Аманда Куик
Реката знае (27)

Двайсет и шеста слава

Следобеда пое по обичайния си път през големия парк към книжарницата на Дигби. Мъглата се беше сгъстила и беше почти непрогледна, но тя знаеше пътя много добре.

Освен нея други хора в парка нямаше. В ден като този бавачките не извеждаха децата да играят и да пускат хвърчила.

Когато стигна в другия край на парка, установи, че движението по улицата не е много оживено. Каретите и омнибусите се придвижваха бавно през мъглата, като флотилия от призрачни кораби. Почти не се виждаха пешеходци.

Пресече бързо улицата и влезе в книжарницата, подготвена за меланхолията и ледените тръпки, които я спохождаха винаги когато влизаше при Дигби. Видът на рафтовете, претъпкани с книги, миризмата на кожени подвързии винаги пробуждаха стари спомени и нови страхове.

Албърт Дигби — дребен, прегърбен и оплешивяващ — остави днешния брой на „Срочен репортер“, който четеше съсредоточено, и примижа като бухал срещу Луиза над рамките на очилата си. Както обикновено видимо се дразнеше при появата на клиент.

— О, вие ли сте, госпожо Брайс?

Избра Дигби да й свърши работа по две причини. Първата беше, че той имаше изключително широки познания в областта на търговията с книги и внушителни познанства с колекционери. Втората причина, поради която се спря на Дигби, беше, защото не се бяха срещали през двете години, докато беше собственичка на „Книгите на Баркли“, тъй че нямаше начин да я познае.

— Добър ден, господин Дигби. — Отиде до щанда. — Получих съобщението ви. Радвам се, че най-после сте намерили екземпляра на „Аристотел“ от Удсън.

— Не беше лесно да открия точно онзи екземпляр, който искахте. Но да ви се похваля, успях да го получа на прилична цена.

— Ценя вашите умения да се пазарите, господин Дигби.

— Ха, наследникът на Глининг не знае абсолютно нищичко за книги и не се опитва да научи. Стига му да продаде всеки том, наследен от баща му. За него имат значение само парите, които получи, след като старецът си отиде.

Дигби изчезна зад щанда. Като се изправи, държеше пакет, увит в кафява хартия. Остави го на очукания дървен плот и го разви бавно. Книгата беше подвързана с червена кожа.

Почувства се обнадеждена. Положително приличаше на книгата, която търсеше. Взе я, отвори я бавно и я запрелиства, като едва се осмеляваше да повярва.

Но попадна на бележки, написани с дребен почерк, и се увери напълно. Не беше просто екземпляр на „Аристотел“ от Удсън, беше същият екземпляр, който се принуди да продаде миналата година, екземплярът на баща й. Едната от двете книги, които прибра в куфара си през онази ужасна нощ.

Затвори книгата с привидно безразличен вид, за да не й проличи вълнението.

— Много се радвам. Как успяхте да я откриете?

Книжарят я погледна лукаво.

— И ние, книжарите си имаме начини, госпожо Брайс.

— Не се съмнявам. Ами с Милтън какво стана…

— По-добре забравете за него. Казах ви и преди, новият собственик даде ясно да се разбере, че ще я продаде само ако цената е справедлива. Да си го кажем между нас, госпожо Брайс, тази книга не е по джоба ви.

— Е, да, обстоятелствата около хората се променят, както след смъртта на Глининг „Аристотел“ остана у син, който не иска книгата и не знае стойността й. Ще ви бъда много признателна, ако от време на време напомняте на собственика на Милтън, че имате заинтересуван клиент.

— Щом желаете, ще го направя, госпожо Брайс, но само ще си изгубя времето.

Луиза му се усмихна делово.

— Благодаря. — Хвърли поглед на вестника върху щанда. — Виждам, че четете „Срочен репортер“.

Дигби направи гримаса.

— Евтин, клюкарски парцал, като всички останали. С изключение на „Таймс“, разбира се. Но го купувам винаги, щом има статия от Дописник Фантом.

— Разбирам.

— Днес има потресаваща история за смъртта на млад джентълмен. Изглеждало като самоубийство. Явно жертвата имала куп дългове от комар. Но дописникът пише, че се носят слухове, според които става въпрос за убийство. Кара те да се чудиш колко други убийства са останали неразкрити, само защото на пръв поглед жертвата се е самоубила.

