Фред Варгас
Във вечната гора (32)

XXXII

Служителите на Бригадата подреждаха столовете в Съборната за колоквиума от осемнайсет часа, когато Адамсберг мълчаливо прекоси голямата зала, Данглар му хвърли бърз поглед и по светлината, озарила кожата му, се досети, че се е случило нещо важно.

— Какво става? — попита Веранк.

— Намерил е идея във въздуха — обясни Данглар. — При чайките. Нещо като курешка, която му пада от дървото, като плясък на криле между небето и земята.

Веранк възхитено кимна, което за миг разклати подозренията на Данглар. Впрочем майорът веднага се поправи — възхищението от врага не го прави по-малко враг, напротив. Майорът си оставаше убеден, че Веранк е открил у Адамсберг превъзходна плячка, забележителен противник, някогашен дребен шеф в сянката на ореха, сегашен шеф на Криминалната бригада.

Адамсберг откри събранието, като раздаде на всички особено мъчителните снимки от ексхумацията в Опортюн. Жестовете му бяха пестеливи и съсредоточени и всеки разбра, че в следствието е настъпил обрат. Рядко се случваше комисарят да свика събрание в края на деня.

— Липсваха ни жертвите, убиецът и мотивът. Имаме и трите.

Адамсберг прекара ръце по бузите си, чудейки се откъде да започне. Не умееше да подрежда думите си, не знаеше как се прави това. Майор Данглар винаги го подкрепяше във въпросното упражнение, донякъде като селския потвърдител, помагайки му да свързва отделните елементи и да взима по-острите завои.

— Жертвите — предложи Данглар.

— Смъртта на Елизабет Шател и Паскалин Вилмо не се дължи на нещастни случаи. И двете са били убити. Днес следобед Ретанкур донесе доказателството от жандармерията в Еврьо. Камъкът, който уж бил паднал от южната стена на църквата върху главата на Паскалин, е лежал в тревата поне два месеца. Едната му страна е покрита с тъмен мъх.

— И не е скочил сам от земята, за да удари жената — обясни Есталер, който слушаше много внимателно.

— Именно, сержант. Някой й е разбил главата с камъка. Което ни позволява да заключим, че колата на Елизабет е била саботирана и това е причината за катастрофата, отнела живота й.

— Девалон няма да се зарадва — забеляза Меркаде. — Това се нарича да прецакаш разследването.

Данглар се усмихна, докато гризеше молива си, доволен, че войнствената небрежност на Девалон го е изтикала право в неприятностите.

— Защо Девалон не е огледал камъка? — попита Воазне.

— Защото е тъп като задник. Според местното мнение — обясни Адамсберг. — И защото Паскалин Вилмо е нямала никаква причина да бъде убита.

— Как попаднахте на гроба й? — попита Морел.

— Случайно.

— Невъзможно.

— Наистина. Мисля, че умишлено ме насочиха към гробището в Опортюн. Убиецът ни показва откъде е минал, като в момента има голяма преднина.

— Защо?

— Нямам представа.

— Жертвите — напомни Данглар. — Паскалин и Елизабет.

— Били са горе-долу на една възраст. Живеели са скромно и без мъже, и двете са били девствени. Гробовете и на двете са били разкопани, ковчезите са били отворени, но труповете са непокътнати.

— Девствеността ли е мотивът за престъплението? — попита Ламар.

— Не, тя е критерият за избора на жертвите, не мотивът.

— Нещо не схващам — намръщи се Ламар. — Тя убива девственици, но целта й не е да убива девственици?

Прекъсването бе достатъчно да наруши концентрацията на Адамсберг, който направи знак на Данглар да поеме щафетата.

— Спомнете си заключенията на съдебната лекарка — каза майорът. — Диала и Сламката са били убити от жена, висока около метър и шейсет и два, обикновена на вид, перфекционистка, която умее да си служи със спринцовка и носи сини кожени обувки. Обувките са били лъснати и отдолу, което е вероятен знак за дисоциация на съзнанието или поне за желание да отдели себе си от земята на престъпленията си. Клер Ланжевен, сестрата ангел на смъртта, притежава всички тези характеристики.

