Заложниците бяха взети. Нелсън работеше в „Спрингър Мотърс“ вече от пет седмици. Тереза е бременна в седмия месец и е огромна колкото цяла къща, къща в къщата, прелива от гащеризона за бременни с надпис „Спандекс“ отпред и старите тениски, които баща му й даде да носи. Когато отива в банята по коридора на горния етаж, тялото й блокира светлината на лампите, а когато се опитва да помогне в кухнята, чупи по някоя чиния. Понеже вече са пет човека, използват скъпия китайски порцелан, който мама Спрингър държи в скрина, и чинията, която Пру счупи, беше от него. Въпреки че маминка не каза нищо, вратът й се изпъстри с червени петна и всички ясно разбраха, че тази чиния й е много скъпа, като онези нещица, по които старите жени изпитват привързаност. Тя непрекъснато повтаряше как двамата с Фред били купили този сервиз от „Крол“ преди петдесет години, още когато по Уайзър стрийт на всеки седем минути минавали трамваи и Брюър бил едно отвратително горещо място за живеене.

Това, което Нелсън не може да понася в Пру, е, че пърди. И когато лежи по гръб в леглото, тъй като не може да спи по корем, хърка. Един лек, но ритмичен хриптящ звук, от който не може да се абстрахира, докато лежи в предната стая, а уличните светлини пълзят по щорите и колите ръмжат по улицата. Липсва му старата му тиха стая в задната част на къщата. Чуди се дали Пру има така наречената „девиация на носната преграда“. Преди да се оженят не беше забелязал, че ноздрите й са различни — едната е по-тясна от другата, като че ли тесният й, остър и гърбав нос, изпъстрен с лунички, е бил притиснат от едната страна, докато хрущялът му е бил още мек. Освен това непрекъснато иска да си ляга рано, веднага след вечеря, когато трафикът отвън е най-натоварен, а той умира да излезе, да се отбие за една бира в „Лейд Бек“ или просто да се разходи до кръчмата на шосе 422, за да види новите лица след клаустрофобичния си ден във фирмата, където е трябвало да се съобразява с баща си. Той обаче се връща вкъщи и отново трябва да се съобразява с баща си, докато голямата му глава оглежда тавана, а глупавият му провлечен глас се произнася по всеки въпрос, ако има кой да го слуша. Баща му непрекъснато го унижава, гледа го нервно с онази тъжна усмивчица, която значи: „Аз ли казах това?“, когато си мисли, че е казал нещо забавно. Проблемът на баща му е, че прекалено дълго е живял в харем, а майка му и баба му са правили всичко за него. Той става злобен всеки път, когато около него се навърта друг възрастен мъж, освен Чарли, който умира пред очите му, или пък ония тъпанари, с които играе голф. Явно никой на света, освен Нелсън не съзнава колко гаден е Хари С. Енгстръм в действителност и понякога му иде да се разкрещи от напрежение. Баща му се перчи из къщата, огромен, космат и хитър, двойно по-едър от сина си, който се влачи след него и се чуди как да не изглежда лош. Баща му вече не иска да изглежда като лошо момче. Навремето едно от нещата, за които човек можеше да му се възхищава, беше, че не му пукаше как изглежда и какво ще си помислят съседите, когато прибра Скийтър например. Той притежаваше някаква неясна лудешка вяра в себе си, останала му от баскетбола или от детството му, когато е бил всеобщият любимец и е можел да казва на хората: „Майната ви!“. Сега тази искра е угаснала и след нея на плещите на Нелсън е останал един огромен мъртвец. Опитва се да обясни това на Пру и тя го слуша, но не може да го разбере.

В Кент тя беше стройна, изправена и пъргава, а страхотната й дълга рижа коса беше прибрана на гладък кок или се спускаше по раменете й, сякаш беше изгладена. Когато се срещаха в пет часа в новата част на „Рокуел“, той се чувстваше някак по-значим от самия факт, че е един нищо и никакъв студент, но извежда тази работеща жена, година по-голяма от него, далеч от пишещите машини и папки, и хладната ярка светлина. По онова време административните кабинети му се струваха част от небето в света на истинския бизнес, което висеше над тунелите с класни стаи, през които се провираше всеки ден. Пру нямаше фалшиви разбирания, не споменаваше имената на разни велики мъртъвци, говореше само за живота си сега, за филми и плочи, за телевизия и ежедневните интриги в работата, за това кой се е разплакал и кой е бил предложен за повишение от деканите. Една от секретарките се чукаше с шефа си, въпреки че не го харесваше особено, просто от безразличие към собствения си живот и тяло, и Нелсън развълнувано си мислеше, че това спокойно можеше да е Пру. Животът в Пенсилвания беше доста суров и тук хората се отпускаха и правеха каквото им хрумнеше. Той харесваше небрежната й суровост и начина, по който се разхождаше до него с непукистко изражение, ухаеща на парфюм и някакъв по-нежен аромат, който се разнасяше от дрехите й, докато вървяха под дърветата. В Кент непрекъснато спореха за тези дървета, както и за гимнастическите салони в студентския комплекс, и най-голямата университетска автобусна система в света. Всичките тези глупости се правеха, за да накарат хората да забравят, че единствената слава, за която щатът Кент някога можеше да претендира, е 4 май 1970 година, когато гвардейците са стреляли от Бланкет Хил. Що се отнася до Нелсън, трябвало е да застрелят онези тъпаци. Когато през 1977 година се вдигаше шум около Тент Сити^[1], той си стоеше в общежитието. Тогава още не познаваше Пру, Чак след време, докато пиеше коктейли „Уайт Рашън“ в един от баровете по Уотър стрийт, тя му разказваше за ужасите на собственото си детство, за побоищата и яростта, и необяснимите продължителни отсъствия на баща си, за странното поведение на сестрите си, когато достигнали сексуална зрялост и започнали да срутват къщата. Неговите разкази направо бледнееха на фона на тези истории. Пру го караше да се чувства добре със самия себе си.

Повечето студенти, които познаваше, включително и Мелани, го караха да се чувства подиграван, изпреварен в някаква игра, която не искаше да играе, но с Пру Любел, тази секретарка, той не се чувстваше така. Бяха на едно мнение за нещата, за основните неща. Знаеха, че в действителност светът е брутален, че бащите ни не ни закрилят, че човек умира сам, докато останалите младежи не съзнаваха това, мотаеха се на групички или си играеха на радикали, или правеха каквото там правеха. Нелсън се чувстваше по-зрял пред Пру, защото съзнаваше, че всичко това са глупости. Долавяше, че изглежда добре в нейните очи, докато седяха на масичките в един работнически бар в Северен Акрън, където ходеха с колата й. Тя си имаше собствена кола, един стар „Плимут Валиант“, на който предната броня се ветрееше като знаме, но това беше още нещо, което харесваше у нея. Харесваше му, че Пру нямаше нищо против да кара тази грозна таратайка и че беше работила упорито, за да си я купи. Тя знаеше, че Нелсън е едно стъпало над нея в социалната стълбица. Но тя пък беше едно стъпало по-нагоре в тази среда, в тази география. Имаше не само кола, но и апартамент, малък, но самостоятелен, с печка, на която си готвеше сама, и ликьор, който му наливаше, след като пускаше някоя плоча. Още на първата им среща, без да се броят онези, когато се мотаеха наоколо с Мелани и шантавите й дрогирани приятели, Пру го беше довела в апартамента си в този град на име Стоу, предполагайки, че в крайна сметка и двамата искат да се чукат. Тя свършваше със силни бързи тласъци и го стискаше здраво, на сигурно място, докато самият той свършеше. Беше чукал и други момичета преди това, но не беше сигурен дали бяха свършвали. С Пру беше сигурен. Тя извикваше и дори леко потреперваше като риба, изплувала на повърхността на мрачно езеро. След това се разхождаше гола, докато му приготвяше нещо за ядене, въпреки че в сградата през двора имаше много прозорци, откъдето можеха да я видят. На кого му пука? Всъщност тя обича да я гледат, застава в средата на светлината от прожекторите, когато ходят на танци, а когато бяха сами, му позволяваше да я оглежда от всички страни. Едрото й гладко тяло беше като на кукла, чиито ръце, крака и глава стояха така, както ги поставиш. Огромната му благодарност за всичко това, докато всеки друг би го приел за даденост, го правеха още по-ценен в очите й. Накрая той се изгуби в тях, прекалено скъп, за да бъде пуснат.

Сега тя по цял ден седи с маминка и понякога с майка му и гледа сапунени сериали по телевизията: „В търсене на утрешния ден“ по Десети канал и след това „Дните на нашия живот“ по трети канал. После превключваха обратно на Десети за „Пътеводна светлина“. Нелсън знае навиците им от дните, преди да му разрешат да работи във фирмата. Сега Пру пърди, защото бебето притиска вътрешностите й, изпуска разни неща и казва, че смята баща му за приятен.

Беше й разказал за Беки. Разказа й и за Джил. Реакцията на Пру е:

— Но това е било отдавна.

— Не и за мен. За него. Той е забравил, тъпанар смотан, просто като го гледам, съм сигурен, че е забравил. Забравил е всичко, което ни е сторил. Това, което стори на мама, е невероятно, а аз сигурно не знам и половината. Той е толкова сигурен и самодоволен и това ужасно ме дразни. Ако можех само веднъж поне да го накарам да разбере какво лайно е, може би щях да се поуспокоя.

— Какъв смисъл има, Нелсън? Искам да кажа, баща ти не е идеален, но кой ли е? Той поне вечер си стои вкъщи, за разлика от моя.

— Седи си вкъщи, защото не му стиска. Да не мислиш, че не му се ще да гони мацки навън всяка нощ? Да знаеш само как гледаше Мелани. Не го прави от някаква велика любов към мама, казвам ти. Всичко е заради фирмата. Сега мама играе решаващата роля там, не благодарение на нея самата.

— Защо, скъпи? От това, което виждам, мисля, че родителите ти са привързани един към друг. Щом са останали заедно толкова време, сигурно имат чувства.

Самата мисъл за това отвращава Нелсън. Тапетите на стената, плетеницата от шарки, които се препокриват, му изглеждат зли. Като дете го беше страх да стои в тази стаж, където сега спят, в другия край на коридора срещу стаята на маминка, откъдето се чуваше пращенето на телевизора й. Минаващите по Джоузеф стрийт коли хвърлят островърхи сенки по стените, ярки форми, които бързо се променят като в компютърните игри, които сега бяха на мода. Когато някоя кола удари спирачки на ъгъла, едно червено петно потрепва по тапетите и картината с изображение на блед козар с дървена кофа до някакъв каменен кладенец. В детските му очи този фермер също изглеждаше зъл, подобно на спотайващ се дявол. Сега Нелсън вижда, че картината е глупава, сантиментална. Въпреки това сянката на злината остава, притисната някъде в прозрачността на стъклото. Червеното петно потръпва и изчезва, моторът изръмжава и гумите зацепват. Тръгвай: яростта на тази невидяна кола, която бяга, се превръща в едно бучене в далечината и доставя удоволствие на Нелсън вместо на някого другиго.

Двамата с Пру лежат на старото провиснало легло, което делеше с Мелани. Спомня си за Мелани, небременна, свободна. Сигурно се забавлява в Кент, вози се на университетските автобуси и ходи на курсове по Ориенталска религия. Пру лежи сънена, облечена в една стара риза на баща му, която е закопчана на гърдите и разкопчана на корема. Беше й предложил от своите ризи, сега, когато работеше във фирмата, трябваше да си купи ризи, но тя беше казала, че са прекалено малки и тесни. В стаята е топло. Котлето е точно под тях и топлината се издига нагоре, няма как да се охладят и въпреки че е средата на ноември, те все още се завиват само с чаршаф. Той е напълно буден и ще остане така с часове, раздразнен от изминалия ден. Онези приятели на Били непрекъснато го тормозят да купи още коли кабрио и макар че един лекар купи олдса „Делта-88 Роял“ за 3600 долара, баща му казва, а и Мани го подкрепя, че като извадят парите за застраховката и поддръжката, всъщност не остава никаква печалба.

Сега и меркурият е в магазина, независимо че застрахователният агент искаше да обяви колата за тотално повредена, защото според него това бил най-простият начин за такава истинска антика, на която частите са скъпи, а предницата й е смачкана, като че ли някой я е ударил нарочно. Мани е изчислил, че разходите по поправката са с около четиристотин-петстотин долара над обезщетението, защото застрахователите не изплащаха повече от стойността в каталога си. Когато го беше попитал дали някой от механиците не може да я поправи в свободното си време, той му беше отговорил съвсем сериозно, свъсвайки вежди, а черните точки по носа му го зяпаха в лицето: „Момче, няма свободно време, тези мъже идват тук, за да изкарват хляба си“, намеквайки, че той не го прави, богаташко синче. Не че баща му го подкрепяше в цялата тази история, той се държеше така, сякаш момчето е получило урок, и това му харесваше. Единственият урок, който Нелсън получи, е, че всички се мъчат да спечелят собствения си дял от парите и никой не смее да погледне встрани, за да разбере нещо. Ще им покаже той, когато продаде меркурия за четири и петстотин, познава много хора в „Лейд Бек“, за които подобна сума е нищо. Тази иранска афера ще повиши цените на бензина още повече, но проблемът скоро щеше да се разреши, ония няма да посмеят да държат заложниците още дълго. Баща му непрекъснато му повтаря, че една кола му струва между три и пет долара на ден, но той не разбира защо, след като тя просто си седи в парцела, който и без това беше техен. Беше разбрал, че фирмата дори си плащаше наем сама на себе си, за да мами данъчните.

До него Пру започва да хърка с подпряна на две възглавници глава и корем, лъснал като онези гъби праханки, които можеш да видиш в гората на някой гнил пън. На долния етаж майка му и баща му се смеят на нещо. Напоследък двамата сякаш летят в облаците, по-зле са от деца и все по-често излизат с компанията си богаташи. Децата поне имат извинение, че нямат какво друго да правят. Мисли си за заложниците в Техеран и мисълта му засяда като хапче в гърлото, като един от онези големи сухи витамини, които Мелани непрекъснато му тикаше и той не можеше да преглътне. Трябва им само един голям черен хеликоптер в някоя безлунна нощ, командоси с маски на лицата и една тънка струна от пиано за гърлата на онези луди арабски радикали, гггр, аггр.

Трябва само да прошепнат: „жените и децата първо“, и да се дигнат във въздуха. Няма да е зле да им пуснат една тактическа атомна бомба върху някое минаре. Или пък в някой тунел една от скучните играчки на Джеймс Бонд. Като в онази фантастична сцена в „Мун Рейкър“, когато скача от един самолет без парашут, носи се из въздуха, пада върху един от лошите типове и му взима парашута. Сигурно е почти като делтапланеризма. На лунната светлина пъпът на Пру хвърля мъничка сянка, изпъкнал е, като че ли е обърнат наопаки. Никога досега не беше виждал гола бременна жена, нямаше представа, че ще е толкова зле. Като гюле, заседнало в цевта на оръдие.

От време на време двамата с Пру излизат. Имат приятели. Били Фознахт се е върнал в „Тафтс“, но компанията все още се събира в „Лейд Бек“, разни отрепки от Брюър също се мотаят наоколо, със службици в някоя електрическа фабрика или правителствена организация, или в някой от функциониращите магазини в града. Тези дни в „Крол“, където майка му и баща му се бяха запознали в праисторическите дни, и в горичката на мястото на Уайзър Скуеър човек се чувства все едно е на палубата на някой изоставен боен кораб след бомбардировките на японците над Пърл Харбър. Няколко изплашени продавачки, които зад щандовете изглеждат сякаш са срязани през кръста, се мотаят наоколо. Майка му е работила на щанда за солени ядки и бонбони, но него вече го няма, сигурно са решили след трийсет години, че не е хигиенично да продават такива неща, а освен това петима умрели от глисти. Но ако тогава не е имало щанд за ядки, Нелсън нямаше да съществува или пък щеше да съществува като някои друг, което някак не се връзва. Двамата с Пру не знаят имената на всички свои приятели, те имат имена като Пам и Джейсън, и Скот, и Доди, и Лайл, и Дерек, и Слим и ако ходиш в „Лейд Бек“ достатъчно често, те канят на техни купони. Живеят в разни апартаменти в новите квартали с груби, боядисани дървени стени и стръмни покриви като на хижи, пръснати от едната страна на Маунт Пемакуид близо до „Летящия орел“, или подобно на онези градски имения от тухли и плочи с богати огради и комини, построени с парите от старите фабрики по северния край на „Янгкуист“, или зад паркингите, които сега са разделени на парцели. По-голямата част от тях са застроени с детски градини или офис сгради за ефектни принадлежности като ръчно изработени кожени изделия и „направи си сам“, където работеха млади архитекти, специализиращи в соларни панели и спестяване на енергията, и млади адвокати с бухнали коси и бандитски мустаци, облечени в делови костюми, които таксуваха клиентите си с твърда такса от триста долара, независимо дали за развод или за побой. В тези квартали магазините за здравословна храна никнат като гъби редом с малки ресторанти в приземните етажи, където сервираха вегетарианска храна или израелска кухня, и книжарници с имена като „Карма“ и малки магазинчета, претъпкани с дантели и разноцветни ръчно боядисани памучни платове, мексикански сватбени ризи, индийска коприна и онези скитнически шапки, с които хората изглеждаха така, като че ли онази част от главите им, в която се съдържаше мозъкът, е отрязана. Старите работилници с шперплат сега продават небоядисани мебели, които хората сами си сглобяваха в тези апартаменти, където всички си деляха всичко.

Апартаментът, който Слим дели с Джейсън и Пам, е на третия етаж на висока стара къща в горната част на булевард „Акация“, на няколко пресечки под гимназията в посока към „Мейдън Спрингс“. Трите големи прозореца с двойни стъкла гледат към замрялото сърце на града: там, където навремето неоновите очертания на ботуш, фъстък, шапка и огромен слънчоглед оформяха рекламата над Уайзър Скуеър, сега само насочената към фасадата на „Брюър Тръст“ табела бележи центъра на града. Четири огромни колони стърчат като четири бели пръста, мушнати в сочен черен пай — тъмното петно, образувано от засадените дървета сред така нареченото „пазарче“. От този център обикновените неоново жълти лампи по градските улици продължават навън, една правоъгълна паяжина, която оредяваше близо до извиващата се река нататък към предградията, чиято светлина се слива с хоризонта, погълнат от хълмовете, които се надигат към нощните облаци. В горната част на панорамните прозорци на апартамента на Слим има малки прозорчета от матово стъкло, чиито семпли цветя в лилаво, кехлибарено и млечнозелено, са гордостта на Брюър, наред със солените бисквитки, които всички тук приготвяха. Старите подове с дъбов паркет обаче са покрити с евтин оръфан мокет, изпъстрен с петна като зрънца бахар, а набързо сглобени плоскости служат за преградни стени на предишните просторни стаи. Високите тавани са снишени, за да се пести ток, и преградени с меки бели панели, подобни на дъски. Нелсън седи на земята с отметната назад глава и кутия студена бира между глезените; двамата с Пру са изпушили две цигари с трева и малките дупки в тавана сякаш се опитват да му кажат нещо, част от тях изглеждат ярки и агресивни като черните точки по носа на Мани онзи ден, но след това тази картина избледнява и на нейно място се появява друга, и напрежението като че ли се придвижва по тавана като прозрачна медуза. На стената зад него е окачен огромен гримасничещ плакат на Илие Настасе^[2]. Слим е член на един тенисклуб, който се намира до пазарчето в „Хемингтаун“, и обожава Илие Настасе. Настасе е облян в капчици пот, а краката му са дебели като колони. Космати, възлести колони.

Слушат Дона Съмър, някаква песен за телефон, която бумти силно. В центъра на стаята между Нелсън и някаква папрат в саксии и растения с широки листа, като тези, които маминка отглеждаше в онази стая до всекидневната (той си спомня как двамата с баща му седят и втренчено ги гледат един ден, когато нещо ужасно се беше случило, нещо огромно и кухо под тях, докато листата на растенията пиеха слънчевата светлина, както сигурно правеха и тези по-големи растения, когато слънцето ги огрява през панорамните прозорци), има празно място, в което Слим танцува като змия на връв заедно с едно кльощаво момче с късо подстригана коса на име Лайл. Лайл има тесен скалп с вдлъбнатини на тила и е облечен в дънки и риза с дълги ръкави, подобна на тениска за футбол, с широка зелена ивица по средата. Слим е ексцентричен и въпреки че това не би трябвало да дразни Нелсън, той се дразни. Той се дразни и от това, че на купона има двама зализани, които се чукат, дразни се и от това, че едно малко бяло момиче със сивкава заострена брадичка като на поляните от южната страна на Брюър си свали ризата, докато танцуваше, въпреки че няма никакви цици. Сега тя седи в кухнята все още по цици и се налива до припадък с южняшки комфорт^[3] и пепси-кола. На такива купони винаги някой повръща в банята или се боцка, или пък смърка и това също дразни Нелсън. Не че му пука, просто е уморен да бъде млад. Това означава толкова много похабена енергия. Той вижда, че приличното на медуза напрежение, което трепка по дупките в тавана, е енергия, подобна на тази, която изтича като двоична информация от компютрите, но не може да направи нищо по въпроса. В Кент се интересуваше от компютри, но още в уводния курс по математика 10061 в „Мерил Хол“ математиката му дойде прекалено много. Както и всички онези еврейчета и коренчета с плоски като дъски за хляб лица, които препускаха из материала, като че ли им беше ясно като бял ден, знаеха какво е функция, въпреки че това явно не беше нещо, което можеш да посочиш, и някак успяваха да схванат основната идея на уравнението. Още една медуза, но как можеше човек да я извади? Изобщо нямаше представа. Така че той реши, че е по-добре да се прибере вкъщи и да участва в поделянето на богатството. През онзи ден баща му го държеше в скута си, усещането за едно голямо, миришещо на тъга тяло, което го е обгърнало и седи под него, не го напуска, заедно със спомена за един слънчев лъч, който си проправя път към заобления крайна едно папратово листо в онази желязна маса от зелени растения.

Сигурно е било, когато Беки умря. Маминка няма да живее вечно и когато хвърли топа, двамата с майка му ще останат да управляват компанията, а баща му ще седи отпред, подобно на онези картонени фигури в естествени размери, които излагаха по автосалоните, преди картонът да поскъпне. Тези чернилки, които се правят на важни, решителният начин, по който те поздравяват и те предизвикват да устоиш на погледа им, макар че не поемат отговорност за нищо, го карат да беснее от яд, въпреки че тревата вече би трябвало да започне да го отпуска и успокоява. Може да пийне още една бира. Тогава се сеща за бирата между краката си. Кутийката е студена и тежка, защото е пълна и току-що извадена от хладилника на Слим. Нелсън отпива една глътка. Той оглежда ръката си — сякаш държи кутийката с ръкавица.

Защо баща му просто не умре? Хората на неговата възраст се разболяват. Тогава остават двамата с майка му. Сигурен е, че ще може да се справи с майка си.

Вече не е толкова млад. Скоро навърши двайсет и три, но фактът, че е женен, го кара да се чувства глупаво сред тези хора. Никой от присъстващите не изглежда женен. Със сигурност никоя друга не е бременна, това поне си личи. Чувства се като изложен на показ, като човек, който не знае какво прави. Откровено казано, Пру не искаше да идва. Нямаше нищо против да си седи като едно от тези зелени растения и да се къпе в светлината от телевизора, да гледа „Лодката на любовта“ и след това „Островът на фантазиите“ заедно с горката маминка, която напоследък не изглежда много добре. Преди баща му и майка му си седяха с нея вкъщи, но напоследък, дори тази вечер, постоянно излизат с онази компания от „Летящия орел“. Направо не може да повярва колко безотговорни стават тъй наречените „възрастни“, когато решат, че играят добре. Майка му му разказа за шантавите им награди. Може би трябваше да предложи двамата с Пру да си останат вкъщи при маминка, нали в крайна сметка тя държи всички козове. Точно тогава обаче Пру беше решила, че дължи на Нелсън малко социални развлечения, защото той работеше толкова упорито, а заради нея трябваше да си седи у дома. Семейство — хората правеха всичко един за друг от някакво измислено чувство за дълг, но всъщност непрекъснато си пречеха, каква каша. Обаче щом двамата с Пру пристигнаха и тя се надруса, щурото момиче от Акрън изплува на повърхността и тя реши да играе до последно ролята на бременна жена, и започна да се мотае наоколо и да танцува, обута с тези обувки, с които дори не трябваше да ходи — огромни дебели платформи, които се държаха на тънки зелени гъвкави връзки, като онзи шнур, от който надзирателите на игрището в Маунт Джъдж ги караха да изплетат въженце за окачване на свирка около врата. Той дори си спомня, че имаше един начин на изплитане, на който му викаха „пеперуда“; така човек можеше да си изплете дори ключодържател, като че ли децата имаха някакви ключове. Може да го прави от злоба. Но той се чувства някак изоставен и дори му харесва да я гледа от разстояние, през дима. Тя има стил, тази Пру, стил и блясък в тази електриковозелена рокля без колан, която си купи от новия магазин на булевард „Акация“, откъдето старите хора бяха изселени в старчески домове, а средната класа се завръщаше в града. Когато се завърта, широките й ръкави се издигат като криле и топчестият й корем стърчи напред и напира под роклята й, разкривайки оранжевите еластични чорапи, които лекарят й каза да носи, за да предпазва младите си вени. Лъскавите платформи на обувките й едва се плъзгат по оръфания мокет, но тя не ги събува, иска да докаже, че може да го направи, от чиста злоба към него. Тялото й, като че ли прободено с шиш между лопатките на раменете, се извива в такт с музиката, докато ръцете й в лъскавия зелен плат се вдигат и страхотната й дълга коса се върти в кръг, отново и отново.

Нелсън не може да танцува, тоест не иска, защото танцуването означава да стоиш на едно място и да позволиш на дявола от музиката да те обладае, а за това е нужна повече вяра, отколкото той има. Не иска да изглежда глупаво. Баща му обаче, баща му би танцувал, ако беше тук, точно както, когато Джил беше при тях, и той се отдаде на Скийтър и така и не се обърна да види какво става, дори когато се случи най-лошото. Той е един глупак, който наистина вярва, че Господ съществува и че той е зеницата на окото му. Дупките по тавана не позволяват на Нелсън да зърне отвъд тях и той извръща поглед към Пру, болезнено ярка в лъскавата си рокля, която пада по тялото й като течно украшение. Лицето й е сънено под звуците на музиката над корема й, който е твърд и не само неин, но също и негов, така че той, сякаш също танцува. За части от секундата изпитва омраза към онова нещо у себе си, което не му позволява да танцува, както когато не можеше да се присъедини към колебливата умствена игра на компютърните науки и на колежа като цяло, и не успя да стане добър атлет като баща си. Мрачната секунда отминава, отмита от сигурността, че един ден той ще отмъсти на всички.

Един от наглите бръюрски негри, по-едрият, с някакъв бебешки комбинезон и каубойски ботуши, започва да танцува с Пру, но тогава Слим изниква замаяно иззад саксиите с растения заедно с Лайл и се завърта около Пру, която продължава да танцува дори когато е сама на дансинга, размахвайки ръце и отмятайки коса. Лицето й наистина изглежда сънено, а гърбавият й нос в профил изглежда остър. Хората на купона непрекъснато пипат корема й, като че ли за късмет: бързите им отпуснати пръсти се плъзгат по тази свещена издутина, където расте нещо, което също принадлежи на него. Но как може да отблъсне докосванията им, как да я защити и опази чиста? Тя е прекалено едра, ще изглежда като глупак. Тя харесва мръсотията, калта, произлязла е от нея. Веднъж минаха с колата покрай старата й къща в Акрън, но тя не го покани вътре. Каква тъжна редица от къщи, къщи с дървени веранди и стари хладилници на тях. Мелани сигурно беше по-богата, брат й играеше поло. Пру поне трябва да си свали обувките. Нелсън усеща, че се опитва да се надигне, за да й го каже, но е прекалено надрусан, за да се помръдне, принуден е да седи там, размекнат сред тлъстите червеи на мокета и дупките от червеи по тавана. Музиката сякаш има въздушни мехурчета, които бълбукат от колоните, и призрачният глас на Дона Съмър се плъзга навътре-навън, повтаря се, играе всички роли. „Залепен за теб, залепен като с лепило.“ Педалът, с когото Слим спря да танцува, предлага на Пру една цигара и тя си дърпа от влажния фас, и задържа дима, без да пропуска и такт от музиката, коремът и краката й продължават да се гърчат. Нелсън осъзнава, че за момиче от бедняшките квартали на Акрън Брюър е едно провинциално градче и че тя иска да им докаже нещо.

Едно момиче, което беше видял преди малко, пристигна на купона с някакъв едър червендалест дръвник, който се беше докарал със сако и вратовръзка, идва и сяда на пода до Нелсън под плаката на Илие Настасе, взима бирата между глезените му и отпива една глътка. Изглежда изгубена на това място, но по усмихнатото й бледо, кръгло лице личи, че иска да се хареса.

— А ти къде живееш? — пита го тя, като че ли продължава разговор, който е започнала с някой друг.

— В Маунт Джъдж — май това беше отговорът.

— В апартамент ли?

— С родителите ми и баба ми.

— И защо? — Приятното й лице лъщи от пот. И тя си е пийнала. Но около нея витае някакво спокойствие, за което той й е благодарен. Краката й в бели панталони се протягат до неговите и сякаш излъчват някакво сияние там, където чудатостта пълзи по тях като медуза.

— По-евтино е — отговаря той по-меко. — Решихме, че няма смисъл да си търсим квартира, преди бебето да се роди.

— Имаш жена?

— Ето я там — посочва към Пру.

Момичето я изпива с поглед:

— Страхотна е.

— Може да се каже.

— Какво означава този тон?

— Означава, че адски ме дразни.

— Не е ли вредно да подскача така? Имам предвид за бебето.

— Е, казаха й да се движи. А ти къде живееш?

— Наблизо. На „Янгкуист“. Нашият апартамент изобщо не е толкова готин, живеем на първия етаж от задната страна на сградата, прозорците ни гледат към един малък двор, където се събират всички котки. Говори се, че къщата ще се събаря и ще се строи жилищен блок.

— Това добре ли е, или не?

— Добре е, ако имаш пари, но май е зле, ако нямаш. Току-що си намерихме работа в града и моят… моят човек иска да се запише в колеж, когато си стъпим на краката.

— Кажи му да забрави. Аз ходих в колеж и това са конски фъшкии.

Горната й устна е леко подпухнала и по нацупената й уста той със съжаление разбира, че не знае какво да му отговори.

— Какво работиш? — пита я.

— Помагам на сестрите в един старчески дом. Едва ли го знаеш — „Сънисайд“, на мястото на стария панаир.

— Не е ли депресиращо?

— Така казват, но на мен не ми пречи. Старците си говорят с мен, хората се нуждаят най-вече от компания.

— С твоя човек женени ли сте?

— Още не. Той иска да се развива. Смятам, че така е по-добре. А и може да си променим решението.

— Хитро. Онази мацка със зелената рокля забременя и аз нямах избор.

