бях по прегръдките и демонстрациите на чувства.

Не и с когото и да било другиго, освен с баба.

Той ме разбра. Пое ръката ми и като я стисна със своята длан, силна и топла, прошепна:

— Лидия ще ни липсва, Джоузефин.

Прав беше.

Щеше да ни липсва.

Преглътнах и кимнах.

— Така е. Службата беше прекрасна, преподобни. Благодаря ви.

— Няма защо, мила. — Ръката му стисна моята. — И моля те, ако се позадържиш в града, отбий се да ни видиш. На нас с Рут ще ни бъде много приятно да вечеряме заедно.

— Много мила покана, преподобни. Ще си помисля и ще ви отговоря — казах тихо и стиснах леко ръката му в знак да я пусне, знаейки много добре, че определено нямаше да вечерям с него и съпругата му.

Баба беше общителна.

Но не и аз.

Той ме пусна и с една последна усмивка аз се извърнах. Исках да се кача в колата си и да се прибера в Лавандуловата къща. За щастие, баба се бе разпоредила, че не иска никакви сълзливи събирания след погребението си, което означаваше, че мога да се махна от това място и тази тълпа, без да ми се налага да похапвам ордьоври, докато слушам цял куп хора да ми казват неща, които вече знам.

Колко страхотна бе баба и колко е тъжно, че вече я няма.

Това желание на баба вероятно беше заради мен. Знаеше, че двамата й синове няма да се появят. Баща ми и чичо ми много отдавна бяха напуснали и нейния, и моя живот. А ако все пак се появяха (което, слава богу, не се случи), представата как общувам с тях, дори и на погребение, бе направо плашеща. Вече не бяха млади, но макар да не ги бях виждала от десетилетия, бях напълно сигурна, че ако все още са живи, изобщо не са се променили.

Никога нямаше да се променят.

Те бяха круши, паднали досами дънера на дървото. Не дървото на баба. Това на дядо. А той бе зъл като усойница, себичен и властен, всичко това до степен, която не оставяше никакво съмнение, че е умствено нестабилен.

За щастие, освен това беше и мъртъв, и то от доста време.

Така че нямаше причина за събирания, нямаше никой, в чиито вени тече кръвта на баба, който да остане след погребението и да слуша колко прекрасен човек бе тя и каква загуба бе, че вече не е между нас.

Както можеше да се очаква, отне ми известно време, докато се добера до колата си, при всичките тези хора наоколо, които благодарение на обичта, на която баба се радвала в града, до един искаха да споделят с мен, че съжаляват за загубата ми.

Приятно ми беше, че баба имаше всичко това.

Което не означава, че връщането до колата ми достави удоволствие. Колкото и да беше прекрасно това доказателство, че толкова я обичат, аз вече го знаех.

Нямах нужда да ми го напомнят.

Казах си, че всичко това — да изрекат думите на глас, да срещнат погледа ми, да мислят, че по някакъв начин са успели да ме накарат да се почувствам по-добре — кара самите тях да се чувстват по-добре. Баба би искала да им дам тази малка утеха.

И аз го направих.

Успях да се справя с това надбягване с препятствия до колата ми, принудена да изтърпя само две прегръдки, без да се препъна или залитна. Нито веднъж. Хенри би се гордял с мен. Баба би била разочарована.

Баба намираше честите ми спъвания за страшно забавни, ала винаги когато чуех онзи неин смях след едно от тях, знаех, че не се смее на мен, а заедно с мен. Много отдавна се бе опитала да ме научи, че трябва да се приемаме такива, каквито сме, дори (а може би най-вече) онова, което тя наричаше „специалните неща, слънчице, онези, които никой друг не притежава, освен теб“.

В моя случай това беше непохватността. Имаше моменти, в които я забравях за малко, но ако наоколо имаше нещо, в което да се спъна или да съборя с гръм и трясък на земята, винаги го намирах.

Баба смяташе, че е симпатично.

Когато направех нещо такова, често забелязвах устните на Хенри да потръпват развеселено.