Адамсберг беше разтворил бележника си, без да си отбелязва каквото и да било. Слушаше изложението и си мислеше, че от Данглар би излязъл по-добър шеф на Бригадата от него.

— Ретанкур донесе едни нейни обувки — добави Данглар. — От синя кожа. Това не е достатъчно, за да сме сигурни, но продължаваме да разследваме сестрата.

— Че то всичко все Ретанкур го носи — тихо забеляза Веранк.

— Преобразувала е енергията си — възхитено обясни Есталер.

— Ангелът на смъртта е химера — каза Мордан кисело. — На битпазара никой не я е виждал да разговаря с Диала или Сламката. Тя е невидима и неуловима.

— Точно така е действала през целия си живот — каза Адамсберг. — Като сянка.

— Не става — продължи Мордан, протягайки дългия си като на жерав врат от сивия пуловер. — Тази жена е убила трийсет и трима старци по един и същи начин, без нищо да промени. И изведнъж се превръща в друг вид откачалка, започва да търси девственици, да разравя гробове, да коли яки мъже. Не, не става. Не можеш да замениш квадрата с кръг, убийцата на стари хора с побъркана некрофилка. Независимо от сините обувки.

— Никак не става — одобри Адамсберг. — Освен ако някой силен трус не е отворил втори кратер във вулкана. В такъв случай лавата на лудостта ще се стече по другия склон по различен начин. Може престоят й в затвора да е изиграл ролята на трус или пък Алфа да е осъзнала съществуването на Омега.

— Знам кои са Алфа и Омега — живо го прекъсна Есталер. — Това са двете части на дисоциирания убиец, от двете страни на стената.

— Ангелът на смъртта е с дисоциирано съзнание. Арестуването може да е съборило вътрешната й стена. След такава катастрофа е възможна всякаква промяна в поведението.

— И все пак — упорстваше Мордан. — Това не обяснява за какво са й девственици и какво търси в гробовете им.

— Това е непристъпният връх — каза Адамсберг. — И за да го изкачим, трябва да тръгнем отдолу, където са останали някои скални отломки, върху които да стъпим. Паскалин е имала четири котки. Три месеца преди смъртта й едната е била убита. Единственият котарак в групата.

— Първа заплаха срещу Паскалин? — попита Жюстен.

— Не мисля. Убили са го, за да му вземат половите органи. И тъй като вече е бил кастриран, отрязали са му пениса. Данглар, кажете им за костта.

Майорът повтори историята с пенисната кост, с месоядните, перконогите, семейство порови и семейство вивери.

— Кой от вас знаеше това? — попита Адамсберг.

Вдигнаха се само ръцете на Воазне и Веранк.

— За Воазне разбирам, той е зоолог. Но вие, Веранк, откъде знаете?

— От дядо ми. Когато бил млад, в долината убили мечка. После разнасяли останките й от село в село. Дядо ми запазил пенисната кост. Казваше, че не трябва да я губим, нито да я продаваме, на никаква цена.

— Пазите ли я още?

— Да, вкъщи е.

— Знаете ли защо е държал на нея?

— Твърдеше, че тя крепи къщата и поддържа сговора в семейството.

— Колко е голяма пенисната кост на котката? — попита Мордан.

— Ей толкова — каза Данглар, като разтвори пръсти на два-три сантиметра.

— Туй не може да крепи къща — каза Жюстен.

— То е символично — обясни Мордан.

— Предполагам — каза Жюстен.

Адамсберг поклати глава, без да отметне косите, които падаха на челото му.

— Мисля, че тази кост има по-точно значение за човека, който я е взел. Мисля, че е свързана с принципа на мъжествеността.

