Ръсел Къркпатрик
Дясната ръка на Бога (21)

Глава 19
В лагера на врага

Мракът постепенно се превърна в светлина, а с нея мъченията започнаха отново. Към обширния списък болка се бе прибавило пулсиране в дясната буза. По навик Стела повдигна ръка, за да докосне увреденото място, но усилията й бяха напразни. Тогава тя осъзна осакатеността си — както всяка сутрин.

Бе преметната върху нечие рамо, отпуснала глава на кръста му. Не беше Рушителят — него можеше да види зад себе си, ако леко повдигнеше глава. Макар че усилилата се болка я разубеди да повтори движението. Две отсечени до китките ръце, едната бинтована, напомняха за вчерашните събития. Но споменът за поражението на Рушителя не можеше да спомогне за обгърналата я тъма.

Дори нападението през нощта не бе успяло да я изтръгне от вцепенението. Тя сама бе дошла на себе си с отчаян вик, озовала се на дъното на лодка, тласкана от два тъмни силуета. Около нея долитаха крясъци и кънтенето на стомана. Ужасяващо познат звук. Стела се бе опитала да се повдигне на една от седалките, за да види какво става — и да привлече стрела, ако има късмет. Но стрели нямаше, само мъже в канута, гребящи енергично около редица лодки. Объркана от внезапното си свестяване, влудявана от неспирната болка, Стела дори не беше сигурна на коя от двете сили — гребните лодки или канутата — принадлежи. Внезапно движение на лодката бе я накарало да удари глава в планшира. Над нея двама се бяха вкопчили, а сетне бяха паднали във водата. Тя бе чула мятането им, после бе настъпила тишина.

Сега тя се беше събудила отново. Не можеше да си повдигне главата, но можеше да преброи чифтовете крака, макар че това й отне време. Дванадесет. За неопределен период тя отново изпадна сред чернота, сетне се събуди с това число, запечатано в ума й, но не можа да се сети какво означава то. В един момент тя бе оставена върху хладния килим в палатка, където грижовни ръце я нахраниха.

— Дванадесет — промърмори тя, като че тази бройка носеше някаква важност. Човекът, който й подаваше лъжици супа, не отговори, ала нещо влажно докосна челото й. Стела насила отвори очи. Накара ги да се съсредоточат върху кръглото насълзено лице, върху тъжната уста, която никога нямаше да отрони друга дума. Със здравата си ръка тя се протегна и погали лицето му — с допира душата й се сви. Нечленоразделният крясък, който тя бе сдържала толкова дълго в желанието си да не се признае за победена, сега намери изблик в ридания.

— Дванадесет — рече Стела отново, когато се успокои. — Остават дванадесет и никакви ръце.

Това изглежда звучеше смислено за евнуха, който кимна, а очите му блестяха опасно, сякаш самият той има заслуга за осакатяването на Неумиращия и унищожаването на Махди Дащ. Дванадесет. Стела щеше да брои, докато не останеше никой от тях.

 

 

Лийт и Грайг се прегърнаха в сянката на Иннската порта под лъчите на пролетното слънце. Стрелоносителят разказа накратко случилото се — историята не носеше очакваната радост. Лийт обгърна с шепи ръцете на приятеля си и каза от дъното на душата си:

— Как може една победа толкова да прилича на поражение?

Младият немохаймски войник нямаше отговор, ала видимо се радваше, че е намерил господаря си жив.

Геинор разказа за южната армия, а пълководците на Фалта възкликнаха изненадано, когато чуха колко близо до брудуонците се намира съюзническият лагер.

— Има вероятност още да не знаят за присъствието ни — добави Геинор, — тъй като ни разделя един хълм. Но несъмнено ще очакват атака тази сутрин.

— Що се отнася до това, как бихме могли да ги нападнем? — каза началникът на стражата. — Те още държат пленници. Някой може да смята, че смъртта на заложниците е цена, която си струва да бъде платена, за да се прочисти Фалта от брудуонската заплаха, но аз самият не бих подкрепил подобен план.

— Те са пленници, надвити в битка — каза върховният вожд на фенните чрез жреца си, който му служеше за преводач. — Ще трябва да понесат последствията.

— Не и докато аз командвам — решително заяви Лийт. — Трябва да обмислим действията си внимателно.

— Но бързо — додаде Геинор. — Бъдете уверени, че брудуонците ще са готови за нападението ни, може би дори подготвят свое.

— Тогава предлагам фалтанските командири да дойдат с нас в лагера и да се срещнат със саристанския адмирал — каза Грайг. — Той е умен човек и може да измисли начин.

