Розамунде Пилхер
Септември (4)

Четвърта глава

Вторник, 7-и

Зад волана на своя минибус Изабел Балмерино измина осемнайсетте километра до Корихил. Беше почти четири часа следобед в началото на юни, но макар че дърветата бяха натежали от листа, а полетата — раззеленили се от растящите посеви, все още лятото изобщо не бе започнало. Беше не точно студено, а влажно и дъждовно и през целия път до Крой чистачките й работеха. Облаците бяха надвиснали ниско над хълмовете и всичко беше в сиво. Тя съжали заради чуждестранните гости, дошли толкова далеч, за да видят красотите на Шотландия, а вместо това те бяха забулени в мъгла и почти не се виждаха.

Не че това я тревожеше. Тя беше правила трудното пътуване през пресечени местности и черни пътища толкова много пъти преди това, че понякога си мислеше, че ако го пусне да се движи сам, минибусът ще се справи много добре, като отиде до Корихил и се върне без човешка намеса, надежден като предан кон.

Сега беше стигнала до познатия кръстопът. Превключи на по-ниска предавка, зави по еднолентов път с глогинови храсти от двете страни и продължи напред и нагоре до хълма. Когато се изкачи, мъглата стана по-гъста. Предвидливо включи фаровете. От дясната й страна се появи високата каменна стена — граничната линия на имението Корихил. Още половин километър и щеше да стигне до двете къщички на пазачите до огромната входна порта. Тя зави между тях и тръгна нагоре по набраздения от коловози път. Край него в редици бяха подредени исторически букови дървета и дълбоки ивици буйна трева, която през пролетта беше позлатена от цветовете на жълтите нарциси. Нарцисите отдавна бяха увехнали и техните главички и умиращи листа бяха единственото нещо, което беше останало от предишната им слава. По някое време, някой ден момчето, което помагаше на Верена във всичко, щеше да ореже ивиците трева с градинския трактор и това щеше да е краят на нарцисите. До следващата пролет.

На нея й се наложи, за съжаление не за първи път, докато растеше, да става все по-заета, а времето летеше ли, летеше — месеците се изнизваха един след друг, оскърбително отдалечени във времето, а годините излизаха от календара и оставаха в миналото. Някога имаше достатъчно време. Време да стои или да седне и просто да погледа нарцисите. Или да зареже домакинската работа на момента, да излезе от задната врата и да се изкачи по хълма в опустялото от песните на чучулигите лятно утро. Или да замине за един ден до Релкърк за собствено удоволствие, да пазарува дреболии, да се срещне с приятелка за обяд в лоби бара, изпълнен с хора и разговори, с миризмата на кафе и на ястия, които човек никога не приготвя сам за себе си.

Всякакви глезотии, които поради многобройни причини, изглежда, вече нямаше да й се случат.

Пътят стана равен. Между колелата на минибуса чакълът изскърца. Къщата се мержелееше на високото в мъглата. Нямаше други коли, което значеше, че вероятно всички други домакини бяха взели гостите си и си бяха тръгнали. Така че Верена я чакаше. Изабел се надяваше, че не е изгубила търпение.

Тя спря колата, изключи двигателя и излезе на влажния дъждовен въздух. Вратата на главния вход беше отворена и водеше към голямо павирано антре с вътрешна остъклена врата в дъното. Това антре беше препълнено с огромно количество скъп багаж. Изабел трепна, защото изглеждаше по-разточително от обикновено. Куфари (изключително големи), чанти гардероби, малки сакове, чанти за голф, кутии и пакети и торбички, украсени с известните имена на големи магазини. (Явно бяха пазарували.) Всички имаха характерните жълти етикети на СКОТИШ КЪНТРИ ТУРС.

Тя спря, за да прочете имената на етикетите. Господин Джо Хардуик. Господин Арнолд Франко. Госпожа Майра Хардуик. Госпожа Сюзън Франко. Куфарите бяха надписани с големи монограми, а чантите за голф имаха етикети на престижни клубове, които висяха от дръжките.

Тя въздъхна. Хайде отново да се захващаме. Отвори вътрешната врата.