— Но той е противоположен на принципа на девствеността — възрази Мордан.

— Всичко зависи от това какво търси — каза Воазне.

— Търси вечния живот — обясни Адамсберг. — Това е мотивът.

— Не разбирам — обади се Есталер след кратка пауза.

Този път това, което не разбираше Есталер, не бе ясно и за останалите.

— През същия период, когато е осакатена котката — каза Адамсберг, — са откраднати мощи от църквата в Менил на няколко километра от Опортюн и Вилньов. Освалд беше прав, това е прекалено много за една област. От мощите крадецът е взел четирите човешки кости на свети Йероним и е оставил костта от свинска зурла и овнешките кости.

— Бил е познавач — забеляза Данглар. — Не всеки би различил кост от свинска зурла.

— Свинята има кост в зурлата?

— Изглежда, Есталер.

— И не всеки знае, че котаракът има пенисна кост. Така че явно си имаме работа с познавачка.

— Не виждам връзката — каза Фроаси — между мощите, котката и гробовете. Освен че и в трите случая има кости.

— Което не е малко — рече Адамсберг. — Мощи на светец, мощи на самец, мощи на девици. В дома на свещеника в Менил, на две крачки от свети Йероним, има една много стара книга, изложена на погледите на всички, където трите елемента са включени в нещо като готварска рецепта.

— По-скоро лек, лекарство — поправи го Данглар.

— За какво? — попита Мордан.

— За постигане на вечен живот. В дома на свещеника книгата е отворена точно на страницата с тази рецепта. Той е много горд от притежанието си, предполагам, че го показва на всичките си гости. Както и предишният свещеник, отец Ремон. Рецептата сигурно е известна поне в трийсет енории околовръст и от поколения насам.

— А на други места?

— И на други места — каза Данглар. — Книгата е прочута, рецептата още повече. Става дума за De sanctis reliquis, изданието от хиляда шестстотин шейсет и трета година.

— Не съм чувал за него — каза Есталер.

Това, което Есталер не беше чувал, не бе стигнало до ушите и на останалите.

— Не бих искала да живея вечно — каза Ретанкур тихо.

— Не? — попита Веранк.

— Представи си, че ще живееш вечно. Няма да ти остава друго, освен да легнеш на земята и да се отегчаваш до смърт.

— Ликувайте, госпожо,

животът като лято отлита от света,

но е жесток по-жалко от къс на вечността.

— Може да се каже и така — съгласи се Ретанкур.

— Излиза, че си струва да се позагледаме в тази книга, така ли? — каза Мордан.

— Мисля, че да — потвърди Адамсберг. — Веранк е запомнил рецептата.

— За лекарството — уточни отново Данглар.

— Хайде, Веранк, кажете я, но бавно.

— Лек за удължаване на живота чрез качествата на мощите, отслабващи миазмите на смъртта, с най-истинските начини на употреба и без старите грешки.

— Това е заглавието — обясни Адамсберг. — Карайте нататък, лейтенант.

— Пет пъти идва времето на младостта, когато трябва да го обърнеш вън от обсега на неговата нишка, минава и заминава.

— Не разбирам — каза Есталер, този път с истинска паника в гласа.

— Никой не разбира — успокои го Адамсберг. — Мисля, че става дума за възрастта, когато трябва да погълнеш лекарството. Не когато си млад.

— Много е възможно — одобри Данглар. — Когато е дошло пет пъти времето на младостта. Тоест пет пъти по петнайсет години, ако изберем средната възраст, на която са се женили през късното средновековие на Запад. Което дава седемдесет и пет години.

— Сиреч точната днешна възраст на ангела на смъртта — бавно каза Адамсберг.

Замълчаха, после Фроаси грациозно вдигна ръка, за да вземе думата.

— Не може да се работи при тези условия. Нека продължим във Философите.