Ала колкото и да се опитвах да последвам съвета на баба, аз го намирах за дразнещо.

Все пак не успях да преодолея разстоянието, без токчетата на обувките ми „Маноло Бланик“ да не затънат в пръстта, което ме подразни.

Най-сетне се добрах до взетата под наем кола. Алеите, лъкатушещи през гробището, бяха претъпкани с коли, много от които вече бръмчаха, затръшваха се врати, свистяха гуми.

Насред всички тези звуци чух как недоволен и хленчещ момичешки глас проряза сериозната атмосфера в гробището:

— Татко!

Тонът беше толкова неуместен, че спрях пред отворената врата на колата ми и погледнах натам.

На около три-четири коли от мястото, където бе паркиран моят автомобил, видях голям виненочервен пикап. Изглеждаше сравнително нов. От онези с четири врати в предната част, което го правеше висок, дълъг седан с открита платформа отзад. Не беше лъскав автомобил и едновременно с това — беше. Може би защото грееше на слънцето така, сякаш току-що беше измит и лъснат.

Всички врати бяха отворени, за да пропуснат мъжа, когото по-рано бях забелязала да ме гледа, и трите му деца. Най-големият син тъкмо се настаняваше на мястото до шофьора. Най-малкото дете вече беше на задната седалка, а мъжът стоеше до отворената врата на шофьора с лице към момичето, което се бе изправило насред улицата с ръцете на хълбоците.

Съпруга не се виждаше.

Учудващо.

Чух неясно мърморене, а после момичето се приведе напред, изкривило лице по доста неприятен начин, и извика:

— Не ме интересува!

Което също беше учудващо, защото, като се имаше предвид мястото, където се намирахме, и онова, което се беше случило в него, това бе повече от грубо.

Огледах се и видях, че хората наоколо очевидно полагат усилие да не забелязват разиграващата се сцена.

Тъй като мъжът стоеше с гръб към мен, а цялото внимание на момичето беше насочено към баща му, аз не си дадох труда да се преструвам, че не виждам. Бяха в разгара на караница. Нямаше да ме забележат.

Отново — думи, които не можех да чуя, и нов вик:

— Казах, че не ме интересува!

Този път не последва отговор, който не можех да чуя.

А рев.

— Исусе Христе! Качи се в проклетата кола, Амбър!

Лицето на момичето се разкриви, цялото му тяло сякаш казваше „Ха!“ След което се раздвижи и се качи на задната седалка на пикапа.

Мъжът затръшна вратата й и се обърна към тази за шофьора.

Аз побързах да се кача в моята кола, като си мислех, че някой, който имаше средствата и добрия вкус да притежава костюм на „Хюго Бос“, не би трябвало да има толкова лоши маниери, че да крещи грубости по дъщеря си насред гробище, след погребението на деветдесет и три годишна жена.

Едновременно с това прекрасно си давах сметка, че баба вероятно щеше да се посмее от сърце на случилото се. След което щеше да се приближи и да се намеси най-безцеремонно.

Също като с моята непохватност, тя намираше слабостите на другите забавни, но никой не й се сърдеше, защото притежаваше забележителната способност да ги посочва на хората така, че самите те да ги намират за забавни. Баба не вземаше нищо прекалено на сериозно и страшно я биваше да помага на другите да виждат света по нейния начин.

Беше изтърпяла предостатъчно сериозни неща с мъжа, за когото се беше омъжила, и синовете, които й беше дал, така че когато най-сетне се бе отървала от това, тя го бе оставила зад себе си.

Единственото сериозно, което оставяше да се промъкне в живота й, бях аз. Начинът, по който бях отгледана. Онова, което той ми причини. Онова, в което ме превърна.

Баба ме оставяше да бъда себе си. Единственият човек, освен Хенри, който го правеше.

Докато запаля колата, мина на предавка и проверя огледалата за обратно виждане, внушителният виненочервен пикап вече минаваше покрай мен. Не успях да погледна вътре. Освен това не ми направи особено добро впечатление това, че нито мъжът, нито децата му дойдоха да ми поднесат съболезнованията си.