— Да, така е.

Плати книгата и излезе. Мъглата вече беше толкова гъста, че дърветата в просторния парк почти не се виждаха. Подвоуми се дали няма опасност да се дезориентира в толкова лепкава и непрогледна мъгла. Какво толкова? Трябваше само да следва пътеката и нищо нямаше да й се случи.

Пресече улицата и се гмурна в морето от белезникави пари.

Прецени, че е изминала една трета от пътя, когато чу зад себе си хрущене на чакъла по пътеката. Ръцете й изведнъж замръзнаха въпреки ръкавиците. Прониза я сякаш електричество в тила и усети как косата й настръхва.

Спря, обърна се много бързо и се вгледа в безформената сива мъгла. Не се виждаше нищо, освен неясните силуети на някои от най-близките дървета. Заслуша се напрегнато няколко секунди, но повече не чу стъпки.

Тръгна отново, вече по-бързо. Беше обзета от паника, а това бе нелепо. Какво й ставаше? Някой друг вървеше зад нея. Какво от това. Паркът е обществено място.

Помисли си дали тази свръхчувствителност не е знак, че нервите й не издържат. Трябваше да се стегне.

Който и да беше, тръгна отново. Въпреки кратката си лекция за самоконтрола страхът й се удвои. Изостреният й инстинкт я подтикваше да хукне, но ако след нея вървеше мъж и хукнеше подпре й, нямаше да му избяга. Дори с роклята, ушита според най-съвременните тенденции в дамското облекло, нямаше шанс да надбяга мъж с панталони.

Досети се изведнъж, че който и да беше по петите й, не можеше да я види, точно както и тя не го виждаше. Просветна й, както беше паникьосана до смърт. Би било най-разумно да изостави пътеката, да се скрие между дърветата и да пусне другия човек да мине. Ако е някой невинен пешеходец, нямаше проблем. Ако е някой, намислил нещо зло, вероятно щеше да предположи, че тя е все още пред него и ще продължи да върви след нея. И в двата случая щеше да бъде в безопасност.

Свърна от пътеката и тръгна към тъмните сенки, които бележеха горичката. Влажната трева заглушаваше стъпките й. Когато стигна до дърветата, се притаи и се загледа към пътеката. От мъглата се появи призрачна фигура, загърната с черна пелерина и с капюшон на главата.

Жената с пелерината спря, сякаш заслушана, и след известно време, което се стори на Луиза цяла вечност, се обърна рязко и тръгна в посоката, от която беше дошла. Океанът от мъгла я погълна почти веднага.

Луиза стоя съвсем притихнала доста дълго. Сигурно не беше същата жена, която видя на Ардън Скуеър снощи. Една черна пелерина прилича на всяка друга черна пелерина. И все пак не можеше да се отърси от мисълта, че днес вдовицата-проститутка я преследваше.

Когато пулсът й се нормализира, напусна убежището под дърветата, върна се на пътеката и пак се запъти към Ардън Скуеър.

Беше изминала само няколко метра, когато видя друга фигура в мъглата. Този път беше мъж, облечен с тъмносива връхна дреха.

— Лейди Аштън каза, че сигурно ще се върнеш през парка — обади се Антъни, приближавайки се към нея. — Реших да те посрещна.

Изпита облекчение, след което изпадна в еуфория. Той внушаваше такава сила, действаше й така успокоително, нейният елегантен любовник. Копнееше да се хвърли в прегръдките му.

— За бога, господине, стреснахте ме! — възкликна тя, обуздавайки бурните си чувства.

Той се спря пред нея и вдигна вежди.

— Извинявам се. Изглеждаш объркана. Да не се е случило нещо?

— Не. — Хвърли поглед през рамо. От жената с пелерината нямаше и следа. — Видях някаква жена преди малко, но си отиде. Няма значение, не е важно.

— Разреши ми да нося това. — Антъни взе пакета, който тя беше притиснала под мишницата си. — Лейди Аштън ми каза, че си отишла на покупки. Виждам, че си купила книга.

— Да.

— Пак ли любовен роман, изобилстващ от тайни интимни връзки и срещи и така нататък?

— Не. — Намръщи се, подразнена от шегата му. — Какво правите тук?

Той взе ръката й.

— Мъж, който не посети дамата на сутринта след това, което се случи, не може да се нарече джентълмен.