Преди още Адамсберг да каже каквото и да е, настъпи всеобщо раздвижване в посока към бирарията. Разговорът продължи чак когато всеки се настани удобно в нишата с витражите пред пълна чиния и пълна чаша.

— Достигането на съдбовната възраст от седемдесет и пет години — каза Мордан — може да е отворило втория й кратер.

— Сестрата — продължи Данглар — не може да се присъедини към групата на старците, които екзекутира. Тя вече не е обикновена смъртна. Би могло да се предположи, че е пожелала да се сдобие с вечен живот и да запази всемогъществото си.

— И да се подготви навреме — додаде Мордан. — Сиреч, на всяка цена да излезе от затвора, преди да навърши седемдесет и пет години, за да изпълни рецептата.

— За лекарството.

— Така може — обади се Ретанкур.

— Карайте нататък, Веранк — помоли Адамсберг.

— Свети мощи ще стриеш на прах, ще вземеш три щипки, ще ги смесиш с мъжкия принцип, който не бива да се прегъва, с живото на девиците, отдясно, подправени по три в равни количества, ще ги счукаш с кръста, който живее във вечната гора, съседна в същото количество, държани на едно и също място от лъча на светеца във виното на годината, ще поставиш главата й на земята.

— Нищо не разбрах — каза Ламар преди Есталер.

— Да караме по-бавно — каза Адамсберг. — Започнете отначало, Веранк, но на части.

— Свети мощи ще стриеш на прах, ще вземеш три щипки.

— Това е ясно — каза Данглар. — Три щипки стрити на прах кости на светец. Например на свети Йероним.

— … ще ги смесиш с мъжкия принцип, който не бива да се прегъва…

— Фалос — предложи Гардон.

— Който никога не се прегъва — допълни Жюстен.

— Например пенисна кост — потвърди Адамсберг. — Пенисната кост на котката. При това надарената с девет живота котка, която сама по себе си вече съдържа една малка вечност.

— Да — каза Данглар, който бързо си водеше бележки.

— … с живото на девиците, отдясно, подправени по три в равни количества…

— Внимание — каза Адамсберг, — задават се нашите девственици.

— Подправени? — попита Есталер. — Труповете на девиците са подправени?

— Не. „Подправени“, както се подправя ястие — обясни Данглар. — Това означава, че трябва да се вземе същото количество като на стритите свети мощи.

— Количество от какво, за бога?

— Там е въпросът — каза Адамсберг. — Какво значи „живото на девиците“?

— Кръвта?

— Половите органи?

— Сърцето?

— Според мен кръвта — каза Мордан. — Логично е, с оглед на вечния живот. Кръв на девица, смесена с мъжкия принцип, който я опложда, за да създаде вечност.

— Обаче кръв „отдясно“?

— От дясната страна — каза Данглар неясно.

— Откога съществува кръв от дясната и от лявата страна?

— Ха де — каза Данглар и доля чашите с вино.

Адамсберг бе подпрял брадичката си с ръце.

— Всичко това не се връзва с разкопаването на гробове — каза той. — Кръвта, половите органи, сърцето биха могли да бъдат взети от пресен труп на девица. А не това е станало. Докато да се източи кръв или да се извади жизнеспособен орган три месеца след смъртта, е очевидно невъзможно.

Данглар направи гримаса. Харесваше му интелектуалната насока на разговора, но съдържанието му го отвращаваше. Заради противния начин, по който се забъркваше лекарството, започваше да намразва забележителната антикварна находка De sanctis reliquis, която иначе високо бе оценил.

— Кое от останалото в гроба би могло да заинтересува нашия ангел? — подхвана Адамсберг.

— Ноктите, косите — предположи Жюстен.

— Заради тях не е трябвало да убива жените. Нокти и коси могат да се вземат и от живи хора.

— Остават костите — каза Ламар.

— Например тазовите кости — уточни Жюстен. — Мястото на плодовитостта. Което би допълнило „мъжкия принцип“.