На това също няма какво да се отговори. Въпреки това момичето не изглежда отегчено, както повечето хора, с които говори. Във фирмата непрекъснато слуша бръщолевенията на Джейк и Руди и им завижда, че си говорят, без да се чувстват като пълни идиоти. Това непознато лице спокойно виси срещу неговото, слабо заинтригувано. Никога не е виждал толкова бледосини очи, кожата й е млечнобяла, а носът й е леко вирнат. Рижата й коса е привързана отзад. Ушите й се виждат — има дупки, но не носи обици. В надрусаното си състояние ясно вижда белите гънки на тези уши.

— Казваш, че току-що сте се преместили в града — казва Нелсън. — Откъде идвате?

— Близо до Галилий. Знаеш ли къде е това?

— Горе-долу. Когато бях дете, няколко пъти ходихме до състезателните писти.

— Когато е тихо, от нашата къща чуваме форсирането на двигателите. Стаята ми е от онази страна и винаги ги чувах.

— Там, където живея, движението е много натоварено. Стаята ми беше от задната страна на къщата, но сега спя отпред. — Милите малки уши, малки като неговите, въпреки че у нея няма нищо дребно, особено бедрата й, които наистина изпълват лъскавите й бели панталони. — Какво работи баща ти. Фермер ли е?

— Баща ми умря.

— О, извинявай.

— Няма защо, беше тежко, но той беше болен. Беше фермер, прав си, и беше сключил договор с училищните автобуси.

— Въпреки това е гадно.

— Имам страхотна майка обаче.

— И какво й е страхотното?

В глупостта си непрекъснато звучи враждебно. Но тя като че ли не забелязва това.

— Ами, просто е много разбрана. И може да бъде доста забавна. Имам двама братя…

— Така ли?

— Да, и тя никога не ме е карала да отстъпвам само защото съм момиче.

— А защо да го прави? — Усеща пробождане на ревност.

— Някои майки го правят. Смятат, че момичетата трябва да са тихи и хитри. Моята казва, че жените получават повече от живота. При мъжете сякаш, ако не печелиш непрекъснато, си едно нищо.

— Явно е голяма работа. Знае всичко.

— И е по-дебела от мен, за което я обичам още повече.

Ти не си дебела, ти си просто сладка — иска да й го каже, но вместо това казва:

— Допий бирата, ще донеса още една.

— Не, благодаря. Как ти е името?

— Нелсън. — Трябваше да я попита за нейното, но думите засядат в гърлото му.

— Нелсън. Не, благодаря, просто исках една глътка. Ще отида да видя какво прави Джейми. Отиде в кухнята с някакво момиче…

— Което си показва циците.

— Точно така.

— Моята теория е, че тези, които имат какво да покажат, не го правят.

Той поглежда надолу. Вертикалните ластични райета на плетения й кафяво-червен пуловер леко се раздалечават върху пищния й бюст. Белият плат на панталона й се е намачкал там, където коремът и бедрата й оформят блестящ триъгълник, диагоналните нишки на плата и кройката ясно се виждат. Краката й са боси, а кожата от външната страна на палците й е зачервена от обувките, които е захвърлила.

Момичето се е изчервило под изпитателния му поглед.

— Какво правиш, откакто напусна колежа, Нелсън?

— Просто се мотая. Не, всъщност продавам коли. Не онези обикновени лъскави коли, а специални стари модели на кабрио, които вече не се произвеждат. Цената им непрекъснато ще се вдига, просто трябва да се вдига.

— Звучи интересно.

— Наистина е интересно. Оня ден насред града беше паркиран един бял тъндърбърд с червени кожени седалки. Пичът си беше свалил гюрука, въпреки че вече застудява, и аз едва не се спънах. Приличаше на яхта. Когато произвеждаха тези коли, хората не бяха толкова стиснати.

— Двамата с Джейми наскоро си купихме корола. На негово име е, но всъщност я карам аз. До стария панаир вече не ходи никакъв автобус, а Джейми работи наблизо и ходи пеша. Работи в една фирма, която произвежда машинки против насекоми, нали се сещаш, от онези електрически решетки с лилава лампичка, дето хората си слагат покрай басейните или барбекютата.

— Звучи супер. Сигурно обаче сега не му е много силен период.

— И аз така си мислех, но сега произвеждат машинки за следващата година и ги изнасят на юг.

— Аха. — Май си поговориха достатъчно. Не му се слуша повече за Джейми и машинките му против насекоми.

Но момичето продължава да говори, вече се чувства достатъчно отпусната. Толкова е млада и за нея всичко е ново и интересно. Нелсън предполага, че е три или четири години по-малка от него. Пру е повече от година по-стара от него и в този момент това го дразни, заедно с предизвикателното й танцуване, бременността й и всички тези негри и педерасти, от които тя не се притеснява.

— Така че трябва да участвам наполовина — обяснява тя. — При все че той изкарва два пъти повече от мен. Родителите му и майка ми ни дадоха назаем първата вноска, въпреки че знам, че тя не може да си го позволи. Следващата година, ако успея да си намеря почасова работа някъде, ще се запиша в училище за медицински сестри. Медицинските сестри получават цяло състояние за това, което аз върша, само дето им е разрешено да правят инжекции.

— Господи, да не би да искаш да прекараш целия си живот около болни хора?

— Просто съм си грижовна. Преди баща ми да умре, във фермата имахме пилета и животни. Дори сама стрижех овцете.

— Ха. — Нелсън винаги е бил алергичен към животни.

— Танцуваш ли, Нелсън? — пита го.

— Не. Седя, пия бира и се самосъжалявам. — Сега Пру подскача наоколо с някакъв пуерториканец. Мани е наел двама пуерторикански работници в сервиза. Не знае от какво боледуват като деца, но по бузите им има белези като след едра шарка.

— И Джейми не иска да танцува.

— Помоли някой гей. Или просто започни сама и някой ще те покани.

— Обожавам да танцувам. Ти защо се самосъжаляваш?

— О, баща ми е гадняр. — Не знае защо това изскочи от устата му. Сигурно заради превзетия начин, по който това момиче говореше за родителите си. Това, което учудва Нелсън, е, че когато се сеща за баща си, пред очите му изплува голямото му приятно лице, в което се чете някаква тъжна безпомощност. То се издува като в нефокусиран едър план в суматохата на сражението в някой военен филм и след това изчезва — едро, бяло и размазано като в онзи ден, когато го държеше в скута си и двамата не можеха да понесат бремето на света.

— Не бива да говориш така. — Момичето се изправя. Лъскави дълги крака. Порозовелите й ходила, потънали в оръфания килим, са толкова близо, че чак го боли, толкова са секси. Защо бе казала това? За да го накара да се чувства виновен. Нейният баща беше умрял, а тя го караше да се чувства, сякаш е убил своя. Да върви на майната си. Тя отива да танцува. Отначало стои засрамено до стената, но после се отпуска и пристъпва напред. Не иска да я гледа, защото изпитва някаква ревност, затова се надига да си вземе още една бира и да хвърли един поглед на момичето в кухнята. Тъжни самотни гърди на едно момиче, седнало изпъчено. Малки полупразни портмонета. Лицето и ръцете на този Джейми са едри и груби и той е разхлабил вратовръзката си, за да диша свободно. Някакво момиче му гледа на ръка, всички са седнали около стъклена масичка с тъмни петна от чаши и прибори. Това напомня на Нелсън за нещо. Какво? В кухнята виси плакат на Марлон Брандо в черния кожен костюм от „Дивия“. Алис Купър със зелени клепачи и дълги нокти гледа от друг плакат. Сред всичко това — хладилникът с неговите студени рафтове кисело мляко в пластмасови кофички и бира в кутийки със заострени букви — прилича на оазис на реда, Нелсън се сеща за фирмата, за редиците нови тойоти и стомахът му се преобръща. Когато в изложбения автосалон няма клиенти, той усеща как отново го обзема детският му страх, че е попаднал на неподходящото място, че животът му се управлява от закони, които никой не иска да сподели с него. Той се връща в предната стая с фалшивия таван и си мисли, че Пру изглежда смехотворно по-стара от останалите танцуващи — къдрокосо момиче на име Доди Уайнстайн, което работи и живее на щанда за тийнейджърска мода в „Крол“, Слим и този Лайл във футболната тениска, които отново са се появили, Пам, домакинята в огромна провиснала рокля с набор, от онези, които носят бременните, в която тялото й се гърчи, докато бледите светлини на Брюър замират отвъд панорамните прозорци. Момичето без име чака в белите си панталони да бъде поканено на танц, докато стои наклонено на една страна и потропва в такт с музиката. Една нощ в един живот, един живот в една нощ. Изглежда малко притеснена, но щастлива, че е тук, далеч от затънтените пущинаци. Черните мехурчета от колоните се пукат по-бързо и по-бързо, а жена му с корема всеки момент ще падне по очи. Отива при Пру и я дръпва за китката. Нейният партньор с мутра на мексиканец главорез се обръща към момичето с белите панталони и започва да танцува с нея. „Бейби, това е нашата нощ, бейби, това е нашата нощ.“ Нелсън стиска китката на Пру силно, за да я заболи. Когато спира да танцува, тя започва да залита и той още повече се ядосва, че жена му се е напила. Неподходящата й рокля сякаш нарочно се разкривява само за да го дразни. От обиденото й залитане му иде да я размаже.

— Причиняваш ми болка — казва тя. Гласът й долита тънък и сух от една малка кутийка, висяща във въздуха зад ухото му. Гривните й прищипват пръстите му, докато тя се опитва да освободи ръката си, и това направо го влудява.

Иска да я изведе оттук. Дръпва я към един коридор и се оглежда за стена, на която да я подпре. Намира една в малка странична стая; ключът за лампата до рамото й е изрисуван като лице с отворена уста, на което езикът е копчето за включване и изключване. Приближава лицето си до това на Пру и просъсква:

— Слушай! Я се стегни, за бога! Ако не се стегнеш, ще се нараниш. И него също. Какво се опитващ да направиш? Да го изтърсиш ли? Хайде, успокой се.

— Аз съм спокойна. Ти си този, който не е спокоен, Нелсън. — Очите им са толкова близо, че сякаш неясната зеленина на нейните ще погълне неговите. — И откъде си сигурен, че ще е момче?

Пру го гледа самодоволно. Устните й са начервени с модерното вампирско червено червило, но то не й отива, подчертава издяланото й лице и мъртвешки спокойния й безкръвен поглед. Онова пусто предизвикателство на бедните: не можеш да ги уплашиш достатъчно. Той й се примолва:

— Изобщо не трябва да пиеш и да пушиш трева, ще му докараш някакво генетично заболяване. Знаеш това.

Тя бавно произнася думите в отговор:

— Нелсън, на теб изобщо не ти пука за генетичните заболявания.

— Тъпа кучка. Естествено, че ми пука. Нали бебето е мое. Или пък не е? Вие от Акрън сте готови да се изчукате с всеки.

Те са в една странна стая, заобиколени от фигурки на фламинго. Който и да живее в тази стая с изглед към тухлената стена през двете тесни дворчета, явно колекционира фламинго във всякакъв вид. Смешните дълги черни крака на едно фламинго от лъскав розов сатен висят от облегалката на дивана, а по рафтовете на стените са подредени кухи пластмасови фигурки с крака от клечки. В стаята има пепелници и чаши за кафе във формата на фламинго и дори сувенири от Флорида, изобразяващи малките розови птици сред езерца, палмички и залези. Един сувенир представлява три птици в гащи и шотландски шапки върху филцова трева. Някои от по-големите фигурки носят върху кухите си клюмнали човки от онези фалшиви слънчеви очила, които човек може да си купи за центове. В стаята има стотици фигурки, вероятно някой гей му ги подарява. Стаята сигурно е на Слим, този диван е прекалено тесен за Джейсън и Пам.

— Твое е — уверява го Пру. — Много добре го знаеш.

— Не съм сигурен. Тази вечер се държиш доста курвенски.

— Не аз исках да идваме, спомняш ли си? Ти непрекъснато искаш да излизаме.

Той започва да плаче. Нещо в лицето на Пру, притиснато в него, онази акрънска суровост, коремът, който се удря в неговия, едрото й кукленско тяло, което обичаше толкова много и което тя спокойно би могла да го дари на друг, формите и извивките й го карат да се чувства, сякаш не означава нищо за нея. Всичките им нежни моменти, когато я чакаше на хълма и я водеше на разходка под дърветата, баровете по Уотър стрийт, това, че замина преди нея и я остави в Колорадо, го карат да се чувства като истински глупак, докато се задушаваше в Даймънд Каунти. Това не значеше нищо. Той не значи нищо за нея, както не бе означавал нищо за Джил. Едно изчадие, една буболечка, на която да се подиграват, и виж какво стана. Любовта се отцежда от тялото му като боклук надолу по коленете му, които усеща меки като парцал.

— Ще се нараниш — хлипа той, а сълзите му придават допълнителен блясък на лъскавата й зелена рокля на рамото. Пред очите му съвсем ясно изниква собственото му сбръчкано лице като образ по телевизията.

— Държиш се странно — казва му Пру вече шепнешком, усеща гласа й като парцал, натъпкан в ухото си.

— Хайде да се махаме от това гадно място.

— Какво си говорехте с онова момиче?

— Нищо. Гаджето й прави машинки срещу насекоми.

— Говорехте си доста време.

— Тя искаше да танцува.

— Видях те да гледаш към мен и да ме сочиш. Срам те е, че съм бременна.

— Не ме е срам. Гордея се.

— Глупости, Нелсън. Срам те е.

— Не се заяждай. Хайде да си ходим.

— Ето, видя ли, срам те е. За теб бебето не означава нищо друго, освен срам.

— Хайде, моля те. Какво искаш да направя, да ти падна на колене ли?

— Виж какво, Нелсън, аз си прекарвах чудесно, танцувах си и ти дойде да ми се правиш на мъж, и да ме дърпаш за ръката. Китката още ме боли, може и да си ми я счупил.

Той се опитва да повдигне ръката й, за да я целуне, но тя сковано я дърпа. Понякога му се струва, че тялото и душата й са като дъска — плоски и равни, и грапави. Тогава го обзема страх, че всъщност тя е такава — плоска и равна, че не таи нищо в дълбините си, защото дълбини няма, тя е това, което вижда. Понякога изпада в някакво настроение и сякаш не може да се спре. Той пак подръпва китката й, за да я целуне, но тя не иска да го разбере, това я дразни и лицето й почервенява, чертите й се изострят и сковават.

— Знаеш ли какво си ти? — пита тя. — Ти си един жалък Наполеон. Ти си подлец, Нелсън.

— Недей.

Кожата около вампирските й устни е опъната, а гласът й е като на валяк, който не може да се спре.

— Изобщо не съм те познавала. Гледам как се държиш със семейството си и смятам, че си ужасно разглезен. Ти си един глезен хулиган, Нелсън.

— Млъкни! — Не трябва да се разплаква отново. — Никога не са ме глезели, точно обратното. Изобщо не знаеш какво са ми сторили.

— Слушала съм го хиляди пъти и въобще не ми се струва толкова страшно. Очакваш майка ти и бедната ти баба да се грижат за теб, каквото и да направиш. Държиш се ужасно с баща си, а единственото, което той иска, е да те обича, да има поне полунормален син.

— Той не искаше да работя във фирмата.

— Защото не смяташе, че си готов, и ти не беше. И още не си. Нито пък си готов да станеш баща, но това е моя грешка.

— О, дори ти правиш грешки! — Зеленият цвят на роклята й е ужасен, като цветовете, които една дебела чернокожа проститутка би избрала, за да привлича внимание по улиците. Той отвръща очи и вижда върху едно бюро някакви огъващи се фигурки на фламинго, подредени в положение за съвкупление, едното върху гърба на другото, и други две, поставени така, все едно си правят свирка, но клюмналите човки развалят целия ефект.

— Правя доста грешки — продължава Пру. — И това е нормално, никой на нищо не ме е учил. Но ще ти кажа едно нещо, Нелсън Енгстръм — ще родя това бебе, каквото и да направиш, да вървиш по дяволите.

— Така ли?

— Да — отговаря тя по-меко. Дори коремът й сякаш омеква, притиснат в него. — Не искам да го правя, но ако се наложи, ще те пратя по дяволите. Не мога да те спра, нито пък ти мен. Ние сме две отделни личности, въпреки че се оженихме. Ти не искаше да се жениш за мен и явно не е трябвало да те карам да го правиш.

— Но го направих, нали? — казва той, страхувайки се, че лицето му отново ще се сбръчка от това признание.

— Тогава престани да се държиш като грубиян. Накара ме да дойда тук, а сега ме караш да си тръгваме. Тези хора ми харесват. Имат по-добро чувство за хумор от хората в Охайо.

— Тогава да останем.

В тази стая има и други неща, освен фламинги — отвратителни неща, забелязва той. Една гипсова отливка на Елвис Пресли с обредни свещи, поставени в червени чашки в основата. Аквариум без риби, пълен с кукли „Барби“ и подобни на полипи пластмасови неща, които мисли, че се казват „вибратори“. Подпъхнати картички на жени със сатенени триъгълници, които се премятат през глава, мотаят се наоколо, държейки огромните си гърди с облечени в сребърни ръкавици ръце. Пощенски картички от Германия, от онази тънка набраздена хартия, която можеш да гледаш под два ъгъла, при единия картинката е съвсем прилична, а при другия — вулгарна, в зависимост от това как си мръднеш главата. Цялата стая е ясна и разнообразна като повръщано, в което още можеш да различиш целите зелени грахови зърна и оранжевите кубчета моркови от вечерята отпреди час. Не може да спре да разглежда.

Докато поглежда от един ужасен предмет към друг, Пру се измъква, стискайки ръката му, като че ли да се извини за това, което са си казали. Какво си казаха? В кухнята момичето с голите цици си е облякло тениска с надпис ЕРА^[4], а Джейми си е свалил сакото и вратовръзката. Нелсън се чувства ужасно висок, толкова висок, че сам не чува какво казва, но това няма значение, защото всички се смеят. В една тъмна стаичка до кухнята някой гледа специалния репортаж за Иран по новините в единайсет и трийсет.

Както на всички купони, времето сякаш е отлетяло в конвулсивна агония. Когато след малко Пру идва да го помоли да си тръгват, тя е мъртвешки бледа, прилича на призрак, а червилото на мястото, където устните й се събират, стои като кръв от филмите. Нещо в главата му оцветява всичко в синьо и зъбите й изглеждат криви, докато едва чуто му казва, че си е свалила обувките, както й е казал, и сега не може да си ги намери. Тя се тръшва на един кухненски стол, изпъва оранжевите си крака така, че коремът й щръква като еректирал член, и започва да се смее с останалите. Прасета. Докато търси обувките й, Нелсън вижда, че момичето с белите панталони е заспало на дивана в стаята със сатена и розовите фламинги. С отпуснато в съня лице тя изглежда още по-млада. Ръката й е подвита под чипия й нос, обърната с бледата длан нагоре. По нежното й, осеяно с лунички чело няма нито една бръчка. Само вълнистата й коса, изплъзнала се от фибите и преливаща в различни цветове, издава онази дълбока женска сила. Той иска да я завие с нещо, но не намира с какво — вижда само списание и куклите „Барби“ в аквариума. Тясна ивица млечнобяла гола плът се показва там, където кафяво-червеният й плетен пуловер се е повдигнал над панталоните й. Нелсън я поглежда и се чуди защо една жена не може да ти бъде приятел дори когато правите секс. Защо е нужно да се занимаваш с егото си, да отвръщаш на обидите, само за да се защитиш? Втренчен в млечнобялата й кожа, Нелсън забравя за какво е дошъл. Съзнава, че трябва да се изпикае.

В тоалетната, след като е изпразнил мехура си с онази неравномерна струя, която означава, че си позволил мехурът ти да се напълни прекалено много, той се заглежда в голяма лъскава книга, оставена върху коша за пране. Това е албум, вероятно на Слим със снимки от времето на фашизма в Германия. Красиви руси момчета пеят в редици пред хубав дебел мъж в униформа, отрупана с медали, а до тях Хитлер на младини, строен и галантен, гледа към Алпите. Този албум е толкова педерастки, колкото онези лъскави картички, на които жените изглеждат толкова грозни, и той чувства, че няма спасение от всичката тази грозота в света, няма спасение за това спящо момиче, за него самия. Пру си е намерила ужасните обувки със зелени платформи и седи в кухнята на един стол, докато онзи пуерториканец с лице като нарязано с малък нож коленичи пред краката й и завързва каишките й като примка. Тя се изправя и се олюлява, какво ли са й дали? Оставя се да й облекат онова червено кадифено яке, което носеше през есента и пролетта в Кент, и със зелената рокля отдолу ще прилича на коледна елха, украсена шест седмици по-рано. Джейсън танцува в предната стая, където сега Джейми и момичето с надпис ЕРА върху отвратителните цици също се опитват да танцуват, и затова те казват „довиждане“ на Пам и Слим. Пам целува Пру по бузата с онази женска целувка, сякаш й прошепва някаква тайна парола, а Слим сключва ръце пред гърдите си и прави будистки поклон. Нелсън се чуди дали този наклонен поглед му идва естествено, или се дължи на перверзните, които прави. Медузата на напрежението пропълзява по устните на Слим. Последни усмивки и махване с ръка, и вратата се затваря, заглушавайки шума от купона. Вратата на апартамента е от стари тежки дъбови дъски, боядисани в жълто. Двамата с Пру сякаш са запечатани в нещо като тишина на площадката на третия етаж. Дъждът барабани по черната капандура над главите им.

— Още ли мислиш, че съм подлец?

— Нелсън, защо просто не пораснеш?

Стабилният дървен парапет отдясно главозамайващо се извива надолу по двата етажа стълби към първия етаж. Поглеждайки надолу, Нелсън вижда горната част на две пластмасови кофи за боклук, поставени в мазето. Пру нетърпеливо го заобикаля отляво, раздразнена и горяща от желание да излезе на чист въздух. След малко той си спомня как широкият й ханш го блъска и ядът му срещу умишлената й непохватност го кара да я блъсне леко — малко отмъстително побутване. От лявата страна на стълбището няма парапет и гипсовата стена е осеяна с ронещи се дупки от пирони, където наемателите са изкъртили ламперията. Така че, когато Пру си изкълчва глезена заради обувките с платформа, тя няма за какво да се хване; тя издава лек вик, но бледото й лице е безизразно както навремето, когато се спускаше с делтапланера. Нелсън се протяга да хване кадифеното й яке, но тя е далеч от него, краката й изпреварват тялото й и той вижда как лицето й профучава покрай дупките от пирони, докато тя се извърта да се хване за нещо, но там няма нищо. Тя се преобръща и се измята настрани с главата напред, металните пръчки на парапета се врязват в корема й. Всичко става толкова бързо и все пак мозъкът му успява да запечата няколко чувства — допира на кадифеното яке до върха на пръстите му, заядливото блъсване с бедрото й, възмущението му срещу отвратителните й обувки и хората, които са изкъртили парапета от стълбището — всичко прецизно се подрежда в съзнанието му. Той ясно вижда оранжевия чорапогащник да потъмнява на чатала й като венчелистчето на яркозелено цвете, когато краката й разтварят роклята й при първия удар. Тя се опитва да обгърне тялото си с ръце и когато пада по средата на стръмното стълбище, едната й ръка застава под ъгъл, обувката й се изхлузва, закачена за крака й на тънката каишка, а главата й е скрита под красивата й разпиляна коса. Издълженото й тяло застива.

Дъждът нежно барабани по прозореца на покрива. Музиката от купона се процежда през стените. Явно шумът от падането й е бил много силен, защото жълтата врата незабавно се отваря и хората се скупчват наоколо, но единственият шум, който Нелсън чува, е тихото изпиукване, което Пру издава, когато пада, като малка гумена играчка за баня, която по невнимание си настъпил.

В болницата ги посреща Супи в страхотно настроение. Шегува се със сестрите и останалия персонал и се разхожда в черните си дрехи из този бял свят като щастлив микроб, едно изключение от всички правила. Пристъпва напред, като че ли да прегърне мама Спрингър, но в последната минута се спира и вместо това самодоволно я потупва по рамото. Палавата усмивка, която отправя към Дженис и Хари, разкрива дребните му зъби. Поглежда Нелсън по-сериозно, но с все така светнало лице.

— Тя се чувства отлично, като изключим гипса на ръката. Но и тук е извадила късмет, защото си е счупила лявата ръка.

— Тя е левачка — казва му Нелсън.

Той е в лошо настроение и се е прегърбил от липсата на сън. Беше стоял в болницата с нея от един до три и сега пак дойде в девет и половина. Бе звънял вкъщи към един и петнайсет, никой не му вдигна и това добави към двайсетте му години тъга. Маминка си беше вкъщи, но беше прекалено стара и унесена в мъглата на съня си, за да чуе телефона, а родителите му бяха отишли с Мъркетови и Харисънови в новия стриптийз бар на шосе 422 зад „Четирите сезона“ по пътя за Потстаун, и след това се бяха отбили в Мъркетови за по едно питие. Така че семейството му не разбра за случилото се, докато Нелсън, който беше припълзял до леглото си в три и половина, не се събуди в девет. На път за болницата в мустанга на майка си той твърдеше, че е заспал чак когато птиците са започнали да чуруликат.

— Какви птици? — беше попитал Хари. — Та те всички са отлетели на юг.

— Татко, не ме занасяй. Точно под прозореца ни има от онези черни птици.

— Скорци — вмъква Дженис, опитвайки се да запази мира.

— Те не чуруликат, а цвърчат. Цвър, цвър.

— Колко е късно, а е още тъмно — прекъсва ги мама Спрингър. Това постоянно напрежение между зет й и внука й я състарява.

Хари не се дразни от Нелсън, който седи до него със зачервени очи, изнервен и вонящ на изпаренията от снощния купон, защото самият той е сънен и махмурлия. Той потиска желанието си отново да каже „цвър“.

В болницата пита Супи с искрено възхищение:

— Как пристигна толкова бързо?

Въпреки непрестанното му хилене тоя човек май наистина беше магьосник.

— С помощта на самата Дева — весело съобщава свещеникът и пристъпвайки леко встрани, бута на земята няколко от натрупаните върху малка масичка списания. „Ден на жената“. „Поля и реки“. Естествено болниците не бяха абонирани за „Консюмър Рипортс“. В един от скорошните броеве имаше убийствена статия за медицинските разходи и невероятното увеличение на лекарства като аспирин и таблетки против грип. Супи се навежда да вдигне списанията и се изправя леко задъхан. Казва им:

— Лекарите са успокоили горкото момиче, наместили са ръката и са я уверили, че плодът изглежда незасегнат, но тя явно много се е притеснила и когато се е събудила в седем часа, и е предположила, че Нелсън още спи, не е знаела на кого да се обади, и се обади на мен. — Супи се ухилва. — Аз естествено все още бях в прегръдката на Морфей, но веднага се стегнах и й казах, че ще намина между Светото причастие и службата в десет часа, и ето ме тук. „Ecce Homo“. Тя искаше да се молим заедно за спасението на бебето и оттогава се моли непрекъснато, и както казват, засега това дава резултат!

Черните му очи прескачат от лице на лице.

— Смяната на лекаря, който я прие, свърши в осем часа, но дежурната сестра тържествено ми обеща, че въпреки нараняванията на майката малкото сърчице в утробата й бие силно, както преди, и няма следи от вагинално кървене и подобни ужасни неща. Тази майка — природа, тя е една жилава стара пуйка.

Той си е избрал мама Спрингър за слушател:

— Сега наистина трябва да тръгвам, иначе гладните овце ще погледнат нагоре и няма да бъдат нахранени. Свиждането тук е чак от един часа, но съм сигурен, че персоналът няма да има нищо против да надникнете при нея. Кажете им, че съм ви дал благословията си. — И той инстинктивно вдига ръка, като че ли наистина да ги благослови. Вместо това докосва ръкава на лъскавото кожено палто на мама Спрингър. — Ако не успееш за службата, непременно ела на срещата след нея. Ще уведомим църковното настоятелство за новия орган и предполагам, че ще се появят доста стиснати хора. Цяла година слагаха по един долар в касичката, а гласовете им струват колкото моя и твоя.

Той хуква по коридора, показвайки знака V за мир. „Господи, тези хора обожават нещастието“ — мисли си Хари. Е, това е мръсотия, която никой друг не иска. Болницата „Сейнт Джоузеф“ се намира в старата северна част на Брюър, на мястото на старата сграда на АМХМ^[5], преди да я съборят и да издигнат още една банка, и където на мястото на железопътен мост построиха нов, но този път от бетон, в който веднага се появиха пукнатини. Навремето се говореше, че ще построят тунел, за да покрият железопътните релси в тази част, но тогава влаковете почти престанаха да се движат, така че проблемът се разреши от само себе си. Дженис беше родила Ребека Джун в тази болница, когато всички сестри тук бяха монахини. Може и сега да са монахини, но вече няма как да се разбере. Жената на регистратурата е облечена в сако и панталон с цвят на сьомга. Те тръгват след изпъкналия й задник и отпуснати рамене. През открехнатите врати зърват изтощени пациенти, покрити с бели чаршафи, които зяпат втренчено в тавана, вече с вид на призраци. Пру е в стая с още три жени, две от които, облечени в прозрачни болнични нощници, лежат подпрени в леглата си, обсадени от ранни посетители. Възрастна негърка спи в четвъртото легло. Самата Пру е напълно будна. По миглите й още личат следи от снощната спирала, но иначе изглежда като девица, особено с този прясно бял гипс от лакътя до китката й. Нелсън леко я целува по устните, сяда на единствения стол до леглото й и отпуска главата си в пространството между рамката и извивката на хълбока на Пру, докато възрастните стоят прави. „Като дете е“ — мисли си Хари.

— Нелсън се държа чудесно — разказва им Пру. — Толкова е грижовен.

Хари не беше чувал гласът й да звучи така напевно и гърлено. Той се чуди дали това не е, защото е легнала.

— Да, чувстваше се направо ужасно — казва той. — Не разбрахме какво е станало чак до сутринта.

Нелсън надига глава:

— Били са на стриптийз бар, представяш ли си?

— Господи — обръща се Хари към Дженис, — кой командва тук? Какво иска да правим, да си седим вкъщи през цялото време и да остаряваме достойно?

Мама Спрингър се намесва:

— Можем да останем само минутка, искам да отида в църквата. Няма да изглежда добре, ако отида само на тази среща, както каза преподобният Кампбел.

— Иди на тази среща, мамо — казва Хари, — ще ти измъкнат цяло състояние. Органите не растат по дърветата.

Дженис се обръща към Пру:

— Бедничката ми, как ти е ръката?

— О, не обърнах много внимание на това, което ми каза докторът. Счупена ми е някаква кост, с едно смешно име…

— Бедрена кост — подсказва й Хари. Нещо в цялата ситуация го дразни и го кара да се държи предизвикателно. А и онези стриптийзьорки снощи, някои от тях бяха толкова млади, че можеха да му бъдат дъщери. Барът се казваше „Златната черешка“.

Нелсън отново надига глава от скута на Пру:

— Не бедрена кост, татко. Иска да каже раменна кост.

— Аха — реагира Хари.