— Верена!

Коридорът на Корихил беше огромен, със стълбище от резбован дъб и много ламперия към горния етаж. Подът беше покрит с килими, някои — твърде обикновени, други — вероятно безценни, а по средата имаше маса, събрала колекция от разнообразни предмети: мушкато в саксия, кучешка каишка, месингов поднос за писма и масивна книга за посетители с кожена подвързия.

— Верена?

Някъде се затвори врата. Чуха се приближаващи стъпки по коридора откъм кухнята. Появи се Верена Стейнтън, висока, стройна, спокойна и както винаги — идеално облечена. Тя бе една от онези жени, които вбесяващо винаги се обличаха в тон, сякаш изкарваха доста време всеки ден в избор и съчетаване на различните си дрехи. Тази пола, тази блуза, онази кашмирена жилетка, тези обувки. Дори влажното и задушно време, което разваляше прическите и на най-праволинейните жени, нямаше шанс с фризурата на Верена, която никога не се разрошваше дори и при най-екстремни условия и винаги бе толкова спретната и очарователна, сякаш току-що бе излязла изпод сешоара. Изабел нямаше илюзии относно собствения си външен вид. Ниска и набита като шотландско пони, с бляскав розов цвят на лицето и загрубели от работа ръце, тя отдавна бе спряла да се тревожи за това как изглежда. Но като видя Верена, изведнъж съжали, че не бе намерила време да смени панталоните си от рипсено кадифе и ватираната жилетка с цвят на тиня, която беше най-старата й приятелка.

— Изабел.

— Надявам се, че не съм закъсняла.

— Не. Последна си, но не си закъсняла. Твоите гости са готови и те чакат в гостната. Господин и госпожа Хардуик и господин и госпожа Франко. На пръв поглед са малко по-енергични от обичайните ни посетители.

Изабел изпита някакво облекчение. Вероятно мъжът щеше да се справи с чантите си за голф.

— Къде е Арчи? Сама ли си?

— Трябваше да отиде на църковно събрание в Балнайд.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се.

— Добре. Виж, преди да ги отведеш, има малка промяна в плана. Ще ти обясня. По-добре да влезем в библиотеката.

Изабел я последва послушно, подготвена да получава заповеди. Библиотеката на Корихил беше приятна стая, по-малка от повечето други стаи, и миришеше приятно на мъжки миризми — на дим от лула и на дърво, на стари книги и на стари кучета. Миризмата на старо куче се излъчваше от стария лабрадор, дремещ върху възглавницата си до пепелта от камината. Той повдигна глава, погледна двете дами, примига високомерно и отново заспа.

— Въпросът е… — започна Верена и в този момент телефонът на бюрото започна да звъни. Тя каза: — По дяволите! Извинявай, само за момент! — И отиде на телефона.

— Ало, Верена Стейнтън… Да. — Гласът й се промени. — Господин Абърли. Благодаря, че ми върнахте обаждането.

Тя дръпна стола до бюрото и седна, като потърси своята химикалка и бележник. Изглеждаше така, сякаш се бе настанила за дълъг разговор, и сърцето на Изабел се сви, защото тя бързаше да се прибере у дома.

— Да. О, прекрасно. Сега, ще ни трябва най-голямата ви шатра от плат и мисля в светложълто и бяло. И подиум за танци.

Изабел наостри уши, престана да чувства нетърпение и безсрамно подслуша разговора.

— Датата ли? Мислехме да е шестнайсети септември. Това е петък. Да, аз мисля, че ще е по-добре да дойдете, за да се видим и да поговорим повече. Следващата седмица е добре. Сряда сутрин. Добре. Ще се видим тогава. Довиждане, господин Абърли. — Тя затвори и отново се облегна на стола, като излъчваше доволното изражение на човек, който добре си е свършил работата.

— Добре, първото нещо вече е свършено.

— Какво, по дяволите, планираш сега?

— Е, с Ангъс от години си го мислим и в крайна сметка решихме да действаме. Тази година Кати прави двайсет и една и решихме да организираме танци в нейна чест.

— О, небеса, явно се чувствате богати!