Лийт се усмихна към младежа, чието вълнение, че му е била поверена подобна задача, още личеше.

— Южняшкият контингент пред Струърската порта ще наглежда града, докато ни няма — каза Фарр. — Трябва да атакуваме сега, преди враговете да са успели да се опомнят. Ако не го сторим, има вероятност да се окажем в същото положение като при Просеката.

— Добре казано! — викна Ейксхафт. — За мнозина трябва да мъстим!

Всички лозиански пълководци изкрещяха одобрително.

— Така да бъде — рече Лийт. — Върви и кажи на родителите ми, че сме отишли да говорим с южните предводители — обърна се той към един вестоносец. — Ще се върнем по-късно днес.

След час Носителят на Джугом Арк бе представен на адмирала на саристанския флот. Двамата моментално изпитаха симпатия един към друг. Адмиралът предложи на Лийт съюзничеството на своя крал и му предостави командването на южната армия. Лийт се съгласи, сетне веднага обяви капитана за неин водител, като не пропусна да му благодари за оказаната помощ. Заедно с офицерите си, двамата седнаха да закусят и да поговорят за приключенията си, изчаквайки завръщането на изпратените съгледвачи.

Скоро беше пристъпено и към същината на проблема.

— Не вярвам, че ще е възможно да спасим толкова много пленници без масивни действия — каза му адмиралът. — Ако брудуонците видят, че битката не се развива в тяхна полза, те или ще убият, или ще заплашат да убият пленниците си. На тяхно място бих направил именно това. — Лийт не очакваше подобни думи от любезния мъж и очите му се разшириха от изненада. — Може да се наложи да преговаряме.

— Но ние не разполагаме с нищо, което те искат! — протестира Грайг, сетне веднага се поправи: — Предполагам, че пощадяването на живота им може да се сметне за предложение.

— Няма да преговарям с мъжа, убил брат ми — заяви Лийт.

— Дори и ако това ще спаси хиляди пленници? — меко го попита Геинор.

— По никаква причина!

Хауфутът се изправи, отиде до Лийт и сложи ръка върху рамото му.

— Те имат и друго, което искаме — рече тихо той. — Какво би им дал в замяна на Стела?

Лицето на Лийт пребледня при споменаването на това име.

— Не зная, не зная! Не ме карай да решавам между нейния живот и други двадесет хиляди живота!

— Може би ще намерим отговора, ако самите ние отидем да шпионираме в лагера им — замислено рече адмиралът. — Понякога един поглед към бойното поле донася съвет, който планирането не може.

Желанието да стори нещо, а не просто да бъде наблюдател на събитията, започна да обзема Лийт.

— Да — каза юношата от Лулеа. — Ще отидем и ще огледаме лагера им.

 

 

Седмина лежаха скрити зад раззеленилите се храсти на средата на един склон. В подножието на склона, на около петстотин крачки от храстите, се разгръщаше брудуонският лагер. Палатките им бяха подредени в поредица концентрични кръгове, в средата на които се намираха все още вързаните пленници, все така оставени под открито небе. Седмината видяха как около дузина мъже в сиви наметала изникват от равнината на юг, отправили се към стана. Скоро те също потънаха в лагерната дейност.

Брудуонските постови бяха нащрек, а пленниците бяха охранявани добре. Събиращи фураж отряди непрекъснато шареха около лагера, което изнервяше Лийт. Към неспокойствието му се прибави и гледката на коловете, издигащи се в средата на лагера. Към два от тях имаше привързани тела.

— Да приемем, че единственият ни избор е да ги нападнем — прошепна адмиралът. — Какъв е най-добрият начин да го сторим?

— Спускаме се право надолу — отвърна Фарр. — Ако съсредоточим атаката си в едно място, ще проправим път за пленниците, през който да избягат. С малко късмет смятам, че ще успеем да спасим повечето от тях.

— Ами ако нямаме късмет? — попита саристанецът. — Тогава?

Фарр стисна устни, въздържайки се от хаплив отговор. Лийт можеше да предвиди резултата от подобна стратегия. Продължителна битка с многобройна и добре обучена армия. Избиването на всички пленници, включително с екзекуции, предназначени да обезсърчат и стреснат атакуващите. И никакво решение, освен ако Рушителят не се появи, възстановил силата си.

Геинор прочисти гърло.

