Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдба човешка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox in the Attic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2021)
Корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Ричард Хюз

Заглавие: Лисица на тавана

Преводач: Цветан Петков

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 30.VІІІ.1986

Редактор: Иванка Савова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Надежда Балабанова

Художник: Текла Алексиева

Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Никога в живота си Огъстин не беше се напивал така. Дори два пъти по-късно, когато (на път за Лориенбург) мислеше за безславния край на посещението си в Мюнхен, все не можеше да си спомни нищо от мига, когато загуби отчаяната борба да накара пространството да остане вярно на Евклид, докато се събуди в леглото си и установи, че е понеделник по обяд. Носеше пижама, следователно някой го бе съблякъл и сложил в леглото… и потъна от срам при мисълта, че това сигурно е бил Райнхолд.

Господи, а какво главоболие имаше! Когато най-напред седна, черепът му стана на парчета като спукана чаша в ръцете на слугиня. В този ужасен момент на събуждане той благодари богу, че Райнхолд вече е излязъл, защото не можеше да си представи как ще се покаже пред очите му (но вечерта, когато се върна у дома, Райнхолд се държеше чудесно). Как да се отплати за любезността му… какво ли си мислеше домакинът му за него… какъв ГЛУПАК се бе показал!

След като изпи повече от литър вода от каната и с останалата наплиска лицето си, Огъстин се почувства по-добре и се облече. После излезе на разходка, пресече площада, за да влезе в Хофгартен. Точно там, в мразовития въздух, за първи път осъзна съдбовната промяна, настъпила под влияние на алкохола — въпреки главоболието съзнанието му бе невероятно ясно — ясно, защото главата му бе празна.

Дори на следния ден във влака Огъстин все още се наслаждаваше на първичната свежест на това празноглавие, защото всички изтъркани идеи, дълго затлачвали съзнанието му, бяха пометени от нещо като пролетно чистене — мозъкът му се проми с бира (Божичко господи! — помисли. „Може би, за да се отърве от всички тези глупости, човек трябва да се напива истински всеки две-три години.“)

Като последица сега в съзнанието му изпъкваха ясно само две неща: едното беше лицето на Мици без всякаква следа от колебание или съмнение по него. „Господи! — помисли си той в парка. Какво за бога търся в Мюнхен, когато трябва да съм там до нея? Как мога да стоя и минутка повече далече от нея? Наистина защо за бога въобще дойдох в Мюнхен?“ Трябваше да се върне в Лориенбург веднага и да я поиска.

Но наред с образа на Мици му се яви и представата за Формата. Как тогава да опишем какво се случи с него? Неволно му хрумна онази фраза от Евангелието да „се родиш отново“ духом, защото, не дай си боже, всичко това да има нещо общо с религията, все пак този отречен хаос в душата му наистина се замени от едничка изумителна идея — за Формата като иманентност на обекта, която окото на художника може да разкрие. Но забележете все пак, че става дума за материална иманентност, защото тя, макар да превъзхожда реалната действителност, все пак е една материална свръхдействителност. „Искам да кажа, мислеше си Огъстин, че вече не философите, нито учените, още по-малко светците разкриват смисъла на Мирозданието, а художниците! Този «смисъл» не може да се изрази с думи, той е преди всичко визуален.“

„Светило за тялото е окото…“ Как копнееше Огъстин да погледне с нови очи познатите картини, да използва докрай зрението си; да, а също да насочи това „светило“ към новото изкуство, за което Хасинто говореше с такова благоговение — Матис, Сезан и другите! Да беше следващата спирка Париж…

Но, разбира се, следващата спирка беше Камщад и когато Огъстин смени влака, който запухтя из долината, Мици все повече и повече завладяваше мислите му; тя (за момента) го завладя докрай и той забрави за „Формата“. Защото имаше намерение, когато се върне, да отиде право при Мици. Започна да си представя какво ще й каже, дори съчини нейните отговори. Дошъл бе върховният миг в живота му. Щом се оженеха, щеше да я научи на… на… за бога, как се обяснява на сляп човек каква е Формата? Но чувстваше, че при силната му любов дори и това няма да е невъзможно.

 

 

Когато влакът най-сетне стигна Лориенбург и Огъстин скочи на линията, децата го посрещнаха с викове. Боричкаха се кой да вземе торбата (прекалено тежка, за да я носят и четирите заедно), после я пуснаха и се сборичкаха кой да се хване за него. Всички говореха едновременно и никой не чуваше отговорите му, които той даваше също, без да ги слуша. Когато стигнаха в селото обаче, Огъстин им купи бонбони и те се поуспокоиха, достатъчно, за да може най-сетне да ги попита за Мици.

— Ще стигнеш точно навреме да й кажеш довиждане — отива в манастир.

— За колко време? Ще учи там азбуката на слепите или нещо от този род, така ли?

— Какво искаш да кажеш с това „колко време“?

— Мици ще става монахиня.

— Ще дава монашески обет.

— Кармелитка ще бъде, откога го иска!

— Вече са я приели и татко каза, че може.

— Не разбираш ли? Мици ще стане монахиня…

— Какво ти става?

— Хайде, глупчо, какво чакаш? Върнаха ти рестото, тръгвай де…