Пру изохква:

— Лакътна кост — сеща се тя. — Лекарят каза, че е обикновено счупване.

— Колко време ще бъдеш с гипс? — пита Хари.

— Шест седмици, ако слушам наставленията на лекаря.

— Значи ще ти го махнат до Коледа — отговаря Хари. Тази година Коледа е много важна за него, защото след нея и суматохата около Нова година те ще предприемат онова пътуване, даже вече са резервирали хотела и самолетните билети. Бяха го обсъждали снощи сред въодушевлението в стриптийз бара.

— Бедничката ми — повтаря Дженис.

Пру започва да напява без музика, но думите й звучат като изпети:

— О, Господи, нямам нищо против, даже съм доволна, заслужавам да бъда наказана. Искрено вярвам — тя продължава да гледа право към Дженис с авторитет, който не са виждали преди, — че това е цената, която Господ иска да платя за това, че не изгубих бебето. Щастлива съм да я платя, щях да се радвам дори и ако всички кости в тялото ми бяха счупени, изобщо не ме е грижа. Божичко, когато усетих, че краката ми не ме носят, и осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да падам по тези ужасни стълби, какви мисли ми минаха само! Ти знаеш най-добре.

Иска да каже, че Дженис знае какво е да изгубиш дете. Дженис изскимтява и се хвърля върху болното момиче толкова тежко, че Хари трепва и я сграбчва за гърба, за да я дръпне. Усещайки твърдия гипс под гърдите си, Дженис извива гръбнак под ръцете му; през плата кожата й е гореща и опъната като барабан. Пру обаче не показва да я е заболяло. Тя се усмихва внимателно с кривата си усмивка и поема тежестта на по-възрастната жена със спокойно затворени очи с остатъци от син грим по тях. Пру измъква здравата си ръка, за да потупа Дженис по гърба, пръстите й почти докосват тези на Хари. Потупване, потупване. Той се сеща за закръглените пръсти на Синди Мъркет и се учудва колко по детски и мръсни изглеждат те в сравнение с тези млади, но кокалести и зачервени ръце. Ръцете на майка му бяха такива груби и захабени. Дженис не спира да подсмърча, Пру не спира да я потупва, останалите две болни жени в стаята не спират да ги поглеждат. Подобни сложни моменти объркват Хари. Той се чувства упрекнат, тъй като официалната версия в семейството беше, че бебето е умряло в ръцете на Дженис заради него. Сега обаче излизаше, че той просто е бил страничен наблюдател.

Нелсън, изтикан на заден план от мъката на майка си, се изправя и се втренчва, горкото изморено дете. Тези проклети жени, решени да се съюзяват, би трябвало да ни изключат от цялата тая работа. Най-накрая Дженис се стяга, след като е подсмърчала толкова силно, че горната й устна е влажна от сополи. Хари й подава носната си кърпичка.

— Толкова се радвам за теб, Пру — казва Дженис, подсмърчайки.

— Хайде, успокой се — измърморва той, взимайки кърпичката си обратно.

Мама Спрингър се опитва да успокои всички:

— Наистина е цяло чудо да паднеш по тези стълби и да не се случи най-лошото. Навремето по горните етажи в тези стари бръюрски къщи живееха само слугините.

— Не паднах чак до долу — обяснява Пру. — Опитах се да се спра и така си счупих ръката. Не си спомням да съм усетила болка.

— Да — потвърждава Хари. — Нелсън каза, че не си усещала болка.

— О, да. — С коса, разпиляна от прегръдката на Дженис, Пру сякаш пропада в някакъв бял космос, пеейки. — Почти не бях пила нищо, лекарите непрекъснато повтарят, че е вредно. Всичко стана заради тези ужасни обувки с платформи, които ни принуждават да носим. Адски тъпа мода. Решила съм да ги изгоря веднага щом ме изпишат.

— И кога ще те изпишат? — пита мама Спрингър, премествайки черната си чанта в другата ръка. Беше се облякла за църквата още преди Нелсън да се събуди и да настане суматохата. Тя е роб на тази църква, един Господ знае защо.

— Лекарят каза до една седмица — отговаря Пру. — Да си почина малко и нали знаете, за да са сигурни. За бебето. Тази сутрин се събудих и мислех, че имам контракции и затова се обадих на Супи. Той се държа чудесно.

— Да — казва мама Спрингър.

Хари се дразни от това, че всички непрекъснато му викат бебето. Той по-скоро си го представя като малко прасенце или голяма тресяща се жаба. А нямаше ли да оживее, ако го беше изтърсила? В днешно време оцеляват дори бебетата в петия месец и много скоро ще започнат да отглеждат бебета в кувьоз още от самото начало на бременността.

— Трябва да закараме мама на църква — обявява той. — Нелсън, ще се събудиш ли, за да дойдеш с нас, или ще останеш тук да спиш? — Главата на момчето отново беше клюмнала върху болничния матрак. — Като дете заспиваше така на кухненската маса.

— Хари — казва Дженис, — не бъди толкова груб с всички.

— Той мисли, че всички се държим глупаво заради бебето — изрича Пру замечтано, дразнейки го.

— Не, напротив, мисля, че бебето е страхотно.

Той се навежда, за да я целуне за довиждане, и иска да прошепне в ухото й за всички бебета, които е имал, мъртви и живи, видими и невидими. Вместо това, изправяйки се, й казва:

— Пази се, ще се върнем след службата и ще останем по-дълго.

— Не се отказвайте от голфа заради мене.

— Приключихме с голфа. По това време не е хубаво да се ходи по затревените участъци.

Нелсън я пита:

— Как искаш, да си тръгна ли или да остана?

— За бога, Нелсън, тръгвай си, остави ме да поспя малко.

— Знаеш ли, извинявай, ако снощи съм казал нещо. Държах се ужасно. Когато ми казаха, че мислят, че няма да загубиш бебето, толкова ми олекна, че чак се разплаках. Наистина. — Той би заплакал и сега, но лицето му помръква, когато засрамено осъзнава, че всички го слушат. „Ето защо обичаме нещастието — осъзнава Хари, — защото то отново напомня вината ни и ни кара да запълзим обратно към Бог. Без чувство на вина ние не сме по-добри от животните.“ Ами ако тя беше абортирала точно когато той гледаше как онази стриптийзьорка с маслинена кожа и палав език смъква бикините си до коленете и поглежда към посетителите през рамо, докато гъделичкаше задника си с щраусовото перо. Щеше да се чувства ужасно.

Пру успокоява разтреперания си съпруг и разтревожените си роднини:

— Наистина съм добре. Обичам ви всички.

Косата й се разпилява, докато тя чака да потъне в съня, в още по-усърдни молитви, в сънените околоплодни течности на собствения си натъртен корем. Раненото й крило, увито в снежнобял гипс, се надига на сантиметри от гърдите й, докато им маха за довиждане. Оставят я под грижите на бившите монахини и се промъкват навън през болничните коридори, а стъпките им отекват сред мълчаливото им решение да отложат споровете си за колата.

— Цяла седмица! — казва Хари, веднага щом потеглят с мустанга. — Някой има ли представа колко струва една седмица в болница в днешно време?

— Татко, как може непрекъснато да мислиш за пари?

— Все някой трябва да го прави. Една седмица в болница струва минимум хиляда долара. Минимум.

— Нали имаш осигуровка „Син кръст“.

— Тя не важи за роднини. Нито пък за теб, след като си навършил деветнайсет.

— Не знам — казва Нелсън. — Но не ми се ще да остане в отделението с тези жени, които пъшкат и охкат по цяла нощ. Едната даже беше негърка, видяхте ли?

— Откъде си наследил тези предразсъдъци? Във всеки случай не е от мен. Както и да е, това не е болнично отделение, а нещо като частна клиника.

— Искам жена ми да лежи в самостоятелна стая — отвръща Нелсън.

— Така ли? Искаш, искаш. А кой ще плаща сметките, умнико? Не и ти.

— Спомням си, че когато ме оперираха от хернията, Фред не искаше и да чуе за нищо друго, освен за самостоятелна стая за мен — обажда мама Спрингър. — И при това ъглова. С прекрасен изглед към градинската беседка, магнолиите тъкмо бяха цъфнали.

Дженис пита:

— Ами фирмата? Той не е ли включен в груповата застраховка там?

Хари й казва:

— Не може да ползваш застрахователни помощи за майчинство, ако не си работил във фирмата поне девет месеца.

— Не бих нарекъл една счупена ръка майчинство — обажда се Нелсън.

— Да, но ако не беше бременна, сега щеше да се разхожда със счупената си ръка.

— Може би Милдред може да направи нещо по въпроса — предлага Дженис.

— Добре — съгласява се Хари неохотно. — Не знам каква точно ни е политиката.

Нелсън би трябвало да спре дотук. Вместо това той се навежда напред така, че гласът му прокънтява в ухото на Хари:

— Ти май нищо не знаеш без Милдред и Чарли. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, но аз знам много повече за бизнеса с коли, отколкото ти някога ще научиш с това темпо, ако не спреш да се занимаваш със старите детройтски таратайки, от които губим цяло състояние, и не се съсредоточиш върху политиката ни.

— Не бих имал нищо против, ако продавахме датсуни или хонди, но честно казано, татко, тия тойоти…

— Фред е започнал франчайза с тойоти и ние продаваме тойоти. Беси, защо не плеснеш това хлапе през устата? Аз не го достигам.

След кратка пауза гласът на тъща му долита от задната седалка:

— Чудя се дали изобщо да ходя в църквата. Знам, че свещеникът иска да купим нов орган, но останалите не са толкова ентусиазирани. Ако се появя на срещата, може да ме изберат за член на някой комитет, а вече съм прекалено стара за такива работи.

— Тереза не беше ли сладка? — пита Дженис високо. — Сякаш е пораснала за една нощ.

— Да, а ако беше паднала до основата на стълбището, сега щеше да е по-стара от всички нас.

— Господи, татко — казва Нелсън, — ти изобщо харесваш ли някого?

— Харесвам всички — отговаря му Хари, — просто не обичам да ме притискат.

Пътят от болницата „Сейнт Джоузеф“ до Маунт Джъдж продължава право напред над железопътните релси и след това завива надясно по булевард „Акация“, покрай Брюърската гимназия, през Ситивю Парк и после наляво покрай пазарчето. В неделя сутрин по пътищата се движат предимно застаряващи американци, жени с боядисани в синьо или розово коси, като перата на онези великденски пилета, преди да ги забранят, и мъже, стиснали воланите на колите си с две ръце, като че ли те всеки момент ще се изправят на задните си крака и ще започнат да хвърлят къчове. Сега, когато благодарение на аятолаха безоловният бензин беше станал долар и тринайсет, всички се чудеха как да пестят гориво. Всъщност философията им беше да карат, докато все още има с какво, а после Картър да го духа. Четирите филма в киното на пазарчето са: „БЯГСТВОТО“, „НОВО НАЧАЛО“, „БЯГАЩИЯТ“ и „10“. Иска да гледа „10“, защото по рекламите беше видял, че актрисата, която приличаше на шведка, е сплела русата си коса на плитки като някоя заирка. Какъв свят: всеки се чука с всеки. Той седи и бавно умира в тази задушна кола, а като се замисли за всичкото чукане в миналото и за всичкото чукане, което тепърва предстои, но за него чукане няма, сърцето му направо се преобръща. Никога повече няма да чука никого другиго, освен бедната Дженис Спрингър. Той вижда тази перспектива да се простира пред него права и мрачна като добре познатия път. Стомахът му, който още го наболява от снощния купон, го присвива, както когато навремето закъсняваше за училище. Неочаквано казва на Нелсън:

— Как, по дяволите, допусна Пру да падне? Защо не я хвана? Какво изобщо правехте толкова късно? Когато майка ти беше бременна с теб, изобщо не ходехме никъде.

— Не ходехте заедно, искаш да кажеш — предизвиква го синът му. — Чувал съм, че ти доста си си походил.

— Не и когато беше бременна с теб. Седяхме си вкъщи всяка вечер, слушахме „Обичам Люси“ и гледахме семейни комедии, нали, Беси? И изобщо не сме смъркали трева.

— Тревата не се смърка, а се пуши. Кокаинът се смърка.

— О, не знам точно как се оправяхте двамата с Дженис — изрича уморено мама Спрингър, гледайки през прозореца. — Днешната младеж е различна.

— И аз така мисля. Уволнявам хора, за да му намеря работа, а той изпотрошава инвентара.

— Инвентарът си е наред, след като единственото, което искаш, е да се придвижваш от едно място до друго… — започва Нелсън.

Хари яростно го прекъсва, сещайки се за бедната Пру, за Мелани, която слугуваше в „Креп Хаус“ на всички тъпанари от банките, които ходеха да обядват в града, за собствената си сладка, обнадеждена дъщеря, лепната за червендалестия Джейми; за бедната малка Синди, която трябваше да се усмихва, докато старият Уеб я чукаше отзад, за да може после да се хвали с колата си SX-70; за Мим, която толкова години клякаше пред разни италиански главорези; за майка си, която непрекъснато киснеше ръцете си в разни мръсотии и плачеше в кухнята, докато паркинсонът най-накрая не се смилеше над нея и не я принуждаваше да се качи горе, за да си почине; за всички жени по света, които познаваше, които бяха използвани и похабявани, за да могат да се раждат малки отрочета като Нелсън.

— Нека ти кажа нещо за тойотите — вика Хари. — Тях ги сглобяват малки жълти човечета в бели престилки, които работят в един и същи завод от люлката до гроба и които се побъркват, ако в инжекционната система за гориво попадне и една прашинка, а таратайките на Детройт ги сглобяват разни откачалки с уокмени, които слушат шантава музика и така са оглупели от друсане, че не могат да различат отвертка от гайка, и освен това ония от НАПЦ^[6] ги учат да мразят компанията. Половината коли, които излизат от поточната линия на „Форд“, умишлено ги саботират. Забравих къде точно четох това, но не беше в „Консюмър Рипортс“.

— Татко, толкова си предубеден. Какво би казал Скийтър?

Скийтър. Хари отговаря с променен глас:

— Казах ли ти, че Скийтър беше убит във Филаделфия миналия април?

— Непрекъснато ми го повтаряш.

— Не виня чернокожите от поточната линия, просто казвам, че правят отвратителни коли.

Нелсън се готви за нападение, въпреки че е капнал от умора и се чувства отвратително, бедното дете:

— И кой си ти да ни критикуваш с Пру, че сме отишли да се видим с приятели, когато самите вие отидохте да гледате тези отвратителни екзотични танцьорки? Мамо, как ги изтърпя?

Дженис отговаря:

— Не беше толкова зле, колкото си мислех. Не преминават границите. Всъщност не беше по-зле, отколкото навремето на стария панаир.

— Не му отговаряй — казва й Хари. — Кой е той, та да ни критикува?

— Най-интересното беше — продължава жена му, — че ние трите със Синди и Телма харесахме едно и също момиче, а на мъжете им харесваха съвсем различен тип жени. Ние си харесахме една висока ориенталка, която беше много грациозна и артистична, а те си харесаха, представяш ли си, мамо, мъжете си паднаха по една дребна блондинка, която нямаше никакви скули и изобщо не можеше да танцува.

— Изглеждаше предизвикателно — обяснява Хари, — искам да кажа, че се вживяваше.

— А онази късокрака брюнетка, която те възбуждаше, онази с перото?

— С маслинената кожа. Тя също беше хубава. Въпреки че можех да мина и без перото.

— Маминка не иска да слуша всички тези отвратителни неща — обажда се Нелсън от задната седалка.

— Маминка няма нищо против — отговаря му Хари. — Нищо не може да трогне Беси Спрингър, тя обича живота.

— Ох, не знам — произнася старата дама с въздишка. — По наше време нямаше такива неща. Спомням си, че Фред понякога носеше „Плейбой“, но на мен тези осемнайсетгодишни момичета ми изглеждаха по-скоро трогателни, та те си бяха почти деца, като изключим телата им.

— Е, та кой не е дете? — пита Хари.

— Говори за себе си — отговаря му Нелсън.

— Нямам предвид сега — настоява мама Спрингър. — Чудя се за какво са ги отгледали родителите им, да ги гледат голи както майка ги е родила. Какво ли си мислят бедните хорица. — Тя въздиша. — Светът се е променил.

Дженис се намесва:

— Май в същия бар всеки понеделник има женско парти с мъжки стриптийзьори. Казват, че младежите наистина се стряскат. Дорис Кауфман ми разправяше, че жените ги сграбчват и се опитват да се качат на сцената. Казват, че жените над четирийсет са най-агресивни.

— Това е отвратително! — възкликва Нелсън.

— Внимавай какво говориш — казва му Хари. — Майка ти е над четирийсет.

— Татко!

— Е, аз не бих се държала така — изрича Дженис, — но разбирам защо някои го правят. Предполагам, че всичко зависи от това доколко съпругът ти те задоволява.

— Ма-мо! — протестира момчето.

Вече са заобиколили планината и завиват по Сентрал стрийт. Часовникът на химическото чистене сочи три без десет. Хари се провиква:

— Май ще стигнем навреме, Беси.

Знамето пред общината е спуснато наполовина заради заложниците. Облечени в празнични дрехи хора се трупат пред църквата, под свода на камбанарията, която ги зове с метален звън, под разкъсаните от вятъра сиви облаци на посребреното ноемврийско небе. Хари казва, подавайки ръка на мама, за да излезе от мустанга:

— И моля те, не продавай фирмата за онзи орган на Супи.

Нелсън пита:

— Как ще се върнеш вкъщи, бабо?

— Ами сигурно ще се кача при внука на Грейс Стул. Той обикновено идва да я вземе. А и нищо няма да ми стане, ако повървя малко.

— О, мамо — казва Дженис, — няма да успееш. Обади ни се, когато събранието свърши, ако няма кой да те докара. Ще си бъдем вкъщи.

В голф клуба са разпуснали по-голямата част от персонала и сервират само готови пакетирани сандвичи. Половината от мрежите по тенискортовете са прибрани и вече са зазимили голф игрището. Хари усеща пробождане на тъга. По пътя за вкъщи с Дженис и Нелсън той си спомня за старото време, когато бяха млади и живееха само тримата. Детето и Дженис още имат някаква връзка. Той я е изгубил. Казва високо:

— Значи не харесваш тойотите?

— Не става въпрос за харесване, татко. Няма какво толкова да им харесвам или да не им харесвам. Снощи на купона си говорих с едно момиче, което току-що си е купило корола, а ние си говорихме само за старите американски коли и колко хубави бяха. Като при волвото, и те вече не произвеждат такива модели, това не е нещо, което можеш да контролираш. Просто нали знаеш, такъв е моментът.

Момчето се опитва да звучи добронамерено. Хари се умълчава замислено. „Такъв бил моментът, така както я караш, напред-назад и с всичките тези наркотици, ще извадиш късмет, ако стигнеш до момента, в който съм аз.“

— Мазди — изрича Нелсън, — ето какво представителство бих искал да имам. Ванкеловият двигател е много по-ефикасен от четиритактовия с вътрешно горене. Ако доизпипат хидравликата, с него можеш да обиколиш цялата страна с половината гориво.

— Тогава що не идеш да помолиш Абе Шафетс да те наеме на работа. Чух, че всеки момент ще фалира, маздите имат толкова много дефекти. Мани казва, че никога няма да доизкусурят хидравликата.

Дженис казва умиротворително:

— Рекламите на „Тойота“ по телевизията са толкова интелигентни и лъскави.

— Е, рекламите са, за да привличат — отговаря Нелсън. — Рекламите им са страхотни, аз говоря за колите.

— Не ви ли харесва оная реклама със скъперника — пита Хари, — където той се кикоти и изчезва в далечината. — Заека имитира, Дженис и Нелсън се засмиват и през останалата част от пътя по Джоузеф стрийт под оголените клони на кленовете тримата се връщат в щастливи общи спомени и реклами на тойоти, за подскачащи мъже и жени, обикновени мъже и жени, с дрехи, ветреещи се като на забавен каданс във водопад от гънки, подобно на ангелски одежди, като при интимното насилие на чифтосването или увеличеното под лупа оголено крило на колибри, което подхвръква и после пада, а след това се захилва и замръзва в пространството, отричайки гравитацията.

— Трябва да се махнем оттук — казва Хари на Дженис в спалнята, няколко дни по-късно, вечерта преди изписването на Пру, която склони да прекара в болницата цяла седмица.

Нощ е, букът с окапали листа и шумолящи шушулки пропуска повече улична светлина в стаята им, отколкото през лятото.

Едно от стъклата на прозореца откъм улицата, където Заека спи, има малки неравности, вълнообразни петънца и продълговати мехурчета, които едва се забелязват през деня, но през нощта хвърлят отражение върху отсрещната стена — подобни на пеперуди сенки върху тапетите на кръгчета, увеличени до неузнаваемост. Сенките по стъклото също изсветляват, така че ефектът на матирано стъкло витае над разхвърляната махагонова тоалетка на Дженис, наследство от Коернерови, поставена до четворната врата, която ги отделя от останалия свят. Десет години съжителство в минутите или часовете между изгасването на нощната лампа и съня са оформили тези светли правоъгълници в съзнанието на Хари като безценни същества, разпръснати бижута, притиснати от въздуха — присъствие, което ще му липсва, ако напусне тази стая. Той трябва да я напусне. Тревожните сенки на клоните на бука потръпват и се поклащат в студа навън, преплитайки се с тези абстрактни петна и отраженията от неравните стъкла.

— И къде ще отидем? — пита Дженис.

— Ще си купим къща като всички останали — отговаря Хари с нисък дрезгав глас, като че ли мама Спрингър ще чуе този предателски шепот през стената, през пращенето и тихото бучене на телевизора, преди някоя реклама да гръмне с пълна сила, последвана от друг сублимен момент от сериала. — От другата страна на Брюър, по-близо до фирмата. Пътуването през центъра всеки ден направо ме влудява. Освен това само хабим бензин.

— Само не в „Пен Вилас“, не ме карай да се връщам в „Пен Вилас“.

— И аз не искам. Какво ще кажеш за „Пен Парк“? С онези бракоразводни адвокати и дерматолози? Винаги съм си мечтал, още откакто ги биехме на баскетбол, да живея някъде там. В някоя къща с каменна фасада и всекидневна на приземния етаж, за да каним Мъркетови в подходяща обстановка. Тук не е удобно да каним никого, мама се качва горе след вечеря, но къщата е толкова мрачна, а и вече сме притеснени от Нелсън и семейството му.

— Той ми каза, че смятат да си наемат апартамент, когато нещата се оправят.

— Нещата няма да се оправят с това негово отношение. Много добре знаеш. Тук всичко му е безплатно, а и така няма да се чувстваме гадно, че оставяме майка ти. Това е шансът ни.

Ръката му се е промъкнала нагоре под нощницата й. В желанието си да сподели мечтите си с нея той сграбчва гърдата й, толкова добре позната, въпреки че се е поотпуснала с възрастта, като спукан балон. И все пак благодарение на тениса, плуването и гените на Фред Спрингър тялото й е доста стегнато в сравнение с тези на други жени. Зърната й се втвърдяват, а пенисът му, без да му обръща особено внимание, започва да расте.

— Или пък — продължава той с все още дрезгав глас — една от онези псевдотюдорски къщички, които приличат на печени сладкиши със стръмните си заострени покриви като къщички на вещици, Господи, как би се гордял татко, ако ме видеше в такава къща.

— Можем ли да си го позволим? — пита Дженис. — Сега ипотеките са се вдигнали на тринайсет процента.

Той плъзга ръката си по гладките сребристи стрии по корема й към косъмчетата й, които сякаш настръхват от допира му. Някой път трябва да я поцелува там. Да я сложи по гръб на леглото с висящи настрани крака, да коленичи пред нея и просто да я целува, докато свърши. Навремето го правеше, когато бяха гаджета и ходеха в апартамента на онова момиче с изглед към старите сиви бензинови резервоари до реката. Коленичеше пред нея и просто пасеше от тучната ливада с часове, търкайки нос и очи в тази магия. Всяка жена трябва да бъде целувана там от време на време, те не свършват така, че устата ти да се пълни като със скариди. Как ли издържат проститутките, пенис след пенис, а и трябваше да гълтат, сигурно гълтаха по цели литри на седмица. На Рут не й хареса онзи път, но сега някои жени, ако прочетеш някоя секс рубрика, една даже беше казала, че има вкус на шампанско. Може кабинетът да бъде на приземния етаж, а не всекидневната, просто да има една стая, до която да се слиза по едно-две покрити с мокет стъпала, така че да се разбира, че си в модерна къща.

— Това й е хубавото на инфлацията — казва той прелъстително на Дженис. — Колкото повече имаш, толкова по-добре си живееш. Питай Уеб. Плащаш в обезценени долари, а Чичо Сам взима лихвата като намаление на данък върху печалба. Дори след купуването на южноафриканските монети и плащането на септемврийските данъци имаме достатъчно пари в банката. И без това сега само глупаците си държат парите в банка. Вложи ги в първоначалната вноска за къща и остави банката да се притеснява за обезценяването на долара. В същото време цената на къщата ще се вдига с десет-двайсет процента годишно.

Вулвата й се овлажнява, а срамните й устни се отпускат.

— Изглежда ми несправедливо спрямо мама — изрича Дженис с приглушен глас, както когато прави любов. — Някой ден ще ни припише къщата и знам, че дотогава очаква да живеем с нея.

— Тя ще живее още двайсет години — казва Хари, пъхайки средния си пръст в нея. — След двайсет години ти ще си прехвърлила шейсетте.

— А на Нелсън няма ли да му се стори странно?

— Защо? Нали точно това иска — да се махна. Нали депресирам момчето?

— Хари, не съм сигурна, че ти го депресираш. Просто детето е изплашено.

— От какво има да се плаши?

— От същото нещо, от което и ти се плашеше на неговата възраст. От живота.

Животът. Прекалено много живот и въпреки това не ни стига. Страхът, че утре всичко може да свърши, и страхът, че утрешният ден може да бъде същият като вчера.

— Ами тогава не трябваше да се връща вкъщи, след като се чувства така — казва Хари. Ерекцията му спада.

— Не е знаел — отговаря Дженис. Пръстът му е още в нея и той усеща, че нейните мисли също я разсейват от плътта и я носят в тъжното царство на семейството. — Не е предполагал, че ще си толкова суров с него. Защо се държиш така?

Гадното хлапе още не беше станало на тринайсет години и се опита да му отнеме Джил, когато живееха в „Пен Вилас“ и Дженис си беше тръгнала.

— Той е суров с мен — казва Хари. Вече не шепне. Заслушва се и чува, че телевизорът на мама още е включен — чува един бучащ, тътнещ шум, но не от човешки гласове, а по-скоро като шума на природата в дърветата или по брега на океана. Станала е почитателка на специалния репортаж по телевизия АБВ в единайсет и половина и всяка сутрин им съобщава последната версия за развитието на събитията. Хомейни и Картър са притиснати от шепа хлапета, които още не се бръснат и нищо не разбират, и говорят за стари мъже, които изпращат на война деца. Ако изтриеш тези идиотски хлапета от света, той може и да стане едно по-разумно място за живеене.

— Той се мръщи всеки път, когато си отворя устата да кажа нещо. Във фирмата прави всичко наопаки. Оня ден дойде някакъв тип да купи меркурия, една от колите кабрио, които потроши, и наместо това му предложи една моторна шейна. Отначало си помислих, че това е някаква шега, но на другия ден отивам на работа и гледам, че меркурият го няма и на негово място до новите терсели се мъдри жълто кавазаки. Направо побеснях, а Нелсън ми каза да не се стискам толкова, бил намалил цената с четиристотин долара и това щяло да ни популяризира и да ни донесе двойно повече печалба от рекламите. Шантава е фирмата, която прави бартер с моторни шейни.

Дженис издава тих звук, който ако не беше толкова уморена, би бил смях.

— Татко правеше такива неща.

— Освен това зад гърба ми е купил коли кабрио на стойност десет хилядарки. Никой няма да ги купи, харчат бензин като луди и тая работа с Пру ми струва цяло състояние. Тя няма никакви осигуровки.

— Шшшт, мама ще те чуе.

— Искам да ме чуе, тя дава на хлапето тия велики идеи. Снощи ги чух да си говорят как двамата с Пру щели да си купят кола, при положение че старата й таратайка стои в гараж шест дни от седмицата.

Приглушено припяване долита през стената — иранците правят демонстрация пред посолството за пред телевизионните камери.

— Трябва да се махна оттук, мило.

— Разкажи ми за къщата — казва Дженис, притегляйки ръката му към влагалището си. — Колко стаи ще имаме?

Той започва да я масажира, плъзгайки пръсти в гънката от едната страна на триъгълника й и после от другата, и след това замислено я гали, търсейки опорната й точка, онова топченце, ядрото й. Косата на Синди изглеждаше по-тъмна от косата на Дженис, не толкова къдрава, искряща от игличките на светлината, като старото коженото палто на мама Спрингър.

— Няма да ни трябват много стаи — отговаря, — само една голяма за нас, с огромно огледало, което да виждаме от леглото…

— Огледало! Откъде ти хрумна това за огледалото?

— Вече всички имат огледала. За да се гледат как правят любов.

— О, Хари, не бих могла.

— Мисля, че би могла. И поне още една спалня, в случай че се наложи майка ти да дойде да живее при нас, или когато имаме гости, но не точно до нашата, а разделена поне с една баня, за да не чуваме телевизора. А на долния етаж ще имаме кухня с нови мебели, включително и кухненски робот…

— Страх ме е от тях. Дорис Кауфман казва, че през първата седмица, след като си беше купила такъв робот, всичко й ставало на каша. Едната вечер била розова каша, а другата — зелена.

— Ще се научиш — напява той, описвайки кръгчета по корема й, които се разширяват, за да обхванат гърдите и брадичката й, и след това намаляват, за да погъделичкат пъпа й, както онова перо гъделичкаше задника на мацката с маслинената кожа в бара на шосе 422.

— Има упътване. Ще имаме и хладилник с автоматично устройство за лед и от онези стенни фурни на равнището на лицето, за да не трябва да се навеждаме. Не знам за микровълнова, някъде четох, че ти изпържват мозъка дори от другата стая…

Влажна е, толкова влажна, че той се стряска, когато я докосва, като гол охлюв под градинско листо. Пенисът му пулсира така силно, че го заболява.

— И ще имаме огромна всекидневна на приземния етаж с лампи от едната страна, където ще правим купони.

— И кого ще каним? — гласът й потъва във възглавницата като прах върху лицето на мумия, толкова е тих.

— О. — Ръката му продължава да описва кръгове и той плъзга пръста си, за да навлажни зърната на гърдите й, първо едното и след това другото, като снежен прашец по връхчетата на коледна елха. — Всички. Дорис Кауфман и останалите лесбийки тенисистки от „Летящия орел“, Синди Мъркет и верния й ухажор Бъди Ингълфингър, всички готини момичета, които си скъсват задниците от работа за една по-добра Америка в „Златната черешка“, всички мъжкари в сервиза и отдела за резервни части в „Спрингър Мотърс“…

Дженис се засмива и в същия момент входната врата на долния етаж се трясва. След свижданията при Пру Нелсън се отбиваше в бара, който навремето се казваше „Феникс“, и се наливаше с тълпата, която си губеше времето там. Това потиска Хари, цялата тази свобода — това, че вечерната охрана не му разрешаваше да ходи при Пру тази седмица, не означаваше, че трябва да излиза и да се напива през цялото време. Ако се беше стреснал толкова много от падането й, трябваше да прави нещо по-ценно, поне от благодарност или за наказание, или от каквото и да било. Нелсън шумно тропа, докато минава между дивана и креслото във всекидневната, и покрай основата на стълбището, карайки порцеланът във витрината да звъни, на път към кухнята, за да си вземе още една бира.