— Не, не съвсем, но това е нещо като събитие, а ние дължим гостоприемство на близо един милион души. Така че ще организираме нещо небивало — грандиозно парти, на което ще поканим всички тях.

— Но септември е след цяла вечност, а сега е едва началото на юни.

— Зная, но никога не е прекалено рано да се започне. Знаеш какъв месец е септември.

Изабел знаеше. Шотландският сезон с масовото изселване от юг на север заради лова на яребици. Във всяка голяма къща се провеждаха домашни партита, танци, срещи по крикет, шотландски игри и всякакъв вид социални дейности, а кулминацията на всичко това беше една изтощителна седмица на ловни балове.

— Трябва ни голяма шатра, защото вътре наистина няма място за танците, но Кати настоява да определим един ъгъл за нощен клуб, за да може нейните приятели юпита от Лондон да си имат малък дансинг. След това ще трябва да намеря наистина добра трупа за народни танци и компетентен уредник. Но поне вече организирах шатрата. Всички вие ще получите покани, разбира се. — Тя погледна строго Изабел: — Надявам се, че Люсила ще бъде тук.

Беше трудно да не изпита малко завист към Верена, която беше седнала и кроеше планове за парти за дъщеря си, знаейки, че тази дъщеря ще помага и ще се наслаждава на всеки един момент от партито си. Нейната Люсила и Кати Стейнтън учеха в едно училище и бяха приятелки по онзи скучен начин, по който се сприятеляваха деца, събрани заедно от родителите си. Люсила беше две години по-малка от Кати, имаше доста различен характер и веднага след като Кати завърши, пътищата им се разделиха.

Кати, мечтата на всяка майка, се беше подчинила покорно. Една година в Швейцария и след това курсове за секретарки в Лондон. След като завърши, си намери подходящата работа… нещо, свързано с благотворителни фондове… и живееше в малка къща в Уондсуърт с три съвсем подходящи приятелки. Не след дълго тя несъмнено ще се ангажира с някой прекрасен млад мъж на име Найджъл, Джеръми или Кристофър, неопетненото й лице ще се появи на първата страница на списание „Кънтри Лайф“, а сватбата, разбира се, ще бъде традиционна, с бяла рокля, с много малки шаферки и със сватбения химн.

Изабел не искаше Люсила да е като Кати, но понякога, като например в този момент, не можеше да не си пожелае любимата й, така мечтана дъщеря да се промени и да бъде поне малко по-обикновена. Но още като дете Люсила беше показала признаци на ярка индивидуалност и кротък протест. Политическите й възгледи бяха крайно леви и тя можеше да се ангажира с най-дребното нещо, с всяка кауза, която привлечеше вниманието й, с голям ентусиазъм. Тя беше срещу атомната енергия, срещу лова на лисици, срещу убиването на малки тюленчета, срещу съкращаването на грантовете за студенти и срещу засаждането на полета с ужасни иглолистни растения с цел оказване помощ на поп звездите да се сдобият с освободени от данъци приходи. В същото време проявяваше голяма загриженост за състоянието на бездомните, бедните, наркозависимите и за горките нещастници, които умираха от СПИН.

Още от ранна възраст бе много изобретателна и артистична и след шест месеца работа в Париж като домашна помощничка я приеха в Колежа по изкуствата в Единбург. Тук се сприятели с най-невероятни хора, които от време на време водеше в Крой. Те изглеждаха доста странно, но не по-странно от самата Люсила, която се обличаше от магазина „Оксфам“ и можеше да облече едновременно дантелена вечерна рокля и мъжко сако от туид и дантелени боти от времето на крал Едуард.

След като завърши арт училището, тя остана в Единбург, но напълно се провали в опитите да намери каквато и да е работа, за да се издържа. Никой не беше склонен да купува неразбираемите й картини и нито една галерия не пожела да ги изложи. Живееше в таванско помещение на „Индия стрийт“ и се издържаше, като чистеше къщите на други хора. Това се оказа неочаквано печелившо и веднага щом успя да събере достатъчно, за да си плати билета за ферибота през Ламанша, замина за Франция само с раница на гърба и с художническите си принадлежности. Когато за последно чу за нея, дъщеря й живееше в Париж при някаква двойка, която беше срещнала по пътя. Всичко това беше много притеснително.

