Силвия Дей
Седем години копнеж (24)

Глава 22

— Сестра ви гладува до смърт — заяви доктор Лайънс и я изгледа мрачно със светлосините си очи, скрити зад очилата. — И без това е прекалено слаба, но предвид деликатното й състояние слабостта й става опасна.

— Храни се повече, откакто пристигнах, но са минали едва няколко дни — отвърна Джес със свит от притеснение и страх стомах.

Къде, по дяволите, беше Регмънт? Или ставаше и си лягаше в много странни часове, или още не се беше прибрал вкъщи… а бяха минали три дни.

— Което не е достатъчно — каза лекарят и сложи ръце на кръста. Въпреки че се тревожеше за теглото на Хестър, той самият бе необичайно слаб. — Трябва да остане на легло и да си почива през цялото време. Да се храни често и по малко всеки ден. И никакви вълнения в нейното деликатно състояние. Сърцето й и без това е отслабнало от прекомерното гладуване.

— Не разбирам. От какво боледува? През последните месеци става все по-зле.

— Рядко ми се отдава възможност да прегледам лейди Регмънт обстойно. Много е неотзивчива, бих казал дори прекалено. Но определено е склонна към меланхолия. Душевното състояние на човек влияе на тялото му много повече, отколкото допускаме.

Джес потрепери, потисна сълзите, които напираха в очите й, и кимна.

Такъв беше животът. Прекалено крехък. Прекалено ценен. И прекалено кратък.

Плати на лекаря и той си тръгна.

Върна се в стаята на сестра си, седна на ръба на леглото и погледна лицето на Хестър, което сега бе бледо и с нездрав вид, а преди време сияеше от здраве и щастие.

Хестър се усмихна едва.

— Много си сериозна. Положението не е чак толкова тежко. Просто съм изморена, а и сутрешното гадене беше ужасно, но вече отмина.

— Слушай ме внимателно — започна Джес, гласът й звучеше ниско и гневно, — достатъчна дълго съм будувала до смъртното легло на любим човек.

— Правила си го само веднъж — възрази Хестър сухо.

— И веднъж ми стига. Ако мислиш, че ще го правя отново, жестоко грешиш. — Джес стисна ръката на сестра си, за да смекчи острите си думи. — Моят племенник или племенница прави геройски опит да порасне в утробата ти, а ти ще му помогнеш да го направи, по дяволите!

— Джес… — Очите на Хестър се напълниха със сълзи. — Не съм толкова силна като теб.

— Силна ли? Изобщо не съм силна. Пия прекалено много, за да се скрия. Отпратих мъжа, когото обичам, защото се ужасявам от мисълта, че ако аз не се откажа от него, накрая той ще се откаже от мен и няма да мога да го понеса. На кораба на Алистър видях човек, който малтретираше дете, и когато се опълчих срещу него, имах чувството, че ще припадна, ще повърна или ще се изпусна. Аз съм слаба, имам много недостатъци и по никакъв начин не бих издържала да гледам как гаснеш пред очите ми. Затова няма да слушам повече извинения. Ще ядеш това, което ти нося, и ще пиеш това, което ти давам. А само след няколко месеца ще ни възнаградиш, като родиш здраво дете, което ще обичаме и глезим.

В зелените очи на Хестър проблесна гневен пламък.

— Както наредиш — каза сърдито.

Джесика прие тази проява на характер като добър знак. Освен това прие присърце урока, който бе научила днес — животът и щастието са твърде скъпи, за да се отказваме доброволно от тях. Щеше да осигури на Алистър времето, което му бе необходимо да се ориентира в новата ситуация, но нямаше да го изгуби, без да се бори за него. Ако се наложи да го заключи в една стая с майка му и с Мастерсен, за да изяснят отношенията си, щеше да го направи.

Целуна Хестър по челото и отиде да говори с готвачката.

 

 

Майкъл влезе в кабинета на Алистър и завари приятеля си забил нос в архитектурните планове за изграждането на нова напоителна система. Остана неподвижен за момент, за да го огледа добре. Искаше да види как времето, прекарано далеч от дома, е променило младия мъж, с когото бе прекарал младостта си.

— Изглеждаш потресаващо — заяви, след като видя необръснатото лице и омачканата му риза. — И защо си тук, а не в дома на Мастерсън?

Алистър вдигна поглед.

— Нищо на този свят не може да ме накара да живея под един покрив с Мастерсън.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Тогава защо питаш?

— За да те подразня.