— Би било добре. Жюстен, но само горната част на ковчега е била отворена и осквернителката не е взела нито костица.

— Задънена улица — каза Данглар. — Да видим останалата част от текста.

Веранк с готовност се подчини.

— … ще ги счукаш с кръста, който живее във вечната гора, съседна в същото количество…

— Това поне е ясно — каза Мордан. — Кръстът, който живее във вечната гора е Христовият кръст.

— Да — потвърди Данглар. — Останките от дървото на така наречения истински кръст се продават с хиляди като свети реликви и са повече, отколкото триста души биха могли да носят.

— Което може да е добра следа — каза Адамсберг. — Нека някой от вас да провери дали след бягството на сестрата са били откраднати реликви, съдържащи отломки от кръста.

— Аз ще го направя — записа си Меркаде.

Поради хиперсънливостта му често възлагаха на Меркаде да се рови в архивите. Работата на терен му беше почти невъзможна.

— Вижте и дали не е работила някъде около Менил и Бошан, може би не като Клариса Ланжевен, а под друго име, и може би отдавна. Вземете снимката й и им я покажете.

— Ще го направя — повтори Меркаде със същия ефимерен ентусиазъм.

— Клариса — прошепна Данглар на комисаря — не беше ли вашата кръвожадна монахиня? Сестрата се казва Клер.

Адамсберг отправи към Данглар разсеян и учуден поглед.

— Да — отвърна той. — Странно е, че ги смесих. Като две орехови ядки, затворени в една и съща черупка.

После направи знак на Веранк да продължи.

— … държани на едно и също място от лъча на светеца…

— И това е просто — каза Данглар уверено. — Става дума за географската област, която е определена от зоната на влияние на светите мощи. Единството на мястото ще сглоби различните съставки на лекарството.

— Нима светците имат радиус на действие? — попита Фроаси. — Като излъчватели?

— Никъде не го пише, но така се смята. Хората отиват на поклонение, защото са убедени, че колкото по-близо са до мощите на светеца, толкова по-силно е влиянието му.

— Значи съставките за рецептата трябва да се съберат недалеч от Менил — предположи Воазне.

— Логично е — каза Данглар. — В Средновековието съвместимостта на съставките е била решаваща за ефикасността на лекарството. Климатът също е бил важен за целителните свойства на отварите. Можем да смятаме за сигурно, че кост на нормандски светец по-лесно ще се комбинира с кост на нормандска девица и на котка от същия край.

— Добре — съгласи се Мордан. — После, Веранк?

— … във виното на годината, ще поставиш главата и на земята.

— Виното — каза Ламар — е, за да се преглъща по-лесно.

— Виното с кръвта.

— Христовата кръв. Кръгът се затваря.

— А защо „на годината“?

— Защото по онова време — обясни Данглар — виното не е отлежавало. Винаги е било „на годината“. Като нашето ново вино.

— Какво остава?

— … ще поставиш главата й на земята.

— Ще поставиш главата й на земята, тоест главата й ще падне на земята — каза Данглар.

— Тоест ще я победиш — обобщи Мордан. — Ще победиш смъртта, предполагам, ще отрежеш главата на смъртта.

— И значи — каза Мордан, преглеждайки бележките си — убийцата е събрала всички съставки — живо от девица, каквото и да е то, свети мощи, котешка кост. Липсва й само парче от кръста. След което трябва само да изчака да стане новото вино и да изгълта цяра.

При тези думи няколко чаши бяха гаврътнати, с което се сложи като че ли край на колоквиума. Но Адамсберг не помръдваше и никой не посмя да си тръгне. Не знаеха дали комисарят се готви за сън, така както бе подпрял бузата на ръката си, или възнамерява да закрие заседанието. Данглар тъкмо да го побутне с лакът, и той изплува на повърхността като гъба.

— Мисля, че ще има още една убита жена — каза той, без да вдига буза от ръката си.

— Мисля, че трябва да си поръчаме кафе.