Което вероятно беше за добро, при положение че ми беше ясно какъв мъж е той, а ако се съдеше по държанието на дъщеря му, изобщо не исках да се запознавам с тях.

Когато си тръгнаха, изпитах странно облекчение при мисълта, че вероятно никога нямаше да ми се наложи.

 

 

— Трябваше да дойда с теб — долетя тихият глас на Хенри от телефонната слушалка и аз си поех дълбоко дъх, загледана в морето през прозореца.

— Добре съм, Хенри — уверих го.

— Не бива да си там сама.

— Добре съм, Хенри — повторих аз. — Не можеш да си тръгнеш. Всяка година правиш тези снимки за „Тисимо“.

— Именно. Което означава, че се нуждая от шибана почивка.

Аз въздъхнах и се настаних в нишата на прозореца, без да откъсвам поглед от морето.

Залязващото слънце къпеше небето в прасковенорозово, нашарено с масленожълто и лавандулово.

Липсваха ми тези морски залези.

Ала ми се искаше баба да е тук, седнала до мен.

— Щом приключа с това, вземам самолета и идвам — каза Хенри в моята тишина.

— След като приключиш с тези снимки, Хенри, трябва да отидеш в Рим.

— Трябва да бъда с теб.

Затворих очи, скривайки залеза от погледа си. Колко пъти през двайсет и трите години, в които работех като личен асистент на Хенри Ганьон, прочут моден фотограф, видео режисьор и красив, елегантен и дързък авантюрист и донжуан, си бях мечтала да влага различен смисъл, когато ми казва нещо такова.

Не че ме цени като личен асистент.

Не че просто ме харесва.

Не защото имахме две десетилетия обща история и никой не го познаваше по-добре от мен, нито пък мен — по-добре от него (макар че той не ме познаваше така, както аз него, но това беше част от характера ми).

Не.

По други причини.

А сега бе твърде късно.

Не че някога бе имало момент, когато това бе възможно. Той имаше модели и актриси до себе си (и в леглото си). А аз дори не помнех колко пъти го бях виждала да отправя своята ленива усмивка на невероятно красиви сервитьорки, туристки и други такива и едва петнайсетина минути по-късно вече допивах кафето си сама или отивах в някой парк, за да убия два-три часа, защото Хенри се връщаше в хотела ни, за да им се наслади по съвсем различен начин.

Немислимо бе Хенри Ганьон да обърне красивите си очи към мен.

Не и тогава.

И определено не и сега, не и когато, вече четиресет и пет годишна, бях оставила най-добрите години зад себе си. Дори и при положение че Хенри беше на четиресет и девет.

Разбира се, последните му две любовници бяха съответно на трийсет и девет и четиресет и две.

Всъщност като се замислих за това сега, изведнъж си дадох сметка, че любовниците му бяха остарели заедно с него. Не беше излизал с двайсет и няколко годишна, откакто… ами, откакто самият той беше на двайсет и няколко (или поне в началото на трийсетте).

— Джоузефин?

Отворих очи, изтръгвайки се от унеса, и отново насочих вниманието си към разговора.

— Ще се видим в Рим. Или в Париж — казах. — Трябва само да отида на прочитането на завещанието утре и да се погрижа за това-онова, когато разбера как стоят нещата. Не би трябвало да ми отнеме много време.

Не разбрах защо го казах, освен може би защото работата ми беше да се грижа в живота на Хенри да няма никакви усложнения и това изпълваше всеки мой миг от толкова време насам, че не знаех как да правя нищо друго.

Истината бе, че баба имаше къща, която бе претъпкана до пръсване с вещи. Нямах никаква представа какво ще правя с тях.

Разбира се, спокойно можех да наема някоя агенция за недвижими имоти да организира търг и тогава нямаше да е необходимо да присъствам. Нямаше да е необходимо да присъствам и на продажбата на имота.

Остра болка ме проряза при тези мисли, така че ги отхвърлих и отново насочих вниманието си към Хенри.

— Седмица, най-много две — казах.

— Ако е повече от седмица, идвам — отвърна той.