Приятелят му изпъшка тихо, но звукът заприлича на ръмжене; изправи се и прокара ръка през косата си. Майкъл много добре знаеше колко тежки щяха да са първите няколко месеца за него. Беше изминала година и половина от смъртта на Бенедикт, а той едва сега започваше да се чувства в свои води.

— И без твоя помощ се намират достатъчно неща, които ме дразнят.

— За какво са приятелите тогава? — попита Майкъл и протегна ръка, за да спре отговора на Алистър. — Чакат те още по-големи неприятности, когато спреш да се криеш и се появиш в обществото. Клюкарските вестници пишат, че вече си заел мястото ми на най-търсен ерген, за което съм ти изключително благодарен.

Алистър се отпусна в коженото кресло до бюрото. Кабинетът му имаше морска атмосфера, не явно изразена, но все пак доловима. Присъстваше в цветовата гама от синьо и бяло, в издължените форми на ореховата мебелировка и акцентите от месинг, разпръснати из стаята. Помещението напълно подхождаше на собственика си — човек, известен като пътешественик и авантюрист, затова следващото изказване на Алистър прозвуча съвсем не на място.

— Аз не съм ерген.

— Но не си и женен — изтъкна Майкъл сухо. — Което означава, че си ерген.

— Не и в съзнанието си.

— Все още ли си решен да се ожениш за Джесика?

— Тя вече е моя — отвърна Алистър дръзко. — Всичко останало е въпрос на формалност.

— Надявам се, нямаш предвид, че си си позволил волности с нея.

Мисълта никак не се хареса на Майкъл. Джесика беше вдовицата на брат му. Член от семейството и приятел. Обичала бе брат му и го беше направила много щастлив, а когато той се разболя от туберкулоза, стоя до леглото му до самия край. Беше се отказала от обществото и светския живот, за да се грижи за Бенедикт и да го забавлява в дните, когато се чувстваше добре. Заради грижите и вниманието й Майкъл бе готов да брани интересите и безопасността й до края на дните й.

Алистър започна да потропва с върха на пръстите си по облегалката на креслото. Присви очи и се загледа в Майкъл.

— Отношенията ми с Джес изобщо не те интересуват.

— Ако имаш почтени намерения към нея, защо не обявите годежа си публично?

— Ако решението беше изцяло в мои ръце, отдавна да сме женени и да живеем под един покрив. Джесика е тази, която бави нещата, и то по причини, които не разбирам напълно. Държи се така, сякаш може да се появи нещо, което ще промени чувствата ми към нея.

— Какво например?

— Необходимостта от наследник на рода Мастерсън в комбинация с млада дебютантка, която може да ми осигури такъв. Или възможността майка да не одобри избора ми. Освен това си е втълпила, че в бъдеще може внезапно да ме обземе непреодолимото желание да създам потомство.

— Много разумни доводи.

— Откакто се помня, съм неразумно влюбен в нея. Засега тази любов винаги е стояла над всичко и не виждам причина това да се промени.

— Освен купищата жени край теб, чийто брой дори не мога да пресметна — вметна Майкъл сухо.

— Значи трябва да си наемеш учител по математика, за да ти помогне с простите сметки.

— Не съм ги виждал всичките, но не беше и необходимо. Почти не минаваше вечер, в която да не миришеш на секс и женски парфюм.

За най-голяма изненада на Майкъл по бузите на похотливия му приятел избиха червени петна.

— Ами тези, които си виждал? — попита Алистър сърдито. — Какво си спомняш за тях?

— Извинявай, приятелю. Твоите дами не ме интересуваха чак толкова. И доколкото си спомням, рядко виждах някоя повече от веднъж.

— Хмм… А не забеляза ли, че всичките бяха руси? Със светла кожа и светли очи? Така и не открих друга със сиви ириси, в които сякаш се таи зараждаща се буря, но толкова по-добре. Никога не съм бил от хората, които се задоволяват с имитации на безценни неща. Нищо не може да се сравни с оригинала — измърмори, но очевидно мисълта му бе заета с друго. — И ако мъж извади късмета да се сдобие с жена, която е истинско съкровище, за него е удоволствие да я пази, да я глези и да я превърне в най-важното нещо в живота и дома си.

Майкъл се намръщи и се замисли. Въздъхна тежко, след като разбра колко дълбоки са чувствата на Алистър към Джесика. Може би точно толкова, колкото и неговите собствени към Хестър.

— Дявол да го вземе!

Някой почука на вратата.

Алистър извърна глава, вдигнал вежди в мълчаливо учудване. Иззад рамото му се чу гласът на иконома:

— Извинете, господа — каза прислужникът, — нейна светлост херцогиня Мастерсън е дошла на посещение.