Дъхът на Хари излиза бързо на пресекулки и той си представя как киселото озадачено лице сърба пяната от още една кутийка бира, пиейки и изяждайки света, и то само от чиста злоба. Усеща как до него майката на момчето се ослушва за стъпките му и поставя ръката й върху пениса си. Тя инстинктивно започва да я движи нагоре-надолу. Едновременно със стъпките на Нелсън на долния етаж, докато той се влачи обратно към креслото във всекидневната, Хари силно тласка пениса си в кухината, образувала се от съпружеската ръка на Дженис, представяйки си, че е в задника на танцьорката с маслинена кожа, и завързва гладките хипнотични кръгове, които описва по разтворената в очакване вдлъбнатина под корема й, убеждавайки я дрезгаво за къщата, която иска.

— Ще ти хареса. Ще ти хареса.

Нелсън казва на Пру, докато кара към Брюър във величествения стар морскосин крайслер на мама Спрингър:

— Познай какво. Успял е да убеди мама да си купят къща. Тя ми каза, че вече са ходили да видят около шест. Всички й се струват прекалено големи, но татко й казал, че трябва да се научи да мисли на едро. Аз пък мисля, че е откачил.

Пру тихо отговаря:

— Чудя се дали това няма нещо общо с нашето идване. — Искаше да си намерят самостоятелен апартамент в квартала на Джейсън, Пам и Слим и не можеше да разбере защо Нелсън иска да живее с баба си.

Някаква отбранителна ярост започва да се надига в него:

— Не виждам защо всеки нормален баща не би се радвал да сме наоколо. Има достатъчно място, а и баба не бива да живее сама.

— Сигурно е нормално — предполага жена му — за хора на тази възраст да искат да живеят сами.

— Кое му е нормалното да оставят старата жена да умре сама?

— Е, нали сега ние сме в къщата.

— Само временно.

— И аз така си мислех отначало, Нелсън, но сега не ми се вярва, че искаш да живеем сами. Ще ти дойда прекалено много, само ние двамата, ти и аз.

— Мразя гадни апартаменти и кооперации.

— Няма нищо, не се оплаквам. Сега се чувствам като у дома си там. Баба ти ми харесва.

— Мразя претъпканите блокове в центъра, обновени с малки магазинчета за удобството на разни педерасти и надрусани смесени двойки. Напомнят ми за Кент. Върнах се тук, за да се махна от оня фалш там. Такива като Слим се държат толкова ултракултурно, смъркайки кокаин и пиейки меск и разни други, а знаеш ли как си изкарва хляба? Касиер е в „Даймънд Каунти Лайт и Пауър“, лепи пликове с писма и ще стане началник на отдела си, ако работи там още десет години. Какво ще кажеш за тази кариера?

— Той не се прави на революционер, просто харесва хубави дрехи и други момчета.

— Хората трябва да са последователни — ядосва се Нелсън. — Не е честно да доиш обществото и в същото време да му се подиграваш. Една от причините да те харесвам повече от Мелани е, че тя беше толкова отдадена на всички тези радикални въпроси, не като теб.

— Не съм знаела — казва Пру още по-тихо, — че двете с Мелани сме се състезавали за теб. Докъде стигнахте двамата през лятото?

Той се втренчва напред, съжалил, че доверяването му е довело до това. Коледната украса в Брюър вече е сложена, червено, зелено и трепкащи гирлянди, които изглеждат изсъхнали и повехнали над улиците без сняг. Цялата украса е бледа сянка на коледното величие, което си спомня като дете, когато имаше изобилие от енергия и малко вандалщина. Тогава всеки стълб беше украсен с огромни естествени венци от борове, отсечени от местните хълмове, и един усмихнат Дядо Коледа с човешки ръст и сребристобяла шейна и осем елена със стъклени очи, облепени в нещо като истинска кожа, висяха от въжета, опънати от втория етаж на „Крол“ и покрива на сградата на цигарения склад отсреща. Прозорците в центъра от Четвърта до Седма улица бяха великолепно украсени с боядисани дървени войници и камили, и златни гайди се преплитаха с облаци стъклени нишки, а вечер тротоарите бяха претъпкани с купувачи. Коледни песни долитаха от затоплените магазини и се носеха из въздуха, който боцкаше като коледна елха. Беше невъзможно да не повярваш, че някъде в тъмнината зад града бебето Исус се ражда. Сега всичко беше толкова жалко. Градският бюджет беше орязан и половината магазини в центъра бяха празни. Пру настоява:

— Кажи ми. Знам, че е имало нещо.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Решава да нападне: ако позволиш на тези млади съпруги да те командват отсега, след време направо ще те контролират.

— Нищо не знаеш — отсича той. — Единственото, което знаеш, е да се криеш зад това проклето нещо в теб. В това си много добра. Господи.

Сега тя се втренчва напред, шината на ръката й е едно неясно петно в крайчеца на окото му. Очите му смъдят от свределите на празничните светлини в декемврийския мрак. Нека се прави на мъченица, колкото си ще. Човек се опитва да каже истината и какво получава — само мъка.

Усеща старата кола на баба си лъскава, но мързелива под него, заради всичкото това желязо, което навремето слагаха, дори жабката е обточена с метал. Когато Пру млъкне така, някакъв вкус се появява в гърлото му, вкусът на несправедливостта. Не я е молил да зачева това бебе, никой не я е молил, а сега, когато се ожени за нея, има наглостта да се оплаква, че не е наел самостоятелен апартамент. Дай им едно нещо и те веднага искат друго. Жени, те са като дупки, пъхаш в тях едно след друго и никога не стига, пъхаш там целия си живот, а те се усмихват с онази крива, малко тъжна усмивка и съжаляват, че не си се справял по-добре, когато всичко вече е казано и направено. Вече достатъчно е хлътнал, тя няма да го принуждава да затъва още повече. Понякога, когато я погледне отзад, не може да повярва колко дебела е станала, хълбоците й са големи като на крава, готова да роди не някакво малко розово създание, а някакъв рогат бял носорог, който има толкова общо с Нелсън, колкото някой от Луната. Ето какво ти докарват жените, когато природата те управлява — излизаш от контрол.

Стягането в гърлото му е прекалено силно, трябва да каже нещо:

— Като си говорим за чукане, какво ще кажеш за нас двамата?

— Не мисля, че трябва да го правим сега. А и без това се чувствам толкова грозна.

— Грозна или не, ти си моя. Ти си старата ми женичка.

— Толкова ми се доспива, не можеш да си представиш. Но си прав. Хайде да направим нещо довечера. Да си тръгнем рано. Ако някой ни покани на гости след „Лейд Бек“, няма да ходим.

— Видя ли, ако имахме собствен апартамент, както толкова настояваш, ние трябваше да каним гости. При баба поне се спасяваме от това.

— Аз наистина се чувствам добре там — казва тя с въздишка.

Какво означава това? Означава, че не би трябвало да я извежда вечер — вече е женен, работи и не би трябвало да се забавлява.

Нелсън мрази работата, всяка сутрин се събужда с човъркане в корема, като че ли в него расте нещо, този бял носорог. Тези коли кабрио го гледат всеки ден, без никой да ги купува, а Джейк и Руди не могат да преживеят, че взе онова малко кавазаки, като че ли беше някаква голяма шега, която беше изиграл на баща си. Изобщо не искаше да става така, но онзи тип толкова го умоляваше и Нелсън искаше да разкара меркурия от фирмата, защото всеки път, когато го видеше, се сещаше как баща му му се присмиваше и не искаше да го изслуша, и се наложи да изпотроши двете коли, за да изтрие онази самодоволна усмивка — „сигурно се шегуваш“ — от лицето му. Не беше честно. В изложбения салон се чувства като на сцена, без да е научил репликите си достатъчно добре. Може да е от дрогата, която взема, от кокаина изтъняват стените в носа, а сега се говори, че тревата наистина разгражда мозъчните клетки, ТНС задръства мастните клетки и те кара да оглупееш за месеци наред, като всички тези младежи, на които им порастват гърди, защото нещо е било потискано, когато са станали на тринайсет. Напоследък Нелсън получава разни видения — дори когато стои изправен с широко отворени очи на хора с дупки на мястото на ноздрите от прекалено много кокаин или на Пру, лежаща в болницата с онова бебе носорог с червени очи. Сигурно има нещо общо с гипса на ръката й, който вече се беше захабил и се ронеше по краищата, а марлята под шината прозираше. И баща му, който ставаше все по-дебел, защото вече не тичаше, а кожата му свети, сякаш порите му абсорбират храна от въздуха.

В една от книжките, които Нелсън имаше като дете, с твърди лъскави корици и черен гръб, подобен на електрически кабел, имаше картинка на великан с подпухнало зелено лице с косми, които се подават отвсякъде. Още по-лошо беше, че великанът се усмихваше, хилеше се с онази лигава усмивка и раздалечени зъби, каквито великаните обикновено имаха, докато надничаше в една пещера, където две деца — момче и момиче, вероятно братче и сестриче, които бяха героите от приказката — пълзяха като силуети в сенките. На картинката се виждаше само задната част на главите им, това си ти, гледаш навън, гонен, прекалено уплашен да помръднеш и мускулче или да дишаш, докато огромното радостно, подпухнало лице изпълва слънчевия отвор на пещерата. Точно така си представя баща си тези дни — той, Нелсън е в някакъв тунел и баща му запълва отвора, откъдето може да излезе на слънце. Старият дори не знае, че го прави, той просто върви редом с онази жалка крива усмивка, махването, с което го отпраща, докато се врътва и излиза разочарован. Ето това беше, беше разочаровал баща си, трябваше да бъде нещо различно от това, което е, и сега всички мъже във фирмата, не само Джейк и Руди, а и Мани, и механиците, покрити с грес, на които само кожата около очите беше бяла, го гледаха втренчено и също го бяха разбрали. Той не е баща си, не е толкова висок, не може да хвърля топката така, както Хари Енгстръм може. И в света няма друг свидетел, освен Нелсън, който да заяви, че баща му беше виновен, подлец, страхливец и убиец, и когато се опитва да го обяви, нищо не се получава, целият свят му се присмива, докато седи с отворена уста, от която не излизат думи. Великанът поглежда вътре и Нелсън се навира още по-навътре в тунела. Харесва „Лейд Бек“, защото му прилича на уютен тунел, харесва дима, пиячката и цигарите с трева, които се подават от ръка на ръка под масите и приемането, чувството на принадлежност в задимения тунел, плъхове, неудачници, на кого му пука, не е нужно да слушаш какво ти говорят, защото и без това никой няма да си купи тойота или застрахователна полица, или нещо друго. Защо не измислят общество, в което хората да получават това, от което се нуждаят, и да правят каквото си искат? Баща му би казал, че това би било фантастично, но че животните живеят така през цялото време.

— Все още смятам, че си чукал Мелани — обажда се Пру със сухия си равен котешки глас от бедняшките квартали.

Без да натиска спирачките, Нелсън завива с големия крайслер покрай ъгъла, където паркът препречва пътя по Уайзър стрийт. Пайн стрийт е еднопосочна, така че той трябва да влезе по нея откъм блоковете, за да не ходи Пру дълго.

— И какво, ако съм я чукал? — казва той. — Ние не бяхме женени, така че какво значение има това сега?

— Въпросът не е в теб, всички знаем, че би сграбчил всичко, до което се докопаш, толкова си алчен, въпросът е в това, че тя ми беше приятелка. Вярвах й. Вярвах ви и на двамата.

— За бога, не почвай да хленчиш.

— Не хленча.

Но той си представя как ще седне до него в заведението намусена, без да казва нищо, без да слуша никого, освен онова подритване в корема си. Счупената й ръка я прави да изглежда още по-смешна — издут корем и гипс, и като си я представя така, малко му дожалява за нея, но после си казва, че така проявява загриженост, като я взема със себе си, което повечето мъже не биха го направили.

— Хей — казва той дрезгаво, — обичам те.

— И аз те обичам, Нелсън — отговаря му тя, повдигайки здравата си ръка от скута си, когато той маха едната си ръка от волана, за да стисне нейната. Странно, колкото по-дебела става около кръста, толкова по-тънки и съсухрени изглеждат ръцете и лицето й.

— Ще си тръгнем след две бири — обещава й той. Може момичето с белите панталони да е там. Понякога идва с онзи грамаден тъпанар Джейми и Нелсън подразбира, че тя е тази, която го кара да идват тук, на нея мястото й харесва, а на него не.

Под името „Лейд Бек“ барът е толкова нашумял, че е трудно да се намери място за паркиране по Пайн стрийт. Иска да спести на Пру поне дългата разходка в студа, въпреки че лекарят им беше казал, че движението е полезно. Мрази студа. Когато беше дете, обичаше декември, защото Коледа беше в края му и той толкова се вълнуваше от всички неща в света, които човек можеше да получи, че никога не забелязваше как тъмнината и студът настъпват все по-близо и по-близо. А сега баща му щеше да води майка му на някаква луксозна почивка на един остров заедно с тъпите им приятели, за да се излежават и да се пекат на слънце, докато Нелсън мръзне тук и държи фронта във фирмата. Не беше честно. Момичето невинаги е с белите панталони, последния път, когато я видя, носеше от онези модерни поли с огромни цепки отстрани. Вижда едно място за паркиране пред дългата ниска тухлена сграда, която навремето беше на „Венити Прес“, между една стара двутонна кола марка „Фейрлейн“ и една бронзова хонда пикап, където може да успее да се мушне. Номерът с паркирането на малко място беше да извиеш задницата на колата право срещу предните фарове на колата зад теб и да не заставаш прекалено далече от бордюра, иначе ще си правиш маневри до безкрай. И да не се притесняваш да режеш завоя наляво, винаги имаш повече място, отколкото си мислиш. Той застава толкова близо до фейрлейна, че Пру рязко извиква: „Нелсън“.

— Виждам го, виждам го, млъкни и ме остави да се съсредоточа.

Той извърта тежкия волан на крайслера, с това движение на волана можеш да маневрираш цял кораб, за да вкара колата в гладкия процеп подобно на кънкьор, който спира на леда. Боже, костюмите на фигуристките са толкова секси, малките им полички се ветреят нагоре, когато карат с дупето напред и той си спомня, докато се опитва да види ниските фарове на хондата, как цепката на полата на онова момиче се беше разтворила, за да разкрие дългото й лъскаво бедро, преди да се настани на бар стола, усмихвайки се срамежливо на Нелсън. Луксозният крайслер на маминка се плъзга назад и очакването му за идеалното точно движение е толкова силно, че той не чува стърженето на метал в метал, докато не остъргва колата по половината й дължина, и Пру изскимтява, като че ли в този момент ражда.

Уеб Мъркет твърди, че златото е достигнало пределната си стойност; обикновените американци са обзети от златна треска, а като станат прекалено самоуверени, лесно могат да загубят спечеленото. Виж, среброто е друго нещо: братята Хънт от Тексас си купуват бъдеще в сребро за милиони долари на ден, а едри риби като тях сигурно знаят нещо. Хари решава да обърне златото си в сребро.

Дженис и без това щеше да слиза до центъра за коледни покупки, така че двамата се срещат в „Креп Хаус“ (тя все още го нарича „Пърженото на Джони“) за обяд и след това могат да отидат в брюърския трезор с ключа от сейфа и да изтеглят трийсетте златни монети, които Хари беше купил за 11 314,20 долара преди три месеца. В кабината, която банката ти предоставя, за да се разпореждаш със сейфа си, той изважда изпод застрахователните полици и американските облигации два синкави цилиндъра, които приличат на кукленски тоалетни, и ги подава на Дженис, по един във всяка ръка. Усмихва се, когато по лицето й прочита, че е изненадана от тежестта на масивното злато. Чувствайки се още по-достойни граждани, двамата минават между величествените гранитни колони на „Брюър Тръст“ под слабото декемврийско слънце и пресичат горичката с пресъхнали фонтани и бетонни пейки с изписани със спрей имена на младежи. Продължават по източната страна на „Уайзър“ покрай две пресечки с магазини, които не правеха много оборот дори по Коледа. Единствените хора, които минават през ниските им входове, са дребни недохранени пуерториканки и хлапета, които би трябвало да са на училище, и гуреливи пенсионери в мръсни подплатени якета и ловджийски шапки с брадясали лица. Фабриките са употребили тези старци и са ги изплюли.

Гирляндите, окачени по металните стълбове, потрепват и Хари ясно долавя трептенето им, докато минава покрай стълбовете. Злато, злато, пее сърцето му, усещайки тежките цилиндри, разпределени в двата дълбоки джоба на палтото му, които се поклащаха заедно с крачките му. Дженис припка до него — една спретната и стегната жена, сгушена в палтото си от овча кожа, което стигаше до ботушите й, а вятърът, който кара гирляндите да трептят, шумоли в хартиените пликове в ръката й. Той зърва отраженията им в зацапаното и напукано огледало до входа на един магазин за обувки: той е висок, изправен, с бяло лице, а тя — ниска и мургава, припка до него, обута в червени кожени ботуши с високи токчета. Елегантният й силует и черното му палто и ирландска шапка ясно показват, че той е улегнал, че и двамата са улегнали, че могат да си позволят с усмивка да отминат горчивите празни погледи, отправени към тях по улицата.

„Фискал Алтърнативс“ с дългите си прозрачни венециански щори се намира на следващата пресечка, която навремето не се славеше с много добро име, но с всеобщия упадък на централната част на града кварталът вече не е по-лош от останалите. Момичето с платиненоруса коса и дълги нокти го познава, усмихва му се и придърпва един пластмасов стол от приемната за Дженис. След кратък разговор по телефона с някой от търговските етажи тя изписва няколко цифри на малкия си калкулатор и им казва, докато те седят в огромните си палта в ъгъла на бюрото й, че цената на една златна унция е достигнала петстотин рано сутринта, но сега не може да им предложи повече от 488,75 долара за монета, което прави — пръстите й танцуват по калкулатора, въпреки дългите й нокти върху сивия дисплей на машинката се появява неясният магнитен отговор — 14 662,50 долара. Хари изчислява наум, че е направил по хилядарка на месец от златото, и я пита колко сребро може да купи за тази сума сега. Младата жена плъзга поглед изпод миглите си, като че ли е маникюристка, която се чуди дали да не признае, че освен това прави и масажи в задната стаичка. До него Дженис си е запалила цигара и димът й се носи над бюрото и замърсява връзката, която тази лъскава изкусителка и Хари бяха установили. Момичето обяснява:

— Ние не работим със сребърни кюлчета. Работим със сребро под формата на сребърни долари отпреди шейсет и пета година, които продаваме като разтопена стойност.

— Разтопена стойност? — пита Хари. Беше си представял един спретнат слитък, който ще се плъзне в кутията на сейфа гладко като пистолет в кобур.

Продавачката търпеливо изчаква, но в безстрастието й прозира някаква жар. Част от копринената тежест на ценните метали се е предала и на нея.

— Нали се сещате, старите американски монети — и тя описва кръг с острите си като ками палец и показалец, — монетите, които са се секли допреди петнайсет години. Всяка от тях съдържа по 0,75 тройунции сребро. По обяд среброто се продаваше по… — тя поглежда един лист на бюрото си до телефона с бутони с цвят на ванилия — 23,55 долара на тройунция, което означава, че всяка монета, независимо от колекционерската й стойност струва… — и тя пак взима калкулатора — 17,66 долара. Някои от монетите са стари, така че ако двамата със съпругата ви решите да купувате сега, ще ви ги продам с по една квота под тази цена.

— Това стари монети ли са? — пита Дженис с острия глас на мама Спрингър.

— Някои са стари, някои не — хладно отговаря момичето. — Купуваме ги според теглото им от колекционери, които са ги задържали заради колекционерската им стойност.

Хари не си беше представял нещата точно така, но Уеб Мъркет беше сигурен, че големите печалби са в среброто.

Пита:

— Колко бихме могли да си купим със златните монети?

Следват бесни изчисления и сумата 14 662,50 долара се превръща в магическото число 888. Осемстотин осемдесет и осем сребърни долара на стойност 16,50 долара всеки с включена комисиона и данък продажба за щата Пенсилвания. На Заека осемстотин осемдесет и осем му изглеждат като едно голямо нищо, пък било то и кибритени клечки.

Поглежда към Дженис:

— Скъпа, какво мислиш?

— Хари, не знам какво да мисля, инвестицията си е твоя.

— Но парите са общи.

— Нали не искаме да държим златото.

— Уеб твърди, че цената на среброто може да се удвои, ако не върнат заложниците.

Дженис се обръща към момичето:

— Чудя се, ако си намерим къща и искаме да платим първоначалната й вноска, до колко конвертируемо е това сребро?

Блондинката й отговаря с уважение, което преди липсваше, с по-мек глас, като жена на жена:

— Доста конвертируемо, много по-конвертируемо от колекционерски предмети или земи. „Фискал Алтърнативс“ гарантира да закупи обратно всичко, което е продала. Ако днес ни бяхте върнали тези монети, щяхме да ви дадем — и тя отново поглежда документите на бюрото си — по тринайсет и петдесет за всяка.

— Значи ще сме на загуба с три долара по осемстотин осемдесет и осем — казва Хари. Дланите му почват да се потят; сигурно е от палтото. Човек изкара малко печалба и целият свят започва да крои планове как да му я измъкне. Ще му се да си върне златото. Монетите бяха толкова красиви с изящното изображение на елен от обратната страна.

— Да, но така както цената на среброто се покачва — казва момичето, спирайки, за да почеше малката пъпка в ъгъла на устните си, — ще си възвърнете тези пари за седмица. Смятам, че постъпвате правилно.

— Да, но както казвате, ако предположим, че тази история с Иран се разреши — притеснено казва Хари, — тогава балонът няма ли да се спука?

— Ценните метали не са балон, ценните метали носят най-голяма сигурност. Аз самата смятам, че арабите си влагаха парите в злато не заради Иран, а заради окупацията на Голямата джамия. Истинският удар може да се направи, когато саудитците имат проблеми.

Да се направи удар, ха.

— Добре — казва Хари, — ще го направим. Купуваме среброто.

Блондинката изглежда изненадана, въпреки че досега ги беше убеждавала, и се заема с продължителни разговори по телефона, за да намери толкова много монети. Най-накрая едно момче, когото нарича Лайл, донася сива платнена торба, от тези, в които разнасят закъснелите писма. Той се олюлява от усилие, вероятно заради крехкото си телосложение. Изглежда преуморен, сигурно заради късата си коса, и мърморейки, вдига торбата и я слага на бюрото. Интересно как се бяха обърнали нещата — свещениците си пускаха дълга коса, а педалчетата и пънкарите си я подстригваха късо. Хари се чуди как ли изглеждат морските пехотинци — сигурно с коса до раменете. Този Лайл си тръгва, хвърляйки подозрителен поглед на Хари, като че ли той си е платил не само за масажа, а и за номера с кожите и камшика.

Отначало Хари и Дженис си мислят, че само момичето с платиненорусата коса и почти идеална кожа може да докосва монетите. Тя премества листовете от бюрото си в единия му край и се опитва да повдигне края на торбата. Доларите се изсипват.

— По дяволите — засмуква единия си пръст. — Може да помогнете с броенето, ако искате.

Те си събличат палтата и започват да ровят в торбата, подреждайки монетите на купчинки от по десет. Цялото бюро е обсипано със сребро, стотици „Мис Свобода“, някои изтънели от употреба, други новички като девственици, от монетния двор. Докосването до това осезаемо богатство от профили, гербове и орли кара Дженис да се подсмива и Хари разбира защо — играят си в калта. Богати са. Купчините се увеличават и се подреждат в колонки от десет по десет. Най-накрая от торбата се изтърсва и последната монета, на която се е закачил мъх от плата, който момичето перва с пръст. Без да се усмихва, тя прокарва червените си нокти по колонките с монети.

— При мене има триста и деветдесет.

Хари потупва своите и докладва:

— Двеста и четирийсет.

Дженис казва:

— Двеста петдесет и осем.

Повече от него, гордее се с нея. Може да стане касиерка, ако той ненадейно пукне. Консултират се с калкулатора — 888.

— Абсолютно точно — казва момичето изненадано, колкото и те.

Тя попълва документите и дава на Хари десетдоларова банкнота и две монети от по двайсет и пет цента ресто. Той се чуди дали да не й ги върне като бакшиш. Монетите се събират в три картонени кутии с размерите на дебели тухли. Хари ги слага една върху друга и когато се опитва да ги вдигне, Дженис и момичето се засмиват на изражението му.

— Господи — възкликва, — колко тежат.

Платиненорусото момиче изчислява на калкулатора.

— Ако предположим, че всяка тежи поне една тройунция, излиза, че тежат трийсет и четири килограма. В половин килограм има само дванайсет тройунции.

Той казва на Дженис:

— Носи една.

Тя вдига една кутия и сега е негов ред да се засмее на изражението й с широко отворени очи.

— Не мога — отговаря тя.

— Ще се наложи — казва той. — Само до банката. Хайде, трябва да се връщам във фирмата. За какво играеш толкова тенис, като нямаш никакви мускули.

Той се гордее с тениса, нарочно се перчи пред момичето, играе ролята на ексцентричен богаташ от „Пен Парк“. То предлага:

— Може Лайл да ви помогне.

Заека не иска да го виждат по улицата с тоя педераст.

— Ще се справим. — А на Дженис казва: — Само си представи, че си бременна. Хайде да тръгваме.

На момичето казва:

— Тя ще се върне за торбите с покупки.

Вдига две от кутиите и отваря вратата с рамо, принуждавайки Дженис да го последва. Навън на студеното слънце и искрящ вятър по Уайзър стрийт се старае да не гримасничи и да не отвръща на погледите на минувачите, които с учудване оглеждат двете малки кутии, които ожесточено стиска на височината на дюкяна си. Някакъв чернокож със син каскет и кървясали очи като късчета мрамор в портокалов сок спира на тротоара и се поклаща към Хари:

— Хей, приятел, да ти помогна ли?

Какво им става на тия чернокожи, че винаги се насочват към Хари. Той се извърта, за да предпази среброто с тяло, и от тежестта му при движението се спъва и прави една крачка. Отдалечава се и не смее да погледне назад да види дали Дженис идва. Спирайки на ъгъла до един наклонен монетен автомат за паркиране, той долавя дишането й и усеща как се мъчи до него.

— И това палто е толкова тежко — задъхва се тя.

— Дай да пресечем — казва той.

— По средата на улицата?

— Не ми противоречи — измърморва той, усещайки учудения поглед на негъра зад гърба си.

Слиза от тротоара, принуждавайки един автобус, който се задава от пресечката, да изсвири със спирачки. Хари спира, за да изчака Дженис по средата на платното, където разделителната ивица се е разкривила от сгорещения през лятото асфалт. Момичето й беше дало пощенската торба, за да сложи в нея третата кутия със сребро, но вместо да я преметне през рамо, Дженис я е гушнала в лявата си ръка като бебе.

— Как си? — пита я той.

— Ще се оправя. Продължавай да вървиш, Хари.

Стигат до отсрещния тротоар. В магазина за ядки сега продават само порносписания, част от които са изложени отпред на поставка. Млади мускулести мъже, намазани с олио, позират сами или по двойки под заглавия като ТЪРГОВСКИ АГЕНТ и КОЖА. Някакъв японец с костюм на райета от три части и сиво бомбе елегантно излиза от магазина, пъхвайки сгънатите „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ под мишница. Как изобщо са дошли японците в Брюър? Вратата плавно се затваря и старата циркова миризма на топли печени фъстъци се разнася над студения тротоар. Хари казва на Дженис:

— Можем да сложим и трите кутии в торбата и аз ще си я метна на рамо. Сещаш ли се, като Дядо Коледа. Хо-хо-хо.

Докато си говорят, около тях се насъбира малка тълпа от черни като нощта хлапета и навлечени, рошави пияници. Хари стиска двете кутии още по-силно. Дженис прегръща третата и отговаря:

— Дай да минем оттук. Банката е само на една пресечка.

— На една и половина — поправя я Хари.

Двамата минават покрай прашната витрина на компанията за тапети на Брюър, на която мострите висят като колосани покривки, покрай сандвичите на „Билмлайн“ и магазина за офис доставки на едро на Бандербах и някакво натъпкано с плоски кутии тясно магазинче с надпис ЦАРСТВОТО НА ХОБИТО; покрай цигарения склад с огромната му ръждясала табела Y-B; минават покрай прозорците с декоративни метални решетки на рибния ресторант, който обещава жива музика с отчаяни червени букви, изписани върху тъмната врата; пресичат Четвърта, когато светофарът най-накрая светва зелено; минават покрай дългата фасада от стъклени тухли на „Акме“, които, както се говори, щели да фалират до края на годината, покрай магазина за козметика „Холивуд“, „Кралски подови настилки“ и магазина за авточасти и аксесоари „Зенит“ със сладникавия си мирис на нови гуми и витрина с хромирани ауспуси. Вятърът се усилва, а искрящите плочки по тротоара сякаш се уголемяват.

Квадратният товар на Хари се превръща в непосилно бреме, което изгаря дланите му и се удря в чатала му. Сега, когато почти му се ще да го ограбят, усеща, че минувачите от лявата страна на улицата се отдръпват от тях, извъртайки се в причудливи форми, като че ли застрашени от въздействието на спретнатите им кутии. Непрекъснато трябва да изчаква Дженис, докато собственият му товар, двойно по-тежък от нейния, разтяга ръцете му. Увитите около стълбовете гирлянди яростно се ветреят. Поти се под скъпото палто, а яката на ризата му е студена и влажна. Докато я изчаква, той гледа нагоре по „Уайзър“ към лилаво-кафявия масив на Маунт Джъдж; като дете си беше представял, че Бог си почива по склоновете на тази планина, и сега може да си представи как изглеждат двамата с Дженис в очите на Господ — като две мравки, които се опитват да се изкатерят по стените на мивка.

Минават покрай фотоателие, рекламиращо филмчета „Агфа“, покрай бутика „Хексерей“ с манекени, изпъчили гърди без зърна под прозрачните блузи и златисти ризи, покрай украсената с памук и снежинки витрина на „Рексал“, на която сред коледните предложения бяха изложени вибратори в пастелни тонове, покрай „Креп Хаус“ с обядващите двойки, известния местен магазин за цигари, който не беше съборен заради запазването на историческите паметници, и някакъв нов магазин на име „Педализ“ за мъжки и дамски обувки за джогинг и тенис и дори за федербал и скуош, които бяха на мода сред младежта, ако се съди по големите картонени реклами на витрината. Меднорусата коса на облеченото в дрехи с марка „Дакрон“ момиче се ветрее като втечнен въздух, докато то усмихнато хвърля топка, обуто с обувки на магазина. До него най-накрая се извисява първата от четирите гранитни колони на брюърската банка. Хари подпира вдървения си гръб върху римската колона, изчаквайки Дженис да го настигне. Ако я ограбят в разстоянието между тях, това би им струвало една трета от 14 652 или почти 5000 долара, но в този момент опасността не му се струва толкова реална. На облегалката на една бетонна пейка в далечината сред горичката до пазара вижда напръскан със спрей надпис СКИЙТЪР Е ЖИВ. Ако можеше да се приближи, щеше да е сигурен, че пише точно това, но той не може да се помръдне. Дженис доближава до него. Със зачервеното си лице прилича досущ на майка си.