Дали щеше да си дойде у дома? Изабел можеше да й пише, разбира се, на пощенския адрес до поискване, който дъщеря й бе оставила. „Скъпа Люсила, бъди тук през септември, защото си поканена на танците на Кати Стейнтън.“ Малко вероятно беше Люсила да обърне внимание. Тя никога не бе харесвала официалните партита и не можеше да измисли какво да каже на младите мъже с добър произход, които срещаше на тях. „Мамо, те са наистина невероятно старомодни. И косата на всички тях е като туид.“

Тя беше невъзможна. Но пък и беше толкова сладка, мила, забавна и преливаща от любов и ужасно много й липсваше.

Изабел въздъхна:

— Не зная. Не вярвам да дойде.

— О, мила. — Верена изразяваше съчувствие, което не правеше нещата по-добри. — Никога не се знае. Ще й изпратя покана. Кати много ще се зарадва да се видят.

Лично Изабел се съмняваше.

— Танците ви тайна ли са, или може да говоря за тях? — попита тя.

— Не, разбира се, че не са тайна. Колкото повече хора знаят, толкова по-добре. Вероятно някои ще предложат да дадат вечерни партита.

— Аз ще дам вечерно парти.

— Ти си светица.

Те можеха да седят там и да правят планове цяла вечност, ако Верена изведнъж не се сети за работата, която имаха.

— Господи, забравих за онези бедни американци. Те ще се чудят какво ни се е случило. Сега виж… става дума… — Тя порови в бюрото си и намери листове с инструкции. — Става дума за това, че двамата господа са прекарали по-голямата част от времето си в игра на голф и биха искали да играят и утре, поради което ще пропуснат пътуването до Гламис. Вместо това организирах кола да дойде да ги вземе от Крой в девет часа сутринта и да ги закара до Гленийгълс. Със същата кола ще се върнат някъде следобед, когато приключат играта си. Но дамите искат да ходят в Гламис, затова ако можеш да ги върнеш тук някъде към десет часа, ще могат да се включат в групата на другите, които ще пътуват с дилижанса.

Изабел поклати утвърдително глава, като се надяваше да не забрави нищо от инструкциите. Верена беше толкова компетентна и способна и по стечение на обстоятелствата — нейна шефка. Централният офис на „Скотиш Кънтри Турс“ бе в Единбург, а Верена беше местният координиращ агент. Именно тя се обаждаше на Изабел всяка седмица, за да й каже колко гости да очаква (лимитът беше шест, тъй като тя нямаше място за повече), както и да я осведоми за всички малки особености или личностни проблеми на нейните гости.

Обиколките започваха през май и продължаваха до края на август. Те траеха по седмица и следваха утвърден маршрут. След като пристигнеше от Ню Йорк, групата започваше престоя си в Единбург, където два дни разглеждаха пограничните области между Англия и Шотландия и самия град. Във вторник пристигаха с дилижанса в Релкърк, където задължително се довлачваха около Олд Кърк — местния замък, и градината на „Нешънъл Тръст“. После се отправяха за Корихил, където ги настаняваха при различни домакини. Сряда беше денят за замъка „Гламис“ и за живописна разходка до Питлохри, а в четвъртък те отново тръгваха с дилижанса, за да посетят планинската част на Шотландия, Дийсайд и Инвърнес. В петък се връщаха в Единбург, а в събота поемаха от летище „Кенеди“ за вкъщи.

Изабел беше сигурна, че по това време всички бяха вече напълно изтощени.

Верена бе привлякла Изабел в бизнеса преди пет години. Тя й обясни какво е необходимо, и й даде фирмената диплянка, за да я прочете. Текстът беше прочувствен.

Останете като гост на частен дом. Почувствайте лично гостоприемството и историческата величественост на някои от най-красивите шотландски домове и се запознайте като приятели с древните фамилии, които живеят в тях…

— Ние не сме древна фамилия — бе отбелязала Изабел.