— Покани я да влезе — въздъхна многострадално Алистър и кимна. Майкъл сложи ръце на облегалките на креслото и понечи да стане, но приятелят му го спря: — Остани!

— Моля? — възклика учудено и вдигна вежди заради острия му тон.

— Моля те — добави Алистър.

Майкъл се отпусна на мястото си, но в следващия миг се изправи, защото майката на Алистър влезе в стаята. Усмихна се, както правят всички мъже в присъствието на красива жена. За разлика от братята си Алистър изключително много приличаше на нея. И двамата имаха гарвановочерни коси и проницателни сини очи. Бяха елегантни, а стойката и поведението им излъчваха вродена чувственост. Освен това притежаваха остро чувство за хумор, което с еднаква лекота ласкаеше и посичаше на парчета.

— Милорд Тарли! — поздрави го херцогинята оживено и леко задъхано и му подаде ръка. — Изглеждате прекалено добре, а това е опасно за здравия разум на всяка жена.

Майкъл целуна ръката й.

— Ваша светлост, както винаги е изключително удоволствие да ви видя.

— Ще присъствате ли на карнавала, организиран от семейство Тредмор?

— Не бих го пропуснал.

— Чудесно! А ще бъдете ли така любезен да убедите сина ми да дойде с вас?

Майкъл погледна към приятеля си и се усмихна, когато видя Алистър да седи намръщен, залепил длани за разхвърляното писалище.

— В програмата ми няма време за глупости — обади се синът й.

— Тогава намери време! — сопна му се херцогинята. — Хората започват да говорят.

— Нека си говорят.

— Години наред те нямаше. Сега искат да те видят.

— Добре — започна провлечено той, — но последното място, на което ми се ходи, е карнавал.

— Алистър Лушъс Колфийлд…

— Мили боже! Кога е това проклето събиране?

— В сряда. Имаш пет дни да разчистиш програмата си за тази вечер.

— Ще е първата от много — измърмори той, — ако правя това, което пожелаеш.

— Гордея се с теб. Престъпление ли е, че искам да се похваля с теб?

Майкъл скръсти ръце и се ухили. Рядко удоволствие бе да видиш как някой успява да пречупи волята на Колфийлд.

— Ще отида — започна Алистър и вдигна ръка, когато видя, че майка му се усмихва победоносно, — но само ако и годеницата ми присъства. За да е вечерта по-поносима.

— Годеницата ти…

Херцогинята бавно се отпусна в съседното кресло. На лицето й се изписа учудване.

— О, Алистър, кажи ми коя е!

— Джесика Синклер, лейди Тарли.

— Тарли — повтори тя и погледна към Майкъл.

Той стисна облегалките на креслото си, усетил как в него се заражда гняв.

— Снаха ми.

— Да, разбира се — каза херцогинята и се прокашля. — Тя не е ли… по-възрастна от теб?

— Съвсем малко. Две години едва ли са значителна разлика.

— Беше омъжена за Тарли известно време, нали?

— Няколко години. Всички казват, че бракът им е бил щастлив.

Тя кимна, но изглеждаше леко замаяна. Гневът на Майкъл нарасна още повече. Херцогинята изобщо не се интересуваше колко щастлив или нещастен е бил бракът им и Алистър много добре го знаеше.

— Тя е прекрасно момиче.

— Най-красивата жена на света — заяви Алистър. Наблюдаваше майка си с острото око на ястреб. — Много ми се иска да се опознаете по-добре, но Джесика се дърпа. Страхува се, че критериите, по които ще я преценяваш, нямат нищо общо с това колко щастлив може да ме направи. Опитах се да я убедя, че тревогите й са напразни.

Херцогинята преглътна трудно:

— Разбира се.

— Дали не би могла да й изпратиш бележка, с която да я окуражиш? Убеден съм, че това би й подействало много успокояващо.

Майка му кимна и се изправи.

— Ще се опитам да измисля нещо подходящо, което да й напиша.

Мъжете също се изправиха. Майкъл си наля чаша бренди, докато Алистър изпращаше нейна светлост. Това, че изпитваше нужда от питие толкова рано през деня, подразни Майкъл още повече. Докато бяха млади, Алистър винаги го въвличаше от едно лудо приключение в друго и очевидно влиянието му над него все още бе твърде съмнително.

Когато приятелят му се върна, Майкъл му се нахвърли:

— По дяволите, ти си истински мерзавец, Бейбъри! Абсолютен гадняр!