— Хенри…

— Джоузефин, не. Не мисля, че е възможно да ти убегне фактът, че от двайсет и три години се грижиш за мен. Смятам, че поне този път само за всички тези години бих могъл да направя всичко по силите си, за да се погрижа за теб.

— Това е много мило — меко казах аз.

Той помълча за миг, преди да отговори също така меко:

— Просто се грижа за моята Джоузефин.

Това бе една от причините да остана до Хенри през всички тези години.

Една от многото.

Първо, работата не беше чак толкова трудна. Хенри не беше някоя примадона, макар че с този талант спокойно би могъл да бъде. Не беше някой лигльо. Не трябваше да хвърча насам-натам, прибирайки дрехите му от химическо чистене (е, поне не през цялото време) и търсейки кафене, в което капучиното се прави с непастьоризирано мляко.

Второ, плащаше ми добре. Много добре. Всъщност изключително добре. Да не говорим, че даваше и бонуси. Както и подаръци (обувките „Маноло“, с които бях на погребението, бяха един такъв подарък; диамантената гривна, обгръщаща китката ми и в този момент — също).

Трето, пътувахме много и той не ме пращаше в икономична класа, докато самият той лети в първа. Не, аз седях до него. Винаги. Освен това посещавахме прекрасни места. Вярно, че във Венецуела не ми хареса особено (нито пък в Камбоджа, Хаити и в Косово), но то бе само защото Хенри не беше там като моден фотограф, а за да прави съвсем различни снимки, така че тези пътувания не можеше да се нарекат особено луксозни.

Хенри обичаше приключенията. За разлика от мен. Ала въпреки това винаги бях до него.

Винаги.

Освен сега.

И последно (и това може би беше главната причина), той можеше да бъде (и много често беше) страшно мил.

— Искам да ми се обаждаш всеки ден — настоя сега. — За да съм сигурен, че си добре.

— Прекалено си зает, за да ти се обаждам всеки ден — напомних му аз, нещо, което нямаше как да не знам, тъй като помнех работната му програма наизуст, въпреки че списание „Тисимо“ му беше изпратило млад мъж, на име Даниел, на мое място.

— Защо не ме оставиш сам да преценя за какво съм прекалено зает, миличка. Надявам се досега вече да си разбрала, че ти не си и никога няма да бъдеш едно тези неща.

Господи.

Да.

Толкова мил.

— Хенри… — прошепнах аз.

— А сега искам да направиш нещо хубаво. Като например да излезеш навън, да си купиш бутилка страхотно вино и да го изпиеш, докато гледаш някое идиотско предаване, което при други обстоятелства изобщо не би харесала. Недей да си седиш вкъщи с чаша чай, вършейки нещо полезно. Като например да пишеш имейли на Даниел, за да се увериш, че се справя, или пък за милионен път да се опитваш да прочетеш „Война и мир“.

— Един ден ще довърша тази книга — зарекох се аз.

— Нека само да не е точно днес — отвърна той и аз се усмихнах.

— Окей. Риалити шоу и бутилка хубаво вино — промълвих.

— Добро момиче — отвърна Хенри също толкова тихо и аз долових усмивката в гласа му. — Утре искам да науча точно как истинските съпруги от не знам къде си ти лазят по нервите.

Отново се усмихнах и попитах:

— Искаш ли да си водя бележки?

— При положение че вероятно ще ти полазят по нервите по толкова различни начини, че дори ти ще забравиш много от тях, отговорът е „да“.

— Дадено.

— Отлично. — Все така долавях усмивката в гласа му. — А сега върви. Вино. Телевизия. И като си започнала, купи си и нещо хубаво за хапване. И нямам предвид отлично парче френско сирене. А нещо от рода на пържено пиле.

Направих физиономия, която се надявах да не се усети в гласа ми, когато го излъгах:

— Дадено.

— Лъжкиня — измърмори той и аз отново се усмихнах, а после казах:

— Ще те оставя да си вървиш.

— Засега, миличка. Ще се чуем утре.

— До утре, Хенри.