— Аз бих предложил друг подход. Можем да се възползваме от прикритието, което този хълм предлага, и да доведем силите си много близо. Тогава бързо заобикаляме брудуонците, предотвратявайки снабдяването им с провизии. Обсада. В един момент те ще бъдат принудени да приемат условията ни.

— Кажи ми, тате — поде Грайг, — кои ще бъдат първите, които ще умрат от глад? Дали брудуонците ще държат пленниците си сити, докато самите те умират от глад? Твоята стратегия е просто по-бавна версия на това, което предлага Фарр Сторрсен.

Възрастният царедворец не се обиди, а се усмихна широко на сина си.

— Значи остават само преговорите, така ли? — мрачно попита Ейксхафт. — Какво ще заменим — безопасен път до границата за част от пленниците или ще бъдем принудени да им отстъпим част от земите си?

— Изглежда ще трябва да сформираме делегация. — Саристанският адмирал се навъси, сетне поклати глава. — Или това, или изчакваме да видим какво ще се случи.

Той започна да обсъжда този вариант с мъжете от Немохайм. Лийт се приведе към Фарр и прошепна в ухото му:

— На какви езици говорят брудуонците?

Винкулчанинът изглеждаше объркан от въпроса.

— Бойците, с които се биехме, разговаряха помежду си на своя си език. Звучеше ми като някакъв брътвеж. Но забелязах, че войниците с нагръдници в различен цвят използват вариант на нашия общ език. Защо? Защо да е от значение на какъв език говорят?

Но Лийт вече се беше обърнал.

— Подръж — тихо каза младежът на Ейксхафт и подаде Джугом Арк на сепнатия фодрам. Сетне, преди някой от останалите да е успял да го спре, Лийт излезе от храстите и пое надолу към лагера.

— Лийт! — просъска Грайг. — Лийт!

Само че младежът от Лулеа или беше прекалено далеч, за да го чуе, или избра да не обърне внимание. Ужасът им се превърна в паника: дали момчето си беше изгубило ума, или бе попаднало под влиянието на някаква мощна магия, принудила го да се разкрие? Може би му бе хрумнал някакъв план? Каквато и да беше причината за тази му налудна постъпка, шестимата можеха единствено да изчакват. Не се осмеляваха да напуснат прикритието си.

Хауфутът прокара длан по потното си лице.

— Никой ли от вас не се досеща какво възнамерява да стори? — Той се вгледа в неразбиращите им лица. — Ще размени себе си срещу пленниците, ето какво.

— Значи отива на смърт — тъжно рече адмиралът.

— Да — съгласи се кметът на Лулеа. — Но мисля, че той иска точно това.

 

 

Прекалено дълго пленник на събитията, прекалено много отговорност без истинска сила, прекалено дълго следвал пътищата, очертани предварително. И докато бяха лежали в храстите, отново изчаквайки, нещо в Лийт се бе възпротивило. Той копнееше за чиста, проста, ясна постъпка, не обърканата каша от политика и войски, размятала го из света. Дело, което да го очисти от всички досегашни грешки и многочислената вина, която все още го измъчваше. Ако успея да спася само един, ако намаля бройката само с един, ще се почувствам по-добре.

Планът бе разцъфнал в ума му и Лийт бе действал веднага, без да се впуска в разсъждения — страхливост под прикритие — които щяха да стъпчат крехкия цвят. Огромна вълна облекчение съпровождаше слизането му по склона. Най-сетне. Да стори нещо, за което само той беше отговорен. За което само той щеше да страда, ако допуснеше грешка! И когато осакатеното, но все още красиво лице изникна пред очите му, той ускори крачка.

 

 

— Спри! — ревна пазач със зелен шарф. — Идентифицирай се!

Брудуонецът държеше копие в ръцете си и се мръщеше към приближаващия лагера. Другарят на войника пристъпи напред, за да огледа натрапника.

— Съжалявам — изрече новодошлият, служейки си с чепата пародия на общия език. — Бях откъснат от ротата. Изгубих си червения нагръдник в един храст. Искам разрешение да се присъединя отново…

— Да се присъединиш отново? Само какво те чака! По-добре да беше избягал, отколкото да се връщаш без меч и нагръдник. Рудос може вече да го няма, но това не означава, че дисциплината е омекнала!

И часовият започна да описва наказанията, които щели да последват явяването на Лийт. Другарят му намираше това за много забавно.

Младежът търпеливо изчака описанията да приключат.

— Изчезвай тогава! И знай това! Неумиращият се върна само с малка част от безценните си Повелители. Мисля, че нещо се е объркало. Ако е така, боговете да са на помощ на всеки, пипнат в прегрешение!