— Сигурно си ми страшно ядосан. Размахваш титлата ми като оръжие, каквото тя всъщност е — каза Алистър, докато се движеше спокойно и арогантно. — Ако си учуден от начина, по който се справих със ситуацията, значи от години си затваряш очите пред недостатъците ми.

— Нямаше причина да ме караш да ставам свидетел на това! Ситуацията беше изключително неудобна както за мен, така и за нейна светлост.

— Напротив, имах много добра причина. — Алистър отиде до шкафа с напитките и си наля питие. — Присъствието ти я накара да се въздържи от емоционална реакция. Сега ще има възможност да помисли по въпроса, преди да каже нещо, за което по-късно и двамата ще съжаляваме. Мога само да се надявам, че след като осмисли всичко, ще постави щастието ми над всякакви други съображения.

— Винаги си бил безразсъден, но това… това засяга и други хора.

Алистър изпи питието си на един дъх и се облегна на шкафа.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че има нещо, което не би направил, за да спечелиш лейди Регмънт?

Майкъл замръзна на място и стисна здраво чашата си в ръка. Не можеше да отговори на този въпрос предвид убийствената ярост, която изпитваше към Регмънт.

Алистър изкриви устни и остави чашата си.

— Добре. Имам да свърша някои неща. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо не? — измърмори Майкъл и допи питието си. — Денят ни може да завърши в лудницата или в затвора. С теб никога не е скучно, Бейбъри.

— Ааа… пак тази титла! Сигурно си ми ужасно сърдит.

— По-добре да свикнеш с титлата, която толкова много презираш. Само на карнавала ще я чуеш поне сто пъти.

Алистър прехвърли ръка през рамото му и го побутна към вратата.

— Когато я чуя, свързана с името на Джесика, ще я обикна. А дотогава трябва да се постарая да си в добро настроение!

— Господи, имам нужда от още едно питие!

 

 

— Този нюанс на червено е невероятен — заяви Хестър, седнала в леглото си.

Заобиколена от купчина възглавници, тя изглеждаше много слаба и млада, въпреки че обзавеждането наоколо не беше като в детска стая. Всъщност за Джес обстановката в покоите на сестра й бе доста по-шокираща от топа плат, който Хестър гледаше в момента. За разлика от подчертано веселите цветове в останалата част на къщата, спалнята на Хестър бе боядисана в сивкавосиньо, графитено и кремаво и нюансите им. Цялостният ефект беше драматичен, но твърде мрачен. Джес изобщо не бе очаквала подобно нещо.

— И доста смел — вметна лейди Пенингтън, преди да поднесе чашата с чай към устните си.

Джес отново насочи вниманието си към кървавочервения топ коприна и си помисли какво би означавал той за Алистър — доказателство, че я е променил, че я е направил по-смела и й е помогнал да открие вътрешен мир, който никога не е подозирала, че е възможен.

— Нямам представа кога ще имам повод да облека рокля, ушита от този плат.

— Обличай я само за себе си — предложи Хестър.

Джес прехапа долната си устна, хвърли бърз поглед към Елспет и се запита как ли въздейства този разговор на жената, която през последните години й бе като майка. Дали щеше да изкаже неодобрение от опита на Джес да продължи живота си?

— Мило момиче — каза Елспет и я погледна право в очите, — не се тревожи заради мен. Бенедикт те обичаше. Сигурна съм, че би искал да си щастлива. Аз също.

Джес усети как сълзите започват да парят в очите й и бързо извърна поглед.

— Благодаря.

— Аз трябва да ти благодаря — продължи графинята. — Колкото и да беше кратък животът на Бенедикт, ти изпълни последните му години с огромна радост. Винаги ще съм ти задължена за това.

Раздвижване в леглото привлече погледа на Джес. Хестър се бе навела, за да прокара ръка по разкошния плат, чиито качества модистката възхваляваше с тих, но възторжен глас.

— Може би ще е по-подходящо да ушиеш от него само корсажа — предложи Хестър. — В комбинация с пола от кремав сатен, например. Или да го използваш за ръкавите. А може би като гарнитура?

— Не — промърмори Джес и скръсти ръце. — Цялата рокля ще е ушита от него, с драпиран корсаж и дълбоко изрязано деколте на гърба.

— C’est magnifique! — светна модистката и щракна с пръсти на помощничките си да започнат да вземат мерки.

Прислужничка с бяло боне влезе в стаята и направи реверанс.

— Лейди Тарли, пристигна нещо за вас. Искате ли да ви го донеса тук?

Джес се намръщи.