— Бъди лоша — тихо каза той.

— Ще се опитам. — И двамата знаехме, че това също беше лъжа.

Последва нова пауза, а после той прошепна:

— Горе главата, Джоузефин. Винаги.

— Тя си е горе, Хенри. Винаги.

— Окей, миличка. Ще се чуем утре.

— Чао, Хенри.

— До скоро, скъпа.

Затворих и пуснах телефона на възглавницата пред себе си.

А после се загледах в морето отвън.

Масленожълтото вече го нямаше, а прасковенорозовото избледняваше, отстъпвайки място на лавандуловите багри.

Беше поразително и ми се прииска Хенри наистина да беше тук с мен. Би направил страхотни снимки.

Намирах се в светлата стая в Лавандуловата къща — къщата, която баба беше наследила от родителите си, когато починали, за щастие — след като се развела със съпруга си.

Къщата с тази стая и пет етажа, през които се извиваше спираловидна стълба. Кръгла стая с арковидни прозорци на четирите страни, така че се виждаше абсолютно всичко. Морето. Надвисналите скали и плажовете по протежение на Магдалийнското заливче. Старинното градче Магдалийн. И пейзажът отвъд.

Тази стая, с прозорци с ниши за сядане. Голямото бюро по средата, на което баба ми пишеше своите писма. От което понякога ми се обаждаше, просто ей така. Където плащаше сметки. Където си записваше рецепта. Където отваряше моите писма и вероятно ги прочиташе още там.

Стаята с полукръгъл диван, който бе намерила и бе купила, защото бил „чисто и просто, прекалено съвършен, за да го подмина, слънчице“.

И наистина беше така. Диванът беше съвършен. Необходими бяха седем мъже, скрипец и бог знае колко пари, за да го вкарат през прозореца, но баба се беше погрижила това да стане.

Страшно й харесваше тук горе.

На мен също.

Именно тук седях преди много години, когато се оправих достатъчно, за да мога да се движа, след като тя ме спаси от баща ми. Именно тук седях и след като й се обадих и й казах, че трябва да се махна, чисто и просто, трябва да се махна, и тя ме доведе тук.

Тук. У дома.

Това бе мястото, където оставих баща ми зад себе си.

Това бе мястото, където оставих моя свят зад себе си.

Тук бе мястото, където ми се обади една приятелка, преместила се в Ню Йорк, за да си намери работа в света на модата (каквато и да е, не я беше грижа, и тъкмо тогава слугуваше на някакъв бързо изгрял и бързо залязъл дизайнер, който наскоро бе изгубил работата си като дизайнер на дрехи за магазини с намаление).

Приятелка, която ми каза, че Хенри Ганьон си търси асистентка и знаела, че обичам дрехите и съм почитателка на неговите снимки, и можела да говори с един човек, който можел да говори с друг човек, който може би щял да е в състояние да ми уреди среща с него.

Именно тук бях и когато ми позвъниха, за да ми съобщят, че наистина са ми уговорили среща.

Именно тук животът ми свърши… два пъти. И пак тук започна отново… два пъти.

Все още миришеше на баба, макар че тя от години насам не бе в състояние да се качи в тази стая.

Тя беше навсякъде в Лавандуловата къща.

Ала най-вече — тук.

Знаех, че ще се случи. Просто се радвах, че не стана на гроба й, пред всички онези хора.

Случи се тук, на най-сигурното място на света, най-сигурното място, което бях имала някога, а баба беше навсякъде около мен.

За първи път от двайсет години насам оставих чувствата да ме завладеят и заридах с глас, ужасяващи сълзи, които ме разтърсваха из основа и причиняваха дълбока, трайна болка във всеки сантиметър от тялото ми, вместо да я облекчат.

Не излязох да си купя вино.

Определено не си взех пържено пиле (така или иначе, нямаше да го направя).

И не гледах истинските съпруги от никъде по телевизията.

Заспах в мястото на прозореца, лицето ми — мокро от сълзи, и баба — навсякъде край мен.

Най-сигурното място, където бих могла да бъда.