— Да не стоим тука — задъхва се тя.

Дори обиколката на колоната им изглежда огромно разстояние, когато тя го повежда и минава през въртящите се врати.

В трезора с огромни сводове ехтят коледни песни. Всеки сезон високият сводест таван се боядисва в синьо и се изпъстря с равномерно разпределени златни звезди. Когато Хари тръшва двете кутии върху един от рафтовете за писане на чекове, освободеното му тяло сякаш полита към това изкуствено небе. Касиерката — дама в костюм с панталон с цвят на орхидея, се усмихва, че толкова скоро отново ги допуска при сейфа им. Кутията им е четири на четири — по-тясна, както се оказва, от кутиите със сребро с поне три реда монети. Матираното стъкло на вратата на кабинката ги запечатва вътре и все още с разтреперани сърца и уморени ръце Хари и Дженис бавно осъзнават несъответствието. Хари няколко пъти сравнява широчината на хартиените капаци с металната кутия, преди да отбележи:

— Трябва ни по-голям сейф.

Дженис е изпратена да се върне в банката и да поиска сейф. Баща й беше приятел на управителя. Връща се с новината, че наскоро всички сейфове били запълнени и че единственото, което могат да направят, е да ги запишат в списъка на чакащите. Управителят, който баща й познаваше, се беше пенсионирал. Сегашният й се сторил много млад, въпреки че не се държал точно грубо. Хари се изсмива:

— Е, не можем да ги продадем обратно на блондинката. Ще ни струва цяло състояние. Дали не можем да върнем всичко в торбата и да я натикаме вътре.

Притиснати в малката кабина, двамата с Дженис непрекъснато се блъскат един в друг и той за първи път долавя у нея мирис на съмнение, че ги е подсигурил в тази инфлация; или може би този мирис идва от него. Прехвърлят сребърните монети от кутиите в чантата. Когато среброто шумно издрънчава, Дженис трепва и казва: „Шшшт“.

— Защо, кой ще ни чуе?

— Хората отвън. Касиерките.

— Какво ги интересува?

— Мен ме интересува — казва Дженис. — Много е задушно тук.

Сваля палтото си от овча кожа и понеже няма закачалка, го сгъва и го оставя на пода. Той сваля черното си палто и го пуска върху нейното. От потта косата й още повече се е накъдрила и кичурите разкриват високото й лъскаво чело, което не се е променило през изминалите двайсет години. Той го целува, вкусвайки солта. Чуди се дали някой се е чукал в тази кабинка, трезорът му се струва доста подходящо място за някоя натруфена млада касиерка и стар развратен ипотечен инспектор, които могат да нагласят часовника на алармата за сутринта и да започнат да се чукат. Дженис внимателно пъха монетите в сивата торба, за да приглуши звъна им.

— Толкова е притеснително — казва. — Представи си, че някоя от касиерките влезе.

Като че ли среброто е гола плът; и не за първи път от двайсет и три години той усеща плах порив на любов към нея, заклещена с него в тясното пространство, което животът отрежда. Той взема една сребърна монета и я пуска през цепката на памучната й риза в сутиена й. Както очакваше, тя изписква. Любовта му към нея се усилва, когато тя разкопчава едно копче на ризата и смръщвайки се, бърка в сутиена си, за да извади монетата. Въпреки че вече е стар, все още се възбужда, като гледа как жените си оправят бельото.

След малко тя заявява:

— Просто не влизат.

Колкото да ги пъхат и бутат, дори половината от чантата с монети не може да се побере. Застрахователните полици и ценните книжа, свидетелството за раждане на Нелсън и неизхвърлените документи от ипотеката на къщата в „Пен Вилас“, която изгоря — всички листове хартия, пазени като доказателство за живота им през една икономика и определено време на законност, биват извадени и пренаредени без резултат. Дебелият плат на торбата, пръснатите в нея монети, които се струпват на купчинки, и дългата гладка сива метална кутия ги изнервят, докато дърпат и бутат един до друг като хирурзи при безнадежден случай. Осемстотин осемдесетте и осем монети непрекъснато се измъкват през отвора на торбата, падат на земята и се търкалят по ъглите на кабинката. След като са препълнили кутията, така че металните й страни се издуват, все пак остават триста сребърни долара, които Хари разпределя по джобовете на палтото си.

Когато излизат от кабинката, любезната касиерка в орхидеения костюм посяга да вземе препълнената кутия от ръцете му.

— Доста е тежичка — предупреждава я Хари. — По-добре аз да я сложа.

Веждите й се повдигат; тя отстъпва и го повежда към трезора. Минават през една голяма врата с блещукащи терасовидни ръбове в стая, облепена с малки полирани правоъгълници, и с восъчнобял под. Мястото не е подходящо за чукане, беше сгрешил. Тя го оставя да плъзне продълговатата кутия в празния правоъгълник. ЩРАК. Хари е облян в пот, приведен от усилие. Изправя се и се извинява:

— Съжалявам, че така я препълнихме с боклуци.

— О, няма нищо. — Орхидеената дама казва: — Много хора в днешно време… с всичките тези обири.

— Какво ще стане, ако крадците влязат тук? — шегува се Хари. Не е никак смешно.

— О, не могат…

Навън следобедът преваля и сенките на сградите приглушават блещукането на гирляндите. Дженис игриво потупва пълния му джоб, за да чуе дрънченето.

— Какво ще правиш с тия монети?

— Ще ги раздам на бедните. Повече няма да купувам нищо от тая кучка.

Студът обгръща лицето му, докато потта засъхва по него. Някакви негови познати от Ротари клуб излизат от „Креп Хаус“ след обилен обяд, той им кимва и продължава да крачи. Един Господ знае какво става във фирмата без него, хлапето може да приеме и ролкови кънки на бартер.

— Може да използваш сейфа във фирмата — предлага Дженис. — Ще се съберат в една кутия. — И тя му подава празните картонени кутии.

— Нелсън ще ги открадне — казва той. — Вече знае комбинацията на сейфа.

— Хари! Как може да говориш така?

— Знаеш ли колко ще струва тая драскотина, която направи на крайслера на майка ти? Поне осемстотин шибани долара. Сигурно се е побъркал. Личеше си, че горката Пру се чувства унизена, чудя се колко ли дълго ще го търпи, преди да се разведе с него. И това също ще ни струва скъпо.

Натежалото му палто дърпа раменете му надолу. Сега има чувството, че тротоарът е с наклон и през цялата година му се е изплъзвал, загуба след загуба. Среброто му е разпръснато като прашец. Сейфът му ще се счупи, портиерът ще измете монетите. И без това са само боклуци. Голямата тъжна лъжа, която разиграват на децата, че е Коледа, омърсява Уайзър стрийт и през тъмата той зърва истината, че да си богат, означава да си обран, да си богат, означава да си беден.

Дженис го връща към действителността с думите:

— Моля те, Хари. Престани с това трагично изражение. Пру обича Нелсън и той също я обича. Няма да се разведат.

— Не мислех за това. Мислех си, че цената на среброто ще падне.

— Е, и какво ако падне? И без това всичко е хазарт.

Бедната глупачка, не се предаваше. Дъщеря на стария Фред Спрингър, местния комарджия. Беше се вкарал в обшит със сатен ковчег. Едно време са заравяли среброто, а труповете са слагали в дупки в стената.

— Ще дойда с теб до колата — казва Дженис с глас на притеснена съпруга. — Трябва да си взема покупките от тази кучка, както я наричаш. Между другото, колко ти се искаше да спиш с нея?

Опитваше се да намери тема, която да му допадне.

— Почти не ми се искаше — признава той. — Всъщност това дори ме плаши. Видя ли й ноктите? Драаас.

В седмицата между празниците няма много продажби на коли: хората са се охарчили след Коледа и пред настъпващата зима с лед и луга по пътищата, когато всеки може да изкриви броня, те са по-склонни да си останат със старите бракми. Опитват се да изкарат с тях до пролетта. Добре поне, че моторната шейна е преместена отзад да не я гледат хората, вместо да се мъдри отпред като някоя братовчедка на малките нови модели „Терсел“ с предно предаване. Откъде им измислят тия имена? Дори в името „Тойота“ има прекалено много „о“-та, човек се сеща за октопод. А откъде ли са измислили „Датсун“ и „Хонда“. Датсун звучи немско, „дада“, „тата“, изгряващо слънце. Бизнесът на фургона през шосе 111 също не върви, прекалено е студено да се яде на открито, освен ако не оставиш двигателя на колата запален. Всяка зима така умират хора, докато се опитват да се чукат. Теренът около фургона обаче е осеян с опаковъчни хартии и чашки от шейкове, които се носят в прахта към фирмата. През декември прахта е различна, по-ситна и песъчлива, отколкото през лятото, вероятно от по-студения въздух. По-тежка, както студеният въздух съдържа по-малко вода, затова сутрин от вътрешната страна на прозорците има толкова много влага. Като се замисли само за всички проблеми, които причинява — ръжда, сухо гниене, двигатели, които сутрин не палят, докато не махнеш капачката и не избършеш кабелите. Без конденз светът би съществувал вечно. На Луната например няма проблеми, нито пък на Марс, както се оказва. Нова година. Бъди Ингълфингър дава купон, явно се притеснява тайфата да не го зареже покрай приготовленията за почивката на островите, на която не го канят. Чуди се коя ли ще бъде домакинята този път, онази вечно недоволна плоскогърда мацка с права черна коса, която има екстравагантен магазин в Брюър, или момичето преди нея, с пъпките по вътрешната страна на бедрата и дори между гърдите, както се виждаше от банския й. Как й беше името? Джинджър, Джорджийн? Двамата с Дженис ще отидат от куртоазия. Когато стигнеш една определена възраст, разбираш, че по купоните не се случва кой знае какво, и ще си тръгнат веднага след полунощ, и после само още шест дни и фюю… островите. Само шестимата. Малката Синди сред всичкия този пясък. Има нужда от почивка, беше започнал да се изморява. В този бизнес, ако продаваш по-малко от една кола на ден, без да броим съботите, ще загазиш. Всички тия тенекии, които събират прах и ръждясват, а по хрома се надигат мехурчета. Металът корозира. Среброто спадна с по два долара на унция минута след като го купи от оная кучка.

Нелсън досега беше в сервиза с Мани и слушаше тюхканията му за ремонта на крайслера. Момчето искаше отстъпка от пълната клиентска цена от 18,50 долара, а Мани му обясняваше отново и отново като на идиот, че ако намалиш процента на работниците, това се отразява в счетоводните документи и накрая влияе върху поощрителния бонус в края на месеца. Сега момчето се приближава и застава до баща си при прозореца. Хари още не може да свикне да го гледа в костюм, с него изглежда някак още по-нисък, като онези дребни конферансиета в смокинги; с поизрасналата коса, която бухваше със сешоара на Пру след всеки душ, Нелсън му прилича на малко конте със зъл поглед, което никога не е познавал. Когато хлапето беше малко, Дженис казваше, че има ушите на Хари, леко надиплени в гънката на върха им, като че ли някой от онези стари кондуктори му ги беше пробил. Ушите на Нелсън обаче са покрити с меки снопчета коса, а Хари не се е занимавал със своите уши откакто на около четирийсетгодишна възраст не приключи с пубертетската суета. Вече се бръсне възможно най-бързо и се маха от огледалото. Спомня си, че Рут имаше сладки малки спретнати ушенца. Ушите на Дженис толкова почерняват, че върху тях се появява малка дъга от тъмни точици. Преди да умре, месестата част на ушите на баща му беше провиснала като на китаец. На светлината, струяща през витрината на автосалона, Хари забелязва, че в гънката над ноздрата си Нелсън има една зачервена пъпка, която всеки момент ще забере. На косите слънчеви лъчи по това време на годината прахът по стъклото на прозореца изглежда плътен като злато, толкова къси са станали дните. Момчето се опитва да се държи дружелюбно. Хайде. Пречупи се.

— Остана ли да гледаш финала на 76-те? — пита го Хари.

— Нее.

— Оня Гервин, от отбора на Сан Антонио, е голяма работа, а? Сутринта чух по радиото, че завършил с четирийсет и шест точки.

— Баскетболът е отвратителна игра, ако питаш мен.

— Доста се е променила от мое време — признава Заека.

— Реферите поне от време на време свиреха крачки, а сега, божичко, изяждат половината игрище и никой не вижда.

— Аз обичам хокей — казва Нелсън.

— Знам. Когато гледаш ония проклети „Флайърс“, няма къде да се скрием от виковете ти. Ония маймуни от публиката ходят на мачовете само за да гледат побоищата и как на някого му избиват зъбите. Кръв по леда — това е идеята. — Нещо не върви както трябва, той опитва друга тема: — Какво мислиш за заложниците в Афганистан? Направиха си голям коледен подарък.

— Голяма тъпотия — казва Нелсън. — Искам да кажа, Картър много се притеснява. Не е по-зле от това, което направихме във Виетнам, още повече че са ни толкова близо, а и те са си марионетна държава от години.

— Марионетните правителства, а?

— Ами, всички ги имат. Правителствата на цяла Южна Америка са наши марионетки.

— Бас ловя, че това е голяма новина за мексиканците.

— Поне руснаците, татко, го правят, когато кажат, че ще го направят. Ние само се опитваме и после политиката се намесва. Вече нищо не можем да направим.

— Не и ако младите смятат, че не можем — отговаря Хари на сина си. — Какво ще кажеш да отидеш да се биеш в Афганистан?

Момчето са засмива:

— Татко, вече съм женен мъж. И отдавна съм преминал възрастта за военна повинност.

Възможно ли е? Хари не се чувства прекалено стар, а през февруари ще стане на четирийсет и седем. Винаги малко беше съжалявал, че не го изпратиха в Корея, докато беше в армията, въпреки че по това време му беше добре да се мотае из Тексас. Там гледаха на света по доста интересен начин: пари, пиячка и жени, това е. До мозъка на костите. Какво казваше Мим? Господ не е отишъл на запад, умрял е по пътя.

— Искаш да кажеш, че се ожени, за да не участваш в следващата война? — пита той Нелсън.

— Няма да има следваща война, Картър ще вдигне доста шум, но няма да им позволи война, точно както оставя Иран да държи заложниците. Всъщност Били Фознахт казва, че единственият начин да си върнем заложниците, е Русия да нападне Иран. Така ще ни върнат заложниците и ще ни продават петрол, защото им трябва житото ни.

— Били Фознахт — тоя кретен пак ли се мотае наоколо?

— Само през ваканцията.

— Не се обиждай, Нелсън, но как го търпиш?

— Той ми е приятел, но знам защо не го понасяш.

— Защо? — пита Хари, а сърцето му се разтуптява при възникналия спор.

Обръщайки се право срещу баща си до обсипаното със златен прах стъкло, лицето на момчето сякаш се сбръчква от омраза, омраза и страх да не го ударят за това, което казва:

— Защото Били е бил там в нощта, когато си чукал майка му, докато Скийтър е горил Джил в къщата, а ние трябваше да сме там да я спасим.

Онази нощ преди десет години, а момчето още я помни, гризе го като червей, който пречи на растежа му.

— Това още те тормози, нали? — меко казва Заека.

Синът му не го чува, очите му са хлътнали като пръсти в глина:

— Ти остави Джил да умре.

— Не съм. Нито пък Скийтър. Не знаем кой е запалил къщата, но не бяхме ние. Сигурно са били съседите с тяхната идея за гостоприемство. Трябва да го преживееш, момче. Двамата с майка ти го преживяхме.

— Знам, че сте го преживели.

Почукването на Милдред Круст върху пишещата машина приглушено долита от далечината, мъж и жена в червено-кафяви палта се разхождат из автосалона, проверявайки етикетите с цените, залепени от вътрешната страна на прозорците. Момчето се втренчва, като че ли зашеметено от бащиния си глас, който достига до него.

— Миналото си е минало — продължава Хари. — Трябва да живееш в настоящето. Джил щеше да умре, каквото и да бяхме направили. Още първия път, когато я видях, около нея витаеше смъртта.

— Знам, че ти се ще да си мислиш така.

— Това е единственият начин да се мисли. Когато станеш на моята възраст, ще разбереш. На моята възраст, ако носиш цялото това нещастие на гръб, няма да можеш да се събуждаш сутрин — някакъв проблясък за частица от секундата, когато чувства, че момчето го слуша, окуражава Хари да продължи с по-плътен, по-топъл глас. — Щом се роди момченцето ти — казва на сина си, — ще се почувстваш по-пълноценен, ще гледаш на нещата по друг начин.

— Знаеш ли какво? — пита Нелсън бързо с мъртвешки глас, гледайки през него с вдигнати очи, от които ко̀сата светлина е откраднала цвета.

— Какво? — Сърцето на Заека се свива.

— Когато Пру падна по стълбите. Не съм сигурен дали не я бутнах. Просто не си спомням.

Хари уплашено се изсмива:

— Естествено, че не си я бутнал. Защо да я буташ?

— Защото съм луд като теб.

— И двамата не сме луди. Просто понякога сме изнервени.

— Така ли? — Сякаш момчето му е благодарно за тази информация.

— Естествено. Както и да е, нали всичко мина добре. Кога ще се роди той? Той или тя.

От сина му струи толкова много страх, че Хари не иска да говори повече с него. Очите му на мига стават прозрачни, всичкото кафяво в тях изчезва.

Нелсън свежда очи:

— Казаха още три седмици.

— Чудесно. Ще сме се върнали тъкмо навреме. Виж, Нелсън, може би не съм правил всичко както трябва. Сигурно съм грешал. Но не съм извършил най-големия грях. Не съм легнал да умирам.

— Кой казва, че това е най-големият грях?

— Всички го казват. Църквата, правителството. Това е срещу природата — да се предадеш. Трябва да продължаваш напред. Това ти е грешката — не продължаваш напред. Не искаш да си тук да продаваш таратайките на стария Спрингър. Искаш да си някъде по света, да учиш нещо. — Той посочва запад, отвъд Западен Брюър. — Как да караш делтапланер или да работиш с компютър, или каквото и да било.

Казал е прекалено много и е затворил малкото пространство в съпротивата на Нелсън, което се беше открехнало за секунда. Синът му го обвинява:

— Ти не ме искаш тук.

— Искам те там, където ще си щастлив, а тук не си. Не искам да кажа нещо, но проверявах цифрите с Милдред и резултатите не са добри. Откакто ти си тук и Чарли замина, брутните печалби са намалели с около единайсет процента в сравнение със същия период миналата година, ноември-декември.

Очите на момчето се навлажняват:

— Старая се, татко. Опитвам се да се държа любезно и полуагресивно, когато идват клиенти.

— Знам, Нелсън, знам.

— Не мога да изляза навън на студа и да ги принудя да дойдат да купуват.

— Прав си. Забрави какво ти казах. Работата при Чарли беше, че той имаше връзки. Аз съм живял в този щат през целия си живот, освен през двете години в армията, и нямам никакви връзки.

— Аз познавам много хора на моята възраст — протестира Нелсън.

— Да — отговаря Хари, — познаваш хора, които ти продават старите си кабрио на висока цена. Чарли обаче познаваше хора, които идваха да си купят коли. Той очакваше това от тях и не се изненадваше; те също не се изненадваха. Сигурно защото е грък, не знам. Каквото и да говорят за нас двамата, синко, ние не сме гърци.

Тази шега не помага, момчето е наранено повече, отколкото баща му искаше.

— Не мисля, че аз съм виновен. Виновна е икономиката.

Движението по шосе 111 се усилва; хората са тръгнали на път към къщи в мрака. Хари също може да си тръгне, Нелсън е дежурен до осем. Може да се качи в королата, да пусне радиото с четири колони и да чуе как върви цената на среброто. Ха-ха, сребро! Казва с тон, който звучи мъдро дори в собствените му уши, почти като Уеб Мъркет:

— Е, това си има своите предимства. Петролната криза е ударила японците по-лошо от нас, а това, което е лошо за тях, би трябвало да е добре за нас. Йената пада, колите струват по-малко в истински долари, отколкото миналата година, и това би трябвало да се отрази на продажбите ни.

Хари не може да прогони от съзнанието си изражението на Синди от снимката — някаква тревожна плаха радост, като че ли се носеше из въздуха с балон и току-що беше усетила земята да й се изплъзва.

— Цифрите — сериозно казва той на Нелсън в заключение. — Цифрите не лъжат. И не прощават.

Хари и Дженис бяха избрали новогодишния ден, за да отидат при мама Спрингър и да й съобщят новината, която криеха вече цяла седмица. Отлагането беше предизвикано от страха от реакцията на старата жена, както и от стремежа им за някаква церемониалност, желание да покажат уважение към свещените връзки на семейството, обявявайки раздялата в този важен ден, първия от началото на новото десетилетие. Сега обаче, когато денят настъпи, те се чувстват изтощени от седенето при Бъди Ингълфингър до три сутринта. Закъснението им се увеличи още повече и от шумната неразбория с колите в алеята — колата на братовчедката на Телма Харисън, която й гостуваше от Мериленд, не искаше да запали. Последваха пиянски викове и множество падания пред фаровете, докато се опитваха да намерят кабели за ток. Волвото на Рони беше докарано пред колата на братовчедката, всички навираха фенерчетата си, за да се уверят, че Рони свързва плюса с плюс и няма да взриви батериите. Хари беше виждал как в подобни случаи могат да се стопят кабелите. Някаква жена, която почти не познаваше, имаше толкова голяма уста, че успя да напъха фенерчето в нея и бузите й горяха като лампион. Бъди и новата му приятелка — отчаяна, кльощава, висока сто осемдесет и два сантиметра жена с къдрава коса и три деца от несполучлив брак — бяха направили нещо като пунш от ананасов сок, ром и бренди и той още усещаше вкуса на ананаса в устата си по обяд. За капак на главоболието на Хари Нелсън и Пру, които си бяха останали вкъщи с маминка и бяха гледали прякото излъчване от Таймс Скуеър за брата на Гай Ломбардо, сега, когато Гай Ломбардо беше мъртъв, са окупирали всекидневната и гледат парада по случай фестивала за купата от Тексас, така че двамата с Дженис трябва да замъкнат мама Спрингър в кухнята, за да поговорят насаме. Новото десетилетие има дъх на мъртвешки застоял въздух. Докато седят около кухненската маса и разговарят, той има чувството, че вече са провели този разговор и сега го повтарят отново.

Джени, със сенки под очите, прекъсва унеса му и казва:

— Хари, започни ти.

— Аз?

— Божичко, какво става? — преструва се на сърдита мама Спрингър, докато всъщност се забавляваше от официалния начин, по който двамата я бяха подхванали за лактите и я бяха насочили към кухнята. — Държите се, като че ли Дженис е бременна, но всъщност знам, че й вързаха тръбите.

— Обгориха ми ги — изрича дъщеря й нежно, с болка.

Хари започва:

— Беси, нали знаеш, че напоследък оглеждаме къщи?

Игривостта се отдръпва от лицето на старата жена, като че ли е изтрита с гума. Кожата в ъгълчетата на стиснатите й устни е изпъстрена, забелязва Хари изведнъж, от множество тънки, сухи бръчки. В съзнанието му тъща му се беше запазила така, както я беше видял за пръв път; обаче, без да забележи, кожата на Беси се беше отпуснала и напукала като маджуна на прозореца на избата, беше придобила вида на хартия, която е била смачкана и след това отново пригладена. Малко черно петно на отвращение се появява и се разраства, като че ли бързо се приближава от огромното засъхнало пространство на строгото й очаквателно мълчание.

— Сега — трябва да продължи и като преглъща казва — мислим, че открихме една, която ни харесва. Малка двуетажна къща в „Пен Парк“. Агентът смята, че може да е била къщичка за градинаря, която някой е продал, когато именията се разпродаваха, и после е била разширена, за да се пристрои по-голяма кухня. Намира се на едно малко колело близо до Франклин Драйв, зад по-големите къщи. Много е уединена.

— Само на двайсет минути разстояние, мамо.

Хари не може да спре да изучава кожата на старата жена на студената светлина на кухнята. Тъмната паяжина от вени, които й придаваха зачервения, смугъл вид, който Дженис беше наследила, е покрита с нещо като прах от тънки сиви нишки, бръчки, гравирани върху осветената повърхност на бузата откъм него като редове неразбираеми драсканици по далечна глинена скала. Той усеща как се извисява замаяно и жалките му засрамени думи падат през голямо разстояние, огромна бездна, докато мама неподвижно слуша присъдата си.

— Буквално сме врата до врата — казва й той — и имаме три спални на горния етаж, всъщност има една малка стаичка, която децата, които са живели там, са ползвали за игра, и две истински спални. С удоволствие ще те приемем всеки път, когато се наложи, за колкото време е нужно.

Усеща, че говори глупости: старата жена и без това живее с тях, непрекъснато чуват телевизора й през стената.

Дженис се намесва:

— Мамо, наистина точно сега ни е времето с Хари.

— Въпреки това трябваше да я уговарям, мамо, идеята беше моя. Когато двамата с Фред толкова любезно ни приехте, след като отново се събрахме, никога не съм смятал, че ще е за постоянно. Смятах, че ще е временно, докато отново си стъпим на краката.

Сега разбира, че му е харесвало това, че ще може да изостави Дженис по-лесно — можеше просто да си тръгне под уличните светлини и да я остави при родителите й. Но той не я беше изоставил, а сега вече не можеше. Дженис беше неговата съдба. Тя се опитва да прекъсне мълчанието на майка си:

— Това е и един вид инвестиция, мамо. Всички двойки, които познаваме, си имат собствена къща, както и ергенът, у когото бяхме снощи, а повечето от тях печелят по-малко от Хари. Недвижимото имущество е единствената добра инвестиция, ако имаш пари, при тази инфлация.

Мама Спрингър накрая проговаря, извисявайки глас, въпреки желанието си:

— Когато си отида, това място ще стане ваше, ако можехте да изчакате. Защо не можете да изчакате още малко?

— Мамо, много си жестока, като говориш така. Не искаме да чакаме за твоята къща, двамата с Хари искаме да си имаме собствена къща сега.

Дженис се опитва да си запали цигара, клечката така трепери, че тя подпира лакътя си на масата. Хари уверява старата жена:

— Беси, ти ще живееш още сто години. — Но след като е видял каква е станала кожата й, знае, че това не е вярно.

Изведнъж тя пита с широко отворени очи:

— Какво ще се случи с тази къща тогава?

Заека едва не се разсмива, толкова детински са изражението на старата жена и тонът й.

— Всичко ще бъде наред — отговаря й той. — Когато са строели тези къщи, са ги правели солидно, не като бараките, които сковават сега.

— Фред винаги беше искал тази къща да остане на Дженис — заявява мама Спрингър, втренчила присвити очи в пространството между главите на Хари и Дженис.

Сега Дженис се засмива:

— Мамо, имам достатъчно сигурност. Нали ти казахме за златото и среброто.

— Така както си играете с пари, лесно можете да ги загубите — възразява мама. — Не искам тази къща да бъде продадена на брюърски евреи. Сега са се насочили насам, нали знаете, след като черните и пуерториканците се изнасят към северната част на града.

— Хайде, Беси — казва Хари, — какво те е грижа? Както казах, имаш още живот пред себе си, но когато си отидеш, си отиваш. Остави това, нека другите да се грижат за някои неща. Нали така пише в Библията, пише го на всяка страница. Просто се остави, Господ знае най-добре.

По конвулсивните жестове на Дженис разбира, че е казал прекалено много:

— Мамо, ние може да се върнем тук…

— Когато старата гарга умре. Защо двамата с Хари не ми казахте, че присъствието ми толкова ви тежи? Опитвам се да си стоя в стаята възможно най-много. Ходя в кухнята само когато виждам, че никой друг няма да приготви яденето…

— Мамо, престани, ти беше чудесна. И двамата те обичаме.

— Грейс Стул щеше да ме приеме, толкова пъти ми е предлагала. Въпреки че нейната къща е два пъти по-малка от тази и с тия стълби отпред — тя подсмърча толкова силно, че прозвучава като зов за помощ.

Нелсън се провиква от всекидневната:

— Бабо, кога ще обядваме?

Дженис настоятелно казва:

— Виждаш ли, мамо? Забравяш Нелсън. Той ще бъде тук със семейството си.

Старата жена отново подсмърча, не толкова трагично, и отговаря със стиснати устни и зачервени очи:

— Може да бъде, а може и да не бъде. На младите не може да се разчита.

Хари й казва:

— Абсолютно си права. Не могат да се борят и не искат да се учат, знаят само да се излежават и да се друсат.

Нелсън влиза в кухнята с днешния брюърски „Стандарт“ в ръка. За първи път изглежда весел, спал е добре през нощта. Сгънал е вестника на страницата с някакъв тест за събитията през седемдесетте и пита всички:

— Колко от тези хора можете да разпознаете? Рене Ричардс, Стефан Уид, Меган Маршак, Марджъри Гортнър, Грета Райдаут, Спайдър Сабич, Д. Б. Купър. Аз разпознах шестима от седем, а Пру — само четирима.

— Рене Ричардс беше гадже на Пати Хърст… — започва Заека.

Нелсън вижда лицето на баба си и пита:

— Какво става тук?

Дженис казва:

— Ще ти обясня по-късно, миличък.

Хари му съобщава:

— Двамата с майка ти си намерихме къща, в която ще се преместим да живеем.

Нелсън гледа втренчено първо към единия и после към другия си родител и гушата му побелява, сякаш всеки момент ще се разкрещи. Вместо това той тихичко казва:

— Как само се измъквате. Вие сте двойка артисти, които искат да се измъкнат. Е, добре, майната ви. Мамо, татко, майната ви и на двамата!

И той се връща във всекидневната, където тътенът на барабани и тромпети се смесва с мърморенето на нечути думи, докато двамата с Пру се съвещават в тесния тунел на младия си брак. Момчето се чувстваше изплашено. Чувстваше се изоставено. Нещата излизаха извън контрола му. Заека познава това чувство. Въпреки всички недоразумения между тях понякога има моменти, когато сърцата им може да са на срещуположните краища на една къса метална пръчка, той знае точно как се чувства момчето. Но само защото хората се боят да не останат сами, не означава, че той ще стане голямата, дебела жертва на всички, както каза Мим.