Стройният непознат им благодари с чудатите си думи, сетне пое в противоположна посока на палатките на червените. Постовият понечи да викне подире му, но другарят му го спря, изтъквайки, че предстоящото наказание на глупака ще им предостави отлично развлечение.

— Може би и той ще бъде изгорен по подобие на господаря си. — Двамата се засмяха, преди да възобновят дежуренето си над полята и хълмовете на запад.

 

 

Лийт знаеше, че оцеляването му зависи от откриването на нагръдник и задача — второто в някоя част на лагера, където говоренето на общия език да е оправдано. Той трескаво диреше сред палатките, докато не попадна на редица жълти нагръдници, приготвени за изпиране. Повечето от тях бяха покрити с кръв. Лийт се огледа, изчака подходящ момент и грабна един от по-чистите. Как ли се е казвал човекът, чиято кръв е изцапала плата? Просто един от бройката в ума му…

А сега да намери място, където да не привлича внимание…

— Ти! — изстреля глас, остър като камшичен удар. — Жълти! Какво правиш извън зоната си?

Лийт рязко се извърна по посока на гласа. Притежателят му беше широкоплещест мъж със син шарф, който много приличаше на началника на инструърската стража. Но обноските му бяха далеч по-безцеремонни.

— Е? Имаш ли обяснение?

С празен ум, Лийт заекна:

— Бях изпратен…

— Няма значение! Освен ако не те е изпратил самият Повелител на Брудуо, забрави заповедите си и ела с мен. Проклетите чиновници не ми дават достатъчно пленници, а двамата, които ми предоставиха за нужниците, са прекалено измършавели. Мърша приживе! — Командирът се засмя на шегата си, сетне забоде пръст в гърдите на Лийт. — Така че това ще ти запълни деня, момчето ми.

Той пъхна пръст в яката на Лийт и го затегли подире си.

Така притежателят на Джугом Арк прекара рискования си следобед в брудуонския лагер, като копаеше нужници. Макар това да беше най-неприятната работа, която бе вършил през живота си, Лийт мълчаливо благодареше за късмета си, защото тя му гарантираше, че никой няма да се приближава до него. Нагръдникът му отдавна вече не беше жълт, а ботушите…

На моменти синият шарф идваше да провери напредъка му и след задължителното изръмжаване се оттегляше. Ръцете на Лийт се покриха с мазоли, но той си припомни Стела, изкачваща се към подиума, и се постара да забрави болката.

Точно преди залез синият шарф дойде при Лийт.

— Свободен си — изръмжа той, но в гласа му се долавяше и уважение. — Ти си добър работник. Искаш ли да подпиша формуляра ти?

— Не! — остро каза Лийт. Какъв формуляр? С мъка си наложи да остане спокоен. — Не — ще дойда по-късно. Първо да довърша дупката, после подпис.

Брудуонецът поклати глава на глупостта му. Само че не беше негова грижа какво ще се случи с младежа, ако бъде заварен извън зоната си след настъпването на вечерния час.

— Добре. Потърси ме като станеш готов. Ще получиш допълнителна надница.

Лийт му се усмихва, докато онзи не се оттегли, сетне се спусна в дупката, която беше изкопал, и я покри. Макар и неприятно скривалище, щеше да му позволи да остане незабелязан.

 

 

Младежът от Лулеа изчака да се стъмни, чудейки се как ли останалите са посрещнали плана му. Не бе имал време да се замисля над това. Само се надяваше, че няма да решат да нападнат лагера заради него. Тогава щеше да има още числа…

Родителите му също щяха да се притесняват. И за тях също не беше помислил. Загубата на големия им син им беше причинила достатъчно страдания. Кърр също бе страдал много.

Лийт се нуждаеше от още време, за да размисли над разказаното от фермера. Колкото и невероятно да звучеше, изглежда носеше и истина. Даровете на Хал бяха дошли от място, различно от Северните покрайнини на Фирейнс. Кой ли е бил баща му?

Образ, два образа, блеснаха в ума му.

Със страх Лийт гледаше към поредното парче от обширния пъзел. Образ, съставен от два сходни: Стела куца по стълбите, с деформирана дясна половина, несъмнено от мъченията на Рушителя. Хал куца сред полето, с деформирана дясна половина.

Възможно ли беше? Но какво бе казал Кърр за Тинеи? Тя също била измъчвана. Какво беше казал? Лийт не можеше да си спомни, макар нещо да му нашепваше, че това знание е ключово. Още едно парче и ще разбера всичко.