— Достатъчно древна.

— И Крой не е точно исторически.

— Става дума за някои части. А и вие имате много стаи. Това нещо всъщност има значение.

Точно това беше нещото, което убеди окончателно Изабел. Предложението на Верена дойде в момент, когато богатствата на фамилията Балмерино във всяко едно значение на думата бяха в лошо състояние.

Бащата на Арчи — вторият лорд Балмерино и най-чаровен и непрактичен мъж, беше починал, оставяйки имението в известен безпорядък. Неочакваната му кончина изненада всички и поради този факт пищната погребална церемония обра по-голямата част от наследеното семейно богатство.

С грижите за двете деца — Люсила и Хамиш, в разгара на образованието им, за голямата и неподходяща къща и за земите младото семейство Балмерино се сблъска с някои проблеми. Арчи по онова време все още беше редовен войник. На деветнайсетгодишна възраст той постъпи в Предания на Кралицата шотландския полк просто защото не можеше да измисли нищо друго, което той лично желаеше да прави. Независимо че си бе поживял добре по време на службата си в полка, Арчи не беше благословен с амбицията да успее и знаеше, че никога няма да стане генерал-майор.

Да запазят Крой, да живеят там, каквото и да става, се превърна в техен приоритет. Крояха оптимистични планове — Арчи да напусне армията и докато е още млад, да си намери някаква работа. Но тогава го извикаха на последна мисия с полка в Северна Ирландия. Полкът се завърна след четири месеца, но Арчи се прибра в Крой едва след осем месеца и на Изабел й бяха нужни осем дни, за да осъзнае, че въпреки рехабилитацията му каквато и да е работа беше немислима за момента. В нещо като отчаяние през дългите безсънни нощи тя осъзна в какво тежко положение се намираха.

Но имаха приятели, по-конкретно Едмънд Еърд. Като разбра тежестта на ситуацията, той се премести и пое контрола. Именно Едмънд намери наемател на семейната ферма и именно той пое отговорност за ловния участък за яребици. Заедно с Гордън Гилък — пазача, наблюдава изгарянето на обраслите с храсти равнини и поддръжката на стрелбищата и след това остави цялата грижа на сдружение от бизнесмени от Юга, като задържа за себе си един участък и за Арчи — половин.

Да бъде отменена поне в част от грижите, за Изабел беше голямо облекчение, но приходите си останаха сериозен проблем. Съществуваше още някакъв наследен капитал, но той бе вързан с акции и облигации и беше единственото, което Арчи можеше да остави на децата си. Изабел имаше малко собствени пари, но те, дори прибавени към военната пенсия на Арчи и към пенсията за шейсетпроцентова инвалидност, не представляваха голяма сума. Ежедневните разходи само за издръжката на къщата и за храната и дрехите на семейството останаха като постоянен извор за тревоги, затова предложението на Верена, стряскащо в началото, де факто бе като отговор на молитва.

— О, хайде, Изабел. Ти можеш да се справиш без проблем.

И Изабел осъзна, че наистина може. В крайна сметка беше свикнала да ръководи голямата къща и да посреща гости. Докато бащата на Арчи беше жив, постоянно трябваше да се организират домашни партита заради лова или заради танците през септември. По време на училищната ваканция Крой се изпълваше с приятелите на децата, а Коледа и Великден не минаваха без посещения на цели семейства, които идваха, за да изкарат заедно с тях празниците.

В сравнение с всичко това предлаганата от Верена работа изобщо не изглеждаше трудна. Би отнело само два дни от седмицата през четирите летни месеца. Със сигурност нямаше да е много задължаващо. И… мислено се усмихна… би било много стимулиращо за Арчи — хора, които идват и си отиват. Като помага да бъдат забавлявани, може да се заинтересува и това да повдигне духа му, който за съжаление се нуждаеше от това.