Дженис и майка й се държат за ръце. Когато Дженис плаче, лицето й губи формата си, превръща се в грозното дете, което е била. Майка й казва, вайкайки се:

— О, знаех, че оглеждате къщи, но така и не вярвах, че наистина ще си купите къща, след като имате тази безплатно. Не може ли да направим някаква промяна тук, та да си промените решението, или поне да ме изчакате аз да свикна с мисълта? Въпросът е, че съм прекалено стара, прекалено стара, за да поема отговорност. Момчето не е лошо, по негов си начин, а момичето, ох, не знам. Иска да направи всичко, но не съм сигурна, че ще може. Да ви кажа честно, така се притеснявам за бебето, искам да си спомня как беше с тебе и Нелсън, но колкото и да се опитвам, не мога. Спомням си само, че млякото ти не дойде, така както всички смятаха, и докторът беше толкова груб с тебе, че Фред трябваше да му каже някои неща.

Дженис кима, кима, сълзите блещукат по носа й, колието на шията й подскача при всяко хлипане:

— Може би трябва да изчакаме, въпреки че казахме, че ще подготвим документите, щом се чувстваш така. Поне докато бебето се роди.

Двете се поклащат в някакъв ритъм, стискат ръцете си на масата, докосвайки главите си.

— Направете каквото трябва за собственото си щастие — казва мама Спрингър. — Ние ще се справим. Най-много може да умра, а това може да се окаже благословия.

Кара Дженис да се обърка: лицето й е подпухнало от плач, торбичките под очите й стават синкави от вина. Тя се обляга силно на майка си, отказва се от къщата, моли за прошка:

— Мамо, ние смятахме, Хари беше сигурен, че няма да си толкова самотна с…

— С грижа като Нелсън в къщата?

Корава стара гъска. Той трябва да се намеси, преди Дженис да развали всичко. Гърлото му се стяга:

— Чуй, Беси. Ти го искаше и го получи.

Свободни! Макадамът се изгубва под колелата, докато се издигат над пистата, която се вижда; под заобления, прикован с нитове край на огромното крило зърват стар жълто-кафяв форт. Петролните танкери на Южна Филаделфия се смаляват и заприличват на елементи от дама. Колелата се тресат при прибирането и жестоките фотони неподвижно искрят по алуминия до илюминатора. От бързото изкачване на самолета кръвта им натежава; ръката на Дженис се поти в неговата. Беше пожелала той да седне до илюминатора, за да не гледа тя навън. Под тях има блато, повехнало жълто-кафяво и синьо от солената вода. Хари се удивлява на индустриалните сгради отвъд Делауеър: плоски, посипани с чакъл покриви, широки колкото паркинги, и паркинги, изпъстрени с искрящи автомобилни покриви като подове на бани с инкрустирани бижута. В автоморгите ефектът е почти толкова лъскав. Знакът ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО изгасва. Зад Енгстръмови долита бърборенето на Мъркетови и Харисънови. Всички пиха по едно питие в бара на летището, въпреки че беше единайсет часът сутринта. Хари беше летял и преди, но до Тексас, когато беше в армията, и до Кливланд и Олбани на конференции на дилърите, но никога на такава почивка, на изток към слънцето.

Колко бързо и тихо самолетът „Боинг 747“ изяжда десетките мили отдолу! Ослепителните слънчеви лъчи пътуваха с него през езера и реки за секунди. Зимата е била странно мека по тези места, напук на аятолаха; зеленото на игрищата за голф изглеждаше като живи дискове и овални форми между белите апарати за изхвърляне на топки и по затревените участъци можеха да се видят движещи се прашинки — хора, които играят голф. От тази височина тенискортовете са като плочки от домино, автокината имат формата на ветрило, бейзболните игрища приличат на пръснати пари. Колите се движат неимоверно бавно и в странно съвършенство, като че ли по пътищата имаше релси. Къщите в Камдън се разпръсват, отдръпвайки се, за да разкрият разорано поле или имение с островърха къща и басейн, подобен на око, сгушено в мъгливата горичка; само след минута, докато все още се изкачват, Хари се намира над тъмния килим на Джърси Пайнс, набразден с жълтеникави пътища и петна с отпадъци, но голяма част от него все още не е обезобразен; подобни на вени, бледи, оголени дървета следват стръмнината и потока на водата сред по-тъмните вечнозелени борове, нюансите на съревнование върху земята са ясно различими за едно око, издигнало се на такава голяма височина. Дженис пуска ръката му и издава признаци, че е преглътнала ужаса си.

— Какво виждаш? — пита го тя.

— Брега.

Вярно е, с още една стъпка двигателите са ги приближили до ръба на океана от дървета. Пясъчната ивица под тях, отделена от сушата с пръстен искряща вода, е опасно изпълнена с разтегнали се летни градчета, гравирани там от строители, които не можеха да видят, както Хари виждаше, колко лесно огромните блещукащи рамене на океана могат да се повдигнат и да потопят и изтрият всички следи от човечеството. Там, където морето се блъска в белия пясък, къдравите вълни се разбиват като дантелена змия, закачена на ревер. След това самолетът се насочва над Атлантика на височина, от която белите вълни не могат да бъдат различени сред синкавото полукълбо долу, и необятността се превръща в пустота. Самолетът, сериозното му бръмчене отвън и веселото бърборене и подрънкване отвътре, е единственото нещо на този свят.

Една емайлирана стюардеса им сервира обяд, запечатан в поднос. Въпреки че е с тежък грим, Хари мисли, че под него разпознава, когато тя се навежда усмихнато да го попита какво питие би желал, сенки от трескава нощ. Чукат се при всяко кацане, беше го прочел в „Клуб“ или „Уи“, с различни гаджета във всеки град, с по двайсет или трийсет мъже; тези жени бяха прочутите възбудени моряци на нашето време. Откакто излетяха от летището, той беше очарован от другите хора: застланите с мокет коридори сякаш бяха претъпкани с откачалки, хора с налудничави форми и дрехи, момичета с мъртвешки бледи кожи и огромни слънчеви очила и коси, накъдрени така, че можеха да запълнят цяла кошница, чернокожи мъже, които се перчеха в дълги кожени палта и кадифени костюми, високо бледо момче с тюрбан и потник, някакво джудже с плетена барета, една жена, която беше толкова дебела, че не можеше да се побере в пластмасовите столове в чакалнята и трябваше да стои права, подпряна на алуминиев бастун. Животът извън Брюър беше крещят, див. Всички бяха клоуни в костюми. Хари и петимата му приятели също бяха с костюми, тънки летни дрехи под зимните палта. Синди Мъркет носи чехли с високи токчета на бос крак. Телма Харисън се мотае наоколо с вълнени чорапи и кецове. Всички непрекъснато се смеят с онзи издайнически смях от областта Даймънд Каунти. Хари няма нищо против да се понапие малко, но не иска да пожертва остротата на цветовете около себе си, на разкритието, че извън Брюър съществува свят, където рутината не се е насадила. В такива моменти той губи търпение с тялото си, дразни се, че петте му прозореца не са достатъчни, за да възприеме целия свят. Радостта кара сърцето му да бие силно. Боже, след като на тази възраст се е сбръчкал като стафида на седалката на колата, изведнъж отново се чувства велик, като волен вятър. Свободни: живите и мъртвите са изоставени на пет мили по-надолу в мъглата, която е изтрила земята като дъх по огледало.

Хари извръща поглед от двойното стъкло на илюминатора на самолета, направено от някакъв мек боядисан материал, който е надраскан хоризонтално, като че ли от метеоритен град. Дженис разглежда списанието на самолета.

Той я пита:

— Мислиш ли, че ще се справят?

— Кои?

— Майка ти, Нелсън и Пру, кой друг?

Тя обръща една лъскава страница. Майка й присъства в тези стиснати устни, които сякаш току-що са произнесли някаква тъжна истина и не искат да си вземат думите обратно.

— Предполагам, че ще се оправят по-добре, отколкото когато и ние сме там.

— Казаха ли ти нещо за къщата?

Те подписаха документите преди два дни, във вторник. Предния ден, понеделник, седми, бяха продали среброто си обратно на „Парични алтернативи“. Ценният метал, чиято стойност се беше вдигнала покрай паническото купуване заради Афганистан от големи притежатели на петролни долари, в онзи ден се продаваше за 36,70 долара, което означаваше, че всеки от сребърните долари, купени за 16,50 долара с включени данъци, вече струваше 2337 долара, според изчисленията на платиненорусата жена. Дженис, която не беше работила напразно от време на време във фирмата на баща си, придърпа калкулатора към себе си и след кратки изчисления посочи, че ако една тройунция сребро струва 36,70 долара, то седемдесет и пет процента от тази сума правят претопена стойност 27,52 долара. „Да — заяви младата жена, — но не може да очаквате «Парични алтернативи» да продава по-ниско от претопената стойност и да не купува обратно пак на по-ниска цена.“ Сега тя не изглеждаше толкова елегантна, колкото предния път, а малката пъпка в ъгъла на устните й се беше превърнала в нещо, което трябваше да бъде скрито с изрязан на кръгче лейкопласт. Но след един телефонен разговор с някакъв офис, скрит зад по-дебели стени от тънките венециански щори, тя се съгласи на 24 долара. По 888 правеше 21 312 или печалба от 6660 за по-малко от месец. Хари искаше да си запази осем от красивите сребърни монети като сувенири и това намали сумата на 21 120, което и без това беше по-магическо число. Те изтеглиха тежкото си богатство от сейфа в брюърския трезор и от сейфа в „Спрингър Мотърс“, като този път взеха мерки да намалят разстоянието за пренасянето му, като паркираха королата на Уайзър стрийт. На следващия ден, докато унцията сребро падаше на 31,75, те подписаха в същия брюърски трезор двайсетгодишна ипотека за 62 400 долара при лихва от 13,5%, което беше с 1,5% по-ниско от настоящия лихвен процент, и с един процент такса от 624 долара и тригодишна клауза за предоговаряне. Малката каменна къща в „Пен Парк“, бивша къщичка на градинаря, струваше 78 000 долара. Дженис искаше да платят 25 000 първоначална вноска, но Хари я убеди, че при тази инфлация дълговете са добро нещо, че ипотечните лихви се изваждат от данъците и че шестмесечните 10 000 минимум сертификати за пазарна цена в днешни дни изплащаха почти 12 процента. Така че те избраха 20-процентния минимум, или 15 600 долара, което банката с удоволствие им предостави, имайки предвид отличното положение на господин Енгстръм и семейството му в обществото. Минавайки между величествените колони, примигвайки на светлината на зимното слънце, Хари и Дженис притежаваха къща и след ден отлитаха към лятото. Години наред нищо не се случва, докато един ден всичко се случва наведнъж. Водата кипи, кактусите цъфтят, ракът се появява. Дженис му отговаря:

— Мама като че ли се е примирила. Надълго и нашироко ми разказа как родителите й, които, както знаеш са били по-заможни, отколкото Спрингърови, са им предложили да живеят с тях за известно време и как татко, който по онова време още учел счетоводство, отговорил: „Не, щом не мога да осигуря покрив на жена си, не е трябвало да се женя“.

— Трябва да разкаже тази история на Нелсън.

— Не бих притискала Нелсън прекалено много тези дни. Нещо го измъчва.

— Не го притискам аз, той ме притиска. Направо ме изтика от къщата.

— Може нашето преместване да го плаши. Сега неговите отговорности явно му изглеждат по-истински.

— Крайно време беше да се събуди. Какво мислиш, че си мисли Пру за всичко това?

Дженис въздъхва и въздишката й се изгубва сред огромния шепот на машината, която ги носи. Малки еднообразни отвори над главите им изпускат въздух. Хари иска да чуе, че Пру мрази Нелсън, че съжалява, че се е омъжила за него, и че бащата кара сина си да изглежда глупаво.

— О, сигурно се чуди какво да мисли. Понякога си говорим и тя знае, че Нелсън е нещастен, но все още вярва в него. Въпросът е в това, че Тереза толкова много е искала да се измъкне от своите роднини, че не може да е прекалено придирчива относно хората, при който е попаднала.

— Продължава да крие ментовия ликьор.

— Малко е непредпазлива, но на тази възраст е нормално. Въобразяваш си, че ще се справиш каквото и да се случи и че дяволът не може да ти навреди.

Той успокоително побутва лакътя й със своя, за да й покаже, че си спомня. Дяволът й беше навредил преди двайсет години. Споделената им вина лежи в скутовете им като безопасните колани, пристяга ги, ожулвайки ги само когато се опитват да мърдат.

— Хей, влюбените гълъбчета — силният глас на Рони Харисън се извисява над тях. Той гледа иззад облегалките на седалките им, лъхащ на алкохол. — Обърнете ни внимание, ще се прегръщате вкъщи.

През следващите три часа от бръмчащото пътуване те се забавляват с останалите четирима, разменят си местата, стоят на пътечката между седалките и се разхождат из дългото тяло на самолета, сякаш са в дългата всекидневна на Уеб Мъркет. Поддържат настроението си с питиета и спомени за общи случки, като че ли, ако тишината и забравянето се настанят между тях, балонът на приключението ще се спука и шестимата ще се запремятат в бездната, която заобикаля и носи тръпнещата кожа на самолета. В това объркване Синди изглежда любезна, но отдалечена, като тяхна по-млада сестра или случайна спътничка, споделяща ваканционното им настроение. Тя се изправя на края на свалената си седалка, за да чуе всяка шега; трудно е да се повярва, че външните й форми, облечени в спретнат черен костюм с увиснала бяла вратовръзка, която напомня на Хари за Джордж Вашингтон, имат тайни кътчета, гънки и кожа, и влажни мембрани, където може да се пъхне диафрагма, и че влизането в тези кътчета е целта на неговото пътуване и сигурното предназначение.

Самолетът се спуска, стомахът му се присвива, мощният тексаски глас на пилота им казва да се върнат по местата си и да се подготвят за кацане. Алкохолът е отпуснал Дженис и Хари я пита дали иска да седне до илюминатора, но тя отказва, не иска да гледа, докато не кацнат. През надраскания плексиглас той вижда млечно тюркоазеното море, изпъстрено с лилаво-зелени сенки, които идват отдолу, острови под повърхността. Една-единствена рибарска лодка. След това нащърбена камениста ивица като ръка в ръкава на белия плаж. Малки къщи с надиплени червени покриви се надигат към него. Колелата на самолета простенват, спускат се и застават на мястото си. Прелитат ниско над едно езеро. Замисля се да каже една молитва, но мислите му се пръскат, Дженис търка кокалчетата на пръстите му едно в друго. Къща с ветропоказател, трактор без шофьор, оголели дървета, които са палми, проблясват покрай тях, усещат тътен, лек завой, силно свистене, бучене, което отлита назад, пищящо бучене. Звукът спира, забавят се и един нисък розов терминал се появява пред погледите им, докато самолетът „Боинг 747“ се приближава към него. Пътниците се раздвижват, изведнъж започват да се потят, стискат зимните си палта и ровят за слънчевите си очила на път към изходите. В началото на сребърните стълби, спускащи се до пистата, тропическият въздух, топъл, влажен и всеопрощаващ, съставен от тънки малки кръгчета, удря лицето на Хари като от пулверизатор, но Рони Харисън разваля момента, като ясно възкликва зад ухото му:

— О, Боже, това е по-готино дори от свирка!

Още по-лошо от мръсния глас на Рони, който проваля безценния момент на първото впечатление от един нов свят, е, че жените се засмиват, чули шегата, както Рони искаше. Дженис също се засмива, тъпа глупачка. Стюардесата с изгубен блясък се поти на жегата до вратата, където позира, и казва „довиждане“, усмихвайки се.

Момичешкият смях на Синди се носи над другите и бързо е последван от провлеченото: „Рони“. Заека се възбужда въпреки отвращението си, спомняйки си онези моментални снимки, пъхнати в чекмеджето.

С отминаващите ваканционни дни Синди придобива същия махагоново кафяв цвят, какъвто има през лятото край басейна на „Летящия орел“, и излиза с капчици вода от Карибско море в същите бикини с черни връзки, с единствената разлика, че солта блещука по кожата. Телма Харисън изгаря лошо още първия ден и получава някакви болки, свързани с онова нейно заболяване. Прекарва целия втори ден в бунгалото им, докато Рони скача и изскача от водата и надзирава доставките на питиета от сламения бар, издигнат на плажа. Възрастни чернокожи жени се разхождат по плажа, предлагайки мъниста, раковини и плажни дрехи, и на сутринта на третия ден Телма си купува от една от тях широкопола сламена шапка и розов, дълъг до глезените халат с дълги ръкави. Така покрита, със защитен крем на лицето и хавлиена кърпа на краката, тя седи на сянка под дърветата и чете по цял ден. Когато поглежда към Хари, който лежи на слънцето, лицето й под шапката изглежда бледо, изпито и палаво. В сравнение с нея той почернява по-бавно, но е решен да почернее като останалите. Болката от изгарянето го кара с носталгия да си спомни за мускулната треска след физическо натоварване. Плува в морето кучешката, като тайничко се страхува от акули.

Мъжете прекарват всяка сутрин на игрището за голф до курорта, придвижвайки се в колички с навеси по изсъхналите затревени площи, простиращи се между къпинови джунгли, от които няма спасение, и дори съществува опасност да паднеш в дълбока дупка, когато търсиш някоя изгубена топка. Островът е коралов, надупчен с пещери. Нощните забавления са организирани в неизменен седмичен ритъм. Бяха пристигнали в четвъртък, когато се провеждаха състезанията с раци, на следващата вечер гледаха лимбо танци, а по-следващата — в събота, самите те танцуваха под звуците на оркестър. Всяка вечер има музика и танци до басейна с олимпийски размери на открито под звездите, които тук изглеждат по-близо и висят от небето някак заплашително, като частици замръзнала експлозия. Някои от съзвездията са странни; Уеб Мъркет, който познава звездите от годините във военноморската флота — беше се записал през четирийсет и пета, когато е бил на осемнайсет, и беше прекосил Тихия океан на самолетоносач в края на войната — им показва Южния кръст и някакво призрачно петно в небето, за което твърди, че е напълно нова галактика, и всички виждат, че Голямата мечка тук сякаш е разположена по начин, по който никога не можеш да я видиш от Югоизточна Пенсилвания.

О, тази малка Синди, все по-загоряла на вечеря, молеща за любов. Виждаше се по зъбите й, изглеждаха все по-бели, и от това, че всяка вечер откъсваше по един олеандър от храста пред бунгалото им и го закичваше в косата си, която беше пухкава от плуването, и от почернелите пръсти на краката й с бледи като на листенцата на цветето нокти. Облича бели рокли, които блестят чак от другата страна на басейна — нощем осветен отвътре, като че ли е погълнал Луната, — когато се връща от дамската тоалетна зад бамбуковия бар. Твърди, че е напълняла от тези пина колади, бананови дайкирита и пуншове с ром, които са натъпкани с калории, безсрамие! Въпреки това никога не отказва питие, никой не го прави, като се започне от блъди меритата, с които се подкрепят сутрин, преди да отидат на голф игрището, та чак до чашките със стинджър след полунощ, всички се наливат. Дженис се чуди:

— Хари, каква ли ще бъде сметката ни? Непрекъснато плащаш питиетата.

Той й отговаря:

— Просто се отпусни. По-добре да ги изхарчим, отколкото да ни ги изяде инфлацията. Чу ли, когато Уеб Мъркет каза, че сега доларът струва двойно по-малко от стойността си преди десет години — през 1970? Така че тези долари на практика са петдесет цента, отпусни се.

В съзнанието му тези харчове оправдават целта му — да спи със Синди, преди да изтече едноседмичната им почивка. Той усеща как моментът наближава, наближава към всички тях, как преградите между тях изтъняват, знае точно кога Уеб ще се прокашля или ще си запали цигара, погледите и мълчанието част по част разяждат стеснителността, под слънцето и звездите те изтягат тела върху сгъваемите шезлонги с винилови възглавнички, пръснати навсякъде. Ръцете им се докосват, когато си подават питиета, кибритени кутийки и кремове против слънце, разхождат се из бунгалата си и Хари дори случайно видя голия задник на Телма Харисън, когато един следобед им връщаше крема против изгаряне. Тя лежеше на леглото, за да може изгорялата й кожа да подиша малко, и се беше втурнала към банята, щом чу гласа на Хари на вратата, но не беше достатъчно бърза. Той видя стройното й бледо тяло, докато тичаше към банята, и подаде крема на Рони, който също беше гол. Та те по цял ден се разхождаха полуголи, с изключение на Телма, свряна под дърветата; Дженис втриваше крем в кръстовидните гънки на врата на Уеб, едрият пенис на Рони издуваше неприлично малките му бански, сладката Синди развързваше черната си презрамка, за да може гърбът й да почернее равномерно, разкривайки цялото зърно на гърдата си, когато се протягаше да си вземе питието, което сервитьорът й носеше на поднос. Тук чернокожите са с по-кадифена кожа, отколкото в Америка, по-черни, а телата им се поклащат в по-нежен ритъм. Към четири часа, когато сенките на дърветата пълзят като костеливи пръсти по пясъка, а лицата на мъжете са се зачервили въпреки навесите на количките за голф, те се преместват от плажа (Хари се дразни от шумоленето на палмите и нощем си мисли, че вали, но всъщност никога не вали) към сенчестата част до олимпийския басейн, където млади островитяни, облечени в бели сака, кръжат около тях и взимат поръчките им за питиета, а за твърдата бяла топка на слънцето, бавно се снижава към хоризонта на морето, с което се среща точно в шест в едно розово-лилаво петно. Оглупял и опиянен от удоволствие, Хари наблюдава как Синди претъркулна тялото си на друга страна върху шезлонга, а лентите му са се отпечатали върху страхотната й пухкавост като отпечатъци от гуми в кал. Телма бди сред тях, увита в хавлията си, Уеб продължава да бърбори, Рони завързва нови запознанства на бамбуковия бар. Това е търговецът в кръвта му, трябва да поддържа нивото си. Гласът му се носи над бученето като на някакво русокосо дете, гъбясало от водата и отегчено, гмурка се и запълва времето до вечерята. Дженис, колкото и да я обича от време на време, тук е като неизменното постоянно присъствие, застанала между Хари и сигналите, които Синди може би му праща; за щастие Уеб непрекъснато я забавлява, говори с нея като член на дребната брюърска буржоазия по неуморната тема за парите:

— Мислиш, че четиринайсет процента инфлация са много ли? В Израел живеят със сто и единайсет процента, а цветните им телевизори струват по хиляда и осемстотин долара. В Аржентина годишната инфлация е сто и петдесет процента, вярвай ми, не се шегувам. В Токио половин кило месо струва двайсет долара, а в Саудитска Арабия пакет цигари върви по петарка. Пет долара за пакет цигари. Сигурно си мислиш, че сме зле, но американският консуматор все още получава най-доброто в сравнение с която и да било индустриална страна.

Дженис захласнато го слуша и пуши от цигарите му. Косата й е поизраснала през лятото и тя я връзва на опашка. Сега седи в краката му, потопила ходила в басейна. Космите по дългите, кльощави крака на Уеб са се навили спираловидно като пружинки, а набразденото му от мъдрост лице е почерняло като лакиран бор. Хари се сеща, че Дженис по същия начин слушаше и глупостите на баща си, и това му харесва.

В неделя вечерта всички са отегчени от еднообразието в станцията им и решават да наемат такси до казиното в другата част на острова. Минават през селца с чернокожи дечурлига, на които само бялото на очите блещука в тъмнината покрай пътя. Стадо кози, завързани с въжета, се появява пред фаровете на таксито. През открехнатите врати на разнебитени барачки разбират, че това всъщност са кръчми с претъпкани с бутилки рафтове и шепа правостоящи клиенти. Бързо минават покрай стара каменна църква, която пръска светлина от свещи през заострените си прозорци без стъкла, от които се носи монотонно припяване. Таксито — „Понтиак“ от 69-а година с наредени по таблото вуду кукли, безмилостно профучава по неправилната страна на пътя — навремето островът е бил английска колония с ляво движение. Пречупените конусовидни форми на изоставени захарни фабрики на фона на осеяното със звезди небе още носят спомени от миналото, от измрели роби. Дженис, Телма и Синди бърборят в мрака за останалите в Брюър познати, за ужасната нова приятелка на Бъди Ингълфингър с височината й и трите деца — Бъди беше от типа жертва, и за невъзможната Пеги Фознахт, която според слуховете се обидила, че двамата с Оли не са поканени на тази почивка на Карибите, макар всички да знаят, че не могат да си я позволят.

Казиното е прилепено до друг плажен курорт, по-величествен от техния. Дървени пътечки се простират към осветения коралов риф. Това е отделен свят в света, мисли си Хари. Същества, приличащи на пакети натрошени спагети, се надигат от златистозелената вода, която се плиска по брега. Беше излязъл, за да проясни главата си. Беше загубил на блекджек и в опита си да възстанови загубите си беше удвоил и утроил залозите, обменяйки триста долара от пътническите си чекове, но докато приятелите му му се възхищаваха, той загуби всичко. Е, това беше по-малко от половината печалба от продажбата на една кола марка „Терсел“, и дори по-малко от цената на таратайките на Нелсън. Въпреки това главата на Хари пулсира и той е разтреперан и унизен. Крупието дори не вдигна поглед, когато, привършил парите, Хари се отблъсна от ярката кадифена игрална маса. Той тръгва по дървената пътека към черния хоризонт, а тропическият въздух успокоява пламналото му лице с микроскопични кръгообразни целувки. Представя си, че може да стигне до Южна Америка, където се намира Парагвай, и с носталгия се сеща за високите плевели покрай асфалта на фирмата и в онази ферма, в която се промъкваше като шпионин през живия плет, който пълзеше по порутената каменна стена. Сега тревата в двора сигурно беше отъпкана и пожълтяла от зимата, а от комина на самотната къща излизаше дим. Друг свят.

Изведнъж Синди застава до него, дишайки в такт с шума на морето. Страхува се, че техният момент е настъпил, а той съвсем не е подготвен за него, но тя изрича сухо и съчувствено:

— Уеб казва, че трябва да си поставяш някакви граници, преди да почнеш да играеш, за да не се увлечеш.

— Не се бях увлякъл — отговаря й Хари. — Просто имах теория.

Вероятно си мисли, че загубите му трябва да бъдат компенсирани и че тя е неговата награда. Почернелите й ръце изпъкват на фона на белия й плетен шал, с цветето зад ухото изглежда сякаш флиртува. Какво ли би било, ако притиснеше високото си тежко лице в нейното кръгло като ябълка, в бузите, челото и върха на носа й, в малките вирнати цепки на ноздрите й, в широките й устни и в палавите искрящи като на дете тъмни очи? Глупаво. Тя вдига поглед към него, но той отвръща очи към тропическата луна, която лежи на едната си страна под ъгъл, различен от този в Пенсилвания. Сякаш случайно, докато рее поглед в морето, той докосва ръката й с върховете на пръстите си. От неделния ден, прекаран на слънце, от нея сякаш струи някаква наелектризирана топлина. Кафявите водорасли се плискат в дъските на пътечката, една вълна се разбива в плажа, неговият момент е дошъл. Нещо прекалено сурово в изпъкналостта на лицето й го възпира, въпреки че тя е леко усмихната и е повдигнала лице нагоре, като че ли за да го улесни да плъзне устни под носа й.

Но зад тях се чува шум от стъпки и Уеб и Дженис идват почти тичешком, а на обърканите смесени светлини на луната, подводните искри и сиянието на казиното отзад ръцете им сякаш са били свързани и след това се отделят. Двамата развълнувано обявяват, че Рони Харисън е загрял игралната маса.

— Ела да видиш, Хари — казва Дженис. — Спечели поне осемстотин долара.

— Ах, този Рони — изрича Синди с момичешки укор, а светлините на казиното искрят през дългата й пола, докато тя бърза към същите тези светлини и краката й се очертават под тъмния й широк задник.

Връщат се малко след два часа. Рони остана на игралната маса прекалено дълго и в крайна сметка спечели само няколко долара. Двамата с Дженис заспиват по време на дългия път обратно, докато Телма сковано седи в скута на Заека, а Уеб и Синди седят на предната седалка до шофьора. Уеб разпитва за острова и шофьорът неохотно му отговаря на някакъв бълбукащ език, който едва наподобява английски. На портала униформен пазач ги пуска да влязат. Всичко тук е охранявано. Кражбите са нещо обичайно, крадци и дори убийци се изсипват навън от сърцето на острова, за да се хранят по краищата му от богатите туристи. До бунгалата за гости се стига по пътечки от боядисан в зелено бетон, излят върху пясъка, под шумолящите палми, между цветни храсти, които сутрин привличат колибрита. Докато мъжете се разбират за колко часа да отложат сутрешната игра на голф, трите жени си шушукат на известно разстояние от тях, на мястото, където асфалтовите пътечки се разделят към бунгалата им. Дженис, Синди и Телма се кикотят и хвърлят погледи към тях, погледи, които трепкат като птички на осветената от луната топла нощ. Шалът на Синди проблясва като петно пяна върху надигащата се вода. Най-накрая, карайки притихналата палмова горичка да зазвъни от подвикванията: „Лека нощ, лека нощ“, всяка от жените се отправя към бунгалото си със съпруга си. Заека чука Дженис от яд и заспива с надеждата, че сутринта ще бъде отложена за неопределено време.

Но утрото идва, а слънчевите лъчи проникват през жалузите на прозорците, докато малките жълти птички, за които се пее в една тукашна песен, следват пътя на подрънкващите подноси със закуската по асфалтовите пътечки. Не е толкова зле, разбира той, когато става. Тялото е привикнало към несполуките. Както му беше станало навик, отива да поплува внимателно и за кратко край пустия плаж, където пластмасовите чаши от предната вечер още стоят забити в пясъка. Това е единственият момент от деня или нощта, когато Хари е сам със себе си, въпреки старите двойки и жените, които имаха нужда от подкрепа, за да минат през пясъка, които също обичаха сутрешното плуване. Морето между нежните разбиващи се вълни сякаш е с цвят на пъпеш „Медна роса“, толкова бледозелено е то. Носейки се по гръб, той вижда по пътищата през мършавите стръмни склонове покрай брега хората, за които този остров не е място за почивка, чернокожи в парчета ярки платове, които се разхождат на път към работата, някои от жените с вързопи, дори кошове на главите си. Наистина го правят. Гласовете им донасят свежия сутрешен въздух заедно с пляскането, плясъка и пяната на топлата солена вода, която се плъзга и отдръпва в краката му. Белият пясък е порест като гъба и изпъстрен с дупки, през които дишат раците. Никога не е виждал толкова бял пясък, стрит коралов риф, ситен като захар. Ранното слънце леко посяда на изгорелите му рамене. Това е то, здравето. Тогава момичето с подноса със закуската идва до вратата им — тяхното бунгало е номер девет. Дженис, наметнала хавлиения си халат, отваря вратата и се провиква: „Хари“ към плажа, където старият чернокож чудатко в панталони в цвят каки вече мете водораслите и пластмасовите чаши, и купонът, и ловът отново започват.