Той се съсредоточи. Време беше да изпробва идеята, започнала да се оформя у него от нощта, която бе прекарал в залата на Конал Безстрашни. Ако идеята не проработеше… предстоеше му рискованото връщане обратно, подправено със знанието, че се е излагал на опасност напразно. Лийт си пое дъх, стрелвайки поглед към дясната си ръка. Тази нощ не беше Стрелодържец. И ако беше прав, нямаше и нужда да бъде.

Ти говори с мен в рицарската зала, обърна се Лийт към гласа в ума си. Тогава не носех Джугом Арк със себе си.

<Да. Разговарял съм с теб и преди да я намериш.>

Значи огненият сън в мазето на Фоилзи…?

<Не беше просто сън.>

Предполагам трябва да ти благодаря. Макар да не зная за какво точно благодаря.

<Що се отнася до това, помисли внимателно какво сънува.>

Огън? Не осъзнавах, че Огнедарът може да бъде предаден по такъв начин. Кажи ми, колцина щяха да бъдат спасени, ако се бях научил да го използвам по-рано?

<Не мислиш достатъчно задълбочено. Какво прави огънят?>

Той… изгаря.

<Да. Огънят на живота изгаря натрупаните мъки и навици, които пречат на хората да живеят. Той не прибавя нищо, той отнема. Той лекува, като извлича отровата. Той не е оръжие. Никой не би могъл да те научи да използваш Стрелата като оръжие.>

Но… нали е била използвана като оръжие от Бога?

<Точно ти би трябвало да знаеш, че Най-възвишеният може да използва всичко. Но дори Рушителят би могъл да използва Огъня, за да се излекува, ако това бе истинското му желание.>

Но защо Огънят не ме излекува?

<Помниш ли когато ти и брат ти си играехте в спалнята в Лулеа? Ти затваряше вратата, за да можете да се отделите във вашия собствен свят. Стаята изстиваше бързо, нали? По същия начин Огънят пламти в една стая в ума ти, придавайки ти силата, например, да командваш други. Нима миналогодишният Лийт би могъл да стори това? Но някои от другите стаи остават студени.>

Лийт се засмя — звук, несъответстващ на подобно място.

Същият Хал. Винаги говори с гласа на истината. Неизменно прав.

<Значи си разбрал, че гласът идва от Огъня, не от Стрелата. Какво друго си осъзнал?>

Че не се нуждая от Джугом Арк, за да си служа с Огнебитието. Че онези, които нямат Огън, могат да държат Джугом Арк, но не могат да я използват, защото не притежават вътрешния плам. Че те притежават друга вътрешна сила, базирана на друг елемент. Че Стрелата изгаря онези от Огъня, които не са получили Огнедара, защото когато Огънят пада, той прогаря битието на плътта, както би казал Кроптър. Че Джугом Арк е това, което каза Фемандерак в началото: просто символ. Че в действителност аз самият съм лекувал и сътворявал илюзиите. Че мога да продължа да го правя и без Стрелата.

<И?>

И че мога да продължа с това, което планирах да сторя без нея. Гласът се засмя.

<Значи все пак си слушал брат си. От теб ще излезе мистик. Сега върви! Не ти остава много време. И чуй този съвет: не се изненадвай, ако нещата се развият малко по-различно от очакванията ти. Повече от един човек ще спечели — или ще изгуби — от това, което ще сториш тази нощ.>

Трябвали думите за бъдещето винаги да са толкова неясни?

<Не са по-неясни от всички останали, но изискват размишление. Върви, Лийт!>

Никога няма достатъчно време да те попитам всичко, което ме интересува, въздъхна Лийт, докато се надигаше от дупката.

Над брудуонския лагер се беше спуснала нощ. Облаците бяха скрили луната, за да откраднат среброто й. Няколко факли пламтяха пред офицерските палатки. По протежение на лагера горяха стражеви огньове. Тази светлина, заедно с моментните проблясъци откъм войнишките палатки, трябваше да отбягва Лийт. Той се съсредоточи, представяйки си, че посяга към силата на Джугом Арк…

… и моментално усети, както знаеше, че ще усети, още два Огъня в лагера. Един голям, чиято яркота бе поне равна на тази на Стрелата, както и един много по-дребен, по някакъв начин обграден от болка. Лийт се усмихна доволно, после се обърна към пламъците — и двата се намираха в една и съща посока. Ами ако са заедно?