Това, което тя не беше разбрала и което мъчително й се наложи да научи, беше, че да забавляваш платени гости, е много по-различно от това да посрещаш собствените си гости. Не можеш да спориш с тях, единствено можеш да стоиш с тях в приятелска тишина. Нито можеш да им позволиш да се вмъкнат в кухнята и да обелят купа картофи или да направят салата. Истинската пречка беше това, че те си плащаха. Това поставяше гостоприемството на съвсем различно ниво, защото това означаваше, че всичко трябва да е идеално. Обиколката не беше евтина и както Верена постоянно настояваше, на клиентите трябваше да се дава стойност за техните долари.

Имаше определени писмени инструкции, разпечатани на специална брошура за домакини. Всяка спалня трябваше да е със самостоятелна баня, за предпочитане граничеща със стаята. Леглата трябваше да имат електрически одеяла, а стаите — да се отопляват с централно парно. Също така при необходимост трябваше да има допълнително отопление… за предпочитане истинска камина, но ако това не бе възможно — електрическа или газова камина. В стаята трябваше да има свежи цветя.

(Като прочете това, Изабел изпита известно раздразнение. За какви се мислеха? Никога в живота си тя не беше настанявала гости, без да е държала на тоалетката да има свежи цветя.)

След това имаше още правила за закуската и за вечерята. Закуската трябваше да е силна и обилна; портокалов сок, кафе, чай, да има всичко. Вечер трябваше да се предложи коктейл и да има вино по време на вечеря. Това хранене трябваше да се сервира официално, със свещи, кристални чаши и сребърни прибори, да се състои поне от три ястия и да бъде последвано от кафе и разговор. Можеше да се предложат и други развлечения, макар и малко вероятни. Малко музика… може би изпълнение на гайда…?

* * *

Презокеанските посетители ги очакваха в гостната на Верена. Верена енергично отвори вратата.

— Извинете, че се забавихме толкова. Само една-две дреболии, които трябваше да уточним — каза тя с най-добрия си наставнически тон, който не допускаше въпроси или възражение. — Вече сме тук, а това е вашата домакиня, която ще ви отведе в Крой.

Все пак днес заради студеното време зад решетката на камината блещукаше малък огън и край него, разположени на фотьойли и дивани, бяха седнали четиримата американци. За да минава времето, смаяни гледаха по телевизията крикет. При влизането на домакините те се изправиха на крака, обърнаха усмихнатите си лица, а и един от мъжете се наведе и любезно изключи телевизора.

— Сега да ви запозная. Господин и госпожа Хардуик и господин и госпожа Франко. Това е вашата домакиня за следващите два дни. Лейди Балмерино.

След като си стиснаха ръцете, Изабел разбра какво имаше предвид Верена, когато описа седмичните гости като малко по-енергични от обичайното. По някаква причина „Скотиш Кънтри Турс“, изглежда, привличаше клиенти в изключително напреднала възраст и понякога те бяха не просто гериатрични, а и в нестабилно здравословно състояние — задъхващи се или стъпващи неуверено. При все това тези две двойки едва бяха прехвърлили средна възраст. Бяха с посивели коси, разбира се, но видимо кипящи от енергия и всички със завиден тен. Семейство Франко бяха ниски на ръст и господин Франко бе много плешив, а семейство Хардуик бяха високи, мускулести и слаби и изглеждаха така, сякаш живееха на открито и правеха много упражнения.

— Боя се, че малко закъснях. — Чу се Изабел да казва, макар идеално да знаеше, че не е така. — Но можем да тръгваме, когато сте готови.

Те бяха готови веднага. Дамите взеха дамските си чанти и красивите си нови шлифери марка „Бърбери“ и малката групичка премина в строй през хола и излезе в антрето. Изабел отиде да отвори задните врати на минибуса и докато тя стори това, мъжете домъкнаха и довлачиха големите куфари през чакъла и й помогнаха да ги натовари. (Това също беше новост. Обикновено тя и Верена трябваше да вършат тази работа сами.) Когато всичко беше качено и в безопасност, тя затвори вратите и ги заключи. Семейство Хардуик и семейство Франко си взеха довиждане с Верена.

— Но — каза Верена, — дами, аз ще ви видя утре. И се надявам голфът да ви достави истинско удоволствие. Ще се влюбите в Гленийгълс.