Днес играе лошо, когато е уморен, замахва прекалено силно и удря с китки, вместо да остави ръцете си да водят. Дръж си китката стегната, не я хаби в горната част. Не се поклащай на пръсти, представи си, че носът ти е притиснат в стъкло. Представи си железопътни релси. Следвай ги. Днес това не му помага особено, сутринта му се струва дълга сред гладните криле на кораловата джунгла чак до затревените участъци, които са неравни като юргани, въпреки че според него е цяло чудо, че изобщо тревата вирее под това слънце. Той мрази Уеб Мъркет, който днес вкарва непрекъснато. От къде на къде този стиснат стар глупак ще чука тази фантастична жена и освен това ще взима Насау? Хари усеща липсата на Бъди Ингълфингър, когото превъзхождаше като играч. Плешивото теме на Рони и високото му голо чело приличат на обелено розово яйце, докато стои приведен над топката. Замахва като маймуна, всичката коса от главата му е отишла в ръцете му, как го търпи Телма? Жени — готови са да изтърпят всичко заради някой голям член. Хари не престава да мисли за тристате долара, които профука снощи, за които баща му щеше да робува шест седмици. Бедният татко, не доживя да види как парите станаха нереални.

Но нещата се пооправят следобед след няколко пина колади и сандвич със салата от раци. Решават да наемат три платноходки и се разпределят така, че двамата със Синди да са заедно. Никога не е управлявал лодка, така че тя стои потопена до гърдите във вода, суетейки се с кормилото, докато той седи сух нависоко, хванал въжетата, които придърпваха това триъгълно платно на ивици, което не му изглеждаше закрепено достатъчно стабилно, и се развяваше насам-натам, докато алуминиевите тръби се триеха една в друга. Цялата лодка му се струва нестабилна. Накарали са ги да си сложат нещо като черен гумен пояс на кръста и с него Синди изглежда доста сладка с късо подстриганата си коса, като жените полицайки по телевизията или жената жаба. Досега не беше забелязал колко тъмни и гъсти са веждите й, те се накланят един към друг и почти се докосват, когато кормилото най-накрая се задвижва. Тя извиква и подскача нагоре, пада по корем, гърдите й се сплескват, а кожата под банския й е бяла като мляко, рита във водата, за да качи почернелия си лъскав задник на лодката, прекалено женствена е за тази лодка, тя се клати като луда. Той я издърпва за ръката и алуминиевата тръба в основата на платното се залюлява и го удря по тила. Силно. Той е замаян. Тя сграбчва въжето от ръцете му и все още държейки дръжката на кормилото, крещи:

— Стабилизатора, стабилизатора! — Докато той не разбере какво има предвид. Тази дълга и тънка дървена плоскост под крака му трябва да влезе в този процеп. Той я изважда изпод крака си и я пъха вътре. Вместо да го поздрави, Синди извиква: „По дяволите“, малката фибергласова раковина е успоредно на брега, където мнозина къпещи се са се насъбрали да гледат, докато всяка вълна ги избутва все по-наблизо. Тогава вятърът подхваща платното и го изпъва така, че алуминиевата мачта изскърцва и те бавно се понасят по разбиващите се вълни към носа отдясно в края на залива.

Щом веднъж тръгнеш, не усещаш колко бързо се движиш, във водата няма знаци. Хари стои в предната част приведен, в случай че платното отново го удари по главата. Седнала като йога в стабилния гумен костюм, ивицата на банския й едва я прикрива, Синди върти кормилото и се усмихва за пръв път:

— Хари, не е нужно да държиш стабилизатора, няма да го дърпаме, докато не се ударим в плажа.

Плажът, палмите, бунгалата са се смалили до размерите на пощенска картичка.

— Безопасно ли е да сме толкова навътре?

Тя отново се усмихва:

— Не сме толкова навътре.

Кормилото дърпа ръцете й, лодката се накланя. Водата тук: вече не е бледозелена като пъпеш, а зелена като жлъчка между вълните.

— Не сме навътре — повтаря той.

— Погледни натам. — Платно, малко по-голямо от проблясването на вълна. — Това са Уеб и Телма. Те са много по-навътре от нас.

— Сигурна ли си, че са те?

Синди се смилява над него:

— Ще обърнем другия борд, когато се приближим до онези скали. Знаеш ли какво значи да обърнем борда, Хари?

— Не точно.

— Ще сменим посоката. Платното ще се завърти, затова си пази главата.

— Според теб има ли акули?

Въпреки всичко, мисли си той, в това има някаква интимност, в това, че са сами, една и съща пяна се пръска по неговата и по нейната кожа, звуците на вятъра и водата, които заглушават всичко друго, извивката на рамото й, което блести като метал на светлината на това твърдо, безмилостно слънце, което кара слънцето, под което беше израснал, да изглежда оранжево и надуто в спомените му.

— Гледал ли си „Челюсти-2“? — пита тя в отговор.

— Нямаш ли чувството, че напоследък правят само продължения — на свой ред пита той. — На хората вече не им идват нови идеи.

Чувства се толкова изтощен и изпълнен с дълго сдържана сласт, че дори не се страхува за живота си сред тегнещата жестокост на всичко, което го заобикаля. Дори блестенето на слънцето по водата му се струва жестоко, като злоба, струяща право от небето, подобно на нитовете, които се удряха в крилата на самолета, докато се спускаха.

— Сменяме курса — казва Синди — откъм подветрената част.

Той коленичи и този път избягва удара. Вижда друга лодка — Рони и Дженис са се насочили към хоризонта. Дженис като че ли е отзад и върти руля. Кога ли се е научила? Сигурно на някой летен лагер. Човек трябва да е богат още от самото си раждане, за да се наслади на живота. Синди казва:

— Хайде, Хари, поеми руля. Много е просто. Това малко парче плат на върха на мачтата се казва ветропоказател. Показва откъде идва вятърът. Освен това трябва да следиш вълните и да държиш платното под ъгъл към него. Не трябва обаче предният край на платното да се ветрее. Това означава, че вървиш право срещу вятъра и тогава трябва да промениш курса. Избутваш лоста на кормилото далеч от тялото си, далеч от платното. Ще го усетиш, ще видиш. Напрежението между лоста и въжето е като ножица, страхотно е. Хайде, Хари, не се страхувай. Да си сменим местата.

Те се разменят, докато лодката се люлее като хамак под краката им. Едно облаче скрива слънцето, оцветявайки водата в тъмнозелено, и после внезапно пак освобождава слънчевите лъчи. Хари хваща лоста и започва да го върти, докато вятърът подхване лодката. Изведнъж, както му беше казала, се почувства страхотно. Платното и лостът на кормилото го придърпват, невидимият морски бриз тласка лодката. Сега, когато контролира положението, разстоянията вече не му се струват толкова огромни и безнадеждни.

— Справящ се добре — казва му Синди. Седнала е с кръстосани крака и гледа напред, и Хари вижда долната част на пръстите на босия й крак, синкавата кожа на ходилото й е набръчкана, а милото й малко пръстче се е сгушило в съседния пръст, като да се скрие. Тя му има доверие. Обича го. Вече схванал какво трябва да прави, той се осмелява да наведе лодката на една страна, придърпвайки платното все по-здраво, така че вълните пробягват покрай тях и дланта му започва да гори. Сушата се приближава. Почти са в безопасност, когато, опитвайки се да насочи лодката към мястото на брега, където Дженис и Рони вече са изтеглили своята, той леко отпуска платното, вятърът го подхваща, носът рязко се потапя в яростно надигащата се вълна, лодката тежко се извърта, преобръща се и на двамата със Синди не им остава друго, освен да се плъзнат заедно от нея, оплели се във въжетата. Изпъстрена с жилки прозрачност го обгръща. „Въздух“, мисли си той обезумял и изскача на повърхността, озовавайки се в изненадваща тъмнина — лодката се издига над тях, полегнала на едната си страна. Синди е до него във водата. Той се задъхва и се опитва да й се извини, придържайки се за нея. При допира му тя е като акула — хлъзгава и грапава. Гумените им пояси се блъскат под водата. Всяко косъмче по веждите й блести на странната светлина сред тъмните вълни и мълчанието на утихналия вятър, чува се само нежното плискане на водата в преобърнатия корпус. Тя го отблъсква с гримаса, поема си дълбоко въздух и изчезва под лодката. Хари се опитва да я последва, но поясът му рязко го изтласква на повърхността, чува пляскането и сумтенето й от другата страна на преобърнатата лодка, докато тя първо дърпа и след това застава върху стабилизатора, за да изправи лодката. Огромни пръски вода експлодират изпод нея, докато платното закрива слънцето. Хари се повдига в лодката и тя умело я насочва към брега.

По-късно на плажа всички се смеят на безславното им преживяване, а в съзнанието му подводната им прегръдка бързо се превръща в нещо нежно и обещаващо. Припомня си плъзгането на кожите им, пляскането на краката й между неговите. Черните косъмчета на сключените й вежди. Космите на чатала й, които смело беше показала, докато седеше като йога. Всичко си пасваше.

Обедите в курорта им се сервират до басейна или им се носят на плажа, но вечерята е официално събитие, което се провежда в един обширен павилион, от чиито дълги напречни греди на тавана висят перести палмови листа, дълги цели метри, и в чиято задна част, до вратите, които водят към кухнята, над огромната скара се извиват високи пламъци, хвърлящи извиващи се сенки по сламения покрив и издялканите маски и проблясват по запотените лица на чернокожите помощник-готвачи. Главният готвач е мършав белгиец, който постоянно виси на бара между храненията с вид на болен или пък разговаря на рецепцията с тъжен акцент с някоя от спретнатите образовани местни жени. В понеделник вечер има барбекю, по време на вечерята певица пее калипсо и после танци под звуците на електронна маримба. Шестимата почиващи от Даймънд Каунти обаче се чувстват изтощени от нощта в казиното и решават да си легнат рано. След като почти не се удави в ръцете на Синди, Хари заспа на плажа и после отиде да си полегне в бунгалото. Докато спеше, неочаквана тропическа буря забарабани по ламаринения покрив. Когато се събуди, дъждът беше спрял и слънцето залязваше в тясна оранжева ивица в устата на залива, приятелчетата му се наливаха на бара вече цял час, откакто дъждът беше започнал. Нещо се готвеше. Трите жени му изглеждат с нежни лица на светлината на свещите, поставени на масата в малък червен свещник сред прозрачни като хартия цветя, които ще увехнат, преди вечерята да приключи. Непрекъснато се докосват, приятелството им е заздравено и въодушевено по време на почивката. Тази вечер Синди си е втъкнала жълт хибискус в косата и е облечена с онази арабска дреха, разкопчана наполовина. Тя няколко пътя се пресяга през питието на Уеб и протяга жилавите си почернели ръце, за да докосне Дженис по китката, докато си спомня: „Онова момче с приятен тен зад бара днес, казах му, че съм тук със съпруга си, а то присви рамене, като че ли за него това нямаше никакво значение!“. Уеб има вид на мъдрец, пропускайки клюките да минават покрай него, докато Рони, сънен и подпухнал, но изпълнен с желание, седи с онова мрачно и същевременно закачливо изражение. Хари и Рони бяха заедно в университетския баскетболен отбор в Маунт Джъдж и въпреки че беше звездата на отбора, Заека неведнъж трябваше да потиска чувството си, че треньорът Марти Тотеро харесва повече Рони, защото никога не се отказваше и беше „по-мъжествен“ до дъската на коша. Светът се движи от стимули. Заека смяташе, че ако нещо не се случи от само себе си, то не си заслужава да го насилваш. Певецът се приближава до тяхната маса и изпява дълга мръсна песен за големия бамбук. Хари не разбира всички намеци, но жените се кикотят след всеки куплет. Певецът се усмихва и песента е усмихната, но очите му блестят като на застинал на стената гущер и когато се навежда над китарата, Хари вижда, че темето му е покрито със сива вълна. Изтъркани номера. Изкуството умира. Хари не може да разбере дали трябва да му дадат бакшиш, или просто да му ръкопляскат. Те започват да пляскат, а ръката му, бърза като езика на гущер, се стрелва да вземе банкнотата, която Уеб, облягайки се назад, му подава. Старият певец отива до съседната маса и започва онази песен за гръб в гръб и гърди до гърди. Синди се засмива, докосва Дженис по ръката и казва:

— Бас ловя, че всички в Брюър ще си помислят, че сме си разменили съпрузите.

— Тогава може би трябва да го направим — казва Рони и не успява да потисне едно уморено оригване.

Проговаряйки с онзи зрял гърлен глас, който цигарите и възрастта са й дарили и който винаги изненадва Хари, Дженис нежно пита Уеб, който седи до нея:

— Какво ще кажеш за подобно нещо, Уеб?

Старата лисица знае, че има дарбата да прави бартер, и затова не бърза, повдига се на стола си, за да издърпа ръба на палтото, върху което седи — някакво тъмносиньо капитанско сако с метални копчета, и вади пакета цигари „Марлборо лайтс“ от страничния му джоб. Сърцето на Заека бие толкова силно, че той се втренчва в масата, където кървавите кокали, ребра и гръбнак от барбекюто им чакат да бъдат разчистени. Уеб отговаря провлечено:

— Ами, след два брака, които вие сигурно не бихте нарекли успешни, и след нещата, които съм видял и правил преди, след и по време на браковете си, трябва да си призная, че малко споделяне между приятели не ми се струва толкова лошо нещо, особено ако се прави с чувства и уважение. Тук уважението е от голямо значение. Всеки участник, абсолютно всеки, трябва да има желание и ясно да осъзнава, че каквото и да стане, то няма да продължи след този случай. Браковете се провалят от тайни авантюри и когато хората започнат да стават романтични.

В него няма нищо романтично — кралят на полароидните пениси. Лицето на Хари пламва. Сигурно е от подправките в печеното или от дългата проповед на Уеб, или пък се изчервява от благодарност към Мъркетови, задето бяха организирали всичко това. Представя си своето лице между краката на Синди, опитва се да си представи черния й хълм като уютна извивка, покрита с косъмчета като на веждите й, сплескани и с топло ухание под бикините. Ще плъзне език по цепката й, докато краката й се разтварят с онова безтегловно плъзгане, което днес беше почувствал под водата, надолу и навътре, а точно до носа му ще бъде страхотният й сладък задник, който беше наблюдавал хиляди пъти да се тресе, докато изтръскваше водата от басейна на „Летящия орел“ под зелената дремеща сянка на Маунт Пемакуид. И гърдите й, полюшването им, докато покорно се навежда напред. Нещо става в панталоните му като тичинката на едно от увехналите цветя върху покривката на масата, върху които трепкащото пламъче на свещта хвърля сянка.

„Там, където нощите са страстни — пее певецът на съседна маса и слънцето огрява планините…“

Черни ръце плавно вдигат тъмните кокали от масата и раздават менюта за десертите. Хари много харесва ореховия пай, който предлагат тук, въпреки че в него няма нищо карибско и вероятно го доставят от Форт Лодърдейл.

Телма, облечена в ефирна блузка, през която прозира сутиенът й с цвят на какао, се е втренчила в пространството като учителка, която говори над главите на учениците си:

— Чисто женско любопитство. Рядко пишат за него в статиите за женската сексуалност, но аз смятам, че по-скоро това кара жените да гледат мъжки стриптийз, отколкото някакво истинско желание да си легнат с тези момчета. Просто са любопитни да им видят пенисите, да видят как изглеждат. Предполагам, че наистина са различни.

— Така ли е наистина? — пита Хари Дженис. — Любопитно ли ти е?

Тя свежда поглед към изгасващата светлина на свещта:

— Естествено.

— На мен пък не — заявява Синди, — не и формата. Не съм любопитна, наистина не съм.

— Много си млада — казва Телма.

— На трийсет години съм — възразява тя. — Не се ли предполага, че съм в най-добрата сексуална форма.

Сякаш отново е с нея във водата, Хари се опитва да я зашити:

— Грозни са като смъртта. Поне повечето пениси, които съм виждал.

— Не си ги виждал еректирали — небрежно вметва Телма.

— И слава богу — отговаря й той. Понякога се чувства отвратен от тази груба тълпа, с която се движи, от човешката грубост.

— Да, ама обича собствения си член — отбелязва Дженис, запазвайки лекия, хладен и като че ли научен тон, който се е настанил над тях в притихналата трапезария. Певецът е спрял да пее. Хората от другите маси си тръгват, преместват се към по-малките маси около дансинга до басейна.

— Не го обичам — възразява той шепнешком, — просто съм свързан с него.

— Той е ти — тихо му казва Синди.

— Важен е не само членът — пояснява Телма. — Мъжът като цяло трябва да те възбужда. Начинът, по който се носи. Гласът му, смехът му. Но в крайна сметка, като че ли всичко се свежда до това.

Пениси. Възможно ли беше? Десертите и кафето им пристигат и те изоставят тази деликатна тема. Оживени от храната и разговора, в крайна сметка всички решават да седнат с по едно питие и да погледат малко танците под звездите, които тази нощ изглеждат на Хари като бижута по циферблата на часовник, който се движи влудяващо бавно, отмервайки минутите, докато пропадне в Синди, като че ли някоя звезда ще падне и изсъска в този басейн с олимпийски размери. Веднъж като дете, докато беше на някакво поле, някой му каза — сигурно е била майка му, въпреки че не си спомня гласа й, че ако гледаш нощното небе и преброиш до сто, ще видиш падаща звезда, толкова често явление са. Но въпреки че сега се накланя назад, оставил стингъра си върху стъклената масичка, загърбил утешителния съучастнически шепот на приятелите си, докато вратът му не започва да го боли, всички звезди над него висят неподвижно по местата си.

Уеб Мъркет провлечено казва със строгия си глас:

— Е, деца, като най-стария от компанията предявявам правото да заявя, че съм уморен и искам да си лягам.

И точно когато Хари извръща очи от небето, забелязва ярко и кратко като драсната клечка кибрит една падаща звезда, потопена в мастиления океан. Жените стават и оправят полите си, маримбите след няколко пърхащи затихващи звуци се извисяват в мелодията на „Да влязат клоуните“. Това жалко звънтене заглъхва зад тях, докато се придвижват покрай басейна и бара, където мършавият алкохолизиран управител се опитва да се свърже по телефона с Ню Йорк, по алеята с бордюри от боядисани в бяло корали и надолу по сенчестите асфалтови пътечки между храстите със заспали цветове. Шумоленето на палмите над тях се засилва със заглъхващите звуци на музиката. Плясъкът на разбиващите се вълни се приближава. На осветеното от луната място, където пътечката се разделя на три, те нервно си пожелават лека нощ, но никой не се помръдва; ръката на една жена нежно се протяга и хваща китката на мъж, който не е съпругът й. Останалите я последват, никой не поглежда към другия — едно безмълвно подръпване със сведени погледи, целящо да раздели партньорите и да ги поведе по съответната пътечка до бунгалото на всяка жена. Хари чува кикотенето на Синди в далечината, защото не нейната ръка го тегли с такава нежна решителност, а тази на Телма.

Тя почувства, че той отстъпва и мълчаливо го хвана по-здраво. На плажа той вижда, че някаква компания е донесла ветроупорен фенер с техните напитки; фенерът и цигарите им светят червено в сенките, докато морето зад тях се е ширнало бледо като мляко зад черния силует на голяма платноходка, закотвена в залива под лунния сърп, наклонен над гърба му. Телма пуска ръката му, за да извади от чантичката си ключа от бунгалото.

— Утре през нощта ще имаш Синди — прошепва тя. — Ние говорихме за това.

— Добре, чудесно — казва той неуверено, надявайки се, че не е прозвучало обидно. Това означава, мисли той, че Синди е пожелала това прасе Рони, а Дженис е получила Уеб.

Беше решил, че на Дженис ще й се падне Рони, и направо я съжаляваше; ако се съди по вида му, Рони всеки момент щеше да заспи и Уеб и Телма ще се паднат заедно, нали и двамата бяха жилести и с жълтеникав тен. Телма затваря вратата на бунгалото зад тях и запалва сламената лампа с форма на кълбо над леглото. Той я пита:

— Е, мъжете за тази вечер първи избор ли са ви, дами, или просто разчиствате втория вариант от пътя?

— Не бъди толкова напорист, Хари. Това би трябвало да е изпълнено с обич и уважение, нали чу Уеб. Всички сме абсолютно съгласни, че нищо от това няма да се повтори в Брюър. Всички тези изпълнения ще си останат тук, дори това да ни убие.

Тя стои в средата на сламената рогозка, бледа жена със слабо лице, която почти не познава. Не само носът й е изгорял от слънцето, под очите й също има розови петна и лицето й изглежда сякаш върху него е кацнала пеперуда. Хари решава, че би трябвало да я целуне, но щом пристъпва към нея, тя твърдо продължава:

— Ще ти кажа обаче едно нещо, Хари Енгстръм. За мен ти си първият избор.

— Така ли?

— Разбира се, аз те обожавам. Обожавам те.

— Мен?

— Не си ли го разбрал?

Той не иска да си признае, че не го е разбрал, и продължава глуповато да стои.

— По дяволите — казва Телма, — а Дженис усети. Защо иначе мислиш не бяхме поканени на сватбата на Нелсън?

Тя се обръща с гръб и започва да сваля обиците си пред огледалото, което е обрамчено с преплетени ленти бамбук, точно като това в бунгалото на Хари и Дженис. Батикът, който виси на стената тук, изобразява тропически залез с една палма на преден план вместо негърката с плодовете, която е изрисувана на тяхната картина. Производителят обаче е един и същ. Куфарите са на семейство Харисън, както и дрехите, които висят на боядисаната тръба, която служи за закачалка. Телма пита:

— Имаш ли нещо против да използваш четката за зъби на Рони? Аз ще се позабавя в банята, така че най-добре ти да влезеш първи.

В банята Хари забелязва, че Рони използва крем за бръснене „Жилет Пенест“ от флакон под налягане, от онези, дето изяждат озона, така че децата ни да се изпържат от слънцето. И от онези нови бръсначи с тънкото острие, което по телевизионните реклами плъзват и прибират с едно изщракване. Той не вижда смисъла, това са просто боклуци, затова още използва една ръждясала стара самобръсначка с две ножчета, която си беше купил за 11,99 долара преди около седем години, и нанася пяната с една стара четка с изкуствен косъм. Беше се обръснал преди вечерята след кратката дрямка, така че сега нямаше нужда да го прави. Освен това Харисънови използват хлорофилна паста за зъби „Крест“ в една от онези големи туби, които се запушваха и протичаха някъде, винаги, когато двамата с Дженис решаваха да спестят някой цент и да си купят такава. Чуди се какво ли стана с пастата „Илана“ и какво пишеше в „Консюмър Рипортс“ за пастите за зъби. Сигурно са се изказали в полза на содата за хляб; навремето двамата с Мим ползваха точно това, защото мама си имаше някаква теория, че изкуствените оцветители причиняват образуването на зъбен камък. Проблемът с консуматорството е, че съседът сякаш винаги те води. Само принадлежностите в банята на Харисънови го изпълват със завист. Въпреки че изглежда толкова обикновена, Телма си е взела обемисто куфарче с лекарства и козметика срещу слънчево изгаряне — крем, наречен „Еклипс“, и соларнаин. И вазелин също, по някаква причина. И тампони „Тампакс“ в по-голяма опаковка, отколкото Дженис си купува. Както и множество обезболяващи — аспирин под различна форма, Даврън и много повече хапчета в шишенца, отколкото Хари е очаквал. Хората винаги са по-болни, отколкото изглеждат. Той се чуди дали да не се изпикае седнал, за да спести на Телма звука от неприличното плискане, но отхвърля идеята. Нали тя е тази, която иска да го чука? Струята шумно тече в тоалетната чиния, сякаш цяла вечност, заради всички ония питиета по време на вечерята. След това все пак сяда на седалката, за да изпусне малко газове. Прекалено много миди. Въобразява си, че може да надуши вчерашния омар, и когато се изправя плъзга пръст там долу, за да провери дали мирише. По-добре да използва мокра кърпа. Чуди се коя кърпа е на Рони — синята или кафявата. Спира се върху кафявата и изтърква с нея долните си части, всичко, което има значение. Приготвя се за купона. Заличава миризмата си, като старателно изплаква кърпата, независимо чия е. Когато влиза в стаята, Телма се е съблякла по бельо — какаов на цвят сутиен и черни бикини. Не беше очаквал това. Нито пък беше очаквал така да се развълнува. Гърдите са странна работа — някои изглеждат по-големи с дрехи, отколкото са, а други с дрехи изглеждат по-малки. Тези на Телма са от втория вид, сутиенът й е добре запълнен. Цялото й тяло, въпреки че минава четирийсетте, е запазило онази неутрална гъвкавост, присъща на медицинските сестри и учителките от началните училища под сериозните им физиономии. Тя се разсмива и разперва ръце като танцьорка с ветрило.

— Ето ме. Изглеждаш шокиран. Толкова сладък благонравник си, Хари, и това е едно от нещата, които обожавам у теб. Връщам се след пет минути. Опитай се да не заспиш.

Много остроумно. С това недоспиване, постоянното пиене и злополуката във водата днес — главата му клюмна и някаква бездънна жлъчно зелена маса засмука краката му — той беше изтощен. Започва да се съблича, но не знае къде да спре. По време на съвместното съжителство съпрузите отработват множество подробности, които с чужда жена отново изскачат на повърхността. Дали на Телма ще й хареса да го завари гол под завивките? Или върху завивките. Струва му се, че ако не е гол като нея, когато излезе от банята, ще бъде грубо. В същото време с тази лампа със сламен абажур, полюшваща се толкова ярко над леглото, не му се ще тя да реши, че се мисли за звезда от „Плейгърл“, излегнал се така на показ. Знае, че би могъл да отслабне с петнайсет килограма и пак ще има шкембе. Смъква панталона си и пресича стаята до поръбеното с бамбук бюро и включва лампата върху него, чиято евтина дървена основа е украсена със залепени мидички. Сваля слиповете си. Ластикът се е поразтеглил. Единствената марка, която си струва да се купува, е „Джоки“, но магазините в Брюър не искат да ги предлагат, отвсякъде гонят качеството. Той изключва лампата над леглото и се изтяга върху покривката, така както си е, както е бил, както ще бъде, преди служителите от погребалното бюро да го облекат за последен път, без дори венчална халка, която да прикрива голотата му. Когато двамата с Дженис се женеха, от мъжете не се очакваше да носят венчални халки. Затваря очи, за да им даде възможност да починат за секунда в червената празнота зад клепачите му. Трябва да го изтърпи, може би тя ще иска само да си говорят и после ще се опита наистина да си почине за утре вечерта… Остарява… Това хлъзгане под водата…

С шум, който го стряска като трус от земетресение, Телма излиза от банята. Държи бельото си пред гърдите, а после с гръб към него слага бикините в мръсната купчина, която Харисънови държат до бюрото, зад сламеното кошче за отпадъци, а сутиенът, който явно е достатъчно чист, сгъва и прибира в чекмеджето. За втори път по време на това пътуване, мисли той сънливо, вижда задника й. Когато се обръща, тялото й закрива лампата на бюрото и сякаш привлича сенките към себе си. Тя пристъпва плахо, все едно гази във вода. Гърдите й се полюшват, когато се навежда да запали лампата, която той беше изгасил. Сяда на ръба на леглото. Членът му е още мек. Тя го хваща с ръка:

— Не си обрязан.

— Не, явно в онзи ден в болницата не са извършвали тази процедура. Или пък майка ми е имала някаква теория. Не знам. Никога не съм питал. Съжалявам.

— Прекрасен е. Като малка шапчица. — Седнала на ръба на леглото, по-гъвкава гола, отколкото си спомня да е била някога с дрехи, Телма се навежда и поема члена му с устата си. На светлината на лампата тялото й представлява странна смесица от лек тен, белещи се розови участъци и естествения, жълтеникав оттенък на кожата й. Коремът й се нагъва на плоски ивици, като купчина вестници, а по горната част на ръката й, докато държи основата на члена му с два пръста, се вижда неясна плетеница от сини вени. Но дъхът й е топъл и влажен и като гледа как на светлината на лампата няколко бели косъмчета се вият като изгорени сред убито кафявата й коса, на Хари му се иска да се пресегне и да погали главата й или да докосне ритмично движещата се вдлъбнатина на челюстта й. Но се страхува да не прекъсне усещанията, които тя предизвиква у него. Тя вдига бързо ръка да отметне кичур коса, сякаш за да му даде възможност да вижда по-добре.

Той промърморва:

— Прекрасно.

Става все по-дебел и по-дълъг, но тя продължава всеки път да натиска устните си надолу до пръстите, които са обвили основата му. Тя разтваря крака, за да й е по-удобно, изпъвайки единия през ръба на леглото и той вижда как от окосмения й триъгълник, който е по-фин и червеникав, отколкото изобщо би му хрумнало, се показва късо бяло възелче. За разлика от тази на Дженис и от представата му за Синди, вулвата на Телма не е плътна, тя е като прозрачен мъх върху лилаво-червени срамни устни, от които бялото езиче на конеца се подава и я прави да изглежда толкова самотна и беззащитна, че Хари е в състояние да се разплаче. Тя също е на ръба на сълзите, вероятно от усилието да не се задави. Отдръпва се и се взира във втренченото око на главата на члена му, която се е подула и освободила от кожичката си. Тя я издърпва нагоре и шеговито — напевно казва:

— Такова сериозно малко личице.

Тя го целува лекичко, веднъж, два пъти, докосвайки го с език, след това отново започва да се движи нагоре-надолу, докато не започва да му се струва, че трябва да си поеме въздух.

— Господи — въздиша тя. — От толкова отдавна искам да направя това. Изпразни се. Изпразни се, Хари. Изпразни се в устата ми. Изпразни се в устата ми и по цялото ми лице.

Докато изрича това, гласът й звучи дрезгаво и налудничаво, и през цялото време Телма не спира да гледа малката му цепка, където сега се е появила една мътна сълза. Тя я облизва.

— Наистина ли — пита той плахо — ме харесваш от известно време?

— От години — казва тя, — от години. А ти така и не си забелязал. Лайно такова. Вечно под чехъла на Дженис и точещ лиги по глупавата Синди. Е, нали знаеш къде е Синди в момента. Съпругът ми я чука. Той не искаше, каза, че предпочита да си легне с мен. — Тя изсумтява с някакво тежко чувство на отвращение от самата себе си и отново се гмурка надолу с уста. В тръпнещия прилив на усещания, притиснат към отвора на гърлото й, той се чуди дали е редно да приеме поканата й.

— Чакай — казва Хари, — не искаш ли първо да направя нещо за теб? Ако свърша, всичко приключва.

— Ако свършиш, после ще свършиш пак.

— Не и на моята възраст. Няма да стане.

— Твоята възраст. Вечно говорите за възрастта си. — Телма опира лице в корема му и вдига поглед към него, за първи път игриво, очите й смущаващо гледат право в неговите. Никога преди това не бе забелязвал цвета им — онзи неопределен цвят, наричан лешников, но на силната светлина над главите им, блеснали от всичкото това поемане, очите й са избледнели и добили някаква животинска прозрачност.

— Твърде съм развълнувана — казва му. — Така или иначе, Хари, в момента съм в мензис, а те са наистина обилни през месец. Страх ме е да ида да разбера защо. През другите месеци имам ужасни спазми и почти никакво течение.

— Иди на лекар — предлага той.

— Непрекъснато ходя по лекари. Те са безполезни. Умирам, знаеш, нали?

— Умираш?

— Е, може би се изразявам твърде драматично. Никой не знае колко време ще отнеме. Едно от нещата, които категорично не трябва да правя, е да се излагам на слънце. Луда бях да дойда тук. Рони се опита да ме разубеди.

— Защо дойде?