Той закрачи сред лагера. Бе почувствал пламъците в южния край на стана, което щеше да е добре за бягството, но в настоящия момент криеше опасност. Как Хал беше изплел мрежата на невидимост, с която беше прикрил армията? Нямаше значение. Лийт не се нуждаеше от нея. Трябваше да внимава да не вдига шум — в това се криеше най-голямата опасност.

Младежът стъпваше леко сред хладната трева, вече започнала да се покрива с роса. От дясната му страна се издигаше голяма палатка — проблясващите светлини очертаваха гротескни силуети върху платнището. До него достигаха приглушени разговори, примесени със смях. Не това беше мястото, вътре нямаше Огън. Лийт подмина палатката и продължи да се промъква безшумно. Както когато с Манум ловуваха лисици — не бива да вдига шум, не бива да бъде видян. Сега крачеше по тревния коридор между редица затихнали палатки. Сви встрани, за да избегне двама брудуонци, които пиеха край светлината на огнището си и играеха на зарове. Вече можеше да види търсената палатка: ето тази е!

Тук го споходи нова мисъл: ако аз мога да усещам Рушителя, дали и той може да усеща мен? Надяваше се Неумиращият да не е още и неспящ.

Лийт тихо притича към палатката, оглеждайки се наляво и надясно — и едва не се сблъска с тъмния силует, застанал със скръстени ръце, сякаш изчаква някого. В последния момент юношата успя да свие встрани, сблъсквайки се с колче. Задави го ужас. Мъжът се обърна към него, все така скръстил ръце.

— Чувам те — изръмжа глас, — но не мога нито да те видя, нито да те усетя. Покажи се.

Погледът изглеждаше насочен някъде зад Лийт. Краката бавно се придвижиха напред — те спряха на около две крачки от лежащия младеж, стараещ се да остане напълно тих.

Той не може да ме види. Защо? Да не е сляп? Или сенките са прекалено дълбоки? Но наметалото на Лийт леко сияеше в сребристо. Защо не може да ме види?

Младежът бавно се отдръпна, пълзейки. Достатъчно бързо, за да избягва закрачилите отново крака, достатъчно бавно, за да не вдига шум.

— Защо не мога да те усетя? — изръмжа мъжът по онзи специфичен начин, който Лийт съотнасяше с Повелителите на страха. Но пък този звучеше прекалено изплашен, за да е от бойците Махди Дащ. — Що за човек си ти? Къде изчезна?

Той гледаше към Лийт, но не показваше, че го вижда. Бледата светлина на луната падаше върху злостни черти, сега загрозени от паника. Лицето постепенно се успокои и мъжът се върна на мястото си.

Решил е, че му се е причуло, осъзна Лийт.

Трябваше да измине час, преди младежът да се овладее напълно. Колчето го беше разкървавило, оставяйки белег точно под ребрата. Лийт се чувстваше замаян от облекчение, ала в главата му бушуваха въпроси. Най-сетне той се почувства готов да продължи с огледа си. Този път беше по-предпазлив.

Несъмнено това беше палатката на Рушителя. Помнеше я ясно от капитулацията в Лешоядова гуша — сребърно-черното знаме, коприненото платнище. Той я обиколи. Единият източник на Огън — по-силният — се намираше в главната част на палатката, а другият беше зад разделящото ги платнище. Това означаваше, че Лийт трябва да мине край Рушителя, за да стигне до Стела.

Вероятността, че ще бъде заловен, вече биваше смятана за увереност от ума му. Неумиращият знаеше какво притежава новият му пленник. Щеше да изстиска това знание от съзнанието му, щеше да го нарани, както бе наранил Стела… Лийт едва не пое обратно. Ала в ума си продължаваше да вижда Стела, бореща се със стълбите… не можеше да я остави тук, докато имаше дори и нищожен шанс да бъде спасена.

Затаил дъх — за да не вдига шум, каза си Лийт, не защото се страхуваше — той се приближи към входа на палатката. Черната фигура стоеше на по-малко от десет крачки от него, загледана в пътеката, която отвеждаше към средата на лагера. Той не може да ме види, не може да ме види, повтаряше си Лийт, за да може думите да станат истина. Внимателно отметна платнището и се промуши под него.

 

 

Фарр разказа на Манум и Индретт за глупостта на сина им веднага щом се върна в Инструър. Търговецът просто затвори очи и въздъхна, ала лицето му се вцепени, достигнало предел, отвъд който отказваше да приема лоши новини. Индретт залитна и се отпусна на едно коляно, а очите й се наляха със сълзи.

— Защо? — ридаеше тя. — Защо му е да прави подобно нещо?