— На сутринта след какво? — попита тя, замислена още за жената с пелерината.

Устните му увиснаха печално.

— Съкрушен съм, Луиза. Нима можете да забравите нашата интерлюдия в оранжерията у Лорингтънови толкова бързо?

Гърлото й се сви, дъхът й секна. Усети как страните й пламват.

— О, това ли? — едва изрече, задушавайки се.

— Продължавай по същия начин, скъпа моя, и ще потъна в земята от унижение.

— Господине, за бога…

— Снощи ме наричаше Антъни. Много повече ми харесва.

— Мисля, че трябва да сменим темата.

— Уверявам те, че ако целта ти е да ме накараш да почувствам цялата тежест на жалкия ми провал снощи, не е необходимо да казваш нещо. И бездруго съзнавам остро глупавата си грешка. Дойдох днес отчасти и за да поискам прошка.

— Не бива да обвинявате себе си, господине — каза тя живо. — Много мислих за инцидента и сега разбирам, че главно аз съм виновна.

— Защото не ме предупреди, че ти липсва опит в такова специфично начинание ли?

Тя се смръщи.

— Не, защото очаквах прекалено много. Доверих се сляпо на възторжените описания на романистите и на любовните пиеси. На всичките тези прелестни безсмислици за върховен екстаз и трансцендентална страст. Трябваше да знам, че действителността никога не отговаря на очакванията.

— Според мен би било по-добре да се въздържаш от преценка в тази област, докато не проведеш още няколко експеримента.

— Хм.

Стисна силно ръката й.

— И настоявам тези експерименти да бъдат проведени с мен.

По някаква причина заплашителният му тон повдигна настроението й. Не ревнуваше ли?

— Защо? — попита тя безгрижно. — От научна гледна точка е по-коректно да се експериментира с различни джентълмени.

Той спря изведнъж, принуждавайки и Луиза да спре.

— Дразниш ме — каза Антъни с равен глас.

— Разбира се, че те дразня.

— Недей. Не и когато говорим на тази тема.

— Нима — подсмихна се тя.

— Поправи ме, ако греша, но снощи останах с впечатление, че нямаш нищо против целувките ми.

Тя пламна.

— Нямах. Този аспект на работата беше съвсем задоволителен.

— Радвам се да го чуя.

Той сложи топлата си силна ръка на тила й, привлече я към себе си много бавно и я целуна. Устните му бяха като наркотик за сетивата й. У нея се надигнаха горещина и възбуда. Прегърна го през тила и се отдаде на усещанията, възбуждащи желания. Можеше лесно да се пристрасти към целувките на Антъни.

Когато след известно време той я освободи, почувства, че не й достига въздух, но този път не от страх.

— Трябва да призная, че романистите може и да преиначават нещата, когато става въпрос за развръзката — заяви тя изключително доволна. — Но са съвсем точни, когато пишат за удоволствията от забранените целувки.

Антъни й се усмихна по неговия загадъчен начин.

— Ще приема думите ти като знак за напредък. — Хвана я за ръка и я поведе по пътеката. — Но бъдещите експерименти трябва да почакат. Имаме по-неотложен проблем.

— За нашето разследване ли става въпрос?

— За него също. Вече имам сериозно основание да вярвам, че Хейстингс не е убил Тарлоу.

— Какво?

— Наредил е на един човек да следи Тарлоу. Не мисля, че би постъпил така, ако е имал намерение да го убие.

— Боже мой! Това означава или че Тарлоу сам е посегнал на живота си, или…

— Или че някой друг го е убил. Засега приемам хипотезата за убийство, но преди това трябва да се разберем за една покана.

Тя изпъшка тихичко от раздразнение:

— Поредният досаден прием!

— Не, не е точно прием. Не мога да гарантирам, че ще се забавляваш на това по-особено събитие, но мога да ти обещая, че няма да бъде скучно.

— Какво, за бога, говориш?

— Моята майка те кани утре следобед на чай.

Тя се закова на място абсолютно смаяна.

— Твоята майка ли? Това е невъзможно. Имам предвид желанието й да се запознае с мен.

— Беше неизбежно. Чула е клюките за нас.

— Но ние имаме тайна връзка. На майките никога и през ум не им минава да канят жената, с която синовете им поддържат тайна връзка.

— Не познаваш моята майка.