— Познай! Ще ти кажа, Хари, полудяла съм. Трябваше да те прогоня от съзнанието си.

Струва му се, че тя пак ще изхлипа с онази отвращаваща скръб, но тя вдига глава, за да погледне члена му. От всичките тези приказки за смърт той е почти омекнал.

— Онази язва на кожата ли? — пита той.

— Мммм — промърморва Телма. — Ето, виждаш ли обрива. — Тя отмята назад косата от двете си страни: — Красота, нали? Това е резултатът от глупостта ми в петък. Просто толкова силно исках да съм като вас останалите. В неделя беше ужасно. Ставите те болят, вътрешностите ти не функционират. Рони предложи да ме заведе вкъщи за кортизонова инжекция.

— Той е много мил с теб.

— Той ме обича.

Членът му отново се е втвърдил и тя се навежда над него.

— Телма — до тази нощ не е използвал името й, — нека да направя нещо за теб. Искам да кажа, равни права и така нататък.

— Не искам да се завираш във всичката тази кръв.

— Нека тогава да посмуча тези сладки неща. — Зърната й не са на бучици като на Дженис, а съвършени като палчетата на бебе. Тъй като сега той доставя удоволствието, се чувства в правото си да се пресегне и да загаси лампата над леглото. В тъмното обривите й изчезват и той вижда усмивката й, докато се наглася, за да бъде обслужена. Тя сяда с кръстосани крака, както Синди на лодката — жените са по-гъвкави — и поставя в скута си една възглавница за главата му. Вкарва пръста си в устата му и си играе със зърното си и с езика му едновременно. През нея преминава тръпка като радио, което не е изключено докрай. Ръцете му намират задника й и топлите й гънки. Кожата на Телма сякаш има стъклена структура, докато на пипане Дженис е като много, много фина шкурка. Гален от ноктите на ръцете й, членът му отново се е изправил.

— Хари — гласът й се прилепва до ухото му. — Искам да направя нещо за теб, така че да не ме забравиш. Нещо, което никога не си правил с никоя друга. Предполагам, че и други са те смукали?

Той кима утвърдително, с което подръпва кожата на гърдите й.

— Колко жени си чукал в задника?

Той оставя зърното й да се изплъзне от устата му:

— Нито една. Никога.

— А двамата с Дженис?

— О, Боже, не! Никога не ни е хрумвало.

— Хари. Нали не се шегуваш с мен.

Колко мило прозвучава нейното старомодно „шегуваш се“. Заради всичките тези разговори с третокласници.

— Не, честна дума. Мислех, че само обратните… А ти и Рони?

— Непрекъснато. Е, много често. Той го обожава.

— А ти?

— Има си своето очарование.

— Не боли ли? Искам да кажа, той е огромен.

— В началото. Ползва се вазелин. Сега ще взема нашия.

— Телма, чакай, ще се справя ли?

Тя се засмива:

— Ще се справиш.

Измъква се към банята, а докато я няма, той става огромен. Тя се връща и обилно го намазва с ледено експертно докосване. Хари потръпва. Телма ляга до него, обърната с гръб, свива се напред, сякаш ще я изстрелват от оръдие, и се пресяга назад, за да го насочва.

— Лекичко.

В началото сякаш няма да влезе, но изведнъж се плъзга. Медицинската миризма на размазания вазелин стига до ноздрите му. Притискането в основата е плътно, но отвъд него, там, където влагалището е кадифено меко и нежно, няма никакво усещане — празнина, чиста черна кутия, хранилище на съвършено нищо. Той е в тази празнота, отвъд тесния пръстен от мускули. Пита:

— Може ли да свърша?

— Моля те. — Гласът й звучи глухо. Гръбнакът и лопатките й са изпънати.

Трябват му само няколко движения, докато търка скалпа й с едната ръка и е приклещил ханша й с другата. Къде ли ще отиде спермата му? Никъде, просто ще се смеси с лайната й. Със сладките лайна на сладката Телма. Те лежат безмълвни и неподвижни един до друг, докато членът му бавно се смалява и той го изтегля.

— Добре — казва той. — Това няма да го забравя.

— Обещаваш ли?

— Притеснявам се какво усещаш?

— Кара ме да се чувствам изпълнена с теб. Кара ме да се чувствам изчукана в задника. От прекрасния Хари Енгстръм.

— Телма — признава си той, — не мога да повярвам, че толкова ме харесваш. Какво съм направил, та да го заслужа?

— Просто съществуваш. Просто разпръскваш светлината си. Никога ли не си забелязвал на купони или в клуба, че винаги съм до теб?

— Ами, всъщност не. Няма толкова много място до мен. Искам да кажа, че винаги ви виждаме двамата с Рони…

— Дженис и Синди забелязаха. Знаеха, че ти си този, когото искам.

— Ъъ, не че искам, така де, да се възползвам от ситуацията, но какво точно те привлича в мен?

— О, скъпи, всичко. Високият ти ръст и начинът, по който се движиш, сякаш още си кльощав двайсет и пет годишен младеж. Как никога никъде не сядаш, без да се увериш, че има изход. Леката усмивка, като на момченце на някакъв купон, което всеки момент ще бъде спипано от големите хулигани. Ти толкова вярваш на хората, на Уеб. Приемаш всяка негова дума безрезервно, дори когато никой друг не му обръща внимание, а Дженис — толкова се гордееш с нея, че направо е жалко. Та тя нищичко не умее. Даже тенисът й. Дорис Кауфман ни разправяше, наистина…

— Е, приятно ми е да гледам, че се забавлява с нещо. Животът й е бил доста гаден.

— Ето, виждаш ли? Ти си ужасно щедър. Толкова си благодарен, че си някъде, смяташ, че този второкласен клуб и онази ужасна къща на Синди са самият рай. Прекрасно е. Толкова си доволен, че си жив.

— Ами, да. Тоест, като се има предвид алтернативата…

— Това ме убива. Толкова те обичам заради това. И ръцете ти, винаги съм обичала ръцете ти. — Седнала изправена на ръба на леглото, тя повдига отпуснатата му ръка и целува големите бели полумесеци на всеки нокът. — А сега и пениса ти, с малката му шапчица. О, Хари, не ме интересува дали това ще ме убие, това, че дойдох тук. Тази нощ си струва.

Онази празнина, вътре в нея. Не може да откъсне мисълта си от това, което е открил, онова нищо, видяно единствено от единичното му око. Сред сенките, докато влажната синкава лунна светлина и шумоленето на палмите се процежда през щорите край леглото, той й се доверява, сякаш реди молитва, говори й за себе си, както не е говорил на никой друг: за Нелсън и неприязънта, която изпитва към момчето, и неприязънта, която то изпитва към него. И за дъщеря си, за дъщерята, която вярва, че има, пораснала, без да знае за него. Осмелява се да се довери на Телма, защото тя му е позволила да я изчука отзад като доказателство за любовта си, заради усещането за чудото, че е самият себе си, а не някой друг и заради старото си чувство, което сега избледнява поради липсата на енергия, че съществува нещо, което иска да бъде открито от него, че е тук на Земята с някаква задача.

— Колко е прекрасно, че мислиш така — казва Телма. — Това те прави… — трудно й е да намери подходящата дума — силен и тъжен.

Тя му дава съвети за някои от нещата. Смята, че трябва да издири Рут и да я попита без заобикалки дали това е неговата дъщеря. И ако е така, дали би могъл да помогне някак. По въпроса за Нелсън тя смята, че е възможно проблемът на детето да е продължение на този на Хари; ако той самият не се чувстваше виновен за смъртта на Джил и преди това за тази на Ребека, не би се чувствал толкова застрашен от Нелсън и би бил по-мил и дружелюбен към него.

— Имай предвид — казва тя, — че той е един млад мъж, какъвто и ти си бил някога, който търси своя път.

— Но той не е като мен — протестира Хари, най-после попаднал на личност, която би могла да разбере пълния ужас на тази истина, огромното разпадане. — Той е проклет малък Спрингър до мозъка на костите си.

Телма мисли, че прилича на Хари повече, отколкото той осъзнава. Ами това, че иска да научи делтапланеризъм — нима не разпознава себе си в това? И онази история с двете момичета едновременно? Не е ли възможно той донякъде да завижда на Нелсън?

— Но аз никога не съм искал да чукам Мелани — признава той. — Нито пък Пру кой знае колко. И двете все едно не са от този свят.

— Разбира се — заключава Телма, — че не би трябвало да искаш да ги чукаш. Та те са ти дъщери. Нито пък Синди. Би трябвало да искаш да чукаш мен. Аз съм от твоето поколение, Хари, аз те разбирам. За онези момичета ти си просто една куха купчина от години и пари.

Постепенно в разговора те се отклоняват от събитията в неговия живот и тя описва брака си с Рони, неговата неувереност и тревога, скрити под самохвалството му, което тя знае, че дразни Хари.

— Никога не е бил звезда като теб, никога не е притежавал това, дори и за миг.

Запознала се с него доста след двайсетте, когато се чудела дали няма да си умре като учителка стара мома. И тъй като била на възраст и с известен опит с мъжете, и с определена дарба да се отпуска, нещата, които му хрумвали, я забавлявали. Веднъж се изпразнил в бърканите яйца за закуска по време на медения им месец и двамата изяли изпържената му сперма заедно с останалото. Ако успееш да приемеш тази страна от характера му, Рони бил невероятно лоялен и дори може да се каже покорен. Не се интересувал от други жени, знаела го със сигурност, което било доста странно, като се има предвид природата на мъжете. Бил идеалният баща. Когато бил на по-нисък пост в „Шуикил Мючуъл“, отслабнал с десет килограма и от тревога стоял буден по цели нощи. Едва през последните години си възстановил теглото. Когато за пръв път й поставили диагнозата язва, той донякъде го приел по-тежко от самата нея.

— За една жена над четирийсетте, Хари, когато имаш деца… Ако нацист или някой друг дойде при мен и ми каже, че ще вземат или мен, или малкия Джорджи например — той винаги се е нуждаел от повече помощ, затова точно той ми идва наум — изборът няма да е труден. За Рони обаче мисля, че ще бъде трудно да ме загуби. Смята, че не всяка жена би правила за него това, което аз правя. Подозирам, че греши, но така стоят нещата.

Тя си признава, че харесва члена му, но това, което Хари вероятно не разбира, тъй като е мъж, е, че такъв голям пенис като на Рони не се променя кой знае колко, когато стане твърд. Променя се само ъгълът. Не се превръща от малко спящо качулато бебе в свиреп висок войник като при него. Отново го е възбудила, играейки си небрежно с него, докато говори, докато нощта зад закрития им с щори прозорец напълно е замряла, а последните пиянски викове и откъслечна музика отдавна не се долавят. Нищо не помръдва, освен непрестанните въздишки на морето и писукането на онзи вид креслив щурец, който вирее тук. Той любезно й предлага да я чука през кръвта и тя отказва с почти девическа уплаха, така че той се чуди дали под претекста на кървенето си тя всъщност не се опитва да опази тази своя част от него, далеч от любовта и безсрамието си, да се опази чиста за брака си. Тя му обяснява:

— Когато осъзнах, че се влюбвам в теб, бях толкова бясна на себе си, защото това не би могло да доведе до нищо. Но след това постепенно проумях, че нещо липсва между мен и Рони, или може би във всеки един живот, затова се опитах да го приема и дори тихичко да се наслаждавам, просто да те гледам. Моята малка власеница.

Той още не я е целунал по устата, но сега, след като усеща как виновно се въздържа от това да бъде изчукана, той го прави. Вината е нещо, което разбира. Устните й са студени и сухи, като се има предвид всичко. След като не иска да го допусне до влагалището си, като компромис той я обслужва с пръсти, клекнал над главата й, доволен, че се бе сетил да се измие там. Езикът й изследва, а студените й пръсти, все още намазани с вазелин, насочват неговите, докато откриват и после изгубват и после пак намират онова малко качулато ядро, което е самата й същност. Тя свършва с потиснат вик и извива гърба си така, че тази тъмна част в центъра на нейното бледо и гладко, и непознато тяло се надига жадно под очите му като облак с уста, като риба, изскачаща от водата. Когато се успокоява, тя му връща услугата и гледа заедно с него как бялата течност изригва и пада на лепкави нишки от ръката й. Тя размазва спермата му по лицето си, където тя лъщи като лосион против слънце. Отвън започва да изсветлява, всяко листо добива контраст в мекия въздух. Опиянен от умора и себеразкриване, той я моли да му каже нещо, което би могъл да направи за нея, нещо, което Рони никога не е правил. Тя влиза във ваната и го кара да уринира върху нея. — Горещо е! — възкликва тя, когато струята бие върху бледата й кожа, изписвайки форми, каквито момчетата и мъжете обичат да правят в снега. След това се разменят, Телма непохватното прекрачва и се разсмива на собствената си неспособност, търсейки правилното отверстие сред лабиринта от женски органи. Над него, докато чака, окосмяването й се издува като на мъж, но когато струята потича и покапва настрани, на него му става ясно, че жените не могат да се прицелват. А и това, което каза за горещината, му се струва преувеличено, по-скоро е като кафе или чай, оставени да изстиват твърде дълго на ръба на бюрото, които после трябва да изгълта на няколко глътки. След като се опитват заедно да измият амонячния мирис на урина от кожите си, Телма и Хари заспиват сред ивиците зора, които напират през щорите, спят, сякаш не им остават само още няколко откраднати часа, а все едно пред тях се простира цял един брачен живот на законна интимност, до смъртта.

Грубо блъскане по вратата:

— Телма, Хари, ние сме.

Телма навлича някакъв халат, за да отвори вратата, а Заека се скрива под чаршафите и наднича оттам. Уеб и Рони стоят на фона на жарта на новия ден. Уеб е прекрасен в бледовиолетова тениска с крокодилче и бледосини карирани панталони за голф: Рони е с дрехите си от предната вечер и иска да влезе. Телма затваря вратата и се скрива в банята, докато Хари навлича измачкания костюм, без да се занимава да връзва вратовръзката. Струва му се, че още мирише на урина. Изтичва до бунгалото си, за да се преоблече в екип за голф. Тананикащи си чернокожи момичета, следвани от жълти птици, носят подрънкващи подноси със закуска по циментираните пътечки. Дженис е в банята, пълни ваната. Той се провиква:

— Добре ли си?

— Толкова, колкото и ти — отвръща тя, но не се показва.

На излизане Хари натъпква в устата си един кроасан без масло и гълта на няколко парещи глътки кафета. От оранжевите и жълтите цветя, които приличат на хартиени до вратата, го заболява главата. Уеб и Рони го чакат там, където зелените циментови пътечки се срещат. И тримата са в добро настроение, и докато напредват с играта, непрекъснато се шегуват, но почти не се поглеждат. Когато се връщат от игрището около един часа, Дженис седи до басейна с олимпийски размери, облечена в същия бледокремав костюм, с който беше в самолета на път за насам. Ленът ужасно се мачка.

— Хари, мама се обади. Трябва да се връщаме.

— Шегуваш се. Защо? — Скапан е и си бе представял дълга следобедна дрямка, за да бъде във форма за вечерта. Освен това кожичката му е изранена от снощните упражнения и всеки път, когато замахваше, я бе остъргвал леко, мислейки си за Синди, надявайки се във влагалището й да няма голямо търкане. Играта му, изпъстрена с ярки образи от долните части на Телма, и неприятното осъзнаване, че двамата му партньори с деловия си вид са също така мълчаливо натоварени със своите умствени образи, бе изненадващо добра. В ударите му сякаш липсваше всякакво несъвършенство, докато умората не го застигна на петнайсетата дупка с три последователни топки, изстреляни като че ли в идентична дъга в пространството на загубените топки, покрито с кактуси и шубраци.

— Какво е станало? Да не би бебето?

— Не — казва Дженис и по лекотата, с която се разплаква, той разбира, че е плакала с прекъсвания през цялата сутрин.

— Нелсън. Избягал е.

— Така ли? Чакай да седна. — Хари казва на чернокожия сервитьор, който се приближава към стъклената им масичка под чадъра с ресни: — Пина колада, Джеф. Я по-добре две. Дженис? — Тя втренчено кима, въпреки че пред нея вече има една празна чаша. Хари оглежда лицата на приятелите им: — Джеф, май трябва да донесеш шест — вече е започнал да се ориентира в обстановката. Останалите хора, насядали около басейна, изглеждат бледи, току-що слезли от самолета. Синди тъкмо е излязла от басейна, раменете й са синьо-черни, дъното на банския й с формата на бебешка пелена е прилепнало към тялото й. Тя придърпва плата, за да прикрие бледата ивица кожа отгоре и отдолу. Става все по-дебела, с всеки изминал ден. По-добре да побърза, казва си, но вече е твърде късно. Лицето й е сериозно, когато се обръща, извивайки се толкова силно, за да избърше гърба си, че едната й гърда за малко да изскочи от триъгълната препаска. Двете с Телма вече са чули разказа на Дженис. Телма седи до масата с халата до глезените, който бе купила от тук заедно с широкополата сламена шапка, в същия пепеляворозов цвят като носа й. Големите кафяви слънчеви очила, оцветени по-тъмно в горната си част, които си беше донесла от къщи, й придават безизразен вид. Коляното му случайно докосва нейното. Тя незабавно го отдръпва.

Дженис му разказва през сълзи:

— Двамата с Пру се скарали в събота вечер. Той искал да отиде на купон в Брюър с онзи Слим, а Пру казала, че е в прекалено напреднала бременност, за да се изправи пак пред онези стълби, и той отишъл сам. — Тя преглъща. — И не се върнал.

Гласът й е прегракнал от преглъщане на солените сълзи. Уеб и Рони придърпват столовете си към тяхната маса под тясната сянка със стържене, което Хари болезнено усеща в главата си. Когато Джеф донася питиетата им, Дженис прави пауза в ужасния си разказ и Рони уговаря менюто им за обяд. Подобно на жена си и той е със слънчеви очила. Уеб не носи такива неща, разчита на буйните си вежди и на бръчките около суровите си очи, които е втренчил в Дженис като някакъв окуражаващ баща мухльо.

Страните й са мокри от сълзите на нещастието и Хари изпитва обич към нея заради грозотата й.

— Казах ти, че хлапето е плъх. — Чувства се отмъстен. И донякъде облекчен.

— Не се е върнал — Дженис почти изплаква, гледайки само в него, не в Уеб, с онова объркано изражение, което толкова добре помни от най-ранните им дни, преди да стане такава нахакана. — Но мама не искала да ни притеснява по време на почивката ни, а П-пру просто мислела, че иска да изпусне малко пара и се преструвала, че не се притеснява. Но в неделя, след като ходили на църква с мама, тя се обадила на онзи Слим и се оказало, че Нелсън изобщо не е ходил там.

— С кола ли е тръгнал?

— С королата ти.

— О, боже!

— За мен само бъркани яйца — казва Рони на сервитьорката, която е дошла. — Разбирате ли? Да не са много препържени.

Този път Заека умишлено се опитва да докосне коляното на Телма със своето под масата, но то не го чака там. Както Дженис, и тя се е превърнала в нещо статично. Сервитьорката е зад рамото му и той се чуди дали да рискува още един сандвич със салата от раци, или да играе на сигурно със сандвич с бекон, маруля и домати. Лицето на Дженис, измъкнато от сянката от движението на слънцето над главите им, разширява очи и уста, сякаш ще изпищи.

— Хари, не можеш да обядваш. Трябва да се преоблечеш и да тръгваме. Опаковала съм багажа, всичко, освен сивия ти костюм. Жената от рецепцията говори по телефона повече от час заради мен, за да ни уреди връщането във Филаделфия, но по това време на годината е невъзможно. Дори за Ню Йорк няма билети. Успя да ни запази две места за Сан Хуан и стая в хотела на летището, за да можем рано сутринта да хванем полета към Континента. Атланта и след това Филаделфия.

— А защо не използваме редовните си резервации в четвъртък? Каква полза, ако отидем един ден по-рано?

— Отмених ги. Хари, само да беше чул мама. Тя е полудяла, никога не съм я чувала такава, знаеш, че винаги се държи разумно. Обадих й се още веднъж, за да й кажа за полета в сряда и тя каза, че май няма да може да кара в този натоварен трафик във Филаделфия, за да ни посрещне, избухна в сълзи и изхлипа, че е много стара.

— Отменила си ги? Искаш да кажеш, че не можем да останем тук тази вечер заради нещо, което Нелсън е направил?

— Довърши си разказа, Джен — подканва я Уеб. Значи вече е Джен, а? Хари изведнъж изпитва ненавист към хора, които се правят, че знаят, и умишлено ни държат в неведение, докато всъщност няма какво да се знае. Всички ние сме изпълнени със съвършена чернота.

Дженис преглъща отново и подсмърча, успокоена от гласа на Уеб:

— Няма какво да довършвам. Не се върнал в неделя, нито в понеделник и нито един от приятелите му в Брюър не го е виждал. Мама не могла да изтърпи повече и се обадила тази сутрин, въпреки че Пру все й повтаряла да не ни притеснява, че това си е нейният съпруг и че тя поема отговорността.

— Бедното дете, както каза ти, тя си мисли, че може да сътвори чудеса — казва й Хари. — Не искам да си тръгвам преди тази нощ.

— Остани тогава — отговаря Дженис. — Аз заминавам.

Хари поглежда към Уеб, търсейки помощ, но вместо това получава някаква мъдра и безполезна гримаса, изразяваща „Това си е твой проблем“. Поглежда към Синди, но тя е свела поглед към пина коладата си, миглите й ясно се очертават.

— Все още не разбирам защо е всичкото това бързане — казва той. — Никой не е умрял.

— Още не — ядосва се жена му. — Това ли ти трябва?

Някакво въже в гърдите му се извива на възел.

— Шибаното копеле! — Той се изправя, удряйки глава в поръбения с ресни край на чадъра. — Кога каза, че е този самолет до Сан Хуан?

Дженис подсмърча, вече се чувства виновна:

— Чак в три.

— Добре — въздиша той. В известен смисъл изпитва облекчение.

— Ще отида да се преоблека и да донеса куфарите. Някой от вас, момчета, би ли ми поръчал поне един хамбургер? Синди, Телма, ще се видим.

Двете жени се оставят да бъдат целунати, Телма — благоприлично по устните, Синди — по твърдата като ябълка буза, затоплена от слънцето.

През цялото им двайсет и четири часово пътуване към къщи Дженис не спира да плаче. Пътуването с такси през старите захарни мелници, покрай стадата с кози, разпръснатите черни градове и въздухът, който сякаш им изпраща целувки, четирийсет минути полет в полюшващия се самолет с два двигателя до Пуерто Рико над меката зелена вода, под чиято блестяща повърхност се спотайват невидими рифове и ята акули; слизането в Сан Хуан, където всички са истински пуерториканци; дългата замайваща нощ със спане на пресекулки в някакъв хотел, който наподобяваше онзи мотел на шосе 422, където бе отседнала госпожа Любел толкова отдавна, а на сутринта две места в реактивния самолет до Атланта и после до Филаделфия. През цялото това време Дженис седи до него с мокри бузи и втренчен поглед, а миглите й са покрити с капчици роса. Всичката мъка, която бе преминала през него на сватбата на Нелсън, сега най-после бе достигнала до Дженис и той се чувства спокоен и празен, и студен като пустотата, която виси над тръпнещото тяло на самолета. Той я пита:

— Само Нелсън ли е проблемът?

Тя поклаща глава толкова силно, че бретонът й подскача.

— Всичко — избърборва толкова силно, че той се уплашва да не би главите, които едва вижда в седалките пред тях, да се обърнат назад.

— Размяната ли? — упорства той тихо. Тя кима не толкова буйно, свивайки долната си устна в нещо като муцуната на костенурка, както майка й прави понякога.

— Как беше Уеб?

— Мил. Той винаги е бил мил с мен. Уважаваше татко. — Това отново отприщва сълзите. Тя поема дълбоко дъх, за да се успокои. — Стана ми толкова жал за теб, че ти се падна Телма, след като толкова много искаше Синди. — С това вече няма спиране на сълзите й.

Той потупва ръцете й, сплетени в скута й около влажна хартиена кърпичка:

— Слушай, сигурен съм, че Нелсън е добре, където и да е.

— Той… — Тя сякаш се дави. Минавайки покрай тях, една стюардеса поглежда надолу. Положението става все по-смущаващо. — Той се мрази, Хари.

Той се опитва да обмисли дали това е вярно.

— Е, със сигурност ме прецака. Снощи беше моята вечер мечта.

Дженис подсмърча и избърсва всяка ноздра с кърпичката си.

— Уеб казва, че не е толкова прекрасна, колкото изглежда. Говори надълго и нашироко за първите си две съпруги.

Под тях през издраскания плексигласов овал лежи Югът — ниви с неправилна форма и кафяви гори, повече гори, отколкото е предполагал. Някога бе мечтал да замине на юг, да положи изтормозеното си сърце сред всичкия този памук и ето сега Югът е под него, като изпъстрен с кръпки склон на един голям хълм, по който бавно се изкачват ниви и гори, и градове, русла на реки, улици, които прорязват зеленината; Америка — опозорена и безплодна, оплакваща заложниците си. Летят твърде високо, за да може да види игрищата за голф. Там долу играят по цяла зима, замахвайки леко със стиковете. Двигателите, върху които се носи, вият. Заспива. Последното нещо, което вижда, е Дженис, втренчила се, напълно будна, сълзите й напират. Сънува Пру, чиито околоплодни води изтичат, докато се опитва да намести крайниците си. Твърде много вода, той изпада в паника. Усеща промяна в тежестта си и това го събужда. Спускат се. Сеща се за нощта, прекарана с Телма, и тя му се струва като сън. Само Дженис изглежда истинска с отчайващите гънки в ленения ръкав на костюма си и калната черта върху челюстта, с клюмнала глава, все едно вратът й е счупен. Заспала е, разтворила същото списание, което бе чела на отиване. Спускат се над Мериленд и Делауеър, където тичат конете, а семейство Дюпон са крале. Богати жени с малки щръкнали гърди, обути във високи черни ботуши, се завръщат от лов. Минавайки покрай иконома и после по дългите коридори край мраморни масички, те пляскат с камшиците си, жени, които никога няма да чука. Той се е издигнал, доколкото е могъл, възможността да има такива жени му се изплъзва, изплъзва се, както толкова много други възможности, докато се спускат надолу. По сухата земя под тях няма нападал сняг върху покриви и ниви, и коли, които пъплят като навити играчки по невидими релси. И все пак, ако си вътре, тези коли се носят с бясна скорост и дават усещането за свобода. Реката проблясва със стоманената си пелена, самолетът се накланя стряскащо, възможно е последното нещо, което ще чуе, да е свистенето на въздушните дюзи над него; Дженис е будна и се изправя. Прости ми. Форт Мифлин тромаво преминава точно под колелата им. Скоростта им е титанична. Моля те, Господи! Дженис говори нещо в ухото му, но трясъкът на колелата заглушава думите й. Кацат. Движат се по пистата. Той стиска влажната ръка на Дженис, която не бе осъзнал, че държи.

— Какво каза?

— Че те обичам.

— О, наистина ли? Е, и при мен е така. Пътуването беше забавно. Чувствам се удовлетворен.

По време на дългото придвижване към изхода тя смутено го пита:

— Телма по-добра ли беше от мен?

Той е твърде благодарен, че да си послужи с лъжа:

— В известен смисъл. А Уеб?

Тя кима и после кима пак, сякаш за да изтръска и последните сълзи от очите си. Той отговаря вместо нея:

— Копелето е било страхотно.

Тя обляга глава на рамото му:

— Защо мислиш, че плача?

Шокиран, той признава:

— Мислех, че заради Нелсън.

Дженис подсмърча толкова силно, че един мъж, който вече се е изправил и нагласява върху изгорялата си от слънцето плешива глава някаква кожена шапка руски тип, ги зяпва за миг. Тя се смилява:

— Да. Най-вече. — И двамата с Хари отново сплитат ръце съучастнически.

В дъното на безкрайния коридор мама Спрингър стои встрани от групичката посрещачи. Сред футуристичния вид на този терминал тя изглежда смалена и свита, облечена във второто си по хубост палто, не онова от визон, а едно от черен плат, поръбено със сребърна лисица, и с малка черешово червена шапка без периферия с прибрана назад мрежичка, която може и да минава в Брюър, но тук изглежда ужасно старомодна сред каубоите и слабите хлапета с неопределен пол, със своите късо подстригали коси, боядисани по пънкарски в пастелни кичури, и чернокожите мацки, чиито коси са накъдрени нагоре във фризури като триизмерни уши на Мики Маус. Когато я прегръща, Заека усеща колко дребна е станала старата дама, която бе ужасът на младините му. Някогашният й вид на изпълнена с гордостта и възмущението на Кьорнерови е изчезнал, оставяйки кожата й да се сбръчка, лишавайки я от кръв. Дълбоки тъмни кръгове подчертават очите й, а набръчканата й шия изглежда като някаква свирепа развалина от плът. Тя няма търпение да говори, като отстъпва крачка назад, за да осигури на гласа си нужното пространство за създаването на ефект:

— Бебето се роди снощи, момиченце, три килограма и отгоре. Не можах да мигна, след като я закарах в болницата, и после чаках лекарят да се обади — гласът й трепери обвинително.

От музикалната уредба на летището заедно с думите й се носи някаква мелодия, свирена от много синхронизирани цигулки с такъв тържествен ритъм, че Хари и Дженис се принуждават да потиснат усмивките си, без да смеят да пристъпят по-наблизо в тълпата и суматохата. Старата дама по детски се е съсредоточила върху посланието, което иска да предаде.

— И след това по целия път от Търнпайк камионите непрекъснато ми свиркаха, надуваха онези огромни клаксони за мъгла, които имат. Като че ли можех да отида някъде, не мога да карам крайслера извън шосето — казва Беси. — А след Коншохокен по магистралата е цяло чудо, че не ме убиха. Никога не съм виждала такова движение, макар да мислех, че по обяд ще намалее, а и нали ги знаете знаците, изобщо не са ясни дори да си с добро зрение. По целия път край реката се молех на Фред и най-искрено вярвам, че именно той ме докара дотук, сама не бих могла да се справя.

И поведението й явно подсказва, че никога повече няма да опита подобно нещо. Дженис и Хари я заварват на крайната спирка на последното голямо усилие в живота й. Оттук нататък тя е в ръцете им.

Бележки

[1] През 1977 г. при студентски размирици полицията разрушава градчето от палатки и арестува 193 активисти. — Б.пр. ↑

[2] Румънски тенисист, роден през 1946 година, два пъти №1. — Б.пр. ↑

[3] Коктейл от бърбън, ментов ликьор и захар. — Б.пр. ↑

[4] ERA — Equal Rights Amendment (поправка за равни права). — Б.пр. ↑

[5] Y.M.C.A. (Young Menʼs Christian Assosiation) — Асоциация на младите християнски мъже (АМХМ). — Б.пр. ↑

[6] NAACP (National Assosiation for the Advancement of Colored People) — Национална Асоциация за подпомагане на цветнокожите. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Ъпдайк Заека богат (4)

Метаданни

Данни

Заека богат

Информация

История

Сваляне / Връзки

IV

Джон Ъпдайк
Заека богат (4)