Вратите бяха отворени и всички се качиха вътре. Изабел зае мястото си зад волана, закопча си колана, запали и потеглиха.

* * *

— Извинявам се за времето. Все още не сме имали топло време.

— О, това изобщо не ни притеснява. Ние съжаляваме, че трябваше да излизате в такъв ден, за да ни вземете. Надяваме се да не е твърде голям проблем.

— Не, изобщо не е. Това ми е работата.

— Имаме ли много път до дома ви, лейди Балмерино?

— Около осемнайсет километра. И бих предпочела да ми казвате Изабел.

— Защо, благодаря, така да бъде. Аз съм Сюзън, съпругът ми е Арнолд, а семейство Хардуик са Джо и Майра.

— Осемнайсет километра — каза един от мъжете, — това не е малко разстояние.

— Да. Всъщност съпругът ми обикновено идва с мен при тези пътувания. Но му се наложи да отиде на събрание. Ще си бъде у дома за чая и тогава ще се запознаете с него.

— Лорд Балмерино с бизнес ли се занимава?

— Не, не е на бизнес съвещание. Църковно събрание. Църквата на селото ни. Трябва да съберем някакви пари. Дребна работа. Но дядото на съпруга ми я е построил и затова той изпитва нещо като семейна отговорност.

Отново бе започнало да вали. Чистачките на предното стъкло се движеха непрестанно. Може би разговорът щеше да отклони вниманието от немотията наоколо.

— За първи път ли идвате в Шотландия?

Двете дами, прекъсвайки се взаимно една друга като хармонично дуо, й разказаха, че мъжете са идвали и преди, да играят голф, но че сега за първи път ги придружават съпругите им. И че харесват всеки инч от това място и че са полудели в магазините на Единбъроу. Валяло, разбира се, но това не им било попречило. Те имали своите нови „Бърбери“ и двете решили, че дъждът правел Единбъроу да изглежда по-исторически и романтичен и че те си представяли как Мери и Ботуел^[1] яздят заедно по хълма към Роял Майл^[2].

Изабел ги попита от коя част на Щатите са.

— Щата Ню Йорк. От Рей.

— От крайбрежието ли сте?

— О, разбира се. Децата ни плуват всеки уикенд.

Изабел можеше да си представи. Можеше да си представи онези деца, почернели и обгорели от вятъра, натъпкани с витамини и фрешове от портокал и здраве, носещи се по гладкото синьо море под закривеното крило на снежнобял грот. И слънце. Синьо небе и слънце. И така ден след ден, така че да можеш да планираш мачове по тенис и пикници и вечерно барбекю и да знаеш, че няма да вали.

Такива бяха летата в спомените й. Безкрайните безцелни лета от детството. Какво беше станало с онези дълги светли дни, ухаещи сладко на рози, когато човек трябваше да се прибира вътре единствено за да хапне, а понякога даже и това не се налагаше? Да плуваш в реката, да мързелуваш в градината, да играеш тенис, да пиеш чай под сянката на някое дърво, защото беше твърде горещо навсякъде другаде. Тя си спомняше за пикници в полето, което трептеше на слънчевата светлина, за пирена, твърде сух, за да се запали огън, за чучулигите високо в небето. Какво се беше случило с нейния свят? Каква космическа катастрофа беше преобразила онези светли дни в тъмен и просмукан мрак седмица след седмица.

Беше не само времето, а и фактът, че времето правеше всичко още по-лошо. Като това, че Арчи е с отрязан крак и че трябва да се държиш добре с хора, които не познаваш, защото ти плащат пари, за да спят в свободните ти стаи. И да си уморен през цялото време, и никога да не си купуваш нови дрехи, и да се тревожиш за таксата за училище на Хамиш, и да ти липсва Люсила.

Тя се чу да казва с известно усилие:

— Това е единственото ужасно нещо на живота в Шотландия.

За момент, може би изненадани от нейното избухване, никой не коментира думите й. След това една от дамите проговори:

— Моля, не ви разбрах?

— Съжалявам. Имах предвид дъжда. Толкова сме уморени от дъжда. Имах предвид тези ужасни лета.