Хауфутът им каза за своята догадка. Кърр кимна, но Индретт рязко пристъпи до него, сякаш се канеше да удари стареца.

— Не! — заяви тя. — Той прие задълженията си на Стрелоносител. Не би ни изоставил по такъв начин!

Ейксхафт повдигна Джугом Арк, която светеше ярко.

— Той е още жив. Погледнете! Ако беше мъртъв, пламъкът щеше да е угаснал.

Фемандерак не каза нищо, обаче лицето му беше посивяло.

— Да, прав си — рече бързо философът, стараейки се да убеди себе си. — Джугом Арк е свързана с него. По пламъка ще знаем дали е пленен или убит.

— Но какво ще правим? — провикна се Индретт, без да прави опит да скрива мъката си. — Бихме могли да поведем южната армия и да го освободим!

— Не. — Саристанският адмирал бе неумолим. — Рискът от загуба е прекалено голям, ако предприемем непланирани действия. Може да се окаже, че оставяме Инструър, а следователно и цяла Фалта, на милостта на Рушителя. Да не предлагате да заменим хиляди животи за един?

— Да! — Индретт не беше на себе си от притеснение. — Да! Той излага на риск своя живот заради нас!

Ала събраните около нея сведоха глави и майката разбра, че няма да бъде направен опит за спасяването на сина й.

— Проклет да е денят, в който си била намерена! — изпищя жената, грабна Джугом Арк от ръката на сепнатия Ейксхафт и я заби в масата. Стрелата остана забодена, потрепвайки леко, все така обгърната в пламък. Всички лица се обърнаха към майката на Лийт. Самата тя също осъзнаваше значимостта на случилото се току-що.

Сега всички погледи бяха насочени към ръката й, която Индретт държеше протегната, с дланта нагоре, необгорена.

Жената възкликна тихо.

Слабоватият дауриански философ допря ръка до челото си, защото осъзнаваше колко много не е знаел. Кърр кимна, намерил потвърждение на собствените си подозрения. По израженията на останалите се изписваше удивление.

— Усещам го — прошепна Индретт. — Той е някъде на север, уплашен е, но е още жив. Усещам го.

Събраните бавно се отпуснаха по местата си и се приведоха напред, към Джугом Арк. Пламъкът продължаваше да грее безгрижно, докато около тях се спускаше нощта.

 

 

През стените на палатката проникваше съвсем бледа светлина, но тя беше достатъчна, за да очертае сламеника, положен на три крачки от Лийт. Завито тяло се размърда, спящо, но може би с лек сън. Знаейки, че всяко невнимателно движение може да събуди Неумиращия, Лийт започна да се придвижва наляво с изключителна предпазливост. Стъпка, вслушване; стъпка, вслушване…

Огромна бяла форма изникна пред него, разперила ръце, зинала в беззвучен вик. Преди да е успял да реагира, Лийт се озова сграбчен в мечешка прегръдка, изкарала въздуха му — юношата не можеше нито да изкрещи, нито дори да вдиша. Опита се да си послужи с Огъня, но никаква ясна мисъл не можеше да разкъса мъглата на паниката. Ръцете го издигнаха над пода и го отнесоха отвъд платнената преграда. Тук също имаше сламеник, покрит с издуто одеяло. Внезапно младежът долови огромна сила.

Пленилият го отпусна една ръка, така че Лийт можа да си поеме дъх, макар да оставаше сграбчен. Другата ръка се пресегна към горната част на сламеника, отдръпна одеялото и докосна изникналата буза с нежно, дори почтително движение. Сетне постави пръст върху устните. Спящата глава се обърна, очите се отвориха и се разшириха от изненада. Изпълниха цялото опустошено, но красиво лице.

— Лийт — рече сънено Стела. — Как си дошъл в съня ми?

Едрият мъж допря пръст и до устните на Лийт, после го пусна. Но дори и да не беше получило това предупреждение, момчето от Лулеа не би извикало — шокът му беше прекалено голям.

— Лийт. — Нежният глас бе удивен. — Ти наистина си тук. И ти ли си негов затворник?

— Не, Стела. Поне така мисля. — Той се обърна към мъжа, който сега стоеше до него, положил едната си ръка върху неговото рамо, а другата върху това на Стела. Кръглата му глава се поклащаше. — Не, не съм пленен. Дойдох да те освободя.

Но ти притежаваш тъй силен Огън. Не е нужно някой да те спасява. Защо още не си избягала?

Стела приседна на сламеника. Дълбоките белези по лицето и врата й събудиха гнева на Лийт. Той се протегна, взе ръката й и понечи да й помогне да се изправи.