— Има ли причина да го видя веднага? Не може ли да го оставите в стаята ми?

— Пристигна с нареждане да ви се предаде незабавно.

— Много интересно. Донесете го тук.

— Какво би могло да е? — полюбопитства Хестър. — Имаш ли представа, Джес?

— Абсолютно никаква.

Макар че вътрешно се молеше да е нещо от Алистър, каквото и да е. Минали бяха няколко дни от раздялата им и вече започваше да става неспокойна. Ако не беше деликатното здравословно състояние на Хестър и необходимостта почти непрекъснато да я подканва да яде, досега отдавна да е отишла при него.

След няколко минути прислужницата се появи, понесла кошница в ръка. Остави я на пода и тя се заклати напред-назад. Жалното скимтене, което се чуваше отвътре, подтикна Джес да се приближи към нея.

— Какво е? — попита лейди Пенингтън и остави чашката и чинийката си настрана.

Джесика се наведе, вдигна капака на кошницата и ахна, когато видя малко кученце порода мопс да се разхожда из подплатената кошница.

— Я виж ти! — прошепна, моментално влюбена в животинчето. Протегна се и внимателно вдигна малкото гърчещо се същество, след което се засмя от удоволствие, усетила мекото му топло телце.

— Боже мой! — възкликна Хестър. — Куче.

Джес се разсмя още по-силно на реакцията й. Клекна, постави енергичното кученце в скута си и погледна металната табелка, закачена за червената му кожена каишка.

От едната й страна пишеше „Ахерон“ и тя усети, че нещо я прободе в гърдите, когато прочете името. От другата страна имаше надпис: „С цялата ми любов — А. Л. К.“

— Кой е изпратил това животинче? — попита графинята.

— Предполагам, че Бейбъри — отвърна Хестър и в гласа й се долови тъга.

Джес взе запечатаното писмо, което висеше от дръжката на кошницата, привързано към нея с черна панделка. Гербът на печата безмилостно й напомни кой е вече Алистър, но тя бързо отблъсна мисълта и още по-твърдо реши, че ще се бори за него.

Мила моя упорита Джес,

Дано малкото приятелче, което ти изпращам, ти донесе радост. Надявам се непрекъснато да ти напомня за човека, който ти го е подарил. Възложил съм му задачата да те пази и да се грижи за теб, защото съм сигурен, че ще се влюби безумно в теб — също като мен.

Нейна светлост настоява да присъствам на карнавала, организиран от семейство Тредмор, който ще се състои след пет дни. Казах й, че ще отида само ако и годеницата ми е там. Готов съм да се опълча и срещу самия ад, стига да мога да те видя.

Моля те, предай поздрави на сестра си и й кажи, че се надявам скоро да се възстанови. Много добре разбирам колко е страдала от твоето отсъствие. Аз също изпитвам неблагоприятните последствия от него.

Винаги твой:

Алистър

Към писмото бе приложена и рисунка, на която бе изобразена Джес, легнала в беседката, която Алистър бе построил на острова. Погледът й беше премрежен, замечтан и замислен, устните й — набъбнали от страстните му целувки, косата й падаше разрошена около голите рамене. Беше подпряла глава на ръката си, а тялото й бе покрито с полупрозрачната й долна риза. Тогава Алистър не бе донесъл пособията си за рисуване, което означаваше, че образът й в онзи дълбоко интимен момент се бе запечатал в съзнанието му и по-късно с наслада го бе пресъздал.

— Не плачи, Джес! — каза Хестър, обезпокоена от сълзите в очите на сестра си.

— Всичко наред ли е, мила? — попита графинята, изправи се грациозно и приближи към нея. — За Темперанс ли тъгуваш?

Джес прегърна Ахерон и писмото, пристигнало с него, и ги притисна до сърцето си.

— Не. Въпреки че мисълта за нея ми напомня колко повратен може да е животът. Бенедикт беше най-здравият и силен мъж, когото познавах. Алистър загуби тримата си братя. Ние с Хестър загубихме майка си. Не можем да си позволим да се откажем от щастието. Трябва да се борим за него и да го отстояваме.

Елспет клекна до Джес и протегна ръце към Ахерон.

— Колко си сладък — прошепна, когато снаха й го подаде.

Джесика се изправи и отново насочи поглед към червената коприна.

— Сега вече имам повод да облека червено.

— Бог да му е на помощ на този мъж — въздъхна Хестър, но в зелените й очи проблесна закачливо пламъче.

— Твърде късно е за това — каза Джес и вдигна ръце, за да й вземат мерки. — Мой е и няма да го загубя.