— Ела — каза той. Очите му започваха да се насълзяват. — Да си вървим.

— Не.

Лийт изненадано пусна ръката й. Дланта му продължаваше да я усеща.

— Няма да избягам без приятеля си. — Стела посочи към едрия мъж, който ги гледаше с тъжни кафяви очи.

— Тогава ще вземем и него! — Лийт отново протегна ръка. Може би дори и с този мъж имаха шанс да избягат.

— Не — повторно рече Стела. — Магия не му позволява да напусне това място. Той е обвързан с Рушителя и ще умре, ако прекрачи границите на лагера. Не мога да го оставя сам.

— Стела… — невярващо прошепна Лийт. — Нито дори заради мен? Нито дори заради приятелите ти, които те чакат в Инструър? Няма да мога да го понеса! Да се озова толкова близо до теб — а ти да ме отпратиш?

— Повече от всичко на света искам да дойда с теб — отвърна тя, а Лийт разбра, че думите й са истина. — Но не мога да изоставя приятеля си. Ако Рушителят се събуди и открие, че съм избягала, ще го накаже с агония, която дори не би могъл да си представиш. Не мога, не мога да позволя това. Той вече изгуби езика си заради мен. — За момент очите й потъмняха. В тях младежът прочете печал, каквато никога досега не бе съзирал. — Лийт, върни се при приятелите си. В залата видях лицата им. Зная колко те обичат. За мен никой няма да тъжи, но твоята смърт ще ги пречупи. Моля те, Лийт.

Тя протегна осакатената си ръка и докосна бузата му, проследявайки пътя на сълзите му.

— Обичам те. Отнеси любовта ми със себе си. Животът ми ще бъде по-поносим при знанието, че ти си жив.

— Не, Стела, моля те… — изхлипа Лийт, но нищо, казано от него, не можеше да я накара да промени мнението си. — Ти не ме обичаш — изрече той през сълзи, макар още докато изричаше думите да знаеше, че това е лъжа. Тя бе взела решение. Лийт много добре познаваше вината, породена от чуждо страдание и смърт. Нима той самият не би се върнал в Лешоядова гуша, ако това означаваше, че би могъл да спаси, макар и един от онези, които бяха погинали сред снеговете? Нима не бе поел този риск именно заради вината си?

Следващите думи, които изрече, бяха най-мъчителните в живота му.

— Обичам те, Стела. Обичам те по-силно от когато и да било. Искам да те извлека насила, но зная, че това би сложило край на всичко между нас. Затова ще се върна в Инструър и ще разкажа на всички, на които си скъпа, за храбростта и красотата ти.

Гласът му беше пламенен от чувство.

Стела се усмихна немощно.

— Красота? Лийт, бях поразена от собствената си глупост и от злината на моя господар. Вече не съм красива — ако изобщо някога съм била.

— Ти си красива! И си могъща. Усещам Огъня вътре в теб. Използвай го, Стела. Може би ще успееш да се изправиш срещу злото, което те държи тук.

Лицето й внезапно се промени, изразило паника.

— Върви, Лийт! Той се събужда! Върви!

Юношата действително дочу раздвижване отвъд платнището. Той трепна от страх, но се овладя, приведе се към момичето, приседнало на сламеника, и го целуна по бузата. Сълзите му докоснаха разранената й кожа.

— Сбогом, Стела — прошепна Лийт. — Сбогом.

Тя допря устните си до неговите, сетне го избута със здравата си ръка.

— Върви!

 

 

Смазан душевно, младежът от Лулеа се промуши сред нощта. Пред себе си виждаше единствено лицето й. Не пристъпи встрани, за да избегне тъмния силует, а го удари с цялата си сила, орис или отчаяност насочила ръката му. Повелителят на страха рухна в несвяст.

Откъм палатката долетя рев, който звук го накара да се втурне. Лийт тичаше, без да мисли за шума, без да се обръща, за да види дали е преследван. Бягаше от рева, но също и от лицето, прошепнатите слова, хладните устни и блестящите сълзи.

Дежурещите около лагера го чуха, но не видяха нищо. Тъй като вниманието им беше насочено в очакване на атака към лагера, те реагираха прекалено бавно. Тропот на нозе, задъхано дишане, вихър. Това беше всичко.

 

 

Индретт погледна събраните. В един момент Стрелата бе потъмняла, попарвайки надеждата им, ала сега сияеше ярко.

— Той си идва — каза усмихнато майката.